За маркиране, означаване на процесите, ползваме временните състояния на нещата. Най- впечатляващ пример за това са стъклениците със спиртосани тела на фетус- човешкия плод преди раждането. Втора седмица, осма седмица и т.н. Далеч по- простички са фотографиите на растежа на пшеницата в етапите на братене, млечна зрелост и т.н.

Освен със снимки, процесът се маркира и с описание на настъпилите промени. Примерно зрелостта на ябълката да бъде описана с тъмен цвят на семките и отсъствие на потъмняване след разрязване.

И както стана дума, идеята за промените, процесите, се отбелязва чрез състоянието нещата, а съхранението на памет за процеса се осъществява чрез съхранение на материален носител.Дали ще е самото променящо се нещо, както с фетуса или снимка, видеозапис, трябва да остане нещо материално. Описанието, било то с написан текст или аудиозапис на разказ, това е все материален документ.

Струва ми се, че понятието „монументалност“ често се употребява без да се прави разграничение между два различни негови смисъла. А те не винаги съвпадат.

Първият вид монументалност е свързан с мащаба, величието и внушението. Монументално е онова, което поразява, откроява се и се запомня. То въздейства чрез размер, размах, богатство, техническо съвършенство или необичайност. В този смисъл монументални могат да бъдат Египетските пирамиди, катедралите, небостъргачите, гигантските статуи или дори грандиозни търговски сгради. Тази монументалност е преди всичко естетическа и психологическа. Тя цели да остави впечатление и да бъде запомнена. Може да я наречем монументалност на величието или монументалност на запомнящото се.

Но съществува и друг вид монументалност, която не зависи непременно от размерите и външния блясък. Това е монументалността като послание към следващите поколения. Тук съществено не е колко голям е паметникът, а какво се стреми да съхрани от забравата. Една скромна плоча, един надпис на чешма, малък паметник или дори стихотворение могат да бъдат монументални в този втори смисъл. Те отправят към бъдещето памет за лице, идея, събитие или ценност. Тяхната цел не е да удивят, а да напомнят.

Паметниците на Левски и особено на Вазов, например, не са особено грандиозни. Тяхната монументалност произтича не от размерите, а от значението на личностите, към които насочват паметта. Величието принадлежи на делото, а не непременно на материала и формата. От друга страна, египетските пирамиди съчетават двата вида монументалност. Те са едновременно грандиозни и носят послание за величието и вечността на своите владетели.

Има обаче и случаи, когато двата вида се разминават. Величествени мавзолеи и гробници могат да принадлежат на хора, чието историческо значение е незначително. Огромният мащаб тогава се оказва опит за самовъзвеличаване, а не израз на обществена памет. Обратно, някои от най-дълбоките монументи в историята са лишени от всякаква грандиозност. Те живеят чрез смисъла, който предават, а не чрез размера си.

Затова ми се струва полезно да се разграничават поне два вида монументалност. Едната е монументалност на впечатляващото и запомнящото се. Другата е монументалност на паметта и посланието. Понякога те съвпадат, понякога се разминават, а понякога дори си противоречат. Но именно вторият вид монументалност прави възможно едно общество да предава през времето не само образи, а и смисъл.

В творчеството на Тициан повтарящите се образи изграждат сложна символна система, основана не върху напрежение и развитие, а върху съзерцателна цялост.
В картини като Свещена и профанна любов, Пасторален концерт и Венера от Урбино голото женско тяло изразява идеалното и неземното начало. То остава невидимо за облечените фигури, което показва, че принадлежи на различно, по-висше равнище на съществуване. Това разграничение обаче не поражда напрежение, движение или преход, а съществува като едновременно даденост и хармония.
Образът на прислужницата, свързан с грижата за външната красота на идеала го приземява, прави телесен, изгражда обща система на земен идеал. Тази необходимост от грижа набляга, че това не е възвишена любов, а телесна сексуалност.
Огледалото, като символ на суетата и самопознанието, насочва към преходността на сетивното.  Характерно е, че не идеалните, а земните образи имат нужда от огледало, от самопознание и себеразкрасяване.  
Кучето, различно по порода в зависимост от контекста, подчертава също двойственост – малките декоративни кучета при женските фигури внушават интимност и довереност на приятел, докато по-едрите при мъжките образи носят значения на сила и социален статус.
Мраморната щерна с вода, свързвана с извора Касталия и Аполон, въвежда аполоновия принцип на мярка и духовна яснота. Дори когато присъства във "Венериния" сюжет, на възвишената и земната любов, мраморната щерна е композиционен център на Аполонова хармония.

