Премини към съдържанието

angeligdb

Потребител
  • Публикации

    26
  • Регистрация

  • Последно онлайн

Харесвания

0 Неутрална репутация

Всичко за angeligdb

  • Титла
    Потребител

Контакти

  • Интернет сайт
    http://angeligdb.wordpress.com/
  1. Ако попитат който и да е от нас: “Ти европеец ли си? Чувстваш ли се европеец?”, мнозинството ще отговори: “Да, така е, европеец се чувствам!”. И анкета направих по този повод и се оказа, че 80% от хората у нас точно така отговарят. Въпреки това обаче много често в разговорите у нас могат да се чуят ето такива противопоставяния: “Ние, българите – те, европейците…”. Ние сме били такива и такива, но европейците били онакива – и тук вече всеки според… разбиранията си или хвали, или пък хули “тях”, европейците; или превъзнася “нас”, или пък гледа към “българщината” доста скептично и дори със засилени дози нихилизъм. Че европейците са ни изпреварили в това уж спор няма, но и за това в последно време все спорим: те били богати, но ние пък сме били… жизнени, умни, силни и дори мъжествени; те обаче били изнежени и какво ли не друго може да се чуе по адрес на горките европейци. Трябвало да пазим и да издигаме на “по-висока степен” нашето родно българско самочувствие. Не трябвало да се поддаваме на гадния космополитизъм, а трябва да се гордеем с българщината си – ни учат домораслите политически чалга-изпълнители от Атака и СКАТ, в които “българското” е в такъв отвратителен (даже… външен) вид, че човек да го е срам да се нарече българин като ги гледа и слуша. Да казваш “те, европейците”, означава да мислиш себе си, пък и страната си извън европейското и Европа, значи да ги запращаш някъде далеч в… Азия или дори в Африка. Но тези, които с пяна на устата защищават “застрашената ни идентичност” някак си подсъзнателно явно искат да сме навсякъде другаде, само не в Европа – където винаги сме си били (поне в географския смисъл). Други пък стигат до още по-голям абсурд (“ъпсурт”): ний сме “истинската Европа”; тук, у нас са корените на Европа; Европа трябва да се учи от нас на… европейщина; ний сме “люлката” и “бебето” едновременно на европейската цивилизация. Когато “ний” сме били Европа, “те” са… говорили с конете си… нали се сещате… – и умилителна носталгия обзема говорещия като си спомни… “светлият образ на героя от Лайпциг”. Те един вид после незаконно си били присвоили името “Европа”, а пък нас ни нарекли “Ориент”, “оттатъка на Виена”, дето свършвала Европата, понеже там се пиела боза и се яла шкембе чорба… мммм… с чесънец. Ний сме Европата, значи те ако искат да се нарекат европейци, трябва като нищо да проядат шкембе-чорба, щото какви европейци са те след като се гнусят от любимите манджи на нас, “истинските европейци”?! И какво излезе – това “ние” и това “те” постоянно са ни в устата, и въпреки това се чувстваме стопроцентови европейци. Чувстваме се, демек, като самите себе си, понеже ний сме европейците, истинските, автентичните: с шкембе-чорбата си, с бозата си, с немисленето си, с простотията си, с чалгата си, с Азиса, Божидар-Димитрова и Сидерова, с тъпата си грандомания на селския дерибей. А “те” ще ми се правят на “засукани”, “изтънчени”, на “културни” ще ми се правят: щото ни смукаха силите, щото паразитираха на нашия гръб, щото забогатяха на наша сметка… Като слуша човек такива приказки не знае да се смее ли, да плаче ли. Някога Демокрит се смеел на простотията, а пък Хераклит от Ефес – плачел, аз пък… се гнуся, на моменти ме е много срам. В други моменти си викам – нека да избиват комплекси, нека да “отреагирват” тъпи емоции, та да очистят душите си. Защото друг начин няма. Това “ние” и “те” трябва да го забравим, за да не се самоунизяваме като нация. С Европа сме едно цяло от векове – само в ония 45 години бяхме Азия. В съвременна Европа вековни врагове, дето са водили страшни битки, днес са приятели – и само се надсмиват над предишните си заблуди: спомнете си поне сериала “Ало, ало”. Днешният европеец не е като вчерашния, ХХ век залезе наскоро, но светът вече не е същият. В днешна Европа никой никому не иска да “отнема” идентичността, напротив, Европа се основава на многообразието, в нея правото на различност е свещено. Идентичност не може да се “отнеме”, нито пък да се “загуби”. Нашата идентичност – това сме самите ние, но в най-вътрешните си дълбини (простотията не спада към нея, тя е “израстък”, подобен на тумора, но все пак доброкачествен). Но в някои души този тумор май здраво е притиснал всичко останало. Ала не бива да се оставяме те да ни дирижират живота. Някогашните “интернационалисти”-безродници днес са най-яростни “националисти” – и русофили-славянофили. Нашата духовност е извечно европейска и християнска. Европа разнесе великата идея на Христос по цял свят и създаде една велика цивилизация на свободата. Доколкото сме християни, дотолкова сме европейци, дотолкова сме и себе си. И в същата степен – доколкото не се съзнаваме като “тях” – само показваме израждането си като нация, която не съзнава своите корени. Европа се основава на няколко фундаментални ценности: свобода, право на различност, уважение към отделния човек (не към “абстрактния човек”, а към конкретния жив човек и индивид), право на лично щастие според собствените разбирания. Бидейки християнски, народът ни е възпитан в тези ценности – дори и да не го съзнаваме така ясно. Тия, които крещят: “Ние сме… хубавите, те са… лошите!”, които разпространяват подобни злобни емоции спрямо Европа, именно те все едно живеят не другаде, а в… по-северната част на Азия – и нас искат да ни пратят там. Тая няма да стане, разбира се. Радващото е това, че все повече хора у нас гордо заявяват: “Ние, българите, сиреч ние – европейците”. Ще дойде време, в което съвсем весело ще си спомняме днешните глупави страсти на деня: “кой бил повече европеец, ние или те?!”. Европа прояви доста голямо великодушие към нашите недостатъци, като твърдо заяви: “Вие, българите, сте европейци, вярно, вървяхте известно време по други пътища, но това е временна история, съвременността обаче ви зове: бъдете каквито сте – защото именно сте европейци, винаги и завинаги!”. Аз така тълкувам влизането ни в Европейския съюз. Европа не каза: “Елате при нас!”, нито пък ние дълго ги молихме: “Вземете ни!”, както години наред ни представяха ставащото плиткоумните медии. Ние просто отново се срещнахме и така намерихме… себе си: българите преоткриха себе си, а Европа разпозна себе си в нас… Срещнахме се, за да останем неразделни завинаги.
  2. Преди около два месеца бях за една седмица на екскурзия в Турция. Обиколихме егейското крайбрежие на нашата съседка, бяхме в Троя, в Ефес, в Бодрум (древния Халикарнасус), в курортите Кушадасъ и Мармарис. Естествено, бях пленен от красотата на природа, от морето, великолепните заливи, островчетата, но особено от атмосферата и излъчването на тези места. Тук история и съвременност се преплитат, тук се срещат много цивилизации, като че ли човек усеща диханието на древността, и – все едно чувайки стъпките на Хектор, на Хераклит, на Александър Македонски… – едновременно с това може да възприеме с очите си подема и възхода на турския народ по пътищата на свободата, демокрацията и просперитета. Разбира се, както и навсякъде, най-интересното и впечатляващото са хората. Оказва се, че съвременните турци са много дружелюбни, приятелски настроени, открити и гостоприемни хора. Навсякъде, като разберат, че срещу себе си имат българин, се усмихват, ръкуват се, казват: “О, комшу!”, черпят с кафе или чай… – личи си, че ни чувстват много близки, както подобава за съседи. Впечатли ме много това, че тези хора не страдат като нас от някакви глупави исторически комплекси, а са избавили душите си от подобни глупости и гледат трезво на нещата. Турция сега преживява страхотна модернизация и индустриализация. Днешните турци са образовани, интелигентни, владеят западни езици, общуват на равна нога със западноевропейците, с американците, с всички. В същото време не може човек да не забележи, че турският народ е изключително трудолюбив, навсякъде се строи, курортите и хотелите им са на най-високо световно ниво, а пък земята им се обработва най-старателно, до последната педя. Вярно е, че природата много им дава, но с труда си те създават всичко онова, на което се радват и което с достойнство показват на целия свят. Не може да не се отбележи и това, че Турция е напълно готова да стане член на Европейския съюз, че отдавна ни е задминала в почти всички области – и само след не толкова много време европейците няма как да не я приемат… Но не за това ми е думата сега. Искам да кажа нещо за нашите преселници. Те особено силно ме впечатлиха. Разбира се, няма как да не се зарадва човек, когато много често среща там хора, които – като разберат че си българин – се усмихват, ръкуват се и започват да ти говорят на най-чист български език; да не говорим пък за приветливостта, която излъчват тези хора. Екскурзоводите, които ни чакаха във всеки град, бяха все наши хора, и ето за тях най-вече ми се иска да кажа нещо. Тези хора са нещо като як “мост” между България и Турция. Те по мое мнение са свързващата душевна и духовна нишка между нашите два народа. Тези хора не таят в себе си обида или злоба срещу България – макар че спрямо тях родината се отнесе доста грубо преди време. Но това са горди и достойни хора, които ни уважават и които много обичат родината си – България. За нас и за тях България е една родина – понякога се виждаше как сълзи напират в очите им като говореха за България. Казват: “Аз съм роден в Габрово (да речем), завърших там образование, ходя си когато мога по родните места, в родния дом. Най-хубавите ми години минаха там, в родината. Сега работя тук, доволен съм, имам си всичко, но нещо от мен остана там – и няма как да се върне. България на всички нас е в сърцата ни!”. Много емоции и прекрасен пример ни дадоха тези великодушни хора в разговорите, които имахме с тях. Това е най-силното ми впечатление и тук искам да разкажа какво почувствах и до какви “кощунствени” мисли стигнах. Един екскурзовод на средна възраст обаче беше най-колоритен: аз специално в него открих един много мъдър събеседник. Не мога да възпроизведа по никой начин неговия стил на говорене, но ще опитам, независимо от риска. Той ни говореше и за историята, и за съвременността, но така плътно, че човек се пренасяше и ги усещаше едва ли не с кожата си: много вълнуващо и ясно слово имаше този човек. Имам чувството, че от него може да стане голям писател; той, впрочем, е бивш учител, но сега работи като екскурзовод. Ще се опитам да възпроизведа най-показателното от неговите изказвания докато бяхме заедно, а то беше за малко, само за един ден. “Браво – казваше той – вие вече сте в Европейския съюз, европейци сте вече, значи! И ние искаме, но Европа нещо ни гледа особено: май скоро нашата работа няма да се уреди. Но нищо, ние умеем да чакаме, ние не бързаме. А иначе браво на вас, влезте сега вие, пък после и ние ще дойдем… Какво да ви кажа за Турция днес – погледнете с очите си. Днешният турчин много работи, но си имаме всичко, произвеждаме какво ли не – коли, камиони, влакове, самолети, телевизори, абсолютно всичко, само… космически совалки май не можем още да произвеждаме… Природата ни е дала всичко – продължаваше той – но тя дава, ала в кошара не вкарва, както си казваме ние, по българските земи. Вижте как всичко тук е пипнато от човешка ръка, една тревица няма. Погледнете плантациите, тези прави редове, как душата на човека да не се усмихне като вижда това чудо: турците сме работливи хора, бачкатори, както се казва у нас, пък и у вас. Впрочем, за мен това “у нас” и “у вас” звучи странно, защото аз се чувствам българин толкова, колкото и турчин. По-голямата и най-хубавата част от живота ми мина в България, имам предвид когато бях млад, това не се забравя… и т.н.” Например когато минавахме покрай огромна маслинова плантация, нашият гид ни обясняваше за маслината ето това: “Вижте пък каква чудесия е маслината! Цели гори от маслини има у нас, на всяка крачка има маслинови дръвчета. Сади се дръвчето, но трябва да минат доста години, за да порасте и да започне да дава плодове. После обаче това дръвче е вечно: като видите от тия, по-дебелите дървета, няма да е пресилено ако се каже, че някои от тях едва ли не са растели когато наоколо са се разхождали едновремешните гръцки философи… Иначе плода й ако го сдъвчеш пресен е с отвратителен вкус, не можеш да го преглътнеш и човек се чуди как древните са разбрали, че тази отврат може да се използва за полезни неща. Маслините се берат, после се слагат в огромни каменни или бетонни силози, като грамадни каци, заливат се с осолена вода, и трябва да втасват много време, за да станат хубави за ядене. Това са го правили древните, сега и ние го правим така. Хубавата маслина е тази, дето е по-мека, но сега много не ги държат в саламурата, а гледат да ги продават по-бърже. Така че като си купувате маслини, гледайте да намерите от тия, дето са по-меки, те са и най-вкусни… А иначе пък зехтинът е нещо страхотно, той е и лековит, и да се чуди човек как някогашните гърци са разбрали, че от този нищожен плод може да се вади такъв еликсир като зехтина… и т.н.”, този човек можеше много да говори за маслината, или пък за каквото и да било друго. А ето, твърде любопитно е как този сладкодумец обясняваше историята на съвременна Турция: “Ние сме си били, знаете, вековна империя, османската. Но идват нови времена и за нас. Един велик човек, Мустафа Кемал е направил от Турция това, което тя е сега. Той е направил някои много прости неща, подобно на Петър Първи за Русия, които сега могат да изглеждат и смехотворни, но тогава явно са били доста необходими. Като взел властта и махнал султана, той наредил всички да хвърлят фесовете и да започнат да бръснат брадите си. Дал на Турция една хубава демократична конституция, в която пише нещо много важно: гарант на светската власт е войската. Когато някой политик вземе властта и започне да се прави на важен, генералите (а те всичките са завършили в Щатите и са напредничави и мислещи хора) му казват да се спре малко, защото може да му се случи някаква случка, и политикът мирясва. Но Кемал паша, наред с хубавите неща, направил и една грешка: дал права на жените. Не че имам нещо против жените, напротив, ето, виждам, че повечето от вас тук са жени, но ще кажа какво мисля. На жена като й дадеш свобода, тя започне да мисли… щуротии, какви ли не глупости започват да минават в бедната й главица. Не е ли така, признайте си? (Нашите жени тук утвърдително кимат и се смеят!) За да не става това, жената постоянно трябва да е заета с работа, и тогава всичко е окей; иначе нещата се влошават. Незаетата жена, да не говорим пък за свободната, почва да прави страшни поразии. Някога преди реформите на Мустафа Кемал работите били устроени прекрасно: мъжът като стане, отива в кафенето, и цял ден стои на хладинка там, а пък жените, за да не мислят и за да не се тормозят излишно – понеже това явно не им е по силите – заминават на полето, където цял ден превиват гръб, и само така са истински щастливи. Но ето че Кемал паша взел, че премахнал… многоженството и това объркало всичко – усмихнат продължаваше урока си по турска история нашият сладкодумец. Когато човек има много жени, всичко е просто, но когато е само една, някак си не върви тя сама цял ден да работи на полето, а пък мъжът да стои в хладничкото кафене. Когато обаче са много, няма проблеми, те отиват на полето, и работят доволни, щото са като цяла бригада, а пък мъжът е спокоен за работите на полето и си седи блажено в кафенето. А като е една се чувства някак си недобре. Само тази реформа на нашия пръв президент не е съвсем добре дообмислена, ама какво да се прави, така решил той, дал права на жените – и последиците ги виждаме всички днес с очите си: нито мъжете са истински щастливи, нито жените, ама карай…”. За религията на съвременните турци и за гостоприемството им той казваше ето това: “Ние, сегашните турци, не сме много религиозни. Е, почитаме обичаите, ходим понякога на джамия, но особено пък младите – както и у нас, така и у вас – не се увличат много по тия работи. Иначе когато трябва да ходиш на някой на гости, има си обичай, или ти му се обаждаш, или пък чакаш той да те покани, не е прието да отидеш ей така, някак си не върви. Като те покани, той се приготвя, не е прието да се черпи както у нас в България с много мръвки и пиене, няма такова нещо. Тук се черпи с бонбони, с локум, със сладкиши някакви, и толкоз. И се пие… чай, представете си. Ние, турците, не си падаме много по пиенето. Не е заради религията, ама не обичаме. Такъв ни е табиета, пийваме, но по малко. Но нашите преселници тук не предават фронта, пият яко, това сме го научили от родните си места, и се държиме и тук на ниво… и т.н.” – говореше той, а пък всички го гледахме едва ли не с отворена уста, такъв красноречив гид аз в живота си не бях срещал… Ето по тази причина аз разказите на този човек никога няма да ги забравя. И мислите, които като порой обзеха душата ми докато го слушах и особено след това. Не знам защо, но неговите разкази успяха да разрушат без милост и без остатък някои мои кой знае откъде взели се предубеждения спрямо турците. В негово лице аз разбрах нещо, което всеки от нас трябва твърдо да знае: дошло е време да очистим душите си от всички глупости, които така гадно тровят живота ни. И особено спрямо турците, нашите братя по съдба, защото историята е направила така, че векове наред сме живеели заедно. Не знам дали сте забелязали, но дори и дядо Вазов на места говори доста уважително за тогавашните турци: как чорбаджи Марко ги кани у дома си, как ги черпи с ароматно кафе, как се отдават на сладки приказки. Вазов е писал и за Батак, и за Перущица, но и за това е писал: не на злото трябва да залагаме, а злото трябва да го забравим и победим. За нас пък, съвременните хора, това е просто задължително – ако искаме да живеем с открити сърца и очи. Аз бих посъветвал нашите яростни “националисти” да идат за малко в Турция и да видят всичко с очите си. Тогава май ще се излекуват от този бяс, който ги тресе така жестоко. Ние с турците – както, впрочем, и с останалите си съседи – вече няма какво повече да делим. Каквото е било-било, да гледаме напред и да живеем в разбирателство. Нека да бъдем приятели и да се уважаваме взаимно, другото са съвсем тъпи щуротии на болни умове. Представете си колко жалък би бил някой наш “баш националист-атакист” ако на приказките на моя сладкодумец започне злобно да ръмжи: “Да, ама вие, турците, сте такива и онакива, вие сте направили това и онова, ние не можем да ви простим това или онова!!!”. Със злоба нищо не се постига, а само се пропада в една доста коварна болест, от която е крайно време да се избавим. И днешните турци – в лицето на моите нови приятели, които аз срещнах в съвременна Турция, и които никога няма да забравя, понеже оставиха дълбока следа в душата ми – ни дават един великолепен пример за това. Тези хора са ни много близки, да признаем, по темперамент и характер, те са оставили дълбока следа не само в историята ни, но и в душите ни: вижте само колко много турски думи използваме, толкова, че почти можем да се разбираме без преводачи на пазара! А пък нашите преселници наистина са здравата ни връзка с този велик народ, защото те обичат може би дори повече от нас България. Защо казвам така ли? Ами защото едното е принадлежност по кръв и език, а другото е по съзнание и дух: за мен като философ второто е по-здравото и по-истинското. Те сами наричат България своя родина, а човек никога не може да измени на родината си и вечно ще я обича. Аз усетих тази тяхна любов към България, възхитих им се, казах на всеки от тях едно искрено “Евалла, приятелю!” и си стиснахме ръцете… И знаете ли какво: в един момент в душата ми се породи коварното съмнение дали пък тези хора наистина повече от нас не обичат тази наша обща родина България?! Защото ние прекалено много крещим за обичта си към “нашата татковина”, докато тези хора не крещят, а таят своята обич дълбоко в сърцата си. Второто е по-силно и по-истинско от първото.
  3. Днес проведох ето този разговор с един мой опонент от “Атака”, с който много сме спорили не само в интернет, но и на масата в кварталната кръчма, където сме си пили бирата. С този човек живея в един квартал. Той иначе е човек с литературни претенции, бивш журналист е, сега е учител по литература. Винаги съм имал високо мнение за него, но ето че около тия избори той като че ли обезумя, изведнъж ми изтърси, че Сидеров бил негов… “бог”, че щял да гласува за него и пр. Аз отначало не вярвах на ушите си, почнаха се нашите спорове, понеже аз съм си традиционно десен, бих казал дори консерватор и антикомунист. То не бяха спорове, то не бяха страсти, то не бяха… изпушени цигари, изпити бири, часове пред компютъра (той си сложи наскоро интернет и всеки от нас си седи в къщи, но продължавахме да спорим по тия въпроси дори и нощем). И, разбира се, отношенията ни се изопнаха здраво, макар че се смятаме още за приятели, въпреки че тази психоза на политическа основа май е на път да развали приятелството ни. И ето сега последния ни разговор, който проведохме в айсикюто днес, и който хвърля известна светлина както върху нашите спорове, така и върху психологията на тези хора. Аз продължавам да смятам, че хора като моя приятел са голяма загадка, затова си позволявам да ги провокирам, та да успея да вникна в скритите “пружини” в тяхната душа, които движат тяхната, да я наречем, “идеология”. Но ето самия разговор, той говори много: Аз: Здрасти, да не онемяхте нещо вий от Атака бе? Той: Писна ми от твоите еднообразни реплики. А ако толкова те вълнува АТАКА, пуснал съм стихотворение с посвещение към всички възприели каузата, която на тебе ти е непонятна. Аз: Каузата на Атака е каузата на комунизма, а това е кауза пердута… Той: Ти си комунист. Ти и момчето от вестник “Дума”, Albert, което пише също във форума. Другите сме си нормални хора. Аз: Не аз, а ти си комуниста: ти ми се кълнеше, че на млади години си обичал и вярвал в комунизма; аз не съм преживял, слава Богу, такава грозна деформация… Той: Да, и пак мога да го потвърдя. Говоря истината и затова не ме е страх да призная в какво съм вярвал като манипулиран от ранната си детска възраст. А ти – вече съм уверен в това! – си закоравял комунист в мисленето си: няма значение дали си бил или не член на БКП. Мисленето ти е в комунистически стил. Едно и също не ти ли омръзна да повтаряш, или друго нямаш какво да кажеш, та единствено дразниш хората? Чудя им се защо ти се хващат на въдицата да ти отговарят… Ако събера на едно място всички гадости, които си изприказвал само през последния месец, никак няма да ти стане весел животът. Аз: Това е целта, да дразня: но само комунистът се дразни от това, че някоя личност си позволява да има различно мнение. Този прост силогизъм показва, че ти си комунистът: аз просто се шегувам с тия, които не мислят като мен, майтапя се с тях, но ги изслушвам най-внимателно, независимо от мисловната и душевната им убогост… Той: Да сееш омраза и неприязън, това ли ти е задачата, идеята на твоя живот?! Аз: Защо гадости бе, човече, това си е просто моето разбиране. Нима всички, които не мислят като теб, бълват само гадости?! Не, не ми е това идеята на живота. Аз се опитвам да предразполагам хората да се замислят, това е моята идея на живота; това, впрочем, ми е и професията. А пък някои, като не могат да мислят, започват да злобеят, да се дразнят, започват неистово да крещят, че съм бил говорил… гадости. Хайде кажи една моя “гадост” да обсъдим дали наистина е… “гадост”? Щото аз не си спомням в живота си някога да съм казвал… “гадости”… Той: Погледни хората около себе си. Едва ли ще намериш толкова озлобен човек около себе си. Момчето от “Дума” някак мога да го разбера, ама ти не си случаен човек. Учил си детайлно какво представлява марксизмът и производните му политически теории. Тогава как да си обясня злобеенето ти по форумите? Не те разбирам, наистина. Аз: Кога съм… “злобеел”?! Кажи поне една моя много “злобна”, при това безспорна… “гадост”, която съм казал, та да се засрамя ако намериш такава? Кажи де? Аз съм учил философия, а не марксизъм, нещо бъркаш, драги! Той: Самият факт, че точно ти защитаваш нещо, вече е знак, че това е пак някаква отврат… Дотам си я докарал с тая амбиция да наложиш своето мнение. А всъщност ти се подиграват в очите, даже пределно ясно ти го казват. Спри с тия провокативни реплики по форумите, ако все още мислиш, че имам нещо против тебе като човек. Аз: Чакай де, недей така, да не искаш да кажеш, че аз по начало съм си “отвратителен човек”?! Аз значи в твоето възприятие съм си “отвратителен човек”, така ли? Недей така де, една личност имам, и нея да я натикаш така в калта, ми се вижда доста нагло… Това ли ти била болката, да спра да пиша? Нещо май те дразни моето писане явно? Изплюй камъчето де, кажи честно, кое е това, което толкова те дразни у мен, та вече отричаш и правото ми да се наричам… “човек”?! Аз: Ето че не можеш да дадеш пример за една моя “злобна гадост”… Той: В момента пиша на още двама души. Затова не съм ти отговорил веднага. Не прибързвай с изводите. Аз: Добре, аз умея да чакам, но постави крайно интригуващи проблеми, така че държа да получа отговор Той: Тия проблеми със заядливия си тон ти сам отдавна си ги поставил. Веднъж вече се обадих да се спрат тия момчета, дето и те се повлякоха по твоя гаден стил на говорене. Затраяха се за ден-два, после пак се повлякоха по тебе. За мен ти си основният човек, който нагнетява изкуствено атмосферата. Не са случайни тия твои злостни изказвания не защото казваш нещо ново, а защото изостряш съзнателно атмосферата. Е? Кой използва такъв маниер да се задържи във фокуса на общественото внимание… Или аутсайдер, или провален политик. Смятам, че не си нито едното, нито другото, ами просто особеност на характера и – най-същественото: липсва ти смелост да кажеш “Тук нещо съм сгрешил, но ще видя по-внимателно как стоят нещата!”. Не-е… Ти си пердашиш по стария маниер на говорене, с който ни бяха свикнали фатмаците в казармата и партийните секретари на БКП. Затова ти казах, че Иван Костов е противна личност в политическия живот на България. Нищо ново не научи тоя човек за годините, докато беше на върха. Аз: Слушай бе, ако аз млъкна, нали ще останете във форума само малоумниците от Атака, и там ще се възцари пълна идилия, пълно единодушие?! Тогава даже няма да има за какво да говорите, понеже вие мислите еднакво… ти това ли искаш? Мама му стара, излагаш се, нали когато има различие в мненията, само тогава има и продуктивна дискусия?! Той: Не е тъй. Няма лошо да оспорваш. Не съм ти срещу правото да спориш, а срещу начина, по който настройваш хората един срещу друг. Аз: Явно имаш страхотни качества на цензор, как те изпуснаха едно време комунистите да те направят шеф на цензорите: надушваш “неправилните мисли” от километри… И какъв ми е начинът? Той: Сложи ръка на сърцето и кажи: не дразниш ли само заради кефа да видиш човека срещу себе си излязъл от кожата си? Аз: Не, просто си казвам мнението и това, което мисля. Никога не съм обиждал личността на опонента… А ти като си толкова чувствителен, не си ли забелязал как ме наричат твоите другари? Не се ли възмущаваш на обидните думи, които те казват по мой адрес?! Той: Кажи, ама не прехвърляй вината на младежите, които ти отвръщат, именно понеже не разбират, че ти го правиш професионално. Нещо, което не знаеш. С двама от тях на “Лични бележки” съм говорил точно по тоя въпрос. “Разделяй - владей!” е девиз на комунистите, ученици на Маркс. У Маркс това делене е фикс-идея. Лайтмотив на всичките му лъженаучни теории. Аз: Нещо бъркаш, и то глобално, или просто се опитваш да увърташ, но няма да ти се удаде… Най-нормалното нещо на този свят и в този живот е хората да имат различни разбирания и да спорят. Най-отвратителното нещо е да се иска хората да бъдат еднакви и да мислят еднакво. И това именно искаха комунистите… Той: Затова ти казах, че стилът ти е комунистически по безцеремонност и лепене на етикети. Аз: Кога аз съм се обръщал към теб с такива гаднярски квалификации? Дай ми един пример поне. Не е вярно това, ти, които искаш хората да бъдат еднакви и да мислят като теб, си комунистът, признай си го с ръка на сърцето… или да мислят като “фюрера” ти Сидеров. Той: Имам малко повече опит от теб, за да знам как са говорели и са се държали комунистите. Ял съм им попарата точно на тоя род хора, дето обвиняват на едро не позицията, а личността на човека, смачкват го само защото има свое мнение. Да демонизираш личността – ами това ти е похват, зает пак от комунистите. Аз: Коя личност… “демонизирам”, кажи, интересно е? Той: И точно ти, който си посял толкоз отвратителни определения за хора, които или не познаваш, или са все пак политически личности, точно ти си тънкообидчив, когато ти отвръщат с частица от твоите определения. Аз: Личността за мен е най-висша ценност наред със свободата на същата тази личност. Аз просто защищавам правото си да съм личност със свои разбирания. А ти се дразниш и искаш да ми се запуши устата, кой тогава е комунистът, кажи де? Кажи поне едно “отвратително определение”, дето аз съм го “посял”, кажи де, моля ти се? Той: Каквото и да ти кажа, вече ме възприемаш за враг. Оттук-нататък и да искам, не мога да ти помогна. Пък и не би трябвало аз да ти казвам каквото и да било. Това си е твой избор как да се държиш във виртуалното пространство, но мисля, че основно губиш ти, ако не си преосмислиш не политическата позиция, а начина, по който да я защитаваш. Аз: Какво губя аз? Какъв съм ти, че да ми налагаш да правя това, което на теб ти се иска? Ти чуваш ли се какво говориш? Той: Смяташ ли, че във високата политика вървят такива гадни определения: пе****ст, чикиджия и т.н.? Аз: Ти си този дето се дразни от моите мисли, вместо, както е нормално, да опонираш, да спориш с аргументи. Но понеже нямаш аргументи, започваш да злобееш спрямо личността ми, ето това си е чиста проба комунизъм Той: Прав си да отстояваш своя избор. Но все пак ние се учим от грешките си. Аз: Аз тези думи не съм ги употребил, аз се изразявам по-културно: аз нарекох Сидеров в една своя статия “мастурбаторът” просто защото той е написал “стихотворение”, в което сам себе си нарича “завършен онанист”, какво лошо има в това?! Той: Прехвърлям се в другите два разговора. Мисля, че каквото трябваше да чуеш от мен, ти го казах – и не злонамерено. Пък ти си го приемай, както желаеш. Аз: Впрочем, тази моя статия за Първанов и Сидеров, наречена “Мона Лиза от Сирищник и… мастурбаторът”, беше отпечатана във в-к “Парижки вести”, а редакторите му са писатели, хора с изтънчен литературен вкус, твои колеги… Пак не ми отговори на нито един мой въпрос, а сега бягаш: това е признак на слабост… Той: Уффф, като кажеш така! Знаеш ли каква отврат са готови да печатат, само за да им се харчи вестникът? Това, че някой си работи в медия, съвсем не означава ниво на интелект. На кой въпрос желаеш да получиш отговор? Целият съм слух и внимание! Казвай, че да ти отговоря! Аз: Болни хора сте вие, атакистите, болни хора… вие сте май тинята на комунизма, най-зловонната мърсотия от него… ето, че май дойде ред нея да изпием, та да се отървем от тази проказа, каквато по начало си е шибаният комунизъм… и да се изчисти най-после душата на българската нация след като се измие и оттече тази мръсотия… Той: Казвай си въпросите! Аз: Погледни нагоре, няколко пъти ти зададох въпроси, на нито един не ми отговори. Първият: Хайде кажи една моя “гадост” да обсъдим дали наистина е… “гадост”? Щото аз не си спомням в живота си някога да съм казвал… “гадости”… Той: Е, не мога да те чакам. В момента съм си зарязал два разговора, за да преливаме от пусто в празно с теб. Явно, че така ще си я караш, какво да те правя. Сам си си наказание за себе си. Не съм срещал досега човек толкова здраво работещ против собствената си кауза. Аз: Вторият въпрос: Какъв ми е начина да настройвам хората един срещу друг?! Това не е преливане от пусто в празно, ти си позволи да обидиш моята личност и си длъжен да отговаряш; за хора от моята порода честта е най-важното!!! (Дълга пауза, той мълчи) Аз: … все още чакам, надявам се че ще ми отговориш… Той: Празни думи. Аз: Кое е празни думи? Той: Честта за хора от твоята порода… Не бих употребявал така високопарно думата чест в случай, че целият си се оплескал с лошите думички, които си посял около себе си. Аз: Недей да казваш рисковани неща: ако за такива като теб с комуноидна психика думи като достойнство и чест нищо не значат, същите думи за хората от моя тип са най-важното в живота. Той: За да излезе чист твоят образ, светът трябва да потъне в земята от срам. Всички ние – фон за твоя светъл образ на говорещия гадости. Въпросите ти не са никакви въпроси, а опит да излезеш от ситуацията, в която сам си се поставил. Чест… Много странно звучи тая думичка в уста, която е бълвала с месеци лъжи и гадости по кого ли не! Слушай, я вземи пусни тоя диалог в нета, да не го пускам аз! Поне имай доблестта това да сториш като мъж, който има достойнство! Аз: Кажи една лъжа или гадост де, която аз съм бил казал, дай тогава спокойно да обсъдим проблема, и ако съм казал нещо, което да е лъжа и гадост, аз веднага ще се покая Той: И нека светът реши, че си прав! Аз: А ти отправяш само най-голословни общи обвинения, без да ги докажеш. Така не бива, защото твоето се оказва че са лъжи, гадости и клевети… Вие от Атака обаче сте точно такива, плямпала, дрънкате каквото ви дойде на устата, пък после друг ви бил виновен… Кажи един пример за моя “гадост” или “лъжа”, та да обсъдим какво точно е то, може пък само на теб да се струва “гадост” или “лъжа”, а всъщност да не е… зер ти не си “критерий на истината”, нали така? (Пак една доста дълга пауза, той мълчи…) Аз: Тук ли си? Той: Лягам да поспя, че тая сутрин станах пак към три и половина… Аз: Ами поспи си, твоят разум откакто се появи шибаната Атака, постоянно спи, така че спи си, лошо няма… а че не ми отговори на въпросите си е чисто поражение Как може да кажеш нещо ей така, без да мислиш, да обидиш човека, пък да идеш… да спиш!!! Вие явно нямате съвест, ето и по това се отличаваме… Той: Колкото повече ровиш, по-чисто няма да излезе. Доста неприятни думи си ги натрупал… Тъй че какво да коментирам. Виж си репликите към Волен Сидеров само. Какъвто и да е, мисля, че заслужава известна култура на речта, най-малкото от самоуважение към себе си, като автор на тия пасквили. Аз: Това са мои статии, не са пасквили, а пък каквото съм казал за него, съм го доказал. Вярно че той е твоя “икона”, твой “апостол”, ама и той е човек и като дрънка глупости и лъжи, аз имам правото да кажа, че това са глупости и лъжи. Той: И пред тая лавина от гадости да задаваш въпроса “Какво толкова съм написал?” и още по-наглия въпрос: “Кой си ти, че да ме оценяваш?”?! Е, това изчерпва търпението ми да се занимавам с твоя стил на писане. Лягам да спя. Аз: Имай предвид че записах целия ни разговор, и те предупреждавам че ще го публикувам, нали после няма да ме съдиш за… авторско право?! Той: Нали това точно ти препоръчах преди малко! Виж ми репликата по-горе. И съм любопитен да видя какво ще кажат останалите от тия форуми. Аз: Аз съм написал свои статии, и имам право да пиша и говоря като гражданин, човек и философ. А пък че на теб не ти изнасяли моите статии, и че накърнявали “светлий образ на вожда” си е само твой проблем. Заради него обаче аз няма да жертвам своята свобода на словото… Той: Точната дума за твоите гадни писания не е “свобода”, а “слободия” на словото, и по-точно казано – СЛОВОБЛУДСТВО. Аз: Значи е “словоблудство” да кажеш какво мислиш или пък да кажеш, че Сидеров не е… “герой”? Не ставай смешен де! Той: Речта е средство за комуникация, за да се разбират хората помежду си; ти си го превърнал в оръжие за вражди и злост. Аз: Което не ти изнася и не се свързва с твоето бедно разбиране на нещата от живота, е “осъдително” и “недопустимо”. Разсъждаваш като дърт комунист-сталинист, май и срам вече нямаш… Той: Като започнеш да си мериш думите, смятам, че няма да имаме проблем да стигнем до някакъв вид разбирателство: всеки със своята позиция. Но така, с тоя тон, с който ме заливаш, не виждам каква основа имаме да водим какъвто и да е било цивилизован диалог. Аз: Не разбра ли че всички не можем да мислим като малоумниците от Атака, че някои хора просто имаме по-високи критерии и за мислене, и като разбиране на живота?! Той: Говориш за правото ти на изразяване… Бива! Но замислил ли си се, че твоето право да сееш омраза, нарушава правото на другите граждани да изразяват своята позиция в доброжелателен диалог, а не в изострена враждебна конфронтация?!!! Аз: Пак бягаш от същината на спора: аз като теб няма как да мисля, не разбра ли поне това?! Какво има да ми даваш тъпите си съвети и “предписания” какво да мисля и да говоря?! Това е толкова елементарно… Той: Защо да са тъпи съвети?! Защо да са мои?! Това са основни правила на цивилизован диалог. Аз: Няма пък да си меря думите, а ще казвам винаги смело точно това, което мисля! Смятам, че това е мой дълг… Той: Елементарни наричаш основни приоритети на Демокрацията? Странен човек си ти! От “смело” до “нагло” и “злостно” има известна разлика, ако се не лъжа… Аз: Демокрацията тръгва от един принцип: свобода на личността да мисли, да говори и да пише каквото намира за добре, а също и да живее както намира за добре… Има и морални правила, но моралът идва от съвестта… Има и закони на държавата, правила, които обаче не могат да ограничават свободата на изразяване… Той: С много важното допълнение, което изпущаш: тая личност да не омърсява с думи отсрещния, да не превръща човека в мишена за омраза, да не демонизира личностите в общественото пространство. Аз: Абе, човече, това кое е “злостно”, не го решаваш ти?! Ти не си критерия, разбери, на теб едно ти изглежда “злостно”, а на мен съвсем друго. Никой от нас не е “критерий”, поне това опитай да разбереш!!! Ами ако отсрещния сам по себе си е “мръсник”, нима не е мой дълг да му го кажа, щом като е поел риска да е публична личност и се е захванал да иска моето доверие като избирател?!Имам предвид така милия на сърцето ти… Сидеров. Той: Давай нататък, и аз ще ти отговарям на всички реплики. Явно, не си усвоил основни правила на поведение и говорене в обществените дебати по важни проблеми. Затова сме и гледани с подозрение като хора, които не могат да говорят цивилизовано и добронамерено. За мен си пример на невъздържано говорене. Аз: Ами аз самият решавам какво да кажа, какво да мисля, какво да пиша. Ти недей да береш грижа за моите мисли и думи, а се грижи само за собствените. Все пак не съм те назначил да бъдеш мой цензор та си се загрижил толкова! Нима това не е нормалното всеки сам да се грижи за своите мисли и думи?! Той: Всеки човек, дори и най-големият престъпник… има правото да бъде съден уравновесено и по правилата на демократичното общество, а не с характерната за тебе злост и омраза априори. Аз: Е, ти вече започна да говориш като за пред публика… Пак обаче не схвана за какво става дума, започвам да се безпокоя за теб, нещо е станало с теб, човече, освести се!!! Той: Цензор не съм имал “честта” да бъда, мен са ме цензурирали. И заради изнасяне на истината съм търпял и оскърбления и съм бедствал, бедствало ми е и семейството. Но ето… ти се появяваш с претенцията, че си истинският, единственият демократ в тая държава… И точно ти, специалистът по идеологическите дисциплини, ме преценяваш какъв съм, гласиш ме за “цензор” и пр. Е, дали не прекаляваш, а?! Хайде помисли малко! Аз: Искам да ти задам един въпрос, много прост: ти сега като си толкова възмутен от моите статии и начин на мислене, ако имаше възможност, би ли ми забранил да пиша и говоря, би ли ме блокирал да не мога да влизам във форуми и да публикувам статиите си, кажи, отговори ми на този въпрос, моля те?! Той: Кой да те спира? Иска ти се да се представиш за герой, за засегнат от властимащите, от някакви тъмни, зловещи сили, които очевидно поне спрямо тебе не съм забелязал досега… Аз: Не аз те попитах друго, ти би ли ми забранил, понеже, както излиза, аз съм доста “вреден” и “лош”, кажи де? Лично теб питам, недей да бягаш от отговор с общи приказки, писани за… “поколенията”, недей да играеш на мислител, нещо не ти се удава… Той: Тия подвиквания са от архаизмите в журналистиката. Хайде не се опитвай да ми предлагаш ръждясали реплики от времето на Георги Кирков и Димитър Полянов! “Лично теб питам”… “недей да бягаш от отговор”… Вярваш ли си сам, като употребяваш тия типични за комунистическата преса фразички!? Аз: Знам, че си запознат с тия антики на комунистическата литература и “мисъл”, нали в тях си бил възпитаван някога, но сега ми отговори на въпроса ако обичаш? Аз не съм журналист, аз съм философ, така че не разбирам “журналистическите мурафети”, ти си спец в тази област… Той: Никой не бяга от въпросите ти. Оказва се, че ти просто нямаш какви въпроси по същество да зададеш. Всичките ти “въпроси” са словесни фигури за укрепване на срутената ти позиция: като фанатик, който се пробва да мине за демократ. Аз: Абе ти на един най-прост въпрос не можеш да отговориш. Поставям ти го най-човешки, а пък се хващаш за глупости: бил съм те питал по “комунистическо-журналистически начин”?! Ето, питам те най-човешки, отговори ми де? Ето сега пък съм бил… “фанатик”, и в какво се състои моя… “фанатизъм”?! Той: Затова ти казвам, че стилът ти е марксистки, комунистически. Не ме интересува бил ли си партиен член на Т.Живковото БКП. Съдя за позицията по стила ти. Това ми е специалност от 40 години. Как смяташ, че ще ме заблудиш? Пробвай ги тия хватки на друго място… Аз: Отговори ми на въпроса, защото вече ми писна от твоите увъртания. Все пак аз съм специалиста и мога по сократов маниер да те доведа по пълен провал на позицията ти. И го направих вече, ама ти още не си се усетил… Абе би ли ми забранил като толкова лошо пиша и мисля, кажи де?! Ако такива като мен вземете да ги сложите в един хубав… концлагер, няма ли тогава Българията да вземе да цъфне и да върже?! Имам предвид като намерите начин да се отървете от “вредни елементи” като мен?! Той: Край. Край на безсмисления разговор с тебе. Публикувай тоя диалог, както си е, без поправки и съкращения, и аз ще съм доволен да видя резултата. Повече нямам какво да ти кажа. Аз съм дотук, драги. Аз: Напротив, разговорът ни въпреки всичко имаше голям смисъл, проблемът си е твой, че не можеш да го схванеш… Бъди здрав, и помисли все пак по въпросите, които ти зададох… Може пък поне малко да се разколебае “желязното” ти, сиреч “сталинско” убеждение за пълна правота Кажи поне чао де? Той: Чао! Аз: А така, да се разделим поне културно… все пак скоро ще влизаме в Европата Чао и от мен. Ето това беше разговора ни. Мисля, че той казва някои важни неща. Е, в един момент и той, и аз, започнахме да спорим не съвсем искрено, спонтанно, особено откакто се разбра, че аз ще публикувам този разговор. Искаше ми се той да не разбере това, но той сам го предложи и започна да се изразява “като за пред хора”, което развали работата. Той например много явно започна да играе, да се преструва; аз обаче съм си такъв, притиснах го, за да получа пълна информация за психологията на тези хора. Писал съм и ще продължавам да пиша по тази тема понеже много ме интересува, а ето този разговор е просто един щрих.
  4. Неоспорим факт е, че десните партии у нас са в… “тежка идейна и организационна криза”, както учено се изразяват политолозите. В основата на това състояние на дясното не са “личностните конфликти”, както обикновено го обясняват повърхностно мислещите анализатори от типа на Бареков и други такива: “те помежду си не могат да се разберат, та какво остава народът да им повярва”. Други пък твърдят, че “дясната кауза” се била “изчерпала”, понеже вече е реализирана: всичко онова, за което десницата се бореше през тия години на преход, в наши дни се сбъдна, поради което тя била изпаднала в “идеен колапс”. Разбира се, мнозина (като президента Гоце Първанов) се радват и даже злорадстват – по-ниско от това десницата не можела да падне, това било нейният “4 февруари”, тя била разбита “на пух и прах” и пр. Макар че без да искат всъщност казват нещо съвсем друго и което едва ли им е толкова приятно: след “пълното падение” няма как да не дойде възходът; от дъното се започва да се изплува нагоре. Естествено, отвсякъде гърмят гласове с искане за оставки на лидерите на десните партии, особено пък на “омразния” Костов, комуто се приписва главната вина за днешното състояние на десницата. И това е логично, “злодеят” Костов – този човек в мнението на критиците му е с някакви титанични възможности: той бил съсипал всичко в България! – няма как да не е унищожил “между другото” и десницата. Ако главен показател за “състоятелността” на една партия или политика е “електоралната тежест”, то наистина десните партии, след като наистина станаха доста “леки” в това отношение, явно са съвсем “несъстоятелни” и едва ли не дискредитирани в очите на избирателя. Това именно искат да ни внушат – уж “най-безкористно”. По принцип всяка партия се бори за колкото се може по-голямо доверие, понеже само чрез спечеленото доверие може да претендира за участие в управлението. По тази логика обаче у нас най-състоятелни са БСП и Атака, които са в позицията на управляващи и “удобна опозиция”. Но това е нелепо, понеже и идейната, и особено пък моралната състоятелност на тази две формации е на доста критично ниско ниво. Друг един аргумент, смятан за твърде показателен за лошото състояние на десницата, е този: десните са слаби, понеже са разединени. По тази логика пък се иска да се “обединят”, за да станат… “силни”. И дори се дава за пример БСП: тя е силна, понеже не се гнуси в името на властта да се обедини и “коалира” с кой ли не. Принципът, който тук действа, е: “По-добре доволен и сит, отколкото гладен и бит”. БСП трябвало да бъде пример за десните: ето, тя е доволна, сита, преяла е с власт, а пък те са… гладни и бити. В обединението било спасението, а също и в присламчването към по-силния. В името на заветната цел, влизането в парламента, трябва да се целуват ръцете, пък дори и краката на Бойко Борисов. Това ни се сочи като изход, а също, вероятно, и като “най-добродетелно” поведение. СДС обаче изпита на гърба си този вариант, направи “коалиция от Сульо и Пульо”, коалира се с… Яни Янев и с Дилов-син, и спечели по-малко проценти отколкото щеше да спечели ако не се беше свързвала с такива карикатурни образи. Тогава? Да тръгнем обаче от нещо твърдо: претендентите да са десни у нас са повече дори и от “загрижените” за състоянието на “дясното пространство”. Хем “десният проект” бил… “бита карта”, хем безчет са кандидатите за славата да са десни – как така? Дясното било “идейно несъстоятелно” (понеже вече нямало “десен идеал”, понеже нямало вече за какво да се бори, понеже дясното било… “изчерпано”!), но в същото време гмежта от желаещи да се вредят и да бъдат признати за десни расте – това не е нормално. Дори Бойко Борисов се натиска най-яко да става десен. Явно на мнозина им се иска просто да ни баламосват. “Има нещо гнило в… Дания”, има нещо гнило тука – нека да префразирам този израз на Шекспир. Какво означава да си десен и кой у нас е “десен”? – ето въпросът, от който трябва да се тръгне. Така поставен, този въпрос би ни отвел твърде далеч. Писал съм по него и съм си казал разбирането в статията “Дясната политическа философия”. Тук ще трябва да резюмирам основното. Дясно мислещият гласоподавател и автентично десният политик имат няколко допирни точки. Първият не иска “държавата да го оправя”, а разчита на себе си и държи на своята свобода: моето бъдеще е в моите ръце, и никой не трябва да ми пречи да успея. Напротив, държавата трябва да създава необходимите условия за инициативата и предприемчивостта на гражданите и да ги насърчава към активност. Десният политик приема това и вярва, че друг начин за просперитет на обществото няма: колкото повече са индивидите, които активно работят за своя успех, толкова по-добре се живее в едно такова общество. В обществото, преживяващо растеж, са облагодетелствани дори и ония, които нямат нищо. Защото когато държавата не потиска с излишно данъчно бреме най-активните, растежът в икономиката дава шанс на всички. Само “най-слабите”, т.е. тия, които не могат да се справят сами, ще бъдат подпомагани от държавата. На никого нищо не се дава даром или наготово – особено ако можеш да си го добиеш сам. Това е социалната програма на десните партии, която е реалистична, за разлика от левите и популистки обещания че ще се помага “справедливо” и че на всички ще се даде по нещо. Лявата лъжа деморализира обществото, понеже всички започват да чакат държавата да ги оправя. Сидеров е ляв, защо вегетира от същата тази лява лъжа. Но запитвали ли сте се колцина от хората у нас истински вярват в тази автентична дясна философия и желаят тази спасителна дясна политика? Не са много, нали? Ами защо в Америка дясното е толкова силно, че по същество и двете основни партии са си традиционно десни? Там избират между дясно и “съвсем дясно”. Явно защото “американската мечта” е тъкмо дясна. Но у нас не е така, сигурно и затова дясното у нас не е толкова силно. Да спра дотук. СДС в предишните години (докъм 2001 г.) беше реформаторската сила, която успя да наложи в лицето на правителството на Костов тази по същество дясна политика. Всичко това стана при бясната съпротива на лявата сила БСП и популисти от рода на Ж. Ганчев, някогашния Сидеров. Основните компоненти на едно “нормално”, от западен тип общество (частна собственост, правова, а не насилническа държава, уважение към личността и нейното право сама да урежда живота си, свободен пазар, приватизация на държавната собственост, гарантиране на човешките права и пр.) у нас за тия години бяха наложени под натиска на едно дясномислещо малцинство при яростната съпротива на левите, на комунистите и популистите. СДС тогава беше политическия представител на това дясномислещо малцинство, което успя да се наложи единствено благодарение на пълния крах, до който БСП доведе страната в 1996-97 г. Тогава СДС беше подкрепен не само от традиционно дясно мислещите (те у нас наистина са едно малцинство), но и от много широки кръгове, в това число и от избиратели, които, ужасени от тоталния провал на лявото управление на Виденов, все пак по ляв маниер наивно вярваха и чакаха “държавата да ги оправя”. Тези хора днес гласуват вече за Атака. Реформите, осъществени от 1997 до 2001 г., бяха жизнено важни. Те оздравиха икономиката и финансите и създадоха необходимите предпоставки за този растеж, който вече не можа да бъде спрян от популисткото правителство на Симеон, нито пък дори и от управляващата сега лява БСП. Тогава се сложиха здравите темели на тези исторически достижения на българската демокрация като влизането на България в Европейския съюз и преди това в НАТО. И с които днес съвсем несправедливо се кичи както популистът Симеон, така и лявата БСП. Но в периода на трудни и мъчителни решения, които трябваше да взема правителството на реформатора Костов, се създадоха и необходимите предпоставки за бъдещия разпад на десницата. Една част от политическия елит на управляващия СДС тогава, и особено пък активисти на СДС по места се оказаха жертва на един, бих го нарекъл, “остатъчен ляв синдром”, който изигра лоша шега на цялата организация и на дясното като цяло. Тези дейци, които бяха на някакви властови позиции, тогава започнаха да разсъждават така: “Аз съм десен, аз наистина искам сам да оправям себе си, ми ето, сега е дошъл момента да се оправя – за сметка на “дележа на баницата”. Ний да не сме глупаци, и “ножът” сега е в нас, и “баницата”, ами да грабим тогава, да лапаме, какво чакаме?!”. Казах, че това е остатъчен ляв синдром, понеже, както се вижда, искат да се оправят за сметка на държавата, така, както комунистите и социалистите, сиреч левите, са правили винаги през цялата си история: “Граби награбеното!” е тяхното символ-верую. Така се появи онова, което беше наречено “клиентела” и “клиентилизъм” в СДС и ОДС. Политическото ръководство на СДС тогава в лицето на премиера Костов беше изправено пред следния избор. Или пресичане на тези апетити (и това означаваше загуба на мнозинството в Парламента, понеже клиентелата се беше окопала и там), т.е. разцепление, загуба на мандата и спиране на реформите. Или пък в името на реформите, в името на България и нейното бъдеще, изкарване на целия мандат – за сметка обаче на морална дискредитация на СДС. Когато Костов все пак реши да изгони от правителството ония лидери на клиентелата, които се бяха самозабравили, тогава именно Петър Стоянов започна патетично да крещи: “Иване, кажи си, те ще те разберат!”, сиреч да го разберем ние, избирателите. Но в онази тежка ситуация, когато трябваше да се избира между загуба на мнозинството, загубване на властта, спиране на реформата и тежко бъдеще на страната и, от друга страна, една “морална девственост” на СДС, платена на страшно голяма цена, Костов предпочете да замълчи и да поеме върху себе си всички негативи. Ето това решение издава големия държавник у този човек, независимо какво говорят всичките му опоненти и оплювачи днес. Историята по-нататък е ясна. СДС загуби властта, макар че можеше и да не я загуби. Но я загуби не защото Костов е виновен, а защото заинтересованите кръгове тогава изиграха единствения си коз: Симеон. Понеже тогава опасността Костов да вземе втори мандат беше съвсем реална, доведоха Симеон: защото само той можеше да осуети тази злокобна евентуалност. Симеон и олигархията спечелиха, а в СДС започна разложението и битката за наследството. Клиентелата след оставката на Костов от лидерския пост завладя организацията, а Костов беше подложен на най-жестокото и най-несправедливото оплюване, на което е бил подложен един държавник от неговия мащаб. Когато клиентелата в СДС стана безконтролна, Костов напусна и създаде една нова партия, ДСБ, която трябваше да се оформи като автентична дясна и консервативна партия от европейски тип. СДС пък в епохата на Н.Михайлова и сега на П.Стоянов си остана място на клиентелата и на “синята олигархия”, поради което закономерно деградира дотам, че днес има шанс да се удържи само като започне да лъска обущата на Б.Борисов. Но да се върна към актуалното положение днес. В изборите за президент тази есен десницата трябваше да излезе обединена, и с цената на много компромиси това беше направено (отчасти). Единственият кандидат, който можеше да направи това, беше г-н Н.Беронов. Той единствен беше моралния авторитет, около който всички страсти бяха потиснати (временно). При създалата се ситуация г-н Н.Беронов нямаше как да не загуби: в страната вече повече от година се вихреха популистки и най-пошли национал-социалистически страсти в лицето на Атака. На фона на Атака и на буйстващия Сидеров Първанов се оказа “спасител”, съвсем “нормален”, “проевропейски” и “приемлив”. Така Сидеров сервира “убедителната победа” на Първанов, а десницата беше “катастрофално поразена”. И в дясното пространство по тази причина се бил отворил… “огромен вакуум”, в който се натискат да се наместят всички: като се почне от Яни Янев (Г.Марков и М.Чьорни), та се мине през куриоза Дилов-син, също и през “любимеца на софиянци” Ст.Софиянски, та се стигне до самия Бойко Борисов, най-новата надежда на олигархията след провала на Симеон. Ето, сега стигнахме до сюблимния момент: Костов трябва да се махне и да бъде забравен. Нека да иде в историята и в “архивите”, само да не стои и да не пречи повече. Ако иска да иде по дяволите, но да се махне. Ако Костов се махне, десницата ще “цъфне” и “върже”, но с Костов десницата ще изчезне и ще се забрави. Ето това вече предлагат дори и господата и госпожиците от “интелектуалния кръг” на Явор Дачков – това било спасението. Оказва се, “вече всички не искат Костов”: натискът е толкова голям, че ако Костов беше слаб политик, щеше вече да се е отказал. И в дясното вече щяха да се прегръщат, танцувайки маанета около благо усмихнатия Б.Борисов. Нещо повече, тогава би настъпил “всеобщ триумф”, понеже в танците като нищо би се включила и левицата, и Симеон, и дори мрачният Сидеров, който не по-малко мрази Костов и вижда в него “цялото зло”. Всички мразят Костов, както всички обичат… “нашия Реймонд”, сиреч Бойко Борисов. Пък и… Гоце Първанов, защо не?! Костов като всеки жив човек си има своите недостатъци. Например Костов съвсем не е добър в т.н. “кадрови подбор”. Ето, издигна и наложи “хитрото дете” Д.Абаджиев, което също го предаде. Твърдят, че негов избор са били все хора, които злоупотребиха, предадоха го, “забиха му ножа”, и дори дълго плюха по него: Хр.Бисеров, Богомил Бонев, Е.Бакърджиев, дори Данчо Ментата и кой ли не. Явно се предоверява на хора, които не заслужават никакво доверие. Но ми се струва, че в политиката лидерът разполага с такъв “човешки материал”, с какъвто… разполага, понеже явно няма друг. Или има, но по някакви извечни закони на демокрацията най-стойностни и кадърни хора съвсем не могат да се наложат. Разговорът за бъдещето на десницата трябва да реши много въпроси. Но оставката на Костов съвсем не е “най-важният”, както се опитват да ни внушат. Аз смятам, че ако в тази ситуация Костов се поддаде и прекърши, това ще бъде най-лошото, което може да се случи. По един каприз на съдбата тази човек – дори и за най-злостните му критици – е нашият български Балцерович, и дори повече от това. В Русия има един десен политик, Егор Гайдар, който спаси Русия в най-тежък момент, и когото пак всички най-единодушно мразят. Лидери от такъв мащаб обаче трябва да бъдат запазени: Чърчил е губил много избори и никога не е страдал от скрупули, че трябва да си подава оставката. Никой не може да отрече качествата на Костов като политик, който е водил СДС до най-големи победи и триумфи. Нещо повече, той създаде СДС като партия, която взе властта и управлява за първи път цял мандат. И Петър Стоянов е “кадрова грешка” на Костов, но именно той го направи президент. И сега Костов отново може да поведе партията ДСБ по верния път, по който тя може да завоюва доверие и да решава един ден съдбините на страната. Чета написаното дотук и се питам как ли ще се възприеме. Мнозина сигурно ще си помислят: “Вижте го пък тоя, как само се подмазва на Костов!”. Но тези хора пропускат да забележат нещо много важно: никой не се подмазва на тия, които са паднали. Подмазват се на някой когато той е на върха, когато е във възход, не когато е долу. Напротив, всички се считат длъжни да хвърлят камък върху този, който е слаб. Ако пишех това по личен мотив, щях да напиша превъзходна статия за Бойко Борисов или за Сидеров. Дни и нощи наред щях да пиша тази статия, за да стане толкова силна и вълнуваща, че непременно щяха да ме забележат. Вижте как Д.Абаджиев гледа с влажен поглед кумира си Бойко Борисов. До вчера така гледаше Костов, сега така гледа Б.Борисов. Вижте Елеонора Николова как изпитва лек оргазъм като чуе заветното име на “супермена”. Погледнете каква мила усмивка има Петър Стоянов когато отправя нежен поглед към Бойко Борисов. Така някога сигурно е гледал и Костов. Аз обаче не съм от тази порода хора. Аз презирам такова поведение. Аз пиша тази статия по една причина. Аз съм философ и за мен има един критерий: личността. Костов е силна личност, излъчваща някакво духовно превъзходство сред днешната паплач от дребни души, които се подвизават в българската политика. Сравнете го със Сидеров например. Сравнете го със… Станишев. Сравнете го със… Симеон. Да изброявам ли още? Аз като философ залагам на това: Костов единствен говори разумни неща. Той разбира от това как се управлява държава или как се насърчава икономиката. Той никога не се е подмазвал на силните на деня. Той е краен и рязък, но това издава една принципност. Такъв човек не може да предаде избирателите си. Той е човечен на фона на моралните чудовища, които днес държат съдбините на България. Костов е човек, който излъчва християнско смирение, нищо че постоянно разлайва кучетата. Затова аз му имам доверие. Ако ДСБ остане без Костов, то тя ще загуби облика си. Ще стане мижава и безлична партия, каквато им се иска да я виждат. Тя скоро ще остане извън борда на политическия кораб. Явно това на мнозина им се иска. Защо не искат оставката на Симеон – и той е губил избори?! Защо не искат оставката на Сидеров – той току-що загуби едни избори, и то катастрофално? Не, Симеон и Сидеров са им удобни. Тях ги коткат. Само Костов е “лош” и “вреден”. Аз пък имам това разбиране, в което съм убеден тотално. Когато днешната изцяло деморализирана политическа класа единодушно крещи: “Костов вън! Костов не е като нас!”, то аз заставам зад Костов. Щом те са “добрите”, аз заставам зад “лошия” Костов.
  5. Съвсем не съм краен песимист, и не поради песимизма си пиша тези редове. Страданието в българската душа, в душата на българите днес е колосално. Нима не го чувствате? А ако го чувствате – давате ли си сметка за него? Това, че сме търпелив народ, не намалява болката. Напротив, прави я още по-натрапчива. Страдат всички, но не си го признават: търпеливи сме като говеда! Отгоре до долу социалните пластове са съставени все от страдащи хора, от хора, обзети от неясна, но глождеща мъка… Ето, дори и самият Цар – а Царят така или иначе е еманация на народа си – нима и той не е трагична фигура-символ на нашите страдания? Помислете добре. Нима Симеон не страда неимоверно? Как да не страда, не усещате ли белезите на страданието върху иначе строгото му, аристократично лице? Как да не е страдалец нашия Симеон? 50 години изгнаник, живеещ далеч родината си. После, явно по поръката на вездесъщата ДС – се захвана с политика и спечели изборите. След това – премиер на България цели четири години. А сега… владетел не на своята изтерзана от нещастия бедна страна, а само на… два-три двореца и няколко други имоти. Какъв кошмар, каква деградация изживя този човек! Като премиер той беше… слуга на един народ, на който никой управник не може да угоди. Да бъде слуга той, роденият господар! Сещате ли се и разбирате ли сега защо Симеон тогава даже не искаше да говори пред журналистите, нито пък да отговаря на питанията на народните представители в парламента? От унижението, от срама беше загубил ума и дума през тия злочести за него 4 години. Злочести заради страхотните унижения, на които този човек се подложи – а той все пак е бивш Цар! – само и само заради това да си върне имотите. А пък за да стане премиер, на него му се наложи да излъже, и то най-откровено: нали си спомняте неговата съвсем опашата лъжа за ония 800 дни, в които щял да ни “оправи”? Цар да лъже, и то за такава пошла цел – няколко имота! – е под всякакво достойнство. Ето защо толкова унизеният Симеон се държи така: като бито куче с подвита опашка… Царят излъга, сам се унижи, и днес вече никой не му вярва. А по начало Царят трябва да е морален стожер на нацията. Гледам го по телевизията, стои редом с… Доган и… Станишев, и е потънал в земята от срам и унижение. Беше Цар, сега е най-обикновен… “партиен лидер” на залязваща партия… Наистина срамота, дали наистина Симеон усеща това? Струва ми се, че цялото му същество го усеща, но той никога няма да го осъзнае. Просто защото вече е загубил всякакво чувство за лично достойнство… Президентът също страда, вече писах за това. Той се терзае от дълбока вътрешна мъка по погубените и поругани негови комунистически идеали от младежките му години. По тази причина вече не може и да се усмихва. Същинска трагедия… Политиците ни също много страдат. Как така ли? Ами всяка маскара и всеки лъжльо, всеки крадец и всеки мошеник постоянно страда от една мисъл: да не стане така един ден да го изловят и разобличат. Страшна тайна носи всеки един от тях в душата си. Тайната за униженията, които е преживял, за да стигне дотук. До “величието” и славата да е политик и властник. Тази страшна тайна им почерня иначе бляскавия живот, на който не могат да се насладят така, както им се иска… У нас всичко е наопаки, затова и страдаме. Като се почне от Царя и се мине през всеки дом: всички страдат. Но мълчат, не издават страданието си. Не го признават. Прочути сме с нашенското си тъпо търпение! Богатият страда, защото всички го смятат за “престъпник”. Всички у нас си мислят, че богатство по честен и законен начин не се прави, ерго, богатите са… “престъпници”! Богатият – у нас наричат богатите… “мутри” – избива страданието си като се отдава на високомерие, на грандоманщина, на разврат, на алкохолизъм, на най-гадна парвенющина. Малцина са богатите у нас, които с достойнство носят бремето на едно богатство: защото богатството е бреме и велика отговорност. Погледнете размазаните от самодоволство физиономии на “силните на деня”. Тяхната показна, но куха “величавост” издава иначе толкова страдалческите им души. А пък “масовият българин” страда от всичко: от безпаричие, от неразбиране, от непоносими такси, данъци и сметки, от чиновниците, от политиците, от корупцията, от катаджиите – да продължавам ли? Накрая – и най-вече – някаква непонятна мъка се стеле в душата му. Абсурдната мъка, извираща от оня екзистенциален вакуум, в който всички ние съществуваме. Изглежда не умеем да живеем истински, затова е станало така. А не умеем да живеем, защото не знаем какво следва да искаме от живота. Не разбираме точно за какво ни е даден животът, не си даваме сметка за това. А тъкмо то е най-важното. Оттук произтичат безчет беди. Няма как иначе: непростимо е в наше време човек да е така объркан. От главите си патим. А причината за всичко е проста: когато един човек има мизерни изисквания към живота си, той неизбежно започва да живее мизерно и бедно. Такъв човек неумолимо става нещастник. Не е вярно, че нещастията облагородявали човека. Те най-често го правят безчестен, завистлив и злобен. Еуфорията, свързана с възхода на “Атака”, на която сме свидетели тия дни, е доказателство за това. Някой вярвал ли е че у нас има толкова много отчаяни, фалшиви и злобни хора? Едва ли е вярвал, едва ли го е очаквал. Но ето, свидетели сме на колосален взрив от злоба и отрицание. Срещу всичко: срещу свободата, срещу демокрацията, срещу Европа, срещу Америка, срещу богатите, срещу истината даже, срещу живота, срещу Бога, срещу какво ли не. Тези хора са против всичко. Целият свят им е крив. Само в себе си не поглеждат и само у себе си не търсят причината за това, че са толкова нещастни. Навсякъде другаде търсят тази причина за злочестините си, само в себе си не. Това нормално ли е, дами и господа?! Натрупаното напрежение у тези хора – а то много често е и на… сексуална основа; та как може да си мъж като си един ревльо! – се излива навън в нравствения нихилизъм, в непукизма, в стремежа към лесен и… хитър живот. Тези хора са безкрайни наивници, а пък лидерите им просто искат да ни яхнат. Мечтаят за живот, в който нищо не правиш, но живееш охолно (на гърба на другите, на “баламите”!). Тези хора са в плен на малодушието, безхарактерността, безотговорността. Те са изпълнени с ненавист към свободата. Те са просто страхливци. Страх ги от живота. Страх ги е от свободата. Страх ги е от истината… А този всъщност е идеала на “Атака”, тя точно тези низки страсти разпалва и на тях разчита… Ние сме болно общество. А как е възможно обществото ни да е болно, а пък “всички ние” да водим здрав, “нормален”, естествен живот? Живот, преизпълнен с доверие към неограничените възможности на свободата. Невъзможно е, естествено… Един симптом на безкрайната обърканост и на недоумението, което чувстваме, изправени пред неразрешимата загадка на живота и свободата, е масовото предоверяване на “Атака”. Но не само. Същите хора се предоверяват също и на всякакви там… “гледачки”, ясновидки, вещици, екстрасенси и тем подобни шарлатан(к)и, които въртят най-доходен бизнес, паразитирайки върху народните страдания. Ето защо СКАТ, “храма” на “Атака”, освен на устатите си коментатори – плямпала от типа на Сидеров и Вучков – е трибуна и на тези “ясновидки”-лъжкини. Опростачването на народа е в ход. От нас искат да станем една нация от малоумници. Ето това е “националният идеал” на Атака. Искат да станем като руснаците. Искат да имаме един “батюшка”, а всички да сме роби, както е в Русия. Искат да сме нещастни точно като руснаците. Да станем нация от алкохолици и обезверени хора. Едно покорно славянско стадо, което не търпи личностите и просто ги убива. Това иска от нас Атака. Искат да се обезличим и да станем унизени и оскърбени като руснаците. Ето затова Атака иска да ни откъсне от Европа. Това е нейният “национален идеал”… На който обаче мнозина вярват, все едно са загубили изцяло разсъдъка си. Съградихме си “храм на лъжата”, намерихме си и богове, и жрици на лъжата, за резил станахме пред Европа и света с ексцентризма си… Мъка, много мъка има в душите ни. Ето затова животът ни е така объркан. Ето защо не се вижда края на страданията ни. Трябва обаче да надмогнем мъката. Трябва да погледнем на света с чистия поглед на силния свободен индивид. За който безсмисленото линеене на душата и безволието е най-голям порок и затова е отречено най-решително. Но ние нямаме решимостта да го отречем. Ето затова и страдаме. Ето защо и бъдещето ни е така неясно. Иска се поврат в съзнанията и душите. Крайно време е да се обърнем към здравото съществуване на свободния, на силния и на преизпълнения с оптимизъм пред бъдещето човек. Без този поврат ни е спукана работата. Единственият начин е да си дадем сметка какви сме, защо сме такива, какво искаме от живота и защо сме така малодушни пред него. И да презрем себе си, да се отвратим от себе си. Това е началото на така необходимия ни поврат в душите и в живота ни. Само така ще се преродим. Ще излезем от тинята и от тресавището. Ще стъпим на здрава почва. И ще победим страха. Бъдещето е на смелите. На ония, които знаят какво искат. Които не хленчат. Които не се оплакват. Които вярват в собствените сили. Които работят за бъдещето си. Които не се щадят. Които не искат нищо наготово. Които не копнеят за чуждото. Които са преизпълнени със сила. Които живеят с достойнство. Които мразят безчестието… Които не чакат “Сидеров да ги оправи”. Майчице мила!!! 17 ноември 2006
  6. Ако очистя съзнанието си от тежкия баласт, който се таи в него, ще застана пред един свят, който носи в себе си удивителна непонятност: нищо не е сигурно; да не забравям, че вече съм се отказал от “привичното”, “известното”, мнимо “сигурното” и пр. Едва тогава в потискащата “замъгленост” на съществуващото – нищо че навън е сияещ, облян от светлина ден, или пък е нощ, подсилваща тайнството – улавям онова, което “остава”, от което “не мога да се отърва”: аз съм е едното, а нищото на “не-Аза” е другото. Проблясва ми също, че от това нищо аз мога да направя всичко, опирайки се на себе си, т.е. на свободата, която усещам с цялото си същество – стига наистина да съм именно при себе си. Моето аз обаче е единственото, което безсъмнено съществува, “ние” още го няма, няма и нищо друго: “другото” се ражда благодарение на мен, земята, по която ходя, тревата, която ме гали, цветовете и уханията, които мога да уловя, дърветата, бляскавия хоризонт, реката и морския бряг – всичко това са мои постижения, без мен, ако отвърна погледа си от тях, и тях ги няма. Без мен няма нищо… Преизпълнен с усещането за тайнственост, аз съм готов да се “впусна в живота си”. Не бива обаче да забравям, че аз съм “точката, около която всичко се върти”, средоточието на моя живот, от който аз трябва да “извадя” именно принадлежащато ми, моето. Виждам около себе си хора със загрижени или пък принудено сериозни лица (демонстриращи вероятно, че прекрасно знаят накъде отиват!), някои от тях са ми близки, други не познавам и не разбирам. Но аз не мога да се разтворя в тях, аз съм осъден на бъда при себе си, аз не мога да избягам от себе си. Аз мога да направя каквото поискам с живота си, и точно тази откритост на безброй възможности ме прави прекалено обезпокоен, изпълнен с неотменната ми загриженост какво да правя, как да живея, накъде да вървя. Мога, разбира се, да не правя нищо – дори с риска да бъда презрян от околните, дори и с риска да “резигнирам” в безволие до самата си смърт. Като казах смърт, нека да посоча, че тя е “неотменно съпровождащото” ме през целия живот. Аз не мога да си представя живота без смъртта, той е нейно “отрицание”, но сам е пропит (наред с другото!) от усещането за неотвратимост, което свързвам със смъртта. Тя е “тук при мен” непрекъснато, дори и когато не мисля за нея, тя ме “дебне” на всяка крачка. Смъртта в края на краищата е моята неизбежна “крайна възможност”, “събитието на финала” – финала на вървенето, наречено живот. Аз непрекъснато си “разчиствам сметките” със смъртта, тя се радва на слабостта ми, тя е “огорчена” когато съм силен и трудно може да ме сломи, да надмогне жизнения порив, на който съм само “крехък съд” за пренасянето му някъде и кой знае защо. Но да оставя смъртта, нейното натрапващо се присъствие не ми е приятно, за постигането на нейната загадка се иска преди това да съм наясно с живота. В един миг осъзнавам, че любовта ми към живота е нещото, на което трябва да се доверя безразделно. От този момент пристрастеността ми към живота “ме изправя на крака”; аз по-уверено поемам по пътя си, чиято посока – да не забравям това! – зависи единствено от мен. Вярно е, че усещането за захвърленост в света е отвреме-навреме особено силно. Никой не ме е питал искам ли да живея “тук-и-сега”, и поради това захвърлеността ми ме съпровожда в моето всекидневие, усещането за нея е непреодолимо. По същия начин, както ме съпровожда и също така неотлъчната от мен възможност за умиране (”у-мира”!), за болезнената ми все пак раздяла със света. Но именно това ме импулсира да “правя” по някакъв начин света свой, близък, уютен, да не се примирявам с абсурдната отхвърленост от него, усещането за която също не ми е непознато. От мен се иска “да предприема нещо с него”, да не се оставям на това той “да ме подхвърля” – подобно на носено от вълните и от морския прибой парче изгниващо дърво. Как обаче да го направя, какво се иска от мен за да победя инертността на света, на безмълвния свят – чието мълчание ме потиска, но и ме стимулира да се чувствам достоен за “победата”?! Вярно е, че аз всеки мой нов ден (който Бог милостиво ми е дал!) не правя друго освен да задълбочавам своята ориентираност-в-света, а с това и да заякчавам връзките си с него. Но не можем само да стоим настръхнали един срещу друг, не ни ли се налага да се “опознаваме”, да си “протягаме ръка”, да се предразполагаме един към друг – та нали, така или иначе, ние все пак съ-съществуваме?! Оказва се, че аз всекидневно съм принуден да се съизмервам със своя свят, да се убеждавам в превъзходствата си над него, но също така и да се прониквам от неговата значимост за съществуването ми, чиято арена е тъкмо “този свят”. Не се питам дали той е “най-добрият от всички възможни”, но задоволството ми от ме самия в някакъв смисъл зависи и от това доколко “се разбираме” със света, доколко синхронизираме действията си в неразделното ни общо съществуване. Стремя се да възприемам своя свят като “живо същество”, благодарение на което не обеднявам, а обогатявам своята жизненост. Ние – аз и света – сме “спътници” в едно все пак “продължително съществуване”, аз зная добре този факт. Това, че светът (с всичко, което му принадлежи: тази книга, този прозорец, този камък, тази пътека, този хълм с безобразния паметник на върха му…) ще ме надживее (дали?!), е нещото, с което аз все пак трябва да се съобразявам, което не бива да подценявам. Около мен, казах, е един разливащ се навсякъде поток от забързани хора, за които, изглежда, най-важното е да демонстрират, че знаят накъде вървят, какво искат, че колебанията са им непознати, че им е чуждо всяко безпокойство. Аз съм и едновременно не съм като тях, ние сме близки, но същевременно и съвсем далечни: тази тълпа, сред която отвреме-навреме разпознавам приятни лица, няма никакво превъзходство над мен, аз не искам да се слея с нея до степента да загубя тъкмо себе си. Усещам обаче, че всеки един от “съставящите” я е индивиди като мен самия, че “носи” в и “със” себе си цял един свят, че зад очите му се крие загадъчна вселена, че е личност, която може и да ме превъзхожда, която може и да е “нещо повече от мен” – въпреки това аз от себе си не мога да се откажа. С всеки от тях – с “личните” и безличните и непознатите ми от сивата тълпа! – аз бих могъл да бъда както съперник, така и партньор, да бъда безразличен и чужд, но също така и близък и “различен” (в сравнение с това какви са другите за него!), да бъда враждебен, но също така и проникнат от доверие и дори уважение. В един момент разбирам онова, което много по-късно “научавам” от философа, а именно: “човек разчита на себе си – и на другите, но само доколкото и те могат да разчитат на него”(С. Герджиков). Всеки ден (и особено сутринта!) аз решавам какъв да бъда в него, т.е. какъв за мен ще бъде този ден. Отказвам се от перспективата “да не стана” и “да му обърна гръб”, оставайки бездеен в леглото. По не докрай ясни ми подбуди все пак смятам, че тази възможност не е моя – защо така правя? Защо обаче все пак ставам и тръгвам по някой от прострелите се пред мен пътища – за да “правя” живота си, за да се възползвам от него, за да доказвам, че съм жив? Новият ден е предизвикателство пред мен самия (възобновяващо се всеки ден!), а и все миг ми предлага нови предизвикателства. Дали пък не се “блъскам” цял ден тъкмо заради тези предизвикателства? Какво ме привлича така към тях, каква е тази стръв, тази страст към предиз-вик-ателствата? Защо и дали обичам рисковете, свързани с тях – макар че рискът не винаги или рядко е отговор на предизвикателство, което ми е отправено? Дали пък рискът не е предизвикателството, което аз сам си устройвам – за да усещам по-ясно, че съм жив? Вярно е, че не се оставям безучастен към безброй предизвикателства, с които всекидневно се сблъсквам. Най-голямото предизвикателство пред мен е винаги откритата възможност сам да решавам какъв ще бъда аз самият. Това се нарича и “обозначава” с думата свобода. Аз искам (или не искам) това какъв ще бъда, т.е. дали “това” или пък “някое друго” бъдеще е свободно избраната от мен възможност, касаеща единствено мене. Не съм обречен да изпитвам безразличие към своето бъдеще – ето го началото на моята свобода, която, веднъж усетил я, ме опиянява подобно на опиум, на наркотик. Моята “зависимост” единствено от свободата е най-сладкото, което, предполагам, и другите прекрасно разбират – що се отнася както до моята, така и до тяхната свобода. Лично аз ценя свободата на другия наравно със своята собствена – нима може да бъде другояче? От тях обаче искам само едно: да не ми се месят, да ме оставят да живея както аз искам, т.е. да признаят свободата ми по същия начин, по който аз признавам тяхната свобода, по който аз не им се меся – и не ме интересува какво правят с живота си. Ако “теглим” границата между свободите си, ако никой не пристъпва в чуждата свобода, то едва тогава ще се разбираме. Едва на тази основа можем по-късно и да “координираме” усилията си, да обединяваме силите си за постигането на нещо, което еднакво ни привлича. Когато обаче се опитват да ми пречат, когато уловя, че не зачитат свободата ми, “връзките” между нас се скъсват, скъсвам ги без съжаления и отново се “хвърлям” в свободата си: казах, че от нея аз няма да се откажа. Съобразно със свободата си аз се “разпореждам” с всеки миг: избирам какво да правя, как да го употребя, какво искам да се случи с мен самия, каква ще бъде посоката, която следвам с действията си. Не мога непрекъснато да преценявам защо това ми се случва, и също дали посоката не се нуждае от корекции: отдавам се на “анализи” едва когато съм “притиснат” или когато усещам приближаването на неотвратимия провал. Тези не така редки (чести?) кризи на моето всекидневие, в които аз като че ли губя ориентирите, независимо от това съвсем не са приятни, но в някакъв смисъл са и благодатни. Те ме притискат да се вгледам в себе си, да се “отлепя” от едно всекидневие, което за мен е станало рутинно, което е започнало да ме гнети с монотонността си; моята свобода, желанието ми да съм свободен, ме задължава да съм гъвкав, а не “неизменен”. Откривам, че възможностите пред мен никога не са изчерпани, че има толкова много неизвървени пътища, дори че и аз в някакъв смисъл мога да бъда друг. Да стана различен в сравнение със самия себе си – нима това не е добро особено след като съм презрял себе си, след като цялото ми същество не понася съществуването, което “водя” – или което по-скоро ме води нанякъде, аз не разбирам къде; възможно е да ме доведе и доникъде. В подобни кризи аз се вглеждам внимателно и мъчително в проекта на предвидимото и желано бъдеще на моето самобитие, и открил застрашаващата непредвидимост и осланяйки се само на съкровената желаност на едно бъдеще, аз “запретвам ръкавите си” да го сътворя, да му придам живот, да го “доведа” при себе си. Всичко ще се види след това, не бива да съм припрян и да искам повече от това, което мога да имам: абсолютната сигурност е недостижима, безпокойството остава. Вероятно това е така, защото аз все пак съм човек, а не ангел или пък бог. Когато обаче се “вразумя”, че сам мога изцяло да “програмирам” бъдещето си, то неизбежните разочарования отново ме пренасят на здравата почва, “свалят ме от облаците”, показват ми истината, че очарованието от битието се заключава в неговата непонятност, в тайнството, което аз не искам да развалям. Предприемам действия и се “блъскам” с делото си, което искам да доведа до един по-добър, до най-добрия край. Не зная какъв ще бъде “края”, но че искам той да е “най-добрия” – нима това не е прекалено човешко и разбираемо мое желание? Аз мога непрекъснато да се пренасям в бъдещето, да “изчислявам” шансовете си, да подбирам най-верните средства, да сменям посоката когато установя, че съм тръгнал “встрани”. Смесицата от “понятно” и “непонятно” в моето бъдеще (а и в сегашното ми!) ме импулсира още повече да съм активен, да прояснявам възможностите си, да не се оставям на спокойното движение на “нещата от себе си”, при което аз – действащият! – сам себе си съм елиминирал от действието си. Проявявайки понякога дързост, а всеки път най-вече настойчивост, аз успявам, въпреки стелещата се върху ми неизвестност, да придобивам една частична сигурност. Тя ми казва, че не всичко при мен е “сгрешено”, че не всичко “в корена си е… гнило”, че нищо не е безвъзвратно загубено и т.н. Това ми стига: грижата за това какво ще бъде е преди всичко моя неотменна грижа. Но понякога съм склонен да мисля, че не е само моя – и тогава “независещото от мен” става мое оправдание, от което само изпитвам погнуса: заради показаната слабост. Затова аз не искам да се оправдавам, предпочитам да поема вината си изцяло – щом станалото касае единствено мен самия. Оправданията съвсем не помагат, нищо че се “оневинявам”, аз пак губя; ако разчитам на тях, нищо няма да постигна. Разбирам добре, че има неща, които само аз мога да направя, при това най-добре, така, че да постигна значим ефект и дори успех. Откривам, че един вид “аз за това съм роден”, че “нищо друго не ме интересува” в същата степен, че без моята намеса и без активното ми участие “светът ще се провали” или поне ще стане “по-лош”. Казват, че подобно усещане било “мисията” на един живот, и може би са прави: ако мен ме няма там, няма да стане това, което ще стане само “с мен самия”, при дейното ми участие, благодарение на грижите ми. Допринасяйки по този начин за “развитието на света” и за “движението му към по-добро”, аз се чувствам на мястото си и на нужното ниво. Когато това изключително усещане изчезне или се изпари, когато разбера, че някъде съм излишен, аз “губя почва под краката си” и не се успокоявам докато не усетя “твърдото” под нозете си. Общо взето не обичам “да потъвам”; стремя се да бъда като “тапа”, която винаги е отгоре… Радвам се на успехите си и “страня” всеотдайно от провала, въпреки че и той понякога ми се “озъбва” тук и там. Моето усещане, че успявам да постигна нещо, че мога да умножавам завоеванията си, че ставам богат и че надмогвам всеки ден застрашаващата ме “празнота” и разпада на жизнения ми свят, свързан с нея, ми дава “криле”. Всичко това е илюстрация, че “аз нещо струвам”, че не се оставям, че “вътре в мен не кънти на кухо”, че способностите ми са налице и на тяхна основа аз мога да имам много – и ще го имам, имам го, но… никога няма да спра бездеен. Но това е най-малкото: важното е, че по този начин аз ставам нещо, че съм, че ще бъда това, което искам, че аз от себе си няма да се откажа. Излиза, че живея заради натрупването на сила (не заради “прахосването” й!), че моята собственост е концентрацията на енергия в моето тяло и душа, че непрекъснато съзнавам си новите възможности. Затова онова, което имам и най-вече съм, е предпоставка за неудържимо напредване и за личния просперитет, който аз напълно заслужавам. Всичко това и особено аз самият е мое постижение, сътворена от мен ценност и безценна жизненост; на основата на направеното от мен няма как да се отрече, че не съм живял напразно, без смисъл. Но главното ми богатство съм аз самият, това, което съм, и особено това, което ще бъда. Защото животът продължава каквото и да се случи, това е моят живот, животът такъв, какъвто сам съм го направил – и за нищо не съжалявам. Разбира се, не искам никой да ми се меси, да ми пречи и не чакам ничия помощ като “подаяние”; от другите искам това, което аз самият не допускам спрямо тях – аз на никой не се меся в живота му. Има безброй “условности”, които ми се налага да спазвам, защото те са полезни, защото без тях нещата се объркват. Откривам например, че светът в общи линии е добре устроен, че не се нуждае от особена промяна, че дава добри възможности, стига да не си “заспал” или пък да “проспиваш” (без да усещаш!) живота си. “Условностите” и “заварените съглашения” относно подредеността и правилността на съществуването, ме устройват. Но ако открия, че нещо липсва, аз мога да проявя инициатива и със съгласието на другите да допълним “правилата на играта”. Няма игри без правила, а “жизнената игра” остро се нуждае от все по-добри правила и от разумни промени, които не отричат миналото, а само го подобряват. Свободата ми от тези правила не е застрашена, защото аз разбирам, че са необходими, че без тях ще се появят излишни рискове и че ще стане по-лошо. Неслучайно са казали “лош закон, но закон”, беззаконието е най-лошото, но това не значи, че нищо тук повече не може да се направи. Има си “продавачи на идеи” за това какво трябвало да бъде, това са т.н. политици, някои от тях говорят смислени неща, аз ги подкрепям и така допринасям за движението в желаната от мен посока. Като че това е поне малка част от начина, по който аз правя своята лична история. Искам да бъда зачитан, искам свободата ми да е непрекъснато до мен, да не ми се пречи – и ако това е така, аз мога да постигна много, поне онова, което е по силите ми. За другите, предполагам, е същото – нищо че сме различни, че никой не е “еднакъв” с мен, не е мой “двойник”. Казано е, че “в пот на лицето ще си изкарваш хляба”, и това е самата истина; всичко останало обаче е много по-лошо за човека. Не искам никой да ме “носи”, но не искам и аз да нося някои, пожелали да се “излежават” на гърба ми. Ако всеки разбере “що значи да си човек” и се възползва от всичките възможности (а те са безброй!) на човешкото, поне от някои от тях, няма как да не успее, да не постигне нещо. Вярно е, че животът ми е даден за наслаждение и задоволство от себе си, но за да ги имам, за да “пребивавам” в тях, преди това трябва да съм се погрижил за това “да не съм отишъл извън него”. Смятам, че живея само за това да се причастявам във вярност и да се овладявам все повече не от друго, а тъкмо от живота. Моят “компас” показва винаги тази посока. Животът е предизвикателството, благодарение на което мога или да попадна в сърцевината на живота, или да се изложа като… “стрелец”, поради което – при мен поне е така – неимоверно ще страдаш. Но ако страдам заради това, че не живея истински, то тогава това ми показва, че неописуемото блаженство е тъкмо “при” живота, не другаде… Не искам и няма да допусна думата свобода да си остане за мен просто дума, “високопарно гръмко звукосъчетание”. Ако свободата за даден човек е само и просто дума, ако тя за него не е “нещо много повече”, то такъв човек се е отказал от нея, от всичките й предимства, т.е. е станал несвободен. Аз това не мога да допусна. Ето защо моето отношение към свободата е извор на моята “същност”, свободата е най-важното, без което не мога. Чрез отношението си към свободата аз мога да разбера кой съм – и дори защо съм. Не искам да правя апология на свободата, тя не се нуждае от това. Искам да вникна в своя усет за свобода, да се убедя доколко той е жив. Свободата най-напред ми се явява като онова, от което зависи животът ми. Предчувствието, че свободата е живот, а животът – свобода, ме владее от момента, в който усетих, че аз съм отговорен за живота си. Оттогава изглежда само това правя: съотнасям своя живот със свободата си, постигам своята жизненост като свободна, изпълвам се със свобода – за да овладея живота си, да постигна неговата неизразима тайна. Дали пък тайната на живота за човека не може да се постигне само на почвата на свободата? Що се отнася до мен, аз вярвам, че това е така… Но какво е това свобода? – ето въпроса, чиито отговор търся всекидневно. Това, че обичам свободата, достатъчно ли е да я разбирам? Разбирам ли свободата си? – ето питането, което не ми дава покой. Не ме задоволяват тривиалните отговори: свободата е “велика дума”, свободата е “избор между възможности” или “независимост на избора”, зависещ само от волята на човека. Отговорите, които претендират, че са “разбулили” тайнството на свободата, оценявам като унижаващи самата свобода. Те издават непростимо високомерие, самозабравеност, безчестие – един вид се смяташ за “по-горе” от самата свобода! Който не уважава свободата, той не я разбира. Аз не искам да подчинявам своя порив към свобода на някаква “теория”, която с факта на съществуването си унищожава самата свобода, прави я излишна. Свободата не може да се знае, в нея трябва да се вярва… Сърцето ми най-добре разбира що е свобода. Когато чуе тази дума, то започва да се радва, да трепти с вдъхновение, да ускорява ритъма си. В този момент гърдите ми се вдигат по-високо – заради гордостта, че като човек съм причастен на това велико тайнство, наречено свобода. Ако е вярно, че в сърцето са изворите на живота, то какво значи тази всеотдайна преданост на моето сърце спрямо свободата? Щом сърцето ми е пристрастено към свободата, то тогава за какво ми е и приобщаването на моя разум към нея? Не искам ли прекалено много? И също: нима сърцето ми не изразява – само по себе си – най-висш разум? Ако съумявам да подчинявам ситуациите на моя живот на изискванията на свободата – съвсем непринудено и спонтанно – то това изцяло ми стига. Ако моите “реакции” носят в себе си свобода, то аз съм свободен – какво мога да искам в “добавка” към това? Ако цялото ми същество е “впило” в себе си от свободата, ако аз усещам, че от свободата си няма да се откажа, ако намирам в нея най-могъщото очарование от живота си, ако изпитвам погнуса от онова, което е “противно на свободата”, то нима това не ми показва, че свободата е в мен, че аз съм свободен, че уверено смятам, че без свобода “животът не си струва усилията”, че накрая, от свободата ми никой и нищо не може да ме откъсне? “Овладян от свобода” – не е ли това моя идеал? Аз се оставям на свободата си по същия начин, по който не мога да “оградя” себе си от живота. Това не значи, че се смятам за “особен” или за “специален”, това значи просто, че съм човек, че друго не искам да бъда. Аз като човек и моята свобода – “ние” сме неразделни. Следователно установявам в себе си някаква младежка пристрастеност към свободата, която ме прави човек. Не трябва никога да допускам да се лиша от това чисто усещане, примиреността на стареца не ми е по вкуса. И тъй като зная, че главното за мен е тъкмо и само да бъда човек, то свободата, на която дължа това, е условието, което придава човечност на съществуването ми. Без свобода чувството ми, че живея и самото очарование от живота, заради което всъщност живея, ще бъдат загубени. Ето защо установявам в себе си една първична влюбеност в свободата, до която се свежда цялото ми разбиране за нея. Щом я обичам, значи я разбирам – и това ми стига… Усещането ми, че съм различен, че съм свободен в решенията и постъпките си, увереността ми, че държа на себе си, на своето достойнство, ми дават правото да смятам, че съм личност. Личността според мен е същност на раз-личността (не на приличността!), от което следва, че индивидуалността ми е онова, което ме прави личност в истинския смисъл. От това следва, че има безкрайно многообразие от личности, а също и че ценното между тях е различното, а не “общото”, “еднаквото”, “безличното”. Богатството на човешките същества се дължи на различията помежду им, ако бяхме еднакви, то тогава щяхме да сме неимоверно ощетени и бедни. Затова аз не се стремя да подражавам някому или да приличам на този или онзи, аз се опитвам само да разкрия себе си. Да бъда верен единствено на себе си, не на някой друг – нима имам друг избор? Ползвайки се от свободата си, аз имам възможността “да правя” себе си по най-добрия начин, да търся и постигам своята самобитност, да съхранявам усещането си за уникалност, за самоценност. Не ме е страх от моята различност, не се опитвам да я прикривам, не се опитвам да бъда “като другите”, аз намирам ориентирите на своето развитие и “разгръщане” единствено в себе си. От това следва, че уважавам различността на другите и самото им право да бъдат различни. Не ги “меря според моята мяра”, а също очаквам и те да ме възприемат по същия начин. Не харесвам “нагаждачите” (конформистите), които винаги са готови да пожертват себе си заради другите и заради временната полза. Смятам, че така те погубват личността си, а аз не искам това да ми се случи. Но нека да живеят както си искат, само да ме оставят и аз да живея както намеря за добре. Щом съм личност, то аз ценя личностните прояви: за мен е толкова трудно да бъда безличен колкото за безличния е трудно да бъде личност. Личността може да бъде оценена като личност само от друга личност. Ето защо много ми е коствало да бъда личност в едно общество, в което се цени не личността, а тъкмо безличността, “масата”, “колектива”, “стадото”. Да бъдеш личност у нас е прекален лукс, който не ти прощават, за който всекидневно ти отмъщават. Не съжалявам обаче за това, че съм се борил и продължавам да се боря за правото си да бъда личност. Може да звучи малко “високопарно”, но за сметка на това е самата истина… Човек е това, което иска да бъде – нима не е така? Значи ли това, че аз съм това, което съм искал да бъда? Ако пък съм неудовлетворен от себе си, то мога ли да стана това, което искам? Как обаче става така, че започвам силно да искам нещо? Толкова силно, че то неминуемо някога ще бъде – познавам себе си. Аз изхождам от себе си когато искам, това е най-сигурното, на нищо друго не мога да се опра така твърдо. Каквото човек иска, такъв той и е; или пък какъвто човек е, това той и иска – кое от двете е истината? Без значение е, важното е, че човекът – за да бъде човек – трябва много да иска, да не бъде мизерен в исканията си. “С малко задоволяващите се”, “скромните” не са от “типа” хора, към който принадлежа: ако си мизерен в искането си спрямо живота, то в резултат ще постигнеш само… мизерия. Това обаче не е моята възможност… Ето че неизбежно стигам до този резултат на моята свобода: моето бъдеще е в моите ръце. Аз вървя към бъдещето си всеки ден, властта над бъдещето, над собственото бъдеще, е моя идеал. Какво повече човек може да си пожелае. Ето защо за бъдещето си не се страхувам, нито пък и от живота. Това съзнание ми дава моята свобода – “най-сладкото” нещо на този свят (нали, Санчо?!). Има ли хора, които още не са разбрали това?
