Премини към съдържанието

Silvering

Потребител
  • Публикации

    8376
  • Регистрация

Статуси публикувани от Silvering

  1. Бойко Гаргов

     

    Спомням си първото впечатление от полицията в Пордим. Спря ме една вечер, късно и по тъмно. Поиска ми документите, аз попитах за бадж, значка или някаква кратка презентация в един ред. Полицията в Пордим ми се разсърди, стана заядлива, аз пък казах, че не бих дал документите си на анонимно лице, представящо се за полицай. Колега попита какъв е проблемът, Полицията в Пордим каза, че някакъв тук искал да му се представя, разби’ш ли... „Ами представи му се, защо не си“ - каза разумната част от полицията в Пордим. Лошата част ми се представи с неохота, като каза, че ако го питам за кръщелното на жена му, няма да ми го даде. Обясних, че няма да го искам.

    Пак там някъде комшията веднъж ми се оплака. Имал проблеми със зетя. Дъщеря му се прибрала, зетят идвал, прескачал оградата, хлопал по прозорците, вадел ножове и ги плашел, че ще ги заколи. Иди до полицията, му казвам. Колко пъти да ходя до полицията в Пордим, ме пита той. Ходих, подавах жалби, били говорили с него, казаха ми, че нищо повече не могат да направят. Да се оправят помежду си. 
    - Но той те заплашва с убийство! 
    - Колко пъти да им го казвам? - ме пита той. Каквото ми е писано.

    След седмица го заклаха у тях като агне, а жена му едвам оцеля след месеци в реанимация. Дъщеря му и внучето по случайност не са били там, иначе жертвите щяха да са повече.

    Стоя до банкомата, до вратата на полицията. Минава 12-13 годишно момче с мотопед, без каска и без грам притеснение покрай стоящият навън полицай.
    - Този като го гледам няма книжка. - казвам на полицая. 
    - 100%! - ми отговаря той. 
    - Що не го спираш тогава? 
    - Кво сега, да хукна да го гоня ли? 
    - Ми ако искаш аз да хукна и да ти го доведа?
    Полицаят се разсърди и влезе вътре.

    Една сутрин рано отивам на работа и след един ляв завой на излизане от Славяново гледам – полицейската кола на полицията в Пордим на таван, а до нея още една патрулка. Не, че не познават пътя, просто са се поувлекли в скоростта, няма друга причина. Спрях, попитах мога ли да помогна с нещо. Мерси, няма с какво. После четох сводката на Полицията в Плевен, но не видях да се споменава обърната на таван патрулка на изхода на Славяново. Замете се, така да се каже.

    После Полицията в Пордим започна да спира всяка сутрин на едно кръстовище на края на моята улица. Няма лошо, има нужда от затягане на контрола, защото аман от пияни, неправоспособни и келеши. 
    Почти на средата на улицата, почти в кръстовището така, че хем се чудиш как да я заобиколиш, хем нищо не виждаш. И когато една сутрин щяхме да се блъснем с комшията точно до патрулката, свалих стъклото и попитах полицията, дали може да не спират по средата на пътя, че пречат. Малко по вдясно или вляво. - - Можеш ли да минеш? 
    - Мога, но ме затрудняваш. 
    - Тогава минавай бавно и внимателно. - ми отговори полицаят от Пордим и се обърна на другата страна.
    Аз, като един гражданин който не търпи нередности, обърнах и минавайки втори път щракнах патрулката, а по-късно попитах началника на началника на полицията в Пордим дали, аджеба, е редно така да се спира. 
    След седмица получих призовка. „Явете се в 10 часа в полицейски участък на 25 км от работното ви място.“ Отидох. Посрещна ме симпатичен и възпитан полицай. 
    - Тук, казва, сте пуснали сигнал. Аз гледах снимката, ами колегите не знам защо спират така като араби в пустиня, ама съм им казал да спират на горното кръстовище, да не ти пречат. 
    - Ама аз не искам да ходят на друго място, нямам такива правомощия, искам да не спират като араби в пустиня защото пречат. 
    - Не, няма проблем, вече няма да спират на улицата ти.
    - Еми мерси, ще тръгвам, че съм на работа. 
    - Къде работиш? 
    - В Плевен.
    - Ау, защо не каза, то сега ще излезе, че сме те затруднили така и виж как стана...
    - Затруднихте ме, не разбирам даже защо изобщо ме извикахте с призовка, като можеше да ми напишете мейл.
    - Не, не, това не е призовка.
    - Ами какво е?
    - Покана за разговор.
    - Да де, ама на бланка за призовка.
    - Е, да, ама не е призовка.
    - ОК, няма проблем, чао. 
    - Чао.

