Премини към съдържанието

infinity1305

Потребител
  • Публикации

    3599
  • Регистрация

  • Последно онлайн

  • Топ дни

    1

infinity1305 е топ потребител на 8 октомври 2009

infinity1305 имаше най-много харесвания

Харесвания

110 Отлична репутация

Всичко за infinity1305

  • Титла
    kaldata пристрастен

Информация

  • Пол
    Жена

Последни посетители

68446 прегледа на профила
  1. Една прекрасна темичка, на чисто, за всеки, който римички твори, за Аполон, за Хера, за Калисто, или в предутринна росица се брои, за всички, мерената реч що тачат, да заповядат - тук да се закачат.
  2. Юдеизъм Развитие и същност на юдеизма Юдеизмът е религията на еврейския народ. Понятието "юдеизъм" има гръцки произход и е въведено в употреба от евреите, говорещи гръцки език, ок. 100 г. пр.н.е., за да различат своята религия от гръцката. Думата е свързана с името на четвъртия син на Яков - Юда (Ехуда), чиито потомци, заедно с потомците на Вениамин, основали южното - Юдейското - царство със столица Ерусалим. Когато то паднало, последвано и от северното - Израелското - царство, населяващите го племена от народа на Юда (известни по-късно под името "ехуди", "юдеи" или "евреи") станали основни носители на еврейската култура и продължили да съществуват дори и след унищожаването на държавата им. Юдеизмът като религия е най-важният елемент от еврейската цивилизация. Благодарение на осъзнатата религиозна избраност и особено предназначение на своя народ евреите успели да оцелеят в условия, при които не един път загубват национално-политическата си идентичност. Юдеизмът е свързан с вярата в един Бог и реалното въздействие на тази вяра върху живота. Но юдаизмът не е само етична система, той включва в себе си религиозни, исторически, обредни и национални елементи. Нравственото поведение не е достатъчно, то трябва да се съчетава с вяра в това, че добродетелта "прославя единия Бог". За главна обосновка на ключовите вярвания и практики на юдаизма служи историята на еврейския народ. Дори заимствайки древни празници и обреди от развитите култури на Ханаан и Вавилония, юдаизмът променя основния им смисъл, допълвайки, а след това и измествайки естествената интерпретация с историческа. Например Песах (Пасха), първоначално празник на пролетната жътва, става празник на освобождението от египетското робство. Древният обичай обрязване, отначало съществуващ при другите народи като обред, отбелязващ встъпването на момчето в периода на половата зрелост, се трансформира в акт, който се извършва при раждането на момчето и символизира въвеждането на детето в завета (съюза, договора), който Бог е сключил с Авраам. Изводът, до който достигат през ХІХ в. някои (повечето християнски) религиозни историци, че еврейската история е предизвикала две различни религии - религията на Израел до Ездра (ок. 444 г. пр.н.е.) и чак след това юдаизма, е признат от мнозина за грешен. Еволюцията на юдаизма е непрекъсната и подобно на другите религии той се е променял и развивал, освобождавайки се от много стари елементи и възприемайки нови принципи и норми в съответствие с променящите се условия. Въпреки нарастващата роля на правовите елементи в юдеизма след вавилонския плен религията остава по същество същата като в периода преди пленничеството и всяка една значима доктрина на юдаизма след пленничеството използва за източници по-ранни учения. Юдеизмът след пленничеството, без да отстъпва от универсализма на предишните пророци, го издига на нова висота в произведенията на Исая Втори, в книгите Рут, Йона, Псалми, т.н. литература на премъдростта и написаните от фарисеите Галаха и Агада. История В примитивна форма еврейската религия съществува през периода на патриарсите (ок. 2000-1600 г. пр.н.е.), епоха, за която са характерни обожествяването на природните сили, вярата във властта на демони и духове, табуто, различните чисти и нечисти животни, почитането на мъртвите. Зачатъци на някои важни етични идеи, които по-късно развиват Мойсей и пророците, съществуват още през най-ранния период. Според Библията Авраам е първият, който признал духовната природа на единия Бог. За Авраам той е върховен Бог, към когото вярващият може да се обърне, Бог, но който не се нуждае от храмове и свещенослужители, всемогъщ и вездесъщ. Аврам напуснал своето семейство, което не се отказало от асирийско-вавилонските вярвания, и до смъртта си в Ханаан се придвижвал от място на място, проповядвайки вярата в единия Бог. По времето на Мойсей (вероятно ХV в. пр.н.е.), чието възпитание протекло в условията на високоразвитата египетска култура, юдаизмът придобил по-сложни и изтънчени форми. Мойсей придал на религията форма на изключително поклонение пред Яхве (както евреите наричали Бога). Именно с неговата намеса той обяснил страшната катастрофа, която постигнала Египет и довела до освобождаване от робството на израилтяните и разнородна маса потиснати - тези, на които било съдено да станат еврейски народ. Почитането на единия Бог се съпровождало с установяване на ритуални и социални закони, от които се ръководели синовете на Израел по време на скитането си из пустинята. Култът и ритуалът нямали за Мойсей особено значение, те били само допълнително средство, помагащо на народа да запази предаността си към Бога. Основен акцент се поставял върху спазването на духовния и моралния закон, формулиран в десетте заповеди, които забранявали решително поклонението пред идоли, изобразяващи богове. Религията на Мойсей допускала издигането на специална шатра, скиния на завета, представляваща видим знак за божественото присъствие, а също и изработването на ковчег на завета - дървен, обкован със злато сандък, в който се намирал "завета" на Яхве, тайнствен предмет, може би изпускащ опасни радиоактивни лъчи (1 Цар 5-6). Като завзели Ханаан, под влияние на местните религиозни обичаи синовете на Израел разработили култ, включващ жертвоприношения, празници и местни светилища с организирано жречество. В Ханаан израелтяните открили също извънредно развит култ към божествата на плодородието, основна богиня от които била Асират. По-късно, във връзка с борбата срещу идолопоклонничеството, сред Израел се появили пророците - уникална в историята на древния свят група, благодарение на която религията на еврейския народ достигнала най-високия си разцвет. Те били хора с различен социален произход, осмеляващи се да обявяват на всеослушание това, което им се разкривало, дори ако техните пророчества възвестявали големи бедствия, гибел на целия народ или разрушаване на Храма. Те проповядвали чист монотеизъм и универсализъм, учението им било пронизано от патоса на социалната справедливост. Пророците се борели не толкова срещу жертвоприношенията, колкото срещу това, че им се придавала самостоятелна ценност или се разглеждали като спазване на съюза (договора) между Израел и Бога. Полемиката на пророците, която се наблюдава също така в псалмите, изиграла важна роля за ликвидирането на много независими култови центрове, но не и за отмяна на жертвоприношенията. В резултат от централизацията на култа по време на царуването на Йосия ерусалимският Храм изместил старите светилища с техните езически божества и култове. Именно критиката на пророците срещу култа към жертвоприношенията и поставянето на праведността по-ниско от обредната страна до голяма степен довела до т.н. девтерономическа реформация, осъществена от цар Йосия ок. 621 г. пр.н.е. След падането на Юдейското царство и разрушаването на Храма през 586 г. пр.н.е. сред живеещите във Вавилония евреи-изгнаници юдаизмът придобил нови форми. По време на изгнанието евреите се заселвали не само във Вавилон, но и в Египет, Сирия и други страни. Тенденцията към идолопоклонничество по време на изгнанието не е проучена, тогава се практикували само обреди, които не били свързани с храмовото богослужение. Спазването на съботата и обрязването били най-важните знаци за съюза (договора) с Бога. По време на събирания се преразказвали предания, тълкувало се Писанието, четели се псалми и други произведения на религиозната поезия, хората се изповядвали и произнасяли молитви, заедно или индивидуално. Новост в еврейския живот станало молитвеното богослужение. Отпадала нуждата от здания, от предмети на култа, от жреческото съсловие; необходимо било само желанието на групата или на отделния човек. На събранията не делели хората по социалната им принадлежност и в този смисъл демократизмът по-късно станал характерна черта на синагогата. Когато изгнаниците се върнали в Ерусалим, молитвеното богослужение, получило развитие в синагогите, станало част от храмовата служба и след второто разрушаване на храма (70 г.) отново изместило жертвоприношенията. Синагогата заменила Храма. За евреите, живеещи в диаспората, тя служела за молитвен дом, за религиозна школа и за място на събрания. По време на вавилонския плен и след него се проявявало универсалното значение на идеите на юдеизма и той се трансформирал от общност, основаваща се на кръвното родство, в основана на вярата община, чийто член можел да стане представител на всеки народ. Националните идеали се запазвали, съчетани с представата за единството на човечеството. Тази концепция се илюстрира от седемдесетте жертвоприношения на Празника на шатрите (Сукот), символизиращи участието на седемдесетте народа на света в служенето на единия Бог. Не повече от сто години след разрушаването на Храма изгнаниците започнали да се връщат в Палестина. Под ръководството на Неемия те възстановили стените на Ерусалим и издигнали отново Храма. По негова заповед евреите разтрогнали браковете си с чуждоземните жени за запазване на еврейската община, която била заплашена от проникване на езически култове и обичаи, донесени от чужденките. Ако Храмът станал отново място за жертвоприношения, синагогата предоставила на всички възможност за изучаване на Тората (Закона). Мойсеевият закон ограничавал действията на жреческото (свещеническото) съсловие; задачата да тълкуват Тората поели учените книжници ("соферим"). Престижът на книжниците растял, особено в периода, когато наследственото свещенство започнало да се приспособява към елинистичните нрави и обичаи. Книжниците ръководели успешно борбата за запазване на националната и религиозната чистота. В борбата за свобода синовете на Матафия Хасмоней начело с Юда Макавей довели евреите до победа над гръцките войски на Антиох Епифан (на тази победа е посветен празника Ханука). На Езра (Ездра) и книжниците, дошли след Неемия (V-ІІ в. пр.н.е.), се приписва окончателното оформяне на триделния канон на еврейската Библия (Танах). Произведението се създавало в период, когато се появявали множество апокрифни съчинения. Сега вече изучаването на Писмения Закон (Тора ше би хтав) се допълвало с тълкуване на Устния Закон (Тора ше бе ал пе), съставен от проповедите, които според преданието Мойсей получил на Синай заедно с Писмената Тора. Очевидно е, че много постановки на Писмената Тора са се променяли с течение на времето. Писменият и Устният Закон обхващали ритуалната практика, стопанската дейност, законодателството, хигиената, наследственото право, правото на собственост, земеделието, облеклото, хранителните забрани - почти всяка сфера на човешкия живот. Писмената и Устната Тора определяли не просто вероизповеданието, но и начина на живот. През ІІ в. пр.н.е. в юдаизма се оформили две групи - садукеи и фарисеи. Садукеите принадлежали към свещеничеството и елита: те служели за опора на свещеническата династия на Цадокидите и вероятно са наречени по името на основателя й Цадок. Фарисеите, представляващи средните слоеве на обществото и действащи в съгласие с традицията на книжниците, се опитвали да ограничат влиянието на садукеите и оспорвали техните решения. За свой идеал те провъзгласявали свещенството на целия народ и били убедени, че целият живот на човека трябва да бъде признат за благочестие. Садукеите се придържали към буквата на Закона, фарисеите - към неговия дух. За разлика от садукеите фарисеите заедно с Писмената Тора признавали и Устната Тора, разработена от книжниците и равите (равините, законоучителите), считайки нейните предписания за задължителни. Признаването на авторитета както на Писмения, така и на Устния Закон довело до това, че животът на еврейския народ не загубил традиционните си черти и след падането на юдейската държава и разрушаването на Храма. Нарасналият авторитет на Закона превърнал законоучителите в безспорни водачи на народа. Между фарисеите и садукеите съществували несъгласия и по редица конкретни въпроси. Така например фарисеите признавали учението за безсмъртието на душата и възкръсването на мъртвите, а садукеите го отхвърляли. Традициите на фарисеите продължили танаите (танаим 'учители'), амораите (амораим 'тълкуватели') и савораите (савораим 'разясняващи'), учени, чийто колективен труд се увенчал със създаването на Талмуда, огромен сборник с документи, включващ Устния Закон, правни заключения, дискусии и решения по различни въпроси, морални предписания и принципи, а също исторически повествования, легенди и предания. Окончателния си вид Талмудът придобил във Вавилония ок. 500 г. Следващата редакция на Вавилонския Талмуд се приписва на Равина, ръководител на академията в Сура, и рави Йосе, стоящ начело на академията в Пумбедита. Ерусалимският, или Палестинският Талмуд, създаван в школите на Палестина поколения наред, е завършен ок. 350 г. в Ерусалим. Талмудът се състои от две части. Първата част, Мишна, е произведение на танаите, редактирано от Юда ха Наси (Княз Юда); втората, Гемара ("завършване"), е резултат от работата на амореите. Законодателният материал на Талмуда се нарича Галаха, а хомиличния, алегоричния и поетическия - Агада ("сказание, повествование"). На вероучението отрежда подчинена роля, тъй като фундаменталните принципи на еврейското вероизповедание, след като са общоизвестни и признати, не се нуждаят от изброяване или някакви особени формулировки. Основно внимание се отделя на нормите, регламентиращи поведението на евреите във всяка една сфера на живота. Галаха е основно раздел от Талмуда, докато Агада заема много по-забележимо място в равинистичните произведения от друг жанр. Този жанр, мидраш, предоставя основния материал за еврейската теология. Епохата на савораите продължава до 600 г. По това време се появява плеяда от водещи учени, наречени гаони (от евр. геоним 'превъзходителства, прославени'). Гаоните ръководели академиите в Сура и Пумбедита, двете водещи школи във Вавилония, превърнали се в центрове за изучаване на правото след закриването на школата в Палестина от римляните (300 г.). По това време ръководител на вавилонската община е "реш галута" ("ръководителя на изгнаниците", "ексиларха"), утвърждаван по правило от персийските власти. Но реално влияние върху живота на евреите, както във Вавилония, така и в други страни, оказвали наставниците-гаони. Периодът на гаоната продължил около 450 г. (600-1050). Някои известни гаони коментирали и преподавали Закона в школи, които ръководели, и в качеството си на върховни съдии го въвеждали в живота на общините. Те се занимавали с изследвания, излизащи извън пределите на Талмуда - с история, граматика, литургика. Рави Шерира Гаон от Пумбедита написал през 987 г. знаменитото си послание до евреите в Кайруан за развитието на Талмуда, което си остава един от важните източници по тази тема. Рави Амрам Гаон от Сура през 870 г. и рави Саадия Гаон (892-942), знаменит граматик и философ, разработват литургията. Много гаони, отговаряйки на въпроси, които задавали евреите от диаспората, пишели пространни респонси (така наричали посланията на авторитетните равини в отговор на въпрос от галахически характер; решението, изложено в респонса, било прецедент и имало силата на закон). Най-известни са респонсите на Хая Гаон от Пумбедита от около 1000 г. Гаоните също така редактирали сборниците с талмудистки закони. Появилата се през епохата на гаоната секта, известна като сектата на караимите, отхвърлила Талмуда. Тя се състояла от последователи на Анан бен Давид (ум. ок. 800 г.), безуспешен претендент за поста на ексиларх, който се заемал от чичо му. Ожесточен се срещу гаоните, които не подкрепяли претенциите му за длъжността, Анан заминал за Палестина, където събрал около себе си група последователи, убедени, че предписанията на талмудистите извращават Закона. Той призовавал да се спазва стриктно буквата на Закона, както е формулиран в Библията. Отговаряйки на Анан, равините отначало поставяли ударение върху авторитета на Талмуда, считайки, че в условията, когато се разпространява ислямът, е необходимо придържане към интерпретацията на Писаната и Устната Тора, осветена от вековната традиция. За да отговорят достойно на призива, отправен от караимите, талмудистите се заели с усилено изучаване на Библията, на еврейската граматика и филология, а също така на еврейската теология и етика. В края на краищата нарастването на караимското движение престанало и за следващите поколения Талмудът си останал най-авторитетното произведение. Изобщо казано, Талмудът не е само подреден кодекс, някакъв обикновен сборник със закони. Освен това тай се допълвал с обширни коментари на равините, тълкуващи го съобразно променящите се социални и културни условия. Нямало нито строги правила за интерпретиране, нито главен авторитет или последна инстанция. В повечето случаи коментаторите се стараели да намерят обосновка за своите възгледи в Библията и Талмуда или в произведенията на предшестващите ги равини. Водещ коментатор на Талмуда бил Раши (рави Шломо бен Ицхак от Троа, 1040-1105). Казват, че без неговите коментари днес Талмудът би могъл да стане недостъпна книга. Макар че коментарите облекчавали изучаването на Талмуда, чувствала се необходимост от достъпно ръководство, удобно за практическо използване. Много рано започнали да се съставят сборници с еврейски закони, призвани да запълнят този недостатък. Сред първите са Големите наредби (Галахот Гедолот) и Гилхот Алфаси, отворили пътя за по-нататъшни кодификации. Най-важни от по-късните кодекси стават сборникът на Маймонид Повторение на Закона (Мишне Тора), Четирите реда (Арбаа Турим), произведение на Яков бен Ашер (ум. 1340 г.) и Сложената маса (Шулхан Арух) на Йосиф Каро (1488-1575). Кодексът на Маймонид представя системата на юдаизма в неговата цялост, като авторът, за разлика от другите кодификатори, не следва реда, приет в Талмуда, а групира по свой начин материала и въвежда нови раздели. Той не се позовава на авторитети, заради което е подложен на критика; стилът му е лаконичен. Сборникът Шулхан Арух на Каро, написан въз основа на Арбаа Турим и снабден с глосите на Мойсей Исерлес (1520-1572), е приет от ортодоксалните евреи за нормативен кодекс. През Средните векове евреите внасят свой дял в развитието на философията. Пръв известен еврейски философ бил Саадия Гаон. Неговото най-значително произведение е Книга с вярвания и възгледи (Сефер ха эмунот ве ха де'от), където за първи път е дадена философска обосновка на вероучителните принципи на юдаизма. Бахиа ибн Пакуда (ХІ в.) става първият еврейски автор, написал трактат за етичната система - Задълженията на сърцето. Религиозната философия на юдаизма дължи много на произведението Източник на живота, написано от неоплатоника Соломон ибн Гебирол (1021-1058), известен като Авицеброн от Валенсия. Юда Галеви от Толедо (ок. 1080 - ок. 1140) подлага на критика учението за еманациите, а също така учението на Аристотел за вечността на материята. Най-велик еврейски учен и философ през Средновековието е вече споменатият Мойсей Маймонид (1135-1204), известен под абревиатурата "Рамбам", автор на трактата Пътеводител на заблудените (Море Невухим), учещ за хармонията на разума и истините, получени чрез Откровението. Маймонид бил последовател на Аристотел и произведенията му оказали несъмнено влияние не само върху еврейските, но и върху нееврейските философи, сред които и Тома Аквински. Други значителни еврейски философи от този период са Мойсей ибн Езра, Леви бен Гершон (1288–1344) и Хасдай бен Авраам Крескас (1340–1410), които се опитвали да очистят юдаизма от влиянието на Аристотел. Към началото на ХVІІ в. сред еврейските мислители се появили философи-скептици, най-известните от които са Уриел Акоста от Амстердам, Леон от Модена и Йосиф Делмедиго, но острието на техните полемики било насочено преди всичко срещу крайностите на талмудизма и кабалата. Реакцията срещу рационализма на философите и преди всичко срещу учението на Маймонид предизвикала засилване на мистическото течение. Ново учение, наречено "кабала" ("предание"), било разпространено от Испания на север. Първото значително произведение на кабалата е Книга с творения (Сефер Ецира, ІХ в.). Кабалистичната литература продължила да се развива в еврейските общини на Франция и Германия, а през ХV в. преживяла бурен разцвет в Палестина благодарение на школите на Моше от Кордова (1522–1570) и Исак Лурия (1534–1572). Най-почетно кабалистично произведение станала книгата Зохар, приписвана на рави Шимон бар Йохай, но написана от испанския евреин Мойсей де Леон. Кабалата се развивала като метафизическа система, съсредоточена върху учението за божествените еманации и откровения, върху учението за "сфирота" (еманационните стадии и йерархическите стъпала на духовете и ангелите) и "гилгула" ("прераждането"). При всяка своя дума или действие хората трябва да се обръщат към мисълта за новото съединяване с духовния мир. Името на Бога било тайна, покриваща всичко и въздействаща върху всичко, неговите букви притежавали мистична сила. Заедно с мистичната теория се развивала и практическата кабала, поставяща ударение върху важността на човешката природа. Тя изградила система на демонологията и магията, поощрявала аскетизма, но в центъра на вниманието й било месианството и спасението на Израел. Увлечението по кабалата подготвило почвата за признаването на лъжемесии като Авраам Абулафия (1240 – ок. 1291), Давид Реубени (1490–1535), Соломон Молхо (1500–1532), Сабатай Цви (1626–1676), който имал хиляди последователи, и Якоб Франк (1726–1791). Кабалата оказала влияние върху нравоучителната литература. ("мусар"). Сред мистичните произведения може да се посочи трактатът на Самуил Хасид (1115–1180) и сина му Юда Хасид (1150–1217) Книга на благочестивите (Сефер Хасидим), където високите морални принципи се преплитат със суеверия, вяра в зли духове и демони. Мистическата тенденция намерила през ХVІІІ и ХІХ в. нов израз в хасидизма, чиято родина била Полша. До голяма степен той бил протест срещу равинизма и възгледа, че изучаването на Талмуда е единственият път за постигане на праведен живот. Начало на движението поставили Израел бен Елиезер (Баал Шем Тов) (ок. 1700-1760) и Дов Бер от Межерич (1710-1772). Хасидизмът се превърнал в отговор на духовните надежди на масите, които нямали нито възможност да се приближат до Бога чрез изучаване на Талмуда, нито представа как да направят това. Основното средство, чрез което можели да постигнат единение с Бога, било молитвата. Но в хасидизма започнали да пускат корени ексцентрични практики, явно противоречащи на Талмуда, и това довело хасидите до конфликт с рави Илия (Елияху) (1720–1797), Виленския гаон, който се изказал осъдително за тях. Мойсей Менделсон (1729–1786), чиито философски възгледи някои евреи възприемали неправилно като оправдание за отказа им от юдаизма, бил една от ключовите фигури на великото обновление, което позволило да се осмисли по-пълно ценността на юдаизма. Важен принос на Менделсон за приспособяване на еврейския живот към условията на съществуване извън гетата станало публикуването на немския превод на Петокнижието. Той открил първото свободно еврейско училище в Берлин, където наред с Библията и Талмуда се преподавали светски дисциплини. Училището станало образец за еврейските енорийски училища, които след това се откривали навсякъде, и събудило интерес към изучаването на иврит. Оттам започнало движението Хаскала (еврейското Просвещение) в Централна Европа. Сред последователите на Менделсон били Нафтали Херц Весели (1725–1805) в Хамбург, Нахман Крохмал (1785–1840) в Източна Европа и Самуел Давид Луцато (1800–1865) в Италия. Забележителен принос за изучаването на юдаизма с помощта на европейските научни методи имал Леополд Цунц (1794–1866), който се смята за основател на научното изследване на юдеизма (т.