  7. Най-големият ни проблем е нашето собствено съзнание Дадох това интервю на журналиста от Радио България Красимир Мартинов през миналата седмица; то ще бъде излъчено по Радио България, предаващо главно за българите по света. На какво се дължи объркаността на българина, отчаянието и усещането за безперспективност в годините на прехода? Този наш преход продължи твърде дълго време. Първоначалните ни очаквания бяха, че преходът ще бъде кратък, а той се задълбочи, усложни, твърде мъчително ставаха нещата у нас. Затова мисля, че има някакви етапи в развитието на съзнанието ни след началото на промяната. В самото начало всички бяхме настроени за бърз поврат, очакванията бяха крайно оптимистични, но видяхме, че скок в живота ни няма да стане лесно. След това от нас се изискваше известно търпение и по-голяма упоритост, за да изтърпим определени изпитания. Ала ние не се оказахме толкова търпеливи, в смисъл настоявахме да стане всичко бързо. И затова мнозина лесно се отказаха и скоро започнаха да проклинат и свободата, и демокрацията. Това доведе дотам, че постепенно започнаха да се напластяват много разочарования. Мнозинството от хората дори започнаха да не вярват в това, за което преди са мечтали – демокрацията, личния успех. Ние прекалено лесно забравихме онези унижения, които преживявахме по времето на комунизма и тогава ги чувствахме доста остро и болезнено, но този спомен бързо избледня пред новите трудности. Ситуацията така се промени, че хората малко по малко започнаха с носталгия да си спомнят миналото и се размечтаха за онази сигурност, която сме били имали тогава. Постепенно нещата се объркаха твърде много. Хората, които не са способни да схванат в цялост процеса, реагираха твърде емоционално, но се водеха най-вече от лични интереси и очаквания. Те обаче не бяха склонни да проявят разбиране и твърдост. Защото все пак тази промяна носи със себе си едни ценности, които нормално е всеки човек, ако вникне в смисъла, да ги приветства, защото те дават перспективи на отделната личност. Но, разбира се, не всички хора могат достатъчно ясно да си дадат сметка за това. Всеки забелязва у нас как дългото очакване за промяна, обещанията, намеренията да се направи нещо, но и отлагането, новите и нови очаквания доведоха дотам, че мнозинството от хората в днешно време са изключително объркани. И да въведат ред в главите си се оказа че не е толкова проста работа. Впрочем, от объркаността се възползваха спекулантите от Атака, които дадоха най-лесни обяснения, за които мнозина объркани се хванаха като удавникът за подхвърлената сламка. Казват, че основният залог за щастието и успеха е свободата. А какво означава да бъдем свободни във време, в което имаме куп ограничения, най-голямото от които е безпаричието? Тази ценност, на която дължим всичко, е свободата. Това е една идея за свободата, самосъзнание за свобода, което разбира се у нас нямаше как да бъде развито, защото в онези години на комунизма хората бяха приучавани да живеят в несвобода. Независимо от прокламираната свобода, фактическото положение тогава беше, че нямахме свобода, нямахме свобода на словото, дори мисълта беше окована в толкова насаждани така брутално догми и т.н. Но ето че изведнъж “получихме” свобода. Огромното мнозинство от хората обаче съвсем закономерно не знаеха какво да правят с нея. Със свободата, с действителната свобода нещата не стоят толкова просто. Тя не се “дава”, свободата трябва сам силно да я пожелаеш и да си я “вземеш”, тя не е “подарък”. Тя е пълна отдаденост на свободния живот и готовност да понесеш ония изпитания, които те правят достоен за нея. Следователно иска се някаква култура, развитие на съзнанието, бих казал дори вживяване в тази велика идея на свободата. Това не може да стане бързо. Знаем как други народи са се движили по тези пътища на свободата с векове – в Западна Европа, в САЩ и т.н. А нашата история е такава, че първо петстотинте години турско робство са дали страхотно негативно отражение върху нашата народопсихология. След това сме имали известен период от около 60 години, в които България е вървяла по пътя на останалите европейски народи и тогава ние сме постигнали много. Но ето пък идва комунизмът, който съвсем ни отклонява от тези пътища на свободата и ни запраща в непроходими тресавища. Тогава тръгваме по странични, обратни пътища на историческата човешка еволюция, тръгваме по пътища, които не водят никъде. Това се оказа пагубно. И ето сега вече имаме свобода, но не знаем какво да правим с нея. Тя ни изглежда “излишен лукс”. Мнозинството от нас не знаят какво да правят със свободата си, тя за такива хора си остава просто една дума, едно пожелание, някакъв смътен копнеж. Наистина във всекидневието хората, бидейки притиснати от обстоятелствата, обикновено не забелязват някакъв процеп, от който може да се появи тяхната свобода – няма пари, началниците, от които си зависим, зависими сме също от държавата. Държавата – и това е смисъла на реформата – започна да отстъпва място на инициативата на индивидите, но това още не е завършено у нас. Виждаме как предприемчивите хора срещат толкова много спънки, когато искат да се захванат за някакъв бизнес, представете си хилядите разрешителни и пр. мъчнотии – и хората се отказват. А пък принципно погледнато въпросът за свободата – по моето виждане като философ – е най-важната тема не просто на философията, но най-вече на отделното човешко съществуване. Тя е всъщност смисълът на всичко, което става през тези 17 години. Ако не успеем да се справим с това индивидите да се проникнат от един истински, автентичен стремеж към свободата, ако мнозинството от хората не осъзнаят огромните предимства, които дава свободата на човека, който иска да живее достойно, който не позволява да бъде унижаван, не иска да бъде подценяван, манипулиран и т.н., то ситуацията няма да се промени особено – ето това е главното. Но е много трудно особено в масови мащаби да разпространи такова едно съзнание. У нас хората с автентично разбиране на свободата са малцинство, това са хората, които традиционно гласуваха за СДС, а сега за ДСБ, за десните партии. И тези хора дори като че ли намаляват, което означава, че неверието в свободата и в собствените сили се засилва. Ето тази ситуация има и своя политически израз. Видяхте как особено при последните избори какъв сериозен отказ от гласуване имаме – 60 % не гласуваха. Това е страшна апатия, това е пълно неверие дори във възможността да промениш ситуацията, бидейки политически ангажиран. А това е единственият начин – с гласа си да повлияеш на процесите, като гласуваш. Но хората се отказват от своя глас. Това вече пак е някакъв неясен страх, дължащ се на загуба на ориентирите, това е несъзнаване на смисъла или пък направо отказ от свободата. Индивидуалността – порок или пък предимство е тя? У нас ми се струва, че – подобно на свободата – имаме доста объркани представи също така и за индивидуалността. Ние говорим обикновено без много да си даваме сметка какво казваме, че българите били “индивидуалисти”, че сме носители на някакъв особен тип индивидуализъм. Същевременно знаем, че именно западният човек е с развито съзнание за свобода и е най-вече индивидуалист, но от един друг тип. Същевременно ние не трябва да забравяме, че сме Източна Европа, много сме близо до Русия, а там съзнанието за индивидуалност, там културата на свободата съвсем не са развити. Ние, да оставим това, че сме били под тяхно влияние, но в някакъв смисъл и сме родствени с тях. Лично аз смятам, че ние не сме индивидуалисти, или ако сме, то нашия индивидуализъм е от някакъв първичен, примитивен тип. Нашият “индивидуализъм” не е здрав, той е по-скоро патологичен, той се изразява в едно тъпо желание да наложиш себе си без да се вслушваш в човека срещу теб, който също си има своите основания, но ние сме склонни да ги подценяваме. Нашият роден “индивидуализъм” се изразява просто в някакъв инат, в една аморфна упоритост без особен смисъл винаги да искаш да си прав. Също така за нас е твърде характерно желанието да се утвърдиш над другите независимо с какви средства: по нашите земи стремежът да заемеш една по-особена позиция (“да изпревариш” или “да натриеш носа” на другите!) е изключително характерен. Имам предвид тия наши желания, които са описани и в литературата ни – службогонци, “мечтатели” за прословутата солунска митница и пр. – сиреч хора, които искат да заемат някакво възлово положение, което същевременно съвсем не заслужават, защото нямат нужните качества и т.н. Именно такива хора заемат високи постове. Има ли изход? У нас наистина е много трудно да пробие и да се утвърди човек, който в действителност има възможности, независимо в каква сфера. Такива хора не ги ценим, ние изобщо не ценим личността, личностното начало. Личността именно е “нещото”, което най-много се подценява у нас. И това е свързано пак с нашето неразбиране на свободата и на индивидуалността. Страхуват ли се хората да бъдат различни? Да. Тъй като личността у нас е нещо неразвито, непознато, което и плаши от друга страна, хората се опитват да потискат вътре в себе си това, което ги прави различни от останалите, а всъщност и не приемат различността у другия. По този начин ние така си водим живота, че взаимно се измъчваме. Човекът, който се отличава с нещо особено, да кажем, умният човек; той като започне да се изказва, започва да дразни “другите”, те започват да му завиждат и да го мразят: “Вижте го сега пък тоя, какво се прави на нещо повече от нас!?”. Това мислене беше втълпявано в онези 50 години комунизъм. За да се промени това, за да започнат да уважават различността, да не я потискат у себе си и да я уважават у другите, се иска доста време. Например, ето, оказва се, че комунизмът ни е нанесъл страхотни поражения в душите и съзнанията. В други бивши соцстрани (Чехия, Унгария, прибалтийските републики) хората бързо се адаптираха към свободата, защото са имали все пак някакви традиции, наистина по-устойчиви, по-здрави. Докато ние ги нямаме, не сме като тях проникнати от едно развито съзнание за свобода, поради което се случват такива парадоксални неща, например възхода на Атака с нейния див национал-социализъм и с цялата й комуноидност… А равенството? Вижте, просто няма как да бъдем равни. Ние сме различни още по рождение, генетически: имаме различни дарби, заложби и т.н. Да искаме да бъдем равни, да се опитваме да налагаме равенство, това първо означава именно най-способните да бъдат ощетявани и потискани. Пагубната идея за равенство, закотвена в душите на толкова много хора у нас, ни е донесла най-големите беди, и тя все още трови съзнанията и също така нашия живот. Ясно е, че равенството облагодетелства хората, които нямат особени дарби и те един вид доста са надценени в една такава ситуация. Хората, които днес още мечтаят за равенство, лично аз смятам, че говорят за това не по някакви идеалистични подбуди, от загриженост за хората и т.н. Просто на такива хора лично им е изгодно да има подобно равенство: именно защото те са от онзи по-посредствен слой и затова се надяват при едно равенство да бъдат издигнати на място, което всъщност не заслужават. Равенството е абсолютно неизгодно за хората, които имат някакви способности, идеи, имат желание за работят, да заемат едно по-високо място в обществото, което е съвсем естествено желание. Съвсем нормално е да има конкуренция между личностите и лидерите. У нас когато някой човек се опитва да направи нещо, никой не го насърчава. След това при първите му успехи започват да му завиждат, опитват се да му попречат. Докато нормалната човешка реакция е като видиш такъв човек, просто да се радваш, защото той ти дава пример, че и ти самият, ако се вземеш в ръце, ако се опиташ нещо да промениш, няма как след необходимите усилия и ти да не успееш. Така че, пак се иска вътрешна промяна, промяна в съзнанието, а за това се оказва, че е нужно повече време. Рецептите за успех? Рецепти е трудно да се дават. Всичко е индивидуално, но има неща, които са неизбежни, които са безусловно важни и не трябва да се подценяват. Най-важното е човек да се опита да разбере самия себе си – какво представлява, какви способности има. Да опознаеш себе си – това е първата стъпка. Оттук тръгва всичко. Ако човек има невярна представа за себе си, ако е склонен да се надценява, такъв човек вече на тази основа започва да прави неща, които са неадекватни, например изпълва се с безпочвени амбиции. Вие самият си давате сметка колко такива хора има у нас – изпълнени с амбиции, но без особено основание и “покритие”. Искат да изтикат някой друг от мястото, което той заслужава и да заемат неговото място, за което всъщност не са способни и нямат нужните качества. Ето това е първото – опознаването на самия себе си. Това е много трудно – у нас в училищата ситуацията е много тежка, да не говорим нагоре, в по-високите степени на образование. Не се обръща внимание тъкмо на това, че всъщност най-важното в образованието е хората да осъзнаят себе си като личности, да повярват в себе си, да придобият качества, които ще им служат в бъдеще – да мислиш, да вникваш в смисъла, да успяваш да намираш необходимата ти информация, да я използваш по подходящ начин… Какво друго е необходимо, за да успееш? Много е важно човек добре да се ориентира в ситуацията, в която е попаднал, да мисли гъвкаво и многовариантно, да бъде настойчив, да бъде последователен в решенията и действията си. Прагматичният човек трябва също да види как стават нещата при другите хора, да се учи от техния опит, като същевременно търси начин да реагира на онези неща, които са неприемливи според него. Най-лошото – както, уви, много често става у нас – е да се разпилява енергия без особена полза, без смисъл, да се губи ценно време, да се отдаваме на безсмислени страсти като злоба, завист и пр. Обаче въпреки всичко аз съм оптимист, защото самият живот учи хората. Всекидневието ни поставя задачи, които ако не си адекватен, сам губиш от това. И се иска малко проницателност да схванеш и да осъзнаеш какво си загубил. Така че животът наистина учи. Хората под натиска на действителността и живота неизбежно се променят. Вярно е, че от време на време като епидемия се появяват тези масови психози и илюзии, ето сега свързани с “Атака”, преди с БСП и т.н., че отново можем да се върнем към равенството, че държавата отново може да ни оправи и ще ни оправя, че тя трябвало да ни носи на ръце или пък да ни бъде “грижовна майка” и т.н. Тези неща са много опасни, но на мен ми се струва, че те затихват и ще утихват все повече под напора на самия живот. Коя е най-важната реформа, която трябва да направи българинът, за да стане нормален европеец? Това е едно голямо изпитание за нас. Аз все се надявам, че ние ще издържим и няма да се оправдае най-големия ми страх. Защото може би една-две години ще има известни трудности. Те могат да бъдат и по-сериозни. Ние сме такива, че сме свикнали да се паникьосваме, да се вайкаме и да се отказваме бързо. Преди две-три години всички желаехме да бъдем в ЕС. С наближаването на датата 1 януари 2007 г. страховете се увеличават. Влизайки, първите трудности след тази дата ще бъдат приписани на това, че вече сме в ЕС, макар че изобщо може да се дължат точно на това. Например, да речем, ще се увеличи токът, нещо, което много вълнува хората, и веднага ще се появят агитатори, които ще кажат: “Ето, видяхте ли какво направи ЕС, вдигна цената на тока!”. Цената на хляба ще се повиши, тя и сега се повишава, но тогава ще кажат: “ЕС направи това, и хляба ни отнеха гадните европейци!”. Когато се натрупат такива проблеми и когато започне това да се свързва с ЕС, може да възникне не само евроскептицизъм, но и пълно отрицание на ЕС. Което е много опасно. Аз лично се страхувам най-вече от това, че и политическите сили, които в момента имат доминиращо влияние, могат в един момент да се обединят независимо от външните разногласия помежду им да кажат: “Ето, по народна воля, ние за да отговорим на народния глас, правим вече заявки за отказване.”. Атака и БСП като нищо ще се обединят, за да откликнат на “народните чувства” когато и ако се появи сериозно недоволство. Или поне ще направят с обединени усилия за да се стигне дотам самият Европейски съюз да стане пишман че ни е приел. Ние много бързо се отказваме. Много бързо ни минава оптимизмът. Ако сега някой очаква, че щом сме вече в ЕС нещата ще се променят с магическа пръчка и веднага, такъв човек, сблъсквайки се с действителността, с трудностите, много бързо ще се разочарова и откаже. И една такава опасност да се използват временните настроения срещу ЕС за една промяна на цялата ни геополитическа ориентация на мен ми се струва най-лошото, което може да ни се случи. Но дано дотам не се стигне. Тук виждам ролята на десните консервативни партии, които трябва да възвърнат влиянието си, за да противостоят на една такава опасност. Какво може да научи нашият човек от европееца? Дълги години бяхме изцяло изолирани от света. Сега вече българите пътуват, имаме контакти. Разбира се, всеки човек по свой начин възприема ситуацията на Запад в позицията на наблюдател. Животът там съвсем не е лесна работа или пък един безкраен празник. Независимо, че тези страни са развити, изисква се от човека да работи, да проявява инициативност, предприемчивост, да не се отпуска и т.н. А ние обикновено си мислим, че нещата могат да паднат от небето. Ето, оттук-нататък българите още повече ще пътуват. Аз смятам, че срещите с други хора, с хора с друго съзнание, с друга култура, с хора, които все пак ни превъзхождат – ние трябва да признаем това, за това говорят техните постижения! – с хора, привикнали към свободата, които упорито работят за да имат един такъв висок стандарт на живот, ще бъдат целебни за да излекуваме болното си (от така прилепчивата проказа на комунизма) съзнание. Същото, което имат европейците, можем да го постигнем и ние, но ако се впрегнем и вземем живота си в свои ръце. И то без да им завиждаме, без да ги подценяваме и да казваме: “Ето ние сме по-добри, може да сме бедни, но умеем да се наслаждаваме на живота, а пък те не умеят да живеят и т.н.”. Все пак хората у нас са заинтригувани, очакват дълбоко в себе си някакви положителни промени, но те ще дойдат ако издържим още две-три години, защото в самото начало няма да бъде лесно. Вижда ли се началото на края на тези български страдания? Да, смятам, че нещата се развиха дотам и връщане назад не може да има. Ние вече изпробвахме всички варианти през тези 17 години – отричахме, отхвърляхме, отказвахме се, връщахме се назад, проклинахме и т.н. Преживяхме ги тия неща и оттук нататък, за да не се повтаряме, трябва да изобретим нещо ново и по-различно. В този смисъл Атака, която се държи точно като БСП в периода 1989-2003-2004 г. и е тотално против всички ценности на свободата, на демокрацията и на човешкото достойнство, играе съвсем фарсово една позната ни до болка роля. Животът обаче иска от нас да бъдем на ниво, да не чакаме нищо наготово, да разчитаме на себе си и така да ставаме все по-нормални, все по-естествени хора, които същевременно се възхищават от успеха на другите, които не завиждат и не злобеят. Когато видиш успял човек, да му се радваш – ето, той дава пример и на мен, показва ми, че и аз мога да постигна нещо, дори може би и не толкова, но това, което съм го постигнал, да си бъде лично мое. Животът наистина е най-добрия учител и самата действителност постепенно ще приучи хората да започнат да живеят все по-истински и по-пълноценно.
  8. Водещият на БТВ Николай Бареков (за краткост оттук-нататък ще го наричам Н.Б.) освен в утринни предавания се подвизава и в някои печатни и интернет медии. Той, впрочем, е доста интересен обект за (психо)анализ. Имам предвид едно съвсем леко изследване на неговата иначе съвсем неразвита мисъл по метода на спонтанните асоциации. Този метод може да ни даде ясна картина за скритите мотиви на прекомерната журналистическа активност на Н.Б. в последно време. Неговото “хоби” бил… политическият анализ (по собствените му думи) и ето че това е една прекрасна възможност да се разбере кое по-точно толкова вдъхновява иначе доста неопитното му перо. Ще започна с нещо като че ли несъществено. Веднъж Н.Б. по повод на интервю, което пред него е дал Симеон като премиер, каза досущ следното: “Усетих, че той, за разлика от нас, но по подобие на своите предшественици, просто стои и директно говори с историята”. Тези думи – те явно доста са се харесали на самия Симеон – говорят много за характера, пък и за морала на толкова искрения ласкател Н.Б. Непосредствен обект на моя анализ е една поредица от статии на Н.Б., публикувани наскоро в сайта “Всеки ден”, чиито директор е известният М.Боршош. Първата статия се нарича “Едно “Бугати” с цвят синьо-червен” и е излязла на 18 окт. тази година, малко преди изборите за президент. В нея се говори за “стрелеца от автомагистрала Тракия Сидеров” и се предрича неговия все още неслучил се… “колосален политически успех”; има се предвид отиването му на балотаж. Но по-интересното е теорията на Н.Б. за “двете Българии” – те били, по неговите думи, “тази на политиците и тази на гражданите”. Ще приведа малко по-дълъг откъс от разсъждението на Н.Б., за да се схване есенцията му: “В едната България живее Вълка заедно с останалите олигарси. Както пише вестник “Труд” нашенският Кумчо Вълчо не живеел в приказките, а от години си джиткал в София и правел най-долното нещо – да събира боклуците. Кумчо Вълчо обаче наистина живее като в приказка и кара “Бугати Вайрон” за един милион и триста хиляди евро. Той по принцип живее в другата, не във вашата, България макар, че всеки миг може да профучи покрай вас с 400 километра в час.” (запазена е оригиналната пунктуация на филолога Н.Б., който по собственото му признание съвсем не обича… граматиката). И ето “извода” от цялото разсъждение: избирателят, гледайки това “Бугати”, щял да си зададе следния съвсем закономерен въпрос: “Ами, ако пък на мен Стефан Софиянски ми беше дал да събирам боклука на София само за една година, щях ли да изкарам колкото за едно “Бугати”? Или поне за едно ферари?”. Задавайки си този въпрос, избирателят, естествено се юрва да гласува за Сидеров; явно този последният – по логиката на Н.Б. – с избирането си ще гарантира сбъдването поне на част от съкровените мечти на нашия така наивен избирател. Да запомним това, “Бугатито” влиза в анализа на Н.Б. съвсем неслучайно, скоро ще се разбере защо. Друг важен детайл е, че Н.Б. вече се мисли като част от “…другата, не вашата, България” (”вашата”, сиреч на нас, обикновените хора), той себе си сам поставя в “другата” България, тази на олигарсите и обслужващия ги персонал. Едно наистина многозначително признание… На 24 окт., вече след първия тур на изборите, Н.Б. пише статията “Сидеров и чуждата България”, за да ощастливи читателите си със своите още по-дълбокомислени съждения. Чувствата на Н.Б. явно са били доста силни, щом като в самото начало пише ето това – и то в почти стихотворна форма: “Докато Първанов чупеше рекорда, десните партии изпаднаха зад борда. Даже въпросът с оставките на десните лидери е нелеп, защото тях вече ги уволниха избирателите им”. По-нататък няма нищо интересно, а ето и заключението: “Изборът Първанов-Сидеров не е лош избор. Това е нормален и логичен избор. Това е единственият избор”. Оставям на читателя сам да открие “нормалността” и “логичността” на този избор. Но да не пропуснем важния факт: нашия Н.Б. успява да се подмаже най-умело и на Първанов, агитирайки пряко за него. На 31 окт., седмица по-късно, Н.Б. отново е на линия и пише статията “Бойко Борисов като ранена в гърдите пантера”, която по своему също е шедьовър. Темата, както се вижда от пръв поглед, е сюблимно важна, и ето, Н.Б. започва едва ли не с фанфари: “Спечели или загуби Бойко Борисов (оттук-нататък ще го наричам за краткост Б.Б., бел.м., А.Г.) като пропусна изборите за президент? Борисов успя едновременно да спечели и да загуби. На фона на бойното поле, осеяно с трупове по-важното е, че оцеля, макар като пантера, ранена в гърдите. Времето изтича бързо, кръвта също. За кого бие камбаната? До вчера за десните, а днес – за Б.Б. Бъдещето на ГЕРБ сега зависи от формата, с която генералът ще влезе в политическите битки”. Генералът-кмет явно е останал доста впечатлен, четейки тези дитирамби за своята особа, които далеч надминават по сила казаното от Н.Б. преди време за самия Симеон. Но момчето Н.Б. може да каже нещо още по-силно, ето това: “Катастрофата на дясното освободи голямо пространство в политиката. Десните отдавна не са фактор и беше логично столичният кмет да се насочи към тяхното място. Мястото вече е празно и чака някой да го заеме”. Но и това не е всичко, за Б.Б. може да се каже и нещо още по-величествено, ето какво: “Б.Б. се опита да притича през късата дистанция на кампанията като кокершпаньол в парка, за да подразни и да остане неуловим за куршумите на безбройните си врагове, но да го види публиката и да оцени неговата смелост и жертвоготовност за каузата”. Пантерата, при това ранена и с изтичаща кръв, тук вече е… кокершпаньол в парка, неуловим за куршумите и… жертвоготовен за… каузата. Но и това не е всичко, ето и заключителните акорди на този величав миш-маш: “За краткото време, с което разполага, Б.Б. трябва да убеди десните избиратели, че може да ги представлява в политиката. За разлика от “Атака”, той трябва да предложи решения и да намери истинските отговори на неудобните въпроси, които постави… Б.Б. може намери разумния изход и да бъде шанс и находка за демокрацията”. Да отбележим тук, че с това изречение са застреляни поне три-четири заека. Б.Б. е възведен в сан на “десен” политик, при това единствения. Понеже малко по-горе е казано за Костов и Стоянов, че “те имат минало, но нямат бъдеще”; “убиването” на “старите десни” е… “втория заек”. Третият заек е, че “Атака” е срината, понеже тя не може според Н.Б. да намери “истинските отговори”, подобно на Б.Б., естествено. Четвъртият заек е свързан с първия, но е негов апотеоз ето с този дитирамб “Б.Б. може намери разумния изход и да бъде шанс и находка за демокрацията”. Сигурен съм, че бъдещата генералска партия ще си сложи тези прочувствени думи на Н.Б. в своя герб. И, накрая, е статията му от 8 ноември, наречена “СДС: Б.Б. или смърт!”. Тук Н.Б. дава най-мъдри съвети на петърстояновото СДС. За краткост ще се принудя да преразкажа иначе неподражаемата мисъл на нашия герой. И така, и най-твърдоглавите комунисти от БСП били разбрали, че без партньори не могат да се върнат във властта. Самият цар им помогнал да овладеят всички лостове в държавата (тук, признавам, е съвсем прав). Костов обаче отхвърлил преди време тези партньори (НДСВ и ДПС), поради което загубил шанса да получи втори мандат(!). Оттук започнал тоталния срив на десницата и т.н. Но нека да приведа поне извода дотук, който Н.Б. прави: “По-добре доволен и сит, отколкото гладен и бит. Това е девизът на столетницата БСП и той дава резултат”. Има се предвид това, че БСП направи доста компромиси, но ето че е на власт и е съвсем… доволна и сита. И ето заключителните акорди на това стълпотворение на мъдростта и разума Барекови: “Времената се менят, нравите също. Едно време СДС прогонваше приятелите си с камшик в ръка като търговци от храма, сега сините ще трябва да се борят и надхитрят с БСП за тях. Както го е казал по-простичко народът, който не може да целува ръка, накрая ще целува гъз. СДС още има избор. Или ще направи бъдещия политически проект ГЕРБ свой партньор и заедно ще вземат властта. Или ще умре във вечна опозиция, защото БСП в името на властта ще преглътне залъка Б.Б., както направи с другите преди него. За СДС друг избор освен Б.Б. или смърт вече няма”. Есенцията на мъдрия съвет на Н.Б. е: СДС, ако не иска да умре, да започне да целува ръката на Б.Б. - както това вече прави самият Н.Б. Ето и моето тълкуване. Н.Б. е лесен обект за психоанализа, понеже сам чистосърдечно издава най-дълбоките си мотиви за това свое “писане-коментиране”. Н.Б. си има една най-съкровена мечта, която ясно изпъква в толкова спонтанните му размисли. За да разберем коя е тя трябва да обърнем внимание на това, че неговите “съвети” към политиците всъщност точно показват това, което той самият иска и мечтае. Момчето Н.Б. си мечтае за “Бугати”, както всяко друго момче, гледащо с трепет нашите мутри в лъскавите им коли. За да постигне съкровената си мечта това момче е готово на всичко. Веруюто на породата хора от типа на Н.Б. е непоклатимо: “По-добре доволен и сит, отколкото гладен и бит”. Ето защо Н.Б. всъщност не прави друго, а само това: целува задници, първо на Симеон, после на Първанов, сега на новата възхождаща звезда на нашия властнически небосклон, на Б.Б. Метаните на Н.Б. спрямо силните на деня са връх на ласкателството: Б.Б. е наречен “тигър”, “пантера” и дори “кокершпаньол” (едно доста извратено ласкателство, впрочем). Явно Н.Б. си има и още по-съкровени мечти: когато един ден Б.Б. стане я премиер, я президент, тогава, помнете ми думата, неговият говорител ще се нарича Н.Б. Тогава “Бугатито” на Н.Б., като вземем предвид щедростта на Б.Б. към верните му слуги, от мечта ще стане, да се надяваме, непосредствена действителност. Е, и едно Ферари с цвят червен върши работа, както скромно добавя самият Н.Б. Но Н.Б. има и един кошмар: ами ако десните, не дай си Боже пък самият Иван Костов и партията му, се съвземат и започне нов техен възход?! Затуй момчето Н.Б., както се видя, най-страстно се бори с перото си срещу такава пагубна за амбициите му евентуалност. Той дори се опитва да качи остатъците от СДС на каруцата на Б.Б., като ги призовава… да целуват ръката му. Но те ще целуват не само ръката му, но и други недотам престижни части на мощното му тяло, само и само да са поне в Парламента. С една дума, идва времето на голямото целуване; настъпва сезона на горещите целувки. Баба Мозер първа целуна ръката на Б.Б., ала скоро тълпата от целувачи ще се увеличи неимоверно. Петър Стоянов пък вече сигурно е целувал някои части на телесата на Б.Б. когато той за удобство отиде у него по джапанки и къси гащи на онова прочуто похапване на кайсии. Нека да целуват каквото си искат. На толкова циркове сме се нагледали, та този ли ще ни учуди…
  9. Днес проведох ето този разговор с един мой опонент от “Атака”, с който много сме спорили не само в интернет, но и на масата в кварталната кръчма, където сме си пили бирата. С този човек живея в един квартал. Той иначе е човек с литературни претенции, бивш журналист е, сега е учител по литература. Винаги съм имал високо мнение за него, но ето че около тия избори той като че ли обезумя, изведнъж ми изтърси, че Сидеров бил негов… “бог”, че щял да гласува за него и пр. Аз отначало не вярвах на ушите си, почнаха се нашите спорове, понеже аз съм си традиционно десен, бих казал дори консерватор и антикомунист. То не бяха спорове, то не бяха страсти, то не бяха… изпушени цигари, изпити бири, часове пред компютъра (той си сложи наскоро интернет и всеки от нас си седи в къщи, но продължавахме да спорим по тия въпроси дори и нощем). И, разбира се, отношенията ни се изопнаха здраво, макар че се смятаме още за приятели, въпреки че тази психоза на политическа основа май е на път да развали приятелството ни. И ето сега последния ни разговор, който проведохме в айсикюто днес, и който хвърля известна светлина както върху нашите спорове, така и върху психологията на тези хора. Аз продължавам да смятам, че хора като моя приятел са голяма загадка, затова си позволявам да ги провокирам, та да успея да вникна в скритите “пружини” в тяхната душа, които движат тяхната, да я наречем, “идеология”. Но ето самия разговор, той говори много: Аз: Здрасти, да не онемяхте нещо вий от Атака бе? Той: Писна ми от твоите еднообразни реплики. А ако толкова те вълнува АТАКА, пуснал съм стихотворение с посвещение към всички възприели каузата, която на тебе ти е непонятна. Аз: Каузата на Атака е каузата на комунизма, а това е кауза пердута… Той: Ти си комунист. Ти и момчето от вестник “Дума”, Albert, което пише също във форума. Другите сме си нормални хора. Аз: Не аз, а ти си комуниста: ти ми се кълнеше, че на млади години си обичал и вярвал в комунизма; аз не съм преживял, слава Богу, такава грозна деформация… Той: Да, и пак мога да го потвърдя. Говоря истината и затова не ме е страх да призная в какво съм вярвал като манипулиран от ранната си детска възраст. А ти – вече съм уверен в това! – си закоравял комунист в мисленето си: няма значение дали си бил или не член на БКП. Мисленето ти е в комунистически стил. Едно и също не ти ли омръзна да повтаряш, или друго нямаш какво да кажеш, та единствено дразниш хората? Чудя им се защо ти се хващат на въдицата да ти отговарят… Ако събера на едно място всички гадости, които си изприказвал само през последния месец, никак няма да ти стане весел животът. Аз: Това е целта, да дразня: но само комунистът се дразни от това, че някоя личност си позволява да има различно мнение. Този прост силогизъм показва, че ти си комунистът: аз просто се шегувам с тия, които не мислят като мен, майтапя се с тях, но ги изслушвам най-внимателно, независимо от мисловната и душевната им убогост… Той: Да сееш омраза и неприязън, това ли ти е задачата, идеята на твоя живот?! Аз: Защо гадости бе, човече, това си е просто моето разбиране. Нима всички, които не мислят като теб, бълват само гадости?! Не, не ми е това идеята на живота. Аз се опитвам да предразполагам хората да се замислят, това е моята идея на живота; това, впрочем, ми е и професията. А пък някои, като не могат да мислят, започват да злобеят, да се дразнят, започват неистово да крещят, че съм бил говорил… гадости. Хайде кажи една моя “гадост” да обсъдим дали наистина е… “гадост”? Щото аз не си спомням в живота си някога да съм казвал… “гадости”… Той: Погледни хората около себе си. Едва ли ще намериш толкова озлобен човек около себе си. Момчето от “Дума” някак мога да го разбера, ама ти не си случаен човек. Учил си детайлно какво представлява марксизмът и производните му политически теории. Тогава как да си обясня злобеенето ти по форумите? Не те разбирам, наистина. Аз: Кога съм… “злобеел”?! Кажи поне една моя много “злобна”, при това безспорна… “гадост”, която съм казал, та да се засрамя ако намериш такава? Кажи де? Аз съм учил философия, а не марксизъм, нещо бъркаш, драги! Той: Самият факт, че точно ти защитаваш нещо, вече е знак, че това е пак някаква отврат… Дотам си я докарал с тая амбиция да наложиш своето мнение. А всъщност ти се подиграват в очите, даже пределно ясно ти го казват. Спри с тия провокативни реплики по форумите, ако все още мислиш, че имам нещо против тебе като човек. Аз: Чакай де, недей така, да не искаш да кажеш, че аз по начало съм си “отвратителен човек”?! Аз значи в твоето възприятие съм си “отвратителен човек”, така ли? Недей така де, една личност имам, и нея да я натикаш така в калта, ми се вижда доста нагло… Това ли ти била болката, да спра да пиша? Нещо май те дразни моето писане явно? Изплюй камъчето де, кажи честно, кое е това, което толкова те дразни у мен, та вече отричаш и правото ми да се наричам… “човек”?! Аз: Ето че не можеш да дадеш пример за една моя “злобна гадост”… Той: В момента пиша на още двама души. Затова не съм ти отговорил веднага. Не прибързвай с изводите. Аз: Добре, аз умея да чакам, но постави крайно интригуващи проблеми, така че държа да получа отговор Той: Тия проблеми със заядливия си тон ти сам отдавна си ги поставил. Веднъж вече се обадих да се спрат тия момчета, дето и те се повлякоха по твоя гаден стил на говорене. Затраяха се за ден-два, после пак се повлякоха по тебе. За мен ти си основният човек, който нагнетява изкуствено атмосферата. Не са случайни тия твои злостни изказвания не защото казваш нещо ново, а защото изостряш съзнателно атмосферата. Е? Кой използва такъв маниер да се задържи във фокуса на общественото внимание… Или аутсайдер, или провален политик. Смятам, че не си нито едното, нито другото, ами просто особеност на характера и – най-същественото: липсва ти смелост да кажеш “Тук нещо съм сгрешил, но ще видя по-внимателно как стоят нещата!”. Не-е… Ти си пердашиш по стария маниер на говорене, с който ни бяха свикнали фатмаците в казармата и партийните секретари на БКП. Затова ти казах, че Иван Костов е противна личност в политическия живот на България. Нищо ново не научи тоя човек за годините, докато беше на върха. Аз: Слушай бе, ако аз млъкна, нали ще останете във форума само малоумниците от Атака, и там ще се възцари пълна идилия, пълно единодушие?! Тогава даже няма да има за какво да говорите, понеже вие мислите еднакво… ти това ли искаш? Мама му стара, излагаш се, нали когато има различие в мненията, само тогава има и продуктивна дискусия?! Той: Не е тъй. Няма лошо да оспорваш. Не съм ти срещу правото да спориш, а срещу начина, по който настройваш хората един срещу друг. Аз: Явно имаш страхотни качества на цензор, как те изпуснаха едно време комунистите да те направят шеф на цензорите: надушваш “неправилните мисли” от километри… И какъв ми е начинът? Той: Сложи ръка на сърцето и кажи: не дразниш ли само заради кефа да видиш човека срещу себе си излязъл от кожата си? Аз: Не, просто си казвам мнението и това, което мисля. Никога не съм обиждал личността на опонента… А ти като си толкова чувствителен, не си ли забелязал как ме наричат твоите другари? Не се ли възмущаваш на обидните думи, които те казват по мой адрес?! Той: Кажи, ама не прехвърляй вината на младежите, които ти отвръщат, именно понеже не разбират, че ти го правиш професионално. Нещо, което не знаеш. С двама от тях на “Лични бележки” съм говорил точно по тоя въпрос. “Разделяй - владей!” е девиз на комунистите, ученици на Маркс. У Маркс това делене е фикс-идея. Лайтмотив на всичките му лъженаучни теории. Аз: Нещо бъркаш, и то глобално, или просто се опитваш да увърташ, но няма да ти се удаде… Най-нормалното нещо на този свят и в този живот е хората да имат различни разбирания и да спорят. Най-отвратителното нещо е да се иска хората да бъдат еднакви и да мислят еднакво. И това именно искаха комунистите… Той: Затова ти казах, че стилът ти е комунистически по безцеремонност и лепене на етикети. Аз: Кога аз съм се обръщал към теб с такива гаднярски квалификации? Дай ми един пример поне. Не е вярно това, ти, които искаш хората да бъдат еднакви и да мислят като теб, си комунистът, признай си го с ръка на сърцето… или да мислят като “фюрера” ти Сидеров. Той: Имам малко повече опит от теб, за да знам как са говорели и са се държали комунистите. Ял съм им попарата точно на тоя род хора, дето обвиняват на едро не позицията, а личността на човека, смачкват го само защото има свое мнение. Да демонизираш личността – ами това ти е похват, зает пак от комунистите. Аз: Коя личност… “демонизирам”, кажи, интересно е? Той: И точно ти, който си посял толкоз отвратителни определения за хора, които или не познаваш, или са все пак политически личности, точно ти си тънкообидчив, когато ти отвръщат с частица от твоите определения. Аз: Личността за мен е най-висша ценност наред със свободата на същата тази личност. Аз просто защищавам правото си да съм личност със свои разбирания. А ти се дразниш и искаш да ми се запуши устата, кой тогава е комунистът, кажи де? Кажи поне едно “отвратително определение”, дето аз съм го “посял”, кажи де, моля ти се? Той: Каквото и да ти кажа, вече ме възприемаш за враг. Оттук-нататък и да искам, не мога да ти помогна. Пък и не би трябвало аз да ти казвам каквото и да било. Това си е твой избор как да се държиш във виртуалното пространство, но мисля, че основно губиш ти, ако не си преосмислиш не политическата позиция, а начина, по който да я защитаваш. Аз: Какво губя аз? Какъв съм ти, че да ми налагаш да правя това, което на теб ти се иска? Ти чуваш ли се какво говориш? Той: Смяташ ли, че във високата политика вървят такива гадни определения: пе****ст, чикиджия и т.н.? Аз: Ти си този дето се дразни от моите мисли, вместо, както е нормално, да опонираш, да спориш с аргументи. Но понеже нямаш аргументи, започваш да злобееш спрямо личността ми, ето това си е чиста проба комунизъм Той: Прав си да отстояваш своя избор. Но все пак ние се учим от грешките си. Аз: Аз тези думи не съм ги употребил, аз се изразявам по-културно: аз нарекох Сидеров в една своя статия “мастурбаторът” просто защото той е написал “стихотворение”, в което сам себе си нарича “завършен онанист”, какво лошо има в това?! Той: Прехвърлям се в другите два разговора. Мисля, че каквото трябваше да чуеш от мен, ти го казах – и не злонамерено. Пък ти си го приемай, както желаеш. Аз: Впрочем, тази моя статия за Първанов и Сидеров, наречена “Мона Лиза от Сирищник и… мастурбаторът”, беше отпечатана във в-к “Парижки вести”, а редакторите му са писатели, хора с изтънчен литературен вкус, твои колеги… Пак не ми отговори на нито един мой въпрос, а сега бягаш: това е признак на слабост… Той: Уффф, като кажеш така! Знаеш ли каква отврат са готови да печатат, само за да им се харчи вестникът? Това, че някой си работи в медия, съвсем не означава ниво на интелект. На кой въпрос желаеш да получиш отговор? Целият съм слух и внимание! Казвай, че да ти отговоря! Аз: Болни хора сте вие, атакистите, болни хора… вие сте май тинята на комунизма, най-зловонната мърсотия от него… ето, че май дойде ред нея да изпием, та да се отървем от тази проказа, каквато по начало си е шибаният комунизъм… и да се изчисти най-после душата на българската нация след като се измие и оттече тази мръсотия… Той: Казвай си въпросите! Аз: Погледни нагоре, няколко пъти ти зададох въпроси, на нито един не ми отговори. Първият: Хайде кажи една моя “гадост” да обсъдим дали наистина е… “гадост”? Щото аз не си спомням в живота си някога да съм казвал… “гадости”… Той: Е, не мога да те чакам. В момента съм си зарязал два разговора, за да преливаме от пусто в празно с теб. Явно, че така ще си я караш, какво да те правя. Сам си си наказание за себе си. Не съм срещал досега човек толкова здраво работещ против собствената си кауза. Аз: Вторият въпрос: Какъв ми е начина да настройвам хората един срещу друг?! Това не е преливане от пусто в празно, ти си позволи да обидиш моята личност и си длъжен да отговаряш; за хора от моята порода честта е най-важното!!! (Дълга пауза, той мълчи) Аз: … все още чакам, надявам се че ще ми отговориш… Той: Празни думи. Аз: Кое е празни думи? Той: Честта за хора от твоята порода… Не бих употребявал така високопарно думата чест в случай, че целият си се оплескал с лошите думички, които си посял около себе си. Аз: Недей да казваш рисковани неща: ако за такива като теб с комуноидна психика думи като достойнство и чест нищо не значат, същите думи за хората от моя тип са най-важното в живота. Той: За да излезе чист твоят образ, светът трябва да потъне в земята от срам. Всички ние – фон за твоя светъл образ на говорещия гадости. Въпросите ти не са никакви въпроси, а опит да излезеш от ситуацията, в която сам си се поставил. Чест… Много странно звучи тая думичка в уста, която е бълвала с месеци лъжи и гадости по кого ли не! Слушай, я вземи пусни тоя диалог в нета, да не го пускам аз! Поне имай доблестта това да сториш като мъж, който има достойнство! Аз: Кажи една лъжа или гадост де, която аз съм бил казал, дай тогава спокойно да обсъдим проблема, и ако съм казал нещо, което да е лъжа и гадост, аз веднага ще се покая Той: И нека светът реши, че си прав! Аз: А ти отправяш само най-голословни общи обвинения, без да ги докажеш. Така не бива, защото твоето се оказва че са лъжи, гадости и клевети… Вие от Атака обаче сте точно такива, плямпала, дрънкате каквото ви дойде на устата, пък после друг ви бил виновен… Кажи един пример за моя “гадост” или “лъжа”, та да обсъдим какво точно е то, може пък само на теб да се струва “гадост” или “лъжа”, а всъщност да не е… зер ти не си “критерий на истината”, нали така? (Пак една доста дълга пауза, той мълчи…) Аз: Тук ли си? Той: Лягам да поспя, че тая сутрин станах пак към три и половина… Аз: Ами поспи си, твоят разум откакто се появи шибаната Атака, постоянно спи, така че спи си, лошо няма… а че не ми отговори на въпросите си е чисто поражение Как може да кажеш нещо ей така, без да мислиш, да обидиш човека, пък да идеш… да спиш!!! Вие явно нямате съвест, ето и по това се отличаваме… Той: Колкото повече ровиш, по-чисто няма да излезе. Доста неприятни думи си ги натрупал… Тъй че какво да коментирам. Виж си репликите към Волен Сидеров само. Какъвто и да е, мисля, че заслужава известна култура на речта, най-малкото от самоуважение към себе си, като автор на тия пасквили. Аз: Това са мои статии, не са пасквили, а пък каквото съм казал за него, съм го доказал. Вярно че той е твоя “икона”, твой “апостол”, ама и той е човек и като дрънка глупости и лъжи, аз имам правото да кажа, че това са глупости и лъжи. Той: И пред тая лавина от гадости да задаваш въпроса “Какво толкова съм написал?” и още по-наглия въпрос: “Кой си ти, че да ме оценяваш?”?! Е, това изчерпва търпението ми да се занимавам с твоя стил на писане. Лягам да спя. Аз: Имай предвид че записах целия ни разговор, и те предупреждавам че ще го публикувам, нали после няма да ме съдиш за… авторско право?! Той: Нали това точно ти препоръчах преди малко! Виж ми репликата по-горе. И съм любопитен да видя какво ще кажат останалите от тия форуми. Аз: Аз съм написал свои статии, и имам право да пиша и говоря като гражданин, човек и философ. А пък че на теб не ти изнасяли моите статии, и че накърнявали “светлий образ на вожда” си е само твой проблем. Заради него обаче аз няма да жертвам своята свобода на словото… Той: Точната дума за твоите гадни писания не е “свобода”, а “слободия” на словото, и по-точно казано – СЛОВОБЛУДСТВО. Аз: Значи е “словоблудство” да кажеш какво мислиш или пък да кажеш, че Сидеров не е… “герой”? Не ставай смешен де! Той: Речта е средство за комуникация, за да се разбират хората помежду си; ти си го превърнал в оръжие за вражди и злост. Аз: Което не ти изнася и не се свързва с твоето бедно разбиране на нещата от живота, е “осъдително” и “недопустимо”. Разсъждаваш като дърт комунист-сталинист, май и срам вече нямаш… Той: Като започнеш да си мериш думите, смятам, че няма да имаме проблем да стигнем до някакъв вид разбирателство: всеки със своята позиция. Но така, с тоя тон, с който ме заливаш, не виждам каква основа имаме да водим какъвто и да е било цивилизован диалог. Аз: Не разбра ли че всички не можем да мислим като малоумниците от Атака, че някои хора просто имаме по-високи критерии и за мислене, и като разбиране на живота?! Той: Говориш за правото ти на изразяване… Бива! Но замислил ли си се, че твоето право да сееш омраза, нарушава правото на другите граждани да изразяват своята позиция в доброжелателен диалог, а не в изострена враждебна конфронтация?!!! Аз: Пак бягаш от същината на спора: аз като теб няма как да мисля, не разбра ли поне това?! Какво има да ми даваш тъпите си съвети и “предписания” какво да мисля и да говоря?! Това е толкова елементарно… Той: Защо да са тъпи съвети?! Защо да са мои?! Това са основни правила на цивилизован диалог. Аз: Няма пък да си меря думите, а ще казвам винаги смело точно това, което мисля! Смятам, че това е мой дълг… Той: Елементарни наричаш основни приоритети на Демокрацията? Странен човек си ти! От “смело” до “нагло” и “злостно” има известна разлика, ако се не лъжа… Аз: Демокрацията тръгва от един принцип: свобода на личността да мисли, да говори и да пише каквото намира за добре, а също и да живее както намира за добре… Има и морални правила, но моралът идва от съвестта… Има и закони на държавата, правила, които обаче не могат да ограничават свободата на изразяване… Той: С много важното допълнение, което изпущаш: тая личност да не омърсява с думи отсрещния, да не превръща човека в мишена за омраза, да не демонизира личностите в общественото пространство. Аз: Абе, човече, това кое е “злостно”, не го решаваш ти?! Ти не си критерия, разбери, на теб едно ти изглежда “злостно”, а на мен съвсем друго. Никой от нас не е “критерий”, поне това опитай да разбереш!!! Ами ако отсрещния сам по себе си е “мръсник”, нима не е мой дълг да му го кажа, щом като е поел риска да е публична личност и се е захванал да иска моето доверие като избирател?!Имам предвид така милия на сърцето ти… Сидеров. Той: Давай нататък, и аз ще ти отговарям на всички реплики. Явно, не си усвоил основни правила на поведение и говорене в обществените дебати по важни проблеми. Затова сме и гледани с подозрение като хора, които не могат да говорят цивилизовано и добронамерено. За мен си пример на невъздържано говорене. Аз: Ами аз самият решавам какво да кажа, какво да мисля, какво да пиша. Ти недей да береш грижа за моите мисли и думи, а се грижи само за собствените. Все пак не съм те назначил да бъдеш мой цензор та си се загрижил толкова! Нима това не е нормалното всеки сам да се грижи за своите мисли и думи?! Той: Всеки човек, дори и най-големият престъпник… има правото да бъде съден уравновесено и по правилата на демократичното общество, а не с характерната за тебе злост и омраза априори. Аз: Е, ти вече започна да говориш като за пред публика… Пак обаче не схвана за какво става дума, започвам да се безпокоя за теб, нещо е станало с теб, човече, освести се!!! Той: Цензор не съм имал “честта” да бъда, мен са ме цензурирали. И заради изнасяне на истината съм търпял и оскърбления и съм бедствал, бедствало ми е и семейството. Но ето… ти се появяваш с претенцията, че си истинският, единственият демократ в тая държава… И точно ти, специалистът по идеологическите дисциплини, ме преценяваш какъв съм, гласиш ме за “цензор” и пр. Е, дали не прекаляваш, а?! Хайде помисли малко! Аз: Искам да ти задам един въпрос, много прост: ти сега като си толкова възмутен от моите статии и начин на мислене, ако имаше възможност, би ли ми забранил да пиша и говоря, би ли ме блокирал да не мога да влизам във форуми и да публикувам статиите си, кажи, отговори ми на този въпрос, моля те?! Той: Кой да те спира? Иска ти се да се представиш за герой, за засегнат от властимащите, от някакви тъмни, зловещи сили, които очевидно поне спрямо тебе не съм забелязал досега… Аз: Не аз те попитах друго, ти би ли ми забранил, понеже, както излиза, аз съм доста “вреден” и “лош”, кажи де? Лично теб питам, недей да бягаш от отговор с общи приказки, писани за… “поколенията”, недей да играеш на мислител, нещо не ти се удава… Той: Тия подвиквания са от архаизмите в журналистиката. Хайде не се опитвай да ми предлагаш ръждясали реплики от времето на Георги Кирков и Димитър Полянов! “Лично теб питам”… “недей да бягаш от отговор”… Вярваш ли си сам, като употребяваш тия типични за комунистическата преса фразички!? Аз: Знам, че си запознат с тия антики на комунистическата литература и “мисъл”, нали в тях си бил възпитаван някога, но сега ми отговори на въпроса ако обичаш? Аз не съм журналист, аз съм философ, така че не разбирам “журналистическите мурафети”, ти си спец в тази област… Той: Никой не бяга от въпросите ти. Оказва се, че ти просто нямаш какви въпроси по същество да зададеш. Всичките ти “въпроси” са словесни фигури за укрепване на срутената ти позиция: като фанатик, който се пробва да мине за демократ. Аз: Абе ти на един най-прост въпрос не можеш да отговориш. Поставям ти го най-човешки, а пък се хващаш за глупости: бил съм те питал по “комунистическо-журналистически начин”?! Ето, питам те най-човешки, отговори ми де? Ето сега пък съм бил… “фанатик”, и в какво се състои моя… “фанатизъм”?! Той: Затова ти казвам, че стилът ти е марксистки, комунистически. Не ме интересува бил ли си партиен член на Т.Живковото БКП. Съдя за позицията по стила ти. Това ми е специалност от 40 години. Как смяташ, че ще ме заблудиш? Пробвай ги тия хватки на друго място… Аз: Отговори ми на въпроса, защото вече ми писна от твоите увъртания. Все пак аз съм специалиста и мога по сократов маниер да те доведа по пълен провал на позицията ти. И го направих вече, ама ти още не си се усетил… Абе би ли ми забранил като толкова лошо пиша и мисля, кажи де?! Ако такива като мен вземете да ги сложите в един хубав… концлагер, няма ли тогава Българията да вземе да цъфне и да върже?! Имам предвид като намерите начин да се отървете от “вредни елементи” като мен?! Той: Край. Край на безсмисления разговор с тебе. Публикувай тоя диалог, както си е, без поправки и съкращения, и аз ще съм доволен да видя резултата. Повече нямам какво да ти кажа. Аз съм дотук, драги. Аз: Напротив, разговорът ни въпреки всичко имаше голям смисъл, проблемът си е твой, че не можеш да го схванеш… Бъди здрав, и помисли все пак по въпросите, които ти зададох… Може пък поне малко да се разколебае “желязното” ти, сиреч “сталинско” убеждение за пълна правота Кажи поне чао де? Той: Чао! Аз: А така, да се разделим поне културно… все пак скоро ще влизаме в Европата Чао и от мен. Ето това беше разговора ни. Мисля, че той казва някои важни неща. Е, в един момент и той, и аз, започнахме да спорим не съвсем искрено, спонтанно, особено откакто се разбра, че аз ще публикувам този разговор. Искаше ми се той да не разбере това, но той сам го предложи и започна да се изразява “като за пред хора”, което развали работата. Той например много явно започна да играе, да се преструва; аз обаче съм си такъв, притиснах го, за да получа пълна информация за психологията на тези хора. Писал съм и ще продължавам да пиша по тази тема понеже много ме интересува, а ето този разговор е просто един щрих.
