У Селигман, "Как да бъдем оптимисти", глава "Кой не се предава" четем "Някои хора, онези, които лесно се предават, обикновено казват "Причината е в самия мен и това вечно ще продължава и определя всичко, което върша". Други, онези които се съпротивляват и не отстъпват пред нещастията, заявяват:"Несполуките са просто плод на обстоятелствата, във всеки случай бързо ще ги преодолея"

Забелязал съм, колко по- ведро живеят ученици, които смятат даскалиците за виновни за слабите оценки, в сравнение с тези, които винят себе си и смятат, че ако учат до побъркване, ще успеят да надскочат много добрите си оценки. 

Признавам, че Селигман не казва изрично, че сред обстоятелствата са и съществуването и участието на хора, на които приписваме споменатите от Корно качества, но терминът е достатъчно просторен за да ги вмести. 

Така и противоречието: Дали е по- добре за човек да се противопоставя, бори и унищожава у себе си външно обвинителната нагласа за проблемите си или да приеме, че това са реалностите и те следва да бъдат преодоляни по пътя към успеха?

-----------------------------------------------

Дали е аргумент, че тезата на Корно е слаба, следният текст от финала на книгата му?

"Не съм кой знае колко напреднал по пътя на депрограмирането. Единствената ми заслуга е, че най- после съм го разпознал и съм тръгнал по него- поне така се надявам" с други думи, не съм постигнал нещо съществено, научих пътя, но не зная дали вървя по него. Не е много за водач, но изглежда е достатъчно за сляп водач.

Преживяването Повече не видяно бива отбелязано като случване на някакво важно събитие, свързано с определено място, което после не може дабъде намерено. У Балзак- "Шагренова кожа" и у Борхес има такива сюжети.

Според мен, Вече видяно, както и Повече не видяно се случват при натоварена психика, когато имаме много преживявания и не всички могат да бъдат осъзнати като свързани с конкретно място. При това част от тези преживявания са вътрешни, а част от външни стимули, т.е. се получава едно объркване на реалност и фантазия. При Вече видяно, това когнитивно объркване е съпроводено с  чувство за яснота, докато Повече не видяно се съпровожда с чувство за неяснота, объркване.

Особеният момент е, че става дума за важно събитие. Случило се е нещо, което бихме искали да повторим, да проучим по- дълбоко, да задоволим интереса си, но мястото вече го няма. Обаче в съответствие със закона, че недовършените задачи се запомнят по- добре, това събитие бива много по- добре запомнено. Героят на "Шагренова кожа" отново търси дюкянчето, за да се освободи от нежеланата съдбовна вещ, но то е пропаднало. Никой не знае за него. Съдбата продължава своята власт, но героят е в безизходица, това, което е било делнична сделка по познат маниер се превръща в ужасно изнудване.

Именно поради това разминаване на данните от сетивата с данните от реалността, преживяванията Вече видяно и Повече не видяно имат мистични последствия. Преживелите ги имат чувство, за нещо с особена важност. Това се е случило само на тях, т.е. те са особени посланици, медиатори със света на чувствата. Случилото се има значение за бъдещето, т.е. им е доверена особена тайна. 

Доколкото често случващото се Вече видяно се свързва с проблеми или заболяване от слепоочна епилепсия, вероятно Повече не видяно също е свързано с някаква патология. Допустимо е да е от шизофренния кръг. Несъвместимостта епилепсия- шизофрения обаче изисква тези две преживявания да не биват преживявани от едно и също лице, т.е. има склонни към Вече видяно и склонни към Повече не видяно.

Това е ясно изразено не само във войнствените народии религии, но и при днешните новопокръстени. Те стават по- активни, по- уверени в дествията си и в мненията, особено по религиозни въпроси. Да не продължавам, разбираемо е и има достатъчно примери.

Мнението ми изхожда от това, че основните нервни сигнали са възбуждащи и задържащи. (газ и спирачки) Смятам, че вярата в божеството както усилва възбудата, така и намалява задръжките. Съображенията, че нещо е непостижимо, невъзможно отпадат. Човек става по- дързък и решителен, притесненията се стопяват.

Сродна е ролята на алкохола. Той не толкова усилва антисоциалните порив, но премахва просоциалните задръжки. У Кастанеда, а и у индианците, наркотичните вещества и действия се обожествяват. Това прочее не е необичайно- всяко неразбираемо събитие или предмет стават приемливи като се приеме, че има божество.

Сродна е обаче и ролята на тонизиращите напитки- те усилват активността и доставят въглехидрати и витамини за осъществяването й. 

Значи религията усилва активността чрез познавателния инстинкт- любопитството към нещо ново и снема задръжките като въвежда доверие в неестествена сила.

Две допълнения- наблягам на новопокръстените, защото вяращите отдавна са улегнали, приемат нещата съобразно реалностите, отчитат в по- голяма степен реалните отношения- че не божеството помага, а свещеникът, някой от енориашите, изобщо връзките.  

Другото е, че не става дума само за религия. Примерно идеалът за демокрацията след Десети направи по- активни и без задръжки много хора. Т.е. това не е само религиозно, а социално влияние. У Вазов е оприличено с "Пиянството на един народ". Малко бог, много човешки дела има там.

Най- простото решение, което да ни извади от затруднението е да се откажем от едно от двете, по- често от "Трябва". В по- трудния случай ще наблегнем на преодоляване на "Не искам" и постигане на "Трябва". 
Във втория случай биха ни помогнали социална подкрепа или лично доусъвършенстване. 
Пл. Димитров ползва като техника приоритетно насочване на саморефлексията към ""екзистенциално поле" в координатната система на истината и смисъла в живота." Предполагам той използва "координатна система" като метафора, защото няма никакви начини за меренето. От друга страна, подразбира се, че човек се стреми да опознае реалността и да намери в нея смисъл, цел, подбуди за живота си. 

Естествено, за човек, кото не е бил на психотерапия при Димитров само четенето на негови научни трудове не е достатъчно...