Премини към съдържанието

El.

Потребител
  • Публикации

    351
  • Регистрация

  • Последно онлайн

Всичко публикувано от El.

  1. El.

    1400

    Да. И ако някой от вас се сети за филм или книга, които имат сходен сюжет, ще съм благодарна за помощта да ми ги подскаже. Опитвам се да изключа възможността да съм си спомняла някое литературно произведение. За сега се сещам само за неща от преди този период и след това (Робин Худ, Роб Рой, Бялата ръкавица, Тримата мускетари...) Хенри 4 на Шекспир-не. Не съм го чела него. Дарки, надявам се, че си доволен от историята
  2. El.

    1400

    Това не го знаех ! Виж един от следващите ми коментари.
  3. El.

    1400

    Gregorian Chant Benedictinos За онези, които не са ~запознати~ с начина ми на писане, пускайте да върви музиката, докато четете. Обикновено това е мелодията, на която е писан текста, така че двете са свързани. 1400 Лейтенант Джонатан Суифт се беше разположил на малък стол пред палатката си. Наоколо току започваше да се спуска вечерен сумрак. В лагера острите метални почуквания на оръжия се сменяха с по-спокойните звуци на човешки говор. Джонатан държеше в ръцете си дълъг меч с почерняла от ползване дръжка. До краката му почиваше чаша с ейл. Вечерта обещаваше да е спокойна. Лейтенантът прокара по острието грубоват бруст. Кшшшшшт. Мечът отдавна беше наточен, но Джонатан си беше изградил навик с годините по бойните полета да проверява острието. Беше научил как да го прави още в детството си, от баща си- ковач в замъка. За дългите години война и множество бунтове в страната, Джонатан изгради кариера на професионален военен. Иначе щеше да наследи фамилния занаят от баща си. От миналото му беше останал само навика да се справя с бруста и остриетата. Мирис на дим погъделичка носа му. Едва доловим аромат на печено месо извика в главата му спомен от детството. Видя се как тича по каменната настилка в двора, към къщи и обяда. Ризата му се вееше свободно на раменете, а босите му крака шляпаха по калдаръма отдолу. Кшшшт. Джонатан отпи дълга глътка от бирата. Слънчевият спомен контрастираше с разкашкания пейзаж наоколо. Вече беше престанал да брои дните на война. Те бяха започнали още преди да се роди и както изглеждаше, нямаше да свършат скоро. Понякога врагът се сменяше. Вместо французи, насреща се изправяха уелсци. Но самите дни оставаха едни и същи - атака, мушкане, рязане, пот, кръв. Ако не убиваш, ще бъдеш убит... Джонатан се биеше там, където неговия капитан го отведеше. Беше добър във военното дело. Успя да стигне до най-високата възможна длъжност, която беше дадена за човек без благородническо потекло. Сега беше лейтенант. Хората от отряда му се отнасяха към него с уважение и дори другарска обич. И той се грижеше добре за тях. Пазеше ги. Те - него, когато това беше необходимо. Тази вечер се чувстваше уморен. Вече не беше в първа младост. В тъмните му коси проблясваха сребърни кичури. Около очите фината мрежа от бръчки се задълбаваше. Вените на мазолестите му ръце изпъкваха. Вечеря бързо и мълчаливо. Предпочете да се оттегли рано в палатката си. След едва втората чаша ейл за вечерта. Тъкмо откачаше чорапите от колана, когато предпазлив глас го накара да погледне към входа: "Лейтенант Суифт!" Закачулена фигура на леко пълен мъж зае отвора на палатката. "Аз съм." "Бих искал да поговорим... касае вашия приятел Джон Талбът." Джонатан за секунда замръзна. После с широк жест показа на неканения гост да седне. На лицето на мъжа се изписа видимо облекчение. Суифт разгледа внимателно и строго човека. Червените му коси подсказваха кръвна връзка, която не беше безопасно да имаш в тези времена. Какво можеше да накара уелсец да дойде в лагера на врага, във време на война и още повече да желае разговор, свързан с английски благородник? "Говорете!" Мъжът помълча за миг, преди да започне да говори. Сякаш все още не беше сигурен, че разговаря с точния човек. Изложи рискован план. Ако се получеше, имаше шанс да се помирят бунтовниците с англичаните. Но шансът беше твърде малък. На първо време Джонатан трябваше да предаде медальон на младия Талбът. Медальонът щеше да демонстрира удобрението на уелсците към англичанина. Лейтенантът хвърли едва бегъл поглед върху парчето метал. Отпрати мъжа на бързо. И без това бунтовникът се беше задържал твърде дълго при него. Всеки момент можее да се появи някой, за да поиска нещо от лейтенанта, а последното нещо, което му беше нужно на Суифт, беше да го заподозрат в измяна. Не беше предател. Дори му беше противна мисълта за предателство. През нощта Джонатан не можа да заспи. Мислеше за Джон. Бяха се сприятелили с младия благородник, въпреки разликата в потеклото им и възрастта. Младият Талбът беше поел поста на капитан на место сър Мортимър в кампанията срещу Оуен Глендър. Лейтенант Суифт отговаряше за отряд от хората на рицаря. После военните обязаности ги разделиха, но между двамата мъже остана уважението и постепенно то прерасна в приятелство. Джонатан нямаше свое семейство. До някъде защото не искаше да оставя след себе си сираци и жена в нужда. За това пък пренесе бащинската си обич към Джон. В тъмната палатка войникът извади изпод ризата получения медальон. Светлината не стигаше, за да го разгледа в детайл. Пръстите му опипаха повърхността. По-рано вечерта бегло забеляза, че представлява безкрайна плетка на келтски възел. От онези, които бяха пръснати по камъните на Уелс. Следи от диваци от прастари времена. Малко беше вероятно този медальон да помогне за подобряване на отношенията между уелсци и англичани. Лейтенантът осъзна, че го прие просто, защото вече се беше уморил да воюва. ... Няколко месеца по-късно Лейтенант Суифт се опитваше да изглежда спокоен в съдебната зала. Военната кампания свърши с успех, но него го очакваше неприятен обрат на съдбата у дома. По донос на сър Уитклиф Джонатан Суифт беше обвинен в ерес. Само седмици след завръщането му го прибраха в килиите на крепостта. Епископ Тинкълтън го подложи на безкраен разпит по религиозни въпроси. За Джонатан тези "разговори" бяха хем безумни, хем забавни. Тинкълтън не блестеше с особен ум. Прилежността му в църковното дело и амбицията го бяха издигнали до високия му пост. Въпросите му често се повтаряха, почти без никакъв опит да прикрият тенденциозното подвеждане в тях. Лейтенантът се стараеше да отговаря изчерпателно и вярно. Доколкото беше възможно да докаже правилния си мирянски живот, съчетан с военна кариера. След ден, изпълнен с дрезгавия глас на Тинкълтън, Джонатан желаеше само да бъде обгърнат от тишина. За негово раздразнение, в килиите това беше невозможно. Очитему бяха лишени от нормална светлина, за това ушите му слухтяха по стар навик за всеки шум. Простенвания на други хора, тракане на халби по пода, вероятно ейла на пазачите, пращенето на факела на отсрещната стена. Дори капките влага по стената понякога се спускаха между камъните с трополене. Но най-мъчителен беше галопът от мисли в главата му. Отне му дни, зада сглоби цялата картина на политическа игра, която се беше разиграла у дома, която го беше довела до тук. Лейтенант Суифт беше твърде обичан, с твърде силни приятели. За това беше станал неудобен. За това трябваше да бъде премахнат. Джонатан не можеше да разчита на помощ от вън. Религиозните съдилища набираха сила, а и с последните закони за преследването на еретици, малко хора биха се престрашили да се намесят в негова полза. В деня на съда, лейтенантът положи усилие да е спокоен. Поискаха да се разкае за ерес, която не изповядваше, и го направи. Трябваше да демонстрира православна вяра и го направи. Пак и пак. По-разпалено, отколкото си беше представял, но обвиненията в залата събуждаха гнева на честолюбието му. Дланите му несъзнателно се свиха в юмрък. Кокълчетата на пръстите побеляха. Ръцете си почувства чужди. Също както чужди му бяха всички хора наоколо. Немите стени от полиран камък, разкаляния под, който не беше успял да изсъхне от априлския дъжд, скърцащите столове и дървената маса, зад коята се бяха скрили съдиите. Всичко в залата лъхаше на фалш и студ. Гадише му се от това, че тук стоеше заради нечия политическа игра. Колко жалко и недостойно! Джонатан изчака тихо присъдата. Тя му беше предварително известна- изгаряне на клада. Хладни мравки полазиха гърба му,когато разбра, че го осъждат на разчленяване. На лицето му се изписа гротескна гримаса - ирония, недоумение, гняв. Сър Уитклиф беше достигнал края на своя цинизъм в играта си- лейтенант Суифт щеше да бъде премахнат с наказание за държавна измяна, а осъден за религиозна ерес. *** Присъдата беше изпълнена без забавяне. Осакатеното, но все още живо тяло на лейтенанта беше хвърлено на първо време обратно в килията. Бяха прогорили раните, за да остане възможно най-дълго жив. На прогнилия сламенник, на студения под в сумрачната килия умиращият мъж съжаляваше само за едно нещо. Така и не успя да предаде келтския медальон на Джон Талбът. Sue * Имената са на реални исторически фигури, но в текста са ползвани произволно.
  4. Този път грешиш! Не съм привърженик нито на вечната младост, нито на безсмъртието. Безсмъртие? Не, благодаря! Това е отегчително и не си го пожелавам. Както споменах, вярвам в това, че душата ни е родена, има причина да се развива и еволюира и накрая ще се слее с това, което я е създало. Т.е. ще бъде дезинтегрирана във форма, в която няма да има Аз. Може част от същността и да бъде дадена за формирането на ново Аз, но Аз, което съм, няма да го има. Обаче, нямам представа каква е причината, за да вървят душите ни по този път, нито какво точно се случва на края. Знам, че се учим. Знам, че учим другите около себе си. Защо? Не знам. Персонализирам Бог, поради което не мога да се съглася с липсата на такъв (Абсолют) както се счита в будизма. И това, което не приемам във философията на розенкройцерите, както ми е представена до сега , е черногледството.
  5. Напоследък само а-ла недлко йорданов ми идва като муза

    1. Velichka Plyakova

      Velichka Plyakova


      ами точно той ти е нужен докато поотрасне графинята. Сега трябва приказки за малки деца да сътворяваш, не за малки вещици ...

    2. El.

      El.

      Вчера тъкмо убих Един главен герой. За сега само на хартия. Да видим кога ще мога да го набера...,

  6. А eсента след него ги събира. Седи на маса Не далече зимата И с пролетта си пийват бира. Така насмешливо играят си сезоните, Като че да са живи хора. А ние мръзнем свити в шепите И чакаме да стане пролет. Тогава пак ще полетят чадъри(Те)
  7. Бе и розичка Май беше... Честно казано с приятрлствата Не се ориентирам, освен че редовно получавам статуса на док :)

  8. Ходих. Беше силна и добра тренировка. Взех бавна музика от сирило. За начинаещите. Не са сложили още флайери в кампуса. Ще трябва да го направя сама следващата седмица. Във вторник Имам презентация, след това...

    Що Не спиш, миличка?

  9. Шльопвам се по челото! Сега разбирам от Къде идва недоразумението в понятията и разбирането за прераждане! Докато тук (във философията на розенкройцерите в частност) моделът е от вън на вътре, в познатите ми други концепции моделът е от вътре на вън. Т.е. При първите телата се създават от "магнитната" обвивка, докато При вторите- от ядрото. Не мога да го облека в думи все още Благодаря за обяснението, Багира! Това исках да знам. Обяснението с магнита явно Не е правено от инжинер/ физик докато го четох, ми дойде идея за естествената защита на "просветлените" (напредващите в изчистванвето на кармата) Ще се опитам да го напиша в подходяща тема
  10. Какво представлява това? Може ли малко обяснение ? И са ли тези магнитни фокуси в същата или в нова конфигурация (комбинация от различни магнитни фокуси), които обличат ново тяло, за ново завъртане на колелото? Или е микрокосмоса, който облича ново тяло? Или магнитните фокуси просто се натрупват в микрокосмоса без понататъшна връзка със земното? Ако някъде вече е отговорено, може ли линк? --- фан Заане само е пропуснал да отбележи, че произвеждаме "лууш", с който се хранят извънземните, дето са ни внедрили тия мисли (шегувам се!)
  11. Имаме различно вярване за отвъдното или пътят на душата. Или на атомчето, както го наричаш ти В смисъл, че приемаме вътрешно различни неща за верни. Аз не успявам да се съглася с това, което твърдите ти, Вало и Скепсис, но това не ми пречи да търся общото между това, което твърди вие и това, което моята интуиция ми подсказва за вярно. За това го и наричам "вяра", макар да не е свързано с религия. А тук говорим точно заради това, защото темата е зададена с любопитство. Кой знае, може един ден да се появи и научно доказателство. Някое което да отхвърли една, всичките или част от множеството теории за Пътя. Което ме присеща - чела ли си Тао Те Чинг (Дао Де Дзин, зависи от транскрипцията)? Интересна е и описва абсолюта. Интересното е, че за да го направи, Лао Дзъ използва отрицание. Той казва какво НЕ Е Дао. от тук не ми допада особено този превод. мисля, че има и по-добри. може би на английски?
  12. Доброутро! Човечето се качи на главата на баща си и той го заведе на градина :) С други думи - температура за сега няма. Да ходи да беснее на друго място :)

  13. El.

    На яве и на сън

    http://www.xuangui.com/articles.php?SID=3&AID=71 Съществуването на нашият свят се определя от две характеристики – тази на времето и тази на пространството. Физиката казва, че пространството има три измерения – три оси, а времето е четвъртата ос. Пресичането на тези линии определя нашето съществуване в този свят. Времевата характеристика в нашия свят се определя от протичането на силата и представлява „дзин” свързването на нещата. Пространствената характеристика на света се определя от формите, които съществуват /телата/ и представлява резервоарите на силата „ци”. Съчетани една спрямо друга тези две характеристики на света – времето и пространството /силата и формата/, определят всички съществуващи в нашия свят форми, взаимодействия и явления, които можем да наблюдаваме, да изследваме и да се учим от тях. Всички те са състояния на единната субстанция, ако има такава. За нея можем да съдим само в резултат на нейните проявления, както в микро, така и в макро света. За нея можем да говорим само и единствено при допускането, нещо може да го има и да го няма в един и същи момент. Отпадането или по скоро частичното възприемане на която и да е от харатеристиките време – пространство води до изкривяване на възприятията и до непълно /лъжливо/ чувство за действителност, което скрива от нас истината за реалността на света. Възприемайки света и всичко в него частично, ние се поддаваме на получаваната неистинна информация, която се възприема от сетивата. Преминавайки през нашите центрове на възприятие, тази полу-винчата информация за света се доизгражда от нашите собствени представи и спомени /минало и бъдеще/, интерпретира се посредством опита и навика, натрупан в ума и тялото и създава фалшива и неадекватна реакция в резултат на тази интрепретация. Когато представим в двуизмерно времето и пространството като координатна система, определяща съществуването, пресечната точка на тези линии, дава момента тук и сега, от който единствено е възможно докосването до единната субстанция, която би ни довела до правилно и адекватно възприемане на реалността. Анулирането на едната от характеристиките на това съществуване /времето или пространството/ води до разтваряне в другата характеристика, и възприемане на реалността с полувинчатите свойства само на едното измерение или поне с преобладаващото възприемане на това само измерение. Навлизайки в измерението на времето ние заставаме на остта /на линията/ на пространството и затова измерението „пространство” за нас почти не съществува. Всичко ни изглежда като изградено от линейността на времето и не чувстваме не намираме пространствените характеристики на съществуването. В „нормалното” ни ежедневие това става като възприемаме телата също преобладаващо посредством линейни характеристики. Те са дълги, високи, широки, големи и т.н. Макар, че трите измерения на пространството – което както твърдят физиците се определя от три вектора с общо начало ние възприемаме само повърхността на телата изразена с тези измерения. Пространството като измерение вътре или вън от тях ни се губи. Така светът става линеен, повърхностен и ограничен, защото половината от информацията за реалността ни се губи, ние не я възприемаме чрез сетивата, и я доизграждаме допълнително чрез връзки в тямото ни /ума, чувствата и жизнеността/ които са затвърдени от миналия опит /навика/ или се достигат через комбиниране на миналия опит във въображаемо бъдеще. Това прави света и всичко от което той е изграден плод на нашите илюзорни представи и минали нагласи. Нашата реакция към този свят не е адекватна и ние не сме отговорни към него /не му даваме отговор, не сме в отговор на необходимостта да сме/. Всички техники за медитация, които се практикуват, независимо от техния произход, школата, учението, учителя се опитват да възстановят това измерение /пространството/, което обикновено губим, когато сме в будно състояние. Ако това не се случва след известно време практикуване, значи трябва да пробвате с друга техника и с друг метод. С друг учител дори, ако този, при който сте не може да създаде друга техника, която да работи при вас. Възтановяването на пространственото измерение във възприятията ни вкарва в този точно момент и на това точно място, което е момента на „прозрение” /сатори/. В този момент и на това място виждаме действителността такава, каквато е, независимо от името или украшенията, които ще и дадем след като сме я възприели и този момент е отминал. Обратно на това в състояние на сън, ние възприемаме света преобладаващо като пространство. Изживяваме всички образи, чувства, емоции почти в един миг. Впечатленията, дори и най-ярките от тях по време на сън почти нямат продължителност. Те са като наслагани един върху друг образи и картини. Времето или изобщо не се възприема или е толкова частично и свободно, че е странно комбинирано и разхвърляно. Затова е трудно да подредим възприятията си на сън или те ни изглеждат объркани и странно съчетани, комбинирани, когато си ги спомняме след като се събудим. Именно затова техниките, които са насочени към практика по време на сън /съзнателно сънуване/ имат единственото предназначение да възстановят възприемането на времето в това състояние на тялото. Ако можем да подредим сънуването и той да протече свързано ще започнем да бъдем съзнателни в него. Така съществуването ни отново ще добие цялостност и ние ще започнем да възприемаме реалността по време на сънното състояние на тялото. Съществуването ни има две страни на една и съща монета. Монетата е точно тук и точно сега, но от едната страна е будното състояние, от другата страна е сътоянието на сън. Възприемаме монетата като истинска и реална, само когато съществуват и двете и страни /например – от едната страна я веждаме, а от другата я докосваме/. Тази граница е тайдзи, а двете страни на монетата са ин и ян /състоянието на сън и будното състояние/. И от двете страни възприятието е полувинчато и заради това изкривено, илюзорно, неистинско и неадекватно. Само когато и двете съществуват, възприемаме реалността такава, каквота е. Обикновено доближавайки се до границата това цялостно възприемане на съществуването става по-възможно. Когато превключваме обаче /преминаваме границата/ това става много бързо и изпускаме възможността да го направим. Сядаш да медитираш, правиш техниката, която са ти дали, успокояваш се и релаксираш... и заспиваш, минавайки от другата страна. Отново ставаш несъзнателен, само че в сънното си състояние. Когато спиш и започваш да се събуждаш, прояснява се съзнанието ти, започваш да възприемаш с всичките си сетива .... и едно от тях те събужда. Шума от нещо, миризмата на закуската, студа или горещината те карат да започнеш да мислиш, да интерпретираш тези възприятия и да се събудиш, но отново да изпуснеш момента. Сега си несъзнателен в будното си състояние. Тъй като тялото или телата преминават през две фази в съществуването си в този свят – действена и пасивна /будно състояние и сън/ Всяка една от тях е подходяща за практикуване за да можем да се научим да бъдем съзнателни /осъзнаващи, докосващи единната субстанция/ във всеки един момент или на всяко едно място. Обикновеното будното състояние на тялото е склонно да анулира характеристиката на пространството определяща света /проявен или не/, затова трябва да се научим да отключваме това измерение /пространстото/ в будно състояние на тялото. Това става чрез техниките, които водят до медитация в будно състояние. Обикновеното състояние на сън на тялото е склонно да анулира характеристиката за време на нашия свят, затова трябва да се научим да отключваме времето в състоянието на сън, за да може в него да се получи точката на съзнателност /докосване на единната субстанция/ която се случва в пресечната точка на време и пространство. Това състояние обикновено се определя от специалистите като „съзнателно сънуване”. Достигането на точката на осъзнаване /пресичане на време и пространство/ е основното нещо и в двата подхода. Но те се прилагат в различно състояние, на тялото. Или накратко за докосване на единната субстанция или достигането на така нареченото „просветлено съзнание” следва да се научим съзнателно да проследяваме нишката на „времето” по време на сън, или да се научим съзнателно да наблюдаваме „пространството” в будно състояние на тялото. Загубването на едната от двете характеристики на света води до изживаването на света или съня като илюзорно явление. Истината за реалността, съществуваща тук и сега се изживява само при съществуването и на двете характеристики на нашето съществуване. В началото, когато се докоснем до него, цялостното възприятие /или възприемането на цялостта/ на света може да ни стресне, да ни изненада, да ни вдъхнови, да ни разстрои и т.н. То носи различни впечатления и интрепретации в зависимост от проектираните очаквания, наслоените поучения, четените книги или разказите на някой друг... Но при всички положения обяснението, което бихме могли да дадем за това възприятие трябва да бъде преведено на „нормалния” език на света, т.е. винаги е непълно и неточно. Често си служим с противоречия и недоизказвания, търсим думи и дори си измисляме някакви понятия, които не говорят нищо на този, който ни слуша. С напредването на практиката, този проблясък на истинно възприятие може да се случва по-често или по-рядко. Да не се появява с години дори. Някакси нашата вяра в това възприятие вече е закрепена и ние продължаваме да го търсим вече съзнателно и нарочно. Дори разбираме, че колкото по упорито го търсим, толкова по-рядко ни се открива то. Така че започваме да възпитаваме себе си в този процес. Всички предлагани от учителите и практикувани техники за „духовно усъвършенстване” предлагат развитието и опитност за достигане на тоталността на въдприятието в едно от двете направления. /Терминът в кавички е пълна глупост за мен, но го използвам от немай къде./ Едното - Постепенно се научаваме как да закрепим това единно възприятие върху остта на времето. Възприемайки света тотално от тази ос, ние се движим и възприемаме единствено измерението на пространството. Времето става безкрайно и не съществува, защото ние се намираме върху неговата ос. Тогава възприемаме пространството едновременно и постоянно, без начало и без край, сега. Сега е винаги. Можем да изследваме неговите свойства, характеристики и възможности, така че да можем да го използваме максимално. И второто - Научаваме се че можем да застанем /да поставим своите възприятия/ с цялото си същество, тотално върху остта на пространството. Заставайки на неговата ос, пространството вече не съществува. Единствено времето е един безконечен поток, протичане, процес. Ограниченията на пространството не съществуват, така че всяко тук е навсякъде. Безкраен кръговрат и промяна, която става във всеки един момент. Тук и там не съществуват, Изследвайки пространството ние можем да изучаваме неговите възможности и свойства, така че да можем да го използваме максимално. Разкривайки и потъвайки точно в този момент и точно на това място /тук и сега/ можем да усвоим въможностите за моделиране на света и нашето съществуване. Съвпадането на двете измерения водят до тоталността на преминаването отвъд тях. Илизаме на пътя, който представлява границата между ин и ян /тайдзи/. Когато се редуват преминаването от едното в другото, почти не забелязваме границата. Преминаваме бързо като премигване на очите, на което обикновено не обръщаме внимание докато гледаме света. За да я забележим и да разберем, че съществува границата, трябва много внимателно и тихо да се приближим към товя място на разделяне. Когато сме внимателни можем да започнем да забелязваме границата, дори да се закрепим за малко върху нея и да погледнем по посока на нейното продължение. Вниманието е фино като да се движиш по ръба на бръснач. Но постепено равновесието и вниманието укрепват. Също когато се учиш д акараш колело. Научаваш се да въртиш педалите и колелата на велосипеда, но да следваш пътя. И след това карането на колелото не е трудно. То попива в теб и се превръща в твоето същество. Нищо, което преди това си познавал не би могло да го опише, дори и да се опитва да загатне за него. Но направлението е съвсем различно. Поел си в друга посока – по пътя. Нито от ляво, нито от дясно на колелото. И естествено в началото забиваш в трънака отстрани. Прескачаме от едната после от другата страна, но за да стоиш на пътя трябва да завиеш рязко, под деветдест градуса, да погледнеш, да възприемеш друга посока. Когато останем на границата в този момент и на това място, поддържайки идно фино равновесие, можем да разширим истинното възприемане на реалността. Това става все едно да търсим пътя лутайки се из гората. Първо, попадаме на следа, стъпките едва се различават. Опитваме се да ги следваме и ги оцелваме от време на време, но все по сигурно. Тези моменти постепенно се сливат и отделни стъпки се превръщат в пътека, след това пътя се разширява, като накрая дори е асфалтиран и има по шест автомобилни платна само в едната посока. Когато прескачаме границата и изпускаме момента ни се струва адски трудно да се закрепим. След време започваме да я следваме и дори да оставаме върху нея за известно време. Когато се превърне на пътека вече следването не представлява проблем, а когато застанеш върху китайската стена, следването на границата е като голям път, по който могат да се разминат ездачи на кон. За всички въпроси, които бихте задали, използвайте e-mail: [email protected] 2011 Валери Иванов
  14. http://www.xuangui.com/articles.php?SID=3&AID=70 Практикуването на бойни изкуства в Кунфу център „Сюангуей” продължава вече повече от 15 години. Създават се нови групи, възникват все повече места за изучаване на техниката по комплексния метод, развиван в Центъра. Практикуващите и инструкторите се нуждаят все повече от по ясно структуриране на даваните устно и в процеса на работа указания. Издадените до момента книги не винаги успяват да очертаят достатъчна рамка на преподаването и дори да се използват само за насока, те не са достатъчни за разбирането и прилагането на метода на практика. Това налага допълнителни пояснения и свързване на отделните положения в единна система, предполагаща завършеност и цялосност. Самата идея за метода обаче по начало изключва прилагането на ограничителни категории и понятия. Опитите ни за преодоляване на това привидно противоречие доведоха до написване на следващите редове, които се надявам да изяснят, а не да задълбочат затрудняването на теоретичните концепции и понятия, прилагани в практиката. Водени от разбирането на това, което се случва се опитваме да синхронизираме разбирането на това, което правим. Големият проблем в преподаването по метода „Сюангуей” с течение на годините практика се оказва способността за възприемането на силата. Това предполага да се изработят нови сетива или да си включат сетива, които да този момент са били игнорирани и са останали неизползвани с течение на векове. Необходимо е тяхното възпитаване и обучение как да си служим с тях за да се ползва обективен за всички критерий, носещ характеристиките на силата на тайдзи /тук: първичното разделяне – началното определение на всяко нещо като отделност от всичко друго/. Накратко това изисква опитност в прилагането на единен принцип, водещ постепенно до обективно възприятие за силата като такава. Този принцип достигнат в резултат на практиката, се състои в това, че наблюдаването не на външните характеристики на движението, а на неговата сянка, обективно определя характера на използваната сила. Способността за оценка нараства чрез обучение във възприемането на „ин” във всяко нещо и във всичко, и то без значение кои точно сетива ползваме за това. В съвременния свят за нормално се счита само ежедневното възприемане – възприемането на „ян” страната на нещата /обективно проявената им част/. Ако искаме да разбираме света в неговата цялосност и нееднозначност, трябва да се научим да възприемаме и „ин” страната на всяко нещо /непроявеното, потенциалното/. По този начин се постига истинско и обективно разбиране и усещане за нещата, а именно когато се възприемат и двете страни /ин и ян/ в техния баланс и взаимодействие. Ако не възприемаме „ин” аспекта на света, оценката е частична и непълна. Ако няма „ин”, движението е слабо и се самоизразходва непрекъснато. „Ян” /проявлението/ възниква от „ин” /непроявеното/. Неговият корен се намира в „ин”. Разделено и непълно, неоткровено и неадекватно е всяко нещо, което се опитва да бъде само eдната част от тайдзи, или да бъде само „ян” /проявения аспект на нещата/. Да се придържаш към „ин” и да наблюдаваш „ян”, това е правилното действие. Да се придържаш към „ян” и да наблюдаваш „ин”, това е правилното разбиране. Когато всяко нещо се извършва или се случва с поддържане на усещането, визията за „ин”, тогава то се превръща в правилното действие или случване. Това възприятие би могло да се превърне в единна методика за обучение на сетивата за възприемане на енергията. Трябва да присъства „ин” във всяко действие за да се получава балансирано и хармонично взаимодействие и подреждане на енергията в тялото и извън него. Наблюдаването на енергията „ин” или сянката на нещата, често би могла да ни отдели от техния проявен „ян” аспект. Зотова макар и без силата в тях проявените неща оформят реалността за нас и особено за всички наоколо. Несподелянето на усещането за реалност /на видимия, проявен аспект „ян” на нещата/ характерен за хората, би затруднило нашето съществуване сред тях и би замъглило нашето съзнание за правилно разбиране на случването. При спадването на този принцип е възможно създаването на каквито и да е било, безкрайни по численост упражнения за практикуване и обучение на възприятиета за този „ин” аспект на света. Този принцип определя същността на ученето по метода „Сюангуей” и не зависи от конкретната техника или способ на преподаване. Приложен в което и да е упражнение той би довел до практикуване, характерно за метода „Сюангуей”. Практически това би се изразило в следното: В движенията трябва да присъства усещането за свързване – изтегляне, излъчване /дзин/ или за носене на нещо или за подпиране върху нещо без да падаме /ци/. Усещането за „ци” навън отваря вътрешното пространство за енергията „шън” и провш тялото цялостно осъзнато. Когато се наблюдава каквото и да е движение, следва да се обръща внимание на сянката която остава след него – траекторията, която то описва след себе си /дзин/. Когато се сменява посоката или в него има завъртане, то трябва да е завихрено, а не прекъснато за да е цяла /свързана/ енергията „дзин”. Когато се наблюдава сянката на телата и движенията, резервоарите на „ци” присъстват като вътрешност оформена в движението или тялото, като негова затворено пространство и обем. Да си истински /истинен/, означава да действаш винаги с откровението и доверието /в силата/, означава да извършваш нещо със силата на сянката /на единното/, да наблюдаваш и възприемаш, опознаваш и изследваш всяко нещо и неговото пространство, като неразделна част от цялото. Сега конкретно да отговорим на въпроса – Как се прилагат тези концепции!? Да погледнем как можем да преценим качеството на силата в едно движение, изпълнявано в което и да е бойно /или небойно/ изкуство. Обърнете внимание – Когато движите ръката си, в каквото и да е движение от изпълняваната от вас форма, комплекс /тао лу/ каква е траекторията на края на ръката? Какво описва края на ръката в пространството като химикалка върху лист или четка за калиграфия. Ако сянката – описаната траектория е накъсана като начупена линия или тръгва и спира отново – тогава характеристиката на силата, която се ползва е ”ли” – мускулната сила на статичното напрежение и отпускане, макар че тази статична сила води до движение, то е натоварено, стегнато, противоречиво и непостоянно. Пробвайте първо с по-малки и обикновени движения, с по-проста траектория. След това се вгледайте различни моменти и детайли от движенията. След това може да проследите по-големи траектории и по-сложни движения. След това проследете други повърхности – пръсти на крака, коляно, лакът, глава, юмрук... нос дори. Когато траекторията, която можете да проследите е свързана като една нишка и не се прекъсва, продължава независимо от това колко малки или големи фигури описва, те са без ръбове и не са накъсани – тогава качеството на използваната сила е „дзин”. Тя е плавна и непрекъсвана, прилича на камшик, свързва нещата и се грижи за тяхното протичане. Когато наблюдавате траекторията на дадено движение – следата, която то оставя след себе си – може да забележите, че тя се свързва и образува кръгови, затворени пространства. Тези пространства са резервоари на „ци” /дантиен/ и качеството на силата в тях, наричаме „ци”. Когато тези резервоари се запазват в пространството и времето /по трайни са/ те биха могли да се използват като тяхната плътност изразява ново качество на силата – „ци”. Тя е еднна и цялостна, плътна и дишаща. Събира се и се разширява като разграничава вътре и вън във формата на движението. Така научавайки се да проследяваме силата и да виждаме нейното качество вече можем да говорим за обективен критерий, по-който биха могли да се ориентират всички. За първи път, когато обяснявах това, ми зададоха въпроса – Така ли се оценява формата на състезание!? Според мен, така би трябвало да бъде. Този критерий би променил оценката по принцип за бойните изкуства, като би ги направил просто „бойното изкуство”, каквото те са представлявали преди отпадането на необходимостта от тях като средство за оцеляване. Умението да използваш силата и нейното качество е нещо, от което зависи здравето на човека и неговите възможности като физика и жизненост, като емоционално изживяване и ум, интелект. Тази преценка не се влияе от отделен стил или практика. Не се влияе от методиката на обучение и пътя, по който би се повишило нивото на интерпретация и използване на енергията. Използвай каквато и да е практика и начин на обучение, каквито и да било техники, когато критерият за използване на силата е обективен и може да се прилага от всички, тогава нещата стават сравними. И е нормално за едни да е по-добър един метод на обучение, а за други – друг, единният критерий осигурява сравнимост не на методиката, а на резултатите и то без това да води до субективизъм при оценката или до оценка на моментно състояние /спортна форма/. Качеството на силата е нещо, което се отглежда като растение – за него е необходимо време и пространство - /кун фу/, независимо от начина на отглеждане. Това е сравнително постоянно качество, което не се губи след като е отгледано. Ако някой го добива случайно в определени моменти и не може да го поддържа, това си проличава и не е необходимо твърде много време за да бъде преценено дали това е така. Обективният критерий за наблюдение и преценяване качеството на енергията /силата/ , а не формата на движението би довела до едно друго разбиране за бойните изкуства като обективно изражение на способностите на човека за култивиране и използване на енергийната субстанция. Преди да ми бъде зададен следващият въпрос ще отговоря, че този начин на наблюдение и преценка е приложим за всяко нещо, което наблюдаваме или преживяваме в ежедневието си. Проследявайки качеството на силата, ние можем да градираме нещата според тяхната откровеност /адекватност/ спрямо всичко случващо се около тях. Как се достигна до изнамирането на тази общо валиден критерий за преценяване качеството на силата?! Разбира се пътя за достигане до този критерий беше в обратен ред на неговото представяне сега. Наблюдението и изследването на значителен брой явления и форми доведе до намирането на тяхно общо качество, тяхна обща характеристика, нещо което би могло да се наблюдава у всички, независимо от вариантите на неговите безкрайни проявления. Това общо качество на силата е нейната „ин” страна. Силата изгражда всички форми и се проявява във всички техни проявления. Тя е градивната мрежа на нашия свят. Всяко проявление обаче се случва и се изразява на някакъв фон. Този именно фон е „ин” качеството на силата, нейната потенциална страна. Този фон е и общото качество на всички форми и проявления. Ако „ян” страната може да има безкрайни многообразия на изразяване. „Ин” страната винаги е една и съща. Сянката на нещата винаги си е сянка, тя е еднаква за всички форми и явления. Така силата въпреки своето многообразие на проявления има една обща характеристика и тя е нейната сянка. Наблюдавайки това едно и също качество на нещата, можем да преценим качеството на силата в тях. Именно за това е невъзможно създаването на друг обективен критерий, защото се наблюдава и сравнява тяхната външна страна, проявлението им „ян”, което дава безкрайно многообразие и квалификации, системи, категории и т.н... Единното в тях е тяхната енергийна същност – всички съдържат някакъв вид и качество на енергийната субстанция. Наблюдението на това качество за да може да бъде сравнявано, трябва да става върху общата „ин” страна на това качество, а именно „сянката” на формите и явленията /или по-скоро на тяхната енергийна същност/. Наблюдението и преценката на нещо, което е едно във каквито и да е процеси и форми прави възможна тяхната съпоставка и сравнение, от гледна точка на качеството на изграждащата ги сила /енергийна субстанция/. За всички други въпроси, които бихте задали, използвайте e-mail: [email protected] 2010 Валери Иванов
  15. Знам историята на прапрапра дядо от едната линия и други истории за други прадядовци. Знам кой е онзи, който е дал име на фамилията ми. Съвсем нормално е човек да знае своя род !!! А дори и по-назад да се отиде е лесно. Малко слюнка, днк и пари за теста, разбира се тези неща са свързани с тялото, те евентуално дават отпечатък на душата сега и Остават за в бъдеще. Те Обаче Не дават отговор на това , Какво Или кой е била душата ни преди. Спомних си, че когато се прибрах след първия си урок по езда казах, че "сякаш винаги съм го правила " Сякаш винаги съм знаела как се езди кон. ... Всъщност и сега Не мога да ездя, Но усещането тогава беше толкова силно, че още го помня. А са минали 15тина години )) Мисля, че е трудно човек да определи по сегашните си таланти способностите придобити в минал живот. Тези неща зависят и от биологичните възможности на сегашното тяло. Дежа-вю Не е задължително да идва от спомен в миналото. Може да е от сън (пророчески, поради липсата на по-добре дума), Или сходно преживяване, което мозъкът Не обработва дoбре. Дежвютата са предварително заложени спомени. Аз ги "ползевам" ,за да съм сигурна , че съм на правилнотомясто в точното време. А може Просто двете половини на мозъка ми да работят с различна скорост
    1. El.

      El.

      Кой е Емчи?

    2. Velichka Plyakova

      Velichka Plyakova

      Не кой, а коя - emmi - най-печената от нас гаднярка на това място - http://www.kaldata.com/forums/index.php?showuser=164155

    3. El.

      El.

      Емми има хубави крака !


    4. Покажи следващия коментар  21 още
  16. Заспах усмихната. Благодаря !
  17. Когато пия вино от глухарчета, кръвта във мене кипва и лудува. Прегръщам мило сто другарчета и с песнопойки слънчеви палувам. Когато капчица на дъното остане, на мравчица червена я наричам. Да търси пращам я голямото имане на усмивките другарски, що обичам. В небето пращам сини пеперуди да правят облачета пухкокрили, в които скачат после като луди сто приятелчета слънчево-щастливи.
    1. proletsearch

      proletsearch

      Прекрасно :) Ето как ще се приспя сладко, сладко :)

    2. El.

      El.

      И добро утро! Аз работя най-добре на такъв фон :)))

  18. За морето... От как се помни морската вълна все пясъка под себе си нарежда. Ту милва нежно късче от брега, ту с чайките разплита бяла прежда. Осъдена да бъде вечно в бяг, намира мира в морската дълбока пазва, където милиони пъти пак и пак моряшките мечти разказва.
  19. И тъй политат думите, разюздани капчуци, по листовете бели в нетърпение. И сякаш пролет е. И сякаш нещо ще се случи. О, разум, ти поспри! Поне за миг постой така - във неведение.
  20. Подхвърли той небрежно, сякаш сподели ми хайку. "Не си познал" му казах нежно. А той ухили се. Въздъхнах: "Ах, нехранимайко!"
  21. Шегаджия Аз знам твърде малко, а ти - твърде много. Лесно е да влезем в дисонанс При разговор .
  22. От толкова перушинестност се присетих за нещо мое старичко... Говорих със птиците. Онези крилатите. Потърсих за себе си брод. Затвориха човки, замълчаха пернатите. Хляб нямах във стария джоб. Погледнах нагоре. Свалих очилата си, за да ослепея от светлина. Разтворих пръсти да стигна мечтaтa си, но тежеше ми кръста с вина. Разхвърлях си дрехите. Свалих си и кожата. Забравих за дребната суета. Направиха птиците място във ложата за една oголяла душа. Jan 25 2007 а, жалко! не виждам срамежлив емотикон
  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×
×
  • Добави ново...