Премини към съдържанието

raurava

Потребител
  • Публикации

    36
  • Регистрация

  • Последно онлайн

Харесвания

0 Неутрална репутация

Всичко за raurava

  • Титла
    Потребител
  1. raurava

    Без думи

    blagodarq - i na men mi zvu4i blizko Pozdrav!
  2. Тя продаваше услуги за кауза, която бе „недостойна”, той бе политик. Тя водеше война с обществото, той също. Манталитета й би бил осъден от църквата – заради „алената буква”, него никой не го осъждаше, заради корупцията? Коя бе по – недостойна кауза от двете? Тази в която продаваш тялото си…. Или тази в която продаваш душата си? И когато продаваш тялото си – продаваш ли душата си? Явната проституция и тайната корупция ли се осъждаше или тайната проституция и явната корупция? Това, което не се купува с пари се купува с много пари. Тя не започна живота си с баща който я изнасилваше и майка която проституираше. Не бе преживяла стрес или страх – никой никога не я принуди за нещо което не желаеше, не беше имала нещастна любов или подобни унижения. Когато реши да го направи за първи път, не беше влюбена или нещо такова и не изпитваше неудобство да откаже. Просто си каза – защо пък не. Квартирата му бе една тясна дупка воняща на изсъхнало сирене и на загоряло мляко, всъщност по вече приличаше на килер. Нямаше прозорци, което бе добре защото винаги се бе притеснявала от голотата. И от своята и от чуждата. Сърцето й тупаше толкова силно, сякаш се биеше в стените на стаята и отекваше в тишината, като ударите на стенен часовник при кръгъл час. Погледна го и завъртя очи „Започвай!”, което явно го смути и тя се почувства доста по – спокойна. Той прилежно сгъваше дрехите си все едно никога няма повече да ги облече, напомни й за някой, който стои на брега на реката и се кани да се удави. Тялото му бе бяло и хилаво стоеше някак отвратително прегърбен. Тя се съблече бързо, пускаше дрехите си на земята, треперейки. Той поглъщаше тялото й „голия му охлюв” започна да приема форма, толкова отвратително нещо не бе виждала никога. Не помисли и за миг обаче да спре, да се откаже, не чувстваше възбуда, нито страх само някакво желание да го унижи. Легна по гръб и разтвори краката си. Очите й говореха вместо нея „Хайде!”, нямаше нужда от думи. Той легна върху нея и започна да се движи. Досада. Само това изпита. Действията му бяха монотонни като пневматичен чук – туп, туп, туп. И всичко свърши, почувства облекчение. Повдигаше й се от него, искаше да го нарани, да го обиди и…„Плаща се.” Това го изуми – отвори широко очи – изненада, объркване „Колко?”, за пръв път чу гласа му. „Двайсет” – гледаше го с присвити очи и ехидна усмивка, като ги извади ще ги върне. „Ами имам само – един и деветдесет” и изсипа в отворената й ръка монетите. Стисна ги в юмрук и тихо излезе, докато слизаше по стълбите отвори широко ръка, метален звън се разнесе в тишината на нощта. Минаха години, но звука от монетите, които се търкаляха по стълбите, още отекваше в главата й. Мина много километри, много мъже, които идваха при нея. Не помнеше имената им, не помнеше техните лица, мъже, които я обичаха и такива, които я удряха, нямаше страх, болка, не изпитваше и срам. Никога не изпита някакво чувство. Той натискаше цифрите, последователно и бързо, свободен сигнал и след това тишина. „Ела!” отговори на отсрещното мълчание. Затвори. Пресуши течността в чашата още преди да бе започнал да се топи леда. Разхлаби възела на вратовръзката, извади ризата от панталона, откопча колана. Чакаше. Тя беше проститутка. Дори да бе от най – елитните, независимо от красотата или интелекта, тя просто се продаваше използвайки – антична професия, за целта. Той също го правеше, но не като използва тялото си, а като използваше властта. Бе изоставил всякакви претенции за почтеност. Всички божии закони бе престъпил. Страстно спазваше собствените си. Наричаше ги – оцеляване. Бе клептократ. Вратата се отвори. Порочно ухание и силует на красива жена. Тя грациозно плъзна дрехите си на земята и бавно премина разстоянието, без да сваля поглед от него. Изваяно тяло, красива коса, перфектна кожа. Пое чашата от ръката му без изобщо да се смущава от голотата си, само звъненето на разпилени монети по стълбите, тъмнееше в съзнанието й. Марионетки, кукли на конци и олигарси, някой бе изпуснал нишката на съвестта. Къде? В плановата корупция, владееща действителната власт или в проституцията? Кое е по – страшния грях? Проституцията или страха от загубата на властта който създава клептократите? Той ли използваше властта? Или властта изцеждаше него, като маша в ръцете й бяха всички, които се редуваха в нея, обединени от общия интерес да преразпределят помежду си благата, които народа създава. Всеки който продава услуги за кауза която е недостойна, може да се каже, че проституира.
  3. raurava

    Намери ме...

    „...и тя разбра, че човек е изгубена прашинка светлина, мъничка капка мълчание, снежинка - мечта, която докато падне се стопява, топлата сълза на самотата, изплашеното ехо на вечността, понасящо своята тъга на безсмъртното съществуване, безкрайна пътека от трепети... ...и затваряше очи, защото иначе нямаше да може да направи крачка към бездънната себе си, която не познаваше, и сякаш се боеше да опознае, не обичаше много, но безумно й се искаше да обича, на която й беше нужна радостта на чувствата, макар да срещаше само болката й... вървеше...по брега на отчаяната си същност... ” И в плачещото утро на новия ми ден с една запалена цигара и кафе... Откраднатите й моменти в живота станаха твърде много за да продължаваше с преглъщането им. Не отричаше че обича много повече от „Обичам те”, но в крайна сметка си оставаше сама, защото даваше повече, от колкото получаваше. Ех ако се бе родила малко по-егоист или да не беше се раждала докато не се събереше повече егоистичен материал за оформянето й като личност. ...докато се стичаха сълзите на дъжда по стъклата-параван между моя вътрешен и външен свят... Момента в който горещия душ отмиваше нишката й с преди, полагаше основите на една нова личност – сега. Отчаяно се нуждаеше от прегръдката на някой непознат, който ще я раздели с рутината и машиналността в живота й. Някой друг – не по красив или по забавен просто някой чужд. Кафяво в няколко нюанса, това ще бъде неин цвят за изневяра. Взе решението доста трудно и не заради някаква измислена съпружеска вярност, просто се плашеше от точно този вид подробности, които за нея бяха нещо ново. Но истината е, че човек е способен на какво ли не, дори на това на което е неспособен. ...който беше стенещ и невъзможен за понасяне... Тъмно, тъмно, тъмно...време е. Кръстовище и фаровете на колата като очи на дива котка я принудиха да спре. Бавно с тихо ръмжене се приближи – отворена врата към другата нея която не познаваше но й се искаше да опознае. ...и се сливаха със собствените ми сълзи, които са... Все едно кожата й имаше очи и желания и бе нещо отделно от нея самата, а неговите докосвания я предизвикваха да мисли и реагира. Остави се в ръцете му без протест и без контрол, само на усещания и импулси. Харесваше начина, по който плъзгаше ръцете си по тялото й, и този негов аромат на кафе и пури направо я побъркваше. Можеше да му се остави завинаги, чувстваше че това е единственото, което искаше. Съзнанието й рисуваше картини в които бяха само те – той и тя. Остави мечтите си да се вихрят свободно и решително в минутите и секундите на живота й – сега. ...за теб – ти си моят ад и рай ти си моята призма – моя мисъл и копнеж – това което не успях да преживея като реалност – това което просто измечтах. Светлината на утрото обля тръпнещото й тяло, тя отвори очите си, като отърси паяжината на съня и се усмихна, долавяйки аромат на пури и кафе. Как беше живяла до сега без чувството, което озари събуждането й, колко бе загубила. Сега се чувстваше щастлива и изпълнена с желание за всичко, някаква такава лека и нехайна. Просто беше влюбена и нищо друго не бе в мислите й освен – кога ще го види пак. Колко сиво е наоколо, и пусто и жестоко колко тиха и подтискаща е тишината, мразя себе си и всички други...спомените ме болят и викат, давят се в тъгата ми и пак изплуват... Имаше нужда да мисли за него всеки час, всяка минута – не й бяха достатъчни само съобщенията и кратките телефонни разговори. Стана параноична, дори в банята влизаше с телефона. Ставаше с очакването за познатия звън на съобщението и заспиваше с тази мисъл. „Обичай ме” й светеше в съзнанието „Само това искам – Обичай ме”. ...искам да потъна в забрава и да мина прехода, да бъда пак отново аз, искам него да го няма никак, все едно е сън – кратък и елементарен... Ден на жажда – един такъв отчаян все едно роден от мрака, препрочиташе отново и отново съобщенията в телефона си, чакаше и отново и отново. Следващо очакване, надежда. Кога щеше да свърши това? Нямаше сили нямаше нерви нито желания...имаше само безсъние. ...и това ще мине и това ще мине...но кога...чакам. Събуди се и вдиша нещо ново – прохладно утро и усмивка. . . Толкова ли е трудно да се повярва, че каквито са мислите ни, такива ставаме и ние. Мислите ни са нашия живот. Светът около нас е само това, което вярваме че е. И границите в мисленето ни, чертаят ограничеността на възможностите ни. Променим ли мислите си в положителна насока ще ни се случват много по-добри неща. Толкова ли е трудно да повярваме че ние владеем живота си – мислейки. Мисълта е енергия – възползвай се!
  4. raurava

    Без думи

    - Добре, защо мълчиш, по дяволите? Той свиваше пръстите си в юмруци, докато побелееха кокалчетата му и пак ги отпускаше в такт. Незнайно защо е адски дразнещо, когато една жена мълчи. Може би лутането в теории и предположения относно повода не даваше покой. Или защото винаги имаше причина за всяко нещо на земята. - Няма какво да кажа. Тя се усмихна по непознат до днес начин. Очите й изразяваха някаква тъга. Загуба. Безвъзвратност. Често пълнеше чашата си с водка а доста по рядко с тоник. Замисляйки се върху относителността на вероятностите – изглежда пиеше от няколко часа. Представи си я как отключва вратата, хвърля чантата си върху тоалетката в коридора и без да си прави труда да изхлузи красивите си обувки, се насочва към хладилника вадейки от там може би пълно шише с водка. Кичур коса с плавно движение се изхлузи от хватката на шнолата, като направи сянка върху овала на млечнобялата й шия. При всяко вдигане на чашата, отекваше звъна на гривните й в тишината, което я правеше още по тежка. - Не сме говорили от дни, защо мълчиш? Обърна се към него, огледа се в маслинените й очи. Изглеждаше, като купчина дрехи. Тя как ли виждаше себе си в неговите? - Не сме говорили от година, защо точно сега го забеляза? Знаеш ли, щъркелите са моногамни, ако мъжкия намери чуждо яйце в гнездото, се събират цяло ято и убиват женската. - Защо ми казваш това? - Не знаеш ли? Защо не ме попита никога, къде съм била, когато се връщах посред нощ? Нито веднъж не ме попита кой ме търси през нощта. И защо са тези чести, дълги командировки. Представи си усмивката й насочена към другия. Ръцете му, които бавно се спускаха от раменете надолу…..събличайки я. Представи си настойчивите му устни, които докосват врата й. Нежните думи, които шепне в ухото й. Пръстите на другия рисувайки по татуираното слънце на гърба й. Слънцето, което той създаде с неговите ръце и с нейната болка и нейната кръв, която се сливаше с контурите и сенките. - Винаги съм искал да се чувстваш свободна, а не да си в оковите на обясненията, които чакам да ми дадеш. Сърцето му бясно препускаше, очакваше го. Знаеше какво ще последва. Чакаше от толкова дълго време, тя да го погледне като преди. Да говорят за ежедневните неща вечер пред телевизора. Да се излежават през почивните дни почти до обяд и да хвърлят чоп, кой ще отиде до магазина. Чакаше – душата й да се върне отново при него. Без обяснения, без извинения, все едно никога, нищо не е било. - Защо никога не ме попита – дали те обичам? Само четири думи: имам нужда от теб. Защо ме оставяше да те лъжа? - Оставих те на свобода, ти не ми принадлежиш. Ти си свободна, ако искаш да си с мен ще бъдеш ако ли не – какъв е смисъла от думите. - Аз отчаяно се нуждаех от ревността ти и от негодуванието ти, и от желанието ти да бъда само твоя. Очите му се напълниха със сълзи обърна глава към вратата където чакаха два сака. Безполезно е, тя го е решила за какво са разсъжденията. Отиваше си, така както бе дошла – без думи.
  5. raurava

    Пеликан Бей

    - Мислил ли си някога за смъртта? - Еми, не. Какво да я мисля. Тя си идва в уречения ден, в часа, който е определила съдбата. За там място и ред няма, всеки идва и си отива от този свят. Раждаме се мокри, голи и объркани…след това е още по – трудно. Ти защо я мислиш? - Защо…знам ли. Може би защото това е единственото сигурно нещо, което ще ни се случи. Ако често мисля за това ще го приема и ще свикна с тази мисъл. - Никога няма да свикнеш. И когато дойде ще те изненада. - Зависи кога ще ме вземе, ако е сега ще ме изненада но след трийсет години ще започна да я очаквам. - Ти и сега мислиш и я очакваш, но съзнанието ти е затворено за тази вероятност, и … повярвай ми никога не би се отворило напълно, като мрежа ще пропуска дребните възможности а ще задържа едрите, а всяко нещо на земята идва от дребнавостта. - Да живота е хубав за широко скроения, за дребнавия и алчния е много по – различен. Единия би казал - какво толкова ще загубя, а другия - не бих понесъл загубата, и с това се измерва и живота и смъртта и радостта – всичко на света се измерва с тези няколко думи. - Виждаш ли – вече мислим еднакво. Все едно сме живели цял живот заедно. - Заради нашето Ниво IV, всички сме еднакви, от години мислим еднакво не мислиш ли? - Разкажи ми нещо за жена си – какво те очарова и какво те плаши, какво те отвращава…? - Дойде ли времето в което да говорим за това? Добре – тя е – понякога само материя, понякога само душа. Но нищо от това не е мое, тя е в моя дом – родила моите деца – но все едно е никой. Не искам да си мислиш, че за мен е никой – по скоро аз се сливам с времето, с дома ни… аз съм даденост – но не и страст за нея, нито трепет, нито чувство. Тя за мен е – една мечта, нещо което винаги съм искал, но никога не съм имал. Когато ми позволи да имам тялото й – душата й е празна. Когато ме остави да докосна душата й – дори само като шепот, или като слаба топлина – тялото й се отделя от нея и става тяло без душа. Никога не съм имал и двете едновременно. Какво ме очарова – всичко, същевременно и нищо. Всичко – защото е красива, когато докосва косата си има едно такова движение, все едно я милва и това й доставя удоволствие, погледа й пълен със страст, когато се движи, когато спи, когато се храни, когато обича децата ни. Представяш ли си я – добре, е а аз да съм някъде около нея в твоята представа – не нали? Точно затова е нищото в очарованието й – защото нито погледа й, нито усмивката, нито топлината са отправени към мен. Мен там ме няма – в нея, и никога не съм бил. И това ме отвращава – нали ме питаше. Какво ме плаши – независимостта й, упоритостта и контрола – това е наистина ужасяващо. Но най - много се страхувам, че ако само ден не помисли за мен – ще ме забрави. - Обичаш я нали? - Толкова силно, че чак ме боли. А твоята жена – разкажи ми за нея. - О, тя е различна. Винаги ме чака и независимо от часа – слага масата, не се храни докато не се прибера. Харесва ми през лятото – боса на двора, облечена само с домашна роба. А през зимата – седнала пред печката да ми кърпи чорапите, винаги усмихната и топла. Тя също е красива с големите си меки и топли гърди, с едрите си бедра и яки прасци, жена която може да обича и го прави с щедростта на майката земя. Обичам да я гледам докато дои козата, твоята може ли това? - Не. Тя е дама. Тя обича бързите коли и новите технологии, използва чуждите мъже – те също като мен я обичат до лудост. И най – много обича себе си, и всичко останало което обича го прави от егоизъм защото така се чувства най – щастлива. Да задоволи всяка своя нужда и прищявка е смисъла на живота й. Ревността ми към нея ме убива, уби и нея. А твоята? Какво те отвращава в нея, какво те плаши? - Това, което ме отвращава, ме и плаши. Не може да отказва, може всеки да стопли с гърдите си, родена е да прави мъжете щастливи. Не ги дели, изобщо. Търпи всички и всичко което могат да й причинят. Омразата да я деля с някой друг ме убива, и нея уби. - Време ли е? - Време е. Затвори очите си ще стане бързо. Смъртта идва веднага, докато си помислиш и си мъртъв. Ще отидем там при тях – при жените си, те ни чакат. Съжаляваш ли, че уби твоята? - Не. - Аз също…
  6. raurava

    EXTRAORDINARY

    До разделянето на живота ми на преди и след - мислех, че нищо не може да ме изненада вече.Бях антисоциален от години и не ми пукаше за нищо, само вегетирах. Спях до обяд, къпех се и излизах да пия с подобен социопат като мен, друсах се и чуках разни малки мърли. Живот като в Клиши, в началото на миналия век. Тя – влезе в сърцето ми – ненадейно и болезнено. Влезе в леглото ми като вик за помощ, влезе в мислите ми латерално и лениво, така все едно – това което прави не е нищо особено, с онази отегченост, която много други играеха, но фалшиво. Тя беше нещо като първично празно пространство, което в определено време се изпълва с материя, а от друга страна е нещо само по себе си живо и пораждащо живот. Абсолютен консуматор, манипулатор и егоцентрик. Но най – ужасното беше, че тя афишираше с всички отрицателни качества, които имаше, а те не бяха малко. А всичко положително оставяше дълбоко в себе си – все едно единствената цел в живота й е да покаже, колко е лоша. Познавахме се от години, бе по – голяма, гледаше на мен като на някакво сополиво хлапе, което я изпиваше с очи всеки път, когато я видеше. След около десет години на безумия от моя страна, и като последица - краен срив на отношенията с родителите ми, аз я срещнах отново, бе още по – хаотична, още по – ексцентрична да не казвам луда. Винаги съм харесвал нестандартни хора – завладя ме отново. До лудост, до бяс, до страх, до възхита – диаболично. И живота ми от безцелен, безразличен и безчувствен – полудя внезапно, като водопад, който тръгва да тече назад. Бях с нея. Рисувах я в съзнанието си, мечтаех, бях в един постоянен делириум тременс. Чаках, чаках и пак чаках да ми се обади и това бе единственото по важност събитие в настоящето ми. След като си тръгвах от дома й, още с първите крачки – чаках, чаках следващия път, който щеше да бъде кога – never or ever. Никога не знаех, къде е и до кога ще бъде там, кога ще я видя. Водеше странни разговори по мобилния в най – добрия случай, получаваше съобщения на арабски и английски. До каква степен бях в живота й не знаех, не бих си позволил и да питам – знаех само, че един единствен въпрос ще унищожи всичко единствено – а това което исках бе - да бъда с нея. Айсберг. Ледени късчета – създадени от замръзнали сълзи. Преди – бях щастлив, независимо безхарактерността на дните ми, но бяха моите дни, сега моите дни станаха нейни. Тялото ми стана нейна употреба, мечтите ми бяха нейна режисура, същността ми стана нейна същност. Регистриран произвол. След това – оставих следи в пепел от угаснали мечти. Изпразнен съвсем, а тя е на мястото на сърцето ми и вместо душата ми. Нямам приятели – не ме задоволява никой – нито с присъствие нито с мисъл. Искам само да съм с нея. Не искам да мисля за това че няма да ми се обади или, че всичко ще свърши. Защото когато тя си тръгне от живота ми – живота ми ще тръгне с нея. И ще ми остане едно нищо – което всеки по различен начин разбира, какво е. Всеки вижда различно едни и същи неща. Единственото, което знам е, че тя отряза един голям къс от сърцето ми, а когато си тръгне ще вземе и останалото парче. Безкомпромисно и умело.
  7. raurava

    Келтско слънце

    Thanks! но понякога съм просто един грижливо съхраняван хаос!!! Поздрав!
  8. raurava

    Келтско слънце

    Благодаря!
  9. raurava

    Келтско слънце

    ама УАУ - добре или УАУ - зле :lol: „...и тя разбра, че човек е изгубена прашинка светлина, мъничка капка мълчание...и..." Поздрав!
  10. raurava

    Келтско слънце

    Кожата й бе, толкова бяла, колкото чаршафите върху леглото, на които лежеше, ако присвиеш очи трудно би разбрал, къде свършват те и къде започват контурите на тялото й. Един белег, една фигура само можеше да те насочи – едно келтско слънце. Светлина, като движение или символ – начало и край – осем лъча – мисъл, само това можеш да видиш, единственото, което можеш да докоснеш. Поставяш ръката си върху него и го закриваш, но е топло и знаеш, че е там – следвай топлината със затворени очи – бавно с усет – само чувствай, не гледай, мълчи, остави мислите си свободни – без контрол, без насока само с обич. Остави сърцето да решава – отключи веригата на разума и остави да мисли вместо теб единствено страстта. Виждаш ли? ..... път, мараня, аромат на окосена трева, люлеещи се жита с цвят на старо злато – следи от каруци, лек ветрец, звуците на дивото. Всичко това е създадено за теб, всичко е живот, без трайност като вечност. Времето е спряло, само ти и тя. Никой. Само топлите тръпки, които преминават през тялото ми. Знам че само аз разбирам това защото пуснах съзнанието си на свобода и съм само чувства – без материя. Вдигам главата си нагоре само ръката ми е още там – върху пулсиращи лъчи на келтско слънце. Виждам облаци като дълбочина и като близост както аз и тя – нищо друго няма, само синева – оставям се в движението им – височина. Нещата изглеждат ясно, погледнати от тук – една съдба с една камара изходи и в дъното на всеки – тя. До слуха ми достига тиктакането на часовник, време. Времето е мое овладях го, мога да го контролирам и сега му казвам – остани – в този миг на вечност, остани в момент на близост, а аз ще остана завинаги твой роб. Остани в безвремието на топлината чийто източник е келтско слънце. Точно сега – когато я обичам, и сега когато само тя е в мен. Решавам да изживея живота си точно тук до спящото й тяло докоснал татуираното слънце на гърба й, нищо друго няма давност. Празни понятия. Вечни копнежи. Цирков спектакъл. Дъжд – чувствам капчиците му по тялото си, прохладни и нежни, докосват чувствата ми като струни на китара. Отварям устните си и поемам влагата. Солени капки дъжд, като сълза. Толкова е безтегловно и нехайно. Къде отиде реалността, която съществува толкова едновременно, че става същността на вечност,ето слънцето свети, сърцето й бие, птичките пеят, децата играят, дробовете й дишат, кучетата лаят, вятъра духа, щурците свирят, очите виждат, ушите чуват. И всичко е едновременно толкова естествено и толкова изумително. Чувам стон и вик – това е тя. Дъжда са нейните сълзи..... …къде съм аз – останал само дух. Виждам тялото й, надвесена е върху мен по точно върху него – моята материя. Викам й но нямам звук, виждам ръката си върху келтското слънце – неподвижна. Какво се случи с мечтите ми, къде отиде съня ми или съм още в него. Аз съм само вятър, мога да се изкача до върховете и да сляза до низините. Слязох до тялото си върху леглото, погледнах в очите си и я видях – там останала завинаги в безумието на мечтите ми. Очите ми – те бяха празни – а аз съм само спомен . . . . .
  11. raurava

    Реката каза…

    И все пак... Аз съм Алфа и Омега, първият и последният, началото и края... 22/13 Поздрав!
  12. raurava

    Реката каза…

    Благодаря! май най-доброто което се пиши е точно тогава когато си нещастен, или не особено щастлив! Поздрав!
  13. raurava

    Реката каза…

    - Аз съм река – стара съм като света, всичко вече съм виждала. Минала съм през години, през векове, епохи – галила съм нежни девствени нозе, сливала съм се с горещи сълзи. Във водите ми се сблъскаха толкова различни чувства. Познавам страст, уплаха, ярост. За мен вчера, днес и утре няма – за мене времето не съществува. Аз нямам ограничения. - Ограничения…?! Всичко в този живот има граници в противен случай щеше да е хаос, ако моята душа не бе затворена в тялото ми щеше да се слее с твоята, а ако ти не беше обградена с брегове щеше да се влееш в моите води. - Водата ми е съдържание но не и форма. А съдържанието винаги е безгранично. С какво ограничаваш душата си – и какво ти пречи да я пуснеш да се слее с моята? Съзнанието ти я ограничава но не и тялото, колкото е по – ограничено съзнанието, толкова е по – окована душата. - Така мислиш защото не си ограничена от обществото. Ние хората сме духовно опустошени от него и в нас няма вече абсолютно нищо. Бъркаме като търсим оправдание на постъпките си а не осъзнаваме че единственото оправдание е страхът ни от сблъсъка с действителността. - Ти си малка страхлива душица, не си ли чувал, че точно буйните води влачат едрите камъни а не тихите спокойни поточета. Само борбата може да те накара да оцелееш – иначе би се слял с материята и би изчезнал. Остави ме да ти покажа създаването, ела и ще те оставя във вечността. Освободи съзнанието си и направи душата си всеобхватна. Ще видиш, че нищо няма граници, а силата е точно в хаоса. За първи път ще бъдеш себе си, без срам, прикритост, страх. - Моето съзнание е ограничено, вярно и аз не го отричам, но искам да е така, искам да живея с това общество защото в него са всичките ми близки, защото живея за тях а не за вечността, и не за силата – живея за простите земни радости, живея със страха, но най – вече живея с любовта.
  14. raurava

    Мечтите ме намират сами

    Защо да мечтаем ако имаме прости мечти… Толкова много неща изживях с мечти, че загубих стимул да ги изживея реално. Със спомени и чувства. Действителност, само това го няма, но какво е всъщност действителността? Това е – живей сега. Да аз живея днес – с абсолютно плувнало събуждане защото нямам климатик – но си представям, че потта всъщност е пролетен дъжд. И докосвайки меката пухкава ръчичка на спящия ми син знам че съм щастлива и без мечти. „Търтея” на нашия семеен кошер отново е източил топлата вода и докато огласям първия допир със студената си представям, че съм глухарче, което се сближава с утринна роса. Работата ми е да комуникирам с митничари, които са пълни с едно такова фалшиво самочувствие, но всъщност са – ограничени от всякъде заради интелекта, който нямат, но ние така и така си живеем в свят на комплексари, които го владеят и определят правилата. Но сериозно представям си ги в тоалетната мъчейки се върху стомашно – чревно и потейки се докато си мислят колко са нещастни. Поне ми е забавно. Добре, че имам въображение – основа на мечти. Маршрута ми е един и същи, всеки ден минавам покрай щъркелово гнездо, денят в който кръжат наоколо ми е щастлив, днес кръжаха. Позволих си да мечтая - митничаря ще е печен и няма да ми се налага да го пращам мисловно – фантазирайки в най – близкия „кенеф”. Да ако само се случи така, че прибирайки се в къщи утрепана и потна след борбата с болен от „диария” (напразно си мечтах това за щъркелите) индивид – се окажи, че хладилника ми е отново празен от поредния „гост” на нашето домашно щастие – ще си помечтая, че ще вечеряме „любов” и така няма да ми се наложи да дам поредните 20 лева в супера купувайки една зелка. Е не е петък – вечер и няма да живее водката, но мога просто да измечтая оставащите дни на седмицата преминавайки през глобалното затопляне – суха. Сега да си представя вечерта, нашия пуснал корени в дивана татко е решил да стане „гост” на чуждо домашно щастие, и терена е свободен - за нашия купон, който ще се състои от тъпкане със сладолед и семки, гледайки отново и отново „Костенурките Нинджа”. Не е зле, дори когато всички „зверове” са по леглата ще си измечтая че съм нейде другаде с коктейл в ръка под палма понасяйки с наслада жегата и с карибски масажист, който ми е увиснал на гърба. Защо да живее водката, като е къде къде по-важно – Да Живее Мечтата...
  15. raurava

    Спаси ме!

    Ако вярваш в нещо помоли се за мен, помоли се да не извърша нещо зловещо. Петък вечер – да живее водката!!! Двете си стояхме пред камината – огъня се отразяваше в очите ни а всички маси бяха заети – в семейната ни „кръчма”. Всъщност бе много приятно място – посещавано от едни и същи хора – все едно бяхме едно семейство. Естествено аз и сестра ми трябваше да се трудим всяка петък и събота вечер там, но няма как едни родители имаме и това бе една незначителна помощ. И така – тази петък вечер, се потяхме над една бутилка водка – гледахме пукането на дървата в огъня и си припомняхме стари любовни истории - е и се включвахме от време на време в сервирането на „семейството – клиенти” и...изведнъж – вибрацията на телефона ми в един SMS - „ Спаси ме!”, подател 92 – последни цифри – без име. Поглеждам сестра си – подавам апарата – тя чете и търси цифрите в телефона си – дано да са познати – КОЙ? Нищо. Да вярно, че преди три дни една моя приятелка се опита да умре – насилствено от собствената си жестока същност – изпивайки бутилка водка плюс кутийка лексотан – но тя не живееше в България – а подателя бе с М-Телска регистрация – а мисля, че при нея се размина. „Някой се шегува” – констатацията на сестра ми. „Да, права си” – съгласих се и продължихме да пием и да се хилим. Движение по масата повторно – вибрацията на следващия SMS – „Спаси ме!”. Това вече е сериозно – пиша – отговарям – пращам – чакам. Чакам. Нищо. Явно е шега. Пием, хилим се, танцуваме. И пак – познатата вибрация: „Ако вярваш в нещо помоли се за мен, помоли се да не извърша нещо зловещо.” Мина ми желанието за веселене и пиене. Пиша – пращам – чакам. Чакам. Тръгвам си и чакам. В къщи - баня, спалня, тъмнината – чакам, легнала съм зяпам синия екран – но не виждам нищо – чакам. Пак пиша. Отново чакам – нищо. Сутрин е. Ужасно главоболие, тъга – знам кой е – но не мога да помогна. Сам е – от далечен град – живее в чужди хора – родителите на жена му. А жена му е една отдалечена, чужда все едно е друга. Наскоро загуби и добър приятел – твърде млада и красива бе за да умре – но Господ прибира само добрите. Най – ужасния период на годината е в този месец. Написах му в - ……blog.bg – Помниш ли? .....това което не ни убива ни прави по-силни, .......не надниквай в бездната, защото направиш ли го – тя също надниква в теб. Оцелей. Да трудно е но няма шанс – човек трябва да се бори – иначе е пътник... . Просто – ОЦЕЛЕЙ!!!
  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.