Dioia

Точно за това се бях замислила в последно време. Светът на възрастните е пълен с условности. Усложнили сме максимално всичко, което сме успели. Всъщност ние никога не се разделяме с детството. То просто е затрупано от отговорности и усложнения. Детето е чистата същност на всеки от нас. И понякога в определени моменти тази наша същност пробива през пластовете усложнения, за да ни напомни, че тя това сме ние. Не знам къде си израснал, drahshta, но много ми напомни за едно друго момче, което забравяше всичко на света на брега на Марица... Сега сигурно е намерило себе си някъде там... Но на мен ужасно ми липсва.

drahshta, Нещо подобно ми се случи и на мен преди години. Ходех известно време на йога, не защото имах някакъв интерес към нея, а просто за компания на една приятелка. Нищо не ми беше ясно от йогата, пък и не се стараех особено. Въобще такива неща не ме интересуваха. Смятах всичко, което се различаваше от общоприетите научни схващания, за абсолютни глупости на някакви наивници, общо взето "не много наред". Физиката за мен беше бог, психологията, биологията бяха абсолютни авторитети. И така както веднъж си медитирах абсолютно незаинтересовано /на тренировка, разбира се, ако мога да се изразя така, защото вкъщи въобще не си давах труд да правя такива неща/ изпитах онова усещане, за което ти говориш - олекване на тялото и т.н. и т.н, и отгоре на всичко усетих, че нещо от мен полита нагоре. Няма да ти описвам как си изкарах акъла! Хванах се за всичко, което намерих едновременно, отворих си очите, вкопчих се за постелката. Разказах на учителката, а тя се смееше и ми каза да не се страхувам. После ми се случи още два пъти. След което въобще се отказах да медитирам. Години по-късно с мои познати и приятели, пък и с мен, се случиха някои неща, но аз вече бях започнала да мисля самостоятелно и да чета повече, а не да приемам за неоспоримо и неопровержимо това, което се твърди в учебниците. И сега малко ме е срам от онзи дълъг период, в който имах самочувствието, че знам всичко, и за всичко имах готов отговор, когато раздавах категорично квалификации наляво и надясно. И най-вече затова, че така изгубих много време и пропуснах много интересни хора покрай себе си.

Сигурно на някои от вас се е случвало, да не обърнете навреме внимание върху някои "случайности", станали с вас преди някои събития във вашия живот. И после да си дадете сметка, че те са ви подтикнали или са можели да ви предпазят от това, което е последвало. Или просто да ви предупредят. Много хора смятат, че такива "знаци" по пътя действително съществуват. Как да ги разпознаваме и разбираме? Разкажете вашата история.

"Бог" е условно наименование. Не го персонифицирай. Всечки ние сме част от "Бога".

Morfey_A, знам за ентропията, но за това, че живите същества противоречат на ентропията, не съм чувала. Разкажи накратко или кажи откъде може да се прочете.

Ох, за съжаление, според автора на книгата не съзнанието на всеки отделен индивид определя събитията. Иначе представяте ли си колко реалности ще имаме? infinity1305, и аз само допускам, разбира се. Но засега вътрешното ми усещане не отхвърля тази идея. Защото май всеки от нас си формира мнение по този въпрос някъде там...

Аз лично не не наемам да твърдя нещо категорично, но мисля, че има логика в това, което пише в книгата. Просто реших, че за някой може да е интересно какво мисли един квантов физик по въпроса. Но това не може да се разбере от моя преразказ. А ти сигурна ли си, че той не е прав?

Знаете ли, чета една книга, написана от квантов физик. "Физика на душата". Според квантовата физика, не само според този автор, не съществува събитие, преди да се е появило съзнание, което да го регистрира. Съществува само поле на вероятностите. Тоест съзнанието прави събитията и въобще света около нас. Такава гледна точка не е нова. Интересен и нов е начинът, по който този автор е стигнал до нея. Освен това там може да се намерят и доста други интересни неща.

Предлагам следната последователност на разсъждения: 1. Какви най-важни качества трябва да притежава учителят? 2. Кога един учител си е свършил работата? Моят отговор е: 1: - да обича децата; - да ги уважава като личности; - да обича "своята" наука. 2: - един учител си е свършил работата, когато накара тези деца да заобичат "неговата" наука. Мисля, че може да се тръгне оттук.

От пети клас моят син учи руски език като втори език. Започна с огромно желание. След година и половина обучение не само той, но и другите деца, учещи при тази учителка, посрещат часовете с напрежение и неприятно чувство, загубиха всякакъв интерес към езика и няма да се учудя, ако скоро намерят начин да не влизат в час. Не искам да се впускам в подробности как протичат часовете. Как предлагате да бъде оценявана тази жена? По брой приети ученици в други училища? А тя какво общо ще има с това? Вашият критерий прилича на някаква неясна колективна оценка. А този тип учители ще продължават да отблъскват децата от предмета, който преподават, и от училището.

В трети клас трябваше да преместя сина си в друго училище заради една меко казано напълно изперкала учителка, която изпитваше удоволствие да издевателства психически над децата. За нея не последва никаква санкция въпреки жалбата ми до министерството и до инспектората. Всъщност на никой от тях не му пукаше от това, какво се случва в училището. От Агенцията за закрила на детето само ми обясниха какви по-страшни случаи имат и как всъщност нищо не могат да направят, защото всичко зависи от директора. А деректорката беше близка с въпросната госпожа, така че, за да прекратя тормоза над малкото ми дете, което вече вдигаше температура след всяка поредна психоатака, трябваше да сменя близкото училище с далечно и да влача всяка сутрин 8-годишния си син на няколко километра от къщи. Имам още доста примери. Сега кажете вие дали трябва да се оценяват учителите.