• публикации
    115
  • коментари
    1109
  • прегледи
    7349

Глава поредна - Ивайло

Някои от тези истории(повечето!) съм ги разказвала.., но нали си правя архив, определено си струват да се повторя.

Синът ми вече говори. И откакто говори, аналгин се купува в промишлени количества, а с мъжа ми все по-често се смеем. Странно е как, това малко дяволче се променя с часове. Но...да разкажем част от бисерите на мъжа в къщата...

Напоследък все по-често ми избива пот по челото, тъй-като Ивайло е решил, че иска бебе. В мига, в който видим бебе на улицата се чува звънкия глас на сина ми:"Мамооооооооооо, искааааааааам ей това бебе, дай ми го!" А, сега де. Като съм на кеф обяснявам, че то си е на леличката и няма да ни го даде.Като не съм на кеф го срязвам с думите: "Говори с баща си!"Малко съм хитра, а? Но детето определено обича бебета и е решил, че поне едно му се полага.

Мъжът ми заминава командировка и пита Иво с мазен, мазен глас: "Ивенцееееееее, тати отива в Германия какво искаш да ти купи тати от там?"(Миналата година му купи анцунг адидас, който бил "малко" голям, това "малко" се оказа, че всъщност детето ще почака без преувеличение поне 4-5 години, за да го облече). И докато мъжът ми отново очаква Иво да каже вълшебната думичка "анцунг", детето с ясен глас казва: "Искам, добруджанска луканка!". Мъжа ми шаш, а аз започвам да се хиля...Проблемът, е че няколко пъти вече го питаме, а отговорът си остава все същия. Да му мисли Борисов.

Каквито и куриози да сме имали обаче, случаят в галерията си остава незабравим и продължаваме весело да се смеем. Вървим си с Иво по улицата към вкъщи, след гостуване при племеницата, вече кисели и уморени, и в една от галериите празнуват ден по-рано първи юни. Съвсем импровизирано тържество, деца стоят на едни стълбички вътре и всеки казва, кой каквото знае-стихче или песничка. Възрастни снимат и ръкопляскат на малките сладури, които наистина бяха доста артистични деца, които явно посещаваха някакъв кръжок по рисуване(навсякъде бяха окачени детски рисунки, явно техни). Ние с Иво се загледахме отвън през витрината, за да не пречим. Но в един момент една жена излезна отвън и като ни видя, дружески ни прегърна и разцелува. Бях шаш. Не съм много по целувките, но налитат ли ми-давам! Иво и той гледаше като треснат. А, женицата като взе да му обяснява: "Малкият, той ме е забравил, ние не сме се виждали отдавна." Валят въпроси: Мъжът ми кога ще дойде? Благодари, че сме и уважили поканата, била ни чакала, защо сме се забавили...Аз отговарям: Няма да дойде, мъжа ми е на работа, били сме на гости, благодарим за поканата. А, през цялото време си мисля: "Аз тази жена не я познавам, нали?". Много лош физиономист съм и при такива ситуации винаги чакам нещо да ми просветне. Чаках, чаках и нищо не светна. Тази жена не я познавам, сега идеята е как да се измъкна без да обидя някого(а, хората така искрено ни се радваха)...А, купонът тече, всички деца се изредиха и тогава за мой тих ужас се чува гласа на женицата до нас: "А, най-малкия няма ли да изпее нещо?" Поглеждам с недоверие детето в ръцете си, Ивайло киселяка да пее?!? Тези не са добре. Но заставам на импровизираната сцена с детето на ръце. "Ивчо ще пееме ли мамо?", питам риторично и подевам Зайченцето бяло, като първата изскочила ми песен в блокиралия ми мозък. Иво веднага запя! :no-no: Аз млъкнах и го оставих, останалите деца също се включиха и успяхме да изпееме едно куплетче от песента, под погледите на усмихнатите от умиление хорица. Иво се въодушави, взе да си вика Браво и да си ръкопляска(много е скромен). Навлезе в купона и обяви, че не иска тази песен щял да пее за Червената шапчица, в цялата работа имаше само един проблем.., не знаеше думите освен някакво объркано "бум-баки, бум". Свалих го от сцената, стига ни толкова слава. Започнаха танци. Включихме се. Накрая ни раздадоха бонбони и пакетче с лакомства. Благодарих на жената и й казах, че е време за тръгване, тя прати поздрави на мъжа ми. Поздравих го. Той не я познава. Със сигурност, показах му снимка. Еееееее, нема значение ние се повеселихме...

В детската градина нещата също претърпяха обрат. Лелките не могат да повярват, че това е сина ми. "Вашият син не спира да говори и само нарежда. Другите деца спят, той им пречи, не можем да го накараме да млъкне". Да ме питат те на мен лесно ли ми е, слагам го към 22 часа да спи до 00:00 минимум плещи и говори бе хора, говори. Ние с мъжа ми тотално сдаваме багажа, а той не спира...Баби, дядовци, вуйчовци, лели, коли, подаръци, дядо ви Мраз...говори ли говори...

Сутрин в 7 часа едвам отлепя, викам му "Иве, хайде на детска", "Не искам в детската гадиииииииииина",

"Защо бе мамо?"

"Боянчо каза, че дедо Митко бил негов дедо."

А, сега де, явно Боянчо също си имал дедо Митко и децата взели, че се изпокарили, за тоя дядо. Викам му, "Иве, дай ще звъннем на дядо ти, да видиш, че си е твой дядо".

"Не искам да говоря с дедо Митко, аз съм му сърдит."

А, сега де? Пуст старец не могат да го разделят.

Днес, обаче обра всички точки. Седнали сме с баба му на пейката, а той нещо говори на някакво дете по едно време ни посочва важно с пръст и казва с висок и ясен глас: "Това са моите хора!"

Смяяяяяяяяяяях! Добре, че не иска и да му козируваме.

И така, уморих се да пиша...дядо ти, баба ти, леля ти...друг път паааааааак...Днес почивам-тишина!

Полага ми се! :D


6 души харесват това


2 Коментара



Добруджанската лунка - както и да е, ама с бебето какво ще правиш не е истина :lol6:

p.s. знаех си, че Ивайло ще те очеловечи теб

1 човек харесва това

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход