Премини към съдържанието

Топ Потребители


Най-харесвано

Showing content with the highest reputation on 15.08.2011 от всички места

  1. 2 реакции
  2. 1 реакция
    Ако Вселената е безкрайно голяма, а не просто мнооого голяма, то всяко събитие, от падането на листо в гората до избухването на свръхнова, би имало еднаква стойност или отражение върху цялото... Но това е софистичен отговор. Всъщност възражението ти е много уместно и е валидно в царството на средните стойности, където властва строгия Нютонов детерминизъм. Може би, трябваше да подчертая, че теорията на Стап доразвива някои аспекти на Копенхагенската интерпретация (на Бор и Хайзенберг) и касае единствено фундаменталното ниво на физичната реалност, което се изследва от квантовата физика. Каква е ролята на съзнанието и защо се твърди, че то има каузална сила на това равнище? Преди всичко, както знаем, на това ниво няма атомарни тухлички, защото те (както писа Дарки някъде по-горе) са само идеализации имащи смисъл единствено в контекстта фазите на подготовка (когато напр. ускоряваме частици) и измерване (когато ги сблъскваме с други частици и заснемаме следите, които впоследствие анализираме). Краят на веригата (взаимодействието между процесите на подготовка и измерване) е в съзнанието наблюдателя, в което експеримента предизвиква определени сетивни усещания. Нещо повече. Наблюдателят не просто наблюдава, а дефинира свойствата на изследвания обект и затова Хайзенберг казва, че "това, което наблюдаваме не е самата природа, а природата подложена на нашия метод на запитване". Това произтича пряко от принципа на неопределеността, защото наблюдателят е този, който избира дали да измерва положението или импулса на частицата. Следователно, наблюдателят е въвлечен в наблюдението и влияе върху свойствата на изследвания обект. Затова Джон Уилър предлага термина "наблюдател" да се замени със "съучастник" (participator). Универсалната взаимосвързаност е фундаментална характеристика на квантовата реалност, която се приема от повечето физици. Да речем Бом, макар да спори с Бор и Хайзенберг по много други въпроси, казва че "фундаменталната реалност е една неделима квантова взаимосвързаност на Вселената и че частите с относително независимо поведение са просто специфични условни форми вътре в тази цялост". Или по думите на Хайзенберг: "В съвременната физика светът беше разделен не на различни групи обекти, а на различни групи връзки... Това, което може да бъде различно е видът на връзката, която е от първостепенно значение в дадено явление... По този начин светът се явява като сложна тъкан от събития, в която връзките от различен тип се сменят и се комбинират и така определят текстурата на цялото." Съзнанието, както и да го дефинираме, е част от тази цялост и има каузална сила. И за да доведа до край спекулацията (нали раздела е за мистика) ще припомня ефекта на пеперудата на Лоренц, който се отнася до динамичните системи със странен атрактор или с други думи, състоянията на хаос. А какво по-добро определение за живота от това? И как моля, ще направим това? С вероятностни функции ли?... Смисълът на принципа на вероятността в квантовата механика е, че частицата има "склонност" към съществуване в определена област в даден момент, а процесът има "склонност" да се случи, но това не може да се установи точно и то не защото апаратурата или математическия апарат е несъвършен, а защото това е самата същност на квантовата вселена... Както и да е, но от думите ти следва, че вярваш в хипотетичната възможност Иисус да е ходил по водата да речем?
  3. 1 реакция
    Каквото имате да си го изяснявате между вас двете ,добре е да го направите на л.с. , няма нужда да изморявате останалите с ваши лични перипетии . Тук не е icq или skype
  4. 1 реакция
    Имам чувството, че изпадаш в прекалена истерия и обвиняваш дислексията си за всичко, което ти се случва. Ако си свестен човек на никого няма да му пука, че имаш дислексия. В момента на никого не му пука, че имаш дислексия. От всичките ти коментари, които прочетох (първия го посъкратих малкo, защото е много дълъг) забелязвам как от теб строи една доза омраза... В профила ти пише, че мразиш расизма и дискриминацията, но в момента с коментарите ти от типа, че някои хора не заслужават щастие ти проявяваш дискриминация. Нещата не са се получили за теб - кофти. Това не означава, че трябва да изпадаш в някакви епични истерии. П.П. В профила си си написала, че си добър човек. Не мислиш ли, че имаш прекалено субективна гледна точка върху поведението си за да се хвалиш сама? Не знам на другите дали им изглежда странно това, но на мен ми изглежда не само странно, а грешно.
