• публикации
    264
  • коментари
    1805
  • прегледи
    219293

Циганско Лято

shefkata

1090 прегледа

Автор : darkterminal

В началото на лятото, на края на света, в село забравено от Бога пристигна цигански катун. Няколко пътнически фургона - писани каруци с платнени покривала, пълни с глъчта на боси деца, облечени с шарените дрехи на циганките, пръскащи около себе си усещането за неспиращ живот, горящ в неуморните очи и прокъсаните дрехи на катунарите. Новината се разнесе мълниеносно, жените прибраха прането от просторите и заключиха дребната домашна гад по курници и обори. Мъжете потегнаха дворните порти и отвързаха кучетата. Селото притихна замряло в очакване на циганските поразии.

Този ден вместо на реката, отидохме на поляната в края на селото, където беше разпънат катуна. Опънали шарени платнища между няколко кола седяха мъжете, важно смучеха цигаретата си, дърпаха дим, изпускаха го през ноздрите си и дялаха дървесина. Това беше вретенарски катун. Мъжете правеха вретена, хурки, лъжици, копанки и други дреболии от дърво за ежедневна употреба, и ги продаваха на селяните. Жените се занимаваха с намиране на храна, готвене и тъкане. Тъчеха на своите подвижни станове онова особено платно, с което закриваха фургоните, правеха платнища за навесите, изработваха се чулове за конете, покривала за спане и дори груби домашни дрехи. Основата я запридаха от конопени нишки, а за вътък използваха опредени лен, памук и вълна. През деня най-малките събираха вълната оставена от овцете по храстите, носеха дърва за малките цигански огньове, гонеха се или просто спяха проснати на припек. Момчетата се учеха на занаят от бащите си, а момичетата - веселите цигански момичета, предяха и боядисваха прежда. Тъчеха само най-старите жени - тъчеха и пееха. Тези цигани по цял ден пееха, каквато и работа да захванеха - все пееха и най-много пееха когато Бинко започнеше да бие с чука си по наковалнята.

Той беше единствения ковач в целия катун. Веднага си личеше, че не е циганин. Едър, по-светъл от другите, с къдрава кестенява коса и светли очи. Изкарваше си прехраната, като поправяше инструментите и каруците на циганите, клепеше мотиките и брадвите на селяните, правеше подкови и изкусно обуваше конете с тях. Почти не говореше. Само работеше - но без да пее. Пееше чукът му - винаги следваше някакъв ритъм. По него опитното ухо можеше да различи какво се кове. А за всеки ритъм катунарите си имаха песен. Дълга хубава и тъжна. В техните песни винаги се пее за огън, за път, за коне и любов. Много любов. Любов между мъж и жена, любов към пътя, към конете, към живота, към простора. Циганите са свободни хора, всъщност единственото нещо, на което робуват е свободата им и това ги опиянява. Опиянени и ние от предишни срещи, аз и Рамката често седяхме при тях. Най-интересно беше вечерно време, когато срещу ловко измъкнато от вкъщи шише ракия, ние бивахме приемани като част от тях и можехме с часове да слушаме приказките и закачките им. За нас това си беше приключение. Понесени на каруците на приказките, ние веехме перчеми из целия свят, приседнали на ръба на шарените ритли. Зареждахме се с емоции от красивите и богати сцени, които ни описваха и залягахме от смях, когато пресъздаваха комични ситуации. Заради нас катунарите говореха на български, изпъстрен с много техни думи, подправени с типичният им гърлен акцент. Често ядяхме при тях или спяхме под каруците. В резултат се сдобихме със здрави стомаси, верни приятели и завидни познания по цигански. Песни, предания, танци, обичаи - рисуваха пред нас красива култура, която напук на самата себе си беше подплатена с небивал практицизъм в човешките взаимоотношения и най-вече по въпросите за чуждата собственост. За нас това не беше проблем - нямаше какво да ни откраднат, а в замяна на това ни даряваха пълни шепи красиви усещания.