Така при младия и зрял Тициан отсъства напрежението динамика на прехода – вместо това присъства едновременното съществуване на различни начала. Неговият свят е изграден като статична равнозначност, в която противоположностите не се сблъскват, а съжителстват в устойчиво равновесие.
 

Апориите на Зенон от Елея, най-вече „Ахил и костенурката“ и „Стрелата“, представляват логически предизвикателства, които са обсъждани в продължение на хиляди години. Те използват редукционистки подход, разчленявайки движението на безкрайна редица от все по-малки дискретни стъпки или позиции. Традиционното математическо решение, основано на теорията на безкрайните редове и концепцията за граница, доказва, че сумата на безкрайно намаляващи стъпки може да бъде крайна. Въпреки това, съществува по-фундаментално и интуитивно решение, което не се нуждае от сложния апарат на безкрайните редове. То се състои във въвеждането на понятието „скорост” като основен параметър, описващ движението. То отговаря и на принципа за простотата в науката- Бръсначът на Окам.

„Ограниченията на редукционисткия подход”

Зенон разглежда движението като поредица от статични състояния. В „Ахил и костенурката“ той разделя пътя на безкрайна редица от сегменти, които Ахил трябва да измине последователно. В „Стрелата“ той аргументира, че ако във всеки безкрайно малък момент от време стрелата заема определено място в пространството, то тя трябва да е неподвижна в този момент. И в двата случая проблемът възниква от опита да се опише непрекъснат динамичен процес чрез статични, дискретни елементи.

Този подход е аналогичен на решаването на задачата за муха, летяща между два приближаващи се влака, чрез сумиране на безкрайна редица от изминаван път. Въпреки че математически това е възможно, решението е изключително неефикасно и пропуска същността на явлението. То игнорира факта, че движението се случва във времето и че участниците в него имат скорости.

„Скоростта като основна характеристика на движението”

Ключът за разрешаване на апориите лежи в това да се изостави опитът за описание на движението единствено чрез позиции и да се въведе скоростта като първична и нередуцируема величина.

В случая с „Ахил и костенурката“ решението става тривиално, когато се вземе предвид разликата в скоростите на двамата участници. Не е необходимо да се сумира безкрайна редица от разстояния. Достатъчно е да се определи относителната скорост на Ахил спрямо костенурката и да се изчисли времето, необходимо за настигането. Формулата за скорост (v = s/t) пренася фокуса от сумата на безкрайно малки пътеки към връзката между изминато разстояние и време. Движението вече не се разглежда като последователност от позиции, а като процес, характеризиращ се с конкретна скорост.

„Разрешаване на апорията „Стрелата“„

При „Стрелата“ въвеждането на скоростта разбива основното допускане на Зенон, а именно, че „да заемаш място“ е еквивалентно на „да си в покой“. Това допускане е грешно, защото не отчита, че едно тяло може едновременно да има и позиция, и скорост.

Моментната скорост се дефинира като производна на позицията по времето. Тя описва тенденцията за промяна на позицията. Фактът, че стрелата заема определена позиция в даден момент, не означава, че е неподвижна. Това означава само нейната моментна локация. Свойството ѝ „движение“ се определя от нейната моментна скорост, която е различна от нула. С други думи, движението не е състояние, което се търси в един изолиран момент, а свойство, което се определя от връзката между позицията и времето. Парадоксът изчезва, когато се приеме, че позицията и скоростта са едновременно присъщи на тялото през всяка точка от неговата траектория.

„Заключение”

Апориите на Зенон представляват важен философски проблем, който стимулира развитието на математическите и физическите концепции. Решението чрез безкрайни редове демонстрира математическата последователност на непрекъснатостта. Обаче, решението чрез въвеждане на понятието скорост предлага по-пряк и концептуално по-прост подход. То показва, че проблемът възниква от непълното описание на реалността – опит да се сведе динамичен процес до статични състояния. Като се приеме скоростта като фундаментална характеристика на движението, апориите губят своята парадоксалност. Този подход не само разрешава древни логически затруднения, но и отразява начинa, по който съвременната физика успешно описва и моделира реалния свят.