    Мина още седмица и получавам отговор от началника на началника на полицията в Пордим. „Сигналът ви, гражданино, даде повод за проверка. Нема нарушения, полицаите си работят както си требе.“

    И понеже бях видял, че знамето на полицията в Пордим е замязало на силно използвана носна кърпа седнах и написах:

    „Уважаеми началник на началника на полицията в Пордим, честно казано се гъбаркате с мен, защото бях извикан с призовка от подчиненият ви началник, а на срещата с симпатичен и възпитан полицай той ми каза, че действително полицаите не са спирали как си требе, а малко на калъч. И така и така сме се заприказвали, земете оправете знамето на фасадата на полицията в Пордим, че виси като парцал.“

    Минават 2-3 седмици, получавам любезно писмо, че знамето е сложено как си требе и много ми благодарят за гражданската позиция. Аз също, ама нема нужда. Минавам покрай полицията в Пордим и гледам, знамето сложено, ама наобратно. Червено, зелено, бяло.

    „Уважаеми началник на началника на полицията в Пордим, не разбирам причината да сложите знамето като на война, червено, зелено бяло. Вероятно си имате вътрешноведомствена причина, но не е редно. Мерси пак.“

    Минава време, идва писмо. Всичко си е по закона, знамето е у ред и нема причини за излишни нерви.
    Да де, ама аз като минавах от там видях, че просто са го махнали това тегаво знаме... Няма знаме, няма раздразнени граждани, няма проблеми за началника на полицията в Пордим, а той мрази гражданите да му ги създават.

    „Уважаеми началник на... Много ви благодаря, дет се вика, ама знаме вече просто няма.“

    И мина ден и дойде друг. И ми идват рано сутринта на работа двама полицая. Симпатичният и възпитан и цивилен някакъв. 
    - Наз, казва, началника на полицията в Пордим ни прати да видим какъв е проблемът с това знаме. 
    - Шегувате се..
    - Не, чесно. Щото то сега верно няма, ама преди това имаше. Е, беше поскъсано, ама началника се нерви така като му пускат сигнали.
    - Хора, аз не мога да ви помогна, освен да дойда да го сложа. Така и така сте дошли, може ли да разбера защо знамето висеше на война?
    - Еми, а де... То ти като го написа първото писмо ние го сменихме това знаме, после не знам какво е станало, ама шефа вика - Ела, че нещо пак не е наред. Било обърнато. Аз вземам писмото, вземам закона за държавни символи и викам на домакина - бегай отвън и гледай, аз ще чета какво пише. Слиза той, аз отварям прозореца и чета - Българското знаме се състои от три цвята, разположени в последователност бяло, зелено, червено. Поглеждам ги, еми така са. Да, ама домакина отдолу ме слуша и вика - Шефе, те са така, ама отвън изглеждат наобратно. Как наобратно бе, ето ги пред мен - бяло, зелено и червено.
    Е, да, ама отдолу са наобратно - червено, зелено и бяло. Викам му, стой долу - идвам. Ами те верно отдолу са наобратно. Обърнахме знамето, ама шефа се ядоса и вика, бе я го прибирай това знаме.... И така.

    Положих усилие да не прихна. Предположих, че ще решат проблема, пожелах им успех, довиждане и така....

    Мина малко време, идва някакъв цивилен и вика – не ви откриваме на адрес, вие къде живеете? У дома. Е, да, ама няма никой. А бе човек, родителите ми са пенсионери и непрекъснато са в къщи.
    Добре де, ето тук една призовка да подпишете. За какво? Не знам.

    Оказа се една абсурдна среща между 7 полицая и мен. Те наредени в кръг, аз на стол посредата, а насреща ми ядосаният началник ми обяснява колко им преча да си гледат работата с това знаме, как харчат ценен ресурс за това знаме, как престъпността е висока и моята кореспонденция ги отклонява от работата. Междувременно, за да разбера, че не са така апатични към особата ми, те били снимали къщата ми и даже знаели къде живея.
    Уважаеми полицаи, ако вие не знаете къде живея, кой да знае.
    - Защо бе човек, какво лошо си видял от Полицията в Пордим, че  с такава злоба ги пишеш тези писма.
    - Надявах се, че сме наясно, знамето ви не е в ред. Ту е парцал, ту е наобратно, ту го няма. Просто си го оправете и си стискаме ръцете.
    - Не знам, не знам... Ние тук с колегите ти проверихме досието. Ами нямаш актове, нямаш дела,не сме те търсили за нещо, нищо няма, което да те е озлобило така към нас.
    - Ама аз не съм злобен, като органи на реда го спазвайте пустият му ред. Прахосали сте часове да пращате полицаи да ми снимат къщата и да разпитват съседите дали знаят нещо нередно за мен, а не можете просто да отворите прозореца и да поставите кадърно знамето.
    И така един час. 
    Разбрахме се, че намеренията ми нямат втори пласт.
    На раздяла началника на полицията в Пордим ме отстреля:
    - Виж, не си лош човек. Аз ти гарантирам, че заради тия истории няма да предприема никакви репресивни действия към теб.
    - Моля?!
    - Не, чесно, няма да има никаква репресия. Да те дебнем, да те глобяваме, да те викаме.
    - Да приемем, че се шегуваш, защото ако не е така изричаш огромна глупост.
    - Добре де, както и да е. Не се изказах правилно.
    - Дали?

    После симпатичният и възпитан човек ме дръпна в стаята си за да поговорим.
    - Недей, вика, се връзва на началника. Много го изнерви тая история. Той малко не обича да му търсят сметка. Те сега се разбраха с общината да направят пилон пред полицията и да сложат там знамето. Ако има нещо, обаждай се. Тая история я приключваме.

    Има вече пилон със знаме. Живи и здрави да сме.

    После медиите гръмнаха, че склад за конфискувани цигари методично е бил обиран от охраняващите го полицаи. Цигари за над 2 млн лева просто изчезнали. Складът е в съседното Згалево. Ще оставя на вас да отгатнете коя е полицията, която го е охранявала.

    После други неща....

    А после едно семейство пътувало от Пордим за Плевен за да заведе малка госпожица на урок по английски, но нещо изпуснали завой и колата се поднесла и влязла в шанеца. Докато излизали от нея спряла друга кола за да им помогне. И докато се случвало всичко това, се задала полицейската кола на познайте коя полиция. Тя не се движела, прелитала е ниско и помела тези невинни хора. Едната жена убила на място, други изпратила в ортопедията. Полицията в Пордим уби човек. Карал е симпатичният и възпитан полицай, бил е с началника си и явно други началници. Прибирали са се от работа. Карали са като бесни.

    Версиите – 4 полицая бързали за проишествие, имало разлято масло на пътя, нямало сигнален триъгълник. Любимата на полицаите несъобразена скорост не се споменава. Полицията в Плевен каза, че ще разследва дали жената е починала вследствие на удара на колата на полицията в Пордим или може би си е била умряла преди това, просто случайно е паднала пред колата.

    Чета коментари. Хора от района казват, че те не я карат тая патрулка, те я пилотират и това ограничена скорост, несъобразена скорост и прочие, са единствено с художествена стойност. Карат зверски и било чудо, че не са убили още някого. Е, вече успяха.

    Жената я погребаха вчера. От Славяново е. Имам смътно познанство с нея, но я познават като добър човек.

    И като си препрочитам текста за грешки имам усещането, че тая полиция в Пордим има много, ама много сериозни проблеми...

  2. Адски трудно е да кажеш „Обичам те” и наистина да го мислиш.
    Още по-трудно е да кажеш „Прости ми” и наистина да го мислиш.
    Но най-трудно е да кажеш „Шклйхрфдмлопфццбкхдввръи” и наистина да го мислиш.

  3. When you truly don't care what the fuck anyone thinks of you, you have reached a dangerously awesome level of freedom.

  4. If there's anything more important than my ego around, I want it caught and shot now.

  5. Циганин проси на сфетофар: Бате, бате дай 2 лв за бира, че много ми се пикае, а няма кво..

  6. За лека депресия препоръчвам да си вземете вана с ароматни соли. За по-тежка депресия - със сешоар.

  7. Изкуствено кисело мляко. Изкуствено месо. Изкуствени гърди. Изкуствени мигли. Изкуствени устни. Изкуствени мечти. Изкуствен живот. С надпис “имитиращ продукт”. Пълен с оцветители, консерванти, овкусители, подобрители, но … фалшив. И не сме щастливи. И сме все по-самотни. Интересуваме се от живота на другите. Гледаме чужди съдби, които са на кръстопът. И си мислим, че така ставаме по-щастливи. Щото има и други като нас. Или има и по-зле от нас. Възхищаваме се на псевдозвезди. И искаме да приличаме на тях. Защото е по-лесно. По-лесно е да спиш с футболист, за да станеш “топ водеща”, нали? По-лесно е да си закачиш екстеншъни, за да си красива. По-лесно е да пиеш анаболи, за да имаш мускули, нали? По-лесно е да теглим “бързи кредити”, за да спечелим пари, да ядем “бърза храна”, вместо да си сготвим и пием хапчета за “бързо сваляне на килограми”, вместо да се храним здравословно. Тъпчем се с хапчета за бързо заспиване, четем книги, списания, сайтове и вестници с лесни съвети за по-щастлив, по-успешен и по-красив живот. А после… после сме още по-отчаяни. После се чудим защо децата ни искат да приличат на Златка, защо най-голямата им мечта е 600 кубика силикон за бала или тунингована кола. После не разбираме защо са агресивни. После се питаме “къде сбъркахме”. После иронизираме абитуриентите. Чудим се как така чалгата стана начин на живот. Защо кифла стана нарицателно за жена. Защо си правят селфи за Facebook, а не за спомен.