  5. 1 реакция
    тези http://mallbg.com/51-USB-%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%88%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B8-%D1%81-%D0%BC%D0%B8%D0%BA%D1%80%D0%BE%D1%84%D0%BE%D0%BD-%D0%B8-8-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%BD%D0%B8-A4-HEAD-HU-510_12581.html ?
  6. 1 реакция
  7. 1 реакция
  8. 1 реакция
    С риск да стана досаден сам на самия себе си, ще си позволя да направя кратко продължение на темата за 'кризата' по Хусерл и на един автор, върху който много пъти само бегло се позовавах. Първо, бих желал да уточня, че няколко неща ме спират да бъда изчерпателен и напълно правдоподобен в интерпретациите си и се надявам това да бъде отчетено. Става дума за Райнхарт Козелек ( 1923 - 2006 ), който е сравнително модерен автор и според мен, тепърва ще се превърне в класик. Много се радвам и съм благодарен на Христо Тодоров от НБУ, че имаме стойностен превод на "Пластовете на време", една от основните творби на Козелек, в която е поместена и статия на учителя му - Х.Г, Гадамер. Напълно съм убеден, че повечето историци НЕ познават Козелек, а и да го четат, то задължително би следвало да са запознати с херменевтиката на Гадамер и разработките на Хайдегер от "Битие и време". Да, съвсем накратко това са 'двата източника', от които Козелек се ползва. Разбира се всеки с по-широка култура е запознат с възгледите на Баденското (Югозападно) неокантианство относно историята и връзката между история и ценности, с теоретичните търсения на Вилхелм Дилтай, и по-конкретно с т.нар. 'криза на историзма', която изправя историята пред търсене на нови отговори на възможността за собственото й обосноваване. Може би е напълно в реда на нещата да започна подред? Неокантианството и по-скоро представителите, които имам пред вид са - Хенри Рикерт и Вилхелм Винделбанд. Темата за метода намира своя най-голям интерпретатор в лицето на Хегел и особено в предговора на неговата система на науките – „Феноменология на духа”, където става видно, че философията необходимо следва да притежава свой собствен метод, с който да оперира и по това да се отличава от всички останали науки. Освен това при Хегел много ясно може да се забележи каква огромна роля играе историческото развитие в целия ход на мисленето му, не само във „Феноменология на духа”, но и в „История на философията”, „Философия на историята”, лекциите по Естетика и т.н. Самото мислене има тази способност, че може да снема своите стари форми, да ги запазва и да продължава напред към все по-голяма съдържателност на понятието. Въпреки критиките към абстрактност в системата на Хегел, несъмнено той е сред първите, които засяга отношението между разум и историческо развитие. „Просвещението се оказва чисто прозрение на отношение на вярващото съзнание тъкмо благодарение на това, че при споменаването на един определен момент вижда цялото, следователно донася противоположното, което се отнася до този момент, и като превръща единия момент в другия, изкарва наяве отрицателната същност на двете мисли, понятието”. Парадоксът, пред който се оказва Рикерт може да се онагледи и чрез Хегеловата терминология, а именно – как трябва да говорим за това снемащо се единично, което изгражда отрицателната цялост на понятието? Историята се занимава с отделни, единични събития, но тя не може рапсодично да говори за всяко едно от тях. Проблемът има своя корен още от Аристотел с идеята за телеология в природното развитие; съществува ли един телос, чието развитие ние да сме способни да проследим, обхванем и опишем рационално? Самият Рикерт започва „Философия на историята” именно с едно представяне на ‘старите’ философски системи, които се оказват неизползваеми за новите философски изследвания. Според него философията на Кант съдържа множество ценни идеи, от които неокантианството може да се възползва като доразшири. Въпреки това обаче философията никога не трябва да се разтваря в историята. Първият адекватен въпрос, който е поставен и в произведението е, по какъв начин разбираме, че историческият процес съдържа някакъв адекватен (логически) смисъл? От Аристотел насам идеята за телоса не намира философи, които да я подложат на епохе и да редуцират нейните първооснования. Затова и за Хегел разумното се оказва действително, самият разум създава себе си чрез отчуждение външните продукти, които са само и единствено негови продукти. При Хегеловия принцип за тъждество на мислене и битие въпросът за подвъпросността на телеологията просто няма как да се постави, тя би обезсмислила цялата система на Хегел. Рикерт се оказва в странната ситуация на борба с историзма, малко по-късно в подобна ситуация ще попадне и Едмунд Хусерл. Статията на Хусерл „Философията като строга наука” е насочена именно към историзма и психологизма и техните изцяло натуралистични методи и подходи в обяснението на действителността. Обект на постоянни критики от страна на Рикерт са идеите на т.нар. ‘историческа школа’ – Густав Хуго, Фридрих Савини и Леополд фон Ранке, които цялостно се придържат към описание на фактите. Затова една от задачите на философията е именно борбата срещу модния тогава историзъм. Това все повече увеличава необходимостта и значението на логиката на историята; затова и според Хусерл и според Рикерт, философията трябва да се обяви против подобни тенденции, в които няма нищо философско, а са изцяло подвластни на емпирията, т.е. на случайността. По този начин „пред логиката се поставя нова задача: тя трябва окончателно да преодолее методологическия натурализъм, който все още бива защитаван” . Имена като Дилтай, Вунд или Мюнстерберг все още не са изяснили необходимото условие за действителното логическо разбиране на историята. Във „Философия на историята” Рикерт въвежда понятието Gruppenindividualität, с което се опитва да съвмести индивидуалното и общото в разбиранията си относно същината на една философска интерпретация на историята и нейното развитие. За разлика от колективните понятия (‘народ’, ‘нация’, ‘дух’ и др.), то тези могат да бъдат наречени ‘индивидуализиращи колективни понятия’. Доколко ясно и адекватно един историк е запознат със събитията за които говори и върху които изгражда хипотезите си[1]. За Рикерт историкът избира единствено онова, което за него и интерпретацията му е съществено. Тук е въведено понятието, на което Рикерт не акцентира особено, но което в различен аспект, намира отражение при Хусерл, става въпрос за донаучните знания, които са свързани с личния интерес[2]. Ние ги поставяме в известно отношение спрямо нашата воля и ги свързваме според нашата оценка (например образът на Хитлер може да бъде представен изцяло благоприятно изхождайки от едни предпоставки или пък изцяло негативно, изхождайки от други). Каква обаче е връзката между обектите и ценностите? Тук именно достигаме и до връзката между история и ценност, с което ще се опитам да впиша адекватно учението на Рикерт за историята, в общото разбиране на Баденското неокантианство за ценностите. Съвсем накратко бих искал да спомена и г-н Дилтай, с чиито произведения тепърва се сдобих и който сериозно ще бъде изследван от скромната ми личност следващите месеци. Чувството за история, а оттук и проблемът за време стават все по-основни във философското мислене. Ясно е, че историческите процеси вече не могат да се разглеждат по класическия разработван до сега начин. Дилтай е много интересен, особено с разделението си за науки за духа и науки за природата, от което разделение се ползва и Хайдегер в известна степен. Оставям за сега Дилтай, за да премина на Козелек. Четенето на Козелек изисква поне бегъл прочит на Битие и време от Хайдегер, защото иначе голяма част от идеите му ще се видят странни и ... защото с четене на Хайдегер всичко ще си дойде на мястото. Човешкото присъствие (Dasein) е специфичният му начин на съществуване започват да стават все по-проблематични в началото и средата на XX век. Множеството алтернативи, които е появяват по отношение на това преосмисляне, говорят достатъчно за състоянието на ‘криза’, в което науките за духа се намират. Тук само ще спомена проблемите, които занимават Вилхелм Дилтай, опитите за осмисляне на историята от страна на неокантианството, появата на екзистенциализма, персонализма и новопоявилата се през XX век философска антропология (Плеснер, Гелен, Шелер), дори разработките на Хусерл по отношение ‘живота на съзнанието’ и късните работи относно Lebenswelt и не на последно място учениците на Хусерл – Оскар Бекер, опитващ се да промисли математиката през перспективата на антропологичния фактор на човешкото съществуване и Хайдегер с аналитиката на Dasein и останалите проблеми, развити в „Битие и време”. Цялостно всички тези търсения, които поставят и необходимостта от по-дълбинно изследване на историята, могат да бъдат обобщени с един цитат от „Мястото на човека в космоса” на Макс Шелер: „Така съществуват естественонаучна, философска и теологична антропологии, които не се интересуват една от друга, а единна идея за човека нямаме. Специалните науки, занимаващи се с човека и все повече нарастващият брой, по-скоро скриват, отколкото да разкриват същността на човека (…) никога в световната история човекът не е ставал толкова проблематичен за себе си, колкото в наши дни”. При Козелек пък ще се изследва историята на понятията, което в известна степен се доближава като похват до направеното в Хайдегеровите анализи. Всяка една наука, независимо дали ще е история, математика, физика или дори философия, се движи в специфично работно поле и употребява конкретни понятия, с които борави. Известна част от ‘кризите’ в тези области винаги се свързва с ново или частично преосмисляне на ключовите понятия; по този начин е видно, че понятията не са a prioriпредзададени като универсално валидни, а се ревизират и дообогатяват всеки път в конкретната си употреба на тяхното приложение. „От практическа гледна точка едно изясняване на понятие е успешно тогава, когато позволява да се проявят и осъзнаят такива страни на действителната употреба на понятието, които не са непосредствено видни". Всяко едно изследване би трябвало да започне с проясняване на ключовите понятия, с които ще се борави, като по този начин подготви начинанието си за критично изследване на феномените. Така например, в немския език употребата на думата ‘история’ е много по-ясно откроена, отколкото (напр.) в българския, тъй като са различени ‘Geschihte’ като история на нещо случило се и ‘Historie’ като науката за това, което се е случило и което се изучава под формата на отделна дисциплина. Затова Хегел правилно се ориентира по отношение на субекта в историята и неговите цели и намерения, които конституират историческия процес, но в известна степен забравя да проясни историческото в неговата възможност, преди ‘големия разказ’ за случилите се събития. Спецификата между разбирането за история при Козелек и Хегел се корени именно в това отношение – Козелек се интересува от възможността за една история, а Хегел от ‘плана на историята’ или от проблема за Абсолютния дух и неговото развитие. Пълният времеви анализ на екзистенцията на Dasein ще изведе цялостно проблема за неговата историчност, а оттук насетне ще може да се говори и за историята (Historie), знаейки се, че тя е изведена от конкретния си източник и в действителност е интерпретирана в истинното си значение; затова решението на проблема ‘история’ не бива да се търси в самата Historie, в създаването на интерпретации за развитието й или други подобни схеми. Historie е пряко съотнесена с начина на битие на историчното и съответно от историчността и нейната вкорененост във времето. По линия на анализа на понятията, „Битие и врем” предлага разграничаване между вулгарното понятие за история (неистинската историчност на Dasein) от конкретното екзистиране, което по начина на битие е времево, т.е. „историята е ставащото във времето специфично случване на екзистиращото Бъдене-ето-на". „Пластовете на времето” се приютява в общо в изведените по-горе проблематики, тъй като Козелек се опитва да даде, както различна интерпретация за историята, така и относно ролята на човека в ‘случването’ на тази история. Централната метафора за ‘пласт’ на времето изисква разяснение, преди по-нататъшните изследвания; от една страна за Козелек е несъмнена традицията, че историята винаги борави с времето, но от друга (под влияние на Хайдегер) това време трябва да се проясни в конкретното му (антропологичско) случване, което е пространствено. „Защото историята винаги си има работа с времето, с времената, които си остават не само метафори, но и емпирично отнесени към определени пространствени дадености, така както ‘случвам се’ (geschenen), глаголът, който предшества ‘история’ (Geschihte), поначало означава ‘бързам, тичам или летя’ и така напомня за придвижване в пространството”. Почти навсякъде в анализите си Козелек се опитва да изведе яснота в употребата на понятията, с които се борави – т.е. да покаже как те са се употребявали, когато са възникнали и в какво състояние са достигнали до нас; подобен анализ по никакъв начин не е лингвистичен, а е философски, защото дава възможност за промисляне, както на положението, в което сега се намира, така също и на проектите, които имаме за нови интерпретации. Неразбирането на понятията закрива достъпа и до автентичния смисъл, а с това и цялата интерпретация се изгражда върху грешни предпоставки. Съвсем накратко е това, в мнението си използвах някой мой разработки от курсови работи през годината ... Дано съм бил от полза [1] Или казано по друг начин, върху какви базисни мотиви изхожда, когато изгражда една или друга интерпретация на историческа личност или на едно историческо събитие, за да го представи като ‘такова и такова’, а не като друго? [2] Хусерл изхожда в идеята си за феноменология именно от подобни предпоставки, които винаги са в основата на всички наши разсъждения и които не се пораждат от никъде, а имат своите основания, в онова, което той нарича ‘жизнен свят’; от друга страна проблемът за активен и пасивен хоризонт на съзнанието и тематична насоченост, също е близка до Хусерл и идва от Франц Брентано, а преди него я откриваме при Аристотел в „Категории” с идеята за потенциално и актуално битие и това, че ако на едно нещо сега е присъщо (P), то след време може и да му бъде присъщо и (не-P), без при това да се нарушават формалните закони на логическото мислене.
  9. 1 реакция
  10. 1 реакция
Резултатите са според часовата зона Sofia/GMT+03:00

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.