1. Ерик Фьогелин (Eric Voegelin)

   • В есето The Political Religions (1938) („Die politischen Religionen“) Фьогелин използва термина „politische Religionen“, за да анализира нацизма и болшевизма като типови религии, но политически, т.е. религии насочени към историята, към времевото, към общото, с лидер, с визия за спасение тук и сега. Уикипедия+3referenceworks.brill.com+3Cambridge University Press & Assessment+3

   • Той твърди, че масовите движения, които предлагат утопия, обещание за окончателна промяна на света, структура на вярващи, култ към водач и др., имат черти на религия дори когато формално са атеистични. Cambridge University Press & Assessment+2Taylor & Francis Online+2

2. Емилио Жентиле (Emilio Gentile)

   • Италиански историк, който изучава фашизма и тоталитарните режими. Той използва понятието нацизъм и фашизъм като „политически религии“ — там където политиката се вгражда с религиозни символи, ритуали, мистични обещания и лидер, подобен на свещен образ. Taylor & Francis Online+1

3. Клаус-Георг Риигел (Klaus-Georg Riegel)

   • Изследва „Марксизъм-ленинизъм като политическа религия“ в академични публикации, описвайки как комунистическите идеи функционират като религиозни обещания за спасение, с ритуали, вярвания, догми. Taylor & Francis Online

4. A. James Gregor

   • В книгата Totalitarianism and Political Religion. An Intellectual History разглежда как идеологиите на XX век (включително комунизма) функционират като форми на политическа религия — с текстове, лидер, посвещение, идеал за спасение чрез политическата трансформация. Stanford University Press

5. Михаил Риклин (Michail Ryklin)

   • Книгата Communism as Religion / Kommunismus als Religion разглежда болшевизма и революцията като нещо повече от политическа доктрина — като система с ритуали, символични фигури, пропагандни обреди, почти сакрализиране на водача. Suhrkamp Verlag

Тъй като образът е предимно художествен, колебая се дали отразява герой в нов свят като Бай Ганьо или възход на декаданса като в "Изкуството да пееш фалшиво". Факт е, че шоуто направи с Валентина звезда на присмеха.  Западняците си намериха пак повод да ни презират, Все едно, минало свършено

Обаче аз се чувствам Валентина. Философските и психологически теми също са Валентина. А това не е смешно. Наивност, необразованост, подражателство, липса на вкус и мяра. Вярваме, че като пишем в тема Философия ставаме философи и като пишем в Психология ставаме психолози. Точно като щом пропеем в Мюзик айдъл ставаме певци.

Наистина, Валентина заслужава повече от присмех. Тя е Ние само в пеенето.

Разгледах и други кастови системи и видях, че основните деления са на управляващи, духовници, производители, търговия и услуги, военни. В различни времена и в зависимост от активността на лидерите тези, усровно наречени касти се подреждат различно, а някои отсъстват.

В демократични условия деленето се определя от доходите и влияе повече на задълженията, отколкото на привилегиите.

Но по- нататък ще развия какво научих и какво осмислих по това.

Както и във форумната дискусия със същото заглавие, ще отбележа накратко , че кавалерството (от френски chevalerie – рицарство) произлиза от Средновековна Европа, където е било част от рицарския идеал – съвкупност от морални и социални норми, на които се е очаквало да отговаря един рицар. Етичен кодекс на рицаря.

С течение на времето кавалерството започва да се свързва по-специално с отношението на мъжете към жените. Създава се идеалът за "дворцова любов" (amour courtois) – възвишена, често платонична любов, в която мъжът служи на дамата си с преданост и уважение.

В този контекст кавалерството означава: внимателност, галантност, такт;  отстъпчивост, като отваряне на врати, подаване на ръка, помощ в ежедневни дейности; уважение към женското достойнство и емоционалност. 

Кавалерството предполага: самоограничаване от страна на мъжа в името на жената; усърдие в грижата, без очакване на възнаграждение; уважение към личността, а не използване на силата, превъзходството или социалното положение.

Днес понятието кавалерство има както привърженици, така и критики:  Привържениците го виждат като израз на уважение, възпитание и добродетел, а критиците, особено от феминистки позиции, твърдят, че някои форми на кавалерство могат да укрепват стереотипи и патриархални нагласи, представяйки жената като слаба и зависима.

Смята се, че чрез кавалерство грубият мъж- воин се усъвършенства за взаимодействие извън бойното поле. Малко са примерите в които грубата и хлевоуста свадлива жена се усъвършенства чрез нещо като кавалерство. Може би "Укротяване на опърничавата".

Митовете за Херакъл представят една мощна природа, която човекът надмогва агресивно

Кратък поглед към основополагащите митове у нас

Митовете за революционерите Левски, Ботев, Раковски и апостолите, представят важен стил за формиране на независима нация. Митовете за кроткия, трудолюбив и плодовит живот на българина- възрожденец формират моралните устои на Третата Българска държава

Митовете за Георги Димитров, Септемврийското и Деветосептемврийски въстания и партизанското движение обясняват свят на класови различия и начин на преодоляване на противоречията. Митовете за бригадирското движение и масов трудов ентусиазъм формират модел на активен труд и социалистически морал.

Разказите за зверства и отхвърлянето на митовете от социализма оставят празно място, което старите митове от началото на Третата Българска държава не запълват. Новите митове са за подкупи, измами и насилие и нямат позитивна морална стойност.

Кратък поглед към митовете на САЩ

При създаването си като нация, в САЩ са активни митовете за герои от заселването на страната и войната за Независимост и Тражданската война.

В етапа на индустриализация следват митовете за Президентът-учен, за неуморният експериментатор- изобретател, за смелите и решителни строители на небостъргачи, мостове и язовирни стени.

В настоящето митовете са за онези владетели на дигитални мрежи и средства, които променят света- Джобс, Гейтс, Зукърбърг.

После си представих музейният служител, който виси в един малко посещаван музей и ту наднича през прозореца, ту си пуска радио през слушалки, чете книга или най- безочливо дреме. 

Стигнах и до там, че видях шопо, който нема какво да прави сред зимните преспи. Насякъл е дърва, напалил е огино и се чуди, чуди, па отиде в кръчмата да се накърка, поприказва, попее или удари една ръченица.

Никакъв мотиватор за развитие.

Обаче Бертранд Ръсел пише:

"Скуката като фактор в човешкото поведение по мое мнение получава много по-малко внимание, отколкото ѝ се полага. Убеден съм, че тя е една от великите двигателни сили през историческите епохи и в наше време това е в сила повече отвсякога. " После пояснява, че обратно на скуката е възбуждението.

Та, скучаещият трябва да има някакво ниво на интереси, които да са предпоставка и шанс за позитивно насочено възбуждение. Скучаещият шофьор може да пусне рап или да учи чужд език от записи, а музейният пазач може да чете нещо развлекателно или да учи за магистратура. Скучаещият уличник може да стане колежанин, но по- вероятно е да се надруса или открадне и профука на хазарт някой лев.

Когато някакво възбуждение води до лични открития, самоусъвършенстване или дейност, похвална пред другите, то става ясно, че не скуката, а бягството от нея е двигателната сила, което лесно се илюстрира с това, че не дремещият, а включеният двигател ни тегли напред или хвърля в канавката.

За Пенчо Славейков е писано в 18 версии, включително българската. За сравнение, за Петко Славейков е писано в 26, а за Иван Вазов в 52. За анализ на съдържанието съм използвал машинен превод на Гугъл. Има статии на английски, арабски, арменски, гръцки, есперанто, иврит, испански, италиански, корейски, немски, полски, руски, сръбски, украински, фарси, френски, чешки, шведски,

Силно впечатление прави, че отсъстват статии от някои съседни страни- на румънски, турски и от Уикипедия в Република северна Македония. Очаквано, много кратки са статиите на арабски от Египет, на фарси, на иврит. Статията на корейски, обаче е не по- бедна от тази на полски или чешки.

Като факти, които да определят познаването за Славейков съм отчитал: наличие на коментари за участието му в новаторския кръг Мисъл; постъпките за предлагането му за Нобелов лауреат; изобразяването му на българските банкноти от 50 лв.; проявите му като славянофил, като преводач, отразяването му в Проект Гутенберг, а също споменаването на негови стихосбирки и конкретни заглавия н произведения. Абстрахирал съм се от биографичните факти и големината на биографичните раздели в статиите, от споменаванията като либерал, библиотекар и театрал.

Споменати са следните му произведения: Cis moll, Бащин край, Бойко, Дим до бога, Докле е младост, Коледари, Кървава песен, Луд гидия, Любимий падишах, Манго имечката, Микел Анджело, На Шипка, Неразделни, Поет, Ралица, Самоубиец, Сто двадесет души, Сърце на сърцата, Успокоение, Фрина, Химни за смъртта на свръхчовека, Цар Давид,

От стихосбирките му най- често е споменавана Сън за щастие 8/17, следвана от Епически песни, но най- вече Кървава песен 10/17. Несъразмерно със значението си споменаване носи „Момини сълзи”, но то има привлекателност за публиката с обяснението, че Славейков е изкупил и унищожил непродадените екземпляри.

