mireto

Да взема и аз да ги прочета че да разбера кога се получава бан, кога се трият постове и мнения

Е, вярно, че и ти рекламираш друг сайт, ама теб не са те взели на мушката, за да ти редактират профила, както на мен

Кой ли ще е следващият?

Освен бързата закуска много голямо влияние оказва и неправилното хранене. И не само какво ядем, но и режимът е важен. Аз лично се усещам, че не ми се отразява много добре като не ям, например цял ден и после се натъпча порядъчно. Дори на момента не се чувствам добре, а каква бомба със закъснител залагам... И пожене съм била гладна, организъма ми иска да набави калории и то бързо, аз унищожавам нещо много сладко и калорично (обикновено шоколадово). Колкото и да не ми се вярваше, това оказва пагубно влияние на тялото. А като е съчетано и с липсата на движение...Мързела е много, ама много голям враг на хубавото тяло. Повечето хора, уж модерни, водят доста застоял живот. Като има повечко парички, повечето хора си ги дават за по-хубави коли, за да стигат по-бързо до работата (ама за къде бързат?), за да хапват в по хубав ресторант, за по-хубави дрешки (тъкмо като умалеят старите, да ги заменят с такива с по-голям номер). За спорт няма много време. Ей това е големият проблем, според мен.

Това е просто велико! Слушалките са задължителни.

На мен лично не ми допада това насадено мислене от поколението на нашите (моите) родители. Всеки със собствено жилище. И докато или ако нямаме такова, няма да живеем, един вид, спираме развитието си и цял живот работим и живеем за единия апартамент, после ако го купим, живеем да му плащаме сметките. Като си спомня колко години баба ми се бъхти за да изплати апатамента...и не е само тя. И всичко това идва от това, че всеки трябва да има собствено жилище, да притежава мястото, където живее. Да, обаче, това не прави човек щастлив, притежанието и нотариалниа акт не правят едно място ДОМ! Хората стават робове на вещите, ограничават мисленето си само до материалните придобивки, защото ако нямаме, не можем да се отпуснем да живеем. Живеето, щастието, радостите, уюта, топлотата идват от нас самите, не от вещите! И какво става, ако години наред събираме пари, за да си купим 60-70 квадрата панелка, събираме още пари, за да обзаведем и пак не сме щастливи там, искаме да сме на друго място. Бихме могли да сме по-щастливи на друго място, в друг град, например. Дали цялото за това време, което сме "изгубили" в притеснения дали ще успемм да го купим, дали ще стигнат парите и възможностите, не сме можели да сме много щастливи, много спокойни, да се развием себе си много повече, да инвестираме в себе си и след известно време, усилията ни да се възнаградят много кратно. Защо да отлагаме живота си? Това е грешно, не няколко лева повече, дадени, например, за наема на мястото където спим и ядем. Иначе дугото - дома и уюта си го правим ние самите. Ако на човек не му харесва нещо или иска повече, той просто трябва да върви към щастието си, да го потърси и то ще дойде при него! Нищо не идва наготово или даром, но всичко идва отвътре, от нас самите. Мисленето ни прави това, което СМЕ! Независимо къде сме...

Имаме си такава тема вече: тук

А защо броят на постовете е толкова важен? Не е ли по-важно на колко хора сте помогнали или колко пъти сте били полезни. Според мен не броя на постовете носи удоволетворение и привилегии. Разбира се, тук нещата са достатъчно индивудални - кой за какво се бори и какво го радва. П.П Това беше по-скоро коментар към поста на kayovas cocotone, надявам се отговора на fifa да те удоволетворява, а ако става дума за друг случай, сподели ни наиситна за кои теми говориш и реално за колко поста според теб става въпрос.

Накратко: Шахматът, наричан още само шах, е игра за двама души. Тя се играе върху квадратна дъска, която е разделена на 64 квадратчета. Обикновено цветът на 32 от тези квадратчета е бял, а на другите 32 — черен. Всеки играч разполага в началото с 8 пешки, 2 топа, 2 коня, 2 офицерa, 1 царица (или дама) и 1 цар. Целта на играта е да се създаде такава ситуация, при която противника не може да избегне пленяването на царя му. За да се постигне това фигурите извършват движения по дъската, наречени ходове. Първи ход имат винаги белите, след това черните. Когато фигура от един цвят може да се премести, според правилата за движение на фигурите, на дадено поле, но то е заето от противникова фигура, се извършва вземане. При това действие фигурата, която е била първоначално на полето се премахва от дъската,а другата се поставя на нейно място. Източник: bg.wikipedia.org Иначе, нещо интересно: Съвременните изследователи отнасят възникването на шахматната игра към 5 век след Р. Хр., в тогавашна Индия, и определят играта като обикнато развлечение за хора, които векове наред могат да си го позволят, понеже разполагат с достатъчно свободно време, а и са изкушени в мисленето. 16 - 17 столетия шахматна игра разширяват ареала (пространството) на разпространението й и броя на хората във всяко едно време, проверяващи себе си чрез умението да се спечели битката в рамките на 64–те квадрата, включително и във варианта “блиц” (за най – кратко време). Вглеждането в историята на шахмата, в правилата на играта, в действащите персонажи, поставя в позиция “шах” (по – скоро – в позиция “шех”, защото историята е дама) историята въобще и наи – вече – историята на човешката и на обществената мисъл. Най – кратко изразен, въпросът изглежда така: Какво може да ни разкаже шахматната игра, ако историкът я предразположи да сподели тя с нас съхранените в нея представи за развитието на човешкото общество?. Едно от първите неща, които начинаещите шахматисти научават, е легендата за създаването на играта. Според нея, грабнати от новата игра, индийският шах и неговият двор пожелали да възнаградят пребогато нейния създател. Чудакът пожелал съвсем малко: върху първото квадратче да сложат едно зърно ориз, върху второто – 2 зърна, върху третото – 4, върху четвъртото – 8, върху петото – 16 и така нататък, без нито да намаляват, нито да прибавят. В очакване на няколкото шепи зърна, които шахът си представял, че ще трябва да даде на гениалния си поданик – и така евтино да му излезе новата придобивка – поканил го на купичка чай, а на своите придворни математици възложил набързо да пресметнат каква е крайната бройка на оризовите зрънца. Нощта не стигнала, нито пък – следващият ден. Днес, ще се сетим, че гениалното откритие на шахматната игра е станало по време, когато геометричната прогресия не е била известна на математиците. А, когато сметката, най – сетне, била направена, оказало се, че шахът ще бъде напълно разорен, а поданиците му ще трябва да умрат от глад! Хубава е тази легенда, сбрала в себе си играта на числата в 64–те квадрата, категорията “власт” – политическата - на шаха (на владетеля) и тази на знанието, известно на създателя на играта, но неизвестно на останалите, а още – и тази на храната. И трите категории са сред най – важните в традиционното общество – числата, които организират света и превръщат хаоса в Космос; властта, храната и нейните сакрални (свещени) функции… По – сетнешната история на шшматната игра и на шахматната мисъл, с придвижването си от Изток на Запад, всъщност, разкрива движението на хора и на идеи по пътя на Слънцето. Големите реформи в правилата на играта, в названията на фигурите – особено на най – могъщата фигура – тази на царицата, а така също - и на топа – започват в 15 век, в Испания и Португалия; по – късно, Новото време (от 1492 г. нататък), заедно с нациите, оформя и националните школи; едва открито книгопечатането в Европа, появяват се първите печатни шахматни трудове; едва проходил европейският периодичен печат, раждат се първите периодични шахматни издания. (Още древните римляни са осъзнали истината, че “казаното отлита, а написаното остава и пребъдва във вековете”.) А откриването на телеграфа (както и на Интернет – в днешно време) дава мощен тласък на кореспондентната шахматна игра (да си спомним играта на световния шампион Гари Каспаров срещу отбора на света!)… Новооткритите форми на обществен живот не подминават и шахматната игра – раждат се шахматни сдружения в национален и в международен мащаб, както и турнири в национален, международен и световен мащаб. Общохарактерното за идеала на Новото време – Човекът с неговите собствени заслуги – довежда дотам, че, без да знаем името на някогашния създател на шахмата игра и, като знаем само броени имена на майстори от Древността и от Средновековието, няколко стотици са известните нам имена от епохата на Новото време. И още един белег на Новото време: играта излиза от обичайния кръг на хората, богати на пари и на време, а също така – и от обичайната си характеристика на “игра”. Шахматът се превръща в занаят, или - иначе казано – окончателно се професионализира, без това да го върне в първоначалното му състояние на игра, предназначена за определено съсловие, защото, дори професионализиран, той си остава любима игра за милиони хора. Фактът, че историята на шахмата не се разминава с историята на човешкото общество през последните 16 столетия, поражда поставеният по – горе въпрос за т. н. “шах на историята”, а именно: какво от представите за човека, природния и обществен свят е опазила шахматната игра в себе си? Следващите редове са само един начален опит за отговор на този въпрос. Първото нещо, заслужаващо внимание, е организацията на игровото пространство: един голям квадрат, разделен на 64 малки или общо – 65 квадрата. Изборът е повече от точен – заради сакралността на числата 5 и 13, които, като се умножат, дават 65, а така също, и заради самото число 64 и неговите свойства. Числото 2, умножено по 32 (колкото е броят на зъбите), и повдигнато на 6-та степен (също така – сакрлано число, известно на много култури и изразявано с 5-те планети, познати в Древността, както и с 5-те пръста на едната ръка, към които се прибавя палецът на другата), умножено по 4 (2 x 2) а после - по 8 (2 x 2 x 2), така, че да се получи математическата редица 2, 4, 8 – от три числа, всяко следващо от които е два пъти по – голямо от предходното. В самото число 3 са вплетени толкова много природни дадености, че ще си позволя да напомня само някои от тях, довели до сакрализирането на числото в различни култури. Около 3 денонощия, Луната е невидима с невъоръжено око, по време на своята фаза “Пълнолуние”. Три са най – ярките звезди от пояса на съзвездието Орион. Горните крайници и главата – събрани, оформят ТРИъгълник. Три са фалангите на всеки от пръстите на ръцете. В християнството, Бог – Отец, Бог – Син и Бог – Свети Дух оформят Светата Троица. Общият брой на фалангите на 4-те пръста е 12 – колкото са и съзвездията, през които преминава Слънцето през 12–те месеца на годината. Вглеждането в човешкото тяло, както и в небесните явления, е в състояние да обясни защо в отдалечени една от друга култури – във времето и в пространството – се сакрализират едни и същи числа. Към вече посочените, ще добавя 1, 7, 9, 10, 11, 13, 14, 15, 16… 30 – последното, мислено като царско число, заради лунарния месец и заради мисленето за Луната като за същество от мъжки пол (в женско същество Луната ще се превърне доста по - късно, едва когато Слънцето придобие мъжки пол, но символиката на 30, на 3 и на тяхното съчетаване ще се запази. Само да припомня… Според Евангелист Лука, Иисус Христос бил около 30 годишен, когато започнал да проповядва, проповядвал ок. 3 г., преди да бъде разпнат на кръста. Никак не е случаен изборът на деня на Възкресението му – трети след смртта, но като се брои за първи денят на настъпване на смъртта). С числото 64, в съчетание с квадрат, има още една “магия”: разпределим ли дъската по вертикала и по хоризонтала, във всеки нов квадрат се получават по 16 квадратчета - толкова, колкото са и фигурите на всяка от двете армии. Идеалният център заема 4 полета, а разширеният – 16. Извън исеалния център, остават още 60 полета (квадратчета) – число, познато от множество древни календари, особено в Изтока, където се оформя цикълът от 60 години. Играта с числата може да продължи до безкрайност, но аз ще спра дотук. Играта с числата може да бъде продължена по друг начин – като проследим правилата на шахматната игра. Количеството на полетата е минимално, в изходна позиция и максимално, при оптимална позиция, които всяка от фигурите владее. При тях, във всички случаи, личи формулировката x + 1, където 1 е полето, върху което, в конкретния момент, се намира фигурата, а x е броят на полетата, до които тя има достъп и – съответно – над които има власт. Така, в изходна позиция, но на празна дъска, царят разполага с 5 + 1 полета, а - в оптимална – с 8 + 1; топът – с 14 + 1, но само в 2 посоки и т. н. Остана да напомня, че квадратът е от геометричните фигури, мислени като знаци на хармонията. Но той не изчерпва геометрията в играта. Всички фигури, с изключение на коня, се движат по права линия – хоризонтална, вертикална или диагонална, независимо, 4е темпът и възможните посоки са различни. Проследят ли се възможните придвижвания на коня в оптимална позиция, ще се забележи, че, макар и като квадрати, те отвеждат към формата на кръг (по – точно - на окръжност). В митологията, конят се свързва със Слънцето. От същата позиция, царят описва кръг, а царицата – три кръга. Като кръг могат да се мислят движенията и на останалите фигури, с изключение на пешката, но те не покриват толкова плътно пространството, както е в случая с коня, с царя и с царицата. С вглеждане във възможностите, се откриват равнобедрен трапец, нови квадрати и тъй нататък. Сред най – интересните неща в шахамата е способността на фигурите за придвижване. Излизането от изходната позиция задължително е свързано с някаква придобивка; ако, за пешката, това е единствената възможност да прескочи едно поле, то, за останалите фигури, излизането означава разширяване на овладени територии, както и обогатяване на посоките за тяхното придвижване. Стегната в своите вечни 3 + 1 полета, пешката може да получи, като компенсация, най – голяма награда: бие ли се добре, движи ли се умело все напред – към позициите на вражеската армия, ако успее да пробие защитата на врага, ако достигне последната хоризонтална линия, тя има възможността да “доведе подкрепление”, като се превърне в кон (да си спомним думите на английския крал Ричард Лъвското Сърце, изречени на бойното поле: “Давам царството си за един кон!”), или в оффицер, или в топ, или - в най – добрия случай – в царица (верно, не – в цар!) и, по този начин, увеличава възможностите за победа на “своите”. Пешките могат да се придвижват напред заедно – в линия или в колона… Идеята за селската война и за възкачването на трона на “добрия цар” е твърде добре позната, за да бъде специално изтъквана, макар да не е единствената, заложена в правилата за придвижване на пешката. Двете флангови пешки (от първия и от осмия вертицал) единствени имат възможността да увеличат “имота” си от 2 + 1 полета: ако “убият” противникова фигура, а това е възможно само в посока към центъра, ще се сдобият с 3 + 1 полета. Дъската категорично ограничава пространството, за разлика от възможностите в реалния живот, но, все пак, придобивката на двете пешки е с твърде големи натоварености: преселникът получава земя в покрайнините; покрайнините се стремят към центъра (т. н. “центроустремително движение”), който е по – добре защитен, както и по – престижен; тежко и горко на армия, със слаби флангове! Впрочем, на дъската, са две армии. Което ще рече: войници, офицери, средства за придвижване, средства за защита, сражение, “трупове” и “пленници”… Но ще рече, също така, и държава – с цар, с царица, съветници… Дивно е разположението на двете армии! Толкова уважение една към друга, което, в живота, не се среща често – външно погледнато, равен брой сили, с равни рангове: по един цар и по една царица за всяка държава/армия, по два коня (или два конника; да не забравяме, че, в Западна Европа, рицар е равнозначно на конник!), по два офицера, по два топа (тежка артилерия), по 8 пехотинеца, абсолютно еднакви възможности за придвижване! Но някой трябва да започне пръв – това са белите фигури. А дали, ако играта беше възникнала другаде, а не на Изток, щяха да започват черните фигури? Войната носи непременно гибелта на едната армия/държава – значението на името на играта, терминът “шшмат”, означава именно това – “Шахът/Царят/Кралят/Владетелят е мъртъв”. А, без него, както и без столицата, няма държава. Остава жребият да реши кой играч ще играе с белите фигури.Така, блясва още една “магия”: всички фигури могат да се движат, но ги движи някой друг. Някой извън тяхното пространство. Някой непознат, може би, приличащ на тях, но Друг, многократно по – голям, по – могъщ… Друг, на когото Времето и Пространството са Други… Това – към въпроса кой, кога, къде, какво, защо и как именно прави, или по какви механизми се случва човешката история, кой си играе с нас, с нашите съдби – пък бил той Бог, Природа, Извънземен… Тези купища въпроси получават, в контекста на човешката история, още повече на брой отговори, но, твърде често - тогава, когато информация и знание не достигат. “Той” е някой отвън, което означава непознат, зрим или незрим – към въпроса за външния фактор в събийията. Количеството на фигурите, тяхното разположение, техните възможности за придвижване издават разбирането за структурата на човешкото общество (т.н. “социум”), за човешките деяния, за пристрастията на човека към заобикалящия го природен свят. Един е царят, една е царицата, за да бъде единна и държавата. И всеки от тях разполага със свои оффицер, кон, топ, с 4 пехотинеца – за защита. Симетрията е постигната, включително чрез общата защита, чрез двата варианта на Рокадата (смяната на местата на царя с единия от двата топа) – с малкия си скок, царят иска да избяга в собствената си кула, а с големия – в кулата на царицата си. По този начин, владетелят изпраща артилерията, със задачата да защитава двореца (или главната кула – т. н. “донжон”). Царицата може да опази своя цар – само не – и от смърт! Царят, от своя страна, може да опази царицата, включително – да отмъсти за смъртта й. Докато има цар, има и държава, има кой да организира обществото, дори - при наличие на убита царица или при царица, липсваща от двореца, понеже е на бойното поле, или пък – пленена от врага. Прелюбопитен е фактът, че фигурата на царицата се появява не по – рано от 15 век, с реформите в играта, съчинени в Западна Европа. В руския език е оцелял ранният термин за тази фигура – “ферзь”, който, в своя оригинален вариант, означава “съветник” и който, все – преди реформата, има други, но едва ли по – малки възможности за придвижване по театъра на бойните действия – тоест – по шахматната дъска. Дали реформаторите са превърнали царския “съветник” в “дама”, в “царица”, следвайки модела на европейското общество (следвайки, също така, решението на Католическата Църква, че жената също носи душа!), отчитайки реалната роля на царицата в това общество, поемайки древни и по – нови митове за жените – воини? Стана вече дума, че, в движенията на царя, на царицата и на коня, слънчевата символика е твърде категорично застъпена. Пред осемте най – важни фигури стоят осем пешки. Най – вярната стража за всяка от тях.Те са призвани да атакуват, затова, нямат право на отстъпление, т.е. - на движение в обратна посока - назад. Могат да вървят само направо – докато достигнат последния хоризонтал (това е осмият – за белите пешки и първият – за черните пешки) или, докато бъдат блокирани от противникова фигура. За да тръгнат по диагонал, трябва да “убиват”. Те могат така да отбиват атаките – чрез “убийства” (по диагонала) – или чрез опазване на живота на противника, защото, дори и противник, и той е Човек – в английския език, “фигурите”, “пионките” са “хора”, а не – “марионетки”. Най – интересният начин, по който една пешка може да “убие” противникова такава, е правилото “ан пассан” (от френски – “преминавайки”) – когато бяла пешка е достигнала петия хоризонтал, а черна – четвъртия такъв, противникова пешка, която, при първия си ход, преминава 2 полета, може да бъде “убита” “по пътя”, от засада, защото минава през атакуваното/обстрелваното поле от пешката на врага, достигнала до необходимия за тази операция хоризонтал. Но, за да опази живота на другия, пешката може да “предпочете” да не “убива” ан пассан засилилата се напред вражеска пешка (ако е достигнала позиция, при която това е възможно). Пешката може, също така, да опази “живота” на другия просто, като застане плътно срещу него, преграждайки пътя му. Така, за двете вражески една на друга пешки, битката помежду им завършва. Те ще се сражават, по – късно, с други – евентуално… Или – ще ги “убият”, пак – евентуално и твърде вероятно. Пионките са пешаци, пехотинци, пехота – “пешки” (на български и на руски, например), “селяни” (на немски), та, като воюват помежду си селянин срещу селянин от две вражески армии, става ясно, защо те могат както да се избият един – друг, така и да опазят живота си един – другиму. Но всяка пешка, всеки пеши воин/селянин е “залог” (нешахматното значение на думата в английския език) – за отбрана, за атака, а защо, ако войната може да завърши с пленяването на някой и друг вражески пехотинец/селянин, в хода на сраженията, защо да се жертват “могъщите”?! Тази идея е застъпена в древни, в средновековни военни трактати за водене на война (“Изкуството на войната”), че и в по – късни. А, извън войната, по – точно – след нея, то се вижда кой е виновен и кои са изкупителните жертви. Според правилата на играта, освен пешките, единствената фигура, която може да започне играта (прескачайки ги, в изходна позиция), да изиграе първия ход, да проведе първата атака, да поведе настъплението… е конят. Защото, след реформите в правилата на Играта, конят е единствената фигура, която може да “скача”, тоест – да прескача останалите фигури – свои и чужди. Добре, но на каква цена? Заплащайки със сигурността си… Конят е единствената фигура, която няма власт над най – близкото си пространство – осемте полета, окръжаващи полето, на което той се намира. В природата, конят скача свободно, но, опитомен, той няма власт над себе си – в “собствения” му дом – конюшнята – е подвластен на човека. Кой е персонажът, който, в човешкото общество, е поставен в тази неавидна ситуация? Дали английският термин за коня в английския език – “кавалер” (тоест - рицар – а тази дума е от немски произход) – не дава отговор? Рицарят си има кон, но стотици хиляди са синовете, лишени от наследството на своите родители, защото то се завещавало на първородния син. Същото може да се каже за ронините – това са самураите, останали без господар. Всички тези хора, поели по пътя на рицарството, са оставени без перспектива у дома, в най – близкото си жизнено пространство. Конят има още една особеност… От една и съща оптимална позиция, всички останали шахматни фигури припокриват, взаимно, част от полетата си. От същата позиция, конят владее съвсем други, нови 8 полета, недостъпни за останалите фигури. Това е намек, че никой човек, както и ничие човешко дело (с изключение на пирамидите в Египет и в Южна Америка, и на Великата Китайска Стена) не са по – силни от Природата. Само в съюз с природата (символ на този съюз е опитоменият кон), е силен и човекът. Кой ходи и броди по полетата на шахматната дъска – този микромодел на човешки общества от Древността, през Средновековието - до Новото време? Простосмъртни – селяни, спешени войници – залог/гаранция за наличието на човек, общество, обществени структури, в това число – държава, държавни традиции, за да продължи животът в този дивен свят; владетел (шах, цар, крал, император), негов съветник/царица, офицери/епископи/шутове, коне/рицари/конница/бойни колесници, някои човешки творения… Тези – последните – заслужават най - специално внимание. Човекът е измислил убийството на друг човек, но и опазването на човешкия живот, дори този на враговете, дори - по време на война. А и не всеки, който може да ти бъде враг/противник по една линия, ти е враг и по всички останали линии. Човекът е измислил страшно оръжие за масови унищожения на други хора – топът/оръдието! Това е оръжие с различен калибър и с различни имена, то познава твърде любопитни модификации. Само че, тази фигура има още едно наименование – този път е френско – тур, което, в превод, означава кула/камбанария. Кулите са човешко фортификационно съоръжение. В природата има планински върхове, но не и кули. По форма, кулата може да бъде кръгла, квадратна, правоъгълна, петоъгълна, многоъгълнъ и така нататък… За съжаление, в шахмата, не са предвидени други фортификационни съоръжения, разположени по шахматната дъска – валове, окопи, крепостни стени… Така, съзидателната човешка дейност се е запечатала на шахматната дъска. “И нека родените по – късно, като гледат създаденото, да си спомнят за неговия създател!”, гласи един надпис от времето на хан Омуртаг… Освен чрез кулата, още и чрез коня – единственото опитомено от човека животно, допуснато да му помага в тази игра. Преди реформите в правилата на играта, е имало още едно животно, което не живее в пределите на Европа. Това е слонът, заместен, в европейския шахмат от офицера. Оригиналното име на фигурата (“слон”) е оцеляло в руския език. Може би, в азиатския вариант на играта, слонът е носел на гърба си оффицер или стрелци… Но конят не е единствената природна даденост. За фигурата топ, освен кула, е запазено още едно название (пак в руския език); това е “ладья” – ладия, “лодка”. Лодката е отново деяние човешко (ето още едно съзидание!), но кой строи лодки/военен флот, ако няма поне една своя държавна граница, опираща на плавателни водни пространства – река, езеро, море, океан? И – много важно! – ако не го влече великото любопитство да чуе, да види, да помирише, да докосне, да вкуси света на другия бряг на водата, за да превърне свой, усвоен, близък и познат и другия бряг? И, по този начин, да разшири пространството на земния си уют. Човешкото любопитство е сред най – сигурните стимули на познанието – заедно с човешката потребност да се направи уютно жизненото пространство. Докато кулите се строят от камък, а оръдията се правят от железни сплави, лодки и кораби се произвеждат от дърво. Така, в играта навлизат различни растения, а, чрез посредничеството на митологията – и Световното дърво, както и Дървото на Познанието. С мощен военен флот се славели китайците, финикийците, египтяните, гърците, римляните, византийците, жителите на италианските градове Венеция и Генуа, викингите, в по – ново време – англичаните, французите, испанците, португалците, холандците, руснаците, американците… Вникването в значенията на шахматните термини, както и в техните нешахматни значения (конотацията – тоест – всички значения, всички смисли на дадена дума, словосъчетание, израз…) в различни езици, ще обогати “присъствията” върху дъската с берачи, скачачи, обущари, глупаци, шутове, ратаи, мошеници, замъци, затвори/тъмници, пречки, проверки, дребни поражения и прочие… Помислим ли и за деянията на фигурите, представящи на дъската човешки същества, за коня, за легендата за създаването на шахматната игра, триадата Човек – Природа – Общество се сбира в рамките на 64 квадрата. Шахматната игра поставя историята в положението на наука за отминалото настояще. Играта трябва да се разчете като кодиран извор за човешките представи в над 16 столетия, в огромното пространство на планетата Земя. За разлика от възможностите, налични в играта, за съжаление, няма я, в реалния живот, фигурата, която, с едно придвижване, да съумее да прикрие владетеля от зададения от противниците шах и “играта” на войниците, на политиците и на дипломатите да продължи. Човешката история е богата на примери, доказващи, че храненето на собствените поданици с лъжи, вместо с хляб, е твърде скъпо струващо удоволствие, а също толкова погрешно е и отлагането на ситуацията “движение на царя”. Ситуацията “пат”, в играта, води до опазване на човешки животи, но това е, също така, и загубено ценно време в празни, суетни и ненужни битки, взели многобройни и свидни жертви и от двете воюващи страин. Има го и варианта, когато, на дъската, остават само двамата царе – всички други са мъртви. Но какво е цар без народ, без столица, без държава, без свита, без кон? Остава му единствено възможността да викне: “Давам царството си само за един кон!”… Продавач има, но купувач, обикновено, не се намира. Не само, заради съсипаното царство и погубените поданици. Но, също така - заради липсата на възможност бързо, лесно, безболенено, сигурно и надалеч да се придвижи – в един по – добър и по - справедлив свят. Свят, населен с красота, с хармония, свят без войни, свят, изпъстрен с човешки живот, с човешки преживявания. Никой историк, разбира се, не би желал зададеният от историята, какъвто и да е, шах да го постави в мат – него и/или науката му. Добре, че, като са на шахматното поле, фигурите умират само за малко, за времетраенето на една игра. А – после – възкръсват – за следващата. Това ни препраща към въпроса за живота, смъртта, възкръсването, прераждането, както и митовете, свързани с тях. Но следващите игри никога не протичат така, както е протекла предишната. А играчите все се надяват, че, в следващата, ще бъдат по – съвършени. Това – към въпроса за многото животи, които всеки притежава, но всеки път се завръща в друг вид, различен от предишния, тоест – преражданията в различни неща (хора – мъже и жени, животни, насекоми, растения), за да достигне до съвършенството. А, докато пътят към съвършенството е дълъг, то човешкият живот е кратък – нищожно време, от археологическа гледна точка. Източник: daobg.com Моето лично мнение: За да се научиш да играеш добре, трябва да започнеш да четеш книги за шах, да научиш като начало малко теория, да разиграваш много пъти една и съща позиция, за да започнеш да мислиш няколко хода напред. Започни от т.нар. endspiel (от немски - края на играта), защото тогава има най-малко фигури и ще се научиш да вземеш победа (или да се спасиш от загуба) след дълга игра. В интернет има множество добри и емблематични партии. Нарежди си фигурите, както са описани в съответната пария и започни да следваш играта на великите умове Анализирай си защо са играли така и започни и ти да мислиш като тях . И най-важното: забавлявай се!

Компютър-манията е като всяка друга мания. Лично аз не съм особено голям привърженик на прекарването на времето в седене пред компютъра, особено когато край теб има хора, който ти си избрала да са край теб. Обаче, до един момент, компютърът си е необходимост. Например, аз до преди две години изобщо не се занимавах с компютри, a от около година те са едно от най-основните и съпътстващи живота ми неща. От една страна работата ми е свързана с това, от друга - човек не винаги може да е с хората, с които иска. Просто разстоянението разделя. Ако близките ти са далеч от теб, чатенето е един много добър и евтин начин на комуникация с тях. Чрез ICQ и тем подобни се поддържат взаимоотношения. Според мен, обаче, тези разговори не винаги могат да бъдат наречени много "стойностни", особено, ако си говориш с няколко човека едновременно, за различни неща, както често се получава. Нормално е - човек се разсейва. Такива разговори според мен са си точно загуба на време. Време, което човек би могъл да отдели за зареждащи или полезни занимания, на тези около него или просто на себе си. Не казвам, че човек не трябва да си губи времето (по този или друг начин), особобено ако това му доставя удовоствие. Но не мисля, че трябва да става за сметка на другите неща. Естествено има изключения. Хубаво е, когато интернета дава възможност за развитие, да се научат нови неща. Аз лично съм много доволна, когато намирам неща, които да прочета и които ме интересуват. Чувствам се добре и когато успявам да помогна по някакъв начин (това важи най-вече за тук), когато се развивам и ограмотявам. Смятам, че интернет и компютрите, трябва са средство, не цел и мисля, че те трябва да служат на човек и да му помагат да върви напред (това се отнася не само до тези две неща), а не човек да става роб и зависим от тях (нещо). (това прозвуча малко пресилено, но не можах да се изразя по-меко и толкова кратко). Връзката с "реалния" свят (в кавички е, защото условно приемаме светът извън интернет, като реален, така го наричаме, а дали е така, това е тема на друга тема ) се губи в момента, когато човек започне да губи представа за времето и собствените си ресурси, които отделя за нещо (компютъра, интернета...), един вид - губи съзнание за себе си и там, където физически се намира. Всеки има нужда за моменти да бяга от действителността, да бъде и да се чувства по по-различен начин и в това няма нищо нередно. Всеки човек си има приоритети и по-важни и по-не важни неща, но понякога се увлича в други. Въпросът е да има баланс във всичко, което правим, да степенуваме нещата, за които отделяме време и най-важното - да правим това, което ни кара да се чувстваме добре, това, което прави щастливо сърцето ни. danina, това, което мога да ти дам като лично мой съвет са две неща: първо, огледай се около теб и се опитай да разбереш дали промяната в теб и новите ти интереси не нараняват някого, на когото държиш. И второто е - ако новото ти хоби не е за сметка на нещо друго и ако не ти се иска вътрешно да се оправдаваш и обясняваш за поведението си, значи всичко е наред. Няма определение, според мен, колко е нормално да се работи с компютъра, за да кажем, че се е превърнало в мания. Единственото, което отличава необходимостта, хобито и манията (зависимостта) към едно нещо е степеннта на контрол, която имаме над себе си по повод и в следствие на него.

Честит рожден ден! Пожелавам ти здраве, много успехи и опияняващо нежна любов с най-милото пухче на света! Весело изкарване на празника! )

Малко, май се поотплесна темата....Моля ви да се въздържате от "офтопик" и персонални забележки.