Премини към съдържанието

baros_91

Потребител
  • Публикации

    8
  • Регистрация

  • Последно онлайн

Харесвания

0 Неутрална репутация

Всичко за baros_91

  • Титла
    Новобранец
  • Рожден ден 26.06.1991

Информация

  • Град
    Oriqhovo

Контакти

  • Twitter
    georgi_1991
  • ICQ
    0
  • Интернет сайт
    http://
  1. http://www.levskioriahovo.hit.bg Този сайт тепърва го права и засега мисля да използвам RSS от вестник Топспорт .Та въпроса ми е малко ламерски: Как мога да махна тъпите чертички в лявата част?
  2. Когато си инст. програма вчера имах 2гб ъплоад.Сега е 16гб.Само не разбрах сащо І път като стартирах програмата имах 2гб повече ъплоад за 2 сек.,а сега по 400мб на пускане,ама е супер.Линкоса не направиха абсолютно нищо ,а и ме хванаха само Іпът така че качвайте.
  3. Windows Registry Editor Version 5.00 [HKEY_CLASSES_ROOT\Drive\shell] @="none" тваряш НотеПад и там пишеш тва.после отиваш на файла дето си го запаметил.Цъкаш 2пъти после Уес после Ок и тва е :bye:
  4. Същност и развитие на локалните мрежи 1. Въведение В зависимост от мястото, в което се създава и oбработва информацията, се различават локална и регионална информация. На основата на това делене много често мрежите от ЕИМ се разделят на локални и регионални (глобални). Локалната информация се създава и обработва в едно и също предприятие, което най- често се осъществява в рамките на една сграда. Ако се създава от едно ведомство, а се използва от друго, информацията е регионална, тъй като обикновено е необходимо тя да се транспортира на големи разстояния.Локалната информация може да се раздели на две групи — равномерна и пикова. Информацията, за чиято обработка могат всекидневно да се използват ресурсите на една или няколко ЕИМ, се нарича равномерна, а тази, за която са необходими допълнителни изчислителни ресурси в недефинирани интервали от време, е пикова. Най-подходящо е равномерната локална информация да се обработва на мястото, където тя се създава и използва. В зависимост от обема и характера на пиковата информация се предава за обработка от подходяща ЕИМ. Изследванията и опитът от експлоатацията на автоматизираните информационни системи показват, че около 80% от цялата информация, която подлежи на предаване или разпространение, се използва в рамките на това предприятие, което я създава. Доскоро потребностите от локални комуникации се задоволяваха с терминални комплекси, представляващи системи за телеобработка от класически тип. Те се развиха през 60-те години от начало като допълнение към ЕИМ, което дава възможност за увеличаване на броя на сравнително близко разположените до нея потребители. Терминалният комплекс е система за централизирана обработка на основата на ЕИМ, работеща в режим, който осигурява отдалечен достъп до общи изчислителни ресурси.При увеличаване на броя на терминалите и натоварването на ЕИМ терминалният комплекс започва да работи неефективно поради увеличаването на времето, необходимо за организиране на предаването на данни и за разпределяне на изчислителните ресурси. Затова постепенно се преминава от огромните и „тромави" централизирани информационни системи към системи, в които обработката на информацията се осъществява в мястото на създаване на задачите. Появата на ЛМ е свързана именно с усилията да се реши този проблем, като онези части от обработката, които не изискват голяма изчислителна мощност, се предават на самото място, където се намира първоизточникът на информацията. ЛМ се отличават с простота, голяма скорост на предаване на данните, достатъчно голяма гъвкавост и ниска цена на използваната апаратура. При тяхното усъвършенстване стана ясно, че те осигуряват значително по-голяма надеждност при предаване на информацията от глобалните мрежи. Освен това в ЛМ данните се обработват значително по-облекчено, опростява се програмното осигуряване, създават се по-добри условия за интегриране на обработката на различни видове информация (административно управление, управление на технологични процеси, обработка на документи и т.н.). Поради не големите разстояния в ЛМ не е нужно да се използват телефонни канали и затова скоростта на предаване на информацията може да се увеличи. Тъй като при това се намаляват грешките при предаване, опростяват се и алгоритмите за търсене и отстраняване на тези грешки. 2. Особености на локалните мрежи Локалните мрежи имат общи черти както с глобалните мрежи, така и с входно-изходните системи на ЕИМ. Тяхната топология и протоколи са ориентирани към пакет на комутация, а в апаратната им реализация са намерили приложение редица решения, използвани както при създаването на мрежи, така и във входно-изходните канали на ЕИМ. Глобалните мрежи обхващат обекти, разположени на разстояние от няколко десетки метри до няколко хиляди километри; входно-изходните системи на ЕИМ. Изградени на основата на шини, се използват в изчислителните и микропроцесорните системи, като дължината на шините е от 1 сm до100 m; ЛМ покриват разстояние от няколко метра до няколко километра. 2.1. Сравнение с глобалните мрежи За глобалните мрежи е характерна високата цена на предаването на данните, тъй като използването на обществените канали за връзка е свързано с големи разходи. Във възлите на съвременните глобални мрежи се използват сравнително скъпи миникомпютри или специализирани комуникационни процесори, които осигуряват управлението на потока от данни, маршрутизацията на пакетите и ефективното натоварване на каналите за предаване на данни. Малките разстояния в ЛМ създават съвсем други икономически и технически предпоставки. В тях може да се използва евтина ведомствена комуникационна среда.Например усукана двойка проводници осигурява предаване на информация между две точки със скорост до 10 Мбита/s на разстояние 1 km между източника и приемника. Коаксиалният кабел от типа на телевизионните антенни кабели с ниски загуби може да осигури връзка между две точки и общодостъпно предаване на данни при същите скорости и разстояния. При това обикновено се реализират методи за директно предаване на цифрови сигнали през съобщителната среда без модулация. Благодарение на ниската цена на апаратурата, необходима за управление на комуникационната среда, пред изчислителните средства не се поставят специални изисквания за ефективно използване на пълната пропускателна способност. Напротив, има смисъл да се остави неизползвана част от пропускателната способност, ако това дава възможност да се намалят разходите за апаратурата или за програмното осигуряване. ЛМ осигуряват реализацията на такива режими, които са невъзможни в глобалните мрежи. Високата пропускателна способност и малкото закъснение в ЛМ позволяват създаването на разпределени микропроцесорни системи с колективен достъп до данните, аналогични на многопроцесорните системи с обща оперативна памет. С други думи, степента на взаимна връзка между отделните станции в ЛМ е значително по-висока отколкото в глобалните. Нещо повече — това позволява да се използват централизирани файлови системи, което е и икономически оправдано, тъй като цената на средствата за връзка с ЛМ на един персонален компютър е по-ниска от стойността на едно дисково запомнящо устройство и съответния контролер към него. Благодарение на високата скорост на предаване в ЛМ структурата на използваните протоколи може да се опрости, тъй като отпада необходимостта от минимизация на обема на управляващата и служебната информация в пакета. Поради това специалните методи за уплътнено кодиране, които често се срещат в протоколите на глобалните мрежи и изискват използването на специални таблици при осъществяване на обмена, при ЛМ на практика се оказват излишни. Опростява се решаването и на други въпроси, свързани с протоколите, например маршрутизацията, разпределението на пропускателната способност, управлението потока, откриването и коригирането на грешките и др. 2.2. Сравнение с входно-изходните системи Най-характерната особеност на ЛМ— малките разстояния, дава възможност за използване на евтина комуникационна среда с голяма пропускателна способност. Тази особеност е характерна и за входно-изходните системи на ЕИМ, където обаче принципният подход е съвсем друг. Входно-изходните системи се разглеждат обикновено като свързващо звено, което обединява в единна изчислителна система отделните компоненти. Нито една изчислителна машина не функционира нормално, ако не работи входно-изходната и система. От друга страна, ЛМ обединява няколко автономни станции, всяка от които може да работи самостоятелно при липса на връзка между тях. Методите за управление на мрежата предвиждат много по-сериозни мерки за защита отколкото еквивалентните методи за входно-изходната система. Понятието надеждност при входно-изходните системи не отговаря на надеждността на ЛМ. Разбира се и мрежата, и входно-изходната система трябва да бъдат надеждни, но за входно-изходната система е без значение, дали тя остава работоспособна при отказ в някое от включените периферни устройства, защото в такъв случай обикновено се спира работата на системата и се вземат мерки за възстановяване на нормалния режим. Напротив, смята се, че ЛМ трябва да продължи да работи независимо от повредите в една или няколко от нейните станции. Пример в това отношение е защитата от претоварване. При проектирането на мрежи винаги се отчита фактът, че независимите заявки за предаване от различни възли могат да надхвърлят в даден момент максималната пропускателна възможност на мрежата. В такива случаи самата мрежа трябва да реагира гъвкаво и да предотвратява претоварването. Във входно-изходните системи този проблем не съществува- ако пропускателната способност е по-малка от необходимата за предаването на целия обем от информация, решението се търси чрез преработка на апаратната конфигурация или с помощта на програмни методи. Възможността за функционално разширение е друга принципна разлика между мрежите и входно-изходните системи. Например протоколите в ЛМ се проектират така, че да е възможен обмен на информация между локалните и глобалните мрежи, което не се отчита при проектирането на адресната и управляващата структура на входно-изходните системи. Друг пример е променливата дължина на пакетите в мрежата, докато входно-изходните системи предават само думи с фиксирана дължина. Входно-изходните системи имат специализиран интерфейс, който е ориентиран към адресната и управляващата структура на дадена ЕИМ. Обикновено в него се използва паралелно предаване при наличието на отделни линии за управление, за данни и за адреси. В ЛМ стремежът е да се осигури интерфейс, еднакво удобен за различните видове станции, използвани в тях. Най-често той работи на принципа на последователното предаване по една единствена линия. Поради това мрежовият интерфейс е по-малко ефективен от интерфейсите на входно-изходните системи, но се реализира много по-лесно за различните устройства. Видове топологии 1. Физическа и логическа топология Топологията определя начина по който са свързани компютрите в мрежата. Всяка топология е подходяща за специфични цели и има своите преимущества и недостатъци. 1.1.Физическа топология (physical topology) - Разположението или физическа форма на мрежата, т.е. дали компютрите са подредени така, че кабелът да върви от една машина към друга в линеен ред (линейна шинна топология), дали последният компютър се свързва обратно към първия за формиране на кръг (кръгова топология), дали системите „се срещат в средата" чрез свързването към централен хъб (топология звезда) или пък множество допълнителни конекции изграждат пътеки (решетъчна топология). 1.2. Физическата топология описва геометричното свързване на компонентите, изграждащи мрежата. Топологията не трябва да се разглежда като карта на мрежата. Тя представлява теоретично изображение на формата и структурата на мрежата 2. Логическа топология (logical topology) 2.1. Логическата топология представява пътят, по който се предават сигналите от един компютър до друг. Тя може да отговаря на физическата топология. Например мрежата може да бъде физическа звезда (star), в която всеки компютър е свързан към централен хъб, но вътре в хъба данните могат да пътуват в кръг, което я превръщат в логически кръг (logical ring). 2.2. Логическата топология описва възможните връзки между части от крайни мрежови точки, които могат да обменят информация по между си. Полезно е да се описва кои крайни точки с кои могат да комуникират и дали тези групи имат директна фиксирана връзка по между си. 3. Изборът на топология зависи от няколко фактора 3.1. Типа на оборудването, което ще се използва 3.2. Планираните приложения и скоростта на предаване на данни 3.3. Териториалният обхват на мрежата 3.4. Необходимото време за отговор 3.5.Финансовите ресурси, отделени за мрежа 4. Топологии за локални мрежи Има три основни топологии и няколко комбинации: l Шина l Кръгова l Звездообразна l Комбинирана l FDDI 4.1. Шинна топология Шинната топология е създадена като съвкупност от многоточкови електрически свързвания, които могат да бъдат реализирани като се използва коаксиален кабел, усукана двойка или екранирана усукана двойка. Предаването на данни е двупосочно, като свързаните устройства приемат и предават данните в двете посоки. Макар, че се казва, че се работи на скорост 10 Mbit/s, реалният трафик е много по-малък. Шинна топология (BUS Network ) l Такива мрежи използват децентрализиран метод за управление на достъпа до средата, познат като CSMA/CD, който позволява на свързаните устройства да вземат независими решения относно достъпа до предаващата среда и започването на предаването. Този подход дава като резултат колизия на данните и изисква чести препредавания. Но тези мрежи са специфицирани по стандарта IEEE 802.3 и могат да имат максимална дължина 2.5 км. Дървовидната топология е вариант на шинната и е с множество разклонения от стеблото на централната шина. BUS ("обща шина") топология Особености: l всички станции са свързани към един и същ кабелен сегмент l обикновено се използва за Ethernet на 10mbps l кабелът е терминиран във всеки край l окабеляването обикновено е точка-точка l дефект в кабела или работната станция води до неработоспособност на цялата LAN l два проводника (коаксиал) Три основни начина за окабеляване l 10Base2 (thin-net, cheaperNet) 50-ohm cable using BNC T connectors, cards provide transceiver l 10Base5 (thickNet) 50-ohm cable using 15-pin AUI D-type connectors and external transceivers l 10BaseT (UTP) UTP cable using RJ45/RJ11 connectors and a wiring centre За контрол на достъпа до предаващата среда се използва метода на предаване на маркер (token), за да се осигури възможността на всички възли за достъп до мрежата в предварително определен времеви интервал. Системата е приоритетна. Основната управляваща станция е отговорна за контрола на достъпа до предаващата среда. Резервните управляващи станции поемат управлението в случай на повреда на главната станция. Колизии на данни не се случват, поради внимателното управление на средата. И за това реалната скорост не се различава от теоретичната Такива мрежи са специфицирани по стандарта IEEE 802.5. Кръгова топология - особености l работните станции са свързани в кръг l може да се елиминира неработеща станция l повече кабел се изисква по сравнение с общата шина (BUS) l използваните конектори създават проблеми l използва се обикновено за реализация на token ring на 4 и 16mbps l 4-проводна, обикновено STP или UTP 4.3.Звездообразна топология Фиг. 3 показва мрежа, състояща се от централен възел (hub или switch), към който директно са свързани всички други устройства, обикновено чрез UTP или STP кабел. Скоростите варират от 1 до 10 Mbit/s, както е при AT&T, до 100 Mbit/s, както е при 100 Base-T 100 и VG-AnyLAN. Основното предимство на тази топология е, че повредената станция може да бъде изолирана, като по този начин се елиминира евентуален отрицателен ефект за цялата мрежа. Всеки възел има достъп до пълната скорост на мрежата или така е поне в мрежи с превключване на средата (с използване на Switches, Hubs). Недостатъкът тук е, че повредата на хъба е катастрофална, понеже всяка връзка се предоставя от централния хъб, и повредата му предизвиква пропадане на цялата мрежа. STAR ( "звезда") топология- особености l окабеляването се извършва към една централна точка (сървер или hub) l позволява най-голяма дължина на кабелите от всички топологии l обикновено STP или UTP, 4-проводни При тази топология всеки възел от мрежата е свързан към отделен порт на устройство, наречено концентратор или повторител (repiter) или хъб (hub). Ако връзката между едно от устройствата и R/HUB-a бъде нарушена, това няма да попречи на цялостната работа на мрежата (стига това да не е мрежа тип клиент-сървър и това да е връзката към сървъра). Разбира се, при дефект в концентратора (хъба) цялата мрежа спира да работи. Съвременните 100 Mbit/1 Gbit мрежи се изграждат по тази топология. 4.4. Звезда/шина (star bus) Звезда/шина (star bus) е комбинация от топологиите звезда и шина. При нея няколко мрежи с топология тип звезда се свързват помежду се с линейна шина, наричана магистрала. Повредата на един компютър не влияе на останалата част от мрежата, като другите компютри продължават да комуникират помежду си. При повреда на някой от хъбовете, всички компютри, свързани към него, загубват възможност за комуникиране. Ако въпросният хъб е свързан с други хъбове, тези връзки също ще бъдат разрушени. 4.5. FDDI Topology l 100mbps l обикновено се реализира върху оптично влакно (fast-Ethernet, UTP) l двойно резервиране посредством първичен и вторичен кръг l автоматично заобикаляне и изолиране на дефектните възли . Сравнителен анализ на различните топологии Съобщителни среди Съобщителната среда определя до голяма степен основните технически характеристики на ЛМ. Изборът на средата влияе косвено върху топологията на мрежата, а оттам и върху метода за достъп в нея, върху сложността на свързващата апаратура към потребителските устройства, върху защитеността от външни смущения и върху надеждността на обмена на данните. Като съобщителни среди за ЛМ се използват традиционно разпространените в съобщителната техника кабелни линии: коаксиални кабели и усукани двойки проводници. В последно време започват да се налагат и новите, особено перспективни средства за връзка — оптичните кабели. 1.Коаксиални кабели Най-разпространената засега съобщителна среда при изграждането на ЛМ са коаксиалните кабели. Те осигуряват предаване на данни на значителни разстояния при голяма скорост на обмен. Коаксиалните кабели не позволяват създаване на външно електромагнитно поле, благодарение на което се предотвратява разсейването на енергията на предаваните сигнали. Това определя малките стойности на затихването в линията. От друга страна, самата конструкция на кабела осигурява добро екраниране и не се налага да се вземат допълнителни мерки за защита от външни смущения. Посочените предимства на коаксиалните кабели се проявяват особено силно при високи работни честоти (голяма скорост на предаване), което ги прави подходящи за ЛМ. На фиг.3.1 е показана в най-общ вид конструкцията на коаксиалния кабел. Той се състои от вътрешен проводник (едножилен или многожилен), около който е нанесен изолационен слой. Следва външен проводник във вид на метална тръба или оплетка (еднослойна или многослойна), концентрично разположен спрямо вътрешния проводник. Над него може да има допълнителен екран и защитна обвивка. Различните типове коаксиални кабели се различават по материала и геометричните размери на вътрешния и външния проводник, както и по вида и параметрите на изолационния слой. Обикновено вътрешният проводник се изработва като отделно жило с правилна цилиндрична форма. За да се увеличи диаметърът му при запазване на гъвкавостта той може да се изгради и от няколко отделни по-тънки жила усукани заедно по 7, 19 или повече. Най-често вътрешният проводник се изработва от електролитно чиста мед, покалаена или посребрена мед или от биметални (стоманено-медни) и посребрени биметални проводници. Произвеждат се и проводници от алуминий или от медно-алуминиеви сплави. Изолационният слой се прави от полиетилен или полистирол. В последно време за целта все по-често се използва разпенен полистирол. Чрез газообразуващи вещества или чрез разцепване в него са създадени въздушни пори, които подобряват значително диелектричните свойства на изолационния слой и осигуряват правилно концентрично разполагане на външния проводник спрямо вътрешния. Концентричността на проводниците определя до голяма степен еднородността на кабелната линия. Външният проводник влияе значително върху електрическите и по-специално върху честотно зависимите параметри на кабела. Стремежът е той да бъде еднороден и цилиндричен по цялата дължина. За целта се използват медни цилиндрични проводници, но за осигуряване на достатъчна гъвкавост най-често външният проводник се състои от един или няколко слоя метална оплетка от проводници от чиста мед с диаметър от 0,06 до 0,3 mm. Многослойната оплетка се прилага за по-добро екраниране. В някои типове коаксиални кабели се прибягва до монтиране на допълнителен екран върху външния проводник, като по този начин се повишава тяхната защитеност от външни смущения и се постигат по-добри механични свойства. Защитната изолационна обвивка на коаксиалния кабел му придава конструктивна завършеност и изолира външния проводник или екрана от допир с метални конструкции. С достатъчна за практиката точност може да се приеме, че коаксиалният кабел е еднородна линия с разпределени параметри, чиито основни характеристики зависят до голяма степен от геометричните размери на вътрешния и външния проводник и от взаимното им разположение. От съществено значение е отношението между вътрешния диаметър на оплетката и диаметъра на вътрешния проводник d2/d1. В областта на високите честоти, при които обикновено работят ЛМ, характеристччното (вълновото) съпротивление на линията е постоянно, реално и честотно независимо. То се изразява със зависимостта: където Lo и Co са съответно индуктивността и капацитетът на отрязък от линията с единична дължина. Характеристичното съпротивление зависи от геометричните размери на кабела. Коефициентът на затихване също се влияе от отношението d2/d1. Минималната му стойност се получава при d2/d1 = 3.6. При такова отношение на диаметрите характеристичното съпротивление е където e е диелектричната проницаемост на изолационния слой. Тъй като стойностите на Z обикновено са нормирани (50, 75, 100 и 150 W), а необходимата стойност за е на изолацията се постига трудно, най-често се стига до компромисно решение, при което отклонението от оптималното отношение на диаметрите е за сметка на увеличаване на коефициента на затихване. В повечето случаи се прибягва до увеличаване на d2/d1 поради факта, че сравнително малкото спадане на това отношение под оптималното води до рязко нарастване на коефициента на затихване. Конструкцията на коаксиалните кабели осигурява добра защитеност от външни смущения. Влияние обаче оказват топлинните шумове и шумовете, внасяни от захранващите източници на свързваните устройства. Това ограничава допълнително максималните дължини на линиите, особено при ЛМ с директно предаване на сигнали (без модулация). При ЛМ дължината на съобщителната линия, изградена с коаксиални кабели, се ограничава от 1 до 5 km при скорост на предаване 1 — 10 Мбита/s. Правилното съгласуване е от особено значение при ЛМ, особено при състезателните методи за достъп, тъй като евентуално възникналите отразени вълни могат да се възприемат като опит за предаване от друга станция и да доведат до конфликт. Всяка от станциите в мрежата се включва към коаксиалния кабел чрез приемопредавател и съединители. Функциите на приемопредавателя са да съгласува параметрите на предавания сигнал с характеристиките на коаксиалния кабел, да отделя галванически интерфейсния кабел на станцията от коаксиалния кабел на мрежата и да открива конфликти. Приемопредавателите се разполагат в непосредствена близост до мястото на съединението (разклонението) към кабела. Главното условие, на което трябва да отговарят съединителите. е да запазват еднородността на кабелната линия, т.е. да осигуряват съпротивление, равно на характеристичното съпротивление на кабела, като не влошават електрическите свойства на изолацията и механичните качества на кабела. Съединителите могат да бъдат разглобяеми и неразглобяеми. В ЛМ се използват главно разглобяемите, като най-разпространени са байонетните и резбовите съединители. Освен запазване на стойността на характеристичното съпротивление на кабела съединителите трябва да осигуряват малък коефициент на отражение и малки стойности на контактното съпротивление . Кабелният сегмент е отрязък от коаксиален кабел, в краищата на който са включени терминатори — куплунги (съединители) със съпротивление, равно на характеристичното съпротивление на кабела. Например ЛМ с шинна топология имат няколко сегмента.Към един кабелен сегмент (фиг. 3.2) могат да се включат няколко десетки приемопредаватели. Станцията и съответният приемопредавател се свързват помежду си чрез приемопредавателен кабел. Той се състои от включени в обща екранираща част четири усукани двойки проводници (вж.т. 3.1.2) — по една за предаване и за приемане на данни, за разпознаване на конфликт и за захранващото напрежение на приемопредавателя. Максималната дължина на приемопредавателния кабел е 50m. Кабелният сегмент може да се състои от няколко кабелни секции. Всяка секция завършва в двата си края с високочестотни куплунги и има дължина, равна на сумата от нечетен брой дължини на полувълната в коаксиалния кабел при честота 5 MHz. Кабелни е секции се свързват помежду си с адаптери. Приемопредавателите могат да се включа към коаксиалния кабел по два начина: чрез куплунги или чрез специален извод, който пробива изолацията на кабела и контактува с неговото жило.За получаване на разширена конфигурация на мрежата (фиг. 3.3) няколко кабелни сегмента се свързва помежду си чрез повторители. Условието е между две произволни станции в мрежата да има само един съединяващ ги път, който да съдържа най-много два повторителя и да не включва общо повече от 1500 m коаксиален кабел. В тази дължина не се включва дължината на кабела (1000 m) между два мощни повторителя, свързващи отдалечени един от друг кабелни сегменти. Функциите на повторителите са да откриват „носещата", т.е. наличието на предаване. да приемат информационните сигнали, да разпознават конфликтите в даден участък от мрежата и да възстановят и препредават тези сигнали в друг участък. Всеки повторител се включва на мястото на приемопредавател върху кабелния сегмент, но не трябва да се поставя в края на сегмента. 2. Симетрични кабелни линии В практиката се използват две групи симетрични кабели — нискочестотни и високочестотни. Въпреки че по честотните си характеристики кабелите от двете групи се различават значително, точна граница между тях няма. Използването на симетричен кабел от едната или от другата група се определя само от изискването избраният тип кабел да осигурява необходимата широчина на честотната лента за предаваните по него сигнали при зададените разстояния. В най-простия случай симетричният нискочеспютен кабел е усукана двойка от два отделни изолирани проводника. Обикновено проводниците са медни със или без покритие и с полиетиленова изолация. При обхващане на усуканата двойка с обща допълнителна изолационна обвивка се постигат подобрени честотни характеристики на кабела и му се придават по-добри механични и електроизолационни свойства. Симетричните високочестотни кабели се състоят от два отделно изолирани усукани проводника, върху които са нанесени изолационно покритие, общ екран и защитна обвивка. Симетричните кабелни линии намират известно приложение като съобщителна среда в ЛМ. Основният им недостатък е, че при високи работни честоти (голяма скорост на обмен) затихването в линията нараства и не е възможно да се осъществи предаване на данни на големи разстояния. Освен това при липса на екранировка симетричните кабели не осигуряват защитеност на информационните сигнали от външни смущения. Възможността в ЛМ да се използват симетрични кабелни линии се определя от благоприятния фактор, че намаляването на дължината на линията позволява да се увеличи скоростта на предаването на данните. В ЛМ с кръгова топология еднопосочната връзка между две съседни станции може да се организира с кабел с усукана двойка. В този случай изискванията към кабела не са големи, тъй като съседните станции са разположени на неголеми разстояния (на 100— 200 m). Еднопосочното предаване облекчава съгласуването на двойката предавател — приемник в двата края на отделния участък. 3. Оптични съобщителни среди При предаване на данни чрез светлинен лъч за съобщителни среди могат да се използват атмосферата или специално конструирани оптични кабели. В първия случай предимства са простотата, липсата на допълнителна апаратура и ниската цена на изгражданата мрежа. Съществен недостатък е, че качеството на предаването зависи от моментните атмосферни условия. Поради това атмосферата се използва като съобщителна среда само когато не е възможно да се прекара оптичен кабел. На този принцип се реализира мрежата АRСNЕТ, при която предаването се извършва в инфрачервената част от спектъра на светлината. В сравнение с традиционно използваните в ЛМ симетрични и коаксиални кабелни линии оптичните кабели предоставят редица предимства. Те осигуряват обмен на информация с много голяма скорост (повече от 1 Gбита/s), добра шумоустойчивост на предаваните по тях сигнали, малък коефициент на затихване и широка честотна лента. Малките загуби при предаване премахват необходимостта сигналите да се регенерират и препредават в определени участъци, особено за разстоянията, покривани от ЛМ. В сравнение с високочестотните кабелни линии и коаксиалните кабели в честотния обхват от 10 до 100 МНz загубите в оптичните кабели са 2,5—3 пъти по-малки, което позволява съответно да се увеличи разстоянието на предаване. Широчината на честотната лента на оптичните кабели превишава многократно лентата на коаксиалните кабелни линии. Това определя възможността за едноканално предаване с голяма скорост или за разделяне на честотната лента между много потребители чрез модулация на сигналите. Този факт е от съществено значение за ЛМ. в които заедно с цифровия канал могат да се отделят канали за предаване на говор и образ. Сега а произвеждат оптични кабели с широчина на честотната лента над 1 GHz. Електромагнитните смущения не влияят на предаването по оптичните кабели. При тях няма необходимост от екраниране, липсват паразитни капацитивни и индуктивнн връзки, които биха довели до различни видове изкривявания, присъщи на симетричните и коаксиалните кабели. Това решава до голяма степен проблемите с шумоустойчивостта и облекчава кодирането на сигналите. Отделните технически средства, обменящи информация по оптичните кабели, остават галванично разделени. В традиционните ЛМ много потребителски устройства, включени към различни захранващи източници, се свързват помежду си през общата съобщителна среда. Това може да предизвика протичането на изравнителни токове и нарушаване на работата на цялата мрежа. Предимства на оптичните кабели са и малките им размери и маса, както и възможността за сгъване с малки радиуси, което облекчава инсталирането им. Разпространението на ЛМ с оптична съобщителна среда засега се ограничава от високата цена на оптичните кабели, както и от необходимостта от използване на специални светлинни източници и скъпи оптични модулатори и демодулатори. Според конструкцията и принципите на разпространение на светлината в тях оптичните кабели се делят на две големи групи — светловоди и оптични влакна. Светловодите представляват кухи тръбички с диаметър няколко милиметра и огледална вътрешна повърхност. Постъпващият в тях светлинен лъч се разпространява от източника към приемника, като се отразява от вътрешните стени на светловода. Качеството на предаването се определя от еднородността и прецизността на изработването на огледалната повърхност. За постигане на малък коефициент на затихване на предаваните сигнали светло водите се конструират с коригиращи диафрагми или лещи. Недостатък на светловодите са големите технологични трудности при производството им. В последно време се произвеждат и използват в практиката оптични влакна. Принципът на разпространение на светлината през тях се основава на явлението пълно вътрешно отражение на границата между две оптични среди с различен коефициент на пречупване. В най-общия случай оптичното влакно се състои от централна област, наречена сърцевина, обградена от обвивка и външно защитно покритие. Сърцевината е от стъкло или пластмаса (например полистирол или полиметилметакрилат) и представлява среда за разпространение на светлината. Обвивката е плътна и е също пластмасова. Външният диаметър на оптичното влакно е от 0,1 до 10 mm. Ако с и1 се означи коефициентът на пречупване на светлината в сърцевината, а с и2 — същият коефициент в обвивката, условието за пълно вътрешно отражение е и2< и1. За осигуряване на необходимото разпространение на светлинния лъч е достатъчна съвсем малка разлика между и1 и и2. Защитните покрития се изработват обикновено от различни типове полимери, които предпазват влакното от химически въздействия и му придават необходимите механични свойства. За предаване на информация по оптичните кабели са необходими светлинни източници. модулатори и приемници на сигналите. Като светлинни източници могат да се използват светодиоди или лазери. Лазерите понастоящем не намират приложение в ЛМ поради високата им цена. Светодиодте а източници на некохерентно излъчване, съпроводено с модулиране на сигнала. Мощността на излъчения сигнал достига от 3 до 5 mW при честота на модулацията няколко стотин мегахерца. Като приемници демодулатори се използват фотодиоди и лавинни диоди, които имат добри честотни свойства в обхвата на предаване и малък коефициент на затихване. Едни от основните проблеми при изграждане на оптичните съобщителни среди за ЛМ са свързването на отделните участъци, а също и осъществяването на разклоненията към отделните станции. Необходимо е да се запази еднородността на средата в местата на съединенията, без да се внасят допълнителни затихвания. Независимо че съществуват технологии и средства за такива съединения, тенденцията е оптичните влакна да се използват само при топологии и структури на мрежата, при които съединенията са най-малко на брой. Най-подходящо засега е прилагането на оптичните среди за еднопосочно предаване при ЛМ с кръгова топология. В този случай оптичното влакно се използва както за изграждане на общата съобщителна среда, така и за осъществяване на връзките към приемопредавателите на отделните станции. Реализирането на ЛМ с шинна топология е трудно поради необходимостта от двупосочно предаване на сигналите в общата оптична среда. На фиг. 3.4 е показана конфигурацията на експерименталната мрежа Fibernet на фирмата ХЕRОХ. При нея оптичните кабели образуват звезда, като въпреки еднопосочното предаване е реализирана обща съобщителна среда. Сигналът от всяка станция постъпва в пасивен размножител по входния кабел и след това се разпределя между всички изходни кабели. По такъв начин се постига същият ефект, както и при топология с обща шина. и за достъпа до средата се използва състезателният метод МДОН/РК. При предаване на данни в мрежата Fibernet със скорост 100 Мбита/s на разстояние 1,1 km вероятността за възникване на грешка е 10-9. Особен интерес представлява структурата на хибридна ЛМ, при която за обща съобщителна среда се използва коаксиална кабелна линия, а отклоненията към отделните станции се изграждат с оптични влакна. По този начин се запазват всички предимства на оптичните кабели, като се решава и проблемът с двупосочното предаване при състезателните методи за множествен достъп до общата среда. Може да се очаква, че развитието на новите и по-съвършени технологии в областта на оптоелектрониката ще доведе до все по-широко навлизане на оптичните съобщителни средства в Л М. Комуникационни протоколи Съществуват и стандарти за по-висшите слоеве на OSI Модела. Такива стандарти са например NetBIOS, ТСР/IР или SРХ/IРХ. С първия от тези комуникационни протоколи (или по-скоро с програмното осигуряване, което произлиза от тези протоколи) се срещаме най-често при локалните компютърни мрежи от типа peer-to- peer, с втория - при мрежите работещи в операционна система Unix, а с третия - в Novell NetWare (т.е. в мрежите от типа клиент-сървър). Трябва обаче да отбележим, че съвременните компютърни мрежи (или поне най-добрите от тях) могат да работят или сами за себе си, или с помощта на различни надстройки с всички посочени по-горе протоколи. Тази публикация няма за цел да разглежда с подробности изброените по-горе протоколи. Това е тема, достатъчна за издава-нето на самостоятелна и то доста обширна книга. За нашите цели е достатъчно да се запознаем накратко с тези протоколи и с тяхното място в OSI Модела. Това ще ни бъде от полза в следващата глава, където ще се занимаваме с мрежовите операционни системи. 4.1. NetBIOS NetBIOS е мрежовият вариант на BIOS, добре познат на тези, които имат опит в работата с IBM РС. Подобно на BIOS, който предлага на приложните програми и на операционната система средства за управление на локалните технически средства, NetBIOS служи за управление на мрежовия адаптер, чрез който се извършва комуникацията с отдалечените компютри. NetBIOS е разработен от фирмата IBM и за първи път е приложен от същата фирма през 1984-1985 з. в мрежата РС Network (като програма, съхранена в паметта ЕРРОМ). За неговото понататъшно съществуване и популярност значителна роля изиграва фактът, че IBM свободно публикува комплексно описание на услугите, които програмата предлага. Това помага и на други производители да разработят свои варианти на този продукт (в повечето случаи под наименованието LanBIOS) и на цяла редица други мрежови продукти, които ползват услугите на NetBIOS. Наименованието NetBIOS е съкратено от Network Basic Input/Output System. За производителите на мрежово програмно осигуряване NetBIOS всъщност е интерфейсът между мрежовия адаптер и приложната програма. NetBIOS предлага на приложната програма транспортни услуги, които са независими от конкретното техническо осигуряване на мрежата. С други думи, ако приложната програма използва преди всичко услугите на NetBIOS за мрежова комуникация, тя ще може без съществени проблеми да работи на която и да е локална мрежа, на която е инсталиран или поне емулиран NetBIOS. Oт гледна точка на отделните слоеве на OSI Модела NetBIOS не е нищо друго, освен интерфейс между представителния и сесийния слой на този модел. Този интерфейс позволява както създаването на логически връзки (релации) между отделните станции (всяка участваща в релацията станция (респективно програма) знае от момента на осъществяване на връзката с кого комуникира), така и изпращането на датаграми (т.е. пакети информация, снабдени с адрес на получателя и пътуващи самостоятелно по. мрежата, без да съществува логическа връзка между изпращащата и получаващата станция). Услугите на NetBIOS се използват точно както тези на BIOS. Информацията, която трябва да се пренесе, се записва в специално предназначена за целта информационна структура – Network Control Blok. За изпращането й се използва, както и при BIOS, прекъсването 5СH, съпроводено с предаването на адреса, на който е записана тази структура в паметта. NCB съдържа полета и за такива данни, каквито са например локалното символично име на изпращащата приложна програма, символичното име на получаващата приложна програма, адреса в паметта и големината на пренасяните данни, максималното времетраене на операцията (след неговото изтичане операцията ще бъде прекъсната) и т.н. 1.Позиция на интерфейса NetBIOS в OSI Модела NCB се използва за пренасяне на информацията през интерфейса NetBIOS и в двете направления. в посока от изпращащата заявката или съобщението програма към NetBIOS се пренасят команди (кодиране в съответното поле на NCB), а в обратната посока кодове за състоянието, индикиращи например нормален пренос, грешка при пренасянето и т.н. Тук няма да се занимаваме подробно с командите на NetBIOS. Ще отбележим само, че NetBIOS дефинира множество от 17 команди, между които са например ADD NAME и DELETE NAME, служещи за поддържане на таблицата със символни имена. която и да е мрежова приложна програма може да поиска за себе си такова символично име. С цел еднозначност на имената, всяко новозаявено от програма име най-напред се сравнява с вече съществуващите имена във всички мрежови станции. Логическите връзки се осъществяват чрез „извикването" на тези имена. За създаването на логическа връзка между две програми се използват командите LISTEN, CALL и HANG UP. Чрез първата команда станцията декларира пред останалите станции, че е готова за осъществяването на логическа връзка. Втората команда се използва от станцията, желаеща да осъществи връзка, а третата се използва по-късно от същата станция за прекратяване на връзката. След създаване на връзката са използват командите SEND и RECEIVE за пренасяне на данните. Има и команди за изпращане на датаграми, за установяване състоянието на мрежовите адаптери и др. NetBIOS може да бъде използван по два начина. Първата възможност се основава на факта, че приложните програми работят направо с него и чрез него комуникират с други програми на отдалечени компютри. Съвременните локални компютърни мрежи много по-често обаче използват NetBIOS по втория начин - чрез посредничеството на друга помощна програма. 2. ТСР/IР ТСР/IР (Transmission Control Protocol/Internet Protocol) е вероятно най-старият мрежови стандарт, създаден в средата на 80-те години в Министерството на отбраната на САЩ за нуждите на разработваната там мрежа ARPANET. Стандартът е разработен с цел да се осигури надеждно и безпроблемно свързване на разнородни изчислителни системи. Той позволява пренасянето на големи информационни масиви през сравнително ненадеждни мрежи с голям шанс, че ще бъдат доставени на адреса в пълна изправност. Всъщност това е свързване на два до известна степен независими протокола: протокол ТСР, който работи в транспортния слой на OSI Модела и протокол IP, който работи в мрежовия слой. Трябва да отбележим обаче, че протоколите ТСР и IP не изпълняват напълно всички изисквания, поставени към слоевете на OSI Модела, най-вече що се отнася до тяхната независимост. От тази гледна точка обикновено говорим за протокол TCP/IP, а не за протоколи ТСР и IP. Протоколът ТСР работи с логическата връзка между мрежови-те станци и реализира тази връзка с помощта на чисто датаграмовия протокол IP. казано с други думи, за надеждността на връзката „бди" протоколът ТСР. Значението на протокол TCP/IP в последните години нарастна най-вече заради това, че той стана неделима част от операционната система UNIX. Благодарение на това използването на този протокол при локалните компютърни мрежи е своево рода „стъпало" към света на тази много популярна днес операционна система. 3. IPX/SPX Протоколът IPX/SPX (Sequenced Packed Exchange/Internetwork Packet Exchange) е основният комуникационен протокол на локалните компютърни мрежи Novell NetWare, макар че в последно време все по-често се използва и протоколът TCP/IP. Novell NetWare и нейното отношение към OSI Модел: Протокол IPX работи в мрежовия слой на OSI Модела, а SPX - в сесийния слой. Подобно на протокола TCP/IP, и протоколът IPX отговаря за свързването и поддържането на логическата връзка и използва за тази цел протокола IPX. Протоколът IPX е чисто датаграмов протокол без потвърждение. Това, че не се изисква потвърждение за приемането на изпратените пакети, не е толкова съществено, колкото би ни се сторило на пръв поглед. Да предположим, че работната станция поиска някакви данни от сървъра и изпрати заявка към него (пакет с тая си молба). Ако не последва никаква реакция от страна на сървъра, станцията по непряк начин разбира, че се е получила грешка при преноса и молбата й е пропаднала. На практика повреда може да се е получила и при обратния път от сървъра към станцията, но и в двата случая цялата ситуация се решава по един и същи начин - станцията изпраща своята заявка втори път. Ще отбележим още, че такива „аварийни" ситуации не се случват много често. Най-голям източник на „повреди" са (имаме пред вид най-често изполвания стандарт IЕЕЕ 802.3 -Ethernet) колизиите. За тях се грижи методът за достъп, т.е. двата най-долни слоя на OSI Модела, фирмата Novell например посочва, че според нейните научни изследвания през системата Novell NetWare без проблеми преминават поне 95% от изпращаните пакети. Свързване на локални мрежи Локалната компютърна мрежа сама по себе си намира широко приложение, но истинското удоволствие от работата в локална мрежа се изпитва едва тогава, когато имаме възможност да осъществим взаимно свързване на няколко локални мрежи. Едва тогава можем да оценим всички възможности за комуникация, които ни предлагат локалните мрежи. Чрез свързване на няколко локални компютърни мрежи можем да избегнем ограниченията, наложени от дефинираните максимални разстояния, които може да покрива една отделна мрежа. Разполагаме с три средства а свързване на локалните мрежи и за увеличаване на разстоянията в рамките на една мрежа: повторител (repeater), мост (brige) и маршрутизатор (router). Друга възможност е шлюзът (gateway), който се използва за свързване на локални мрежи с някоя голяма мрежа (например с обществената мрежа с Х.25) или пък за свързване на две локални мрежи чрез такава голяма мрежа. 1. Повторители По своята същност повторителят не е нищо друго освен двупосочен цифров усилвател. Използваме го само като средство за увеличаване на разстоянието, което можем да покрием с локалната мрежа. Тук всъщност не става дума за свързване на две локални мрежи в истинския смисъл на думата, а за създават на една по-голяма локална мрежа от по-малки отделни части Друго възможно приложение на повторителя е свързването на две части от локалната мрежа, работещи с различен вид кабели. в случая с Ethernet така можем да свържем например сегмент, работещ с тънък коаксиален кабел (10BASE2) със сегмент, работещ с дебел коаксиален кабел (10BASE5). Сигналът, идващ от едната част на мрежата (например от един мре>кови сегмент в случая с мрежата Ethernet, се усилва в повторителя и моментално се предава към другата част на мре>ката (към следващия сегмент). Същото се извършва и със сигналите, пътуващи в обратната посока. казано с други думи, повторителят регенерира рамката, пътуваща по мрежата и е „прозрачен" и за двете части на мрежата (двата сегмента), които свързва. Ако си припомним функциите на отделните слоеве в OSI Модела, ще видим, че повторителят работи в най-ниския, физически слой на модела. Освен току-що описаните елементарни повторители същест-вуват и повторители с повече портове (тъй наречените multi port repeaters), които позволяват едновременното свързване на по-голям брой сегменти Ethernet. В този случай сигналът, идващ от един сегмент отново се усилва и след това се пренася към всички останали сегменти. Пример за такъв повторител е 10BASE-Т разклонителя (hub). Важно е да се разбере, че при инсталирането на повторителите не трябва да се допуска създаването на затворени контури. в противен случай усилваните в повторителите данни ще кръжат непрекъснато в контура (дори в двете посоки), което ще доведе до „задавяне" на мрежата (data strom). 2. Мостове За разлива от повторителите мостовете работят на съвсем друг принцип. Те се използват за свързване на две локални мрежи, различаващи се по-двата си най-долни слоя на OSI Модела - физическият и каналният слой. Мостът е устройство, което е част от двете свързвани мрежи и съдържа тези елементи, по които тези мрежи се различават (посочените слоеве на OSI Модела). Данните от всяка от свързаните станции се пренасят през моста до тези слоеве, по които двете мрежи вече не се различават и там се извършва пренасянето на данните до другата мрежа. в този смисъл може да се каже, че мостовете оперират над каналния слой на OSI Модела (това означава, че оперират с информацията от каналния слой, а не че оперират в мрежовия слой). За разлика от повторителите, мостовете не са „прозрачни", т.е. през тях не преминават всички данни (рамки), които някоя от свързаните мрежи генерира. През мостовете преминават само тези данни, които са предназначени за станция „от другата страна на моста" (вж. по-нататък). Това води до едно много важно последствие, а именно до общо намаляване на интензивността на работа в системата от свързани локални мре>ки. Локалните данни си остават локални и „не се пречкат" в другите части на мрежата. в случай, че вместо мостове използваме повторители, бихме имали една буквално препълнена с данни система, тъй като поради прозрачността на повторителя дори и чисто локалните данни, чиито изпращаща и приемаща станции ле>кат в една и съща „подмрежа" (или в един и същи сегмент при Ethernet), биха блуждаели по цялата система. Нека се опитаме поне приблизително да си представим как работи един мост, свързващ две локални мрежи LAN1 и LAN2. Като мост може да бъде използван обикновен персонален компютър, еднакъв с тези на работните станции. в този случай компютърът трябва да е снабден с два мрежови адаптера (по един за всяка свързана локална мрежа) и съответното програмно осигуряване. Мостът ще следи експлоатацията на всяка от свързаните към него мрежи и ще пренася само тези рамки, за които разпознае (според адреса на получателя), че са предназначени за станция от другата „страна" на мрежата. В такъв случай рамката ще бъде пренесена от мрежа LAN1 в мрежа LAN2 само ако нейният целеви адрес се намира извън мре>ката LAN1. Начинът, по който мостът установява целта на дадена рамка, се базира на проучване на информацията от каналния слой. Мостът фактически трябва „да познава" структурата на рамката в този слой. Оттук следва заключението, че мостът може да свързва само такива локални мрежи, които имат идентични протоколи (а оттам и рамки) на ниво канален слой. Ето защо мостовете не могат да бъдат използвани за свързване например на локални мрежи Token Ring с локални мрежи Ethernet. Мостът приема данните от всяка от локалните мрежи, които свързва, съхранява ги в паметта си, проучва ги (съдържащите се в тях адреси) и решава дали трябва да ги игнорира или да ги изпрати към другата мрежа. Ако реши да ги изпрати по-нататък, изчаква както всяка друга станция докато получи възможност за излъчване (в случая Е1пегпе1 това означава, че ще изчака да се установи спокойствие в мре>ката) и след това изпраща данните. Мостът работи независимо и самостоятелно във всяка една от мрежите LAN1 и LAN2 и за всяка от тях е просто една обикновена станция. Работата в мрежата LAN1 не пречи на моста да изпраща данни в мрежата LAN2, ако в момента тази мре>ка е свободна, и обратното. Тъй като не се извършва моментален пренос на информацията от едната до другата мрежа, мостът не причинява повече колизии от коя да е друга станция. Още не сме си отговорили на въпроса, въз основа на какво мостът установява, в коя от свързаните мрежи се намира станцията-получател. За тази цел се използва специална маршрутизираща таблица, т.е. таблица, в която към всеки адрес на мрежова станция е посочено и към коя мрежа принадлежи тази станция. При първите поколения мрежови мостове е ставало дума за статични таблици, дефинирани предварително във всеки мост. Много по-удобна обаче е системата от динамични таблици, въведени при новите поколения „учещи се" мостове. Динамичната маршрутизираща таблица може да бъде създадена по следния начин: Мостът започва своята дейност чрез изпращането на специални комади, с които заповядва на всички активни мрежови станции от всички включени към него локални мрежи да обявят своето присъствие. По приетите отговори установява от коя мрежа кои станции са се отзовали и постепенно си изгражда необходимата таблица. Станциите, които не са били включени в момента на съставяне на таблицата, се добавят към нея благодарение на това, че мостът непрекъснато следи работата на всички мрежи и анализира както адресите на получаване, така и на подаване. в момента, в който нововключена станция изпрати своето първо съобщение, нейният адрес се регистрира и добавя към марщрутизиращата таблица. Както вече беше посочено, мостът винаги съхранява данните за известно време в своята памет. Това обаче означава, че на данните е необходимо повече време за достигане до крайната станция, отколкото им е необходимо, ако не трябва да преминават през моста. Следователно мостовете предизвикват забавяне в дейността на мрежата. Друго, този път положително, следствие от механизма за пренасяне на данните през моста е отпадането на ограничението за броя на сегментите, които могат да бъдат свързани чрез мостове. Между две мрежови станции могат да бъдат включени какъвто и да е разумен брой мостове и да бъдат преодолени много по-големи разстояния, отколкото при повторителите. Нещо повече. Използването на мостове води и до повишаване на мощността (общия капацитет) и надеждността на системата. Разделянето на работата в отделните части на мрежа-та намалява риска от „задавяне" на системата. Това е особено важно най-вече при мрежите Ethernet, които поради използвания метод за достъп (CSMA/CD) са особено чувствителни на претоварване. Благодарение на функциите си, мостовете са способни да отделят от мрежата тези нейни части, вкоито има някаква повреда и по този начин да увеличат надеждността на системата. Мостовете могат да се използват и за свързване на локални мрежи, използващи различни видове табели. За разлива от повторителите, при използването на мостове за свързване на локални мрежи е възможно възникването на дублирани пътеки. Свързаните с това неудобства се избягват чрез специални алгоритми (Spanning Tree Algorithm), които позволяват на моста да реши дали да пропусне данните или да прецени, че става дума за данни, които трябва да преминат през някой друг от „успоредните" мостове. По този начин могат да бъдат създадена и топологии с резервни мостове, които да изземват функциите на „основния" мост в случай на повредата му. Това оказва голямо влияние върху общата надеждност на системата. Мостовете могат да бъдат два вида - локални (local) и отдалечени (remote). Отдалечените мостове са разделени на две части, свързани помежду си с оптичен кабел. По този начин могат да бъдат свързани мрежи, отдалечени на големи разстояния. 3. Маршрутизатори Принципът на работа на маршрутизаторите е подобен на този на мостовете, с тази разлива, че използва информация от третия, т.е. мрежовия слой, на OSI Модела. Този слой се грижи за намиране на оптималния път към целевата станция. Маршрутизаторите са всъщност мостове, които имат допълнителната възможност да избират посоката. Освен с адресите на собствените мрежови станции, мрежовият слой работи и със символичните адреси на отделните локални мрежи като такива. в този случай маршрутизиращите таблици съдържат адресите не само на всички станции, но и на всички свързани към мрежата маршрутизатори. Ако някоя станция иска да изпрати съобщение до принадлежаща към друга мрежа станция, програмното осигуряване на мрежовия слой търси в своята таблица адреса на съответния марщрутизатор и предава този адрес на каналния слой като целеви адрес при създаването на рамката. Адресът на действителната станция получател се разполага в заглавието на пакета на мрежовия слой. Маршрутизаторът, който приеме съобщението, отделя заглавието на каналния слой и от заглавието на мрежовия слой извлича адреса на действителната станция получател. След това използва своята таблица за марщрутизация, установява адреса на следващия марщрутизатор и предава този адрес към каналния слой за създаването на следващата рамка. Съдържанието на пакета на мрежовия слой остава непроменено. в случай, че целевата станция и марщрутизатора са части от една и съща локална мрежа, марщрутизаторът предава на каналния слой вместо адрес на следващия марщрутизатор направо адреса на целевата станция. Така например, ако станция „А" иска да изпрати някакви данни към станция „Z", най-напред изпраща рамка: X Z Символът „Х" представлява адреса на маршрутизатора в мрежа № 1, а символът „2" - адресът на целевата станция. Символът на първата позиция представлява „актуалния" адрес в дадената мрежа, т.е. адреса, на който рамката ще бъде изпратена. Символът на второто място представлява крайния целеви адрес. Маршрутизаторът приема тази рамка, обработва я (до равнище мрежов слой), генерира и изпраща в мрежа № 2 новата рамка. Така рамката постепенно обхожда всички маршрутизатори, които се намират по пътя между станцията-подател и станцията-получател. Последният маршрутизатор изпраща следната рамка директно към станцията-получател. Определено предимство на маршрутизатора спрямо моста е това, че не трябва да обработва всички движещи се в мрежата рамки, а само тези, които са пряко адресирани към него на равнище канален слой. Поради тази причина натоварване на маршрутизатора е по-малко, отколкото на моста. Тъй като обаче, при маршрутизатора всеки пакет трябва да бъде обработен комплексно, закъснението на съобщенията при преминаване през маршрутизатора ще бъде по-голямо, отколкото при преминаване през моста. Благодарение на своите функции маршрутизаторите могат да поддържат и най-сложни мрежови топологии. От гледна точка на казаното по-горе е очевидно, че маршрутизаторите може да бъдат използвани вместо мостове най-вече там, където става дума за по-сложни мрежи, състоящи се напрмер от по-малки локални мрежи, изградени въз основа на различни IЕЕЕ стандарти edit: MasterRalf Айде да оставиш шаренийката за редакцията от модовете, по-добре поиграй с шрифтовете и болд-а!!! Иначе добра темичка.
  5. Беше включена 1мин и ме засякоха.Изписа ми,че имам съобщение от системата на тракера,в което пишеше ,че имам нереален ъплоад.
  6. Така е програмата е супер ама от торентс.Линкос ме хванаха.Не ми казаха нищо.Само ми изпратиха съобщение,че имам нереален ъплоад.Даже ми оставиха 2гб. нереални.
  7. таа е супер.Аз досега имам качени 15 ГБ и се кефех като стигне 10кб/сек ъплоад.Браво за програмата.Кажи какви настройки трябва да въведа User-Agent: , Upload Step : , Download Step. Вероятно трябва да си оставя фабричните.Само че ги кажи щото сложих други. :bye:
  8. :bye: Става с Неро бърнинг: AUDIO ------ Encode Audio Files ----- add(files) ----- Output Format (.mp4,.wav i другите.Най добре в .mp4)-------Go------ Тва е [c]от www.data.bg[/c]
  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×
×
  • Добави ново...