От стихотворенията, най- често са споменавани „Ралица”, „Бойко”, „Неразделни”- 5/17. В Уикипедия на шведски е спомената издадената там „Съдби на поети”, има и екзотични връзки като „Изворът на белоногата” на есперанто и обработка на „Балканджи Йово” на английски, както и неясният за уточняване превод на Почивка/Repos във френския и „Перебендя” в ук-раинския, което съм отчел като „Луд гидия”. Не особено популярните Бащин край, Дим до бога, Цар Давид са цитирани на руски, италиански, френски и сръбски, което говори за някакво вза-имстване на авторите. Това, че е славянофил не се е отразило съществуно на оценките за него.

От статистиката по езици, най- много от следените факти има в Уики руски и италиански- по 22, украински- 21 френски- 20. На сръбски са споменати 12, а на шведски 11 от следените факти, на английски, гръцки и испански по 5. На славянските езици полски и чешки има по 4 споменавания. Учудващи са 3 споменавания на следените факти в немската уикипедия, предвид антологията „Немски поети” и немското образование на Славейков.

Като различие от другите, бих отбелязал написаното в Уики.чех обяснение, защо Славейков не е превел Ян Неруда като специфичен за пражка публика и неговото 94 място в класацията на БНТ 100 българи, а от Уики.ит. фрагмента «Дано ми Богъ даде тукъ аз да доживѣя последнитѣ си дни далечъ отъ родний край.»

Може да се обобщи, че броя статии на чужди езици са относително адекватни за световното значение на някой автор, Пенчо Славейков е сред най- познатите в Европа и света значими български поети. Все пак, Христо Фотев е в 5, а Пеньо Пенев в 1 чуждоезикова уикипедия. Вапцаров и Георги Господинов обаче са отбелязани на 18 чужди езика. Алеко на 19, Яворов на 17. Може би е липса на самочувствие на българските преводачи и изследователи да пишат статии за българи, в чужди уикипедии, та дори Кирил Христов отсъства в чешката. Включването на текстове по Проект Гутенберг е по- непопулярно, за съжаление, от Уикипедия.

С появата на писмеността, започвата да се прилагат формализирани украси в запомнената строфа.

Споявата на книгопечатането, поезията търси нови цели и постепенно стига търсене на впечатляващи образи и форми.

Това е тезата, която ще се опитам да развия в темата.

Мисля, че това е основополагащо и не бива да се изпуска предвид при философстването по темата.

Прегледах ХII песен на "Одисея". В нея люшканите от вълните моряци са до острова Тринакия, но са предупредени да не стъпват там, защото островът е на Хелиос и е пасище на любимите му крави и бикове. В ролята на лошия съветник и изразител на народното мнение е Еврилох, зет на Одисей- води сестра му. Той убеждава Одисей първо да слязат на брега, за да избегнат бурята, а после и екипажите- да се спасят от смъртоносен глад като уловят от кравите на Хелиос. Това решение те взимат, когато вождът е повален от дрямка.

Паралелно, в мита за Моисей, той се е оттеглил в планината, кодето осмисля новия култ, когато съплеменниците му се връщат към старите обичаи, издигат златен телец, пеят и го прославят.

Това е, очевидно, поредното човешко непокорство, което двамата водачи наказват по различен начин.

Вождът на морски народ, в който всеки ден е риск, а всяка ръка- помощ, е скръбен, но се доверява на предреченото и божеството. Не упреква, а мисли какво да направи. Опитва се да избяга от мъстта на Всевиждащия и веднага след като времето е дало възможност, напуска острова. Зевс обаче, помолен от Хелиос не забавя наказанието. Малката флота е унищожена от божествени гръмотевици и само Одисей се спасява, обречен на още години странствания.

Вождът на отрасналия в Египет народ, който вече не е нито пастирски, нито земеделски, нито търговски, подлага на сеч съплеменниците си. Той не е смирен поданник на божеството си, че да му довери разплатата. Той е пастирят, който решава проблема с епидемията не с изчакване, а с радикално масово клане. Проличава скотовъдния нрав, при който отсъства доверието, че нещата ще се оправят от самосебе си.

Това са две различни поведения. На мен ми харесва повече Омировото, елинското разбиране. Съчувствам и са ми симпатични и българските скотовъдци, които се противопоставиха на европейските разпоредби за евтаназия на стадата и си ги опазиха, а епидемия така и не се разви. В някакъв смисъл, те се довериха, че съдбата си знае работата, а намесата не винаги е по- разумна. С мъка преценявам делата на Борис Кръстител, който изклал българските родове, вслушвайки се в съветите на пастиря Моисей. 

Тези два варианта на поведение към тези, които не се покоряват на предупрежденията на вожда, според мен, се основават на изработена култура, а не на решение съобразно постъпките. Центрирани са върху някакъв културен принцип, а не да са свързани със ситуацията. За да бъда разбран, ще дам аналогия с някой баща, който при всяко непокорство бие. Каквото и да се случи- той бие. Няма значение степента на непослушанието, значимостта, състоянието на извършителя и извършеното. Той бие. Е, как да харесвам такъв примитивен баща?

Моят отговор е, защото това са изповеди на човак нуждаещ се от помощ и грижа, а това значи от любов. Мъжете имат чувство, че се справят и сами и гриажта към тях е поет дълг, а не любов. Лирическият герой на Дамян Дамянов иска любов- живот. Тази, която казва, че го обича трябва да му отдаде живота си, не по- малко. Другото са грошове и милосърдие с нищожен дар: "Любовта е живот, щедрост, свят, добрина. Не паничка за дребни грошове. Нито дар милосърден с най-нищожна цена." Той е максималист и не приема по- малко за истинска любов. 

Която опитва с по- малко, трябва да се примири, че е направила нещо обидно, оскърбително.

Пренесено върху мъжката аудитория това е малко нежелано положение. Другият, жената получава благодарност съобразно това, което дава "Мяра според мяра". Максимализмът е непостижимо краен. Женската аудитория е по- крайна и е напълно съгласна с героя на Дамянов. Ако ще е, да е! Нужна им е, желаят всеотдайност и нищо по- малко. По- малкото обижда и наранява.

Ако съм се изказал разбираемо, това би трябвало да поясни защо повечето от поклонниците на Дамянов са жени.

Попитах дете Искаш ли да си добър? То каза Да. Защото иначе мама няма да ми дава любов.

Попитах младия джелатин Искаш ли да си добър? Той каза Да. Защото иначе хората ще страдат като ги обезглавявам.

Попитах роб- негър Искаш ли да си добър? Той каза Да. Защото иначе робовладелецът ще ме бие.

Попитах свещеник Искаш ли да си добър? Той каза Да. Защото иначе няма да добия вечен живот.

Тогава си казах. Хората искат да са добри, за да не влизат в конфликт с този, който има власт над тях- човек, бог или съвест. 

Сега в 21 в. Кое ли е определящото?

Препирните в Ганковото кафене са образец на политиканстване. Разбирачите там не правят политика, а само я обсъждат от ограничените си позиции.

В този смисъл, политиканът е степен в политическия живот. Не е като участващия инцидентно в политическия живот- от избори на избори, но не е и като онзи, който е посветил живота си на осмисляне на политиката и осъществяването й.

Парадоксът на метафората (СПОРЕД МЕН) се състои в това, че едновременно прави нещата да изглеждат ясни, както и това, че замъглява истината. Да обясним метафората чрез метафората за мост. През него може да се стигне от непознатото, неистинското до истината, но може и да се стигне от истината до неистината. 

Пример за първият преход е обяснението чрез метафората "поток" на електрическия ток. Използвайки я можем да си изясним свойства като съпротивление, ток, напрежение, кондензатор. 

Пример за втория преход е метафората "звездите са очи". Този преход изобщо не води към истината, но води в поезията или по- скоро въображението и там можем да построим множество образи как звездите плачат, мигат, бдят, кокорят се, спят и пр., което изобщо не ни доближава до звездите, а е каталог за човешките очи.

Парадоксът на метафората е и в нейното използване като подобие. Това означава някакво сходство на неидентични неща. Неща, които имат някои общи характеристики. Примерно две геометрични фигури са подобни, защото са двуизмерни. В друг план триъгълникът не е подобен на петоъгълника, но пък е подобен на фигура с три страни. В трети план два триъгълника са подобни ако имат еднакви ъгли. Явно, че изборът на характеристиките и контекста на обсъждане определят дали метафората изяснява или замъглява. (Думите Изяснява и Замъглява са метафори отнасящи се до метеорологични явления, които да ни доближат до истината). Явно, ако сравняваме четвъртитата нива на Пешо с триъгълната на Гошо, не можем да ги наречем подобни, освен ако не изберем контекст или  характеристика, които да ги правят такива, примерно плодородие или близост до вода.

Метафората- отлика между поезията и науката

При този друг поглед, използването на метафори принадлежи на поезията и въображението. Науката използва еднозначни термини. Зваздите могат да са очи само в поезията. В науката те имат дълга и конкретно определяща ги дефиниция.

Преди науката да се оформи, тя използва подобието с нещо познато, използва метафори. Това още не е наука, но не е и поезия. Не зная съчинения на алхимиците, но да речем метафората „гарванова глава“ (caput corvi):Алхимиците я използват за да опишат етап от трансформацията на материята, свързан с разлагането и чернотата (нигредо). Чрез метафори превръщенията на веществата биха станали цели поеми. 

Метафората за съжаление, не само изяснява и замъглява, но и опитва да обясни несъществуващи неща. Не само метафорите за божества, но и обяснения на каквото и да е, ,иначе възможно, но несъществуващо. Да, възможно е да има гигантска риба в езерото Лох Нес, възможно е тя да плува така и така, да изглежда така, да се крие еди къде си, но не е истина. С подобие се обясняват и свойства на етера, без да се доказва съществуването му. Точно обратно- ако има тези и тези свойства, значи съществува. Толкова е абсурдно! Ако възприемаме вида, миризмата и звука на котка, значи съществува котка. Нищо подобно. Възприемаме изображение, миризма, звук. Нужно е още доста за да се убедим, че ИМА котка, че действителния източник е котката, а не друго.

Метафората, подобието са двулики. Светлина и сянка. Използването й е красив риск, защото подвежда и може би мостът, който виждаме пред себе си е мираж, Фата Моргана. Парадоксалното е в непрестанното и използване и отричане. Одобряване като основа за хипотези и критикуване като ненаучен метод.

Намирах го за добре подредено. Обаче сега чета за Римската Империя. Императорите стават такива, защото ИСКАТ или пък НЯКОИ ИСКАТ да ги направят владетели. 

Това ми обърна изцяло представите. Дали жребецът в свободно хергеле иска да води кобилите или ТЕ искат този хубавец да ги води?

• Това не е религия, защото не проповядва свръхестествени сили. Няма бог. Поради това го приемам за учение.
• Методът е медитация. "Молитвените домове" са места за медитация, а не за отношения със свръхестествено същество.
• Поученията му са противоречиви. На едно място проповядва едно, на друго- обратното. Това дава възможност за собствен избор на напътствия, така че всички да откриват нещо "ценно" и да го харесват.
• Адресатът, целевата група са богати и неудовлетворени от правилата. Той не дава нови правила, а руши всички, поради което смятат учението му за деструктивно. 
• В някакъв смисъл, бидейки еклектично, учението му се схожда и с екзистенциализма- всеки има право на свое търсене и прилагане на лична философия, мироглед, морал. В този смисъл самият автор може да проповядва духовност и да набляга на материалото- той е свободен в избора си. 
• Целта- да бъдеш "нищо" и да се носиш по вълните удовлетворява интересите на целевата група, която иска да не се чувства отговорна със своето богатство към обществото и да прави всичко за свое удоволствие.Поради това, бива смятан за социопат.
• Скандализирането, провокирането на обществото, се схожда с цинизма на Диоген, но не и с дрипите му. Пренесено към богатите, то се покрива с идеята, че те могат да правят всичко и не са обвързани със съобразяване с нормите. Свободните прояви на сексуална разюзданост са в същия контекст.
• Учението на Ошо се схожда и с хедонизма: Прави всичко, което произхожда "от длъбините ти", т.е. нагона, влечението. Насладата във всичките й форми е благо.
• Една особеност във въвеждането на ред е съществуването на антипода Ма Ананд Шийла. Редом с лозунгите на Ошо за пълна свобода, тя налага деспотична дисциплина. Не бива да се отделят противоречивите приказки от еднозначните дела. А обяснението, че това "провокира" размисли е шарлатанство на гърба на будалите.( "Не ме гледай какво правя, аз "провокирам", слушай какви ги приказвам")