Премини към съдържанието

saloor

Потребител
  • Публикации

    2
  • Регистрация

  • Последно онлайн

Харесвания

1 Неутрална репутация

Всичко за saloor

  • Титла
    Новобранец
  • Рожден ден 13 декември

Информация

  • Пол
    Мъж
  1. НИКОЛА ВАПЦАРОВ – „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА” ПОЕМА ЗА ПРЕРАЖДАНЕТО И ВЪЗКРЪСВАНЕТО НА ЧОВЕШКОТО Никола Вапцаров е поет от европейска и световна величина. Времето, в което живее (Втората световна война), го изправя пред съдбовен, екзистенциален избор. Вапцаров отстоява докрай принципната позиция на хуманната си природа, избрал защитата на човешкото дори с цената на най-скъпото - живота си. Тази негова позиция определя трудностите и препятствията в по-нататъш¬ния му живот. Екзистенциалният избор на Вапцаров не¬минуемо дава отражение и върху неговата поезия, която се характеризира с простота на изказа, диалогичност, непатетичност. Вап¬царов превръща прозата на живота в пое¬зия. Поет-мечтател, той успява да прозре бъ¬дещето на човечеството - бъдеще на висок технически и технологически прогрес, на „един живот желан и нужен". Вапцаров вяр¬ва в тази идея, в правотата на своя избор и го отстоява до степен на саможертва. Чрез своята поезия той предава тази вяра и стре¬межа към светлото бъдеще и на своя ли¬рически герой, който е сложен и амбивалентен. В стиховете си поетът внушава, че идеалът е постижим. Възкръсването на човешкото у човека е реална възможност за прогрес и осъществяване на мечтата живо¬тът да стане „по-хубав от песен". Именно тази духовна „трансформация” на човека, с неговата сложна природа, е разкрита най-цялостно в поемата „Песен за човека”. Произведението започва със спор между лирическия повествовател и лирическия опо¬нент на тема „Човекът във новото време”. Този спор разкрива отношението на двама¬та опоненти към човека като нравствена си¬ла и достойнство. Творбата е изградена на принципа на контраста, изразен с различните гледни точки на дамата и на лирическия повествовател. Чрез кратко и еднопосочно изложение дамата разкрива своята неприязън и отвращение от човека: -Ах, моля, запрете! Аз мразя човека. Не струва той вашта защита. В контраст с темата за братоубийството е широко разгърнатият разказ за отцеубийст¬вото. Вторият тематичен акцент, който води до развой на сюжетното действие на твор¬бата, е разказ за промяната на човека. Ге¬роят на драмата, въвеждаща темата за отцеубийството, извършва непростимо престъпление заради пари. Но е заловен и осъден на смърт, защото злото не остава не¬наказано. На пръв поглед тезата за нищожността на човека, незаслужаващ защита, е доказана. Но близостта с хора, запазили ценностната си система,води до коренна промяна на човешката същност на героя: Но във затвора попаднал на хора и станал човек. Осъзнаването на греха-отцеубийството, е сложен процес във вътрешния свят на ли¬рическия герой. Мотивът за престъпление¬то е социален: Не стига ти хлеба, залитнеш от мъка Това сложно прозрение води отцеубиеца до дълбоко прозрение. То носи обновле¬ние на вътрешния му човешки свят. Погле¬дът към света вече е друг, разбирането за човека и човешкото - променено. Екзистен¬циалният избор е от позициите на хуман¬ността: Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен! А може, по-иначе може... Нравственото изстрадване на греха и из¬бора води лирическия герой към „трансфор¬мацията”, към прераждането надуха и съз¬нанието. Неясният порив към материално „щастие”, тласнал човека към греха, се заме¬ня с ясно определен безкористен и човеко¬любив избор, въплътен в неговата бавна и ти¬ха песен. Тогава запявал той своята песен, запявал я бавно и тихо. Пред него живота изплаввал чудесен и после заспивал усмихнат... Но осъзнаването и изстрадването на гре¬ха не носят изкупление. Идва очакваното възмездие. Близката смърт пробужда у ге¬роя естествения инстинкт за самосъхране¬ние и порив за живот Но постигнал вътрешен катарзис и пречис¬тил душата си, героят разбира, че „страхът е без полза”. Просветлява съзнанието си, за да достигне нравствената извисеност на своята целеустременост. Последвалият контраст между мрака в килията и зората навън засил¬ва още повече внушението за чистия хуманен смисъл на живота, до който осъденият на смърт достига твърде късно. Хуманното у човека е осъзнато, но трагично непостигнато. Окъпаната в блясък звезда е в хармония с пречистената му, възкръснала душа. Неговата силна вяра и убеденост в правотата на избора пробуждат отново песента в душата на осъдения на смърт и тя избликва като пречис¬тващ извор, спокойно и твърдо. Дори в пос¬ледните мигове на своя живот лирическият герой е с пламък в очите: „...Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден... ” Вярата, че не е сам и неговият избор е из¬бор на хиляди други свободни хора, пораж¬да усмивката. Палачите, безсилни да сломят човешкия му дух, го гледат със страх. Затворът трепери, а мракът бяга от ярките, светли зари, напиращи в душата на обречения, но духовно прероден човек. Основателен е поетичният възторг на Вапцаров, поднесен метафорично: „Браво, човек! ” Нататък е ясно. Смъртта е неизбежна, но „в разкривени¬те, / в сините устни/ напирала пак песента ”. Тази песен символизира непобедимия, об¬новен човешки дух, порива към щастие и справедливост. Лирическият герой знае, че ще умре, но не се проклина, не се вайка, а пее, защото „да умреш, когато/ се отърс¬ва,/земя та/ от отровната си/ плесен, / ко¬гато милионите възкръсват, / това е песен, / да, това е песен!” („Писмо”) В поемата е ярко откроен и характерният за Вапцаров художествен процес на форми¬ращи се отговори, който дава възможност различни мнения и гледни точки да бъдат из¬разени и аргументирани. Включен е и чита¬телят в спора: Как мисли ш, читателю, ти? Чрез него се разкрива изключителната слож¬ност и уникалност на поемата и на Вапцаровия поетически стил. Двете развръзки: на втория разказ и на спора, са поредното доказателство за изключителността на творбата. Чрез сложния и амбивалентен образ на ли¬рическия герой повествователят в поетична¬та дискусия доказва величието и стойността на човека, на „ човекът във новото време”. Отстояването наличния екзистенциален из¬бор в живота и творчеството превръщат Вапцаров в поет на дълбоко изстраданата вяра в човека.
  2. Всеки живот е ценен и всеки един от нас трябва да се бори за него, трябва да надвие страха си, да оцелее. Но колко от хората се справят с това? Има ли такива, дето са се научили да превъзмогват онова, което ги боли, и да надделяват над страховете си? Има! Но са малко. Защото да се изправиш срещу проблема очи в очи - това си е изкуство, а с изкуство се занимават само майсторите. Когато си уплашен от нещо, когато ти е криво, когато се чувстваш смазан и ти се иска да изчезнеш от света, когато твоите мъки и отчаяние са повече от радостите - ти се страхуваш. А не бива! Няма хора, които не се страхуват, има само повече или по-малко можещи да овладяват себе си и своите емоции. Когато опасността стои пред теб, когато злото чука на вратата ти и дори ако трябва да умреш - бъди смел. Не свеждай глава и не се предавай, не казвай, че си победен. Това е изкуството да надмогваш страха, да покажеш на света колко си силен, да устоиш на изпитанието на живота докрай. Това е вечната борба между човека и неговите чувства, борбата за власт над самия себе си. Да се поддадеш на страха и да се размекнеш, да позволиш той да те надвие и да загубиш личността си - това е пагубно и недопустимо. Човекът е пламък -горещ, светъл, силен, а кого не го е страх от огън? Какво тогава е страхът и защо да не можем да го превъзмогнем? Каквато и да е ситуацията, каквото и да си направил и каквото и да те очаква, съдбата си е съдба и с нищо няма да я промениш. Защо тогава да изпитваш уплаха, от какво? Животът си тече и "какво тук значи някаква си личност"? Кого го интересува на този свят, че теб нещо те тревожи, че искаш помощ и че не всичко е наред? Никого. Затова защо да се страхуваш? Но пък всички понякога ги е страх... Просто майсторите в изкуството да превъзмогват страха се справят много по-лесно от всички обикновени хора. Но това изкуство изисква само сила, самочувствие, безразличие към това, което те зове. Светът пулсира под краката ти, природата около теб е жива, какъв по-голям стимул от това да надвиеш своя страх, да бъдеш малко повече от него, да бъдеш майсторът на човешката душа, оцелявала винаги досега, калена от вековете, справяща се с всичко? Марк Аврелий споделя: "Човешкият живот е един миг..." Трябва ли той да е уплаха, сълза или страх? Ние сме силни, просто трябва да се досетим за това точно тогава и да дадем всичко свое, за да направим този миг не тъга, а усмивка...
  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.