  10. Съвсем не съм краен песимист, и не поради песимизма си пиша тези редове. Страданието в българската душа, в душата на българите днес е колосално. Нима не го чувствате? А ако го чувствате – давате ли си сметка за него? Това, че сме търпелив народ, не намалява болката. Напротив, прави я още по-натрапчива. Страдат всички, но не си го признават: търпеливи сме като говеда! Отгоре до долу социалните пластове са съставени все от страдащи хора, от хора, обзети от неясна, но глождеща мъка… Ето, дори и самият Цар, нима и той не е трагична фигура – символ на нашите страдания? Помислете добре. Нима Симеон не страда неимоверно? Как да не страда, не усещате ли белезите на страданието върху иначе строгото му, аристократично лице? Как да не е страдалец нашия Симеон? 50 години изгнаник, живеещ далеч родината си. После, явно по поръката на вездесъщата ДС – се захвана с политика и спечели изборите. След това – премиер на България цели четири години. А сега… владетел не на своята изтерзана от нещастия бедна страна, а само на… два-три двореца и няколко други имоти. Какъв кошмар, каква деградация изживя този човек! Като премиер той беше… слуга на един народ, на който никой управник не може да угоди. Да бъде слуга той, роденият господар! Сещате ли се и разбирате ли сега защо Симеон тогава даже не искаше да говори пред журналистите, нито пък да отговаря на питанията на народните представители в парламента? От унижението, от срама беше загубил ума и дума през тия злочести за него 4 години. Злочести заради страхотните унижения, на които този човек се подложи – а той все пак е бивш Цар! – само и само заради това да си върне имотите. А пък за да стане премиер, на него му се наложи да излъже, и то най-откровено: нали си спомняте неговата съвсем опашата лъжа за ония 800 дни, в които щял да ни “оправи”? Цар да лъже, и то за такава пошла цел – няколко имота! – е под всякакво достойнство. Ето защо толкова унизеният Симеон се държи така: като бито куче с подвита опашка… Царят излъга, сам се унижи, и днес вече никой не му вярва. А по начало Царят трябва да е морален стожер на нацията. Гледам го по телевизията, стои редом с… Доган и… Станишев, и е потънал в земята от срам и унижение. Беше Цар, сега е най-обикновен… “партиен лидер” на залязваща партия… Наистина срамота, дали наистина Симеон усеща това? Струва ми се, че цялото му същество го усеща, но той никога няма да го осъзнае. Просто защото вече е загубил всякакво чувство за лично достойнство… Президентът също страда, вече писах за това. Той се терзае от дълбока вътрешна мъка по погубените и поругани негови комунистически идеали от младежките му години. По тази причина вече не може и да се усмихва. Същинска трагедия… Политиците ни също много страдат. Как така ли? Ами всяка маскара и всеки лъжльо, всеки крадец и всеки мошеник постоянно страдат от една мисъл: да не стане така един ден да ги изловят и разобличат. Страшна тайна носи всеки един от тях в душата си. Тайната за униженията, които е преживял, за да стигне дотук. До “величието” и славата да е политик и властник. Тази страшна тайна им почерня иначе бляскавия живот, на който не могат да се насладят така, както им се иска… У нас всичко е наопаки, затова и страдаме. Като се почне от Царя и се мине през всеки дом: всички страдат. Но мълчат, не издават страданието си. Не го признават. Прочути сме с нашенското си тъпо търпение! Богатият страда, защото всички го смятат за “престъпник”. Всички у нас си мислят, че богатство по честен и законен начин не се прави, ерго, богатите са… “престъпници”! Богатият – у нас наричат богатите… “мутри” – избива страданието си като се отдава на високомерие, на грандоманщина, на разврат, на алкохолизъм, на най-гадна парвенющина. Малцина са богатите у нас, които с достойнство носят бремето на едно богатство: защото богатството е бреме и велика отговорност. Погледнете размазаните от самодоволство физиономии на “силните на деня”. Тяхната показна, но куха “величавост” издава иначе толкова страдалческите им души. А пък “масовият българин” страда от всичко: от безпаричие, от неразбиране, от непоносими такси, данъци и сметки, от чиновниците, от политиците, от корупцията, от катаджиите – да продължавам ли? Накрая – и най-вече – някаква непонятна мъка се стеле в душата му. Абсурдната мъка, извираща от оня екзистенциален вакуум, в който всички ние съществуваме. Изглежда не умеем да живеем истински, затова е станало така. А не умеем да живеем, защото не знаем какво следва да искаме от живота. Не разбираме точно за какво ни е даден животът, не си даваме сметка за това. А тъкмо то е най-важното. Оттук произтичат безчет беди. Няма как иначе: непростимо е в наше време човек да е така объркан. От главите си патим. А причината за всичко е проста: когато един човек има мизерни изисквания към живота си, той неизбежно започва да живее мизерно и бедно. Такъв човек неумолимо става нещастник. Не е вярно, че нещастията облагородявали човека. Те най-често го правят безчестен, завистлив и злобен. Еуфорията, свързана с възхода на “Атака”, на която сме свидетели тия дни, е доказателство за това. Някой вярвал ли е че у нас има толкова много отчаяни, фалшиви и злобни хора? Едва ли е вярвал, едва ли го е очаквал. Но ето, свидетели сме на колосален взрив от злоба и отрицание. Срещу всичко: срещу свободата, срещу демокрацията, срещу Европа, срещу Америка, срещу богатите, срещу истината даже, срещу живота, срещу Бога, срещу какво ли не. Тези хора са против всичко. Целият свят им е крив. Само в себе си не поглеждат и само у себе си не търсят причината за това, че са толкова нещастни. Навсякъде другаде търсят тази причина за злочестините си, само в себе си не. Това нормално ли е, дами и господа?! Натрупаното напрежение у тези хора – а то много често е и на… сексуална основа; та как може да си мъж като си един ревльо! – се излива навън в нравствения нихилизъм, в непукизма, в стремежа към лесен и… хитър живот. Тези хора са безкрайни наивници, а пък лидерите им просто искат да ни яхнат. Мечтаят за живот, в който нищо не правиш, но живееш охолно (на гърба на другите, на “баламите”!). Тези хора са в плен на малодушието, безхарактерността, безотговорността. Те са изпълнени с ненавист към свободата. Те са просто страхливци. Страх ги от живота. Страх ги е от свободата. Страх ги е от истината… А този всъщност е идеала на “Атака”, тя точно тези низки страсти разпалва и на тях разчита… Ние сме болно общество. А как е възможно обществото ни да е болно, а пък “всички ние” да водим здрав, “нормален”, естествен живот? Живот, преизпълнен с доверие към неограничените възможности на свободата. Невъзможно е, естествено… Един симптом на безкрайната обърканост и на недоумението, което чувстваме, изправени пред неразрешимата загадка на живота и свободата, е масовото предоверяване на “Атака”. Но не само. Същите хора се предоверяват също и на всякакви там… “гледачки”, ясновидки, вещици, екстрасенси и тем подобни шарлатан(к)и, които въртят най-доходен бизнес, паразитирайки върху народните страдания. Ето защо СКАТ, “храма” на “Атака”, освен на устатите си коментатори, плямпала от типа на Сидеров и Вучков, е трибуна и на тези “ясновидки”-лъжкини. Опростачването на народа е в ход. От нас искат да станем една нация от малоумници. Ето това е “националният идеал” на Атака. Искат да станем като руснаците. Искат да имаме един “батюшка”, а всички да сме роби, както е в Русия. Искат да сме нещастни точно като руснаците. Да станем нация от алкохолици. Едно покорно славянско стадо, което не търпи личностите и просто ги убива. Това иска от нас Атака. Искат да се обезличим и да станем унизени и оскърбени като руснаците. Ето затова Атака иска да ни откъсне от Европа. Това е нейният “национален идеал”… На който обаче мнозина вярват, все едно са загубили изцяло разсъдъка си. Съградихме си “храм на лъжата”, намерихме си и богове, и жрици на лъжата, за резил станахме пред Европа и света с ексцентризма си… Мъка, много мъка има в душите ни. Ето затова животът ни е така объркан. Ето защо не се вижда края на страданията ни. Трябва обаче да надмогнем мъката. Трябва да погледнем на света с чистия поглед на силния свободен индивид. За който безсмисленото линеене на душата и безволието е най-голям порок и затова е отречено най-решително. Но ние нямаме решимостта да го отречем. Ето затова и страдаме. Ето защо и бъдещето ни е така неясно. Иска се поврат в съзнанията и душите. Крайно време е да се обърнем към здравото съществуване на свободния, на силния и на преизпълнения с оптимизъм пред бъдещето човек. Без този поврат ни е спукана работата. Единственият начин е да си дадем сметка какви сме, защо сме такива, какво искаме от живота и защо сме така малодушни пред него. И да презрем себе си, да се отвратим от себе си. Това е началото на така необходимия ни поврат в душите и в живота ни. Само така ще се преродим. Ще излезем от тинята и от тресавището. Ще стъпим на здрава почва. И ще победим страха. Бъдещето е на смелите. На ония, които знаят какво искат. Които не хленчат. Които не се оплакват. Които вярват в собствените сили. Които работят за бъдещето си. Които не се щадят. Които не искат нищо наготово. Които не копнеят за чуждото. Които са преизпълнени със сила. Които живеят с достойнство. Които мразят безчестието… Които не чакат “Сидеров да ги оправи”. Майчице мила!!! Моят блог: http://angeligdb.wordpress.com/
  11. Съвсем не съм краен песимист, и не поради песимизма си пиша тези редове. Страданието в българската душа, в душата на българите днес е колосално. Нима не го чувствате? А ако го чувствате – давате ли си сметка за него? Това, че сме търпелив народ, не намалява болката. Напротив, прави я още по-натрапчива. Страдат всички, но не си го признават: търпеливи сме като говеда! Отгоре до долу социалните пластове са съставени все от страдащи хора, от хора, обзети от неясна, но глождеща мъка… Ето, дори и самият Цар, нима и той не е трагична фигура – символ на нашите страдания? Помислете добре. Нима Симеон не страда неимоверно? Как да не страда, не усещате ли белезите на страданието върху иначе строгото му, аристократично лице? Как да не е страдалец нашия Симеон? 50 години изгнаник, живеещ далеч родината си. После, явно по поръката на вездесъщата ДС – се захвана с политика и спечели изборите. След това – премиер на България цели четири години. А сега… владетел не на своята изтерзана от нещастия бедна страна, а само на… два-три двореца и няколко други имоти. Какъв кошмар, каква деградация изживя този човек! Като премиер той беше… слуга на един народ, на който никой управник не може да угоди. Да бъде слуга той, роденият господар! Сещате ли се и разбирате ли сега защо Симеон тогава даже не искаше да говори пред журналистите, нито пък да отговаря на питанията на народните представители в парламента? От унижението, от срама беше загубил ума и дума през тия злочести за него 4 години. Злочести заради страхотните унижения, на които този човек се подложи – а той все пак е бивш Цар! – само и само заради това да си върне имотите. А пък за да стане премиер, на него му се наложи да излъже, и то най-откровено: нали си спомняте неговата съвсем опашата лъжа за ония 800 дни, в които щял да ни “оправи”? Цар да лъже, и то за такава пошла цел – няколко имота! – е под всякакво достойнство. Ето защо толкова унизеният Симеон се държи така: като бито куче с подвита опашка… Царят излъга, сам се унижи, и днес вече никой не му вярва. А по начало Царят трябва да е морален стожер на нацията. Гледам го по телевизията, стои редом с… Доган и… Станишев, и е потънал в земята от срам и унижение. Беше Цар, сега е най-обикновен… “партиен лидер” на залязваща партия… Наистина срамота, дали наистина Симеон усеща това? Струва ми се, че цялото му същество го усеща, но той никога няма да го осъзнае. Просто защото вече е загубил всякакво чувство за лично достойнство… Президентът също страда, вече писах за това. Той се терзае от дълбока вътрешна мъка по погубените и поругани негови комунистически идеали от младежките му години. По тази причина вече не може и да се усмихва. Същинска трагедия… Политиците ни също много страдат. Как така ли? Ами всяка маскара и всеки лъжльо, всеки крадец и всеки мошеник постоянно страдат от една мисъл: да не стане така един ден да ги изловят и разобличат. Страшна тайна носи всеки един от тях в душата си. Тайната за униженията, които е преживял, за да стигне дотук. До “величието” и славата да е политик и властник. Тази страшна тайна им почерня иначе бляскавия живот, на който не могат да се насладят така, както им се иска… У нас всичко е наопаки, затова и страдаме. Като се почне от Царя и се мине през всеки дом: всички страдат. Но мълчат, не издават страданието си. Не го признават. Прочути сме с нашенското си тъпо търпение! Богатият страда, защото всички го смятат за “престъпник”. Всички у нас си мислят, че богатство по честен и законен начин не се прави, ерго, богатите са… “престъпници”! Богатият – у нас наричат богатите… “мутри” – избива страданието си като се отдава на високомерие, на грандоманщина, на разврат, на алкохолизъм, на най-гадна парвенющина. Малцина са богатите у нас, които с достойнство носят бремето на едно богатство: защото богатството е бреме и велика отговорност. Погледнете размазаните от самодоволство физиономии на “силните на деня”. Тяхната показна, но куха “величавост” издава иначе толкова страдалческите им души. А пък “масовият българин” страда от всичко: от безпаричие, от неразбиране, от непоносими такси, данъци и сметки, от чиновниците, от политиците, от корупцията, от катаджиите – да продължавам ли? Накрая – и най-вече – някаква непонятна мъка се стеле в душата му. Абсурдната мъка, извираща от оня екзистенциален вакуум, в който всички ние съществуваме. Изглежда не умеем да живеем истински, затова е станало така. А не умеем да живеем, защото не знаем какво следва да искаме от живота. Не разбираме точно за какво ни е даден животът, не си даваме сметка за това. А тъкмо то е най-важното. Оттук произтичат безчет беди. Няма как иначе: непростимо е в наше време човек да е така объркан. От главите си патим. А причината за всичко е проста: когато един човек има мизерни изисквания към живота си, той неизбежно започва да живее мизерно и бедно. Такъв човек неумолимо става нещастник. Не е вярно, че нещастията облагородявали човека. Те най-често го правят безчестен, завистлив и злобен. Еуфорията, свързана с възхода на “Атака”, на която сме свидетели тия дни, е доказателство за това. Някой вярвал ли е че у нас има толкова много отчаяни, фалшиви и злобни хора? Едва ли е вярвал, едва ли го е очаквал. Но ето, свидетели сме на колосален взрив от злоба и отрицание. Срещу всичко: срещу свободата, срещу демокрацията, срещу Европа, срещу Америка, срещу богатите, срещу истината даже, срещу живота, срещу Бога, срещу какво ли не. Тези хора са против всичко. Целият свят им е крив. Само в себе си не поглеждат и само у себе си не търсят причината за това, че са толкова нещастни. Навсякъде другаде търсят тази причина за злочестините си, само в себе си не. Това нормално ли е, дами и господа?! Натрупаното напрежение у тези хора – а то много често е и на… сексуална основа; та как може да си мъж като си един ревльо! – се излива навън в нравствения нихилизъм, в непукизма, в стремежа към лесен и… хитър живот. Тези хора са безкрайни наивници, а пък лидерите им просто искат да ни яхнат. Мечтаят за живот, в който нищо не правиш, но живееш охолно (на гърба на другите, на “баламите”!). Тези хора са в плен на малодушието, безхарактерността, безотговорността. Те са изпълнени с ненавист към свободата. Те са просто страхливци. Страх ги от живота. Страх ги е от свободата. Страх ги е от истината… А този всъщност е идеала на “Атака”, тя точно тези низки страсти разпалва и на тях разчита… Ние сме болно общество. А как е възможно обществото ни да е болно, а пък “всички ние” да водим здрав, “нормален”, естествен живот? Живот, преизпълнен с доверие към неограничените възможности на свободата. Невъзможно е, естествено… Един симптом на безкрайната обърканост и на недоумението, което чувстваме, изправени пред неразрешимата загадка на живота и свободата, е масовото предоверяване на “Атака”. Но не само. Същите хора се предоверяват също и на всякакви там… “гледачки”, ясновидки, вещици, екстрасенси и тем подобни шарлатан(к)и, които въртят най-доходен бизнес, паразитирайки върху народните страдания. Ето защо СКАТ, “храма” на “Атака”, освен на устатите си коментатори, плямпала от типа на Сидеров и Вучков, е трибуна и на тези “ясновидки”-лъжкини. Опростачването на народа е в ход. От нас искат да станем една нация от малоумници. Ето това е “националният идеал” на Атака. Искат да станем като руснаците. Искат да имаме един “батюшка”, а всички да сме роби, както е в Русия. Искат да сме нещастни точно като руснаците. Да станем нация от алкохолици. Едно покорно славянско стадо, което не търпи личностите и просто ги убива. Това иска от нас Атака. Искат да се обезличим и да станем унизени и оскърбени като руснаците. Ето затова Атака иска да ни откъсне от Европа. Това е нейният “национален идеал”… На който обаче мнозина вярват, все едно са загубили изцяло разсъдъка си. Съградихме си “храм на лъжата”, намерихме си и богове, и жрици на лъжата, за резил станахме пред Европа и света с ексцентризма си… Мъка, много мъка има в душите ни. Ето затова животът ни е така объркан. Ето защо не се вижда края на страданията ни. Трябва обаче да надмогнем мъката. Трябва да погледнем на света с чистия поглед на силния свободен индивид. За който безсмисленото линеене на душата и безволието е най-голям порок и затова е отречено най-решително. Но ние нямаме решимостта да го отречем. Ето затова и страдаме. Ето защо и бъдещето ни е така неясно. Иска се поврат в съзнанията и душите. Крайно време е да се обърнем към здравото съществуване на свободния, на силния и на преизпълнения с оптимизъм пред бъдещето човек. Без този поврат ни е спукана работата. Единственият начин е да си дадем сметка какви сме, защо сме такива, какво искаме от живота и защо сме така малодушни пред него. И да презрем себе си, да се отвратим от себе си. Това е началото на така необходимия ни поврат в душите и в живота ни. Само така ще се преродим. Ще излезем от тинята и от тресавището. Ще стъпим на здрава почва. И ще победим страха. Бъдещето е на смелите. На ония, които знаят какво искат. Които не хленчат. Които не се оплакват. Които вярват в собствените сили. Които работят за бъдещето си. Които не се щадят. Които не искат нищо наготово. Които не копнеят за чуждото. Които са преизпълнени със сила. Които живеят с достойнство. Които мразят безчестието… Които не чакат “Сидеров да ги оправи”. Майчице мила!!! А ето тук http://angeligdb.wordpress.com/2006/11/17/...ъката-в-душите/ статията може да се види, украсена със снимки на Бай Ганя
  12. Да се посмеем…

    Защото изглежда наистина е много тъжно и прекалено сериозно в този блог, ето нещо за смяна на настроението: Из ученическо съчинение: “Нашите прадеди са живели в колиби. Те не са имали дрехи, ризи, нищо освен една дупка, за да излиза пушекът. За да си създадат семейство, те са разполагали само с един съвсем примитивен инструмент… Прабългарите нападали тутакси, а бягали изневиделица…” Интервюират ромка за акция на НСБОП за залавяне опасни рецидивисти в Пазарджишко (излъчено по КАНАЛ 1): “Супруга съм на три деца. С чувекъ сбрахме пари и купихми триустаен партамент. Една вечер звъни вратата. Звънеца чука. Отварям - НИНДЖА. И без да каже нищо, с карате - в бъбреците. Дукат съ усета, ми би два шамара с КРАК и един на детето в гръбначния кош! От ударната вълна отлитам на 20-30 метра. Абстрахираха децата. А чувекъ го нема. Ако общината в града не вземе спешни мерки, ще се самуубеся или ще изчезна безкрайно.” Пак от съчинение на остроумен ученик: “Когато Сърбия обявила война на България през 1885 г., българските войски трябвало да преминат на „марш на скок“ от южната до западната граница. Те тичали денонощно - двама тичали отстрани, а един спял по средата. През това време ентусиазираното население им пъхало пържоли в устите.” В час по физика: “Нютон си лежал под дървото, една ябълка му паднала на главата и той открил, че ябълките падат на земята.” Друг умник по същата тема: “Гравитацията е открита от Нютон. Забелязва се есенно време, когато листата капят.” Също: “Архимед, както се къпел във ваната, изведнъж се сетил и открил Питагоровата теорема” Из полицейски рапорт: “Обвиняемият е заварен абсолютно пиян да пълзи на четири крака в кръг около себе си…” Участничка в “Риск печели, риск губи”: “Аз съм голяма ваша феноменка.” Военен: “Построили сте се под формата на буквата… на буквата… Абе нема такава буква, бе!” Надпис на вратата на бръснарница: “Поради ремонт бръснеме отзад.” Надпис на малка бакалия в центъра на Варна : “Мръднал съм за малко!” Табела в кметството: “При кмета се влиза само при голяма нужда.” КАТ спира една мутра с БМВ за проверка. Веднага след БМВ-то спират кола на “Бърза помощ” и кола на “Противопожарната охрана”. Полицаят им маха да продължават, защото е спрял само БМВ-то, но мутрата се показва от колата и заявява: - Тези са с мен! - Как с теб!? - чуди се полицаят. - Ами писна ми от вас, катаджиите! Ту за аптечката ще се заядете, ту за пожарогасителя! Шефът на пожарникарите влиза бавно, с ръце в джобовете, в стаята на дежурните и казва: - Момчета, стягайте се малко по малко… Ще ви почакам отвън да се пооправите, пооблечете, и да ходим да гасим един пожар - сградата на данъчната инспекция гори. Съпрузи на рецепцията на хотел. Служителят казва: - Ако ми докажете, че сте съпрузи, ще ви сложа в една стая. Мъжът отговаря: - Ако ми докажете, че не сме, ще съм ви задължен цял живот!
  13. В страните без устояла демократична традиция (или пък без непосредствен демократичен опит) политическия живот е крайно интересен за наблюдение и изучаване не само от обикновения “наблюдател” – каквито сме всички ние – но и от специалиста, социолога, психолога, историка, философа. Разбира се, иска се известно задълбочаване в “същината” на ставащото, а не простото задоволяване със съвсем повърхностните и бегли констатации, от които “гъмжи” нашия печат, електронните медии и дори “масовата култура” (имам предвид, да речем, политическото шоу от типа на това, което правеше преди време “фирмата НЛО”, а сега се опитва да прави Слави Трифонов). Естествено е, че за политиката и политиците в “общото съзнание” все повече се утвърждава един крайно негативен образ, макар че същото това съзнание едновременно оценява упражненията с политика като твърде престижно занимание – “Ах, депутатите, татите, татите, ах, депутатите!”. От една страна се смята, че общо взето политиката е “мръсно дело” и игра на “нечистоплътни шарлатани и мошеници”. Но в същото това време мнозинството все пак е респектирано главно от “икономическия замах”, който демонстрират нашите политически мъже и жени (високи заплати, комисионни, “вилички на два-три ката”, заграбване на лъвския пай от приватизацията “под масата” и пр.). Това е свидетелство за амбивалентно (двойнствено и противоречиво) отношение на масовата психика към така обозначените наистина интригуващи феномени. Едва ли ще се намери някой сред българите, който да е изцяло безразличен към “свръхактивността” в политиката, която демонстрират нашите политически дейци – и която едва ли е вдъхновявана все от нравствени подбуди. Ясно е, че се налага по-специално проучване на така обозначената област на политическия живот, което да не страда от споменатите недостатъци (“митологизиране”, повърхностност, наивност и пр.), и същевременно да е правено на съвсем честна основа. Т.е. извън онзи стремеж за “омаскаряване” на политическия противник, който ни е така познат, но който обикновено, както изглежда, се прави тъкмо срещу… заплащане (което доведе и до това, че на “политолозите”, обслужващи сегашното политическо статукво, също не се гледа с добро око!) Тук ще си позволя да представя някои свои резултати в психологическия анализ на политическата активност, които се свеждат до по-плътно описание на типа на “политическото парвеню”. В самото начало ще се опра на нашата традиция: Алеко Константинов в известното си произведение “Пази Боже сляпо да прогледа” е поставил твърде солидна основа, на която трябва да се стъпи – тъй като тя касае наши национални особености, непременно даващи своето отражение върху съвременните прояви на политическа свръхактивност. Няма спор, че времената общо взето могат да се съотнасят, между тях могат да се правят значими аналогии: и тогава, и сега липсва съответната политическа традиция и култура, което води до зашеметителни изблици на най-груба парвенющина (“байганювщината” е тъкмо парвенющина от най-долна проба!). На български, впрочем, “парвеню” може да се преведе – условно, разбира се – като човек, който набързо се е издигнал, “скочил” е във висшите или почти висшите етажи, но е завлякъл там цялата си простотия, а главната му грижа при това е да се преструва, че е “велик”, твърде богат и пр. А.Константинов с няколко щриха представя това, което тук ме интересува: политическото парвеню е един вид “избраник на случая”, който поради известно стечение на обстоятелствата от слуга е станал господар, и точно затова съзнанието му не може да издържи подобна страхотна трансформация, което на повърхността дава своите изключително “пищни” проявления. Известно е, че тиранията на родените да слугуват е най-страшната тирания. Но ако някога, във времето на Алеко, мнозина от тогавашните политически първенци са ходели в Народното събрание даже с “чешири” и цървули, то същите тези, след замогването си благодарение на политиката скоро си слагат дипломатически сюртуци, лачени обувки и папионки, които общо взето им стоят като на… “прасето звънчетата”; нещо такова се случи пред очите ни и в наши дни. Това, разбира се, е външната страна, но тя също не трябва да бъде оставяна без внимание, тя също е показателна: нима не си спомняте как първоначално нашият сегашен нов елит се появи – Желю с възстаричкия си костюм, славните несресани бради на “яростните първи седесари” и пр. – в съвсем неугледен вид? Ала скоро излязоха на мода “небрежно елегантните” костюми от пекинска коприна и с парижка “кройка”, които общо взето също навяваха асоциации със същите ония звънчета. Върху душевния свят на парвенюто шеметното му издигане довежда до това, че личността му… “се пропуква по всички шевове” поради това, че съвсем не е скроена за да понесе подобен товар. Представете си, че сте били довчера най-скромен адвокат, например по делата, свързани със семейните конфликти и разводите (П.Стоянов) или пък просто… секретар на районен комитет на комсомола (Жан Виденов). Изведнъж “Фортуна” ви издига на “най-високото място”, където се решават съдбите на милионите. Вземете предвид и това, че сте общо взето млад човек със съвсем неукрепнала психика – независимо от амбициозността си, която е естествен признак на “пробивността”, без която и Фортуна няма да ти се усмихне. Ясно е, че пред вашата личност е най-сериозното изпитание, на което малцина ще издържат. Общо взето повечето един вид се… “побъркват”, стават най-прилежни парвенюта, самозабравят се и изпадат в една толкова противна мания за собственото си “величие”. В крайна сметка стават просто жалка картинка – трябва да изпитваме и известно съжаление към тях. Защото ако на нас самите се беше случила подобна невероятна “асансьорна епопея” дали щяхме да издържим, дали щяхме да запазим разсъдъка си свеж, непокътнат? Не искам да кажа, че тук е налице психиатричен феномен от най-чиста проба, но човешко е все пак да проявим разбиране: тези хора така или иначе носят тежко бреме, а това, че личността им се е разбила на парчета, в някакъв смисъл е и тяхна лична трагедия – която те, уви, едва ли някога ще разберат. Тази е общата формула на душевния свят на автентичното парвеню: обхваща го неудържима “мания за величие”, в очите му започва да се чете “тиха лудост”, устата му започват да се кривят в търсенето на “величава гримаса”, жестовете стават неконтролируеми, появява се перверзна форма на “бащински инстинкт”, при който “деца” са… “ония там, от народа”, а “баща” е тъкмо… моята особа. Парвенютата в политиката също обичат “да се срещат с народа”, да вземат в ръцете си невръстни дечица, да потупват снизходително по гърба бабичките по селата и т.н. Накрая горкият човечец има усещането, че “лети в небесата”, не просто с “Боинга” до Ню Йорк или Токио, а в един по-метафоричен смисъл и т.н. Смятам, че тези ефекти се проявяват крайно индивидуално, в зависимост от темперамента и характера на подложения на подобен натиск индивид. При едни затова почти не се отразяват на самочувствието и самосъзнанието им, но при други последиците могат да бъдат значителни, в някои случаи и дори опасни за здравето на пациента в прекия смисъл на думата. Затова именно не е излишно кандидатите за политическа кариера или за депутатски листи да бъдат подлагани и на психологически преглед, който ще е най-вече от тяхна лична полза: ето че се оказа, че “професията политик” е рискова! Същевременно навлизането в детайлите на описвания феномен може да помогне за изнамирането на подходяща терапия, която в някои случаи може да предотврати неприятности не просто на отделния засегнат, но и на… потърпевшите в един по-общ смисъл, на цялата нация, която така или иначе непрестанно страда от парвенющината в политиката. Но не е обаче вярно, че страдаме от… самата политика, както си опитват да ни внушат най-новите парвенюта от Атака – без политика , без демокрация и без политици съвсем не може! Това трябва да бъде отбелязано специално. Преди време един наш държавен мъж (Жельо Желев, по произход от село Веселиново) се върна от Мадрид и като го попитаха журналистите какво е правил там, се усмихна, замисли се малко и изтърси това: “Срещнах се със… Симеон и си поговорихме за… Борис!!!” (един вид показа, че вече не е просто от “голямото доброутро”, а има самочувствието едва ли не на… “монарх”!). Един друг (Любен Беров) беше освиркан когато поднасяше венец на паметника на Левски и той укори “вандалите”, като поясни, че те всъщност не освирквали него, а… Апостола на свободата ни! Друг един (Жан Виденов) искаше да превърне цели градове (Пловдив) в… “сини гета”, тъй като не го зачитали като техен съгражданин, а си позволявали да протестират! Наскоро президента Първанов (иначе той е от село Сирищник, Пернишко) като направи така, че в кампанията си обиколи почти всяко село и градче на родината, на едно място изтърси ето това: “Ще направя всичко, което е по силите ми, за да се увеличи решително… раждаемостта във вашия град!”). Той най-добре си знае какво е искал да каже, а нека всеки от нас го разбира както може. Аз искам да кажа само това: някои явно така са повярвали в своите… титанични възможности, че за тях невъзможни неща няма. Станишев пък (нищо че по произход е от комунистическата аристокрация) си показа… е, да не казвам… простотията, а, да речем, надменността, като в едно интервю пред германски вестник заяви, че “канцлерът Ангела Меркел не може да няма добро отношение към България, понеже в соцвремената е идвала на почивка по българските курорти”). И той си знае защо така се е опитал да “подкупи” германския канцлер, разпалвайки в сърцето й… една примитивна носталгия по ония времена, каквато тя едва ли изпитва… Изглежда няма смисъл да привеждам повече примери, всеки, надявам се, вече може – на основата на казаното – да разпознава даже и нюансите на парвенющина. А това е важно за да разбира за кого си заслужава да дава своя глас, но за кого един такъв избор е “непозволен” и непростим: тъй като спрямо някои от нашите “кандидати на славата” се иска просто едно човешко… съжаление.
  14. Един човек ме запита наскоро: “Драги, защо си губиш времето по форумите и в блога си? Защо пишеш тия статии, които едва ли някой чете? Вижда се, мислещ човек си, но недей да живееш с илюзията, че можеш да намериш подобни на теб самия в интернета. В интернета, както, навярно сам си се убедил, е пълна простотия, в него простотията е до шия! Пък и недей да нарушаваш библейското правило: не хвърляй бисери на… свинете! Защото… И т.н.”. Ето такива думи ми каза този човек, което ме накара да се замисля по-сериозно. А иначе пък едва ли не всеки ден все някой ще се намери, който да ме… “захапе” ето с тия думи: “Вижте го пък тоя! Пише тъпите си статии, които никой не чете, само и само да се изтъква! И по вестници пише, и в интернета спами пространството с глупостите си! Баси грандоманията, тоя пък за кой се мисли бе?! И т.н.”. Наистина, защо пиша тези свои анализи, публицистични статии, есета, философски текстове, книги и пр.? Няма да казвам, че съм загрижен за ставащото и затова си вадя очите пред монитора и ден, и нощ. Едва ли някой ще ми повярва и че – понеже съм ангажиран човек – се опитвам с каквото мога да повлияя на толкова неблагоприятната ситуация, в която живеем. Не мисля, че някой ще ме разбере ако кажа, че не го правя всичко това за… “слава”, да не говорим пък за “пари”, понеже и една стотинка не получавам за статиите не само тук, по форуми, сайтове и пр., но и в печатните издания, които ме публикуват. Защото става все така, че пиша само за “непопулярни” вестници, които са все на ръба на фалита; те не могат да плащат на авторите си; а пък в богатите вестници, където плащат тлъсти хонорари, човек не само не може да се вреди от сръчно пишещи всеки ден особи като Валерия Велева да речем, но и поради други причини: за тези вестници са съвсем… “неприемливи” моите идеи и разбирания. “Тогава защо изобщо пишеш, глупако?” – ще се запита всеки “трезвомислещ”. На жена си, която често ми задава този въпрос, отговарям така: “Защото това ми е работата, философ съм, и работата ми е да пиша”. Тя много-много не хваща вяра на тези думи, но поне мълчи и “злорадо” се радва на… “непрактичността” ми. Но наистина смятам, че това ми е работата; също така сам успокоявам съвестта си (след като съм поставил семейството си в доста тежко положение), че все някой трябва да каже нещата, които аз казвам, и които минават в главата ми. И понеже, от друга страна, умея да правя това, да пиша и да казвам неща, които никой друг не казва, съм си изработил правилото: “Недей да мълчиш, това е недостойно!”, което частично успокоява личното ми безпокойство относно смислеността на това, което правя. Но има нещо друго и още по-важно, на което тук искам да обърна внимание. Става дума за това, че по свой си начин съм загрижен също и за това, което става в главите на хората, на моите съвременници. Много хора са така объркани днес, че в главите им цари същински хаос, пълна бъркотия. Това го констатирам не само в разговорите с такива хора във всекидневния живот, не само по горчивите думи, които долитат до ушите ми в автобуса, в магазина или на опашките за парното, но и по това, което чета във вестници, което слушам по радиа и по телевизии, но и особено от това, което чета във интернетските форуми. Един изцяло объркан човек, който не знае вече на какво да вярва, и който мъчително живее с необуздания порой от гадни мисли в главата си, е изключително страдащ човек, на който може и трябва да се помогне. С такива хора трябва да се разговаря най-просто, разбрано и човешки. Това обаче не го правят нито “медиите” (които шумят по безкрайно досаден начин за някакви ефимерни, фалшиви и уж скандални “новини” и нагли, гаднярски “коментари”, с които се издевателстват над нас!), нито пък политиците, нашите “довереници”, изпълнени с отвратително високомерие към нас самите, нито пък никой друг. И ето аз пък се опитвам да разговарям със своите статии именно с такива хора и по особен начин да им… помагам. И смятам, че тъкмо това ми е работата като философ и психолог (за малко да кажа: като… “интелигент”; но в последния момент се спрях: понеже до такава степен е опошлена у нас думата “интелигенция”, че нормалният човек вече го е срам да се нарече “интелигент”!). Как помага философията ли? Тя неслучайно съществува от векове. Избуялите в главите на “обикновения човек” горчиви мисли трябва да бъдат подредени, защото те – ако това не стане – съдържат в себе си една ужасна разрушителна енергия. Обърканият, невярващ вече и в собствените си сили човек, който се е отказал от потребността да разбира сам, е лесна жертва за манипулаторите, за днешните, както ги наричаме, “популисти”. Те затова са така много днес, и затова са така нагли: надушили са, подобно на лешоядите, че жертвите са много и че са съвсем лесни. Днешните манипулатори (от “Атака”, а и някои други “кандидати на славата”, които тепърва ще се появят!) на объркания човек започват да му казват какво да мисли, и той като удавник се хваща за подхвърлената сламка. Обезвереният човек е податлив на какви ли не “нови вери” и на какви ли не утопии. Ето затова днес така пошло се експлоатира най-вече “националната идея”: тъй като тя съдържа в себе си огромен заряд от лесни за схващане и уж “грандиозни” и “величави” лесносмилаеми мисли. Във времена като нашето са се появили и утвърдили най-човеконенавистническите доктрини – тези на комунизма и национал-социализма (фашизма). Днес същите доктрини, независимо от историческия си провал, печелят привърженици, което е печално и много страшно. На тях трябва да се противодейства по всякакъв начин. Аз съм намерил свой начин: ето, аз го правя със средствата на философията, пишейки своите статии и книги. Поставям най-различни теми – философски, психологически, нравствени, политически даже, без никакви ограничения на проблематиката. Надявам се, че моите статии, като предразполагат читателя към сериозен и по-задълбочен размисъл върху най-остри и съвременни проблеми, да му помагат не само да се ориентира, но и да почувства един своеобразен терапевтичен ефект. Един вид, казано съвсем просто и разбираемо, да му става по-леко на душата благодарение на тази философска медитация. Този тип терапия чрез… философия и размисли, съществува вече в САЩ и там това е нещо най-модерно, макар че то си е съществувало от векове в заниманията с философия. На мен ми се струва, че ако направим така, че философията да стане по-близка на човека, то това ще има оздравителен ефект не само върху неговия душевен живот, но и върху обществото като цяло. Защото само чрез разпространението на едни жизнеспособни идеи и едно наистина здраво съзнание, което се бори и преодолява хаоса и така намира удовлетворение, може да се помогне на объркания и обезверен наш съвременник. Друг начин няма. Това най-общо казано е моя замисъл. И затова аз всеки ден пиша своите статии. Някои намират статиите ми за съвсем разбираеми, други се оплакват, че не разбират. Изглежда мнозинството няма търпението да се задълбочи и да прочете докрай една или друга моя статия. Ние сме отвикнали от четенето, от полагането на умствени усилия, от трепета самостоятелно да вникнеш и със свои сили да разбереш сам, да откриеш значим за себе си смисъл. Предпочитаме “сдъвканата каша”, която услужливо ни предлагат амбулантните търговци на съвест и медиите. Това е естествено, особено след като пък на “пазара” се подхвърлят толкова лесни за схващане и съвсем “нетрудоемки” готови мисли. Но първото условие на философията – и на човешкия живот изобщо – е свободата. Не е лесно да се живее с нея; без свобода наистина много по-лесно се живее. Затова днес мнозина мечтаят за “силната ръка”, която щяла да ги оправи. Аз решително възразявам срещу една такава гибелна утопия: ние бяхме “оправяни” от една толкова силна ръка, и какво се получи тогава?! Пълна отврат, трагедия, затова сме и до днес така нещастни. А е вече крайно време да станем разумни хора – едва тогава ще заживеем нормално. Срамота е да се излагаме така, да не мислим, да се държим като стадо, което блее за пастира си, да се увличаме по “булевардни моди” от типа на простотиите на Атака – след като след броени дни влизаме в семейството на европейските достойни народи. Аз подтиквам своите читатели да тръгнат самостоятелно по трудните пътища на самостоятелното разбиране и на свободната мисъл. Аз провокирам читателя си с понякога твърде “крайни” и дадени в “оголен” вид идеи, за да пробудя у него желанието самостоятелно да разбира и да търси своята ориентация в “драмата на живота”, която не трябва да допускаме да се превърне в трагедия. Всичко тръгва от отделния човек. Затова аз съм се ориентирал към него и към неговата способност да схваща. Всеки сам трябва постигне истината, удовлетворителна за него самия – и само така може да внесе мир в душата си. Друг път няма. В това се състои “лечението” на душите чрез философия, към което аз се опитвам да подтиквам читателите си. Всеки сам, ако е загрижен за своя душевен мир, трябва да направи нещо, за да постигне оня смисъл, който може да задоволи неговата лична способност да схваща. Този смисъл не стои на… улицата, подобно на загубена ценна монета, към която всички се юрват – и която в страхотна блъсканица се опитват да присвоят. Този единствен автентичен смисъл може да се роди само вътре, в собствената ти душа. Той не може да се “подари” някому, както уж щедро правят шмекерите от “Атака”, нито пък да бъде “присвоен”. Нашето богатство е в душите ни, в душата на всеки един поотделно. Само ти самият можеш да го откриеш и да се възползваш от него. Одисеята на духа и мисълта трябва да я преживееш сам - и едва тогава ще можеш да се възползваш в пълна мяра от техните богатства. Друг начин няма. Ето защо пиша своите статии и книги.
  15. Живеейки, човек следва определени ориентири, без които животът се оказва абсурден. Преди всичко е важна посоката, насочваща пътя, по който уверено или със съмнения вървим – до последната си минута. Но посоката съвпада с мен самия, тя не може да е извън живеещия, сам пробиващ своя път в съществуването си. Ето защо не мога да живея както искам ако не съм наясно преди всичко друго със самия себе си. Но опитвам ли се настойчиво да постигна тази съдбовна яснота, без която съществуването ми неминуемо ще се превърне в лутане без път и посока? Обикновено разчитам на това, че посоката, която нося в себе си, е вярната - защото щом е моя, как тогава може да е невярна?! Но ето че тук се появява коварният проблем: а може ли посоката да е вярна ако аз самият не съм верен - и “подходящ” за самия себе си? И на какво трябва да съм верен, спрямо какво следва да съм подходящ? Как да постигна така необходимата ми вярност към живота си, как да стана подходящ за него, мога ли да живея пълноценно, истински? - ето ги въпросите, от които като че ли зависи всичко останало. Това как? - нима съдбовното не е тъкмо то? Има много философии на живота, които превъзходно отговарят на въпроса “Защо живея?”, “Какъв е смисълът?”, “Какво е животът?”, “Коя е истината?” и пр. Но въпросът “Как да направя живота си истински, пълноценен, автентичен?” често е забравян или оставян без отговор. Изглежда се е смятало, че всеки следва да се справя сам - както и доколкото може. Уменията за живот, т.е. решаващото, кардинално значимото, съдбовното, най-трудното, са били оставяни “за впоследствие”. Вярвали са, че те зависят от “опита”, трябва да бъдат “извличани” от самото живеене и предоставяни на избора на отделния индивид. Но ако се остави първото за “по-нататък”, то какво ще излезе от това? Трябвало да се лутаме, да пилеем време (най-ценното време: когато сме млади!), от и чрез страданието да постигаме удовлетвореността си от живота, да живеем “опипвайки” докато налучкаме някога вярната посока. Но нима някой тръгва на път ако няма представа за посоката - и най-вече за това как ще се добере до “мястото”, което така силно желае, което магнетично го привлича? Пътуването без посока и готовност е именно абсурдът, за който стана дума по-горе - и от който трябва да се отървем навреме, а значи по-рано. С него не може да се живее, а това, което все пак правим, не заслужава да се нарече живот. Това е ясно, но как да станем готови за живота още преди да сме живели? Нима такова изискване не е нов абсурд на мястото на предишния? Съществуват “техники” да се живее, които свързват в едно съответните умения. Но тези последните от своя страна не само може, но и задължително трябва да се придобият преди опита, преди да сме се хвърлили в “океана на живота”. (Този океан не може да се нарече “тих”, нали?!) За живота живеещото трябва да има усет, който ни е даден наготово, това е талант, зависещ пряко от степента на нашата жизненост, от откритостта ни спрямо самия живот. Уменията и “техниките” на живеене обаче могат да се “учат” и усвояват, при това и преди да сме започнали да живеем истински. (Нима се хвърляме в другия океан без да сме се научили да плуваме?!) Усвояването чрез всекидневното прилагане в живия опит им придава оная достоверност, която ни е така необходима. Свободата открива пред всеки един от нас безброй възможности и много насоки на живот, а само от нас зависи коя ще изберем. Как обаче да избираме, след като всичките не можем да “пробваме” и “изживеем” - защото все пак животът ни е само един? Вижда се, че ни се налага да усвоим “изкуството да се живее”, което е неотделимо от изкуството на свободата, а двете заедно неизбежно раждат отговорния пред себе си и пред своя живот човек. Само тогава животът ни ще стане “произведение” и творение, докато всичко останало просто не е достойно за човека именно като човек. Затова и истините, които дават живот на това единно и достойно за човека изкуство се обединяват в една “етика” или философия на достойнството, определяща усещането за пълнота от живота ни, без което няма смисъл да се живее. Само в нейната оптика можем да видим и разпознаем своето “Как да живея?”, за което наистина няма предварително дадени и готови правила. Никога не е късно да започнем да живеем истински и пълноценно, защото тогава да не опитаме още сега? Понякога става така, че нещо привидно незначително и случайно изведнъж придобива огромно значение и започва да играе несравнима с нищо роля в живота на даден човек. Една среща с непознат преди човек, дори една дума, казана от някой, някаква необичайна ситуация, която е способна да проясни погледа ни, също така, например, гледката на “звездното небе над мен” в една омайващо уханна лятна вечер, чиято прелест преди не съм забелязвал и пр. могат да станат знаци на промяната към по-добро, за която копнеят душите ни. Нима е невъзможно такъв изключителен жизнен смисъл да придобие и прочитането на една интернет страница - например тази, която сега е пред очите ти, уважаеми посетителю на този сайт?! Да опитаме?
  • Разглеждащи в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×

Информация

Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.