Беше време преди 2003 година и аз бях уседнал човек в България.

Един ден, в който отидох на работа. Бях весела и щастлива, имах рожден ден. Великият 28.09. Облечена неофициално, с къса коса, високи токчета и леко зачервено лице. Вълнувах се, може би защото бях млада. Работех в нелош колектив, състуденти-млади колеги, възрастни лица, към които изпитвахме нефалшиво уважение. Работният ден започна както обикновено - кафе, цигара, леко сънно състояние - часът беше ранен. Обичайното ежедневие.

Към средата на сутринта реших да почерпя с френско уиски с черен етикет - 5,6 бутилки; безалкохолно в големи бутилки - 3,4; бонбони и дежурното кафе. В стаята влезе една колежка от старите редови кадри, вече покойница. Беше добър професионалист, скромна и поетична. Почти всички я погледнаха, замълчаха и на момента забравиха. Няколко приятелки на шефката се изопнаха, застинаха и заеха неестествени пози. Но черпенето продължи. В един момент на вратата засия осанката на шефката. Не беше благоразположена, знаеше, че аз имам рожден ден.

- Заповядай Пиперкова, почерпи се! - казах.

- Сега всички отивайте да работите! - изсъска тя. - Няма да пиете и падате тука! На работа сте!

Всички тръгнаха, вежливо свели глави. Тя седна и строго запали цигара. Не си наля уиски и кафе; не опита от бонбоните.

В следващия свободен момент, след близо час, всички отново се събрахме. Бъбрехме и се смеехме. Един от старите колеги, обичащ уискито, женеше и развеждаше другите. Купуваше и продаваше ниви, канеше нeoмъжените колежки за снахи. Беше очарован от цялата компания.

Шефката отново се появи и какво да видя - беше с дълга усмивка на лицето и омекнал поглед.

- Ами айде Димана - честит рожден ден! - изпя тя. - Наздраве! Я да си налея от уискито, аз не обичам френско, ама ще си налея за твое здраве.

Другата колежка - Помакова също не обичаше френско, а англо-саксонско.

И всички продължихме да празнуваме. Раздувахме политиката, времето, професията и вечните човешки недъзи.

Прибрахме се вкъщи доволни.