Един ден, когато отивахме към катуна, Рамката падна от колелото си. Всъщност, приятелят ми се казваше Рангел. Но заради нетипичната, намерена кой знае къде и кога ръждясала рамка на колелото, бяхме му лепнали прозвище - Рамката. Леко накуцвайки, побутвайки строшеното колело, продължихме пътя си към катуна. Когато пристигнахме там, нямаше почти никой. Всички се бяха пръснали, виждаха се само конете, каруците, няколко стари жени и пушещото ковашко огнище на Бинко. Запътихме се към импровизираната ковачница, а там ни посрещна Джезра - дъщерята на ковача. Видя кървящия крак на Рамката и веднага се мушна под покривалото на фургона. Излезе от там с малка бохча. Разпъна я, извади билки и дървено хаванче. Смачка ги, заля ги с малко вряла вода, след това ги изцеди и още топли ги наложи на болния крак. Държа ги там известно време, после забърса раната и наложи нови билки - и така няколко пъти. Рамката само гледаше и мълчеше. А Джезра продължаваше, смачка още билки и ги заля с разтопена мас, прецеди маста и я остави да изстине. След това намаза крака и го стегна с парче шарен плат. Сигурен съм, че Рамката го болеше много, но той все така гледаше момичето и мълчеше. Мълчеше и когато видя, че Бинко е захванал да поправя колелото. Все така мълчалив отиде да му помогне. Сякаш се разбираха без думи, Рамката му подаваше инструментите, добавяше въглища и надуваше ковашкия мях, сякаш целия си досегашен живот беше чиракувал при ковач.

От този ден Рамката наистина стана чирак на Бинко. Всеки божи ден от съмване - та докато има работа. Научи се да подбира дърва за дървените въглища. Научи се да прави жижницата, да я пали, да подбира и сортира металните парчета, да пали ковашкия огън, да подбира лененото масло, в което се каляваше желязото. После започна да върти големия чук. Удря Рамката с големия чук, а след него Бинко почуква два пъти с малкия - сваля нагара и дава фините очертания. После пак Рамката удря крицата и издава плътен, глух звън, а след него Бинко два бързи, сливащи се удара по наковалнята и един добре премерен, силен удар по малиново червения метал. Хубав ритъм, който поспираше само за да се чуе изсъскването на горещата подкова в лененото масло и после започваше отново със следващата подкова. Глух удар, два звънящи и един премерен, глух удар, два звънящи и един премерен... глух удар, два звънящи и един премерен... И така много пъти... После, въздишките на духалото, пращенето на въглените и отново металната мелодия - докато Джезра не запее.

Джезра беше смугло момиче на наша възраст - седемнадесет, осемнадесет годишна. Черни коси, прибрани над ушите и пуснати назад по гърба. Имаше чевръсти ръце и се движеше с грация, която издаваше наличието на силно, гъвкаво и стройно тяло. Естествено никога не успявахме да зърнем нещо повече от ръцете, лицето и шията и, но и двамата обичахме тя да пее. Можехме да я слушаме с часове. Пееше без да поглежда нищо встрани от заниманието си. Пишеше магия с гласа си, изричаше заклинания и ни караше да се чувстваме свободни. Когато не пееше, винаги говореше, сякаш на себе си, а в същност на всеки един от нас поотделно - първо ни разсмиваше, а после ни хапваше полечка, после се тюхкаше, че е толкова устата и се присмиваше на самата себе си - и така много пъти на ден. Грижеше се за нас и неусетно започнах да я усещам като сестра. Всеки ден с нея ни носеше радост и безгрижие. Така продължи почти цялото лято. Всеки свободен от полската работа момент се потапях в интересния живот на катуна. Тръпнехме и с неудоволствие се сещахме, че циганите нищо не ги задържа тук и може всеки миг да си тръгнат. В селото се бяха примирили с тях, защото тези бяха добри и работни хора. Много рядко изчезваше по нещо, но хората по-скоро се оправдаваха с тях, отколкото те крадяха. Само родителите на Рамката не бяха спокойни. Синът им беше отказал да се прибира у дома. Живееше с циганите и спеше при тях. Къпеше се и сам переше дрехите си в реката. Когато някоя дреха биваше изгорена или просто се прокъсваше от излиняване, Рамката я сменяше с нова циганска дреха. Постепенно сам заприлича на циганин. Захвърли обувките, лицето му обгоря от огъня, косата му се сплъсти и съвсем не по младежки се сдоби с гъста нересана брада. Не искаше и да чува за друг живот. Така продължи до Голяма Богородица - петнадесетия ден на месец Август.

За циганите това е голям празник. Бележи края на летният им живот. След този ден започват да се стягат за зимата, събират пасящите на воля коне, стягат каруците, изписват ги наново и им сменят покривалата. В този ден палят голям огън и в него хвърлят всичко старо - дрехи, строшени съдини, негодни инструменти, стара храна - всичко, което ги свързва с изживените летни дни. Прави се курбан - коли се голям, тлъст овен, който задължително е купен с парите от труда на вретенарите и всичко, което не е изядено до времето на песните и приказките се изгаря в буйния огън, който гори до разсъмване. След това катуна се събира в каруците и всички потеглят по пътя водещ към незнайните им зимовища. И днес стана същото, купиха овен, одраха го, събраха много дърва, запалиха пречистващия огън и го приготвиха. Ядоха в тържествена тишина и когато най-старата жена запя, изсипаха всичко в жертвената клада. Огънят се поколеба малко, цепениците запращяха, вдигна се пушек, но накрая стихията надделя. Огънят отново лумна с хиляди езици, а циганските лица грейнаха като на малки деца, зарадвани от светлината на новия ден - жертвата им беше приета! Щяха да преживеят зимата без да се разделят. Това беше голяма радост за тях, щяха да споделят близостта си в студените зимни дни и да си помагат в моменти на трудност и неволя.

Песента набираше сили заедно с размера на нарастващите пламъци, радостната еуфория постепенно облада всички и без да се усетим се намерихме във вихъра на бесният им танц. Танцувахме и двамата търсехме близост с Джезра, приближавахме я, а тя се усмихваше и се понасяше през танцуващото множество в нова посока далече от нас, носеща усмивки и радост на всички. Полека се стъмни и всички уморени насядахме край огъня. Ние с Рамката, потни и леко запъхтяни приседнахме облегнати от двете страни на колелото на един от фургоните. Седяхме и търсехме с жадни погледи Джезра. И двамата откровено търсехме нещо по-различно от сестрата в нея - искахме да открием жената. Това щеше да е първия път и за двама ни, и искахме да бъде с нея. Мълчаливо, без поглед се бяхме разбрали, че тя трябва да избере, без никой от нас да е казал и дума. Седяхме и чакахме, а когато децата заспаха, от нейде, като довяна от вятъра се появи Джезра. Усмихната... Погледна ме и врътна закачливо главата си, после ми намигна, а аз седях и не вярвах, че е избрала мен. Радвах се и докато се реша, Рамката стана, хвана я за ръката, погледна я и я придърпа. Видях как Джезра омекна и разбрах, че тя всъщност е канила него. Не издържах, станах и аз я хванах за другата ръка, а тя само я тръсна и поведе своя избраник в тъмното.

Аз останах да седя до каруцата облегнат на колелото и чаках. Чаках да се върнат, надявах се, че ще дойде и моят ред, и както чаках унесен в мисли леко съм заспал. Дойде и моят ред! Но не за да се съединя с жената, която исках, а за да изпратя с поглед заминаващите каруци. Циганите си заминаваха с песен... Нямаше и да знам какво е станало с Рамката, ако не бях видял два силуета в здрача да излизат от сянката на няколкото дървета в края на лъката. Двамата сякаш се бяха уговорили да напуснат заедно селото. Започна да ме гризе лошо чувство, стоях, ровех в пепелта и чаках приятелят ми да се върне. До вечерта никой не дойде. Прибрах се уморен, спах, а сутринта се завъртях из селото, но никой не беше виждал Рамката, а и май никой не се интересуваше от него. Хората, които до вчера бяха дружили с него - сега го отхвърляха заради летният му живот. Нямаше значение. В края на седмицата отидох при родителите му за да разкажа, как синът им е тръгнал по пътя на щастието да търси свободата си, воден от едно момиче... Баща му плю на пода като чу историята, а майка му се разплака - обвини мен, че аз съм го водил там. Изливайки мъката си пред невинен участник в драматичните събития - не искаше да приеме, че синът им е избрал различен начин на живот от техният...

След около месец Рамката се прибра - все така бос, брадясал и чорлав. С опалена от слънцето и жарта кожа, с циганските дрехи на гърба си. Същият си беше, но много отслабнал и вял. Мускулите които си беше изработил, докато размахваше чука при Бинко, си бяха отишли, така както си беше отишла и дяволитата му усмивка. Дойде първо при мен, седна, опря лакти на масата и зарови пръсти в косата си. Дълго мълча и изведнъж отговори на незададеният ми въпрос. Не била вярна - Джезра понякога преспивала при други. Това го мъчело - много го мъчело и накрая си тръгнал пеш. Не поиска да каже къде е бил с катуна, само пи вода, оплакна си лицето и се прибра се при родителите. Те бяха щастливи, но за кратко. Макар че съблече циганските си дрехи, Рамката отказа да ходи на училище. Прегради част от двора с плет и вършини, опъна лек покрив и си направи ковачница. Работеше само за себе си. Събираше старо желязо и по цял ден чукът му звънеше в двора. Там изкара зимата и пролетта, а в началото на лятото легна болен. Боледува повече от месец, мина през огъня на треската и неспирното бълнуване, и когато стана никой не можеше да го познае. Беше отслабнал до неузнаваемост, чак леко прегърбен, но в замяна на това меланхолията беше изчезнала. Сега седеше по цели дни на пейката пред къщата и трескаво душеше въздуха. Сякаш очакваше нещо.

Един ден в средата на лятото Рамката дойде в къщи и каза - стягай се, иде. Кой иде и какво иде не се разбра. Рамката се усмихна и след това изхвърча като куршум от къщата. Потърсих го и го намерих все така седнал на пейката, подпрял се с ръце на седалото, леко напрегнат се поклащаше напред назад. Усмихна се и ми направи място, но не обели дума. Седяхме и пушехме - без да говорим, само си припявахме песни, запомнени миналото лято. Всеки от нас пееше своята песен, но те не си пречеха, напротив, винаги се допълваха - леко протяжни и много ритмични. Пеенето се усилваше, започнахме да си ритмуваме с ръце по пейката, по краката, по коремите - точно така както ни бяха учили. Усмихвахме се, беше топло и слънчево и сякаш всичко си идваше на мястото - сякаш можех да прочета радостта по лицето на другаря си. Не знаех от къде идва, но не ме интересуваше - важното беше, че се усмихва. Унесен в песента и мислите си не бях забелязал кога Рамката е престанал да бие импровизираните барабани... Все още припяваше леко, но се беше изправил и се взираше в далечината. Загледах се и аз, и когато песента в устата на другаря ми замря, видях силует на пътя. С времето силуета придоби очертания, видяха се шарени дрехи, дълги фусти, черни пуснати коси и позната походка. Рамката не издържа и хукна по пътя, вече нямаше никакво съмнение - това беше Джезра.

Движеше се тромаво, леко изгърбена, погледа и унил - явно беше вървяла много дълго. Младежът стигна до момичето прегърна я, наведе се, целуна я и за ръка я поведе към пейката. Джезра дойде, погледна ме уморено и без да продума, дори без да даде знак, че ме е познала се понаведе, свали цедилката от гърба си и седна. Тогава разбрах какъв е бил товарът, смазал гордите и рамене по пътя. Тя имаше бебе - малко, мургаво, с черна като катран коса и още по-черни лъскави, шаващи очета. Буйният край на предишното лято беше дал резултат и той лежеше в ръцете на младата жена. Тя бръкна, извади гърдата си, подаде я на детето и замря - сякаш задряма. Изведнъж хукнахме и двамата с Рамката, аз към двора за да донеса вода, а той кой знае накъде. Донесох водата, голяма бяла емайлирана котелка със студена вода от герана. Повдигнах котелката и и дадох да пие. Пи дълго и жадно - на големи глътки, редувани с дълбоко поемане на въздух след всяко преглъщане - сякаш не бе пила дни наред и сега си наваксва. Когато спря, съдинката беше полупразна, свалих я и погледнах наново лицето и - то грееше - не беше ме забравила, само е била уморена. Щастлив и аз надигнах котелката и почти на един дъх погълнах съдържанието и - по-вкусна вода не бях пил, защото това не беше обикновена вода, а омагьосана. Омагьосана с единствената усмивка на циганската знахарка.

Докато се смеехме, се отвори портата на двора и от там излезе писана каруца - досущ като циганските и в нея беше запрегнат един от конете на Рангелови. Без да се маем натоварихме бохчите на Джезра при ковашките такъми на Рамката, качихме се и ние, и без да затворим портата хукнахме към циганската поляна. Там бяхме само ние, но Джезра се усмихна, кимна ни и ние нагласихме импровизирания лагер. Тази вечер нямаше голям огън, нямаше песни и приказки. Прибрах се рано и оставих приятелите си сами. Само върнах коня в обора. Бащата на Рамката ме погледна, но аз не казах нищо - той сам си знаеше. Каруцата, която беше седяла покрита пред ковачницата в двора, сега я нямаше - беше тръгнала по своя път и беше отнесла синът му. Стана ми тъжно за този човек, но знаех, че синът му е там където иска да бъде - в ръцете на свят, изпълнен с простички радости, ангажиран с прости грижи за съществуването на себе си и близките, и най-вече - беше свободен да бъде себе си.

В началото на Септември, гръмна новината - нощес през селото минали цигани... Не дочакал края на думите, хукнах полуоблечен и бос по пътя към каруцата на Рамката и се молех да не е заминал с тях. Не беше... Катуна беше спрял на същата поляна, сякаш знаеха, че някой ги чака. Когато пристигнах видях, че това е същия катун, с който беше си тръгнал приятелят ми. Имаше нещо съдбовно в цялата случка. Времето събираше и пръскаше хората, а те сякаш на пук на него се търсеха и се намираха наново. Фургона на новото семейство вече си имаше истинско шарено покривало и сякаш беше готов всеки момент да тръгне. Огледах се и наистина, всичко беше натоварено. Рамката седеше и ме чакаше, а Джезра по познатия ми начин ту припяваше - ту говореше уж на себе си, а всъщност на всеки един от нас и в същото време си вършеше работата около фургона. Погледнахме се с приятеля ми, не си казахме и дума - само се прегърнахме и потрихме буза о буза. Костите ни изпращяха от силата на мъжката прегръдка, от страстта на приятелството и мъката на раздялата. Постояхме така обгърнати за известно време. След това Рамката се качи на фургона си, свирна на подареният му катунарски кон и потегли. Заедно с него потеглиха и останалите каруци.

Полека голямата маса се подреди в една единствена нишка. Аз отново гледах след тях, чак докато се загубиха зад върха на хълма. Този път топлият въздух и прашната опашка оставена от катуна миражно отразяваха каруците в небето. Една по една те се появяваха във висините и повеждаха стопаните си по техния днес безоблачен път. Пътя на свободата - избран от всеки, който има сили да свали жеглите приковаващи го към ежедневието. Рамката успя - макар че не знаеше чие е детето на Джезра, той знаеше с кого и къде иска да бъде - и го направи. Ние останахме в селото да живеем познатият ни вече живот - уж малко по-лесен, уж малко по-сигурен, уж малко по-богат, но пък по-сложен, бърз и безрадостен. А може би така е редно - да се радваме на това което ни е дадено и само с едно око да поглеждаме към това, което не ни е - за да имаме желание и да търсим сили да достигнем до там, за където сме тръгнали. Само се питам... Ако търсим свободата си не трябва ли да се върнем назад и да видим къде сме я загубили... Или по-скоро срещу какво сме я продали...

Януари 2007 г.

k-beauty-The-true-beauty-red-tarun87_large.jpg


1 човек харесва това


2 Коментара



Страхотно! Тази Джезра не е като Кармен... Тези разкази публикувани ли са някъде другаде, освен тук?

Сподели този коментар


Линк към коментара

Публикувани са в раздел "Поезия", но тъй като и на мен ми харесаха страшно много, поисках разрешение от автора им, да ги запазя в блога си...

1 човек харесва това

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход