Премини към съдържанието

smirena

Потребител
  • Публикации

    2856
  • Регистрация

Нови отговори публикувани от smirena

  1. Макар и късно искам да кажа липсваш ми Митко ,само ти не пропусна празник ,който да ми честитиш. Понякога не е нужно ,да познаваш някого ,за да ти липсва.Ти се отъждествяваш за мен с част от един стих, „Има хора ,които са такива ,толкова са нужни!„Завинаги ще си с нас ,пиша така все едно ще го прочетеш. Където и да си ,повярвай не си забравен !


    • Харесване 6
  2. ЩАСТИЕТО... Някога, много отдавна, Щастието било дадено на Човека в изобилие. Не било нужно той да се бори за него или да го търси, то просто си присъствало в ежедневието му и било част от неговия живот. Но въпреки това, Човекът все се оплаквал, недоволствал, мрънкал за всичко, не оценявал онова, което имал. Виждайки какво се случва, един ден ангелите се събрали на съвещание, за да решат какво да направят, за да променят това положение. Знаели, че Човекът оценява нещата, едва когато ги загуби, затова решили да скрият някъде Щастието. Така Човекът щял да усети и осъзнае липсата му най-силно. И вероятно щял да разбере стойността му и да го цени повече в последствие, когато сам се е преборил за да го получи. Били сигурни, че това ще има ефект. Да, обаче къде биха могли да скрият Щастието така, че да не е толкова лесно намирането му?! Започнали да се изказват най-различни варианти – един предлагал да го скрият на връх Еверест, друг смятал за по-подходящо дъното на Атлантическия океан, трети – кубетата на Тадж Махал, в някоя тясна горска пътечка..., в коридора на родилното отделение на някоя болница..., във фунийка за сладолед..., сред розите на някоя цветна градина..., в пакет цигари..., в брашното на някой хлебар... Изброили се толкова много места, но нито едно от тях не им се сторило достатъчно удачно и трудно за намиране, а именно това била целта. В този момент се чул нечий глас, който промълвил: - Вътре в Човека да скрием Щастието! Там той поглежда най-рядко... Всички кимнали одобрително на това предложение и приели идеята. И така, от ония древни времена, та до ден днешен, Човешкото Щастие се крие вътре в самия Човек. То вече не е даденост, не се дава наготово, трябва да се търси, да се намери... Не е лесно да се открие Щастието, но не е и невъзможно. Трябва просто Човекът да спре да търси “навън” и да насочи поглед навътре, към същността, към душата. Своята и на другите...

    • Харесване 2
  3. Попитах луната къде си?

    В звездите се взирах и тръпнех,

    под падаща звезда сърцето нашепва

    да се сбъднат мечти и надежди.

    Черен облак за миг ме покри,

    дъжд се изсипа ,гръм изтрещя,

    скрих се изплашена ,тиха ,

    просто мечтата за миг отлетя.

    Виждах премръзнали хора ,

    виждах деца без подслон,

    виждах ,болка ,неволи ,

    как да мечтая сега.

    Поисках да бъда човек ,

    поисках да дам топлина ,

    на всеки изстрадал човек,

    надежда да подаря.

    Как исках със слънцето,

    всичко огряно от светлина ,

    да бъде красиво ,различно.

    Как исках в очите да грее

    светлина на надежда една ,

    че утре ще бъде различно ,

    няма да има тъга.

    Аустните тихо шептят:

    -Здравей ,прекрасен мой свят.

    Във теб аз ще живея,

    нека с усмивка посрещам деня.

    • Харесване 1
  4. Сафо … и вече от любов… Когато аз те гледам срещу мене, знам: „Хермиона никога не е била тъй хубава“ — и смело те сравнявам със златокосата Елена. Сравняват ли се смъртни със богини? Не знам това, но зная друго — че като гледам хубостта ти, сърцето ми олеква, всички грижи отлитат.

  5. Опитвам се да те открия,

    в мечтите си да те намеря,

    събуждам се откривам те,

    ти ли беше моя блян.

    А живота бавно ,притиска ме,

    на кого да вярвам ти кажи,

    на думи за вечната любов,

    на трудния и сив живот.

    О аз мечтая,не бих могла,

    да потъна в сивотата,

    ще ме погълне самотата,

    и няма да видя светлина.

    Но аз обичам ,аз летя,

    когато се потапяме в мечти ,

    за утрешния ден красив,

    за нашите вълшебни дни.

  6. Понтюс дьо ТИЙАР 1521-1605 * * * Да, който е портрета ти видял, диви се и на позата красива и приликата тутакси открива с познатия красив оригинал. Но в мен Амур не с четка търпелива, а мигом със стрела е пресъздал ужасно-святия и чист овал и моя дух оставил да унива. Портретът от човек, уви, е правен и може да потъне в прах, забравен, и да посърне като всеки друг. А споменът и от бои дори е по-траен и какво ще го изтрие, поне докато мен ме има тук.

  7. Петата планина

    (откъс)

    Вече часове наред Илия вървеше из долината, както бе сторил предишния следобед. Знаеше, че мирът ще трае поне още един ден и една нощ. Никоя война не започваше по тъмно, защото сражаващите се не можеха да различат врага. Знаеше, че през тази нощ Господ му даваше възможност да промени съдбата на града, който го бе подслонил.

    — Ако Соломон беше на мое място, щеше да знае как да постъпи сега — сподели той със своя ангел. — Както и Давид, Мойсей, Исаак... Те са били достойни за доверието на Господа, а аз съм само един малодушен роб. Господ ме кара аз да направя избора, а би трябвало да го стори Той самият.

    — В историята на нашите предци като че ли винаги се появяват подходящи хора там, където са необходими — отвърна ангелът. — Но ти не мисли, че е така. Господ изисква от хората само това, което е в границите на възможностите на всеки един.

    — В такъв случай по отношение на мен Той се е лъгал.

    — Всяка печал, която ни обзема, накрая винаги отминава. Така е и със славата, и с нещастията на този свят.

    — Ще го имам предвид — рече Илия. — Но след като отминат, нещастията оставят след себе си неизличими следи, а славата - ненужни спомени.

    Ангелът не отговори.

    — Защо през цялото това време, което прекарах в Акбар, не успях да си създам съюзници, с които да се боря за мир? Какъв смисъл има от един пророк, когато е сам?

    — Какъв смисъл има от слънцето, което върви по небето без другар? Какъв смисъл има от планината, която се издига насред долината? Какъв смисъл има от самотния кладенец? Те са тези, които показват верния път на кервана.

    — Сърцето ми се задушава от скръб! — извика Илия, като коленичи и вдигна ръце към небето. — Да можех да умра тук и никога да не видя ръцете си, шзцапани с кръвта на моя или чуждия народ! Погледни назад! Какво виждаш?

    — Знаеш, че съм сляп — рече ангелът. — Очите ми пазят светлината на Божията слава и не мога да видя нищо друго. Мога да възприема само това, което сърцето ти ми разказва. Мога да усетя само вибрациите на опасностите, които те дебнат. Не мога да видя това, което е зад теб...

    — Тогава аз ще ти кажа. Зад мен е Акбар. В тоя час на деня следобедното слънце осветява очертанията на града и той е много красив. Свикнах с улиците и стените му, с народа му, толкова щедър и гостоприемен. Макар и жителите на града все още да живеят в плен на суеверията или пък само заради търговията си, сърцата им са чисти. Така както са чисти сърцата на всички народи по света. От тях научих много неща, които не знаех. В замяна трябваше да изслушвам оплакванията на неговите жители, но с Божието вдъхновение успявах да разрешавам споровете помежду им. Много пъти съм бил изложен на опасности, ала винаги някой ми е помагал. А сега трябва да избирам дали да спася този град, или да избавя народа си. Защо?

    — Защото човек трябва да избира — отвърна ангелът. — Силата му се крие в това, че разполага с властта да взема решения.

    — Трудно ми е да избера. Трябва да се примиря със смъртта на един народ, за да спася друг.

    — Още по-трудно е да определиш собствения си път. А който не стори този избор, вече е мъртъв за Господ, ако и да продължава да диша и да върви по улиците на града. Освен това никой не умира. Вечността приема с отворени обятия всички души и всяка от тях продължава да изпълнява своята мисия. Нищо под слънцето не съществува напразно.

    Илия отново вдигна ръце към небето.

    — Моят народ изостави Господа, заради хубостта на една жена. Финикия може да бъде унищожена, защото един жрец смята, че писмото е заплаха за боговете. Защо Този, който е сътворил света, предпочита да си служи с нещастието, за да пише книгата на съдбата?

    Виковете на Илия отекнаха в долината и се върнаха обратно.

    — Ти не знаеш какво говориш — отвърна ангелът. — Това не е нещастие, а неизбежност. Всяко нещо има някакво основание да съществува. Ти трябва да умееш да различиш преходното от окончателното.

    — А кое е преходно? — попита Илия.

    — Неизбежното.

    — Кое е окончателно тогава?

    — Уроците на неизбежното.

    След като каза това, ангелът си отиде.

    * * *

    Спомни си как една вечер се бе изкачил на върха на планината и бе разговарял с един ангел. Но откакто Акбар беше разрушен, той никога вече не бе чул гласовете, идващи от небето.

    — Господи, днес е Денят на Опрощението, а списъкът на греховете ми пред Теб е дълъг — каза той, като се обърна в посока към Иерусалим. - Бях слаб, защото забравих за собствената си сила. Не направих избора, защото се страхувах да не би да взема погрешни решения. Отказах се без време и вместо да благодаря, богохулствах.

    Дълъг е и списъкът на Твоите грехове към мен, Господи. Накара ме да страдам прекомерно, като прибра от тоя свят жената, която много обичах. Разруши града, който ми даде подслон, обърка мислите ми, а строгостта Ти почти ме накара да забравя, че Те обичам. През цялото това време се борих с Теб и продължавам да го правя, ала Ти смяташ тази битка за недостойна.

    Ако сравним моите грехове с Твоите, ще видиш, че си ми длъжник. Но тъй като днес е Денят на Опрощението, Ти ще ми простиш и аз ще Ти простя, за да продължим да вървим заедно.

    В този миг задуха вятър и той чу своя ангел да му казва:

    — Добре стори, Илия. Бог прие да се бори с теб.

    Сълзи бликнаха от очите му. Той коленичи и целуна сухата земя на долината.

    — Благодаря ти, че дойде, тъй като все още изпитвам съмнение. Не е ли това грях?

    Ангелът отвърна:

    — Нима когато един воин се бори с учителя си, той го обижда?

    — Не. Това е единственият начин да усвои майсторството, от което се нуждае.

    — В такъв случай, продължавай, докато Господ те извика обратно в Израил — каза му ангелът. — Стани и продължи да доказваш, че борбата има смисъл, защото успя да преминеш течението на Неизбежното. Много хора се опитват да го преплуват, но претърпяват неуспех. Други пък биват повлечени от него не в тази посока, която им е отредила съдбата. Ти обаче се справи достойно, съумя да запазиш посоката на лодката си и сега се опитваш да превърнеш болката в стимул за действие.

    — Жалко, че си сляп — рече Илия. — Иначе щеше да видиш как сираците, вдовиците и старците успяха да възстановят града. Скоро всичко ще бъде както преди.

    — Надявам се това да не стане — каза ангелът. — В края на краищата вие платихте висока цена, за да се промени животът ви.

    Илия се усмихна. Ангелът беше прав.

    — Надявам се, че ще се държиш като човек, комуто е дадена втора възможност: не прави същата грешка два пъти. Никога не забравяй какъв е смисълът на живота ти.

    — Няма да забравя — отвърна Илия, доволен, че ангелът се е завърнал.

  8. Конфуций Вървял един ден Конфуций из гората с учениците си много умислен и мълчалив. Те никога не го били виждали такъв, чудели се и накрая попитали какво има. -Тази нощ сънувах, че съм пеперуда-отвърнал Конфуций. Учениците се засмели: -Какво толкова странно имало в това. Конфуций продължил: -И сега вървя и си мисля дали пък в момента пеперудата не спи и не сънува, че е Конфуций....

  9. Жарковски (Велин Евстатиев)

    Когато ангелът във теб заспи

    Когато ангелът във теб заспи,

    недей да жалиш чорлавото ежедневие;

    душата си със длани докосни

    и бъдеще със взор кристален в теб ще се огледа.

    Когато ангелът във теб заспи,

    в Човек ще се превърнеш ти!

    Кафето сутрин ще горчи,

    любов омайна красиво те променя -

    в живота нов ще встъпиш бодро.

    Страданията ангелски -

    безплътно съществуване,

    безкръвна съзерцателност,

    умората от черно-бялото световъзрение,

    обреченост на чистия идеал,

    мъчителна безкористност,

    но тръпнещо очакване - аз искам пак да съм човек!

  10. Жоашен дю БЕЛЕ

    Нощта ми кратка е и няма край денят,

    към себе си жесток, аз моля за пощада

    и само в мъките намирам днес наслада.

    Отрекъл любовта, към нея търся път.

    Стремя се към добро, но злото ме напада,

    в желания горя, но смръзва ме страхът,

    реша да тръгна – и нозете се вдървят,

    от рая мрак струи и светлина – от ада.

    Навеки твой съм аз, но мой не съм, уви,

    плътта на воля е, но моят дух кърви,

    забравен все така сред мрака на зандана;

    жестоко състарен, безропотен и слаб.

    Ранен съм аз, ранен, с неизцелима рана

    от вечното дете – стрелеца гол и сляп.

    * * *

    Щом нашият живот е само ден

    от вечността, щом дните в кръговрата

    на времето изчезват, мрат нещата

    край нас и всеки е за смърт роден,

    какво, мой дух, очакваш в своя плен?

    С какво те мами мракът на теглата,

    защо не полетиш към светлината,

    щом знаем, че духът е окрилен?

    Там чакат те покой и благодат,

    там само радост вкусва тоя свят,

    там любовта е и медът от нея.

    Там в чиста висина ти би летял

    и би открил изконната идея

    за красотата – моят идеал.

  11. Мъдрост

    Един младеж отишъл веднъж при един мъдрец и го запитал: "Господине, какво трябва да направя, за да стана мъдър?" Мъдрецът не благоволил да му отговори. Младежът, след като повторил неколкократно въпроса си със същия резултат, накрая си отишъл, за да се върне на следващия ден със същия въпрос. Отново не му бил даден никакъв отговор и младежът се върнал на третия ден, поставяйки настоятелно своя въпрос. „Господине, какво трябва да направя, за да стана мъдър?" Най-после мъдрецът се обърнал и се запътил към една близка рекичка. Той влязъл във водата и подканил младежа да го последва. Когато стигнали на достатъчна дълбочина, мъдрецът хванал младежа за раменете и го потопил във водата, държейки го така въпреки усилията му да се освободи. Накрая обаче той го освободил и когато младежът отново поел дъха си, мъдрецът го запитал: „Сине, какво най-много желаеше, когато беше под водата?" Младежът отговорил без колебание: „Въздух! Въздух! Аз желаех само въздух!" Мъдрецът попитал: „Не предпочиташе ли да имаш богатство, удоволствие, сила или любов, сине мой? Не мислеше ли за някое от тия неща?" - настоявал мъдрецът. „Не, господине, аз желаех и мислех само за въздух" - бил моменталният отговор. „Тогава - казал мъдрецът, - за да станеш мъдър, ти трябва да желаеш мъдростта със същата сила, с която сега желаеше въздуха. Ти трябва да се бориш за нея, като изключиш всяка друга цел в живота си. Тя трябва да е единственият ти стремеж денем и нощем. Ако търсиш мъдростта с такова усърдие, сине мой, ти сигурно ще станеш мъдър."

  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване