Премини към съдържанието

kalansuv

Потребител
  • Публикации

    1638
  • Регистрация

  • Последно онлайн

Харесвания

307 Супер репутация

Всичко за kalansuv

  • Титла
    Недостоен и Окаян Раб Божи
  • Рожден ден 6.09.1976

Информация

  • Пол
    Мъж
  • Интереси
    Тази разрушена ценностна система е виновна за всичките ни беди днес.

Последни посетители

2915 прегледа на профила
  1. kalansuv

    Избор на принтер

    Домашен Принтер: HP Laser Jet P 1102 Professional- 169 лв. от Плесио- Гърците до Славейков. Съвместим тонер 285 за 1200-1500 стр. А4 по- католог - реално до 500 листа А4 текст 18-20 пики. Чисто нов за 29 лв. от Плесио- Гърците до Славейков. Цветен Лазарен принтер Samsung CLP- 300 за 269 лв. от Кауфланд-съседен магазин Домо. Четири цвята син, жълт, червен и черен всеки често нов за 29 лв. от сервиза на принтерите Самсунг. Виж на Промоции или намалени стоки на JAR Computers. Има интересни предложения.
  2. На 2 юни трябва да се пазим от вторите Той знае разликите. Снимка Google 2-и юни. Ден на загиналите за свободата ни. Ден, в който ще ни залее вълна патриотизъм. И вълна псевдопатриотизъм. Разликата е съществена. 1. Патриотът е готов да жертва живота си. Псевдопатриотът е готов да изпие още една бутилка. 2. Патриотът действа. Псевдопатриотът говори. 3. Патриотът се бие за свободата на всички. Псевдопатриотът се бие за глупости в НАТФИЗ. 4. Патриотът дава душа за Отечеството. Псевдопратриотът гледа да удуши държавата в схеми. 5. Патриотът не иска държавна служба. Псевдопатриотът мечтае за високи постове. 6. Патриотът мисли какво да направи за страната си. Псевдопатриотът мрънка какво страната му не е направила за него. 7. Патриотът мисли за идеи, стратегии и как да оправи държавата. Псевдопатриотът мисли как да изпие още една чаша и да оправи… заплатата си. 8. Патриотът иска да обедини хората: „Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр.“ Псевдопатриотът насъсква едните срещу другите. 9. Патриотът пази историята, защото знае колко е важна. Псевдопатриотът сменя имена на местности, защото не му звучали патриотично. 10. Патриотът говори ясно и конкретно. Псевдопатриотът говори с общи лозунги и витиевати изречения. 11. Патриотът спокойно се разхожда между хората. Псевдопатриотът се крие под маси, зад десетина охранители или с няколко пилотни коли. 12. Патриотът почита историческите личности, но мисли какво да направи в настоящето. За да има по-добро бъдеще за всички. На Псевдопатриота не му пука за бъдещето на всички. Затова и нищо смислено не прави в настоящето, а само се крие зад гърба на титаните от миналото. 13. Патриотът не отстъпва от ценностите си. Псевдопатриотът се прегръща с довчерашния си враг, само и само да се намести във властта. 14. Патриотът има идеали. И се опитва да ги осъществи. Псевдопатриотът има алчност. И се опитва да я задоволи. 15. Патриотът се обгражда с по-умни хора от него, за да помогнат на делото. Псевдопатриотът се обгражда с по-тъпи хора от него, за да не го разберат какво е нищо. 16. Патриотът иска цялото общество да се развива. И е готов да дава пари, време или живот за това. Псевдопатриотът иска той да е добре. И е готов на всичко за това. 17. Патриотът иска всички хора да са умни и отделя време да ги учи. Псевдопатриотът иска хората сляпо да го следват и им губи времето с празни приказки, за да не учат. 18. Патриотът харесва различните мнения. Защото може да се родят още добри идеи. Псевдопатриотът потиска различните мнения. Защото може да проличи колко е неадекватен. 19. Патриотът иска добре работещи институции и закони, валидни за всички. Псевдопатриотът смята, че е над закона и може да замести всички институции. 20. Патриотът иска истинска демокрация. Псевдопатриотът иска авторитарна власт за себе си. Под маската на демокрация. 21. Патриотът оставя хората сами да работят и да се развиват. Защото те знаят най-добре какво им трябва. Псевдопатриотът внушава на хората „приучена безпомощност“, че само той може да ги оправи. За да им внуши, че само той знае какво им трябва. На 2-и юни мога само да кажа, че трябва да се пазим от псевдопатриотите. И от думите им, с които ни облъчват непрекъснато. Патриотизъм не е само да се гордеем с миналото и с постъпките на други хора. А да правим полезни и съзидателни неща в настоящето, за да оформим по-добро бъдеще. И следващите поколения да ни помнят. За да им даваме пример как те трябва да правят тяхното си бъдеще. Ако мога да перифразирам един велик човек: Не мисли какво други хора правят за България, за да се гордееш с тях, а мисли какво ти можеш да направиш, за да накараш България да се гордее с теб! Поклон пред паметта на хората от миналото ни. Помним ги. И дано ние да направим нещо смело, за да ни помнят и нас.
  3. Както казват в Крумовградските села: ананъ кодумуну сикиме бабънъ. В превод: Всички от ДПС са възпитаници на Библиотекарлският и матерният им език е Русскии.
  4. Първата стъпка към разрухата е безразличието. Втора не ти трябва. Безразличие, предизвикано от всичко около теб. Натрупано, повтаряно, вменено. Понякога с нечия цел, а понякога просто така - по традиция. Когато си малък е много трудно да надигнеш глас. Да защитиш себе си или това, в което вярваш. Да създадеш или да покажеш. За да го направиш, понякога е нужно само някой да повярва в теб. http://forumat-bg.com/politika/264-2009-06-11-03-22-13
  5. Надпис на Паметника на жертвите от Унгарската революция през 1956 г., издигнат пред парламента в Буда Пеща. Той гласи: "Комунистическата система се провали във всяко отношение. Но би било твърде неразумно, ако повярваме, че сме се отървали от комунистите. Голяма е опасността, че те като узурпатори на провалилата се система ще запазят това, което са плячкосали, и постовете във властта. Който не познава Сибир, не познава Съветския съюз."
  6. http://burgas-podlupa.com/отново-и-отново-българия-се-управлява-от-децата-и-внуците-на-червената-номенклатура Моля коментирайте статията. Българите сме заспали в код червено от почти век и спинкаме сладко, чакайки добър живот, високи доходи и силна руска ръка, която да ни пази и храни, но времето не стои на едно място и народите покрай нас се развиват и вече ни изпреварват с десетилетия ... А България продължава цели 27 години след дворцовия преврат от ноември 1989 г. да се управлява от червените наследници пребоядисани ту като демократи, ту като десни граждани за европейско развитие, ту като патриоти ... Агенти на ДС определят бъдещето ни за пореден път избрани от заспалата рая ...
  7. https://libertarium.net/комунистическият-елит-в-българия-ген/ Процесите на либерализация в бившите комунистически страни са неоспорими, но те не засягат основите на установената в тези страни държавнополитическа система от тоталитарен тип. Михаил Груев Дефинирането на понятието “елит” до този момент остава предмет на спор предимно между социолози, философи и политолози и в по-малка степен се намира в предметната област на историческата наука. Придружено обаче от прилагателното “комунистически”, то придобива по-конкретно историческо и функционално съдържание. Най-общо терминът би могъл да бъде обобщен като “хора с огромно обществено влияние, намиращи се на ключови позиции на върха на обществената и социалната пирамида”[1], Съществена част от тяхната характеристика представлява функцията им на конструктори и двигатели на институционалния ред. Към обобщеното понятие “елит” следва да бъдат причислени и представителите на онези среди и кръгове от обществото, които заемат водещо място в националната култура, в духовната сфера и имат сериозно влияние във формирането на обществените нагласи[2]. Известно е, че в модерната епоха трудно би могло да се говори за единен елит, а по-скоро – за “конфигурации от елити”. Тази концепция дава възможност, разбира се, условно, да бъдат разграничени, от една страна, различните разновидности на понятието, а от друга – елитите да бъдат отграничени от не-елитите. Тя би могла да бъде разбирана като система от разнородни връзки на власт, авторитет и легитимност, свързващи различните хора, които я персонифицират[3]. Така в свое изследване върху взаимната зависимост между елитите и неелитите двамата британски социолози Г. Лоуъл и Дж. Хайли разграничават няколко основни типа елити: “консенсусни елити”, “нехомогенни елити”, “идеологически хомогенни елити”, както и “смъртно-враждебни един спрямо друг елити”[4]. В един по-късен труд Хайли доразвива своята класификация, като определя широкия и същевременно силен елит от консенсуален тип като характерен за класическата демокрация; слабия и тесен елит, съставен от враждуващи взаимно съставки, той определя като типичен за авторитарните режими, а силния и тесен елит от идеократични съставки – като характерен за тоталитарните системи[5]. Според него връзката между типа елит и установената обществена система се проявява най-пряко при начина на формирането му и на подмяна на предходния елит. Когато промяната е много дълбока, извършена е внезапно и принудително, се осъществява т. нар. “подменяща циркулация на елитите”, характерна за тоталитарните системи[6]. До голяма степен класификацията на Лоуъл и Хайли на елитите и конфигурациите от елити е валидна за общества, намиращи се в условията на демократична политическа система. Поради това позиционирането на комунистическия елит в тази теоретична схема е възможно само като “идеологически хомогенен елит”. По същество това означава отсъствието на конкурентни конфигурации. При този тип елит възходът на върха на обществената и социалната пирамида представлява пряка функция от идеологическия конформизъм и в още по-голяма степен – от персоналната лоялност към лидера или съответния “патрон”. Взаимоотношенията между различните сегменти на елита в този случай са основани на йерархични, обусловени от позициите в Комунистическата партия видими и невидими връзки на зависимост. Както е известно, след Втората световна война в България, а и в останалите сателитни на Съветския съюз държави формирането на комунистическите елити протича паралелно с унищожаването на старите буржоазни елити. Тук става дума не само за физическо унищожаване, но и за емиграция, интерниране или лишаване от свобода на техните представители. Новият елит субституира по драматичен начин стария не само функционално – той го замества и физически. Неговите най-издигнати представители се настаняват в къщите на принадлежащите към стария буржоазен елит, присвояват мебелите им, а в някои случаи – дори и връхните им дрехи. Без да имат законови права на собственици върху тези имоти и вещи, те се превръщат фактически в такива чак до 1968 г., когато придобиват и формални юридически основания[7]. Съществен момент от процеса на унищожаването на старите елити представлява докарването на емблематични за тях фигури до материална бедност, маргинално съществуване и вследствие – до самопокаяние и себеунижение. За значителна част от тях това е свързано с продиктуван от инстинкт за самосъхранение стремеж към приобщаване – ако не към новия елит, то поне към новата обществена система. При част от тази категория хора трансформационният процес приключва с присъединяването им към новия комунистически елит. В българския случай подобна емблемтична фигура е Кимон Георгиев. Тук следва да бъдат споменати някои негови съпартийци-звенари, като Петко Стайнов, Владимир Стойчев, Тр. Доброславски; радикали, като Ст. и П. Костуркови, Сл. Стоилов; земеделци, като А. Оббов, А. Павлов, Св. Даскалова и др. По-значим е този процес на “приобщаване” в средите на интелектуалния елит. В новите условия идейна метаморфоза в различна степен преживяват повечето творци. Особено значима е тя при писатели, като А. Каменова, Д. Габе, Е. Багряна, Н. Райнов; художници, като Д. Узунов, В. Стоилов, Ст. Венев; артисти, като: Ст. Македонски, Б. Дановски и пр., и пр. Този списък може да бъде продължен с още много имена. Посочените примери на приобщаване на представители на стария буржоазен елит към новия, или поне за адаптиране към създадените след 1944 г. реалности обаче представляват по-скоро изключение, отколкото правило. Действително, голямата част от тях се стремят към това, но ревността на комунистите към т. нар. “класова чистота”, особено в първите години, автоматично ги “изхвърля” като чуждо тяло от новия елит. Да се върнем към основното ядро на комунистическия елит. Немският социолог Антон Щерблинг разделя условно комунистическите елити в Източна Европа на три генерации. Първата според него се намира в своя апогей във времето от идването на комунистите на власт през 1944 г. до средата на 50-те години. Втората той периодизира от втората половина на 50-те до края на 70-те години. Третата генерация според Щерблинг се формира в края на 70-те и началото на 80-те години и най-способните нейни представители се включват в новите политически елити на прехода[8]. До голяма степен предложената от Щерблинг периодизация е валидна и за българския случай. В началната фаза на своето съществуване новият комунистически елит се рекрутира от определени групи от маргинализирани провинциални интелигенти и преди всичко от полуобразовани селски слоеве, които се намирали близо до комунистическото движение или след промяната бързо се включват в него. За изходната база, от която след преврата от 9 септември 1944 г. започва формирането на новия елит, свидетелства един труд, писан през 80-те години и посветен на партизанското движение в Пловдивско. Той се основава на прецизен количествен анализ на неговата социалната структура. Действително, обект на изследване е само един регион на страната, но в общи линии резултатите от него са представителни за цялото нелегално движение. Според автора му – Д. Дочев, един от най-възторжените изследователи на въоръжената комунистическа съпротива, около 20 % от партизаните в района са без, или само с първоначално образование, а общо 71 % от тях нямат по-високо от основното образование.[9] Важна характеристика на партизанското движение е, че то е по същество селско: над 75 % от партизаните са категоризирани като селяни, а 83 % – като родени на село[10]. Този социален профил на комунистическото движение преди и по време на Втората световна война, характеризиращ го преди всичко като селски феномен, би могъл да бъде потвърден от появилите се през 70-те и 80-те години официозни истории на окръжните организации на БКП. Подобни истории се появяват за 15 от съществуващите до 1987 г. 28 окръга (и съответно толкова окръжни партийни организации[11]. В приложенията към всяка една от тези официозни “Истории” (със съвсем малки изключения) се включват подробни поименни и поселищни списъци на загиналите местни комунистически дейци във времето между 1919 и 1944 г., както и на партизаните и политзатворниците от съответния регион в периода 1941–1944 г. Именно те дават възможност чрез количествен анализ да се проследи почти изцяло селският социален профил на комунистическото движение в годините на войната, от което ще се рекрутира първата генерация на новия вече държавен елит. Особено интересни от тази гледна точка са данните за три района в различни части на страната, където нелегалното движение е най-активно. Така например в Михайловградско (дн. Монтанско), представляващо район със силни традиции на комунистическата съпротива, от всичките зарегистрирани 266 партизани в двата местни партизански отряда – “Ст. Караджа” и “Хр. Михайлов”, родени на село са 237, а в градовете – само 29 души[12]. В Дупнишко, Кюстендилско и Босилеградско това съотношение е още по-голямо в полза на селяните. Сред дупнишките партизани от отряд “К. Петров”, родени в градовете са 46 от 202-ма, а сред Кюстендилските – само 11 от 207. Най-голяма е тази разлика в Босилеградския отряд – тук родени в града са само 11 от 130 души[13]. Друг район с относително силно партизанско движение е Ловешкият. От действащите тук две партизански единици с обща численост 323 човека, родените в градовете са само 48[14]. Избраните примери достатъчно ясно илюстрират огромния дефицит на граждани (в социалния смисъл на това понятие) в нелегалното комунистическо движение през годините на войната. Голяма част от родените в градовете партизани са от еврейски произход: така например в Михайловградско те са 7 от 29 “градски” партизани, в Кюстендилско (в т.ч. Дупнишко и Босилеградско) – 12 от общо 68, а в Ловешко – 12 от 48. Така, ако изключим хората от еврейски произход, които по обясними причини се включват в нелегалната съпротива, партизанското движение се рекрутира в неговите 90 % от селяни. Тази характеристика на комунистическата опозиция в годините на Втората световна война, независимо от огромния (във физическия смисъл на думата) обем от литература по проблема, създадена преди 1989 г., до този момент “убягва” на изследователите. Причините за селския характер на нелегалното комунистическо движение, от което се рекрутира основната част от бъдещата първа генерация от новия държавен елит, следва да бъдат търсени в тежкия начин на живот на българския селянин през междувоенния период и силното забавяне на процесите на модернизация в аграрното производство, което води до запазване на тежкия физически труд, нарастваща безработица и задлъжнялост, както и в липсата на перспективи за значителна част от младото поколение за прогрес и образование. Тази реалност в българското село принуждава много млади хора без желание да продължат да водят тежкия живот на своите родители и същевременно без нужното образование и възможности за реализация в обществото, да се включат във въоръжената комунистическа съпротива. Подобно обяснение обаче вероятно дава само част от истината, която следва да се търси и в по-дълбочинни социалнопсихологически пластове. Безспорно тези факти представляват важен научен проблем, който в бъдеще трябва сериозно да се анализира. Новият елит първоначално е почти изцяло политически и е изключително хомогенен. Той се структурира йерархично на база на заслугите към нелегалното движение през предходния период и поради неособено голямата численост на Комунистическата партия по това време, включва всички нейни ръководители на централно и местно ниво. Действително, всички изследователи на тази епоха обръщат внимание на различията между т. нар. “външни комунисти”, живели продължително в Съветския съюз до края на войната, и заели непосредствено след завръщането си ключовите постове в йерархията на комунистическата партия и в държавното управление, и т. нар. “вътрешни”, прекарали голямата част от периода на съпротивата в България. Между двете групи съществуват сериозни противоречия и борби, но следва да се отбележи, че различията между тях не надхвърлят границите на понятието “идеологически хомогенен елит”, а просто представляват неговите две съставни части. Селският генезис на новия елит определя някои негови основни характеристики и е причина за запазване на тесните връзки с местните елити и за тяхното непрекъснато възпроизвеждане през следващите години като национален елит. Тази първа генерация (с някои дребни изключения, които потвърждават правилото) в предходния период не е имала възможност за системно образование, интелектуално или материално натрупване, а след идването є на власт няма физическото време за първото, а на второто не гледа приоритетно. Генерационно тя сполучливо е наречена от Р. Крамптън “димитровско-червенковската гвардия”[15]. Още от самото начало комунистическият елит функционира същевременно и като номенклатура. Значението на понятието “номенклатура”, неговата същност и еволюция бяха много изчерпателно обяснени от съветския/ руския социолог М. Восленски в началото на 90-те години[16]. Цитирайки съветски учебник по партийно строителство, предназначен за школите на КПСС, той дефинира понятието така: “Списък от най-важните длъжности, кандидатурите за които предварително се разглеждат, препоръчват и утвърждават от съответния партиен комитет. Номенклатурните лица в партийния комитет се освобождават от заеманата длъжност също единствено с негово съгласие. В номенклатурата се включват работещите на ключови постове.”[17] Така новият елит започва да съществува и като номенклатура на режима, а номенклатурата е същевременно елит. Тази своеобразна дихотомия във функциите е негова същностна характеристика. Върху природата на това явление още през 1957 г. акцентира видният югославски дисидент и бивш първоешелонен комунистически функционер Милован Джилас. В своя труд, озаглавен “Новата класа. Анализ на комунистическата система”, той проследява нейния генезис и основните є характеристики и още тогава прогнозира неизбежния є залез[18]. “Когато новата класа напусне историческата сцена, а това трябва да се случи – прогнозира Джилас, хората ще жалят за нея по-малко, отколкото за всяка друга класа, съществувала по-рано.”[19] Още след излизането на този по същество първи теоретичен труд, посветен на комунистическия елит, който независимо от спецификите в следвоенното развитие на Югославия е адекватен и по отношение на източноевропейските нови елити въобще, той е подложен на редица критики от западната наука. Голямата част от тях се отнасят до понятието “класа”, използвано от автора[20]. Независимо от основателността на тези забележки, следва да се отбележи ключовият принос на М. Както Джилас, така и Восленски, а също и западните изследователи на комунистическите елити се сблъскват с проблема за точните йерархични граници на понятието “номенклатура”. Най-общо тя би могла да бъде разделена на “висша” и “местна”. Невъзможно е да се посочат достатъчно ясни параметри, които да дадат количествени измерения на двете части на това съсловие. Сред т. нар. “висша номенклатура” челно място заемат: членовете и кандидат-членовете на централните ръководни органи на Комунистическата партия (ЦК, ЦКРК, началници на отдели в Секретариата на ЦК), управителните тела на казионните организации (ОФ, БЗНС, ДСНМ (по-късно ДКМС), ОРПС (по-късно БПС), КАБПФК, БНЖС, БСФС, СЛР (по-късно БЛРС), БОК и пр.); Светият синод на БПЦ; ръководствата на творческите съюзи; т. нар. “стопанска номенклатура”, включваща ръководителите на националнозначимите промишлени предприятия; генералитетът (в т. ч. и старшите офицери на генералски длъжности); дипломатическият кадър; дейци на културата, науката и спорта с реална или въображаема международна и национална известност и пр. Следва да се отбележи, че част от номенклатурните кадри заемат по няколко от горните длъжности, така, че наборът от хора всъщност не е толкова голям, колкото изглежда на пръв поглед. Що се отнася до “местната номенклатура”, споменатите вече по друг повод приложения към официозните истории на окръжните партийни организации съдържат и тази информация. Те общо взето поименно посочват нейния обхват. Тук са включени членовете на бюрата на окръжните комитети на БКП, на изпълнителните комитети на окръжните и околийските народни съвети, секретарите на съответните общински комитети на Комунистическата партия, окръжните ръководства на казионните организации, местните “активни борци”, както и подбрани “културни деятели”. С годините броят на номенклатурния кадър бавно, но устойчиво нараства[21]. Отличителна черта на новия елит от неелита е правото му на специално снабдяване. В условията на хроничен недостиг на стоки и услуги в “икономиката на дефицита”[22], тази привилегия се оказва изключително важна. В обявеното за “безкласово общество” това “завоевание” на “новата класа” се появява твърде рано. Още на 6 май 1948 г. Политбюро на ЦК на БРП (к) взима решение кои категории лица да получат достъп до новооткрития специален магазин и по този начин дефинира понятието “висша номенклатура”. В него се казва: “При новосъздадения специален магазин за снабдяване да бъдат прикрепени не повече от 1100 души, като бъдат включени помощник-министрите, хора на изкуството и науката, висши длъжностни лица от различните министерства, Националния съвет [на ОФ], бюрата на политическите партии и пр. Снабдяващите се да се групират в три категории.Натоварва се комисия в състав Кръстю Добрев, Димо Дичев и Никола Павлов, която да подработи персонално списъка, определи категориите и размера на снабдяването.”[23] Впоследствие бързо системата от привилегии се разпростира и върху местната номенклатура. Както вече стана дума, втората половина на 40 –те години е времето, в което особено активно първата генерация на този нов елит в България се рекрутира от бившите низови ръководители на различните провинциални структури на Българската работническа партия /комунисти/. В него дейно се включва и резултатно се издига втората генерация на комунистическия елит, която можем да наречем Живковистка. Действително, това определение е не съвсем точно, тъй като фигурата на Т. Живков заема съществено място в битието на трите генерации на комунистическия елит в България и поради дълголетното й съществуване се приема като тяхна обща еманация. Следва да се отбележи обаче, че възходът на втората генерация представлява пряка функция от неговото идване на власт през 1956 г. До падането на комунистическия режим през 1989 г. елитът продължава да бъде преди всичко политически, но в новите условия все по-значима роля започват да играят технократи, интелектуалци, успешно “конвертирани” хора на изкуството от стария буржоазен елит. Съществени промени настъпват и в чисто политическия комунистически елит. Отстраняването на Червенков като първи човек в държавата през 1956 г., а впоследствие и изваждането му от политическата сцена през 1961 г. са последвани и от други кадрови чистки – на Г. Чанков, Д. Терпешев и Й. Панов през 1957 г., за да се стигне и до отстраняването през 1962 г. на основния претендент за властта – А. Югов заедно с цяла група видни комунистически дейци като Р. Христозов, Г. Цанков и пр. Други фигури от димитровско-червенковската гвардия се превръщат в щастливи пенсионери или се намират на формално високопоставени, но фактически синекурни длъжности. Следва да се отбележи обаче, че част от старите кадри преживяват нов ренесанс – такива са Д. Ганев, Т. Павлов, Б. Българанов и емблематичната Ц. Драгойчева, която остава на върха на партийно-държавната пирамида до края на комунистическия режим и в определен смисъл – поради физическото си и политическо дълголетие, се превръща в негово своеобразно олицетворение. Важен коз при налагането на новия лидер представлява ясното очертаване на социалното пространство на политическия комунистически елит чрез превръщането в ключова институция на учредения през 1959 г. по негово внушение Комитет на активните борци против фашизма и капитализма (КАБПФК)[24]. Със създадените 5 категории “активни борци”, според приносите им в нелегалното движение, новият политически елит допълнително се йерархизира вътрешно и се отграничава от неелита[25]. Така всъщност прокламираното общество на равенството става все по-разделено и стратифицирано. Непринадлежащата към комунистическия елит маса също е подредена низходящо. На дъното на социалната пирамида попадат последователно хората “без изграден правилен марксистко-ленински мироглед”, “политически неблагонадеждните” и накрая категорията “бивши хора”, съставена всъщност от представителите на стария буржоазен елит. Разпростирането на системата от привилегии и върху децата на т. нар. “активни борци” представлява изключително важен момент в живота на комунистическия елит[26]. От този момент той получава възможността да се самовъзпроизвежда, т.е. превръща се в генетически елит. С така създадената йерархична система от всевъзможни привилегии, дори и маргинални за самото нелегално движение фигури, със съмнителни заслуги, се превръщат в част от втората генерация на комунистическия елит. Основният корпус на върха на партийно-държавната пирамида се заема от провинциални комунистически кадри, които дължат своя възход преди всичко на Живков и по тази причина са му лично предани. Сред тях централна роля играе Митко Григоров, а по-късно хора като Тано Цолов, Пеко Таков, Мако Даков[27]. В тази поредица имената на висши комунистически функционери се споменават едно след друго не само заради “ендемичното” им северозападно звучене, а с цел да се откроят позициите, които Живков придобива в този край на страната преди и след финалния сблъсък с неговия основен претендент – Югов. Именно този регион заедно с родното за Живков Софийско ще рекрутира основната част от неговото най-близко обкръжение. Все по-важна роля в обществото започват да придобиват и хората на науката, изкуството и спорта. Всички те по дефиниция са членове на БКП, а там, където се срещат безпартийни, те имат по-скоро декоративни функции. В този период се наблюдава засилване на стемежа към по-голяма автономност на т. нар. “гилдийни” елити и към по-видима диференциация на конфигурациите на елита, без обаче техните характеристики да прекрачват границите на типа “идеологически хомогенен елит”. Като анализира промените, които настъпват в елитите в Източна Европа през 60-те години, Др. Драганов отбелязва, че “идеологическата им спойка постепенно отстъпва пред специфичните “манталитети”, което на свой ред води до обособяването на отделни враждуващи помежду си съставки във все още “тесните”, но и непрестанно отслабващи като сила и влияние номенклатурни комунистически елити”[28]. Тази констатация обаче води автора до изключително спорния извод за постепенната еволюция на комунистическите режими през 60-те години в авторитарни[29]. Действително в цяла Източна Европа процесите на либерализация са неоспорими, но те не засягат основите на установената в тези страни държавнополитическа система от тоталитарен тип. Анализирането на този важен теоретичен проблем обаче е невъзможно да бъде изчерпано накратко, поради което то няма да бъде предмет на по-нататъшното изложение. Важна роля в живота на втората и третата генерация на комунистическия елит в България играе т. нар. “ловна дружинка” на Живков. Както отбелязва един от участниците в нея – Л. Левчев, тя се превръща в житейска цел за писатели, учени, артисти, художници, та дори и за поетеси[30]. Този кръг представлява образец на т. нар. “гилдийни” елити, които се мултиплицират и надолу, в различните сфери на обществените активности. Подобен алтернативен кръг е и петъчният (защото се събира предимно в този ден от седмицата) кръг на Л. Живкова. Той би могъл да се разглежда като своеобразен инкубатор на представителна част от третата генерация на комунистическия елит в България[31]. Когато се търсят причините за падането на комунистическите режими в Източна Европа, наред с изтъкването на дълбоките икономически и социални катаклизми, които преживяват тези общества през 80-те години, следва да бъдат споменати и промените, настъпили в мисленето и съзнанието на хората в тях. Тези промени по своеобразен начин засягат самочувствието и манталитета на новата трета генерация на комунистическия елит в България. Още през 70-те, но по-явно през 80-те години в управлението се появяват първите “форлойфери” на тази трета генерация, генетично свързани с предните две. Значителна част от нейните представители са преки наследници на най-високопоставени представители на стария комунистически елит – Л. Живкова, А. Луканов, донякъде и П. Младенов. Покрай тях се появяват и други, които не са потомствени комунисти, но споделят ценностите на третата генерация – А. Лилов, С. Марков, О. Дойнов и пр.[32] Разбира се, с течение на времето към тази нова генерация се присъединяват и много издигнали се от низините на партийната номенклатура кадри, които Восленски нарича “предноменклатура”. “Тялото на номенклатурния организъм – пише той – е потопено в хранителната среда на многомилионната маса от партийни членове. Нейният горен слой (партийни секретари, членове на бюра на различни комитети, заместници и помощници на номенклатурните кадри) съставлява предноменклатурата.”[33] Част от този именно корпус, описан сполучливо отвътре от автор, който сам причислява себе си към съветската номенклатура, успява да издигне своя статус и да се нареди сред третата генерация на комунистическия елит в България. Голямата част от тази нова генерация е образована на Запад и притежава по-широк кръгозор. Тя вече има и друга ценностна система. Нейният възход обаче в определена степен е блокиран от статичността на системата и от запазващата своите властови позиции втора генерация. Стремежът на новата генерация към възход протича паралелно с все по-задълбочаващата се икономическа и морална криза на режима. В контекста на острия икономически дефицит и на предвидимия вече крах на т. нар. “възродителен процес” във върховете на обществото се поражда и властов дефицит. В условията на тези видове дефицити, според социолози-марксисти като П. Митев и А. Райчев, се появява т. нар. “втора мрежа”. Тя се разглежда като алтернативна форма на йерархия, основаваща се на обмени на статуси срещу вещи, вещи срещу власт и дори на вещи срещу вещи. Така в условията на криза, наред с официалния “идеологически хомогенен елит”, се появявят нови елити и структури, които конкурират държавните и започват да влияят върху тях[34]. Именно тази зависимост между младата трета генерация на комунистическия елит в България и новите неформални елити на “вторите мрежи” и установилата се впоследствие симбиоза между тях водят до възникването на новите посткомунистически конфигурации от елити. [1] Endruweit, G. Elite und Entwicklung. Theorie und Empirie zum Einfluss von Eliten auf Entwicklungsprozesse. Frankfurt/Mein – Bern – New York, 1986, p. 134. [2] Sterbling, A. Eliten in Südosteuropa. – In: Aus Politik und Zeitgeschihte. Bd.10–11, 2003, p. 11. [3] Lowell, G. F., J. Higley. Eliten und Liberalismus. Ein neues Modell zur geschichtlichen Entwicklung der Abhängigkeit von Eliten und Nicht-Eliten. Zusammenhänge, Möglichkeiten, Verpflichtungen. Opladen, 1983, p. 56. [4] Ibidem, p. 13. [5] Highley, J. G., G. Lengyel (eds.). Elites after State Socialism. Teories and Analysis. London, 2000, 2–4; Драганов, Д. Демокрацията (Минало, настояще и бъдеще). С., 2004, с. 174. [6] Пак там. [7] Архив на автора. [8] Sterbling, A. Op. cit., 12–15. [9] Дочев, Д. Семената на бурята. С., 1984, с. 125. [10] Пак там, 109–110, 141. [11] История на Шуменската окръжна организация на БКП. С., 1972; История на Пловдивската окръжна организация на БКП. С., 1976; История на Ловешката окръжна организация на БКП. С., 1978; История на Ямболската окръжна организация на БКП. С., 1984; История на Разградската окръжна организация на БКП. С., 1981; История на Софийската градска организация на БКП. С., 1982; История на Софийската окръжна организация на БКП. С., 1982; История на Хасковската окръжна организация на БКП. С., 1982; История на Видинската окръжна организация на БКП. С., 1983; История на Врачанската окръжна организация на БКП. С., 1984; История на Кюстендилската окръжна организация на БКП. С., 1984; История на Ямболската окръжна организация на БКП. С., 1984; История на Пазарджишката окръжна организация на БКП. С., 1985; История на Сливенската окръжна организация на БКП. С., 1987; История на Плевенската окръжна организация на БКП. С., 1988; История на Михайловградската окръжна организация на БКП. С., 1989. Междувременно авторски колективи работят и по написването на историите на окръжните организации на Комунистическата партия и в останалите вече бивши окръжни центрове, но до 1989 г. те не са публикувани. [12] История на Михайловградската окръжна организация на БКП. С., 1989, с. 539 – 549. [13] История на Кюстендилската окръжна организация на БКП. С., 1984; История на Ямболската окръжна организация на БКП. С., 1984, 573– 616. [14] История на Ловешката окръжна организация на БКП. С., 1978, 425–447. [15] Крамптън, Р. Кратка история на България. С., 1994, 200–220. [16] Восленски, М. Номенклатурата. Т. 1–2. С., 1993. [17] Пак там, с. 7. [18] Джилас, М. Новата класа. С., 1991. [19] Пак там, с. 5. [20] Восленски, М. Цит. съч., с. 30. [21] Социалнокласовата структура та съвременното българско общество. Тенденции и проблеми. Ред. Кр. Димитров. С., 1986, 63–96, 160–226. [22] По терминологията на Корнай, Я. Социалистическата система. Политическа икономия на комунизма. С., 1996, 221–284. [23] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 482, л. 2; Народна демокрация или диктатура. Христоматия по история на България 1944–1948. Съст. Л. Огнянов и др. С., 1992, с. 132. [24] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 5, а.е. 391; Калинова, Е., И. Баева. Българските преходи 1939–2002. С., 2002, с. 144. [25] Воденичаров, П. “В името на народа…” – Магията на мемоарите на активните борци против фашизма и капитализма. – В: Рицари и миротворци на Балканите. Походи, преселения и поклонничество. Благоевград, 2001, с. 399. [26] ЦДА, ф. 1 Б, оп.35, а.е. 801; Известия на Президиума на Народното събрание, № 104, 29 декември 1959. [27] По-подробно по проблема вж. Марчева, И. Тодор Живков – пътят към властта. Политика и икономика в България 1953–1964 г. С., б. г. (2000), 118–243. [28] Драганов, Др. Цит. съч., с. 174. [29] Пак там. [30] Левчев, Л. Ти си следващият! С., 1998, с. 343. [31] Груев, М. Религиозно-мистичните увлечения на Л. Живкова и културните процеси в България през 70-те и началото на 80-те години. Минало, 2005 (под печат). [32] Калинова, Е., И. Баева. Цит. съч., 220–241, 373–397. [33] Восленски, М. Цит. съч., с. 191. [34] Райчев, А. Генезис, мутация и дегенерация на вторите мрежи. – Социологически проблеми, 2003, № 1–2, 5–13, 19–20.
  8. https://libertarium.net/russia-pips/ На 94 години почина Ричард Пайпс – най-добрият съветолог на Запада в средата на 70-те, шеф на департамента за Източна Европа в Съвета за национална безопасност на САЩ. Предлагаме ви една от неговите безсмъртни статии, посветена на Русия Ричард Пайпс Ние, чужденците в Русия, имаме своите предимства ­- може да виждаме малко по-различно нещата, които се случват в нея, но пък забелязваме онова, което самите руснаци не виждат. Аз изучавам Русия от 1946 година и през цялото време съм наблюдавал развитието на комунистическия режим като историк. И не вярвам на теорията на Солженицин, който смята, че съветската история е започнала през 1917 година. Между царския и съветския режим има много общи неща. Русия е консервативна страна и някои неща в нея се променят много бързо, други ­ никога. Надявам се, че моите критични бележки ще бъдат възприети не като атака, а като полезна критика, която може да бъде използвана. Най-лошото и най-опасното в Русия е постоянното акцентиране на факта, че е велика държава. Произтичащите от това действия я отвличат от истински сериозните проблеми, които тя трябва да решава сега. Идеята за великодържавност я тласка към конфронтация със страните, с които е необходимо да си сътрудничи, и то преди всичко със западните страни. Разбира се, чувството за великодържавност се основава на редица фактори, сред които и огромната територия, и особеното геополитическо положение, и не на последно място -­ военната мощ. Нито един от тия фактори обаче в действителност не прави от страната велика държава. Огромната територия, особено в съвременните условия, няма кой знае какво значение. По-голямата част от руската територия не е населена и няма никаква възможност да бъде заселена. Днес най-богати са малките страни ­като Швейцария и Холандия. Великата държава ­ е страна, чието население е в състояние да използва ресурсите и знанията си за благото на обществото. Когато преди 50 години беше създаден Израел, арабите сметнаха, че могат да го унищожат, защото разполагат с много по-голяма територия и население. Но Израел се оказа страна със силен етнически характер, привързаност към ционизма и развитието на науката, и побеждаваше арабските армии. В Русия военната мощ се градеше на бедна икономическа основа. Тя струваше твърде скъпо на обществото; заради нея Русия пожертва онова, което е действително ценно и важно: ­ икономическата и културната инфраструктура. За военни цели се харчеха парите, които трябваше да се изразходват за образование, здравеопазване и т. н. По времето на Петър Велики до 90 % от националния бюджет на Русия е отивал за поддържане на армията. В Съветския съюз в края на съветския период 25­30 % от бюджета отиваха за военни нужди. Режимът не издържа такава огромна тежест и рухна. Русия традиционно е отделяла огромно внимание на своята мощ, особено след като се сдоби с ядрено оръжие, с помощта на което можеше да тероризира целия свят. Днес практически е невъзможно руското ядрено оръжие да се използва в бой, така че тази военна мощ вече не значи почти нищо. Почти нищо днес не значи и числеността на армията. Русия успя да спечели Втората световна война, защото пожертва хората си, без дори да се замисли. Колко души загуби тя във войната с Германия ­- това е нещо нечовешко! Но на руското правителство му беше все едно. Всъщност Русия днес не е голяма държава. Съществуват факти, които илюстрират това. Според някои изчисления брутният национален продукт на Русия през 1999 година представлява някъде около 100 милиарда долара. Възможно е това да е недооценка. Но дори тази цифра да е 200 или 250 милиарда, тя пак е твърде малка. За сравнение капитализацията на една от най-големите корпорации на САЩ ­- ОРМА, ­ е 226 милиарда. Оборотът на Московската фондова борса преди падането на акциите през август беше 105 милиона долара. Това е съпоставимо с триминутния оборот на Нюйоркската борса, което е ужасяващо странно за която и да е страна. При такава бедност Русия не може да бъде велика държава, тя само може да си придава вид на такава. Русия значително зависи от чуждестранните инвестиции и заеми. А след пресрочването на платежите през 1998 година чуждестранният капитал няма скоро да дойде тук. На Запад смятат, че Русия действително е много бедна страна, неподходяща за инвестиции, със слаба финансова система. Русия може да си завоюва статуса на велика държава само след като приведе в ред собствения си дом и се откаже от имперските си амбиции. Макар духът на Петър Първи все още да витае в нея, тя вече не е империя. Руската империя притежава уникални черти и се отличава от великите империи на Запада. Когато през XVI век започна Западната имперска експанзия, когато беше открит Новият свят, когато към Индийски океан се насочиха експедиции, в европейските страни вече се беше оформило разбирането за техния национален интерес. Британия вече беше Британия, Холандия ­ Холандия, Португалия ­ Португалия… Колониите бяха отделени от метрополиите с океани. По географски причини обаче в Русия развитието на империята и развитието на националната държава се осъществяваха по друг начин. След като Иван IV завоюва Казан, Астрахан и т. н., започва да се гради многонационална държава, при която руските колонии граничат с Русия. За разлика от Запада, където е съществувало разбирането какво е метрополия и какво ­ колония, в Русия такова разбиране няма. Метрополията и колониите били нещо смесено. Тук е мястото да отбележим, че през 50-те и 60-те години в Русия можеха да се чуят гласове, според които тя изобщо не била империя, а руснаците живеели на своята историческа територия, населена с различни националности. Тази нагласа у тях съществува и днес. И още ­ за руския национализъм. Разбира се, там, където настъпва демокрацията, възниква разговор за националното самосъзнание, за националната държава. Но национализмът има два варианта: той може да бъде ексклузивен и инклузивен. Ексклузивен означава, че ние, членовете на тази етническа група, изключваме всички останали от своя кръг и ги гледаме отвисоко. Това е такъв вид национализъм, който води до ксенофобия, шовинизъм. А включващият, инклузивният национализъм (той може да бъде назован още патриотизъм) представлява гордостта от своята общност, от съзнанието, че работите за нейно благо. Мисля, че руският национализъм е главно ексклузивен, национализъм, който изключва всичко чуждо и води до ксенофобия. С примери от тоя род в Русия човек постоянно се сблъсква и те продължават да са вследствие на сталинския режим, когато руската национална гордост се трансформираше в ксенофобия, без хората да си дават сметка, че това не е патриотизъм. И аз не знам как може да се справим с подобен проблем, освен обединявайки усилията на интелигенцията и интелектуалците. Защото така наречената руска гордост се крепи на омразата към другите. Трябва да се откажем от това наследство на комунизма, да отсечем дълбоките му корени. Погледнете, който и да дойде на власт в Русия ­ остават все същите символи от времето на царизма: двуглав орел, знаме… Много градове и улици са преименувани, но много носят старите названия ­ “Ленински проспект”, “Октомврийски площад” ­ със съответния паметник и т. н. Петербург бе преименуван, но Ленинградска област си остана. Докато не се премахнат символите на стария режим, хората няма да имат ясни представи и няма да постигнат нищо положително. Комунизмът беше разрушителен период; вековете, през които се е създавало гражданското общество, бяха, така да се каже, отменени. Всички обществени връзки се движеха по вертикалата. Всъщност това обяснява защо се разпадна самата комунистическа партия… По същия начин, когато през 1917 година царят се отрече от престола, страната се разпадна. Това е невъзможно за една демократична държава, където съществуват здрави хоризонтални връзки и смяната на определено правителство не води до разпадане на страната, нито се налага да се започва отначало. На мен ми се струва, че най-важна за Русия е задачата да се изгради здрава съдебна система. Днес в Русия не функционира нормална съдебна система. Ако някой вземе пари от някого на заем и подпише съответния документ, но не си изплаща дълговете си, вие не можете да се обърнете към съда, както го правят даже в азиатските страни, а се обръщате към мафиотските структури. Правителството също действа не по закона. Инвестициите не се охраняват. Създава се климат, в който не може да има социално единство. Доверието между гражданите и правителството е нищожно, ниско е също така и нивото на доверие между самите граждани. На практика се оказва, че всеки е сам за себе си. А едновременно с това се очаква правителството да защитава интересите на народа ­ нещо, което днес в Русия не може да се случи! Днес в Русия не само че няма никакъв консенсус сред действащите политици, ами и съгласие дори относно благото и бъдещето не съществува. Огромното количество партии и унии обслужват главно егоистичните стремежи на своите лидери. Такива партии не са конкуренти, а врагове един за друг. На Запад партиите се конкурират, те не са врагове. Разбирам, че не винаги е приятно да чуеш такива неща от чужденец. Но аз имам предвид не миналото и не днешния ден, а бъдещето. А днес в Русия, където всеки, както и преди, обича да критикува другите, за ­ бъдещето, уви, се грижат твърде малко. Помня как се потресох, като прочетох, че според две трети от руснаците САЩ оказвали икономическа помощ на Русия, за да я погубят. Тази идея няма нищо общо с истината. САЩ, както и всяка страна, преследва своите интереси. Но има огромна разлика между дългосрочни и краткосрочни интереси. Под влияние на своя исторически опит Русия все още продължава да мисли в петилетки, на кратки периоди. Докато ние ­ в много по-далечна перспектива. Когато свърши Втората световна война, ние според плана “Маршал” започнахме да помагаме на Европа. И създадохме в нея свои конкуренти. Европа днес е нашият главен конкурент. Така че нито искаме да унищожим Русия, нито да я експлоатираме. Напротив, нека и тя в резултат от нашата помощ да ни стане конкурент. За съжаление обаче тя все още е в плен на илюзиите за велика държава. Единственият враг на Русия са самите руснаци. Надявам се да го разберат и поемат в посоката към утрешния разцвет на страната си, без да упрекват другите, че нищо не са направили за тях. И пред бутилката водка да предпочитат разумните действия… Превод: Росица Цветанова
  9. Общият брой на жертвите на комунистическия терор за периода след, 9.9.44г. е много по голям . Не 30 хил. ,а 300 хиляди души .Това е огромна цифра за страната ни ,а като вземем предвид и интелектуалната и имотна стойност на избитите ,можем да си представим за какво връщане назад в развитието на България ,става дума ? Ще вметна ,за сравнение ,какво се случва с българите в Македония ,през този период . Там под ударите на юго-комунистите и най вече на сърбо-комунистите и Тито са избити други 300хил.българи ,само защото не се отказват от българското си самосъзнание . Какво излиза ,че комунистите подлагат на страхотен геноцид, въобще българите ,където и да са на Балканите ,а сега всичко си остава покрито ,като ,че ли никога не се е случвало ? Най големият позор ,че и ние мълчейки ,ставаме съучастници в този трагичен за българите процес ! "Еничери ходят мамо,от село на село,дърти лъжи носят"-б.н.п.
  10. Живков наистина изгради две Българии: една за народа и друга - за номенклатурата Как дефицитът съсипа НРБ https://clubz.bg/26992-jivkov_naistina_izgradi_dve_bylgarii_edna_za_naroda_i_druga_za_nomenklaturata Циг.., сори, ромска му работа, под ръководството на КГБ! Ще ми се да споделя нещо, което дава представа колко равни са били хората по време на соца. Успях да надникна в архива на две социалистически предприятия - едното винарна, другото месокомбинат. Не можех да повярвам на очите си. Оказа се, че преди всеки празник се е провеждало заседание на партийните гаулайтери в града и на него се вземало решение за всеки от тях колко месо, колко колбаси, вино, ракия, коняк и др. трябва да се осигурят. БЕЗПЛАТНО! А за тези, които не са в този кръг - лимит. Два килограма месо на семейство за новогодишните празници. И за да ги купят, чакат часове на опашка. Познавам и хора, които в онези години правеха вноска за нова кола през две три години. Като им излезеше реда, продаваха старата кола и купуваха нова. Заради дефицита за старата кола получаваха значително повече пари, отколкото струваше новата. Разликата осигуряваше поне две години възможност да си караш колата без да мислиш за бензин, гуми и т. н. А имаше и такива, които правеха множество вноски и ги продаваха. Продаваха ги скъпо. Живееха на ален фес, а останалите само се облизваха. Ето, такива са тези, които жалят за онези години. А аз съм виждал ведомости в АПК - окръжно. там главните са получавали премиални по 5-6 000 лева всяка година, малко по-ниските по 2-3000. та безплатните мръвки и коняк е само върха на айсберга!!! Всички изпитват носталгия по младостта и детството си и масово не правят разлика между тях и соца.Така се създава шекерената приказка за соца...Ни се ги помним какви гомна бяха,при това на тъмно.Днес един ми хвалеше Онова време,защото имало страх у хората и за една ур*и*гн*я на публично място, го набили в МВР....Това си е и мазохизъм.. Всичко в статията е истина. Ще добавя само, че "въшливите шумкари", както баба ги наричаше основателно, затвориха народът в концлагер, принудиха го да работи за жълти стотинки, а той работеше така, както му плащаха, който можеше крадеше, всички станахме роби на труда, а правоимащите, защо правоимащи???, дерибействаха, убиваха, гавриха се.
  11. Статия от Русофилски сайт. http://razuznavane.com/?p=479 Милионният митинг на“надеждата“ организиран в София от СДС е всъщност митинг на“илюзиите“! Преходът в България, още от самото начало пред 1989 г. досега са извършва от олигарсите на БКП – БСП и ДПС, които успяха да заграбят икономическата власт и чрез нея и политическата. През целия дълъг и мъчителен преход, чрез ДС те преследваха парите и властта. От съдбата на народа те не се интересуваха. Историята учи, че всяка радикална социална промяна, е резултат на пълната морална и политическа деградация на управляващите. Когато недоверието на един народ прерасне в омраза, ненавист и гняв, чака се само искрата, за да избухне бунт, който да смъкне управляващия елит от власт. Номенклатурата при социализма е висшия партиен елит. Децата на този елит забогатяха и станаха „елита на прехода“! Още преди 1989 г., много от висшата партийна номенклатура – Политбюро и ЦК на БКП разбраха, че социалистическата система е обречена и негласно, по различни канали започнаха да изнасят капитали зад граница, огромни суми – над 10 млрд. долара. Българските задгранични фирми – над 360 също имаха много валута и недвижими имоти, върху които номенклатурата също сложи ръка. Така, задигайки парите на България партийната номенклатура трябваше да инсценира един държавен преврат и да излъже българския народ, че вече е друга. И БКП НАПРАВИ ИМИТАЦИЯ НА СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ ЗА „ПРОМЯНА“ И НОВО ЛИЦЕ. ПРЕИМЕНУВА СЕ НА БСП И ЧРЕЗ ДС ИЗВЪРШИ ЛЪЖЛИВА СМЯНА НА ВЛАСТТА! Тя осъществи това на 10 ноември 1989 г., като извърши режисиран политически преврат за сваляне властта на Живков и извършване на социална промяна. За да неутрализират „в зародиш“демократичния характер на прехода, БКП и ДС предварително бяха създали и използваха т.н. „неформални” опозиционни политически движения, които изцяло манипулираха чрез многото внедрени агенти. Неформалните движения бяха така режисирани, че да не могат да прерастват в големи политически партии, които да пречат на партийната номенклатура да запази властта си.. През 1989 г. на площад ”Ал.Невски” синята опозиция организира голям митинг – митингът на „промените“. На него народният поет Радой Ралин с гняв заклейми отиващата си власт и плутократите. Но добре, че не е жив, за да види, че по време на дългия преход, който номенклатурата изцяло контролираше не само, че не си отиде предишната власт, но се роди най-хищната и алчна плутокрация. От прехода много сини лидери също се възползваха и обогатиха. Експроприяцията на собствеността, извършена от комунистическата власт преди повече от половин век превърна всеки българин в наемен работник, независимо от характера на труда, който полага. Така системата създаде феномена „егалитарност” (уравновиловка), която доведе до всеобщо обществено безразличие, особено при липсата на частна собственост – един социален рефлекс, който все още съществува в част от старото поколение. Извършеното одържавяване на средствата за производство и присвояване на правата върху тях от партийната номенклатура, увеличи пасивността на народа. Той се превърна в инертна, покорна маса, която лесно се манипулира и води. А водачите – те са на високо като боговете на Олимп, те са висша партийна номенклатура – Политбюро и ЦК на БКП. Когато една социална промяна е инициирана отгоре – от самата власт, тя не води до унищожаване на номенклатурата. Дори и тогава, когато и се отнема политическата власт. Тя ще използва всички средства, за да оцелее, като „мимикрията” – новото и спасително оръжие. Номенклатурата винаги го прилага, когато трябва да се спаси или да запази поне икономическата си власт. Така столетницата БКП се преименувана в БСП. „. На снимката преврата за сваляне на Живков. НОМЕНКЛАТУРАТА МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ ИМЕТО СИ, ДОРИ ИДЕОЛОГИЯТА, НО ЧРЕЗ ПРИТЕЖАНИЕТО НА ПАРИТЕ ЗНАЕШЕ, ЧЕ ЩЕ ЗАПАЗИ ИКОНОМИЧЕСКАТА ВЛАСТ. Висшата номенклатура на БКП и БСП с активното участие на ДС са тези, които организираха и направляваха прехода. Те продължават да са водещата сила на прехода и сега! Създадоха изкуствени политически субекти, които превърнаха в многобройни, но анемични партии, контролирани от агенти на ДС. Търсейки коалиция с ДПС и с други националистически и проруски партии, те активно участваха при определяне на постовете в държавата, състава на парламентите и ръководенето на средствата за масова информация. БКП,БСП и ДС узакониха турската националистическа партия ДПС и в алчността си за власт, позволиха на Доган години наред да върти на пръста си цялата държава и съзнателно да забавя или компрометира прехода. Вторият ешалон на прехода са средните ръководни кадри на БСП и ДС. Вторият ешелон са друга номенклатура от средите на средните ръководни партийни кадри и тези на Държавна сигурност. Този ешелон е една голяма маса, която играе важна роля за запазването на властта на БСП по време на прехода. Когато много повярваха, че България е започнала да променя социалната и управленска система, номенклатурата все още имаше цялата политическа и икономическа власт, както и структурите, които да я поддържат. Тя притежаваше целия властови потенциал, за да си осигури, макар и под друга форма отново управлението. Ето защо, преходът се контролираше още от самото начало. Тази голяма група се състои от образовани, напористи, амбициозни, делови, предприемчиви и най-вече адаптивни и нагаждащи се хора, които умело се възползваха от „прехода” и смяната на политическата власт, приспособявайки се към новите условия. Много често номенклатурата от втория етаж, съзнателно не участваше в укрепването на крехките демократични институции, а предпочиташе да работи в т.н. ”сива зона”, където се смесват частни и обществени, или национални и международни интереси. Защото там вече съществуваше онази нездравословна среда и порочни практики, в които личният интерес, спекулата и далаверата са водещи и са поставени над закона. Този процес се насърчаваше и направляваше от партийната номенклатура, защото се обогатяваше класата, на която тя разчита да запази властта си. Но в тази сива зона проникнаха и трайно се настаниха новопоявилите се силови групировки, мафиотски структури и престъпни елементи. Те също безпардонно, дори твърдо предявиха своите претенции пред номенклатурата за по-голямо участие в преразпределянето на собствеността. Те бяха силни, защото разполагаха с много пари натрупани по престъпен начин, а добре владееха и силовите методи. Номенклатурата разбра, че вече не може да не се съобразява с тях и прие макар и с нежелание, да отстъпи част от баницата. Срастване и сливане на силовите структури с властта. Започна процес на срастване и сливане между силовите и мафиотски структури с тези на номенклатурата, включително и с бившата ДС. Задълбочи се и сработването на партиите и партийните лидери с организираната престъпост. Снимката показва как заедно доказани мафиоти, министри и депутат от партията НДСВ на Симеон Сакскобургготски на яхта играят карти и договарят съвместен бизнес. Какво обяснение ще даде премиерът Сакскобургготски за близките си връзки с мафиота Илия Павлов, или законовите облекчения за хазартния бизнес на Васил Божков и той направил милиони в подземния свят, известен там като „Черепът”? Изявени партийни деятели като Румен Петков, който по-късно става и министър на вътрешните работи и бившият висш ръководен кадър на ДС Цвятко Цветков, на пленум на ЦК на БКП се изказват за знакови фигури от подземния свят, като братята ”Маргини” казвайки, че са „добрите момчета”. При управлението на Симеон Сакскобургготски знакови фигури от силовите групировки бяха легализирани и получиха държавна протекция. Депутатите от НДСВ станаха Ламбовски, Влахов и други участвали в големи мафиотски структури. Момчетата от силовите групировки облякли вече скъпи костюми и бели якички излязоха на светло. Обединени с партийната номенклатура, те заедно се превърнаха в почтени граждани и си сложиха привилегированото име – „ЕЛИТ“. Характерно е изказването на министър Цветанов пред Комисията по национална сигурност, който казва: „Как да работим срещу Маргините, при положение, че те са ползвали протекцията на държавата през тези години, как да работим по други знакови фигури, които по някакъв начин са доближени до определени фигури в политическото пространство на страната?” Важен момент от българския преход, след преструктурирането на номенклатура от втория партиен ешалон, е поддържането на връзка с висшата номеклатура зад граница. Започналата в България масова и касова приватизация създаваха големи възможности и вече имаше необходимост от пряка връзка с България. Задграничната номенлатура и тя превърнала се в ЕЛИТ, се нуждаеше от помощта на български партньори, за да участва в приватизацията – в разграбването на страната. Това беше също идеална възможност те да изперат капиталите, които изнесоха или присвоиха от задграничните дружества и фирми. Голямото ограбване на българския народ от червени, сини и жълти управляващи партии, или коалиции. Възстановяването на историческата несправедливост чрез т.н. ”реституция” е един голям пропаганден трик, чрез който се облагодетелства предимно партийната наменклатура. Смазващата административна бюрокрация създадена от Закона „Лучников“, всевъзможните усложнения с цел получаване на подкуп, различни комбинации, спекула или заплахи от силови групировки, принудиха по-голямата част от собствениците, много от които живеех в чужбина на безценица да си продадат реституираните имоти. И чрез подставени лица те преминаха в ръцете на номенклатурата, или на силовите групировки. Най-добрата търговска улица “ Витошка“ в центъра на София с прекрасни магазини мина почти изцяло в ръцете на групировките. Истинското начало на масовото ограбване в България започна с т.н. ”приватизационни фондове”, които никнеха като гъби. Народът беше подлъган, че ще става акционер и го подведоха масово да купува „приватизационни“ бонове. Номенклатурата знаеше, че при липса на фондов пазар, масовата приватизация си е масово лъжене и ограбване. С подправени или фалшиви пълномощни, мошеници от различни цветове, проведоха фиктивни общи събрания и приватизационните фондове прераснаха в частни корпорации, които веднага се включиха в приватизацията, като купуваха големи предприятия с крадени пари. А народа – народът пи една студена вода. Иван Костов и СДС се захванаха с най-голямата трансформация на собствеността чрез ”касова приватизация”, прилагайки т.н. „шокова терапия“. Терапията означаваше народа да преглътне наведнаж горчивото хапче. Той продаде на безценица едни от най-големите обекти от национално значение. Приватизацията на Костов беше безотговорна, непрозрачна, спекулативна и в някои случаи дори престъпна с плащания „под масата“ . Народното недоволство принуди Костов да смени много от корумпираните си министри. Приватизацията облагодетелстваше срещу тлъсти комисионни съмнителни български или чуждестранни фирми, предимно офшорни, както и подставени играчи от вътрешната и задгранична номенклатура. Иван Костов освен, че направи най-вредната за страната трансформация на собствеността, чрез собственото си политическо и държавно падение падение, той отврати народа от синята власт. Така той осигури възможността номенклатурата, КГБ и ДС да доведат бившия Цар Симеон „на бял кон”, като освободител на нацията. При правителството на Симеон, номенклатурата както вече се наричаше „ЕЛИТ“ прерасна в „ОЛИГАРХИЯ“, която поемаше задкулисното управление на страната. Примерът затова е олигархът Илия Павлов и неговата империя „Мултигруп“. През целия преход БСП и ДС използват „компроматната война“, като оръжие за запазване на властта си! С помощта на бившите ръководни кадри на ДС, тайно и селективно се измъкнаха много агентурни дела и разработки. Чрез подкупни медии, номенклатурата периодично подхвърляше на обществото темата с досиетата, ролята на Държавна сигурност и участието на агентите. Това е най-често използваната тема по време на целия преход. Така номенклатурата умело отклоняваше вниманието от себе си и оставаше в сянка. Огромният репресивен апарат на ДС е създаден от висшата партийна номенклатура. Те определяха ръководството на ДС и задачите, които трябваше да изпълнява. Основната задача наДС беше „да гарантира властта на комунистическата партия“. Всички важни решения на ДС се утвърждаваха от ЦК на БКП. ДС беше най-контролираната система в държавата от страна на партията. ДС придобиваше много компромати за партийната върхушка, особено при поведението им зад граница, затова те отблизо я контролираха. ДС винаги е преувеличавала броя на агентите или на сътрудницте си, които води на отчет. В много случаи, българските граждани дори не са знаели, че са регистрирани като секретни сътрудници и че имат поставени някакви картони, или фигурират в някакви папки. Висшата номенклатура успя да внуши на българското общество, че за всичко, което се случва в България, голяма вина имат гентите и сътрудниците на ДС, много от които всъщност не са били никога такива. Главните виновници за мъките и страданията на българите по време на прехода, който още не е свършил, е висшата партийна номенклатура и бившите ръководни кадри на ДС, които създадоха олигарсите и задкулисието. Примерът затова е генералският клуб „Монтерей“ начело с о.з. ген. Любен Гоцев, наричан още „правителството в сянка“. БСП – наследницата на тоталиталния режим на БКП, с помощта на ДС успя да запази икономическата, а оттам и политическата власт в България по време на целия преход. Червената „столетница“, създала вече новата номенклатура, предвидливо загърби социализма и мъртвата марксистко-ленинската идеология, за да се ориентира към галещия слуха звън на парите.
  12. Магнаурската школа на ДАНС https://www.webcafe.bg/webcafe/obshtestvo/id_1041940946_Magnaurskata+shkola+na+DANS 2.12.2014, 21:06 (обновена 21.02.2015, 17:35) Снимка: © УНИБИТ Безкритичното раздаване на научни звания на политически приятели е проблем, и то голям, защото туморът е в науката, която кове бъдещите кадри на службите за сигурност. Коментари (10)| Вашият коментар Кой е Стоян Денчев 61-годишният Стоян Денчев е бил политически съветник, главен секретар на Министерски съвет, посланик във Финландия и зам.-председател на парламентарната група на ДПС. След което влиза в "Мултигруп", а от 2002 г. поема тогавашния Колеж по библиотечно дело, който под негово ръководство се превръща в един от най-обгрижваните държавни университети. През 2005 г. Стоян Денчев е избран за почетен консул на Оман в България, с решение на Министерски съвет по предложение на министъра на икономиката на Султаната. Той е и член на Настоятелството на храм-паметника "Св. Александър Невски". Името му излиза при шест проверки на Комисията по досиетата - като агент "Симеонов" на Второ главно управление на ДС - не само като ректор на УниБИТ, но и като бивш член на ръководството на бившите Транспортна банка и Кредитна банка. Още Дали БНБ закъсня или ДС бързаше Задочен репортаж от обществото на русофилите Остап Бендер и спящите красавици от ДАНС Защо да няма втора джамия в София? С МАЛКО ПОМОЩ ОТ ПРИЯТЕЛИ Един от изследователските центрове в УниБИТ носи името на бившия вицепрезидент на Мултигруп Николай Вълканов, собственик на Горубсо-Мадан, едър дарител на ВУЗ-а и по-известен като посредника при изплащането на рекордния хонорар от 1 млн. лева от НЕК за хидроложките услуги на Ахмед Доган. Още Писанчев тръгна по стъпките на Цветлин Йовчев Ловецът на гущери Министри с партиен билет Какво да има в музея на ДС ПРОФЕСОРИТЕ СА НИ СКЪПИ Сред академичния състав на УниБИТ е и бившият спортен министър Мариана Георгиева (от квотата на ДПС в кабинета Орешарски), която е професор в катедра "Книга и общество". Бившият депутат от НДСВ и председател на Комисията по вътрешна сигурност в 40 НС Минчо Спасов преподава в катедра "Информационни системи и технологии". Бившият социален министър Емилия Масларова също води лекции в катедра "Национална сигурност" на УниБИТ. Двама души от 10-членния Акредитационен съвет на Националната агенция за оценяване и акредитация са професори в катедра "Културно-историческо наследство" - Валерия Фол и Вера Бонева. Още Цялото царско войнство Мъжът, който знаеше твърде много Годината на Делян Пеевски Философският камък на Доган ПРОЗРЕНИЕТО НА НЯКОИ ДЪРЖАВНИЦИ Само за последните 10 години УниБИТ е получил повече от 20 млн. лева от трансфер на средства от държавния бюджет. През по-голямата част от този период дори не е бил със статут на университет. Единственото съкращение на средствата за училището на Стоян Денчев се случва при приемането на Бюджет 2010, когато пресният финансов вицепремиер Симеон Дянков порязва с 500 хиляди лева субсидията - от 2,4 млн. до 1,8 млн. лева. През октомври 2010 г. Народното събрание поправя "грешката", като предоставя статут на университет на тогавашното Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии. Едно от първите решения на кабинета Орешарски през юли 2013 г. беше УниБИТ да получи безвъзмездно държавни имоти и сгради. Няколко месеца по-късно светкавично издава разрешение за откриване на Държавен институт към Библиотекарския университет за изследване и развитие на лидерството в информационна среда - под председателствотто на проф. Димитър Иванов (бившият началник отдел в политическото направление на ДС). УниБИТ е и отличник по усвояване на средства от европейските оперативни програми за кариерно израстване на преподавателите си. За последните 4 години университетът е привлякъл над 4 млн. лева безвъзмездно финансиране благодарение на 6 проекта по ОП "Развитие на човешките ресурси" и ОП "Регионално развитие". Но най-големият подарък за УниБИТ направи не кой да е, а настоящият финансов министър Владислав Горанов. В изработения от него Бюджет 2015 трансферът на държавни средства за университета на Стоян Денчев се увеличава с 20% в сравнение с предходната година - от 2,8 млн. лева (2014) до 3,5 млн. лева (2015). Още Калинки, венетки, рангели Обръчи от фирми с лъвски пай от парите за наука И комшиите разкриха българското "Вишо" СКАНДАЛ ЗА 1 МИЛИОН ЛВ. Директната издръжка от държавния бюджет съвсем не е единственият източник на публично финансиране на УниБИТ. Фонд "Научни изследвания" към Министерството на образованието и науката редовно спонсорира проектите му. През 2012 г. ФНИ под ръководството на скандално известния проф. Рангел Гюров (получил научната си титла през 80-те години в Ангола без хабилитация в България) присъжда близо 1 млн. лева по 4 проекта на УниБИТ. Няколко месеца по-рано Гюров е произведен в степен "доктор на науките" в същото учебно заведение, като защитава дисертация на тема "Използването на сервизно ориентирани информационни архитектури за изследване на динамичното поведение на земната кора". Каква е връзката между геологията и библиотекознанието - знаят само Гюров и Денчев. УниБИТ никога не е имал акредитация за научната област, която уж изследва шефът на Фонд "Научни изследвания". В крайна сметка "големият доктор" Гюров се отплаща с поощрения от държавния фонд - както за двамата си рецензенти, така и за любезния ректор на УниБИТ (лично Стоян Денчев печели проект за 252000 лева с проект за политиките за управление на културно-историческото наследство). Споделяне Туит "Университетът ми е много по-добър от университета ти" Това не е Ицо Хазарта. Това е заглавието на академичното слово на проф. д.ик.н Стоян Денчев. С тези думи ректорът на Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ) открива новата учебна година на 1 октомври 2014 г. Гост на тържеството на УниБИТ е "вторият по ранг официален гост след президента" вицепрезидентът Маргарита Попова, а ректорът ехидничи по адрес на „първия" - Росен Плевнелиев, който задръстил с държавната си охрана церемонията в Софийския университет (коментарът му не предизвиква реакция от страна на вицепрезидента). Няколко седмици по-късно ще се окаже, че гостенката от "Дондуков" 2 има и друга причина да уважи бутиковото учебно заведение - на превала на вицепрезидентския си мандат Маргарита Попова е решила да използва свободното си време за докторат под ръководството на ректора Стоян Денчев. Маргарита Попова нескрито хвали "Нашия университет" (както тя го нарича три пъти в 17-минутната си реч) и "неслучайно подбраната архитектура" (библиотекознание и... национална сигурност). И съвсем не е единственият представител на властта, привлечен от академичната прелест на УниБИТ. На 1 декември 2014 г. председателят на Държавна агенция "Национална сигурност" Владимир Писанчев става "малък доктор" в Библиотекарския университет с академична дисертация на тема "Управление и развитие на политиката за защита на класифицираната информация" За съжаление - историята мълчи относно въпроса как Писанчев е успял да намери време и експертиза, за да се подготви теоретично, да се яви на изпит по научната специалност, да се отдаде на собствена изследователска работа, да я опише и защити в издържан академичен стил. И всичко това - докато ръководи българското контраразузнаване (от 19 юли 2013 г. е председател на ДАНС по предложение на Пламен Орешарски, а година по-рано е назначен за зам.-председател на службата за сигурност от Бойко Борисов). Нещо повече, периодът на началството му съвпадна с някои от най-сериозните кризи в националната сигурност - тежката политическа нестабилност, ежедневни антиправителствени протести, цялостната трансформация на службите за сигурност с реформата в МВР и ДАНС, скандалният теч на информация за разследването срещу Христо Бисеров, техническият фалит на Националната електрическа компания, фактическият фалит на КТБ, щетите от банковата паника, кризата с "Южен поток", заплахите от ескалацията на напрежението в Украйна и Близкия изток и т.н. Паралелно с това, обаче, Владимир Писанчев, магистърът по Начална училищна педагогика, е намерил време, за да води тихи научни занимания, така че да се причисли към академичния елит на България. Според анотацията на доктората му (единствената публично достъпна информация за засекретения му научен труд) Писанчев си е поставил за цел "да разкрие възможностите на политиката за защита на класифициранта информация" и да измери и оцени ефективността на управлението на знанията в подопечната му ДАНС. Как точно се квалифицира като наука анализът на Писанчев върху елемент от текущата му длъжностна характеристика - не ни е дадено да знаем, но очевидно се е справил задоволително. Рецензент му е доцентът по информационен мениджмънт и научен секретар на Докторантското училище в УниБИТ Цветлин Йовчев - бившият силов вицепремиер в кабинета Орешарски, колега на Писанчев още от 90-те години в Националната служба "Сигурност" и също като него - бивш председател на ДАНС. По идентичен начин - още докато е ръководител на контраразузнаването Йовчев смогва да защити докторска дисертация под научното ръководство на ректора на УниБИТ проф. Стоян Денчев на тема: "Информационните аспекти на организационната култура в ДАНС като фактор на промените". Проблемите на организационната култура на ДАНС обаче не спират да вълнуват живо науката. Само две години след Йовчев, през 2012 г. наследилият го председател на службата за сигурност Константин Казаков става доктор със същата тема на дисертация в УниБИТ - "Организационната култура на Държавна агенция "Национална сигурност" в периода на трансформация". И на този председател на ДАНС научен ръководител е самият ректор на Библиотекарския университет - проф. Стоян Денчев. За съжаление, от публичната анотация не става ясно коя е трансформацията, която е успяла да повлияе така рязко на организационната култура в ДАНС, че да привлече научния интерес към задълбочен анализ две години след идентичния докторат на първопроходеца Цветлин Йовчев, при това с идентичен изследователски модел. Твърди се, че потребителите на получените от Казаков научни резултати са стратегическото ръководство на ДАНС, институциите за граждански контрол върху работата на агенцията и всички учени и специалисти, работещи в тази научна област. Да, обаче, и неговата дисертация е засекретена заради наличието на класифицирана информация. А служители с право на достъп до класифицирана информация нямат право да я използват в явни публикации, дипломни работи, дисертации, доклади, изказвания и др. Така пише в правилника на Държавната комисия за сигурността на информацията (ДКСИ) - а най-малко двама нейни ръководни кадри също имат връзка с Университета по библиотекознание. Малко преди да бъде освободена от поста си през 2012 г. дългогодишният директор на ДКСИ Цвета Маркова става доктор. В Университета по библиотекознание. Не се изненадвайте, научен ръководител й е проф. Стоян Денчев. А темата й е... организационната култура. В ръководената от самата нея в продължение на 10 години комисия за сигурността на информацията. И точно както Йовчев и Казаков преди нея - Маркова "построява" модел на базата на емпирично проучване, за да разкрие връзката между управленските решения на ръководството на комисията и организационното поведение на нейните служители. Малко по-рано - през 2008 г. - бившият зам.-председател на ДКСИ (от квотата на ДПС) и настоящ зам.-министър на отбраната (от квотата на НП "Свобода и достойнство" на Касим Дал) Орхан Исмаилов също става доктор - с дисертация по "Защита на класифицираната информация в условия на кризи". Не и без намесата на проф. Стоян Денчев, който му е рецензент, а по-късно - и работодател, защото през 2012 г. Орхан Исмаилов става доцент в катедра "Национална сигурност" на Университета по библиотекознание. Денчев е рецензент или научен ръководител на десетки докторски дисертации в собствения си университет, при това все от автори, които заемат различни висши ръководни позиции в централната или местната власт. Топлата връзка с властта е неизменна част от кариерата му и той не го крие, напротив. "В кръга на шегата, от гледна точна на преподавателския съвет, макар и малък университет, ние успяхме да пласираме доста наши преподаватели за министри, за вицепремиери, за шефове на агенции", отбелязва Денчев в интервю за в. "Монитор" преди дни. Това вероятно обяснява неприкритата му гордост, струяща от прословутото му академично слово. "Науката е много сладка работа. Веднъж придобиеш ли академично звание, то ти е доживот" Стремежът към висока квалификация на политическия и управленския елит щеше да е похвален, ако се пробуждаше преди, а не след назначението на висок ръководен пост, какъвто е случаят с описаните по-горе личности. При това - в условията на нескрит конфликт на интереси заради уникалната възможност за приложение на "научните експерименти" върху подчинените служители в ДАНС и заради достъпа до чувствителна информация, каквато никой независим изследовател не би могъл да придобие сам по себе си. Неслучайно няма нито един друг академичен труд, посветен на ДАНС, освен тези на бившите началници на службата. За да бъде признат един текст за научен труд, той трябва да отговаря на едно много важно изискване - полученият резултат трябва да се поддава на опитна проверка или на опровержение. Има още един очевиден проблем с влечението на държавните служители към академична кариера - изработването на оригинален научен труд изисква определена продължителност и отдаденост на работата. Минималният срок на подготовка за докторантура в т.нар. самостоятелна форма на обучение (т.е. - ако не се кандидатства с приемен изпит за някое от обявените от университета места) е 1 година, при това - ако научната теза вече се намира в определен етап на разработка. В редовния случай докторантите посвещават години на изследователската си дейност, като през този период са принудени да се откажат от всякакви странични занимания, включително от постоянната си работа. По Кодекса на труда работниците и служителите имат право на 6-месечен платен отпуск и на допълнителен 4-месечен неплатен отпуск за подготовката на дисертационния си труд при защита на научна степен "доктор". Съчетанието между ежедневната държавна служба и задълбочения научен труд е практически невъзможно. А изводът е очевиден - или държавната служба е преминала в отбиване на номера (което е скандално за председател на държавна агенция), или научната разработка няма нищо общо с академичните изисквания. Средно положение не може да има - освен в един случай - ако дисертацията е написана от "ghost writer", или автор в сянка, който преотстъпва собствения си материал за ползване на готово от името на формалния "докторант". Което може и да е приемлив формат за художествено-мемоарна литература, но за научен труд е взривоопасен скандал - за справка, само преди дни премиерът на Румъния Виктор Понта призна, че е плагиатствал голяма част от докторската си дисертация и се отказа от научната си степен след двугодишен инат. Тогава обяви, че отново би се посветил на научната работа - но с изричното уточнение, че ще го направи едва след като прекрати политическата си кариера. Няма никакво логично обяснение за докторите "по калъп" на УниБИТ- хора, които никога по-рано не са демонстрирали наклонност към научна работа. Още повече, при възможността за избор между традиционните школи с авторитет, традиции, престиж сред студентите и преподавателите по специалността "Национална сигурност" като Академията на МВР, Военната академия или Националния военен университет във Велико Търново - изборът на Библиотекарския ВУЗ за хабилитация по национална сигурност е повече от учудващ. Изгодата е взаимна - както за получателя, така и за издателя на академичната титла - УниБИТ. Престижът на научната степен е сериозна мотивация за хора, които цял живот работят в службите за сигурност - тежки йерархизирани структури, в които чинът е по-важен от личните качества и в които висша форма на авторитет е членството в ексклузивни клубове, кръгове, затворени общества и други вътрешноведомствени геометрии. Освен с научна титла, обаче, академичните любимци на ректора на УниБИТ се сдобиват и с титулярно място на преподаватели във ВУЗ-а (не безвъзмездно, разбира се). Така дори след края на кариерата си на ръководен държавнически пост, новоизпечените "малки" и "големи" доктори катапултират от турбулентната администрация - директно на преподавателската катедра като доценти и асистенти. Точно както се случва с Цветлин Йовчев и Константин Казаков, които днес преподават в катедра "Национална сигурност". "Откъдето и да го погледнеш, при нас се живее удобно", казва проф. Стоян Денчев и това е факт, който не може да му се оспори. Не могат да му се оспорят и мениджърските качества, след като за по-малко от пет години е успял да привлече финансов ресурс за милиони и личен състав на ключови позиции в политическата власт и службите за сигурност. Безкритичното раздаване на научни звания на политически приятели, обаче, е проблем, и то голям. На първо място е проблем на науката. Проф. Николай Слатински дава много удачно определение на користното срастване на власт и наука - туморни клетки. По-страшният проблем е управленски и политически. Защото туморът е в науката, която кове бъдещите кадри на службите за сигурност. Същите хора, които защитават секретни академични дисертации, носят съвсем явна отговорност за лавината от кризи, теч на информация и нулева успеваемост на антикорупционните разследвания. НОВ ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН РЕКОРД НА „БУТИКОВИЯ” УНИВЕРСИТЕТ УниБИТ Дивни са понякога делата ти, Господи! Така вдъхновяваш хората, че не знаят мярка на амбициите и желанията си и прескачат всякакви граници. Ето един малък пример. Тихият, любезен и примерен чиновник от едно прочуто Министерство, когото ще наречем засега г-н В.В. е обзет от честолюбивото желание да стане професор. Естествено, в УниБИТ! Че то къде другаде? За целта обаче трябва да извърши няколко подвига, да убие няколко дракона, да се пребори с няколко немейски лъва и т.н. На първо място е необходимо да постави за директор на Националната ни библиотека преподавател от съответния университет. За целта не се свени да използва всякакви цели – изнася информация от Министреството за всичко, свързано с конкурса – кога ще бъде обявен той, какви ще са изискванията към кандидатите и като как трябва да се направи концепцията за управление на институцията. Веднага, след като приключва срокът за подаване на документи, услужливият В.В. подава информация кои са кандидатите. И, още преди да са излезли на сайта на Министерството, ние можем да ви ги съобщим. Това са Красимира Александрова, Елисавета Мусакова и Владимир Атанасов . Избраницата на УниБИТ е два пъти неуспешно явилата се на конкурс за директор на Столична библиотека Красимира Александрова. Този път госпожата е решила да скочи по-високо от площад „Славейков” –чак до булевард „Васил Левски”. И, за да й помогне, този път УниБИТ буквално се надминава – произвежда я „доцент” само за 10 дни при законен срок за тези процедури от три месеца. Е, това е то да си член на такова елитно заведение. Очакваме след победния край в „конкурса” В.В. да бъде направен професор за пет дни. Колко му е? Все пак става дума за УниБИТ! Мамини 'убавци! 'Сичките са 'ногу умни! 'Сичките са с диплуми! Стоян Денчев е виден масон.Което означава,че всички които под негово ръкводство са се сдобили с научни звания,вероятно също са масони.Нищо лошо,но с работата си тези хора не са показали нищо добро за България!Цветлин Йовчев например обиколи доста институции и то коя от коя по важна!ДАНС,съветник на президента,министър на вътрешните работи.Също като номенклатурните кадри на БКП едно време.Стоян Денчев сигурно е доволен че е "пласирал"много свои хора за министри,но резултата за страната ни е нулев за съжаление! А защо да не може. Ако знаете, колко доценти и професори има с полувисше образование от бившите военни училища. Ако знаете колко професори има на достолепна възраст, които още ограмотяват бъдещите безработни вишисти особено по някои "модерни" специалности от рода на "РЛС в селското стопанство" демек "радиолокационни станции в селското стопанство" и още куп безумия на съвременното "висше образование". Преливат от пусто в празно. Ето защо един новоизлюпен инженер казал: "като знам какъв инженер съм, че ме е страх да отида на лекар". Бившият председател на ДКСИ Цвета Маркова също се закичи с титла от въпросния университет. Школа за шампиони.
  13. Войната на шпионите в Силициевата долина https://www.webcafe.bg/mobilecafe/badeshteto/id_1232127980_Voynata_na_shpionite_v_Silitsievata_dolina Когато момчетата от екипа по сигурността влизат в централата на една от най-известните технологични компании в Силициевата долина, никой не им обръща внимание. Работят в пълна тишина - така и трябва. В продължение на месеци преди намесата им, ръководството на технологичния гигант подозира, че се случва нещо незаконно в офисите им. Изчезват файлове и документи, изтичат копия на интелектуална собственост, струваща милиони долари. Краде се не само тайна търговска информация, но и лични данни на служители и мениджъри. Най-лошото е, че виновникът успява да прикрие следите си. Никой не знае самоличността на "къртицата", но за всички е ясно, че тя съществува. Ясно е и че хакерските атаки са въпрос на време, а не на евентуалност. Докато редовите служители на компанията се занимават с всекидневните си задачи, специалистите по кибер-сигурност включват лаптопите си в мрежата и внимателно започват разследването си. Пускат софтуер за засичане на вируси или зловреден код, но тя не откриват нищо. Проверяват сървърите за незаконен софтуер, отново без резултат. В крайна сметка, служителите от екипа пускат инструменти за наблюдение на мрежата, които засичат откъде трафикът на данни може да напуска сградата. Доста бързо екраните им се запълват с таблици и цифри - червени, жълти, зелени - които се движат нагоре-надолу като електрокардиограма или дигитален сеизмограф. Един от пиковете сочи, че масивен обем от данни излиза през един конкретен компютър, който се намира в друго помещение на централата. Данните обаче свидетелстват за още един притеснителен проблем. Компанията винаги е имала правило за свободен достъп на външни устройства. Всеки служител в централата има право да влезе, да свърже лаптопа или смартфона си в мрежата и да продължи с работата си, без да зависи от машините в самата компания. Въпросният компютър, през който е засечен пробивът, не е регистриран в списъка с устройства, контролирани от IT-отдела. Екипът по сигурността решава да открие източника по метод от "старата школа": буквално проследяват кабела, който преминава от сървъра до компютъра. Една по една, всички плочки в сървърното помещение са демонтирани. Конкретният мрежови кабел е открит и проследен в цялата бъркотия от жици, канали във вътрешността на стените, между жълтите и бели захранващи кабели, през лабиринта на офиса, докато най-после стигат до неговия край в малко сервизно помещение. Оказва се, че вътре седи млада китайка с лаптоп. Специалистите по сигурността претърсват личния й компютър и веднага намират над 30 вида зловреден софтуер, през който протича информация от сървърите към десетки компютри в Китай. Жената дори не е служител на технологичната компания. Наета е като стажантка, след като сама се свързва с офиса и моли да я вземат като помощник. Проблемите не приключват дотук: въпреки че ръководството е твърдо убедено, че стажантката е присвоявала важни тайни, няма как да се докаже дали е извършвала индустриален шпионаж или просто самата тя е била обект на хакерска атака. Компанията не желае да подава сигнал пред властите, вероятно за да избегне изтичането на информация за пробива към пресата - което ще се отрази и на пазарната й капитализация. Затова решава, че ще е по-безболезнено да се раздели мирно и тихо с китайската стажантка и да промени технологичния си правилник. Шпиономанията е фикс-идея на Силициевата долина. Служителите на компании като Twitter или SpaceX споделят анонимно, че имат подозрения за колеги-двойни агенти, които крадат корпоративни тайни, планове за нови технологии или цели сървъри с кодове, които репликират у дома. Главният изпълнителен директор на една от големите компании в Силициевата долина признава, че "няма съмнения" за наличието на руски и китайски агенти сред служителите му, но е невъзможно да знае кои са те или да докаже, че работят за чужди служби. Хората, които управляват тези компании, пазят тайните си с удивителни мерки за сигурност. Наскоро стрелец се опита да проникне в централата на YouTube неуспешно заради високото ниво на обезопасяване на сградата. Мерките не целят защитата на хората, а на данните. От изслушването на Марк Зукърбърг в Конгреса се разбра, че компании като Facebook и Google верoятно притежават повече информация за гражданите по света, отколкото която и да е национална разузнавателна агенция. Някои хора в Силициевата долина вече подозират, че защитата на сървърите от външна намеса може да е предизвикало шпионите да се вмъкнат по старомодните начини - внедрявайки се като работници за големите технологични компании. Защо Китай и Русия биха влагали милиарди долари в изследователски разработки, когато могат да накарат един оперативен работник да включи компютъра си в необезопасена мрежа и да канализира поток от чувствителни данни? Всичко това - на цената на един самолетен билет до Калифорния. Няма по-добър начин да разбереш защитните слабости на Facebook, Twitter или YouTube, ако не инфилтрираш свой човек в самата компания, който да преглежда кодовете, да присъства на срещите или да проектира копия на системите, от които тя печели. Опитите за кражба на конфиденциална информация от ковачницата за иновации на американската икономика датират от самото зараждане на Силициевата долина. През 70-те и 80-те години шпиони от чужди държави постоянно се мъчат да откраднат (и често - успяват) плановете на компютърните чипове и инфраструктурните системи. През 90-те години основната им цел е аерокосмическата технология. През 80-те години ЦРУ публикува доклад, в който описва подробно опитите на СССР и Китай да вербуват инженери от Силициевата долина, за да придобият достъп до данни за микроелектрониката или софтуера, използвани от военните. 80-те години са особено напрегнати за шпионажа в техническата индустрия. Доклади на ЦРУ от този период показват, че са разкрити над 1000 разузнавачи или вербувани инженери, работещи за страни като Китай, Тайван, Израел, Полша, Южна Корея и преди всичко - СССР. Един от най-шокиращите случаи е историята на Джеймс Харпър, осъден на доживотен затвор за продажбата на тайна ракетна технология на полското разузнаване. Краят на Студената война и терористичните атаки на 11 септември 2001 г. насочват вниманието на нацията към нов, безпрецедентен по типа си глобален враг. Шпионажът сякаш остава в миналото. Военните технологии вече не включват само ракетите, но и ретуитвания, харесвания, гифове, криптовалути. Никой не си е представял, че нечие чуждо разузнаване ще се занимава с бърборенето на обикновените американци или британци в Twitter. След 2016 г. обаче се оказа, че собствениците на социални медии могат да бъдат по-мощни от производителите на ракети. Мeждувременно, връзката между самото правителство и някои от най-големите компании става все по-твърда. Пентагонът работи с компании като Google и Amazon по общи облачни изчислителни системи, поръчва на технологичните гиганти да разработват инструменти с изкуствен интелект за военни цели. Би било напълно логично съвременните чужди разузнавателни служби да се опитват да достигнат до тези секретни данни. Владимир Путин е напълно откровен, когато обяснява колко висок е залогът за високотехнологичното превъоръжаване. Китайският президент Си Дзинпин също инвестира милиарди долари в развитието на изкуствен интелект, съзнавайки, че който владее компютрите, ще владее света. Северна Корея прави опити за AI-разработки от десетилетия чрез държавните агенции за технологични изследвания. Единственият начин да се вземе предимство в тази конкурентнaта среда, в която най-напредничавите проекти се намират в Силициевата долина, е да се открадне вече постигнатото. В ранните години на Студената война има два начина да придобиеш информация за дадена компания. Първият вариант е да внедриш шпионин в Америка, което и преди, и сега не е съвсем лесна задача. Вторият вариант е да вербуваш човек, който вече живее и работи на правилното място. Китайците обикновено притискат емигриралите сънародници по линия на национализма. Убеждават инженерите, че кражбата на данни е форма на дълбок интелектуален патриотизъм. При съветските агенти ситуацията е много по-груба. Ако идеологическото убеждение не сработи, се преминава към физически заплахи, дори ултиматум за посегателство срещу роднини, останали в СССР. Разбира се, никой не си прави илюзии, че в Силициевата долина работят само чужди агенти. Част от техническите персонал се отчита и пред ЦРУ, ФБР и Агенцията за национална сигурност. Всички големи служби биха имали полза от вътрешна информация за работата на компании като Twitter, Apple, Google, Facebook, Microsoft или Amazon. В края на 90-те години ЦРУ финансира свое собствено инвестиционно дружество в Менло Парк, наречен In-Q-Tel. "Q" е препратка към Отдел Q от филмите за Джеймс Бонд, в който британското разузнаване произвежда невероятните си разработки като коли-амфибии и запалки-бомби... Идеята е, че наливането на пари в технологични компании ще даде достъп на ЦРУ до проекти от потенциална полза за националното разузнаване. След спукването на dotcom-балона и атентатите от 11 септември обаче всичко приключва. Или не? Връзките между службите за сигурност и Силициевата долина стават все по-крехки след всяко следващо осветяване. След изтичането на информация през Едуард Сноудън, Apple отказа да помогне на ФБР да отключи криптирания софтуер на телефона на терорист. Twitter и Facebook също блокират опитите на Агенцията за национална сигурност да се добере до лична информация за търсенията или навиците в социалните мрежи на конкретни лица. При това положение - какъв по-лесен начин за разрешаване на проблема от вкарването на агент под прикритие? Ако руската намеса в изборите в САЩ през 2016 г. е била достатъчно ефективна само чрез ботове и тролове, какво би се случило, ако се сдобият с достатъчно развити AI-технологии? Каква е гаранцията, че следващата цел на атака от външна страна няма да бъде спиране на електроснабдителната мрежа, предизвикване на криза на финансовите пазари или кражбата на огромни обеми лични данни? ДАНС иска да внедрява агенти в частни фирми и институции https://webcafe.bg/newscafe/obshtestvo/id_1616929537_DANS_iska_da_vnedryava_agenti_v_chastni_firmi_i_institutsii Снимка: © dans.bg Това трябва да се случва без знанието на собственика Чрез промени в закон ДАНС иска да внедрява тайни агенти в частни фирми и институции с цел те да следят за нередности и злоупотреби. Предложението е това да се случва без знанието на собственика на компанията. Според Васил Велев, председател на Управителния на Асоциацията на индустриалния капитал в България, това обаче ще влоши бизнес климата в страната. Той допълни, че използването на специални разузнавателни средства е разрешено от съда, но внедряването на агенти ще става без знанието и съгласието на ръководството на фирмата. Потенциално е възможно дори агентите да бъдат подставени лица от конкретна партия. Велев каза още, че дори и предложението да не бъде прието, самото му обсъждане е плашещо и прогонва потенциалните инвеститори. Бившият министър на вътрешните работи Емануил Йорданов от своя страна обясни, че промените не са големи и няма да доведат до проблеми. След акцента върху СРС-тата ДАНС се насочва към служители под прикритие. Според Йорданов в България от години се възпитава неуважение към закона, а още преди той да бъде приет - търсим начини да го заобиколим. В публикуван на страницата на ДАНС Проект на Постановление на Министерския съвет за приемане на Правилника за прилагане на Закона за Държавна агенция "Национална сигурност" се споменава, че такава намеса ще бъде осъществявана, само ако е налице оперативна необходимост. Бравос. Вместо да вървим напред, се връщаме назад. Без доносници не може, а? Като в старото време, ама сега даже съвсем законно. И кое събитие наложи да се родят тез "ценни" идеи? Биг Брадър ДАНС... "Чрез промени в закон ДАНС иска да внедрява тайни агенти в частни фирми и институции с цел те да следят за нередности и злоупотреби. Предложението е това да се случва без знанието на собственика на компанията." Тия сладури или са спали на течение, или ни имат за марули. И в частните фирми, и в държавните институции, на възлови позиции се назначава след конкурс. Какво гарантира, че внедряваният ще спечели позицията? А ако пък става дума за "парашутисти", такива никъде не влизат без знанието на ръководството. Така че плануваното е абсолютна щуротия, много трудно осъществима. Единственият вариант /както току що ми подсказа радиото/ е вербуване на служители. Така вече става. Предателството е от типичните български национални черти.... Цветлин Йовчев с "малък бизнес в областта на сигурността" https://webcafe.bg/newscafe/bulgaria/id_955733296_Tsvetlin_Yovchev_s_malak_biznes_v_oblastta_na_sigurnostta Снимка: © sofia photo agency Бившият председател на ДАНС с консултантска компания Бившият председател на ДАНС и вътрешен министър в кабинета "Орешарски" Цветлин Йовчев е създал частно дружество за консултантски услуги в областта на сигурността на име "Сейф Сити Секюрити Проджектс". Това обяви самият Йовчев в интервю за сутрешния блок на бТВ, като определи компанията си като "малък бизнес в областта на сигурността и информацията". Той посочи, че работи с клиенти от Европа и Израел, като е представител с ексклузивни права, без да дава подробности за конкретните дейности и услуги, които предлага. На въпрос дали бизнесът му не го поставя в конфликт на интереси спрямо дългогодишната му работа в службите за сигурност, Йовчев отговори, че компанията му не се занимава с "информация, която касае държавните структури". "Човек, който е дал живота си за такива служби, никога няма да тръгне срещу тях", каза още бившият председател на ДАНС. Справка в Търговския регистър показва, че компанията "Сейф Сити Секюрити Проджектс" ЕООД е регистриран в края на януари 2016 г. с 1000 лв. първоначален капитал, чийто едноличен собственик е Цветлин Йовчев. Под описанието за предмет на дейност са изброени: разработване и внедряване на проекти, в това число консултантски услуги в областта на сигурността; доставка на технически средства, оборудване, системи и компоненти за тях; разработване на технологии и технически средства; техническа поддръжка и сервизно обслужване; търговско представителство, посредничество и агентство на местни и чуждестранни лица; консултации в областта на строителството и др. Това е второто търговско дружество с участието на Йовчев след "Регулус Консулт" ЕООД, създадено през 2008 г. и впоследствие прехвърлено на друг бивш ръководител в ДАНС - Иван Драшков, преди да бъде преобразувано под името "Глобъл Кансалтинг". В момента Йовчев работи и като преподавател в катедра "Национална сигурност" на УниБИТ. >Йовчев отговори, че компанията му не се занимава с "информация, която касае държавните структури" Когато говорим за конфликт за интереси, обикновено не е твърде добра идея да питаме заподозрения дали наистина упражнява съществуващата възможност да действа против защитените интереси (в случая - тези на държавата). Конфликт на интереси има точно когато съществува такава възможност, и не е необходимо да питаме човека с конфликт на интереси дали всъщност нарушава спазването на договорените интереси и той да отговори положително. Най-малкото той няма никакъв интерес да отговори положително. Вероятно работи с руските св*и**ни и продава националните интереси на България за жълти ко*пей*ки, на останалите служби им е ясно, какъв см*еш*ник е този. КФН приюти бившия шеф на Финансово разузнаване в ДАНС https://webcafe.bg/newscafe/bulgaria/id_1474128989_KFN_priyuti_bivshiya_shef_na_Finansovo_razuznavane_v_DANS Бившият шеф на финансовото разузнаване в ДАНС - Полина Кавръкова - е била назначена за надзорник на пенсионните фондове в Комисията за финансов надзор няколко седмици. Информацията беше съобщена от бТВ във връзка с репортерско разследване за действията на службите за сигурност по казуса КТБ. В делото за длъжностно присвояване, което се води срещу служители на КТБ и собственика на банката Цветан Василев бяха събрани доказателства за раздаване на кредити за милиони, отпуснати на "кухи" фирми, ръководени от секретарки, охранители и шофьори от банката от 2011 г. насам. Полина Кавръкова е назначена за директор на "Финансово разузнаване" в ДАНС в същата 2011 г. на мястото на Васил Киров, който в момента е зам.-председател на ОЛАФ (европейската служба за борба с измамите). Финансовото разузнаване в ДАНС има право да преглежда в реално време всички финансови транзакции от и към България, които надхвърлят 10 000 лева, както и всички трансфери над 30 000 лева между български банки. Според разследването на бТВ, Кавръкова оглавява финансовото разузнаване без нито един ден трудов опит в службите за сигурност. Преди да бъде назначена в ДАНС, е била съсобственик на счетоводна кантора в Добрич. Тя остава на поста си до 30 май 2014 г. - или 2 седмици, преди да започнат обиските на прокуратурата във фирмите, свързани с КТБ. Тя е обаче сменила работата си в ДАНС с нов ръководен пост в държавната администрация - в момента отговаря за контрола върху пенсионните фондове в Комисията за финансов надзор. Пред бТВ Кавръкова е отказала коментар за действията, които е предприемала като директор на Финансовото разузнаване в ДАНС спрямо КТБ, като се е позовала на договор за конфиденциалност, който е подписала при напускане на агенцията. Депутатът от БСП - Лява България Георги Кадиев обяви, че ще поиска да се извърши пълна проверка на дейността на дирекциите за "Финансово разузнаване" и "Финансова сигурност", специално по отношение на работата по КТБ. Според Кадиев тази проверка може да се извърши от парламентарната комисия за контрол на ДАНС. "Аз не искам да обвинявам априори ДАНС, защото те може също да са писали доклади за "гнили ябълки" (по формулировката на американския посланик Джон Байърли в една от изтеклите грами в Wikileaks), но всичко това не е довело до резултата, който искам да видя", каза Кадиев "Това лице е плод на кадрова сделка. Това е човек от кадровата банка на Сараите, минал по особен път, за да стигне до тази позиция", коментира депутатът от РБ и бивш директор на Национална служба Сигурност Атанас Атанасов. Той описа Кавръкова като "една калинка от далечна Добруджа, попаднала тук, защото има способности, които не са свързани със счетоводни познания", като отказа да даде повече подробности за евентуални зависимости с конкретни лица. Атанасов обаче препоръча да се направи проверка на кадровите назначения в службите за сигурност, като заяви, че през последните 10-15 години на постове в тях са били назначавани немалък брой "синове и дъщери на бивши окръжни началници на МВР". Все повече става ясно, че източването на КТБ беше цената, която страната ни плати за лукса наречен "кабинета Борисов". Чиста проба израстък на ДПС, и изцяло обслужващ неговите интереси; както в банковия сектор, така и строителния. С идването на новото правителство на Борисов Доган се освободи от ограниченията наложени от Орешарски, и сега празнува зашеметен от опиянение. Новите заеми ще потънат за спасяването на КТБ и ПИБ, а бъдещите заеми ще полеят още по-обилно догановата празнична трапеза. Беше ясно, че Борисов няма капацитета да управлява, по простата причина е един обикновен гавазин, но публичните му сблъсъци със Станишев замазваха какво точно се случва в недрата на държавата. Сега вече Ахмед Доган спокойно може да се представи като Болгарского емира. А Борисов е неговата покорна прислужница, обикновен кадровик, който поставя начело на ДНАС, НЕК, и МРРБ неграмотни хора, довели държава до атомизиране и разпад. България вече е емират, а заемите които дават чуждестранните банки, ги дават за да узаконят властта на човек, който ще бъде лоялен, и ще навие дълговата спирала. Но все пак положително действие на тези заеми ще бъде достатъчно дълго, за да може инсталирания от Доган кабинет на Борисов да оцелее достатъчно дълго, за да предаде в ръцете на емира всички "проблемни" сектори; преди всичко железниците и енергетиката. Поне до тогава ще се радваме на истинска вакханалия на свободата. Действието на институциите ще бъде минимализирано (например КАТ), и гражданите ще имат невероятната възможност да го карат през просото. После вече като дотрябва работна ръка за емира, ще видите как изведнъж образованието, религиозните институции и репресивния апарат ще почнат да сработват.
  14. kalansuv

    Отношенията между САЩ и Русия

    Какво става? Да не свършиха денгите? А бе аз се чудех защо преди време африканци ме попитаха. - Вие от Русия ли сте? Сега вече ми е ясно.
  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.