н. Wissenschaft des Judentums). В началото на ХІХ в. в Германия се появило движение, което получило названието реформистки юдаизъм. То се стимулирало от желанието на евреите, включили се в процеса на политическата и културната еманципация, да приспособят юдаизма към съвременните условия. Отначало усилията на реформистите били насочени преди всичко към това да се направи синагогалната служба приемлива за западния свят. В богослужението се въвел орган, смесен хор, пеене на немски религиозни химни; немският език се използвал като език за молитва и проповед. По време на службата мъжете и жените се намирали заедно. По-късно от молитвите било изключено всякакво споменаване на Сион, изразяващо националните надежди на евреите да възродят древната си родина. Това движение за обнова се ръководело от хора, които нямали равинско звание, макар че необходимостта от промени защитавали и реформистките равини, сред които били Авраам Гайгер (1810–1874) и Самуел Холдхайм (1806–1860). Гайгер разглеждал юдаизма в исторически аспект, подчертавайки, че идеите и обществените институти, както показва еврейската история, могат да остаряват и да отстъпват място на нови.Холдхайм бил радикален привърженик на денационализирания юдаизъм. Той стигнал по-далече от Гайгер, допускайки промени, които Гайгер считал за отстъпление пред християнството, например пренасянето на почивния ден от събота в неделя. Реформизмът отхвърлял равинистичната привързаност към буквата на Закона, издигайки вместо нея принципа за историчността на Откровението, който водел до необходимостта от адаптация към заобикалящите условия и изискванията на епохата. Реформисткото движение проникнало в Англия и Франция. Под негово влияние се намирала и Хаскала, почти едновременно развиваща се и в Русия. След половин век реформите в Германия затихнали. Реформисткия юдаизъм, който сега има привърженици в целия свят, преживява разцвета си в САЩ, където се развива от 40-те години на ХІХ в. В края на ХХ в. реформисткият юдаизъм преразгледал своята антинационалистическа и антиобредна позиция, наследена от немския реформизъм. Днес в реформистките общини са разпространени идеите на ционизма, възстановени са първоначалните обредни форми, въвежда се модифицирана или нова ритуална практика. В богослужението започнал широко да се използва иврит. Ортодоксалния юдеизъм отговорил на еманципацията и заплахата да изгуби своите привърженици с растящата съпротива срещу опитите да се промени Закона, получен чрез божественото Откровение, и неговото равинистично тълкуване. В Германия Самсон Рафаел Гирш (1808–1888), основател на неоортодоксалното течение, смятал, че идеите на юдаизма и общочовешкият хуманизъм не си противоречат. В книгата си Деветнадесет писма за еврейството (1836 г.) тай твърдял, че трудностите, пред които са се изправили иначе мислещите представители на младото поколение, опитващи се да примирят светската с религиозната страна на живота, се крият в непознаването на юдаизма. От друга страна върху възрастното поколение лежи вината за това, че спазването на еврейските религиозни закони се е превърнало в чиста формалност. Рави Гирш се съгласявал с реформистите, че Израел има свое предназначение, но заявявал, че за да могат евреите да изпълнят своята мисия по съответния начин Бог ги е обрекъл на морална и духовна обособеност. Нещо повече, рави Гирш твърдял, че диаспората е школа за пречистване, през която евреите трябва да преминат по воля на Бога, за да намерят отново връзката си с него чрез изпълнение на заповедите му, както са интерпретирани от равинистичния юдаизъм. Всички промени трябва да предвиждат усъвършенстване на обучението, призвано да запознае евреите с ортодоксалния юдаизъм и да ги научи да живеят в съответствие с неговите норми. Гирш дал пример, като основал енорийско училище във Франкфурт. Следвайки го, Израел Хилдесхаймер (1820-1899) открил семинария в Берлин, където се подготвяли ортодоксални равини както по общи, така и по еврейски религиозни дисциплини. Много евреи не били готови да приемат както крайностите както на неоортодоксите, така и на реформистите, а се стремели към по-малко радикалното решение на проблема за приспособяването на традиционните еврейски норми към изискванията на времето. Лидер на умереното крило бил Захария Франкел (1801–1875), основател на съвременната школа на историческия юдаизъм, наречен по-късно "консервативен юдаизъм". Той смятал, че институтите, формирали се в хода на историческото развитие, трябва да се почитат като неизменни, а отказът от тях е религиозно отстъпничество. Грижата на Франкел била преди всичко за запазването на еврейските обичаи. Той избягвал полемиката със своите опоненти, реформистите и ортодоксите, и се заел със съзидателна дейност като ръководител на равинската семинария в Бреслау (днес Вроцлав, Полша). Всичките си сили влагал за възпитанието на нов тип учени, които да са привързани и към традиционните ценности, и към историко-критическия подход. В САЩ, благодарение на Соломон Шехтер (1847–1915) и неговите последователи, консервативният юдеизъм постигнал значителни успехи и си спечелил голям брой нови привърженици. Реконструкционисткото движение под ръководството на Мордехай М. Каплан (1881–1983) си появило вътре в консервативния юдаизъм, но сред членовете му има представители на всички направления. От гледна точка на реконструктивизма юдаизмът е развиваща се религиозна цивилизация, чиито норми на поведение не се определят от вероучението, а от еврейския народ. Най-значително движение през втората половина на ХІХ в. станал ционизмът. Този термин е въведен от Натан Бирнбаум през 1886 г., когато описвал новите политически възгледи за възстановяване на еврейската държава в Палестина и заселване на страната с евреи. Официално движението се оформя на първия Световен ционистки конгрес (1897 г.), организиран от Теодор Герцел (1860-1904) в Базел (Швейцария). Ционизмът олицетворявал отдавнашната надежда на еврейския народ за намиране на свой дом, за първи път изразена още през библейските времена и неугаснала през столетията на разсейването. Политическият ционизъм, чието направление е дадено от Герцел, признавал, че въплъщението на тази мечта трябва да се постигне с подкрепата на народите по света. Като другите народи през този период и евреите вярвали, че единствената надежда за запазване на еврейството и неговата цивилизация е утвърждаването на националната независимост. Нарастването на антисемитизма, както на интелектуалния, "научно обоснования", така и на откровено погромаджийския, довел до масови убийства на евреи в Източна Европа, убедил евреите, че ще бъдат в безопасност само в независима еврейска държава. След Първата световна война ционисткото движение получило международно признание, което се подчертавало в Декларацията на Балфур (1917 г.) и след това в мандата за управление на Палестина, предоставен на Великобритания. На 29 ноември 1947 г. Генералната асамблея на ООН приела резолюция за създаването на еврейска държава в Палестина, а на 14 май 1948 г. била провъзгласена държавата Израел. Вероучение Вероучението, етиката, обичаите и социалните аспекти на юдаизма са изложени в Тората, която в широк смисъл включва Устния и Писания Закон, а също и цялата съвкупност от учения на еврейския народ. В тесен смисъл с термина "Тора" се означавало Мойсеевото Петокнижие. Според традиционните еврейски възгледи Тората, и писмената, и устната, била дадена от Бога непосредствено на Израелевите синове на планината Синай или чрез Мойсей. За традиционното (ортодоксалното) еврейство авторитетът на Откровението е неоспорим. Привържениците на либералния (реформисткия) юдаизъм не смятат, че Тората е получена в резултат от Откровение. Те признават, че в Тората има истина, но Тората е боговдъхновена и достоверна дотолкова, доколкото се съгласува с разума и опита. А тъй като Откровението се дава постепенно и не е ограничено от някакви рамки, истината маже да се открие не само в еврейските източници, но и в природата, науката и ученията на всички народи. Еврейското вероучение не съдържа догми, чието приемане би осигурило на евреина спасение. Юдизмът придава много по-голямо значение на поведението, отколкото на вероизповеданието, и по въпросите на вероучението предоставя известна свобода. Съществуват обаче определени основополагащи принципи, които се споделят от всички евреи. Евреите вярват в реалността на Бога, в неговата единственост и изразяват тази вяра при четенето на молитвата "Шема": "Слушай, Израел, Повелителят е наш Бог, Повелителят е един". Бог е дух, абсолютно същество, наричащо се "Аз съм Съществуващият". Бог е Творец на всички неща във всички времена, той е непрекъснато мислещ Разум и постоянно действаща Сила, той е универсален, управлява целия свят, единствен като него самия. Бог е установил не само естественото право, но и законите на морала. Бог, който дава вечния живот, е всеблаг, пресвят, справедлив. Той е господар на историята. Той е и трансцедентен, и иманентен. Бог е помощник и приятел на хората, баща на цялото човечество. Той е освободител на хората и народите; той е спасител, помагащ на хората да се избавят от невежеството, греховете и пороците - гордостта, егоизма, омразата и въжделението. Но спасението не се постига само с действията на Бога, от човека се иска да му съдейства за това. Бог не признава злото начало или властта на злото в мирозданието. Бог сам създава и светлината, и тъмнината. Злото е непостижима тайна и човекът го приема като предизвикателство, на което трябва да отговори, като се бори с него, където и да го открие по света. В борбата със злото евреинът е подкрепян от вярата си в Бога. Юдеизмът твърди, че човекът е сътворен "по Божи образ и подобие". Той не е просто живо оръдие на Бога. Никой не може да стои между Бога и човека и няма нужда от нечие посредничество или застъпничество. Затова евреите отхвърлят идеята за изкуплението, смятайки, че всеки носи отговорност непосредствено пред Бога. Макар че човекът е ограничен от причинно-следствените закони на мирозданието, а също от социалните и политическите условия, той все пак притежава свобода на волята, за да направи нравствен избор. Човекът не трябва да служи на Бога за възнаграждение и въпреки това Бог ще награди праведността в този или бъдещия живот. Юдаизмът признава безсмъртието на човешката душа, но между привържениците на различните течения има разногласия за възкръсването от мъртвите. Ортодоксалният юдаизъм смята, че то ще настъпи с идването на Месията, реформистите отхвърлят напълно тази идея. Има няколко интерпретации за небесния рай, където блаженстват праведниците, и ада (геената), където понасят наказанията си грешниците. Библията мълчи за това, но по-късната литература съдържа най-широк спектър от представи за рая и ада. Евреите вярват в избраността на Израел (еврейския народ, а не държавата): Бог е избрал от всички народи на света еврейския, за да може, като приеме Откровението, да изиграе централна роля в драмата за спасението на човечеството. Според съвременните възгледи Израел не трябва да се смята за "избран", а за "избиращ", предполагайки, че той, като сключил съюз (договор) с Бога, трябва да направи окончателния избор да приеме ли Божето слово и да стане ли "светилник за народите". Обособеността на евреите и предаността на Израел на Закона се разглеждат като условия, необходими за запазването на чистотата и силата на народа, които са необходими за изпълнението на неговата мисия. Евреите вярват в своята мисия да утвърдят истината за божествения Закон, да учат с проповед и със своя пример на този Закон човечеството. По този начин на земята ще възтържествува божествената истина и човечеството ще излезе от състоянието, в което се намира сега. Нов световен ред очаква човешкия род, Боже царство, където в края на краищата ще се утвърди божествения Закон; в него всички хора ще намерят мир, справедливост и въплъщение на своите най-висши стремежи. Божето царство ще бъде основано на земята, а не в друг свят и това ще се осъществи през месианската епоха. За характера на месианската ера има различни мнения. Ортодоксите смятат, че ще се яви Месия ("помазаник") от рода на Давид, който ще помогне да се установи Божето царство. Привържениците на реформисткия юдаизъм не са съгласни с това и предполагат, че пророците са говорили за месианска ера, чието настъпване хората могат да ускорят, постъпвайки справедливо и милосърдно, обичайки ближния си, живеейки скромен и благочестив живот. Юдеизмът приема, че всички хора, независимо от религията и националността си, са в равна степен деца на Бога. Те са му еднакво скъпи и имат равни права на справедливост и милосърдие от страна на ближните си. Още за юдаизма наличието на еврейска кръв (от бащина страна) няма значение за определяне на принадлежността към еврейството (според равинския закон за евреин се счита всеки, който е роден от майка еврейка или е приел юдаизма). Всеки, приел юдейската вяра, става "дете на Авраам" и "син на Израел". За евреинът юдеизмът е истинската вяра, но не е задължително другите религии да са непременно лъжливи. Смята се, че не е необходимо неевреинът да стане евреин, за да намери спасението, защото "праведниците от всички народи ще намерят място в идващия свят". За тази цел неевреинът само трябва да изпълнява заповедите на Ноевите синове, а именно: 1) да се откаже от идолопоклонничеството; 2) да се въздържа от кръвосмешение и разврат; 3) да не пролива кръв; 4) да не споменава напразно името на Бога; 5) да не върши неправди и беззакония; 6) да не краде; 7) да не реже части от живо животно. Отношението на юдаизма към Исус от Назарет, интерпретацията за чиято смърт, предложена от св. Павел, става основа за християнството, е изразено от Мойсей Маймонид. Отдавайки дължимото на Назаретянина, Маймонид го е смятал за човек, "подготвил пътя за Царя-Месия". Но отказът на юдаизма да признае християнството е продиктувано не само от убеждението, че Исус не е Месията, но и от невъзможността да се приемат някои постановки, привнесени в учението на Исус от св. Павел. Те са изброени от М.Щайнберг в книгата му Основи на юдаизма: твърдението, че плътта е грешна и трябва да се наказва; идеята за първородния грях и проклятието от него, лежащо върху всеки от неговото раждане; представата за Исус не като за човек, а като за Бог в плът; убеждението, че хората могат да се спасят чрез изкупление, че то е единственият път за спасение и че смъртта на Исус е принасяне от Бога на единствения си син в жертва; отказа да се спазват предписания от Закона; вярата, че Исус, възкръснал от мъртвите, чака в небесата своето Второ идване на земята, за да съди човечеството и да установи Божето царство; учението, че искрено вярващия във всичките тези неща непременно ще се спаси, а този, който ги отхвърля, е обречен, колкото и добродетелен да е бил. Обичаи Юдеизмът като начин на живот се нуждае от ритуали. За евреите всеки ритуал напомня за това какво място Бог заема в живота им. Религиозната практика се разглежда като дисциплина, помагаща да се усъвършенства характера на всеки, като форма на наставление. Тя дава на евреина възможност да преживее отново опита на своя народ и с това засилва неговата преданост; това е начин за оцеляване на народа и запазване на вярата. Молитва. Евреинът трябва да се моли ежедневно, три пъти на ден. Предполага се, че неговите молитви са нравствени и не са враждебни спрямо интересите на другите. Молитвата трябва да се произнася в дълбока съсредоточеност, в самовглъбяване. За предпочитане е молитвата да се произнася в синагогата, защото обществената молитва е по-ефективна. Хранителните забрани се смятат за част от кодекса за святост, приложим само по отношение на еврейския народ. Те не се разглеждат като желателни или задължителни за цялото човечество. Празници. Сред главните празници и свещени дни на евреите са: Шабат (Съботата), ден за покой всяка седмица като спомен за сътворението на света и изхода от Египет; Рош ашана (Нова година), годишнина от сътворението на света и ден за духовно и морално обновление; Йом кипур (Ден на съда), ден за покаяние и връщане към Бога чрез духовно обновление и добри дела; Сукот (Колиби, Шатри), девет дена (в Израел и при реформистите - осем), посветени на есенната реколта и напомнящи за странстването в пустинята, последен ден от празника е Симхат Тора (Радост на Тората); Песах (Пасха), свързан с настъпването на пролетта и освобождаването от египетско робство; Шавуот (Петдесетница), отчасти земеделски празник, но на първо място напомня за деня, когато Мойсей получава Тората на планината Синай; Ханука (празник на Огньовете), отбелязва победата на Макавеите над войските на Антиох Епифан, когато евреите постигат свободата да изповядват своята религия; Пурим (празник на Жребиите), свързан с поражението на Аман, замислил ликвидирането на евреите; Тиша бе ав (Девети ав), ден на траур във връзка с разрушаването на Първия и Втория храм. Обреди при раждане и пълнолетие. Когато се ражда дете от мъжки пол, обрязват му крайната плът, за да може съюзът (договорът) с Бога да бъде отбелязан със знак на тялото му. Момчетата получават името си при обрязването. Името на момичетата се дава в синагогата. Обредът за откупването на момчетата-първенци се извършва на тринадесетия ден след раждането им. Във връзка с началото на обучението си децата извършват посвещаващи обреди. Когато станат на тринадесет години, момчетата (а при консервативните и някои реформистки общини и момичетата) участват в церемонията бар мицва (при момичетата - бат мицва), позволяваща им да влязат в общината на Израел като пълноправни членове, отговорни за своите постъпки. През ХІХ в. в консервативните и реформистки общини за юношите и девойките е въведена церемония за конфирмация, осъществявана обикновено в деня на празника Шавуот. Брачна церемония. Отначало се извършва тържествен годеж. След това в съботата, предшестваща сватбата, женихът се кани в синагогата за четене на Тората (в реформистките общини обикновено не се практикува). По време на сватбената церемония женихът и невестата стоят под хупа - балдахин (при реформистите не винаги). Стоейки под хупата, женихът и невестата отпиват вино от една чаша. Женихът слага пръстен на показалеца на невестата и произнася древна формула, провъзгласяваща, че мъжът взема жената за своя съпруга. Казват се седем благословии за слава на Бога (при реформистите - една). В памет за разрушаването на Храма женихът счупва чашата, от която е пил с невестата вино (в реформистките общини не се прави). При реформистите има заключителен благослов. В ортодоксалните общини по време на церемонията се сключва и брачен договор (кетуба). Погреб*лен ритуал. Преди смъртта умиращият се изповядва. Роднините на покойника си късат дрехите (обичаят е разпространен сред ортодоксите). В памет за умрелия се запалва свещ. Тялото му се облича с бял саван (при ортодоксите). По време на погребението четат "Кадиш", молитвата, посветена на Бога и изразяваща готовността да се приеме неговата воля. Дълбокият траур продължава една седмица, по време на която скърбящите не излизат от дома си (при реформистите периодът е по-кратък). Скърбящите четат "Кадиш" в синагогата в продължение на единадесет месеца. След изтичането на една година върху гроба се поставя надгробен паметник. Годишнината от смъртта ("Йорцайт") отбелязват със запалване на свещ за помен и четене на "Кадиш". На празниците Йом кипур, Сукот, Песах и Шавуот се организира заупокойна служба, по време на която се чете молитвата "Йизкор". Етични и социални аспекти на юдаизма Юдеизмът е етически монотеизъм. В юдаизма етиката не трябва да се допълва с религия, защото тя е нейна неразделима част. В юдаизма да познаеш Бога не означава да разбереш природата на неговото битие; богопознанието означава знание за това, че Бог управлява света, че човекът е длъжен да се стреми към следване на правилния път, който Бог е отредил за хората. Любовта към Бога е първото задължение на човека, защото ако човекът е обзет от нея, ще се стреми да прави добро дори с цената на живота си. Дълг на човека е да запази чистотата на душата си, защото тя е Божи дар. Човекът е роден с предразположение към греха ("йецер ра"), но има в себе си и склонност към добро ("йецер тов"), позволяваща му да го преодолее, особено с помощта на наставленията от Тората. Той може дори да обърне енергията на йецер ра към добро, проявявайки свободната си воля. "Всичко е предопределено [от Бога] - учи рави Акива, - но на човека е дадена свободата да избира". Ако човекът е сгрешил с действие или бездействие, пътят за прошка е отворен чрез покаяние, съществена част от което е възстановяването на всяка нанесена щета. Човекът, създаден по Божи образ, трябва да запази и защити своето и чуждото достойнство. Всички хора са равни и в равна степен имат право на свобода и справедливост. Заповедта "Обичай ближния си като себе си" е начин да се изрази това, че човекът трябва да обича другите хора, защото всички са деца на Бога. Такава е еврейската концепция за човешкото братство под бащинската закрила на единия Бог. Човекът трябва да бъде верен на истината, защото "печатът на Пресветия е истината". Светът се крепи на истината и този, който пренебрегва своя дълг да живее, говори и действа в името на истината, предава света. Светът е благ и затова неговите дарове, включително и богатството, са благословени, ако се използват правилно. Юдаизмът е противник на аскетизма. Той гледа с оптимизъм в бъдещето на този свят, светът не е "място на сълзи, от което трябва да се бяга в друг свят, а мястото, където Бог ни предлага да основем неговото царство". В числото на добродетелите, които юдейската традиция смята за задължение на всеки човек, влиза и благотворителността. Тези, които се нуждаят от помощ, се считат за достойни да я получат, нали и те са деца на Бога. В юдаизма се смята, че милостинята не е просто състрадание, а форма на съществуване на справедливостта, възстановяване на това, от което хората са се оказали лишени в резултат от несъвършенството на обществото, и затова в юдаизма милостинята се нарича "цедака" ("праведност"). Човекът не може да се отдели от обществото и трябва да изпълнява всичките си задължения към държавата. Още преди стотици години юдаизмът е учел, че "дина де малхута дина" ("законите на държавата са наши закони"). Семейството в юдаизма се смята аз крайъгълен камък на обществения живот. Безбрачието винаги се е отхвърляло решително и за задача на семейството се е смятало не само раждането на деца, но и осигуряването на сплотеност между неговите членове. Бракът дава възможност да се допринесе за благополучието на света; бракът е установен от Бога. Жената, както и мъжът, е създадена по Божи образ, затова е равноправен партньор в брака и във всичко останало. В кабалата бракосъчетанието е подражание на древното съединяване на мъжкото и женското начало, присъщи на Бога. От най-ранни времена обичайна форма на брак при евреите е моногамията. Около 1000 г. рави Гершом бен Юда от Майнц издава постановление, определящо моногамията като единствена норма и това постановление става закон за евреите, с изключение на тези, които живеят в мюсюлманските страни. Смесените бракове са забранени от ортодоксалния юдаизъм и не се поощряват от реформистите. Но ако неевреинът приеме юдаизма, такъв брак се разрешава. Разводът е допустим, но не се одобрява, като се изключат случаите, когато бракът се е оказал неуспешен. По библейските закони жената не можела да се противопостави на мъжа, ако той реши да се разведе, но още ранното равинско законодателство защитава положението на жената, правейки разтрогването на брака скъпоструваща процедура за мъжа, а освен това дава право на жената да иска развод в случай на грубо отношение. По-късният равински закон забранява развода без съгласието на жената. Днешната ортодоксална практика е близка до старите равински уставни положения. Ортодоксалните равини не разрешават на евреина сватбена церемония, ако той е разведен само от гражданска инстанция. Преди второто бракосъчетание те искат "гет" (еврейско свидетелство за развод). Реформистките равини признават гражданския развод и не искат гет. Задължението да се възпитават децата е посочено в Библията. Възпитанието включва не само образование в общия смисъл на думата, но и помощ на децата. Децата трябва да се отнасят към родителите с почит и уважение. Пророк Малахия учи, че Божето царство ще настъпи, когато се обърнат "сърцата на бащите към децата и сърцата на децата към бащите". Статията е на Павел Николов Държа да подчертая, че пускайки теми за различните религии, нямам за цел религиозна провокация.Статиите са информативни и образователни.
  3. „Не искайте да се облагодетелствате чрез моите вещи, моето име, авторитет и дарба, защото те са получени от хорското нещастие." "Срамно е да забравим за нейното съществуване, въпреки духовното наследство, което ни е оставила; въпреки изстрадания от нея храм в Рупите, който ни завеща с единствената цел да не забравяме, че Бог е във всеки един от нас и можем да Му се уповаваме; въпреки усилията на единици хора да ни напомнят от време на време за нея и нейните завети по време на своя посветен изцяло на хората живот... Срамно е ние, като българи, като граждани на страната, която Ванга с умиление нарича "родина", да знаем по-малко за нашата пророчица, от много чужди граждани, особено в Русия, където има вече стотици книги и публикации, посветени на нейния живот, предсказания и духовно наследство. Много наши духовници наричат делата й "дяволски", но не е ли тя духовникът на 20-ти век, който направи най-големи усилия да възроди вярата ни в Бога? Не е ли тя човекът, който убеди народа в съществуването на чудеса, дадени от Бога чрез нея? Не е ли тя пазителят на българския народ и духовност, посветил целият си живот в служба на хората? Кой духовник в стотиците български църкви и манастири, стоящ под топлото крило на Синода е постигнал това? Кой? Да си спомним за нея, да си спомним за нейния отдаден на страдащите живот, да си спомним какво ни завеща и да се опитаме да следваме заветите й за по-добър и смислен живот!" http://myshop.bg/vanga/
  4. Една малко позната, но интересна философия. "Човекът-това е процес" Готама Буда Великият индийски Учител, почти наш съвременик, живял през 19 век, Свами Вивекананда, казва : “Съвършенството не се постига по пътя на вярата или преклонението. Разгворите не струват нищо. Папагалът също може да произнася високи фрази. Духовното съвършенство се постига само по пътя на безкористното и самоотвержено служене на хората”. Тези думи се отнасят за Готама Буда. ... Над могъществената някога древна земя, където се раждали могъщи хора с чисти сърца, от най-ранна възраст обучавани на мъдрост, като зловещ черен облак надвисва магьосничеството. За кой ли път Индия била хвърлена долу от гребена на еволюционната вълна. Но за разлика от почти всички народи на света, тази страна и нейния народ не изчезвали, въпреки периодите на упадък. Тя остарявала, изнемощявала, мизерствала, деградирала, но винаги отново се възраждала в могъщество и слава, за разлика от много други изчезнали цивилизации. Но колко тежки и тъмни са били времената на невежество. Магьосничеството, разпространило се през Тъмната Епоха, научило хората да бъдат внимателни. Индийците започват дори да не ядат това, до което са се докосвали чужди ръце. Расказва се как учениците се развълнували, когато Учителят им се съгласил да изяде храната, предложена му от странен старец. Те умолявали Благословения да не яде, но той спокойно отговорил: “Вие не яжте нищо. Но аз... не мога да се откажа. Идете при този човек и му кажете, че той ми е направил... много голяма услуга. Той ме... освободи от моето тяло”. Старецът, който сложил отрова в храната, дошъл да види дали Учителят яде. Учениците ридаели. Старецът гледал и гледал Буда. И той също го гледал и съжалявал и го поучавал, макар че смърта стояла вече пред прага... „Будда е само наименование на безкрайността на познанието. Аз, Готама, постигнах тази степен на озарение. Всеки човек е способен да я постигне, ако ще се сражава за познанието.” Материалист до мозъка на костите си, той имал сърце, в което се побирал целия свят с неговата мъдрост и невежество, с праведниците и грешниците, със самопожертването и предателството. В този огромен свят нямало нито едно същество, за живота на което този Свърхчовек не би дал своя. Веднъж той предложил на един раджа, който пренасял в жертва на Бога поредния убит елен: “Ако жертвата на животното ти помага да достигнеш небесата, то колко голяма може да бъде човешката жертва. Затова запази живота на животното и принеси в жертва мен!” Ведите е великото Знание на древна Индия. А будизма - точка на най-висшето му напрежение, върхът на това Знание. Можем със сигурност да твърдим, че всички цивилизации на нашата планета, развили се през последните две хиляди и петстотин години, в една или друга степен са изпитвали влиянието на будизма. И в това се състои неговото непреходно значение за еволюцията на човечешкото съзнание. И юдизма, и християнството, и разбира се, мюсюлманството, възникнали много по късно от будизма са повлияни от него. Християнството, възниква в Палестина във време, когато будизма вече 600 години полага основите на цивилизация, завладяла сърцата на хората в Индия, Япония, Тибет, Китай, Корея, Мала Азия, Бирма и Сиам. След нахлуването на Александър Македонски на Изток, могъщ поток на будизма руква и в страните на Средиземноморието. По късно Учението на Буда прониква и в загадъчната страна Русия, пуска корени в Полша. Обаче след смъртта на Буда, никой не е могъл да продължи неговото дело в родната му страна. Както винаги, последователите не се забавят да изкривят много от положенията на Учението, в резултат на което, старите, поизтласкани божества отново завладели сърцата на индусите. Будизмът бил изместен зад пределите на своята родина - Индия. Следата на Учението не била заличена. И до днес няма нито една секта в Индия, която не проповяда главния завет на Буда - милосърдие и състрадание към всички живи същества. Съществува окултен закон. Когато заветите на Великия Учител не се приемат изцяло, а само частично, това винаги, при всички страни и народи, донася тежки кармични последствия. Как индийският народ изпива чашата на бедствията, може да се види и по неотдавношното колониално минало на тази страна. И днес там не съумяха или не поискаха да приемат Знанията които предлагаха по-бързия начин за повишаване на съзнанието, затова, казва еволюцията, се налага да вървите по другия път, по-дълъг и по-мъчителен. ... До началото на новата ера имало повече от 500 години. Мощното дърво на Арийската Раса вече отдавна се хранело със соковете на собствения си Европейски Материк. А изначалната Земя, на която някога пуснала корени първата арийска подраса и на която тя се състарила, оставяйки на човечеството удивителната цивилизация - будизма, вече слабо се огрявала от изгасващи лъчи. Съзнанието се потапяло в мрак. А две хиляди и петстотин години преди това, пронизан от стрелата на ловец, приковала го към дърво, великия Цар и Учител - Шри Кришна, напуснал физическото си тяло. С неговата смърт за Арийската Раса започнал Тъмния Век. Той започнал от онази страна, която била ПЪРВА. (Не само първа арийска страна. Именно Индия е била люлката на първото физическо човечество, а следователно, именно тук трядва да се търси първия homo sapiens. Това е удивителна страна, за разлика от другите... не умира, т.е. не изчезва през вековете.) След смърта на Обновителя на Живота - Кришна - Индия била стисната в железните клещи на кастовите предрасъдъци, а удивителната врата на Ведите, откъдето бликала светлата радост на живота, започнала неумолимо да се затваря. Единното Древно Знание на Ведите било разчленено на четри части. На четри касти било разчленено и единното тяло на човешкото общество. Висшата каста съставяла браманите - жреците, които си присвоили такава власт и права, че и сами забравили, че са само простосмъртни, а не Богове, не първопредци на Расата, и освен наименованието нямат нищо общо с истинските брамани на първата подраса. В древността, в кастата на браманите, наследственост не е имало. Елена П. Блаватска обяснява, че човек ставал браман (т.е. “син на Брама”), само благодарение на личните си заслуги и високо духовен живот, представляващ едно от стъпалата за Посвещение. Кръвното родство не е давало никаква превилегия. Обаче след много векове, когато духовността на хората започва да намалява и Истинското Знание се затъмнило и изопачило, почнали да отдават предпочитание не на личните заслуги, а на кръвното родство. Новороденият син на Брамана веднага получавал правото да се нарича браман. По такъв начин се появило общество, което постепенно се превръща в могъществена висша каста. Но знанието, а още по малко, мъдростта, не се предават по наследство. Ще дойде време, когато един ИСТИНСКИ браман, един от най мъдрите хора, ще въстане и срещу монопола на висшата каста над знанието и срещу изкривяването на истинския смисъл на Ведите - най-древния източник на човешкото знание. Втората каста е на кшатриите или военните. Тя водела войните, а в мирно време бездействала, а от безделничеството се израждала. (Съсловието на кшатриите в самото начало се считало за най-висше. Всички Велики Учители принадлежат именно към кшатриите. При тях идвали да се учат браманите. Обаче с течението на вековете, когато доблестния дух на народа изчезнал, а нравите западнали, браманите заграбили властта в Арияварта (страната на Ариите) и нарекли висшата каста “брамани”. Това е станало начало на бързо утежняване на кармата на Индия.) Третата каста - вайшиитите - това са трудовите хора - търговци, земеделци, занаятчии. Четвъртата каста изцяло се състояла от аборигени, наречени шудри. Това били клетници и непрокопсали и както се смятало, без капка арийска кръв. Участта на шудрите била предопределена - да обслужват другите касти. Всеки индус имал право да се жени само за жена от своята каста, в краен случай - от по-нисша, но не и от по-висша каста. Но ако той се оженял за шудра, го смятали за опозорен. Той се изгонвал от своята каста и търпял унижение през целия си живот. Живота на коренното население - шудрите, бил по-лош от живота на робите или даже на дивите зверове. От шудрата се изисквало сляпо подчинение на брамана. Ако той се осмелявал да произнесе дума, която да се стори оскърбителна за член на висшата каста, в гърлото на нещастника мушкали нагорещен кинжал или наливали в устата и ушите му врящо масло. Забранено е било да се сяда на една маса с шудра, заедно с него да се принася жертва или да се чете книга. Невнимателният бил незабавно изхвърлян от своята каста в кастата на шудрите. Кастовите бариери превръщали светлата страна на Ведите в затвор. Страха, отчаянието и самотата свивали сърцата на все повече хора и те не смеели дори да се надяват, че този ад някога ще свърши. Животът ставал непоносим. Например, безпомощен, умиращ от жажда човек, нямал право да приеме чаша вода, да каже приятелска дума, да поздрави съседа си, ако той бил от друга каста. Угнетеното, оковано в предрасъдъци, страдащо сърце на трудовия народ, отчаяно се молело на могъщите ведийски богове, да пратят облекчение и надежда, че поне в бъдещите въплатявания, безрадостния живот ще се промени и човек да престане да се страхува и срамува от човек. Многовековната молба на хората била толкова гореща, колективната мъка - толкова силна, а жаждата за спасение от страданията, толкова голяма, че човешките надежди просто не са могли да не привлекът от висшите сфери, в страната си Избавител, Спасител. И той идва. Въплатен в човешко тяло, нервите на което били изтъкани от многовековни човешки страдания и затова се отзовавали на най-малкото докосване до чуждата болка, просто болка, независимо кастата на човека, който я усеща. Избавителят идва от северна Индия, от Хималаите, от където започва Арийската Раса. Той бил млад, прекрасен и мъдър. Той бил човек, но съвършен, защото след въплатяването си, той отново преминал през всички изпитания, победил всички изкушения на нисшата природа. Той отново преодолял Авидя (незнанието) и разкъсвайки оковите на тялото поел към своя дух. Той бил представител на най-висшата каста. Но не правел разлика между браман и шудра. Това било взрив с необикновенна сила, който вдигнал във въздуха устоите на обществото и съзнанието. Той еднакво се отнасял към богат и беден, махараджа и куртизанка. Той не само утешавал. Той ЗНАЕЛ причините за човешките страдания и грешки и посочвал пътя към избавлението от тях. Наследник на царски престол, който се отказва от богатство, слава и почести в замяна на просешка тояга, говорещ за братство и равенство между хората, за недопустимостта на войните, призоваващ за милосърдие и състрадание към всяко живо същество. Името на този човек е познато на целия свят - Буда Готама. Буда - това не е име и не е фамилия. Това е състояние на съзнанието, което определя най-висшето, последно стъпало на човешката Еволюция. Това е висша степен на знанието, характерна вече не за човек, а за същество, което може да бъде наречено свръхчовек или полубог. “Буда” на санскрит означева "просветление", "просветлен", т. е. постигнал Истината не с физическия си ум (което не е по силите му), а с духовния си разум. Будда, това е онзи, за когото не съществуват вече веригите на физическото тяло. За такова свръхчовешко същество тялото е само една дреха, която той може да захвърли, когато намери за добре. Само че това е "жива" дреха, която иска да яде, пие, чувства болка. Но количеството на потребностите и желанията на подобно, изчистено тяло вече е много малко. Той се ограничава само с тези, които подържат неговата жизненост и няма нито едно, което помрачава живота: няма мъчителни, безкрайни, неутолими желания, няма приковаващи към Земята чувства и пагубни страсти, и най-трудното - няма нито една егоистична мисъл. На Земята е имало не само един Будда. Великия син на Индия, когото светът познава като Будда Готама, не е първия и не е последния от Божествената династия на Синовете на Разума, които са обучавали човечеството в продължение на милиони години. Елена Петровна Блавадска казва: “От тези Буди или “Озарени”, далечни предшественици на Готама Будда, Велики Адепти и Светци, в каквито са се въплатявали “Синовете на Мъдростта” и които затова са били младши Аватари на небесните същества, само единадесет принадлежат към расата на атлантите и двадесет и четри - към Петата раса, смятайки от нейното начало”. (Думите Будда, Христос, Архат са синоними. Архат е състояние на човека, постигнал Озарение, което, както и всичко съществуващо, е седморно. Затова има седем степени на Посвещение на Архата. Само най-висшата, последната, седмата степен (Архат на “Огнената Мъгла”), може да се нарича Освободена Душа, пълен Махатма или Велик Учител. Едно единствено стъпало отделя нашите Велики Учители от “Корена - Основа” на своята Йерархия. По-високо от Тях във Вселената стои само един Клас./ Готама Будда Шакямуни е двадесет и седмият от група Буди, състояща се от петдесет и трима. Т.е. Той е особен Буда - от двете му страни се намират по двадесет и шест Буди. Центърът, върхът е двадесет и седмият Буда! Готама Сиддхарта се ражда през 621 година преди н.е. Примерно тогава се появяват Конфуций и Лао Дзъ, основатели на две философско-религиозни системи, достигнали до наше време - Конфуцианството и Даоизма. По същото време в Предна Азия (Иран и Персия) се появява Заратустра (Зороастър) - основател на религия, известна като Зороастризъм. В Западна Азия се наблюдава яркото пламване на израелското пророчество, представено от Иезакил, Даниил, Исайя. Небивало надигане на духа се наблюдава дори при последните клонове на атлантите - в антична Гърция, която се озарява от гения на Питагор, Хераклит, Талес, Сократ, Великия Платон и т.н. Историците засичат този странен, необясним феномен на неочакван напредък в човешкото мислене и го наричат “пролетта на народите”. Но не могат да го обяснят. От езотерична гледна точка, тази “пролет” е още един шанс на човечеството, при който Науката на въплатените Синове на Мъдростта отново, на различни езици се обръщала към него. Но уви! Черния век вече две хиляди и петстотин години изкушавал човешката природа с мощния натиск на невежеството, което се засилвало от поколение в поколение. Човечеството продължавало да оглушава и ослепява. Будда е този, който се е убедил чрез личния си опит в в абсолютната нереалност на всички неща и явления във видимия Космос. Защото, както знаем и аксиомата на ТАЙНАТА ДОКТРИНА гласи, че истинските неща във Вселената /Слънцето, Луната, Земята, Човекът/ са невидими. Будда - човекът с помоща на напрегнатите лични усилия разбрал илюзорността на външните форми на целия ни земен живот: че това са само бессъзнателни, бездушни, мъртви, преходни обвивки, черупки - дрехи на ИСТИНСКИТЕ неща, явления, хора, които са абсолютно скрити от сетивните органи на физическия човек. Разбрал това, Будда достига пълна непривързаност към всичко, което е смъртно, а затова и мимолетно и не може да бъде истинско. Без да се отказва от живота сред хората, такъв човек вече знае истинската стойност на Земния живот - като само една от формите на Битието - най-грубата, най-примитивната, лъжовна и скоротечна. Намирайки се на Земята, човекът-Буда, живее истинския си живот не на нея, а в други, висши светове - в Духовния Свят, в Света на Безсмъртието и Блаженството. В такъв случай, ще попитаме ние, какво задържа Буда сред хората на Земята? Защо Той се въплатява сред толкова несъвършенни и съвсем небезопасни същества? Защо Той, постигнал съвършенство и богоподобност не отиде завинаги в онези прекрасни висши светове, където няма лъжа, жестокост, безумие, мръсотията на човешките страсти и ниски пошли мисли? Отговорът се състои в една дума - СЪСТРАДАНИЕ. Именно състраданието към нисшите същества, към несъвършенните още хора, които страдат от собственото си незнание и невежество, кара Съвършенния Човек /Будда-Христос/, отново и отново да се въплатява в човешко тяло. За какво? За да обясни на хората смисълът на живота, да посочи причините за тяхните страдания и пътя към освобождаване от тях. Това е основната причина за пребиваването на Земята, с човечеството, на Синовете на Светлината - Великите Души (Махатми) от Великото Бяло Братство. Будда-Христос няма право да се меси в съдбата - Карма на човека и затова не може да го НАКАРА да върви по посочения път. ТОЙ САМО ПОСОЧВА ПЪТЯ. А да тръгне или не по този Път на опознаването на смисъла на живота, да бъде или не самоусъвършенстващо се същество, решава самия човек, само свободния му избор и собствената воля. Състоянието Будда е предел на човшките възможности на тази Земя. Такова съвършенство постигат еденици. Достатъчно е да се каже, че последния човек, който е постигнал будоподобност, е живял през XIV век. (Това е Цзонхава - първия и най-велик Тибетски реформатор, който основал религиозното течение “Жълтите Шапки”, известно като ламаизъм, северен клон на будизма.) За да стане по-разбираемо, трябва да отбележим, че ЧОВЕШКИТЕ БУДИ са проява на Земята, в света на Материята, на нечовешките - Небесни Буди. Такива Духовни Будди са седем, но за сега действали, т.е. проявили се като хора, са само пет (по броя на Коренните Раси). Всеки земен, човешки Буда има своя божествен прототип, който действа чрез Будда-човека. Така при Готама Буда, Небесния прототип носи името Амитаба. Амитаба е Небесното име на Готама Буда. Когато онзи, чието име през VI век пр.н.е. е било Готама, се въплащава на Земята, Амитаба започва да действа чрез този човек. Въплащение (аватар) на Амитаба през XIV век е бил Цзонхава (Цзонг Ка Па, 1357 - 1419 г.). Синтез на всичките седем Дхиан-Буди се нарича Авалокитешвара или Първия Буда (Логос). За изминалите 600 години нито един нов човек не е прекрачил прага на четвъртото човешко царство. Засега Земните вериги, веригите на чувствата, държат здраво човека, потопен в сън и го карат да гони призраците на щастието. Всички Велики Учители на човечвството, Великите Бели Братя, съставящи ядрото на Йерархията на Светлината могат да се наричат Будда, Христос или Махатма. Всички те са Будди на Състраданието. Защото повече от 18 милиона години Махатмите се въплащават в човечеството с една единствена цел - да просветят съзнанието на хората и да намалят тяхните страдания. Съкровените знания, придобити от Синовете на Свтлината на Земята в човешки тела, а също и знанията от... миналите Манвантари в... други Светове, те не пазят само за себе си. Само че да се даде наведнъж на човечеството всичко, което е известно на тези Велики Души е невъзможно, както е невъзможно, дори за един живот, човек да изпие море вода или да изяде торта с размери на стадион. Великите Учители предават знанията си със щедрост, но отчитат възможнистите на човешкото съзнание да ги усвоява и в какви количества. Тези количества се променят в зависимост от конкретната епоха, от различната духовна зрялост на народите и мястото им върху еволюционната дъга, от космическите срокове. Готама Будда (както и всички въплатени Велики Учители) имал две учения: едно за всички, а друго за избраните ученици. Но тайните на Езотеричното Учение никога не са се предавали преди ЧОВЕК да е доказал с дълги години на тежки изпитания, че е достоен за високото Посвещение. (Затова, когато чуем, че някой познат е “посветен” от пътуващ “гуру” в еди - каква си степен, трябва да помним: истинският Посветен пази мълчание за своето Посвещение.) Пръв пред целия свят Готама провъзгласил идеята за равенството между хората. Наследник на царя, принц, чийто език бил език на боговете - санскрит - изведнъж започнал да говори на обикновен народен и достъпен език. Браманите-свещеници направили Свщенното Знание - Ведите - които не са им принадлежали, недостъпни за никой друг, освен на тях. Готама Буда разкрил Ведите за всички хора. Неговият ум, обгръщащ небето и земята, не признавал предразсъдъци. На същото широко и свободно мислене монаха-принц обучавал онези, които са били способни да възприемат думите му. Той учел: Не вярвай само защото някой вярва или ти си получил някой древен ръкопис от свои предци. Стани изследовател, намери истината самостоятелно. Ако се убедиш, че тя е благодатна, сподели знанието с другия. Обаче, ако умът е замърсен от ниски желания, безполезно е да се търси Истината. Човек, който има ум, пълен с предразсъдъци и има плахо сърце не може да открие Истината. Умът, казва Буда, трябва да бъде кристално чист, а човек - свободен като небето. Истината - това е свобода. Най-голямото и най-великото царство на свободата Готама Будда нарече Нирвана. Всеки свободен (т.е. съвършен) човек я достига. Царският син, който се отказал от трон и богатство и ги заменил с просешка тояга, е първия в историята на религиите, който претворил думите от своите проповеди в дела. Неговия реформаторски дух до такава степен бил революционен, че някои проповеди на Буда разтърсвали сърцата дори на “всичко допускащите” индийци, чието съзнание в продължение на хилядолетия е натренирано да възприема несравнимо повече от европейското. Но дори от тях, само малцина са могли да издържат размаха и мощта на глашатая на свободата, който отричал всички богове, почитани от народа открай време. Мнозина не приемали имено това и напускали Учителя. Именно могъщата реформаторска енергия на Готама Буда, която разрушила предишните, несъответстващи на еволюционния момент традиции и представи, след неговата смърт станала причина за постепенното изтласкване на Учението му от Индия, която се възвърнала към своите предишни древни божества. Последователите на Будда са били безсилни да удържат знамето на Учителя. Те не са били в състояние да поддържат стремежа към реформаторството в предишното напрежение. Освен това, последователите започнали да изопачават смисъла на Учението и чистотата му. (Това е съдбата на всички религии. Днес нито една от тях не съотвтства на първоначалното Откровение; всички са изопачени, а многобройни секти, под знамето на един и същ Бог смъртно враждуват помежду си). Готама Будда се счита за основоположник на едната от трите основни световни религии. Но той не бил основател... на своята религия, тъй като учението му въобще не е религия. Неговото учение било Етическо и представлялвало практически препоръки за всеки човек, които той можел да ги използва в ежедневието си, ако искал живота му да бъде по-понятен, по-лек, по-радостен. Затова учението на Буда е наистина Учението на сърцето, Учението на живота или Живата Етика (т.е. жизнена). Прекрачихме прага на двадесети век. Дойде космическият срок на началото на Новата Епоха - Епохата на Световната Обшина, Епохата на Майтрейя - на бъдещият Буда... Затова силите на тъмнината през последният век на второто хилядолетие на християнската епоха са извънредно напрегнати. С нечувана ярост, с последни сили те прилагат всичките си способности, за да разрушат самата идея на Световната Община - за световно сътрудничество между народите. Обаче Великия Учител Будда убедено предсказвал победата на Световната Община и Световното Братство. Какви са основните положения в Учението на Готама Буда? Човекът е Бог и главната му сила е в труда за общото благо. Трудът - това е молитвата на Човека. БУДДА ГОТАМА Е ПЪРВИЯ ОБЩИННИК. ОЩЕ ПРЕДИ 2500 ГОДИНИ ТОЙ полага основите на колективния труд и колективното стопанисване. Принципите на общината са привличали онези хора, които виждали в тези идеи начин за реализиране на стремежите си и собствените им представи за щастлив живот. Будда е учил, че в цялата Вселена НЕ СЪЩЕСТВУВА НИЩО ИЗВЪН СЪТРУДНИЧЕСТВОТО И ВЗАИМНАТА ПОМОЩ. Егоиста или невежествения горделивец (било то отделен човек или цял народ) по силата на космическия закон, рано или късно ще се окаже ИЗВЪН потока на живота, който устремява всичко съществуващо към усъвършенстване, в т.ч. и самия процес на човешката дейност. Готама е знаел, че ще изминат много векове, докато космическото съчетание на светилата ще е най-благоприятно за идеята на Световната Община. Но също така е знаел, че е дошло времето за посяване в съзнанието на разединените хора, първите огнени зърна на общинното Сътрудничество. Защото личното "аз" на Човечеството много дълго ще се съпротивлява и ще се стреми към еднолично стопанисване, към натрупването на материални съкровища. Низшето "аз" дълго и мъчително ще се учи да се слива с много други "аз"-ове. Общинното съзнание - това е един от най-трудните опити на душата, изискващ изфиняване на човешките чувства и мисли. От своите най-дисциплинирани и безстрашни общинници, Готама, който по добре от всички знаел за превъплащението, е подготвял (не само за своето време, но и за бъдещето) служители на общото благо, творци на народното съзнание. (Идеята за буддистката община и нейното устройство по-късно е заимствана от други Учители вкл. и духовния водач на Русия св. Сергий от Радонеж.) Готама е знаел каква трябва да бъде основата по пътя към нравствена чистота. Тази основа е отношението към собствеността. Отказът от собствеността в общината се доказвал не с външната проява, която най-малко интерисувала Първия Велик Общинник. Отказът е трябвало да бъде приет в съзнанието. Учениците са недоумявали: един захвърлил богатството си, а Учителят продължава да го упреква в привързаност към вещите и собсвеността. Друг е живеел в слава и богатство, но не получавал нито един упрек. “Чувството за собственост - обяснявал на учениците си Буда Готама - се измерва не с количеството на вещите, а с мислите, които ни привързват към тях. Човек може да има вещи и да не бъде собственик”. Същите изисквания се предявяват към нравствения облик на общинника. Учителят държал не на външната проява на поведението-обаяние, такт, добри маниери, а на сърдечността. В Учението на Буда Готама най-висшата нравственост преди всичко означавала чистотата на вътрешните стаи, а не на предверието. Тя доброволно се избирала от човека и се превръщала в неговия собствен вътрешен закон, където най строгия съдия бил самия човек, неговата съвест. Учението на Готама е било не мъртвата буква на външно красивия устав, а висшата Жива Етика, използвана в всекидневието на човека, който не се страхува нито от физически, нито от духовен труд и искрено се стреми към самоусъвършенстване. Също така Готама изисквал от учениците си пълното унищожение на страха. Той заповядвал безстрашие на мислите и безстрашие в действията. Затова Учението на Готама Буда - това е преди всичко наука за побеждаване на страха. “Всеки опит - пише Ел. Ив. Рьорих - от най-великия еволюционер да се направи бог, води до нелепост. Готама Буда е дал на света завършено Учение за Живота, което е призвано да научи хората как да използват Великите Истини във всекидневието си, на всяка крачка, защото във Вселената няма нито малко, нито голямо, тъй като всичко е Единно. Готама Буда бил материалист. Но неговия материализъм, обхващащ всички форми на съществуване на Материята, няма нищо общо с “материализма”, направил оскъдно човешкото съзнание и отнел и най-малката надежда за безсмъртие. Готама не е първият Учител за общото благо. И преди него е имало сподвижници, но тяхните учения с времето са се разпръснали. Великият Учител синтезирал със своите формули Заветите на всички Учители, които идвали на света преди него от съкровената Твърд на Светлината. Като ги съединил в една дъга, Буда изтъкал от вечната прежда на Мъдростта непрекъсната светоносна нишка, с която Висшето може да се съедини с нисшето и обратно. Неговото Учение, дадено като ясно разработена система, ще се развива от всички идващи след него Велики Учители. Това са общите Закони на Единната Истина, законите на реалното знание и любовта към всичко съществуващо въз основата на самосъзнанието. Много преди научните открития от ХХ век той утвърдил реалността на жизнетворчеството на Материята и нейното Единство с Енергията, която е неунищожима. Съвременните представи за енергията доближават науката на ХХ век до Учнието на Буда. Той посочва целта на Еволюцията като съзидателно сътрудничество с Космоса и общуване с Далечни светове. Човекът в Учението на Будда не е слабо греховно създание, което се страхува от смъртта. Човекът е господар на световете. Бидейки отражение на Космоса, той е безграничен в своите възможности. Идеята за личния бог, който спасява човечеството, е неприемлива за Готама Будда, тъй като е несъвместима с универсалния космически закон за Кармата, който изисква от човека лични усилия за освобождаване от своите страдания, причината за които се крие в самия него. Будда отрича неизменността на човешката (и на Вселенската) душа. Той учи, че както всичко се променя, променя се и душата. Иначе не би имало никакво движение и усъвършенстване в природата, човечеството и Вселената. В такъв случай Еволюцията просто загубва смисъла си, а следователно загубва смисъла си и самия Живот. За да се научим да разбираме Тайното Учение, преди всичко е необходимо съзнателно да възприемаме съществуването на две противоположности, да съчетаваме двете крайности + и - , т.е. да разбираме, че не може да има нито чисто "да", нито абсолютно "не". Защо това е необходимо? Защото целия живот се състои от два неразлъчни и неразделни елемента - Дух и Материя. (Колко пъти повтаряме: Дух - Материя. Но в същност няма нито Дух, нито Материя. Това е още една аксиома на Тайната Доктрина, която казва, че има само безбройни аспекти на ЕДИННОТО, наречено в Индия "сат".) Духът и Материята - това са велики противоположения, както "да" и "не", както минало и бъдеще, както + и - , които съставят Единното, Неделимото, Вечното. Ако нашето внимание, съзнание, устрем бъдат привлечени само от едната страна на живота, ние няма да можем да разберем разликата между добро и зло, тъй като няма да имаме представа за другата страна. Само чрез съпоставяне можем да определим, защо прекрасното възвисява, а уродливото и порочното тегли надолу. Тъй като засега нашето съзнание не може да се откъсне от привличането на материалния, физическия свят, то и щастието си човек търси само в този свят. Той никак не желае да допусне, че щастие в света на формите, въобще не може да има. Но нали формата не е същността на съдържащото се в нея, а само неговата илюзия. Съществуват далеч по-прекрасни светове, където човек може да види същността на нещата, едновременно с това да ги създава от все по-фина Материя. Творчеството на Великия Разум е безпределно. Като не допуска това, човек не може да разбере, че смърт няма и не може да има, че животът е безкраен и многообразен. По такъв начин човек унищожава самата възможност за развитие и постигане на по-висши степени на съзнанието. Трябва да умеем да допускаме, че ВСИЧКО е възможно. Ако се е появила една мисъл за нещо, то вече съществува. Буда Готама настоявал учениците му да умеят да съчетават двете противоположности. Това развива, разширява и изфинява съзнанието. Той не приемал за ученик този, който не разбирал това и не можел да възприеме относителността на всичко съществуващо, което окръжава всеки човек, стига той да умее да наблюдава вечно променящата се природа. Нашата съдба, нашата Карма - това е преди всичко нашата МИСЪЛ - казва Готама Буда. Мисълта твори и добро и зло. Той казва: “От трите вида действие, най-пагубно е не словото, не постъпката, а мисълта. Още в момента на възникване на злото решение, човек вече е виновен - независимо дали е проявено то или не”. Спотаената, скрита, неизказана мисъл действа също така явно, а понякога дори и по-силно, от мисълта облечена в словесна форма. Изречена сякаш вътре в себе си, човешката мисъл е вече пусната в пространството и лети стремително, носейки добро или зло, изгражда човешката съдба и добавя в общата атмосфера - в аурата на Земята - поредната порция на благодат или проклятие. (Затова, когато казват, че и “стените имат уши”, не трябва да мислим, че става дума само за човешки уши или специални прибори.) Нашето мислене е недисциплинирано и замърсено. Но само прекрасни мисли и призиви от век на век, от ден на ден, ежесекундно се излъчват от свещените Хималайски Висини, обитавани от Синовете на Светлината. Тяхните мисли насищат пространството с жизнена сила и се борят с човешките сили на злото. Ако Синовете на Светлината не правеха това, човечеството отдавна би било убито от еманациите на своето собствено зло. Мислите на Великите Учители носят на търсещите знанието, красотата на нови научни формули и идеи, които по-късно се превръщат в човешки открития. Буда казва за мисълта: “Във всичко главния елемент е мисълта. Мисълта е над всичко. Всичко се извършва чрез мисълта. Ако човек говори и действа със злобна мисъл, съпътства го страданието, както колелото следва копитото на животното, което тегли каруцата.” “Ако човек говори или действа с блага мисъл, щастието следва след него, като неговата, никога напускаща го сянка”. “Както стрелецът изправя стрелата си, така и мъдрия човек поправя своя изменчив и колеблив ум, който трудно се опазва, който трудно се ръководи”. “Както дъждът проникв през лошия покрив, така и въжделението прониква в лошо обуздания ум”. Така учи Буда. Бдителността над мислите е пътят към бесмъртието, казва Готама Буда и посочва един пример: Докторът изважда отровна стрела от тялото на човек и прави всичко необходимо за неговото оздравяване, но предписва на ранения да следи внимателно раната си. Обаче лекомисленият човек сметнал това за излишно, раната се възпалила и човекът умира в тежки мъки. “Никога ненавистта не се унищожава с ненавист, само добротата я прекъсва - такъв е вечния закон” - проповядва Будда. (Смисълът на това езотерично изказване се състои в следното: Човек, който изпитва ненавист, не може да увеличи количеството добро в човечеството докато не преобразува своята природа, като съзнателно се откаже от злото в полза на доброто. Конфуций казва: "За доброто с добро, за злото - по справедливост". Ако плащаме на злото с добро, продължава древния Учител, какво ще остане, за да платим за доброто? Великите Учители никога не проповядват противоречиви доктрини. Но мъдростта на техните думи изисква много дълбок анализ и осмисляне. Буквалното разбиране на много изречения доведе човечеството до най-дивашките извращения на вечната Истина.) Още думи на Буда: “Той ме оскърби, той ме обиди, той злоупотреби със своята сила, той ме ограби; В този, който храни такива мисли гневът никога няма да бъде успокоен”. Ако човек обсъжда недостатъците на ближния и винаги е склонен да се обижда, неговите собствени страсти ще растат и той ще е далеч от тяхното унищожение”. Готама, първият след Кришна достоен за титлата Бхагаван (което означава “Владика” или “Благословен”) казва: “Трябва да различаваме хората, които разбират Учението, от онези, които само се съгласяват с него. Разбралият няма да забави прилагането му в живота. Съгласилият се ще кима с глава и ще превъзнася Учението като забележителна мъдрост, но няма да го приложи в живота”. Съгласяващите се са много, но те са като суха гора, безплодни и не дават сянка. Разбиращите са малко, но те като гъба попиват скъпоценните знания и са готови със скъпоценната влага да умият гнусотията на света. Учението на Буда (както и всички други, то произлиза от Великото Бяло братство) с времето се е деформирало, също както ученията до и след него. По осемнадесет направления потекла мъдростта на Готама Буда, изкривявана и замърсявана през вековете. През последния век и половина в някои будистки страни, в различни секти, изкривяването достига даже уродливи форми. Най-зловещ пример за отпадане от будизма и предателство на Учението на Будда, представлява съвременен Тибет, потънал в невежество и черна магия. Истинските будисти и техните лами (учители) са напуснали тази страна. Махатмите също са извели от Тибет своите езотерични школи. Обаче там, където основите на Учението са запазени чисти и не са мъртва догма, а практическо пособие в ежедневието, будизма продължава да бъде религиозно-философска система, която за разлика от всички други съществуващи религии не е претърпяла съществени изменения. Във всички случаи и до ден днешен, будизмът остава неизменен в своите основни заповеди: - не убивай /защото всичко съществуващо е единно/ - не завиждай /защото ще загубиш своя покой/ - не кради /защото ще платиш стократно/ - не си прави кумир /защото няма нищо по-велочествено от човешката душа/ “Почитай своята вяра и не хули вярата на другите.” Този завет на Учителя Готама, будистите, където и да живеят, към каквито и школи да принадлежат, вече 2 500 години свято почитат и не нарушават. Не Бог, а човекът е главната ценност и обект на внимание в будизма. Будизма (даже в в изопачената си форма) е единствената, от всички съществуващи, абсолютно безкръвна религия, с търпимост към всички вероизповедания, свободна, проповядваща всеобщо братство и състрадание, учеща на скромен материален живот при неутолима жажда за познание. Будизмът учи човека да разбира причините за стоварващите се върху него страдания или поне да се досеща за тях. От тук идва и удовлетвореността на будиста от съдбата, каквато и да е тя - нали той знае, че никой, освен самия него не е виновен за сегашните му беди. Религиозната философия, оставена на света от Будда, в продължение на 2500 години изгражда, поколение след поколение, добри и безкористни хора. Никой не е чувал някога будистите да са призовавали към война, а още по-малко към братоубийство. Будистите не са оцапани с кръв. Насаждането на вярата с меч и огън, характерно за християнството и мюсулманството, не е опозорило будизма. “Аз не уча на нищо друго, освен на закона за Кармата” - повтарял Буда. Всяко следствие има причина, всяка причина ще има следствие. Човек сам твори себе си, твори постояно. И никакъв Бог, ту гневящ се, ту прощаващ, ту призоваващ да се убива, зовящ към унищожаване на иноверците и обявяващ кръстоносни походи, никога не се е месил в съдбата на будисткия потомък на Адам и Ева. Най-великият реформатор учи, че за човека е срам да изпада в суеверие, когато има възможност да опознае законите на природата и на собствената си душа. Той учи, че Велилия Живот - това са многобройни, постоянно усъвършенстващи се форми на Материята, а човекът е свободна душа. Той сам се оковава в вериги; тялото в което действа невежествен ум, оковава и душата. Обаче тази душа може и е длъжна да се опознава и усъвършенства до безкрайност. Именно с тази цел тя се въплащава отново и отново, докато не овладее всички закони на земния свят. Едва когато вече няма какво да учи на Земята, в човешкото царство, пред човека се открива вратата към по-висшето царство, към по-висшите светове. В будизма човек не трябва да блъска челото си в земята или да измолва прошка от Бога (още повече с пари). Той е задължен да осъзнае своите грешки или престъпления и да ги поправи чрез благородни действия. А обратния удар, който неизбежно ще последва и причината за който е самият той, човек трябва да приеме с достойнство, колкото и да е суров този удар иначе колелото на безкрайните страдания няма да спре никога. Всеки ученик на Буда бил свободен да обсъжда всичко, което се преподава, защото само с личните усилия се постига истината. Не вярвайте само защото сте чули, казвал Буда на своите ученици. Вярвайте само тогава, когато проверите и приемете със съзнанието си. Глупавия човек, казвал Буда, може да придружава мъдрия през целия си живот и все пак той няма да познае истината, както лъжицата не познава вкуса на чорбата. Първото, което ученикът трябва да изгони от съзнанието си е отрицанието. Това качество било приравнявано с невежеството и човек с такова съзнание не можел да бъде ученик. Отричайки, казва АГНИ ЙОГА, която интегрира ученията на Кришна, Будда и Христос, човек спира развитието на психическата енергия, спирайки с това и своето придвижване по пътя на еволюцията. Неговото съзнание се превръща в застояли води. Отрицанието е път, който води към смърта на духа. Приветствало се когато ученикът допускал всяка възможност и умеел да приема противоположностите на всички неща. Такъв човек можел самостоятелно да проверява в живота всички положения на Учението, колкото и фантастични да изглеждат те на пръв поглед. “Данните за мирозданието, за съществуването на безброй системи светове, които се появяват и разпадат през вечното еволюционно движение, твърденията за обитаемостта им и за пълното съответствие на организмите, които ги населяват със състава и строежа на техните планети, съвпадат с онези научни проблеми, които тревожат умовете на истинските учени”. Това пише Елена Рьорих в една от многобройните си книги „ОСНОВИ НА БУДИЗМА”. Със своите огнени завети Будда завинаги запечатва в съзнанието на хората понятието за Световната Община и ги устремява не в миналото, а към бъдещето. Той дори заповядвал на учениците си да почитат Него, сегашния Буда, по-малко от този, който ще го смени в бъдеще, защото следващия Велик Учител ще бъде още по-мъдър и по-велик. Подобно самоотричане е уникално, казва Елена Рьорих, историята не познава такъв пример. За съвършенния човек - Готама, обаче, това било естествено и просто: той нямал абсолютно никакво честолюбие и самолюбие. Той обичал хората и всичко съществуващо, защото бил единен с тях и слят с всяка форма на живот. Той живеел в онова съзнание, където всички форми на съществуване са обединени чрез любовта. Знаейки за безкрайното движение на еволюцията, Буда казва: “Аз не съм първия Будда, който е дошъл на Земята, няма да бъда и последния. В нужното време над света ще се издигне друг Буда, Съкровен, с висше озарение, надарен с мъдрост, щастлив, поместващ цялата Вселена, несравним вожд на народите, повелител на Девите (богове - ред.) и смъртните. Той ще ви открие същите вечни истини, които аз ви преподадох. Той ще установи своя Закон, преславен в своето начало, преславен в своя апотеоз и преславен в духа и словото. Той ще възвести праведния живот, съвършен и чист, какъвто сега проповядвам и аз. Неговите ученици ще бъдат хиляди, докато моите са само стотици.” И попита Ананда (любимият ученик на Буда - ред.): “Как ще го познаем?” Благословеният отговаря: “Името Му ще бъде МАЙТРЕЯ”. Елена Рьорих пише: “Бъдещият Будда, Майтрея, както посочва името му е Будда на Състраданието и Любовта.” (Майтрея буквално се превежда като “свързан чрез дружба”) Почти седемнадесет века (включително до XII век на нашата ера), Учението на Будда било основно в Индия. След това будизмът бил изтласкан на север от индуизма, който се заражда на база на браманизма, за формирането на който будизма оказва голямо влияние. Започвайки от III век преди нашата ера, будизма започва да се разпространява в страните на Азия. За Готама Будда и Учението му е написано голямо количество специални книги, които тълкуват и развиват различните положения на будизма в отделните страни. (Монголия, Китай, Япония, Северна Индия, Виетнам, Тибет, Русия - калмики и буряти, Бирма, Шри Ланка.) Някои се опитват да откъснат от живота Учението на Готама Будда, а от самия него да направят... мит - слънчев, но все пак мит. Това е изпитан метод на западната наука. Но той съществува само за нейно самоуспокоение и самоизмама и по никакъв начин не се отразява върху милионите последователи на Будда. Будистите знаят къде и кога е роден Учителя, знаят къде е станало озарението и къде е прозвучала първата проповед, къде Учителят напуска земния Свят. Това са общоизвестни места на поклонение. Вече казахме, че рожденната дата на Буда е 621 година преди нашата ера. Починал е през 543-та. Има сведения обаче, че Будда е живял 100 години. Затова горните цифри евентуално визират неговата възраст като Учител. Мястото на раждане на Готама е Северна Индия, Хималайското княжесво Непал, владението със столица Капиавасту. Царския род, от който произхожда Готама е ШАКЯ. Историчността на тази личност е доказана. В ПИПРАВА (Непал) е намерена урна с пепелта на Будда, датирана със съответен надпис. Също така при разкопки, учени са намерили урна с реликви на Учителя. Преди 2620 години в Северна Индия в предпланините на Хималаите, в рода на слънчевите кшатрии (Благородни войни), през първите дни на май, в пълнолунието, съпроводено от небесни и земни знамения, на цар ШУДДХОДАНХ и съпругата му Майя, се родило момченце което нарекли Готама Сиддхареа. (Будда Готама, както и Кришна има много имена - синоними. Най-често срещаните са: Бхагаван Татхагата - Изминалия великия път; Джина - Победител; Владиката на Благия Закон; Шакя Синха - Шакя Лъв.) Грижовно пазен от баща си и слугите, принц Готама обаче, на двадесет и четри години, тайно напуска своя дворец и любима съпруга и тръгва да броди по света. Царските си дрехи той заменя за обикновеното облекло на кочияша си. Това е първата крачка на принца към пълен отказ от собствеността, което по-късно става крайъгълен камък на неговото Учение. Шестте години суров аскетичен живот и медитация убеждават Будда, че никакви физически изтезания и упражнения не дават озарение, просветление и духовно знание. “Ако само чрез отказване от месна храна и човешки условия би могло да се постигне съвършенството на освобождаването от веригите, приковаващи човека към Земята, то слонът и кравата отдавна да бяха го постигнали.” - това в последствие ще каже Буда. Готама Сидхарт тръгва по друг път - по пътя на труда, на чистия живот, дълбок размисъл и анализ, но с колосално напрежение на ума. Така в края на краищата достига висшата точка на своето развитие. Възсъединило се с духовния разум, това напрежение донася озарение. Двдесет и девет - годишният мъж придобива съвършенното знание, истинската мъдрост. Трудно постижимото и дългоочаквано Озарение става на речния бряг в Бодхи-Гайя. След първата проповед много малко хора са тръгнали след Учителя. Но Буда знаел: Нито едно учение не се приема лесно. Когато след неговата изключително революционна реч, огромен брой слушатали го напуска и се връща към своя привичен живот, който според тях не се нуждаел от промяна и преобразуване, Будда произнесъл: “Нищо, това е само отделяне на зърното от триците.” (Съгласно древните източничи, на първата проповед след Неговото Най-Висше Просветление, “по чудодеен начин пристига Владиката на Шамбала, съпроводен от царете на деветдесет и шест провинции на Шамбала, множество бодхисаттви, деви и асури.”) Една притча за Буда разказва следното: Живял един богат човек. Веднъж, връщайки се в къщи той я вижда обгърната в пламъци. Човекът в отчаяние започнал да вика децата си, които увлечени в игра дори не забелязвали пожара. “Деца, спасявайте се! Бързо излизайте навън!” - но те и него не чували. Тогава обезумелия от мъка баща извикал: “Деца, нося ви... необикновени играчки! Вземете ги!” И децата в същия момент изкочили навън и се спасили... Тази древна притча е и за нас, живеещите днес. Нашия живот прилича на горяща къща. Но хората не забелязват, че тя е обхваната от пламъци и продължават да живеят в нея, като рискуват живота си. Затова Буда, изпълнен с Висше Състрадание постояно прави всичко възможно, за да спаси хората. Той предвиждал бъдещо тържество на своето Учение. Николай Рьорих пише в книгата си “Алтай - Хималаите” (издадена в Америка 1929 г.- ред.): “Да бъдеш в продължение на осемдесет години Учител, да виждаш с очите си как се извращава Учението ти, да разбираш, че много господари и свещенници приемат Учението само от користни съображения... Той самият, обяснявайки нищожността на всяка власт, казва: ”Вървете, вие, нищи, носете спасение и благо на народите.” Дори само в тази дума “нищи” се съдържа цяла програма. Дойде времето, когато из позлатите на идола се появява ликът на Буда, великия общинник, проповядващ против собствеността, против убийството, пиянството, излишествата. Появява се могъщия му лик, зовящ към промяна на ценностите, към труд и познание. Много пъти са очиствали Учението на Будда и въпреки това то много бързо било засипвано със саждите на предрасъдъците. Жизнеността му се превръщала в купчина трактати и метафизическа номенклатура... Но силни духом, отделни учители искрено се опитвали отново да покажат прекрасното лице на Учението...” Да, прекрасното, мъдро Учение на Буда днес е изопачено, макар и в значително по-малка степен от другите религии. Както и Учението на Христос, Учението на Будда чака своето изчистване. Само в Транс-Хималаите, в най заветните и трудно достъпни планински места и днес живее в първоначалната си чистота Езотеричната Мъдрост на Готама Буда, наречена Доктрина на Сърцето - истинското Учение на Махатмите. Не е далеч времето, когато съвремената наука ще се доближи до новото разбиране на понятието “Духоматерия” и нейните състояния, когато природата на Мисълта ще се изследва в големите научни институти. Тогава Учението на Будда ще заеме, най накрая, подобаващо място в мирогледа на новите поколения. Защото имено будизмът утвърждава, че мисълта е действие. Дори неизказана, тя е толкова реална, колкото и всичко друго, което ни заобикаля и се опознава с помоща на чувствата. Из книгата на Лариса Дмитриева "ТАЙНАТА ДОКТРИНА на Елена Блаватска в някои понятия и символи. Част III." Държа да подчертая, че пускайки теми за различните религии, нямам за цел религиозна провокация.Статиите са информативни и образователни.
  • Разглеждащи в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.