    Свят, пълен с глупава, бесмислена човешката суета. Светът от телевизора, от вестника, от сайта. Онзи, който ни предлагат всеки ден. И ни втълпяват, че е единственият възможен, а и смислен, живот. И ние повярвахеме, че наистина нямаме друг избор. Наложиха ни норми на поведение, модели за подражание, стереотипи, клишета, шаблони. Всеки, който не влиза в рамката, е аутсайдер. И ние живеем, имитирайки “звездите”, наложени от екрана. Или от поредния сайт, който ни информира за поредното светско парти, поредната екзотична ваканция на някоя певица или най-новата къща на поредната плейметка. И правим всичко възможно да сме като тях. Да живеем техния живот. Искаме къщата на Мария, колата на Галена, веждите на Ким Кардашиян. Организираме сватбата си по подобие на Николета и Валери. Купуваме си рокля за бала като на Преслава. Отиваме на фризьор със снимка на Алисия, правим си татус като на Риана.

    Защото ни облъчват с евтина, изкуствена позьорщина. Защото ни втълпяват, че това е единственото модерно, актуално, ексклузивно и важно.

    И ние се пускаме по тази пързалка. Грижим се само за тялото, но не и за душата. Отиваме на църква, за да “запалим свещи”, а не за да се смирим и помолим.

    Защото новият храм е молът. Там кърмим, там обичаме, там живеем. Оттам си купуваме евтиното, изкуствено кисело мляко, разхождаме се сред изкуствено осветление, купуваме си дрехи реплики и живеем във фалш. Фалш, който ни изяжда отвътре.

    Живеем живота, който ни налагат, че трябва да живеем. Не нашия. Живеем живота, който са ни оставили на медийната сергия – лъскав и шарен, като онези евтини и безвуксни огледалца, с които колонизаторите са “купували” аборигените.

    А оглеждали ли сте се в тези огледалца? Я пак погледнете? Кой е това? Някаква карикатура на Андреа, разкривен образ на Валери, още по-пошло подобие на Катрин Вачева, колажче от 100 кила и Биг Ша?

    Неее, това сте вие. Копи-пейстнали сте техния живот върху вашия. И си го мишкувате.

    Щастливи ли сте?

    1. Azhen

      Azhen


      Аз съм горд и щастлив Аутсайдер , по-добре вълк единак отколкото част от стадото овце.

  8. I left my soul there,
    Down by the sea
    I lost control here
    Living free

  9. The real self is dangerous: dangerous for the established church, dangerous for the state, dangerous for the crowd, dangerous for the tradition, because once a man knows his real self, he becomes an individual.

  10. The most memorable people in life will be the ones who loved you when you weren't very lovable.

    1. sennheiser

      sennheiser

      Давай на български бе!

    2. Silvering

      Silvering

      Бе я си гледай работата.

  11. Ако не виждаш недостатъци в човека отсреща, значи си влюбен. Идиот.

  12. Hell is other people.

    Jean-Paul Sartre

  13. Never love anybody who treats you like you're ordinary.

  14. Perhaps it is our imperfections that make us so perfect for one another.

  15. The things you own end up owning you. 

     

  16. Music doesn't always need lyrics.

     

  17. Душата винаги знае какво да направи.

  18. We accept the love we think we deserve.

  19. Най-важните неща са най-трудни за казване, защото думите ги омаловажават.

  20. "Не чувствате. Това ви е проблемът."

    1. Лин

      Лин

      По големите проблеми идват като чувствате :whist:

    2. Silvering

      Silvering

      Казваш го и не го вярваш :)


  21. Знаеш ли какво е нужно за да си щастлив? Не знаеш. Никой не знае.

    1. Предишни коментари  1 още
    2. Silvering

      Silvering

      Такъв съм смотаняк..

    3. "_"

      "_"

      Няма да тръгна да ти противореча.:biggrin:

  22. The creative adult is a child who survived.

  23. Ако обичаш някого, пусни го на свобода. Ако се върне при теб, значи никой не го харесва.. пусни го пак на свобода.

    1. "_"

      "_"

      Не е така. Само евтината стока бързо се разграбва.

  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване