Премини към съдържанието

svetla11

Потребител
  • Публикации

    169
  • Регистрация

  • Последно онлайн

Харесвания

0 Неутрална репутация

9 Последователи

Всичко за svetla11

  • Титла
    Почетен потребител
  • Рожден ден 13.10.1978

Информация

  • Пол
    Жена
  • Град
    Turkey

Последни посетители

4782 прегледа на профила
  1. svetla11

    Дискусии: Любовни романи (Част 2)

    Моят глас е за Guardian Angel - Отдавна я чакам с огромно нетърпение
  2. svetla11

    Топ 10 - Любовни романи

    Ех, за малко да изпусна класацията за най любимата ми авторка 1. Кралството на мечтите - Първите 5 са неоспоримите ми фаворити за 1. място но това определено е книгата прочетена в най точното време и най точното настроение за това е най най и се препрочита вече за кой ли път 2. Ад и Рай 3. Сега и Завинаги 4. Преди да те срещна 5. Уитни, моя любов 6. Някой бди над теб 7. Съвършенство 8. Нещо прекрасно 9. Вълшебства 10. Гордост 11. Нощни шепоти 12. Двойна радост 13. Нежна победа 14. Рай 15. Всеки мой дъх
  3. svetla11

    Regency Romance - Лондонското висше общество в Любовни

    Новите теми страшно ми харесват, страхотен ориентир са толкова искам да се включа и аз, но уви времето не ми достига дори да чета коментарите а камо ли да пиша затова трябва да се задоволя само с оценки: 10 за "Тази нощ или никога" 8 за "Дивия барон" 10- за "Уитни моя любов" 10+ за "Ад и рай" 10+ за "Преди да те срещна" 10 за "Сега и завинаги"
  4. svetla11

    Топ 10 - Любовни романи

    Отново страхотна класацийка, Браво Пете Та да се разпиша и аз: 1. Кралството на мечтите - Джудит Макнот 2. Отмъстителят - Тереза Мадейрос 3. Лъвското сърце - Кони Мейсън 4. Завоевателят - Бренда Джойс 5. Вярвай - Биктория Александър 6. Затворницата на дракона - Джоана Линдзи 7. Фиона - Джуд Деверо 8. Преплетени Сърца - Джоана Линдзи 9. Брак за една година - Виржиния Хенли 10. Бриджит - Джоана Линдзи
  5. svetla11

    Дискусии: Любовни романи Част 1

    Ами то въпреки че наистина е тема с извънземни, Стефанито както в сагата успява да накара читателя да приеме и заобича нечовешки съшества (аха това май все пак е сходство с сагата - нали благодарение на нея станахме фенки на едно цяло вампирско семейство ) затова мисля че съвсем няма да ти е неприятно да четеш за извънземната душица скитница
  6. svetla11

    Дискусии: Любовни романи Част 1

    Пете и аз съм чела "Скитницата" и мога да кажа че е много различна от сагата но стилът на писателката си личи и тук (на мен лично ми харесва този стил) Ако можеш да издържиш бавното темпо на началните 200 страници и напълно освободиш ума си от сагата може и да ти хареса душитцата скитница в красивото тяло на Мелани и любовния полутриъгълник (който после се превръща в четириъгълник ) В първите дни след като я бях чела, останала под въздействието на книгата потърсих в нета коментарите и новините за нея и видях че писателката след като видяла успеха на книгата и вече набрала трофеите със сагата е решила да продължи "скитницата" - та значи на прага e още една сага от Стефанито П.П. Ако все пак се престрашиш и я почнеш бъди подготвена за дилемата; кое е по важно: красотата на духа или красотата на тялото плюс лоялноста
  7. Тя е болна и баба й е казала че да се излекува трябва да намери мечка, да я одере и да навие главата си с кожата й, да свари очите й и да ги изяде! Защо Емпрес се продава на търг? ("Сребърен пламък" Сюзън Джонсън)
  8. svetla11

    Дискусии: Любовни романи Част 1

    Оооо супер си Виолета! Тъкмо ми се четеше нещо кратко че напоследък не мога да намеря време да седна пред компа и да чета, а това е напът да ме подлуди!! Тази ми беше грабнала вниманието, БЛАГОДАРЯ МНОГО
  9. svetla11

    Топ 10 - Любовни романи

    Отноово страхотна класация Пете а аз за малко пак да я изпусна! Но въпреки че нямах време смесох малко от работата и малко от любимите забавни моменти всеки ден и така успях да стипосам ето тоз топ 10: 1- Джули Гарууд - Венчило с дявола Има няколко момента които ме разсмиват до сълзи но ще спомена само тази че те другите и тъй вече са споменати Алек я види, че спира близо до извития свод. Взираше се в редицата оръжия, окачени на стената. Алек се опита да посвети цялото си внимание на разговора е Колин, ала не успя, тъй като съпругата му протегна ръка, за да свали една дълга тояга. Изглежда оръжието бе прекалено тежко за нея, тъй като се изплъзна от ръцете й и се стовари с трясък на пода. Джейми обаче не се отказа. Вниманието на всички присъстващи бе приковано към нея. Тя пое дълбоко въздух, сграбчи тоягата и я затътри към стълбите. Алек я чу как тихо мърмори. Питаше се за какво, за Бога, й бе притрябвала тази тояга. Изведнъж отговорът изплува в главата му. Джъстин! Скочи от стола си и нададе гневен вик. Но той почти се удави в крясъците, които се разнасяха от двора. Алек хукна навън, последван от тримата воини. Разкрилата се пред очите му сцена бе толкова смайваща, че той се спря като закован. Свещеникът бе застанал до Джейми. Изглеждаше напълно потресен. Но Джейми не гледаше към него. Взираше се в земята, смръщила застрашително вежди срещу сина на Харолд. Бъдещият леърд се бе проснал по корем, опитвайки се без особен успех да се изправи. — Ако още веднъж ме докоснеш, ще те ударя два пъти по-силно — извика Джейми. — Искам да чуя извинението ти, Джъстин, иначе няма да ти позволя да станеш! — Милейди — заеквайки се намеси отец Мърдок, — той не разбира… Джейми не му позволи да довърши. Предположи, че свещеникът иска да й каже, че Джъстин не разбира езика й. — О, той много добре знае защо го ударих — заяви на келтски. — Но, Джейми, момичето ми — избъбри отец Мърдок, опитвайки се да й обясни. — Как се осмеляваш да ме докосваш? Аз съм съпругата на Алек Кинкейд, глупако! И освен това обичам този мъж със страст, каквато ти едва ли някога ще познаеш! — Милейди? — обади се Гейвин. — Не се бъркай в тази работа, Гейвин — сряза го Джейми. Не смееше да изпусне от поглед воина, проснат на земята, нито тоягата си. — Алек ми каза сама да се справя с този проблем и не искам да се намесваш. Казах на Джъстин, че ще се върна с нещо, което ще накара коленете му да омекнат, и не го излъгах. — Той не е Джъстин. Гласът, изрекъл тези думи, принадлежеше на Алек. Той бе застанал толкова близо до гърба й, че Джейми усещаше топлината му. — Не е време за шеги, Алек! Това безсрамно и невъзпитано момче има нахалството да ме сграбчи и да ме целуне. Само погледни какво направи с плисетата ми! — Ти си ударили Филип, а не Джъстин! — Не съм. Той е… — Братът на Джъстин. — Филип ли каза? Алек бавно кимва. Изражението на лицето му бе сериозно и той явно не се шегуваше. — Не разбирам, Алек… Той изглежда точно като… — Те са близнаци. — О, Господи, само това не! — Еднояйчни — кимна отново съпругът й. Ужас! Наоколо се бе събрала доста голяма тълпа, правейки унижението й още по-болезнено. — По дяволите — промърмори тихо тя, така че само Алек я чу. — Защо не ми каза? Аз съм наранила не този, когото трябва. Джейми незабавно хвърли оръжието си и се опита да помогне на невинната жертва да се изправи на крака. Не искате повече да гледа мрачното лице на своя съпруг. Но Филип отказа помощта й. — Съжалявам, че те ударих, Филип. Разбираш ли, никой не ми каза, че имаш брат-близнак. — Значи не си искала да ме удариш, така ли? — попита Филип, като продължи да отстъпва назад. — Ако спреш и застанеш достатъчно дълго на едно място, ще се опитам да ти обясня какво се случи — обеща Джейми. Филип продължи да я гледа подозрително, но накрая спря. — Със сигурност нямах никакво намерение да ви удрям и повалям на земята. Аз дори не ви познавам, сър. Защо ще искам да ви причиня болка? До тук речта й спечели благоразположението на Филии, но следващите й думи го вбесиха: — Аз исках да ударя вашия брат, разбира се — нехайно заяви Джейми. — Разбира се? Значи си искала да удариш Джъстин? Филип отново крещеше. В интерес на истината имаше намерение добре да наложи нахалния Джъстин. Обаче реши, че няма да облекчи положението си, ако каже истината на брат му. Филип не изглеждаше като човек, който ще приеме с радост подобно откровение. Очевидно бе свикнал да защитава брат си, а Джейми се възхищаваше на това качество, макар в случая да и се струпаше не на място. Реши да прояви тактичност. — Да, имах намерение да ударя твоя брат. Филип, сигурно си забелязал, че Джъстин се държи като свиня. — Доведете Джъстин при мен. Гръмогласният вик на Алек привлече вниманието на всички. 2- Брачна авантюра – Джули Гарууд Нейтън се опитваше да се овладее. Той гледаше втренчено Сара, пое си дълбоко няколко пъти въздух и започна да брои. — Той винаги изглежда така, сякаш иска да убие някого — успокояващо пошепна Сара. Тя скръсти ръце пред гърдите си и положи усилия да изглежда сърдита, а не разтревожена. Нейтън все още не продумваше нито дума. От погледа му кожата й настръхна. В действителност, той наистина имаше вид, като че ли искаше да я удуши. Да погледне под повърхността, беше я посъветвала леля й! Сара не беше способна на такъв подвиг. Тя успя да издържи погледа на Нейтън само секунда-две. — Добре — каза тя, — още някой ли опита от супата ми? Това ли е причината, която те е довела до такова състояние, съпруже. Мускулите на челюстта му заиграха. Тя си помисли, че не е трябвало да му задава този въпрос. Това само му напомни за суматохата, която беше предизвикала предния ден. И тогава забеляза, че той държи слънчобрана й. Десният клепач на Нейтън потръпна. Два пъти! Господи, това беше лошо предзнаменования и то благодарение на белите, които беше причинила съпругата му! Той все още не можеше да си позволи да й заговори. После сграбчи ръката й, дръпна я в каютата им и затръшна вратата. След това се облегна на нея. Сара отиде до бюрото, обърна се и също се облегна. Опитваше се да изглежда безгрижна. — Нейтън, виждам, че пак си разстроен от нещо — започна тя. — Ще ми кажеш ли какво те тревожи, или имаш намерение да си стоиш там и да ме гледаш? Бог ми е свидетел, наистина злоупотребяваш с търпението ми. — Злоупотребявам с твоето търпение? Тя не посмя да кимне утвърдително. Беше изкрещял този въпрос насреща й и тя разбра, че той въобще не се нуждаеше от отговора й. — Това изглежда ли ти познато? — попита грубо той. Нейтън повдигна слънчобрана й, като продължи да гледа право в нея. Тя погледна слънчобрана и веднага забеляза, че е счупен. — Ти ли счупи хубавия ми слънчобран? — попита Сара. Тя изглеждаше ядосана. Десният му клепач отново трепна. — Не, не съм го счупил аз. Когато главната мачта падна, счупи проклетия ти слънчобран. Ти ли развърза въжетата? — Моля те, спри да крещиш — протестира тя. — Не мога да мисля, когато крещиш насреща ми. — Отговори ми! — Може и да съм развързала няколко от по-дебелите въжета, Нейтън, но аз имах основателна причина да го направя. Това е един много скъп слънчобран — добави тя и посочи към него. — Беше се заплел във въжетата и аз се опитах да го… Нейтън, какво става, когато се развържат въжетата? — Става това, че загубихме две платна! - Тя не проумя какво й казва. — Ние какво? — Две платна са унищожени! — И затова си толкова разстроен? Съпруже, на борда на тази лодка имаш поне още шест дузини платна. Сигурно… — Кораб! — изрева той. — Това е кораб, а не лодка! Тя реши, че ще е по-добре, ако направи опит да го предразположи. — Исках да кажа кораб. — Имаш ли още от тези неща? — Казват се слънчобрани — поясни тя. — Да, имам още три. — Дай ми ги. Още сега. — За какво са ти? — попита тя и изтича към сандъка си, защото той пристъпи заплашително към нея. — Не мога да си представя защо ти трябват моите слънчобрани — прошепна Сара. — За да ги хвърля в океана. С малко късмет сигурно ще осакатят някоя и друга акула. — Не можеш да хвърлиш слънчобраните ми в океана. Те са в тон с роклите ми, Нейтън. Те са направени за… би било грехота да ги загубя… ти не можеш… — тя не завърши тирадата си, защото почти се разрида. — И защо, по дяволите, да не мога? Той вече не крещеше. Тя би трябвало да бъде щастлива, но не беше. Нейтън й се струваше твърде коравосърдечен, за да го харесва. — Обясни ми защо искаш да изхвърлиш слънчобраните ми? — настоя тя. — След това мога да ти ги дам. Тя извади двата слънчобрана, а третия напъха на дъното на сандъка, решила да го скрие от него. Но когато се изправи и се обърна към него, притискаше до гърдите си и трите слънчобрана. — Тези чадъри са опасни, ето защо. Тя не му повярва. — Как могат да бъдат опасни? Сара го гледаше така, сякаш той беше загубил разсъдъка си. Нейтън поклати глава. — Първият от тях осакати хората ми, Сара — започна той. — Само Айвън беше контузен — поправи го тя. — Следствие на което ти сготви онази проклета супа, която извади от строя останалите моряци от екипажа ми — възрази той. Тук той имаше основание, трябваше да признае тя, но според нея, беше крайно нелюбезно от негова страна да повдига отново въпроса за супата й. — Вторият слънчобран повреди кораба ми — продължи той. — Не си ли забелязала, че не се движим? Трябваше да пуснем котва, за да се заловим с ремонта. Ето защо проклетите ти чадъри ще отидат на дъното! — Нейтън, не исках да причиня всички тези злополуки. Държиш се така, като че ли съм го направила нарочно. — А не е ли нарочно? — Не! — извика тя. — Господи, ти ме обиждаш! Той искаше да налее малко разум в главата й. Тя започна обаче да плаче. — Престани с тези сълзи — каза той. Сара не само че продължи да плаче, но се хвърли в ръцете му. Дявол да го вземе, той беше причината, за да се разплаче, мислеше Нейтън, и тя трябва да му е сърдита, поне малко, нали? Нейтън не знаеше какво да прави с нея. Слънчобраните й се пръснаха по пода около краката му, а тя се притискаше отчаяно към гърдите му и ридаеше. Сълзите й намокриха ризата му. Той я прегърна и я притисна до себе си, като се питаше защо, по дяволите, му се иска да я утеши.Тази жена едва не разруши кораба! Той я целуна. Тя се сгуши в него и спря да плаче. — Знаят ли другите, че аз разбих кораба? — Не го разби — измърмори той. Господи, гласът й звучеше толкова жаловито. — Но мъжете мислят, че аз… — Сара, за ден-два ще установим повредата — каза той. Това беше лъжа, защото щеше да им отнеме най-малко седмица да видят какво трябва да се ремонтира, но той не й каза истината, за да намали тревогата й. Нейтън реши, че е изгубил ума си. Неговата съпруга непрекъснато създаваше хаос, още от мига, в който стъпи на кораба му! Той я целуна но косата и започна да разтрива гърба й. Тя се облегна на него. — Нейтън? — Да? — Персоналът ми знае ли, че аз съм причинила тази повреда? Той извъртя очи нагоре. Нейният персонал, наистина! — Да, знаят. — Ти ли им каза? Той затвори очи. В гласа й имаше такъв упрек! Сигурно си мисли, че той е непочтен към нея, предположи той. — Не, не съм им казал аз. Те видяха слънчобрана, Сара. — Искам да ме уважават. — О, те те уважават — заяви той. Гласът му беше загубил ядовитата си хапливост. Тя долови веселите нотки и почувства как в гърдите й се надига вълна от надежда, докато той не добави: — Следващото, което очакват от теб, е да им докараш чумата. Тя помисли, че той се шегува с нея — Не мога да повярвам на тази глупост — отговори тя. — О, да, така е — каза той. — Те се басират за това, Сара. Някои мислят, че първо ще е едрата шарка, а след това чумата. 3- Дара Джой- Тази нощ или никога — Джон? Хлое прекъсна мислите му. Той я погледна въпросително. — Да отидем ли в градината после? Трябва да обсъдя нещо с теб — тя го погледна многозначително над ръба на чашата си с вино. Значи смята да продължи с абсурдната си идея. Той я погледна търпеливо. — Не, Хлое. Джон явно смяташе да се инати. Време бе за още едно дребно предизвикателство, помисли си Хлое. Топна показалец в чашата си с вино и бавно го прокара по пълната си долна устна точно както бе виждала да прави една актриса. Лошото бе, че една капчица от червената течност бе потекла по брадичката й, а тя не усещаше. Ръката на Джон, повдигнала чашата към устните му, замръзна насред път, а самият той зяпна от изненада. Какво прави тя, за Бога? Съвсем доволна от реакцията на Джон, Хлое си каза, че този номер явно действа. Само виж лицето му… та той направо е омагьосан! Окуражена от очевидния си успех, тя реши да даде всичко от себе си, като му приложи най-примамливия според нея номер, на който бе способна. Разфокусира очите си и го дари с онзи замечтан премрежен поглед, присъщ на куртизанките. Жалко само, че това я правеше да изглежда малко кривогледа. Изражението на Джон бе също като на човек, цапардосан по главата с тежък предмет. — Милорд, настоявам! — изграчи Хлое с глас, според нея сластно дрезгав. И с виолетови очи, събрани над носа. Виното, което Джон и без това отпиваше без особено удоволствие, заседна в гърлото му и той се задави. — Джон, добре ли си? — графинята се наведе напред в стола си, а на лицето й се изписа загриженост. Морис здравата затупа племенника си по гърба. — Тоя як младеж? — шляп, шляп. — Та той е здрав като бик! Джон стисна вуйчо си за китката, за да прекрати пердаха. — Из… м-хм… извинете, графиньо. Стори ми се, че видях нещо… невероятно — той погледна Хлое многозначително. — Бъди внимателен. Лафен, главният готвач, ужасно ще се разстрои, ако припаднеш на масата с негови ястия — графинята му се усмихна любезно. Джон отвърна на усмивката й, след което тайничко погледна Хлое с буреносно изражение. 4- Джудит Макнот - Кралството на мечтите Момента когато Джени се моли или по точно "говори" с Бог: "Всъщност Дженифър беше толкова ужасена, че едва ли забелязваше някого от присъстващите. В този момент цялото й същество бе съсредоточено върху отчаяната й молитва към Бога, който, дали от липса на внимание, или от липса на интерес, й бе отредил тази тъжна участ. „Господи — изричаше безмълвно тя, — ако ще правиш нещо, за да спреш това бракосъчетание, трябва да го направиш бързо, или след пет минути ще бъде вече твърде късно! Със сигурност заслужавам нещо по-добро от нежелания брак с човека, отнел моята девственост! Много добре знаеш, че не му се отдадох просто така!“ Съзнавайки обаче колко е безразсъдно да се обвинява Всемогъщия, тя бързо го удари на молба: „Нима не съм се опитвала винаги да ти служа добре? Нима не съм ти се подчинявала винаги?“ — НЕ ВИНАГИ, ДЖЕНИФЪР! — прогърмя божият глас в съзнанието й. — Добре, де, почти винаги! — поправи се девойката. — Ходех на служба всеки ден, с изключение на случаите, когато бях болна, което беше много рядко, и казвах молитвите си всяка сутрин и всяка вечер, освен когато заспивах, преди да съм свършила. И се опитвах, наистина се опитвах да бъда това, което добрите сестри от абатството ме учеха да бъда. Знаеш колко силно се опитвах! Знаеш! Господи! — отчаяно проплака момичето. — Ако ми помогнеш да се отърва от тази участ, никога няма да бъда твърдоглава или импулсивна! — ТОВА НЕ ГО ВЯРВАМ, ДЖЕНИФЪР! — избумтя подозрително божият глас. — Не, заклевам се! — съвсем откровено заяви тя, опитвайки се да сключи сделка. — Ще направя всичко, което поискаш, ще се върна в абатството и ще посветя целия си живот на молитви, и… — Брачният договор бе подписан, както си му е редът. Извикайте свещеник — нареди лорд Балфур и дъхът на Дженифър застина в гърдите й. В съзнанието й изведнъж изникнаха всички картини на бъдещите страдания, които трябваше да преживее. — Господи! — замоли се тя. — Защо ми причиняваш всичко това? Няма да позволиш това да се случи с мен, нали? Голямата зала бе потънала в мълчание, а портите се отвориха. — НАПРОТИВ, ДЖЕНИФЪР. А също и моментът когато Ройс облича "поправената" от Джени риза и вижда какво е направила тя и то точно в момента когато смъмря приятеля си че се е оставил момичетата да го надхитрят: "— Ройс — Годфри стоеше в палатката на Вълка, дълбокият му глас бе изпълнен с огорчение, а загорялото му лице бе зачервено от смущение. — Жените… ъ-ъ-ъ… избягаха преди около четирийсет минути… Арик, Юстас и Лайънъл сега претърсват гората. Графът на Клеймор замръзна с ръка, протегната за ризата му, а на лицето му бе изписан почти комичен израз на неверие, докато се взираше в най-свирепия от рицарите си. — Какво? — попита той. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си оставил две наивни момичета да те надхитрят? — Той грабна ризата от купчината дрехи, които девойките бяха закърпили предишната нощ, опита се да напъха ръката си в нея, след което се втренчи учудено, когато видя, че дланта му не може да мине през очевидно зашития край на ръкава. Той изруга, взе друга риза и тъкмо пъхна ръката си в нея, когато целият ръкав се отдели от рамото. — Кълна се в Бога — процеди през зъби той, — само да ми падне тази синеока вещица, ще я…" Диалогът между Ройс и Джени когато тя шие раната на лицето му (междувпрочем нанесена от самата нея): Прехапала устни, Джени отново заби иглата. Лицето й бе пребледняло и графът се опита да я поразсее малко: — Какво те накара да мислиш, че от теб ще излезе смирена монахиня? — Н-н-нищо — промълви тя. — Тогава какво правеше в Белкъркското абатство? — Баща ми ме изпрати там. — Защото си е мислел, че от теб ще излезе монахиня? — учуди се Ройс, наблюдавайки я изпод вежди. — Вероятно е виждал някаква по-различна страна на характера ти, която още не си ми показала. Това за малко да я накара да се засмее, забеляза рицарят, докато гледаше как момичето прехапва устни, а страните му отново възвръщат цвета си. — Всъщност — започна девойката с глас, който за голямо изумление на графа звучеше нежно и приятно в случаите, когато не беше ядосана — май може да се каже, че татко ме изпрати там именно защото виждаше същата страна на характера ми, която виждаш и ги. — Сериозно? — попита Ройс. — Че за какъв дявол си се опитвала да го убиеш? Той беше толкова изненадан, че Джени не можа да скрие усмивката си. Освен това не беше яла нищо от предния ден и силното вино я караше да се чувства отпусната и замаяна. — Е? — попита Ройс, изучавайки трапчинките на бузите й. — Никога не съм се опитвала да убия баща си! — заяви тя и направи още един бод. — Какво си направила тогава, че да те изпрати в манастир? — Доста неща, между които и това, че отказах да се омъжа за един човек. .... .. — От колко време си в манастира? — От две години. — Май баща ти те смята за също толкова вироглава, инатлива, непокорна и безразсъдна, както и аз. — Ако ти бях дъщеря, как щеше да се чувстваш? — Прокълнат — отвърна й той, без да обръща внимание на обидения й поглед. — Само за два дни ти ми оказа такава съпротива, каквато не срещнах и при последните два замъка, които превзех. — Имах предвид — започна Джени, а очите й искряха от гняв, — ако бях твоя дъщеря, а смъртният ти враг ме беше отвлякъл — как би искал да се държа тогава? След кратък размисъл, по време на който графът прехвърли в паметта си всичко, което девойката се бе опитала да направи през последните часове, без да пренебрегва факта, че не бе проляла и една сълза — дори и когато я напердаши — той изрече: — Прибери си ноктите, Дженифър. Разбрах накъде биеш. Тя се усмихна доволно 5 - Джоана Линдзи - Ти ми принадлежиш Тук също любимите ми момента са няколко: Александра го наблюдаваше внимателно, но не откри никакви признаци, че това, което чува, го ядосва по някакъв начин. Изведнъж едно от момичетата, които сервираха храната, изпищя весело, втурна се през помещението и се хвърли на врата му. В първия момент Александра се смая, след това се намръщи, когато забеляза усмивката, с която Васили се обърна към момичето. Усмивката бе толкова открита и прелъстителна, че Александра затаи дъх, въпреки че тя не бе отправена към нея. Не беше някоя забележителна красавица, но Васили я гледаше така, като че ли никога не бе виждал по-красиво създание. Той се наведе и прошепна нещо в ухото й. Момичето се усмихна и постави интимно ръка на гърдите му. Той я потупа леко отзад, преди тя да се отдалечи, за да се върне към работата си. Момичето се обърна и му хвърли няколко пъти пламенни погледи през рамо. Всеки идиот би разбрал, че си бяха определили среща за по-късно. Александра стана от мястото си и се отправи след момичето. Настигна го точно когато щеше да влезе в кухнята. Без предупреждение — Александра не бе решила още как ще постъпи — тя грабна кичур от косата на момичето и я дръпна силно, така че то се озова лице в лице с нея. Подносът, който носеше, се изплъзна от пръстите й и се стовари с трясък на земята. Ако все още хората не ги бяха забелязали, то сега със сигурност всички погледи бяха насочени към тях. — Мъжът, който мислеше да вкараш в леглото си, ми е годеник. — Гласът й бе прекалено спокоен, като се имаше предвид за какво говореха. — Посмей още веднъж да се приближиш до него и ще ти отрежа и двете уши и ще ти ги дам да ги изядеш! Или може би смяташ, че жертвата си заслужава? — Не, баронесо — изпищя момичето, очите му се разшириха и то ужасно пребледня. — Познаваш ли ме? — Александра се намръщи. — Д-да, баронесо. — Тогава разбираш много добре, че не отправям празни заплахи? — Да! — Добре. Да се надяваме, че няма да се наложи отново да разговаряме. Александра се върна на масата си. Когато мина покрай Васили, дори не го удостои с поглед. Бе изненадана от себе си не заради това, което бе казала, а защото успя да предизвика такава сцена, без да изпитва ни най-малко угризение или смущение. Вече доказа на годеника си, че е под социалното му ниво. Оказа се по-лесно, отколкото бе предполагала. — Той беше ли шокиран? — прошепна тя на Стенка, докато заемаше мястото си. ...... Не след дълго сервираха вечеря, но Васили не се докосна до храната, докато Лазар, който стоеше до него, я поглъщаше с апетит. Васили се бе заел да изпие цяла бутилка водка. Бе ядосан през целия ден, защото не успя да убеди Александра да остави проклетите товарни коли, но сега бе готов да избухне всеки момент. Гневът му се усили, когато сервираха вечерята. Момичето, което я донесе, едва го погледна, ужасено, че може да привлече вниманието му. Другото момиче — той така и не успя да си спомни името й — бе изчезнало и той не очакваше да го види отново. Васили можеше да разпознае страха, граничещ с ужас. В този момент му се искаше го види изписан на лицето на годеницата си. Все още не можеше да повярва на сцената, която се разигра преди малко. Сцената, на която всички бяха станали свидетели. Що за варварско поведение демонстрираше тази жена! Каква злоба! И през ум не й мина да му се оплаче. Или да отправи заплахите си насаме, както би постъпил всеки цивилизован човек. Трябваше да покаже на всички каква дивачка е! И това бе жената, която баща му бе избрал за негова съпруга! С Лазар го свързваше дългогодишно приятелство, затова без да пита нищо, другият мъж бе наясно какви мисли измъчват приятеля му. В тази ситуация обаче Лазар не би могъл да прояви никакво съчувствие, още повече че вътрешно страшно се забавляваше. Поради невероятната си красота Васили никога не бе имал проблеми с жените. Но такава жена още не беше срещал. Нямаше да му навреди да разбере какво трябваше да изтърпят другите мъже от по-слабия пол. — Защо не забравиш за това? — предложи спокойно Лазар. Погледите им се срещнаха: единият — небесносин, а другият — златист, с цвят на разтопен пчелен мед. — Да забравя, че леглото ми тази нощ ще бъде празно, когато с нетърпение очаквах да го споделя с онова момиче? Или да забравя, че годеницата ми е подвижна бомба, готова всеки миг да избухне и да предизвика скандал? Лазар едва не се задави, докато се опитваше да сподави смеха си. — Предлагам ти за забравиш и двете — успя да изрече. — Леглото ти беше пълно по време на цялото пътуване до тук, така че малко въздържание няма да те убие. Васили не беше много сигурен в това, като си помисли как се чувстваше миналата нощ. — Сигурно няма, но ти пропускаш факта, че забавянето ми бе по-скоро в полза на Александра, отколкото в моя. Предполагаше се, че това ще я разгневи дотолкова, че да се откаже от мен и да развали годежа, а не да проявява неочаквана склонност към насилие. — Или блъфиране. — Бих искал да мога да ти вярвам, Лазар. В действителност си помислих същото, когато тя за пръв път ме заплаши, че ще направи това, на което стана свидетел току-що. Тя само изпълни обещанието, което ми даде, ако аз се опитам да се забавлявам с друга жена — да предизвика публичен скандал. Можеш ли да си представиш тя да направи подобно нещо в двора на Стефан? — Стефан сигурно ще се забавлява страхотно. За Таня съм сигурен — усмихна се Лазар. — А майка ми ще получи сърдечен удар. Трябва да се отърва от малката дивачка, преди да пристигнем в Кардиния. Но кажи ми как да го направя, когато тя ми отне най-сигурното средство, за да го постигна. — Но ти разполагаш и с други средства — напомни му Лазар. — Които, между впрочем, не можеш да използваш, докато седиш настрани от нея. — Ако стоях до нея, сигурно, щях да съм я удушил досега — отвърна Васили. — От което не съм се отказал и в този момент. Васили не преувеличаваше. Докато все още изпитваше непреодолим импулс да извие красивото й вратле, той дори избягваше да поглежда в нейна посока. В този момент обаче го направи. Това, което не бе очаквал, бе да се изуми още повече и моментално да забрави за гнева си. В едната си ръка Александра държеше пилешки крак, който размахваше наляво-надясно, докато разговаряше със събеседниците си. В другата й ръка имаше огромно листо варено зеле, което тя успя да натъпче в устата си с пръсти. Пиеше виното, което бе поръчала, направо от бутилката. Дори хляба си топеше в маслото, вместо да намаже маслото върху хляба. През петте минути, докато Васили я гледаше смаяно, тя нито веднъж не посегна към вилицата и ножа, които бяха поставени до чинията й. ..... — Защо ме целуна снощи? За миг Васили остана безмълвен и причината не бе в това, че чакаше Стенка да се отдалечи, за да не може да ги чува. Той просто се опитваше да се съвземе от смайването си. Ще трябва да свикне с нейната откровеност. Това й даваше огромно предимство, тъй като бе в състояние да го хване неподготвен, а той в никакъв случай нямаше намерение да търпи това. Накрая й отвърна, присвил здраво устни. — Момичето, което щях да целувам снощи, се уплаши и изчезна. Той не каза нищо повече и Александра бе принудена да си вади собствени заключения. — О, разбирам. Ако момичето, което си избрал първо, не се отзове, ти веднага преминаваш към втора възможност. А аз ти предлагам трета възможност, която не е зле да обмислиш. Дръж панталоните си закопчани, Петров! Поне докато развалиш този годеж. Тя се усмихна, когато изговаряше последните думи. Той й се усмихна в отговор и се приведе леко напред, като протегна ръка към врата й. Александра веднага разбра какви са намеренията му — да я придърпа към себе си и отново да я целуне, за да й покаже, че няма да й позволи да му нарежда какво да прави. Тя заби пети в корема на Принц Миша, който веднага се изправи на задните си крака. Васили бе принуден да удържа своя жребец, който уплашено бе отскочил назад. Александра препусна напред, преди той да бе успял да се справи с коня. Тя прие, че за момента победата е нейна — постигната за по-малко от пет минути. Толкова време отне на Васили да я достигне и буквално да я вдигне от седлото и да я премести върху собствения си кон. Александра не очакваше такава реакция от негова страна. Той я намести пред себе си, притискайки я плътно между бедрата си и здраво към гърдите си. Тази непосредствена близост извика в съзнанието й спомени и усещания от предишната нощ. Александра ги потисна и го погледна намръщено. — Какво смяташ да правиш сега, Петров — да се държиш като пълен глупак? — Продължавай в същия дух, скъпа, и ще ме накараш да потърся някое уединено място, за да ти покажа какво смятам да направя. Александра се уплаши да не би той наистина да изпълни намерението си, но никога нямаше да му го признае. Божик започна яростно да лае, като подскачаше до краката на коня и го караше да пристъпва нервно. Тримата братя Разин се приближиха шумно зад тях, за да й покажат, че са достатъчно близо до нея, а Стенка държеше поводите на Принц Миша. Казаците не казаха нищо, поне до този момент. Александра не искаше да се намесват и да си навлекат гнева на Васили. Все пак положението не беше опасно — освен за чувствата й. — Не отговори на въпроса ми — настоя тя. — Кажи на кучето да се махне! — бе единственият му кратък отговор. При други обстоятелства тя би се изсмяла. Вместо това излъга: — Божик няма да ме послуша, докато усеща, че съм в опасност. — Имаш най-добре обучените коне, които съм виждал. И очакваш от мен да повярвам, че не си обучила по подобен начин и кучето си? Васили не играеше честно, тъй като думите му можеха да се приемат само като комплимент. Конете й бяха нейната гордост и радост. Александра не можа да овладее задоволството си, че той е забелязал колко добре са гледани. Още повече, тя нямаше намерение да подлага на риск от нараняване някой кон, дори и неговия, просто защото й се искаше веднага да се махне от опасната му близост. Затова се обърна към Божик с властен тон, който животното веднага разпозна и на момента се подчини. Лаят спря и големият жребец скоро се успокои. — Сега можеш да направиш същото и с казаците си — заяви Васили. Александра сметна, че една отстъпка от нейна страна е напълно достатъчна, и отвърна недоволно: — Когато започнат да лаят, ще го направя! — Ще се престоря, че не съм чул това. — А аз ще се престоря, че не си си изгубил ума! Внезапно Александра почувства как гърдите му се разтресоха от смях. Не бе имала намерение да го развеселява или да му доставя удоволствие, но той реагираше на думите й с неподправено добро настроение. Васили спря коня си. 6 - Виктория Александър - Вярвай — По дяво… — Е, е, скъпа моя, що за език! Намираш се в параклис. Теса се извърна рязко в посоката, от която дойде гласът. Възрастен джентълмен се бе облегнал невъзмутимо на каменната стена. Акцентът му беше леко английски, сакото му беше с традиционна кройка, сребристата му коса — късо подстригана, а стоманеносивата брадичка — прецизно оформена. Тя ахна. — Вие! Вие сте… Той изтанцува няколко стъпки от танца степ. Теса го гледаше объркана. — Фред Астер? — Не. — Той направи още няколко перфектни стъпки. — Но хората казват — той завърши с поклон, — че приличам на него. Очите й се разшириха. Застанала между сър Парче и това подобие на Фред Астер, което очевидно очакваше аплодисменти, имаше пълното право да смята, че сънува кошмар. — Някой да ме ощипе, сигурно сънувам. Ръката й веднага изтръпна от болка. — Ох! — Тя стисна засегнатия крайник и се втренчи в подобието на Фред Астер. Той не бе помръднал и на сантиметър, но Теса не се и съмняваше, че вината е негова. — Заболя ме! Той сви рамене. — Каза да те ощипя. — Е, определено нямах предвид точно това! — Ако не си го имала предвид, не е трябвало да го казваш. — Едно от онези неща, които хората все повтарят. Като например „Стореното — сторено“ или „След дъжд — качулка“, или… — Тя присви очи. — „Луд като бясно куче.“ — Ръката й отново изтръпна. — Хей! — Съжалявам. — Той я удостои с мила усмивка. — Без да искам. — Обзалагам се. Кой си ти всъщност? Той кръстоса ръце на гърдите си. — Би трябвало да се обидя от това, че не можеш да ме познаеш. — Познавам те добре. Ти прекъсна часа ми тази сутрин. — Хайде, хайде, скъпа, това едва ли беше прекъсване. Само зададох един прост и уместен въпрос. — Хубаво. Може би не беше прекъсване. — Тя вдигна обвинително пръст към него. — Но не трябваше да бъдеш там. Администрацията би трябвало да предупреждава за външни посетители. Такива са правилата. Това е част от колективния трудов договор. Той повдигна безочливо вежди. — Аз не съм част от никакъв колективен трудов договор. И единствените правила, на които се подчинявам — очите му заблестяха, — са моите собствени. — Не ме интересува! — По дяволите, този мъж я дразнеше. От друга страна, раздразнението й бе изместило почти всичкия страх. — Единственото, което ме интересува, е отговорът на въпроса ми. Така че още един път — Фред, кой си ти? Той въздъхна. — Сигурна ли си, че не ме познаваш? — Да. — Съвсем? — Да, да, да! — Може би имам нужда от известна помощ в областта на пъблик рилейшънс — промърмори той. — Може би… — Думите излизаха през стиснатите й зъби. — Може би имаш нужда да забравиш егото си за момент и просто да отговориш на проклетия въпрос! — Теса — тихо каза той, — спомни си параклиса. — Не ми пука за параклиса! — Това е доста грубо от твоя страна. — Грубо? — Тя се задави от възмущение. — Грубо? — Ти го каза, скъпа. — Тонът му беше търпелив, сякаш говореше на малко дете. — Не съм груба. Винаги съм била… любезна. Точно така. — Тя изпъна дребната си фигура и го изгледа високомерно. — Аз съм изключително любезна. Той изсумтя. — Не и днес. — И чия е вината? Ти дори не проявяваш най-простата учтивост да се представиш. — Тя го изгледа триумфално. — Съвсем права си, скъпа. Моите извинения. Много добре. Позволи ми да се представя. — Той направи елегантен поклон, изправи се и я погледна в очите. — Магьосник необикновен и съветник на крале, аз съм Мерлин. Тя го гледа известно време, после изведнъж избухна в смях. — О, да, така е, приятелю. А аз съм Гленда, добрата вещица на Севера. Хайде. Очите му се присвиха, но гласът му беше благ. — Не ми вярваш? — Разбира се, че не ти вярвам. — В думите й звучеше убеденост, но в стомаха й се надигаше паника. — Погледни книгата, Теса. Тя не можа да устои на почти неприкритата му заповед. Погледът й падна върху книгата, която още беше в ръцете й. Тя сама се отвори на страницата, където беше рисунката на Мерлин. Теса сбърчи объркано вежди. Образът на стареца с бялата коса и конусовидна синя шапка бе изчезнал. Сега картината представляваше приятен възрастен мъж с прилежно оформена брадичка и сако с традиционна кройка. Книжката се изплъзна от пръстите й. Паниката й нарастваше. — Много добре. — Полагаше огромни усилия гласът й да не трепери. — Хубав номер. Но всяко десетгодишно хлапе сигурно би могло да го направи. — Така ли мислиш? — Веждите му отново арогантно подскочиха нагоре. — Разбира се. Тя вдигна брадичка, демонстрирайки увереност, каквато не изпитваше. Паниката в стомаха й се затягаше на възел и ледените пръсти на страха сграбчиха сърцето й. — Наистина? Небеса, нямах представа, че съвременните деца са толкова надарени. Как мислиш — някое десетгодишно хлапе дали ще успее да направи и това? Той вдигна ръце, после бавно ги отпусна. Движението беше плавно и хипнотизиращо. Теса гледаше как чертите му се променят толкова бавно, че почти изглеждаше естествено. Стоманеносивата брадичка стана по-бяла и се удължи. Сивата коса порасна, образува вълни — бели като сняг. Сакото се стопи в гладка, блестяща коприна, яркосиня, със златни звезди и планети, разпръснати по тъканта. Точно като във видеоклип. Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й. — Това е по-трудно. — Наистина. — Очите му блестяха. — Значи… ти си… — Мерлин. На вашите услуги. — Страхотно. Ужасът, който я бе сграбчил преди, се върна толкова силен, че почти й спря дъха. Подобен ужас бе изпитвала единствено в кошмарите си. До днес. Какво ставаше тук? За какво бе всичко това? През ума й веднага премина единственият логичен отговор. — Това е! Защо не се сетих по-рано? Какво облекчение. — Кое е облекчение? — Разбира се. Толкова е очевидно. — Думите й излизаха все по-бързо и по-бързо, пречеше им единствено страхът, че може, че е съвсем малко вероятно, да греши. — Аз спя. Заспала съм в библиотеката, загледана в тъпата книга. Това е просто сън. Гледай. — Тя пристъпи към стената и удари с ръка студената й, твърда и съвсем реална повърхност. — Добре, няма проблем. — Почти бе очаквала ръката й да мине през стената. — Може и да изглежда реално, но не е. — Погледна към Мерлин. Той все още си беше с костюма на герой от Дисниленд. — Ако затворя очи, ти ще си отидеш и аз ще се събудя. Ето. — Тя стисна здраво очи. — Едно, две, три… — Щеше да се събуди, когато стигне до десет. — Четири, пет, шест… — Дали вече не е изчезнал? — Седем, осем, девет… — Тя отвори рязко очи. — Десет. Мерлин стоеше на съвсем същото място усмихнат. — Проклятие — изстена тя. Мерлин отвори уста сякаш за да каже нещо. — Знам, знам, не е необходимо да го казваш. Това е параклис. Съжалявам. Но не е истински параклис, затова няма значение. Всичко е само в главата ми. — Тя огледа помещението. — Имам страхотно въображение между другото. Виж само всичко това. — Тя махна с ръка. — Стените, слънчевият лъч през прозореца, дори сър Парче ей там — всичко е съвсем автентично. Особено като се отчете, че дори не харесвам този период от историята. — Отвратителен, претъпкан, мръсен, смърдящ период. Епидемии. Мисля, че такива бяха думите ти — каза Мерлин. — Точно! Виждаш ли? Как щеше да ги знаеш, освен ако това не е сън? — Или ако не съм Мерлин, магьосник необикновен и съветник на крале. — Не, не, няма начин. Ти не си истински. Това е сън. — Тя поклати енергично глава. — А дори и да не е сън, ти пак не би могъл да си истински, защото Мерлин никога не е съществувал. Ти си плод на въображението ми. Внушителен плод… — Благодаря. — Но плод, въпреки всичко. Най-близкото до действителността беше представянето ти като Фред Астер… — Научих го на всичко, което знаеше — промърмори плодът. — Но дори и това не се брои, защото аз спя. Точка. Следователно… — Тя тръсна ръце, сякаш са мокри, нервен жест, останал още от детството й. Гласът й се извиси опасно високо: — Защо не мога да се събудя? — Е, аз бих казал, че отговорът е очевиден. — Ти си ужасно долен за някой, който не съществува — озъби сетя. — И какво искаш да кажеш с това „очевидно“? Не мисля… Мили Боже! — Тя се плесна по бузите. — Аз съм в кома, нали? Това обяснява защо всичко не е съвсем като сън. Но защо не си спомням нищо? Може би съм била блъсната от кола… — В библиотеката? — прекъсна я кисело той. — Човек никога не знае. Коли доста често се блъскат в сгради. — Ти беше на третия етаж. — Добре, де. Може да е било самолет. Може би се е разбил в сградата. Това би обяснило защо не си спомням нищо. — Започна да крачи напред-назад, заобикаляйки сър Парче, който въобще не помръдваше. С нейния късмет! Съзнанието й измисля мъж като този, а той е вцепенен като пън. — Значи… Някакъв самолет се е разбил в библиотеката и аз… О, не! — Тя се втренчи в Мерлин и очите й се изпълниха със сълзи. — Мъртва съм, нали? Мъртва съм и това е адът. Изпратили са ме да прекарам вечността в Средновековието с един страхотен мъж, замръзнал като буца лед, и с теб. — Очите й се разшириха. — Ако това е адът, то значи ти си… — Съвсем сигурно не съм. — Гласът му прогърмя обидено. — Не ми харесва допускането ти. О, разбира се, не бях идеален през последните няколко хилядолетия, но съм повече от убеден, че няма да прекарам вечността на място, много по-топло от… да кажем… един хубав Карибски остров. Като се изключи това, ти не си мъртва. — Слава Богу. — Тя въздъхна с облекчение и прокара пръсти през късата си, накъдрена коса. — Значи е кома. Може би съм паднала? Има логика. Паднала съм и съм си ударила главата в масата. Разбира се… голяма, тежка дъбова маса. Ударила съм си главата и сега съм в някоя болница. Лекарите се грижат за мен. Сигурно съм включена на системи и всички онези глупости. Но как така ще пострадам! След три седмици заминавам за Гърция. Ами ако не се събудя навреме? Ами ако въобще не се събудя? Ами ако… Ох! — Ръката й отново изтръпна от ощипване. — Защо го направи? — Подозирах, че за предпочитане е да те зашлевя през лицето. — Да, ако това са единствените възможни алтернативи. Тя се втренчи в набедения магьосник, а той отвърна на погледа й с търпелива усмивка. — Свърши ли? — Не — сопна се тя и разтри ръката си. — Добре. Сега вече свърших. — Отлично. Ако си успяла да овладееш емоционалния си изблик, имаме за какво да поговорим. — Обикновено не избухвам така — промърмори Теса. — Знам, скъпа. Трябва да си призная, че доста се изненадах. — Изненадал си се? Господи! — Погледът й се впи в неговия. — Толкова съжалявам. — И саркастична при това. Тц-тц. — Мерлин поклати глава и въздъхна. 7- Джудит Макнот - Преди да те срещна — Лангфорд и Дьовил никога няма да се принизят да решат проблемите си с юмруци, млади момко! В това е разликата между малките неопитни палета като вас и истинските джентълмени като останалите присъстващи около тази маса. Трябва да усвоите добрите маниери от по-възрастните си приятели, да придобиете тяхното лустро. Вместо да се възхищавате на предимствата на Дьовил в юмручния бой, би трябвало да отбележите кавалерското му държание и изключителния начин, по който си връзва вратовръзката! — Благодаря, Баскервил — промърмори Ники. — Няма за какво, Дьовил. Говоря самата истина. Вие сте пример за подражание. Бой с юмруци! Как ли пък не! На всеки възпитан човек ще му се догади от подобна мисъл! — Противно е дори да се коментира — кимна херцог Станхоуп и огледа лицата на противниците си, опитвайки се да разбере дали си струва да рискува и да покачи залога при положение, че картите му бяха слаби. — Моите извинения, господа… — започна младежът, но внезапно спря и само след секунда възкликна: — Не казахте ли, че Лангфорд е в провинцията? Всички погледи се вдигнаха от картите и петимата господа видяха Лангфорд да се приближава към масата им с убийствено изражение на лицето. Четиримата замръзнаха на местата си от изненада. Чувстваха, че предстои да се разрази буря, и тръпнеха от страх, че ще пострадат, без дори да знаят за какво. Единствен Никълъс Дьовил не се притесняваше от приближаващата опасност. Той по-скоро имаше вид на човек, който е нетърпение очаква сблъсъка. Когато графът спря зад неговия стол, Ники се облегна назад, пъхна ръце в джобовете си и иронично попита: — Искате ли да се включите в играта, Лангфорд? — Ставай! — процеди през зъби Стивън. Ръкавицата беше хвърлена. Дьовил само се усмихна и се намести още по-удобно на стола си. — Тук ли? — развеселено вдигна вежди той. — Ставай от стола, ти, кучи… — изсъска гневно графът. — Значи тук — прекъсна го французинът, стана и обърна глава към една от празните зали. Новината, че ще последва сбиване, се разнесе светкавично из целия клуб и управителят задъхано дотича. — Моля ви, господа! Господа! Никога в историята на нашия клуб не е имало подобни… — викаше той, опитвайки се да настигне графа и Дьовил, запътили се към една от залите. Вратата се затръшна под носа му. — Помислете за официалното си облекло, господа! Помислете за мебелите! — изкрещя човечецът и рязко отвори вратата — тъкмо навреме, за да чуе свистене на юмрук във въздуха и да види как главата на Дьовил се отмята назад. Управителят уплашено затвори вратата. Лицето му беше пребледняло като на смъртник. Мъжете го гледаха очаквателно. — Е? — попита най-сетне един от присъстващите. Управителят направи опит да се овладее и с разтреперан глас отвърна: — До момента… резултатът е три към две… предполагам. — В чия полза, приятелю? — поинтересува се един елегантно облечен джентълмен, който нямаше търпение да се включи в обзалагането. Управителят се поколеба, после бързо отвори вратата и надникна в залата. В същия миг се чу силен трясък. — За Лангфорд! — извика през рамо управителят и понечи да затвори вратата, но се спря и отново надникна вътре. — Не, за Дьовил! — съобщи той след последвалия нов удар. — Не, за Лангфорд! Не… — Той с трясък затвори вратата, едва избягвайки опасността да бъде повален от нечий юмрук. Управителят остана с гръб, прилепен до вратата през цялото време, докато траеше боят. Най-сетне Дьовил и Лангфорд излязоха. Управителят бързо се шмугна в залата. Доплака му се при вида на унищожените мебели. Вдигна най-близкия стол и той се разпадна в ръцете му… Когато двамата благородници се появиха пред останалите, замрелите разговори избухнаха с пълна сила — една обичайна тактика, с която мъжете се опитваха да покажат, че вниманието им е било насочено другаде. Двамата съперници се разделиха в средата на залата. Лангфорд отиде при сервитьора, за да си поръча пиене, а Дьовил се върна на старото си място на масата за вист. — Мой ред ли беше? — попита той, посягайки към картите си. Двамата младежи едновременно кимнаха, херцогът на Станхоуп учтиво отвърна, че е почти сигурен в това, но Баскервил, който умираше от яд, че е станал за смях пред младежите, грубо подхвърли: — По-добре кажи какво стана там вътре, иначе тези двамата няма да могат да се концентрират върху играта. Няма дори да успеят да заспят, докато не разберат какъв е изходът от двубоя. Трябва да ти кажа, че с Лангфорд се държахте невъзпитано, Дьовил! — добави той. — Няма нищо за разказване — отвърна Ники, взе тестето карти от средата на масата и майсторски ги разбърка. — Обсъждахме една сватба. Баскервил го погледна обнадежден, двамата младежи очевидно бяха развеселени, но само по-пияният от тях прояви нетактичност да попита: — Сватба ли? Че какво толкова има да обсъждат двама джентълмени, когато става въпрос само за някаква си сватба? — Кой ще е младоженецът — отвърна нехайно Ники. — И взехте ли това решение, сър? — попита приятелят му, опитвайки се да заглади лошото впечатление от държанието на другаря си, като се престори, че вярва на тази съшита с бели конци история. — Да — рече Ники и хвърли няколко чипа на масата. — Аз ще съм шаферът. — Сватба! — изсмя се пияният и отпи от чашата си. Никълъс Дьовил вдигна очи от картите си, впи ги в лицето на нахалния младеж и хладно понита: — А може би предпочитате да се превърне в погребение? Баскервил се уплаши да не последва нещо лошо, затова побърза да отвлече вниманието на Ники, като попита: — И какво друго дискутирахте с Лангфорд? Доста се забавихте. — Обсъждахме също и малките стари дами с объркани спомени — иронично отвърна Ники. — И се чудехме на Божията мъдрост, благодарение на която езиците на тези старици продължават да работят дълго след като мозъкът им е престанал да функционира. Херцогът на Станхоуп остро го изгледа: — Надявам се, че не говорите за дама, която познавам! — Всъщност познаваш ли дама, която са нарекли „Черити“, вместо да й дадат много по-точното название „Кокоши мозък“? Херцогът едва потисна смеха си при това описание на по-възрастната му сестра. — Може и да познавам — отвърна той и кимна на новия играч, приближил се до масата им. Новопристигналият свойски се настани, кимайки на Баскервил и Дьовил, и погледна въпросително към младежите. — Тези двамата с увиснали челюсти и дълбоки джобове са лордовете Банбратен и Айсли — представи ги Ники. — Вие вече сигурно сте виждали графа на Лангфорд? — попита той младите лордове. Те едновременно кимнаха. — Добре. Сега, след като приключихме с представянето, двамата с графа ще се заемем с благородната задача да приберем остатъка от бащините ви пари. 8 - Мъжът на моите мечти – Джоана Линдзи — Какво трябва да мине добре в Хампшър? — попита Девлин без да си даде сметка, че тонът му изведнъж е станал рязък. — Да не би да очакваш предложение за женитба? — Небеса, не! — засмя се тя. — Там само ще се запозная с него. Храня големи надежди, наистина, но не чак толкова големи. — С други думи, ти вече си го избрала, но той още не знае. И кой е нещастникът, на когото си хвърлила око? — Ще ти бъда признателна, ако говориш с по-голямо уважение за бъдещия ми съпруг. — Притрябвала ми е твоята признателност — изсумтя Девлин. — Не се шегуваш, нали? Наистина възнамеряваш да се омъжиш за човек, когото дори не си виждала? — Да — решително отговори Мегън. — Така че не се безпокой, господин Джефрис. Сърцето ми скоро ще бъде заето. — О, освен всичко останало възнамеряваш и да се влюбиш в този непознат… Имаш ли представа поне как изглежда? — Ами, не, но… — А-ха! Значи просто се домогваш до титлата му, така ли? — И какво, ако е така? Да не би да съм първата? — Не, не си, това се прави от векове, но един благородник обикновено също иска да получи нещо в замяна на титлата си. Какво можеш да му предложиш ти? Саркастичният му тон я засегна болезнено. — Е, това се оказа едно краткотрайно примирие, нали? — Тя се извърна и поведе Сър Амброуз към конюшнята. Девлин я догони и закрачи редом с нея. — Съжалявам. Не исках да го казвам. — Какво значение има една обида в повече? Може би Тифани беше права. Може би за теб се е превърнало в навик да сипеш оскърбления, за да пречиш на жените да „падат в краката ти". Но, както вече казах, няма защо да се безпокоиш, че аз мога да „падна", господин Джефрис. Опасенията ти, че това може да се случи — доколкото въобще си ги имал — са били смешни. Ти изобщо не ме привличаш. Значи бялото знаме се сменяше с червено — ярко, ярко червено. — Това изявление лесно може да бъде опровергано. Да ти покажа ли как? — Да не смяташ да правиш представление току пред къщата? — Вече стигнахме до страничния двор, ако не си забелязала. Да, точно това смятам да направя, по дяволите — изръмжа той. — Хм, по-добре недей. Баща ми, който със сигурност ще чуе сърцераздирателния ми писък, изобщо няма да остане възхитен. Както, впрочем, и бъдещият ми съпруг, а дук Ротстън не е човек, с когото… — Кой? Мегън бе принудена да се обърне, защото Девлин се беше заковал на място. Шокираното му изражение я изпълни със злорадо задоволство. — Предполагам, че това може да те слиса — каза тя невъзмутимо. — Добре ли чух? — Съвсем добре. До края на тази година аз ще бъда съпруга на Амброуз Сейнт Джеймз. И ти, господин Джефрис, няма да бъдеш поканен на сватбата. — Защо… защо точно той? — Защо не? Аз харесвам неговата конюшня. — Харесваш неговата… Останалата част от изречението премина в нечленоразделно ломотене. Мегън сви рамене и продължи напред сама. 9- Прелъстен - Виржиния Хенли Новите обитатели запалиха любопитството на младата прислужница. Под предлог, че бърше праха, тя се качи на горния етаж и започна да подслушва край една от вратите и да наднича през ключалката. Джон Бул избра точно този момент, за да я отвори. При вида на коленичилото момиче той се учуди от този обичай. — Молиш ли се? — попита тамилецът. — Да надничам ли? (На английски двете думи звучат доста близко, „прей“ — моля се и „прай“ — надничам) — изрече Дора. — Не съм те обвинил, че шпионираш, макар сега да виждам, че точно това е било намерението ти. — Не съм надничала — отрече момичето. — Сега към надничането прибавяш и лъжа. Защо си се вторачила в главата ми? Слугинята подсмръкна и реши, че е най-добре да атакува. — Защо носиш туй около главата си? Джон Бул се чудеше как да обясни това на момичето, жена, което очевидно принадлежеше към по-низшите касти. — Това е моята униформа. Нося я поради същата причина, поради която ти ходиш с този парцал на главата. — Парцал ли? — възкликна Дора, дълбоко обидена. Това бе една от най-хубавите й шапки. — Шапките ми не са парцали. Таз е ленена и имам дори една дантелена. — Въшки ли? (недоразумение поради близостта в звученето на думите „дантела“ и „въшки“) — погледна я ужасен той. — Ти имаш въшки? Това обясняваше защо покрива главата си с ужасната шапка. — Имам — потвърди гордо Дора. — Не се приближавай! Ти си нечиста! — Нечиста! — изпищя младата жена. — Уволнена си! Къш, къш! — Не мойш да ма уволняваш… дойде едва днес! — Не съм дошъл в Англия, за да умирам, а да живея! — След това слезе към кухнята и спря пред закръглената готвачка. — Позволете да ви се представя. Аз съм Джон Бул. — Ако ти си Джон Бул, тогаз аз съм Савската кралица — заяви тя. — Савска ли? Значи тогава вие не сте жената-прасе? (Игра на думи: хог — свиня) — попита леко объркан той. Дора се изкиска, а лицето на готвачката стана пурпурночервено. — Жена-прасе ли? Ти с името ми ли се подиграваш? — попита тя. — Не, не, мадам. Уверявам ви, че съм напълно сериозен. — За теб съм госпожа Хог. И искам уважение в кухнята си. Мразя да ми се месят. — Нямам намерение да се смесвам с вас, мадам, нито пък с момичето с въшките. Дойдох за парченце плод за скореца на господаря. Къде е птицата? — Мразя я! — заяви готвачката. Джон Бул пребледня леко. — Изядохте ли я? (Готвачката произнася неправилно глагола „мразя“, в резултат на което звучи като „изядох“) — попита невярващо той. — Господарят я обичаше. — Е, мразя я. Отиде си долу и там си остана! — Нямам думи — промълви тамилът. — Мозък, искаш да кажеш. — Бих могъл да кажа нещо гадно, но ще се въздържа! — заяви той и напусна кухнята. 10 - Джули Гарууд - Принцеса Алесандра Игуменката майка Мери Фелисити винаги бе вярвала в чудеса, но през всичките си шестдесет и седем години на тая земя, тя за първи път стана свидетел на едно от тях в един мразовит февруарски ден на 1820 година, когато писмото пристигна от Англия. В началото се страхуваше да повярва на благословената новина, защото се опасяваше, че Дяволът е решил да я измами, за да подхрани надеждите и сетне окончателно да ги смаже. Но след като тя покорно отговори на официалното писмо и получи второ потвърждение, подпечатано от херцог Уилямшиър, майка Мери Фелисити го прие като дар, защото това наистина си беше дар. Истинско чудо. Най-после те щяха да се отърват от тази немирница. Още на другия ден, по време на сутрешната молитва игуменката сподели новината с другите монахини. Вечерта отпразнуваха събитието с патешка супа и прясно изпечен черен хляб. Сестра Ракел беше твърде развълнувана и по вечерня на два пъти я смъмриха за гръмогласния й смях. На следния ден следобед извикаха немирницата — или иначе казано принцеса Алесандра — в безупречния кабинет на игуменката. Докато принцесата слушаше новините за заминаването й от манастира, сестра Ракел събираше багажа й. .... Тъгата в гласа на Алесандра накара игуменката да поклати глава. — Не мога да те оставя тук, дори и да имаше основателна причина… Алесандра се хвана като удавник за сламка. — О, наистина има такава — каза бързо тя. Пое си дълбоко дъх и тържествено рече: — Реших да стана монахиня. Самата мисъл, че Алесандра може да се присъедини към техния свети орден, смрази игуменката от главата до петите. — Бог да ни е на помощ — промърмори тя. — Това е заради ония сметки нали, Майко? Искате да си отида заради онази дребна… фалшификация. — Алесандра… — Направих го само, защото исках банкерът да ви отпусне заем. Вие отказахте да използувате моя капитал, а аз знаех колко много се нуждаехте от параклиса… а пък и този пожар. И вие получихте заема, нали? Вярвам, че Бог е простил измамата ми, а сигурно и Той самият ми е помогнал да променя числата в сметките, инак не би ме дарил със способността така добре да се оправям с цифрите. Нали, Майко? Дълбоко в сърцето си знам, че Той ми е простил това дребно мошеничество. — Мошеничество? По-скоро бих казала кражба — изсумтя монахинята. — Не, Майко — поправи я Алесандра. — Кражба означава да присвоиш нещо, а аз нищо такова не съм направила. Просто поправих числата. Начумереното лице на игуменката подсказа на Алесандра, че не е трябвало да й противоречи, нито да повдига щекотливата тема за счетоводните книги. — А пожара… — Майко, аз вече си признах колко много съжалявам за тоя злополучен инцидент — рече на един дъх Алесандра и побърза да смени темата преди майка Мери Фелисити да се разсърди отново. — Наистина бях сериозна като казах, че искам да стана монахиня. Вярвам, че това е моето призвание. ПП Класацийката за Малори ще я изтипосам тази седмица (сигурна съм че никак няма да ме затрудни)
  10. С извинения за закъснението; Честит Рожден Ден Тори, Желая ти от сърце: любов, добри приятели, пари и още много, много рождени дни! Честит рожден ден Тори! Щастлив живот, прекрасна младост, Желая ти навред успех! Да срещаш трудностите с радост, да бъдеш истински човек.
  11. svetla11

    Дискусии: Любовни романи Част 1

    Здравейте, Най сетне след тоооллкова дълга според мен раздяла съм отново тук - липсвахте ми Все още не съм смогнала да прочета всичко изписано докато ме нямаше (всъщност бях тук но в работа и в къщи имах много натоварени дни и заради това не можах да се включвам в дискусиите и темите ще се старая да наваксам ) Много, ама много ви БЛАГОДАРЯ за всички качени книжки, Страхотни сте - както винаги
  12. svetla11

    Кой любовен роман четете в момента? (част 1)

    Май става дума за Братята Куин, аз все още не съм ги подхванала но мога да ти препоръчам поредицата й за три сестри: Родена в огън, Родена в лед, Родена в грях - цялата поредица е лека и приятна за четене, без интриги и т.н.
  13. svetla11

    Дискусии: Любовни романи Част 1

    И аз съм я чела, и на мен много ми хареса (ех, като се има впредвид че съм фенка на Макнот няма как ) значи, имаш една препоръка и от мен - захващай я
  14. Желая ти време за щастие, време за любов, време за промяна, време за наслада, време за мечти, време да опиташ от всички сладости на света и …. човек, с когото да ги споделиш!
  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.