Премини към съдържанието

cefules

Потребител
  • Публикации

    111
  • Регистрация

  • Последно онлайн

Харесвания

1 Неутрална репутация

4 Последователи

Всичко за cefules

  • Титла
    Редовен потребител
  • Рожден ден 14.09.1969

Информация

  • Пол
    Мъж

Контакти

  • ICQ
    0
  • Интернет сайт
    http://cefulesteven.blog.bg/
  1. Ето кой ще черпи утре!

    Да не избягаш?

  2. Честит рожден ден!

  3. Честит рожден ден!

  4. Цветето е просто желанието на което не можем да устоим, цветето е един вид обричане на щастието, а рядко щастието се оказва такова каквото го виждаме, а причините героя ми да го откъсне са комплексни и има от всичко онова което е споменато от теб. Благодаря ти. Много ме усмихна, защото провокирам ли въпрос, за мен е повече от това да дам отговора. Благодаря ти. Нали се досещаш, че много ме зарадва. Благодаря ти.
  5. Има дяволски същности жената. Има и дяволски цветя. Спрях за кратко колата да се облекча сред дърветата край шосето. И тогава го видях. Не приличаше на истинско, а сякаш дишаше. Тъмносини със златисти жилки и с остри краища, като рога. Стеблото му до коляното, дебело колкото показалец. По-скоро непознато отколкото красиво. Приближих се до него, настръхнах. Възбуждаше аромата му, напомняше на плът. Когато посегнах да го откъсна, чух глас зад себе си: -Не го прави! – стреснах се. Обърнах се и видях стара жена, преметнала на гърба наръч клони, а през рамото торба препълнена с треви и цветове. -Билкарка ли сте? – попитах. -Да, умен си, прозорлив. Не го прави. -Отровно ли е? -Не, не му посягай. Просто недей. -Сигурно е много рядко. – предположих. -Откъснеш ли това цвете, до края на живота си ще живееш само с една жена и тя ще те обича до смъртта. Само с една. Засмях се. Стори ми се, че на нейните години, трябва да смята това с което ме плаши за благословия, не за проклятие. -А, ако искам да живея с една? – попитах. -Опитах се да те предпазя. Никой не ми вярва! – тросна се, обърна се на пети и тръгна през гората, сърдита и мърмореща. Не отговори на въпроса ми. Какво му е лошото да живееш само с една. На двадесет и четири съм. Сигурно съм имал двеста и четиридесет в живота. Е, не толкова, но струват ми се даже повече. Лица, парфюми, светлина. Размиват се в единство, ала то ме разкъсва. Имал съм много жени, сериозна връзка съм нямал. Май и не съм способен. Винаги когато нещата тръгват към задълбочаване с някоя явява се друга. Раздвоен между тях, намирам си трета. И сега така. От седмици излизам с едно момиче. Мисля обаче за друга. Яви ми се като дявола. Само за да ме изкуси. Има дяволски същности жената. Не е по-хубава, подкупваща е с усмивката си. Флиртува, играе си, мяука като се смее. Даде ми да се разбера, че приключение с нея не би било просто приключение, а и приключение когато от толкова кратко си с жената към която искаш да имаш сериозни намерения е неуместно. Как го правят хората? И да ги попитам няма да ми отговорят, защото сами не знаят, то просто се получава. Това е. И не е въпрос на избор. Късам цветето. Ядосано го късам даже. Не, че вярвам на суеверните думи на билкарката, а защото не ми отговори на въпроса. Имам си свободата, вярно е. Май нея обичам и това е истината. За това си създавам ситуациите. Не мога да обикна жена, както съм обикнал...ето тези разбити планински, третокласни шосета, по които минавам за първи път, все за първи път. Кръстосвам страната на длъж и шир. По малко служебни задължения, повече скрита жажда за чергарски живот. Лошото е, че не мога да се примиря със себе си. С всяка мога да се сближа, близък обаче никога няма да стана. Не бързам и не закъснявам, не съм очакван с нетърпение или тревога. Все едно е дали ще стигна в осемнадесет или в два след полунощ. И дори да не стигна. И ме ужасява мисълта, че някой ден ще реша да не стигна и няма да има друга мисъл, както няма и друг човек, този който да ме чака, заради който да си заслужава да стигна дома. Една жена е достатъчна. Две, не са. Вековна мъдрост. Не ми отговори какво му е лошото. Спирам колата. Спирам я пред дома на тази за която мисля, но краката ми не ме водят към вратата й, а надясно по тротоара и продължавам пеш към заведението в което работи момичето с което сме заедно от известно време. Скача в прегръдката ми, едва не изпусна таблата, но намери време да я остави на една от масите. Давам и цветето. Малък жест, тривиален, но изчервява се. Не ми е в маниера, това я подкупва. Пита ме какво е цветето. Отвръщам й кратко: омагьосано. След седмица повярвах, че е така. Вече никоя друга не се въртеше в главата ми. Не се откъсваха очите ми от нея. Дори когато не беше пред тях, пак образа й витаеше. Отложих много пътувания да съм близо до нея. Използвахме всяка свободна минута да сме заедно. И скоро се случи очакваното. Заживяхме заедно, а през последвалата година, сватбената церемония беше най-скучният ден в живота ни. Заради многото хора, заради многото цветя. Нямахме нужда от толкова. Достатъчни си бяхме двамата и онова единствено цвете, което толкова бързо увехна, ала промени толкова живота ни. Рядко оставах сам, но в тези часове все си водих въображаеми диалози със старата билкарка. Все я питам какво му е лошото, а тя често ми отговаряше: “Дължиш щастието си на магия. Ето какво!” Разсмивах се и прогонвах образа й. Глупости! Един ден, обаче ми отговори по-сериозно: -Защото посегна на желание. -Не те разбирам! – отговорих й на глас все едно беше пред очите ми. -Желанията са диви цветя. Те растат, важно е за тях естественото развитие и естествената смърт. Не могат да се откъснат и да се пренесат в жертва на друг. -Махай се! – креснах й и тя изчезна, но достатъчно ме разстрои. Побърквам се. Тези въображаеми спорове водят или луди или самотници. А аз не съм самотник! Хладни тръпки ме обляха при следващата мисъл: “Но не се държа и като луд!” Когато я прегръщах тревогите чезнеха. Изпитвах желание да сме през цялото време заедно. Разказах й за цветето, а тя се смя. Много се смя. Макар да й признах всичко, дори че се бях запътил към друг адрес. А после не намерих време да я помоля да ми прости, тази толкова ненужна откровеност. “Откъснеш ли това цвете, до края на живота си ще живееш само с една жена и тя ще те обича до смъртта. Само с една.” Билкарката се оказа права. При раждането успяха да спасят само дъщеря ни. Тя боледува. Много боледува. Нуждае се от мен. Дори не може да излезе сама, а трябва да бутам количката. На двадесет е вече, но няма да си има другиго. Иначе е хубава, много е хубава. Пълна двойница щеше да е на майка си, ако не беше цвета на очите й, а той същият като листата на онова откъснато цвете. Тъмносини и със златисти нишки и често когато виждам радост в тях си мисля, а вчера не издържах и го казах: -Заслужаваше си!
  6. Най-после и току - що разбрах, часа и мястото. Когато и където, ви каня. Двойната премиера е сигурна и нямам чувство, че върша кощунство, че на Разпети петък ще представям книга със заглавие: "Еротично по коприна". Думите са се ляли, вярно: дръзки и разголени, но в трепетните усещания на тялото съм влагал цялата си душа и сърце. Дори да е имало греховното, изгоряло е на кладата от черни мисли въглени, върху последната искрица по нея, тази която съм имал и изгубил, тази която съм срещал отново, с друго лице, тяло и име и спомени, но носеща в себе си духа на Вечната и единствената. Тази която живее в теб или тази която прегръщаш. Нимфата, котката, нестинарката. Тази която се опитвам да описвам от месеци /в "Той и тя"/, какво говоря, цял живот се опитвам да опиша/и къде ли не/. Тази която преди дни, не успях да назова с какво ме привлича,/макар постинга ми е още в горещи/ но ти знаеш с какво привлича теб, а ти която го превличаш, няма смисъл да знаеш, защото прекрасно е като факт, че просто го правиш. Стихосбирката не е за жената и жените, които са били повод да напиша стиховете. Стихосбирката е изобщо за Жената и на всички жени. Защото един идеал и трепет е създал съвършенството ви. Чакам всички които сте ме чели или сте попадали на мои стихове. Всички които сте от Велико Търново или се намирате по това време в Старата столица в 16. 00 часа във филиала на Окръжна библиотека, кв. "Бузлуджа". И това е едната част, а другата ще е и представянето на "Седем порти". Разкази. Малко приказка, малко черен хумор, на места не толкова черен, на места леко откачен, на места малко повече от леко. Притчи за живота и страстта. Притчи за бита, на места на границата на кримката, на места преминава във фантастика. Историите са различни по жанр, събирал съм ги следейки интереса към всяка една проявен главно в блога. Общото почти всички е неочаквания финал. И отново Тя, неуписуемата, тази която е и в "Еротично по коприна", също е в почти всички разкази. Чакам всички които сте ме чели и сте харесали мои разкази. Всички които сте от Велико Търново или се намирате по това време в Старата столица в 16. 00 часа във филиала на Окръжна библиотека, кв. "Бузлуджа".
  7. Спрях се, точно в мига, в който щях да я нарека „моето момиче”, последният път като използвах това обръщение, девойчето скочи на врата ми и със смях и сълзи, заповтаря: „тате, тате, тате”, на тази й възраст беше съвсем естествено да не вярва ни в Дядо Коледа, нито в загиналия автомобилен състезател. Задърпа ме малката за ръкава, като на буксир и додето се опомня какво става, вече бях пред майка й, а тя като ме зърна, като се разкикоти. „Този ли, този ли…”-повече не можа да каже, хвана се за корема, посиня от смях, удряше с крака в земята, пляскаше се по бедрата, а те едни дълги и тя една стройна. Изобщо не й отива да се хили като ряпа. Полудял е света. Какво толкова смешно. Нещо се опитах да посъветвам момичето й. Като по-възрастен, зрял и кипял. Трябваше да го кажа, а щерка й трябваше да ме изслуша, вместо да предизвиква целия панаир. Както и да е, случката е друга. За да избегна подобни неприятности, премълчах коварните думички. За какво става дума? Още е март, дами и господа, още е март. Зимата беше люта, но бързо се стопли. И все пак е март. Хладно е сравнително. Знам, че хормоналните стихии, разгорещяват и на една тийнейджърка може да е по-топло отколкото е, но тя трябва да си направи сметката, да прецени рисковете на поведението си, да разсъди трезво и логично, а не да се подава на емоциите си. Още е март, а тази мода крие рискове, дори да е юни или юли. Пише го и по списания и по вестници. И в сутрешните блокове на най-популярните канали обсъждаха проблема медици. Младите обаче не щат да чуят, не щат да знаят. Хареса ли им нещо, правят го. Е, момичето има хубав кръст. Няма шест пет. Всъщност има малко мазнина, а щом я има на тези години, ако продължава в същият дух, след време ще си има проблеми със сърцето и паметта и сигурно ще тежи сто двадесет и два килограма. Жена ми е само сто двадесет и един. Ако дойде ред, ще й кажа и това, но актуалният въпрос е голият й кръст. Якето й късо, късо. Джинсите й ниско, ниско. Вижда се даже край от прашка. Спряло се е на светофара. Ръмжат коли около нея. Сменя се светлината и трябва да преминем, но имам време да й кажа: -Ще ти се разболеят яйчниците, бе…-рекох възможно най-загрижено, а „моето момиче” си казах на ум. -Простак! – отсече момичето, а минутка по-късно в обезлюдената улица по която свих ме пресрещна заедно с кавалера си. Някакъв на годините й с буйна коса и брадичка а ла Дартанян. Цапна ме само веднъж. Искри ми изскочиха. Хванах се за окото. Нямаше нужда от огледалце за да се сетя, че е насинено. Ама, че възпитание! „Насилието ражда насилие! Всяко действие има равно по-сила противодействие!”-поне да ме беше изчакал да му го кажа. Явно родителите от родителите си нищо не може да научи. Но като се държи така, живота ще му покаже правото и кривото. Не можеш да удряш в окото всеки човек който изразява личното си мнение за голия кръст на гаджето ти. При това, забелязват се мазнини. Свивам по улицата, един тип ме пита какво ми е на окото. Какво му влиза в работа. Гледам, че са гарирани коли, вдигнати са капаци. Хората си чакат возилата имат нужда от тях, а той вместо да им ги поправи блее по улиците и оглежда насинените очи на минувачите. Бакшиш сигурно чака. За да си свърши срочно услугата иска да му кихнат повече. Само това ще да е. Иначе, не виждам причини. Ако искам не със синьо око ще тръгна, а с резедаво на точки. Последното направо си му го казвам. Гледа ме зяпнал и макар окото ми започва да подпухва и да се затваря, искам да отворя неговите, затова продължавам: -Не обвинявай демокрацията за поведението на младите. Като възпитавате зле децата си, те постъпват така. Удрят по дясното око всеки който иска да им каже нещо, което отдавна трябваше да са чули от безотговорния си родител. И вместо да си мислиш, че системата ни е виновна за всичко, трябва да даваш положителен пример на подрастващите! Това трябва да правиш, а не да разпитваш хората защо им е насинено окото. Сринах го с железните си аргументи. И вместо да намери свои, разумни и логични, че да защити себе си и каузата си, че може да пита в работно време, защо човек се носи по улиците със синьо око, напълно оправда думите ми, че е виновен за всичко това което се случва по улиците. Насини ми и другото око. Ще трябва да им сложа компрес. Не ми се ходи до болницата. А и този преправен като кръчма гараж, любопитно ми е какво ще ми предложат в него. Влизам, бърборят си двама пияници на масата до вратата. Не са още пияни, но им личи, че са пияници. Дори не забелязват, че очите ми са насинени. Е, как може така! Какво е това безразличие! Тези щяха да се направят на слепи, дори и с нож в гърдите си да бях влязъл в кръчмата. Дребни душици, страхливи. Ами, ако се нуждая от помощ. Може да имам и кръвоизливи и сътресение на мозъка. Вън, може и да са насилниците. Те, пият си и изобщо не им пука. Зад бара една дебелана. С някоя друга конска сила по-мощна и от чудовището у дома. Питам я какво има за компрес, тя ме гледа със съчувствие. Разбира, че ме боли, а аз, че не е толкова възрастна, че да се отпусне до такава степен. При това е с добро сърце, но само с добро сърце не можеш да бъдеш пълноценен. Защо не ходи на фитнес и в козметично студио. Парите ли не й стигат! Ако не й стигат да се замисли за нещо по-доходно от някакъв си гараж с двама пияници. Възможност ли няма! Шанс? Всички имаме шанс. Условията са равни за всеки. Само оправдаваме неуспехите си като казваме, че този или онзи ни виновен. Ще й го кажа друг път. Сега имам работа по себе си. -Щом е за компрес имам нещо по-хубаво от джина. Бърка под плота и вади…Няма да повярвате: домашна ракия. Безсрамна дебелана, как може, това е престъпление. Как може в заведението си да предлага домашна ракия. Толкова съм шокиран, че се държа неадекватно. Питам я, какво й дължа, а тя: -Не, не. Това е от мен. Не се продава. За мен си е. Предпочитам това което пия да си правя сама. -Защо, какво има, да не би останалото да ви доставят съмнителни източници? -О, не, моля ви, не го разбирайте така. Всичко е както трябва, но аз си обичам домашната ракия. На фабриките не мога да се доверя. Натуралното си е натурално. -И мислиш си, че проверена из света технология, инспектирана от най-добрите специалисти, със сертификат за качество е по-лоша от технологията на някой селяк, който няма и основно. Това е меко казано абсурдно. И освен това, не вярвам да го правите от добра душа. Вие ми бъркате в джоба. -Какво?! – ококори се дебеланата и даже очите й се насълзиха, защото истината боли.- Но аз не искам да ми плащате! -Рекламирате си ракията. Както се казва на жаргонен език: „зарибявате”. Давате ми сега без пари, а утре ще поискате. Само, че тази ракия си произвеждате сами и тъй като правите данъчни нарушения ми бъркате в джоба… Опомних се в градинката на около петдесет метра от гаража. Като ме сграбчи се ужасих, че ще ме изнасили. Толкова чист и искрен човек, нищо чудно да я възбуди, но жените напоследък май не ценят това качество. Хватките които последваха обаче не бяха от кама сутра, а от кеч. Няма право да изхвърля така клиенти от заведението си. Клиентът преди всичко. За това не й върви бизнеса. Опитвам се да се изправя. Боли. И крака изкълчен и ръката. Носа кърви, само с едно око едва гледам. Тръгвам към болницата. Спира се таксиметров, иска да ме качи, но знам им номерата. Махам му да си тръгне. Щях да му наговоря много неща, но боли ме челюстта, пазя си силите за лекаря. Знам ги какви мародери са и трябва да се подготвя. Че ме биха, биха ме, но не искам и да ме одерат. -Искам най-официално да ви предупредя, че разговора ни се записва и ако ми предложите някоя странична тарифа за услугата, може и ще бъде използвано срещу вас в съда. – казвам го, а лекаря кима, даже се и усмихва, съгласява се, че ми е право и оставам три часа и тридесет и два минути на пейката срещу кабинета. Възмутително. Защото съм честен, защото не искам да мина по втория начин ме оставят толкова да чакам. Най-накрая все пак приема ме. По очите му се чете злорадство. Извинява се обаче и щеше да продължи извиненията, ако не бях го прекъснал: -Знам защо се наложи толкова да чакам. Моля ви, спестете си лицемерието. Очите на сестрата мятат мълнии. -А на вас ще кажа!-обръщам се към нея-Не е противозаконно, но е неморално да рекламирате по такъв начин кабинета си. Голите ви колене имам предвид. Вярно не е луд този който яде зелника, а този който му го дава, но да се възползвате от несъвършенствата в закона за порнографията е некоректно! -Моля? – ококорва очи с трениран да предизвиква сексуално усещане израз. -Медицинска сестра с голи колене, какво е това, ако не неправомерна реклама с неправомерно използване на порнографски средства. Лекарят си притиска устата, зачервен е, просълзен е. Не знам, астматичен пристъп ли има или едва си сдържа смеха, но сестрата така ми бие инжекцията в дупето, че ако не бяха ми толкова подути клепачите очните ми ябълки щяха да изхвърчат. Прибирам се у дома, а моята жена ме пита: -Пак ли! Толкова е ограничена. Нищо не разбира нито от икономика, нито от политика, нито от обществени взаимоотношения. Сядам пред компютъра и започвам да сърфирам. Има форуми и блогове. Ще си кажа и ще им кажа всичко. Тук поне бой няма да ям.
  8. И се чудя и се чудя от къде си ми познат не само по физиономия, ами и по стил на писане и накрая зацепих - блог.бг :) Хаха, здрасти ;)

  9. Благодаря ти, много ти благодаря
  10. Вълшебство сътворено с думи.Успех!

  11. Побъркан и демоничен не съм писал винаги на компютър. Търсил съм празно място по изподрасканата тетрадка, писал съм по вътрешната страна на разпрана кутия цигари, по билети и официални документи, по стените на ареста като войник, по салфетки и по покривки. Не! Писал съм, преди всичко върху паметта си с острият молив на дивото преживяване на мигновението. Разголени мисли, най-страстните думи, риалити поезия. Грабнато усещане от устните ми преди да целунат или се свият от болка, от пръстите ми преди да докоснат или побъркани по неизпълним копнеж да докоснат, заиграват по клавиатурата. Писал съм себе си. Най-еротичните ми и най-жарки изповеди. Писал съм за минути това което се е натрупвало в мен за години. Сигурен съм, че преживяванията са и твои. И на всеки който обича да обича, който дори да е наранен от това, че обича пак обича. Който се бори с изкушението, който не може да му устои. Който се спуска като сърф по гребена на лудостта си. И подобно пикиращ гарван откъсващ гроздов салкъм, целува гръдта на съвършеното усещане. Който се влюбва от пръв поглед. Който люби до сетно дихание. Най-нежните ми най-страстни преживявания са писали с моите пръсти, не самият аз. Стиховете се трупаха ли, трупаха, дълбоко в себе си съм имал желание да ги издам, но не съм го съзнавал, просто са чакали деня си. И Слънцето изгря за тях. „Еротично по коприна”. Това е името на малката книжка в която събрах по-скоро импулси, отколкото стихове. Потоци на мисълта, потоци на страстта, намерили най-нежният начин по който могат да се изразят. „Еротично по коприна”, задъхани ритмични поетични изповеди. Най-дълбоките и най-съкровените на всички нас влюбените и любещите, човешки, твърде човешки Каня всички мои приятели на премиера на „Еротично по коприна” която ще се състои на 6 декември, четвъртък, в 17.30 ч., в София, в Хостел Мостел, бул. Македония 2А. Как се стига до Хостел Мостел? Намирате се на десния тротоар на ”Христо Ботев” на пл. Македония. Завивате пак вдясно към Руски паметник и след 20 м. виждате табелата горе, перпендикулярна на сградата. Влизате в безистена – къщата с чардака
  12. От нея поиска само да се грижи за градинката. Просто за да има сделка. Все едно му беше за градинка. И за порутената къща му беше все едно. Не искаше да се възползва от положението на малката. Прибра я преди да я прибере някой сводник или да умре от студ. Хората не й липсваха. Боеше се от цял свят. Грейна като видя къде й предлага да живее. Лика прилика беше с къщичката свила се като необщително дете, страняща от останалите, сред гъсталаците на километър и нещо от селото, а самото село от своя страна също странящо от света. Иначе в къщичката имаше почти всички условия за живот. Ток, водата ставаше за миене, къпане и за пиене в редки случаи когато жаждата преминаваше в пожар. Рискована беше редовната й употреба заради минералите надвишаващи значително допустимата граница. Можеше да създаде проблеми с бъбреците. Обеща й скоро да пробие кладенец, а на първо време трябваше да пълни туби от чешмата край реката. Нямаше и сто метра до нея. Зареждаше я всяка седмица с храна. Носеше й най-новите филми, купища книги. Козметиката която си поръчваше. Рисуваше се така като че ли всяка вечер беше на светско събитие, а не искаше да си показва носа навън. Когато й подари мобилен телефон, удари го в земята и го стъпчи. Когато й каза, че това не е живот за една тийнейджърка плака дълго. Три часа не му проговори. Обясни й, че иска да я чува и през седмицата, притеснява се за нея, затова искал да има телефон. Кимна му с разбиране и му каза, че не иска нищо друго от него, освен кратките часове в единият от почивните му дни. Разбра я, тя се боеше. Боеше се, че чуват ли се ще съкрати пътя си до нея. И опасенията й не бяха лишени от основание. Много пъти се опита да разбере нещо за миналото й. Не успя. Дори истинското й име не научи. Наричаше се с различни имена...... Целият разказ
  13. Представете си крепост със златни стени. Бездънни ровове около тях, а до ръба на рововете сган разбойници. Очите им пълни. Хипнотизирани са от гледката. Алчни до безумие, забравили глад и жажда, стоят зяпнали, дълго, дълго, докато по-силната от фантазията им биология ги пробуди, накара ги да обърнат гръб и с приведени глави да тръгнат, влачейки крака, отказали се от недостижимият си блян, разкрил се пред очите им. Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реална. Представете си, че тази крепост сияе. От по-далече, от там където не се виждат рововете й, създава чувство за кацнало малко слънце. Предизвиква усмивка. Гъделичка въздуха. Създава чувство за пърхащи разноцветни пеперуди и носещи се из въздуха глухарчета. Предизвиква радостно и закачливо настроение. Представете си я, а сега представете си, че вътре в нея броди една нимфа. В бели ефирни дрехи е, крехко тяло, детински поглед. Вижда надалече, вижда през прозорците чувството което създава, но тя е сама зад стените си, а отвътре е сумрачно. Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реална. Висока е метър и седемдесет и четири. Радва се на радостта която създава. От далече се радва. В унес се радва. В унес от който се пробужда и се опомня сама. Иска да сподели чувството от което е изолирана. Иска й се, но знае, че е опасно. Изкушава се да пусне моста и да излезе от крепостта си, но усеща, че е рано, още е много рано. Раните и трябва да зараснат. Напълно да зараснат. Белези не може да не оставят, знае го. Иска й се да свикне с тях. Да приеме, че те отнемат част от съвършенството й, за да го превърнат в очарование. Но за да опознаем белезите си, трябва да зараснат раните. Всяка сутрин тя се пробужда с чувството, че е достатъчно укрепнала, опитва се да спусне мостовете и потича кръвта. Опитвам се да опиша това което е в нея. Тя създава радостно чувство. Контактува с много хора. Връща усмивките им. Докосва се до техните травми. С докосване ги лекува. Нимфата с ефирни дрехи, гледа от прозореца на крепостта си, далечните и тъй човешки радости. Блясъкът на крепостните стени се явява бариера за погледите отвън. Никой не е в състояние да види малкото крехко създание на прозореца. Понякога, то, взема огледалце и си играе с лъчите. Праща сигнали. Слънчеви зайчета играят по лица и тела, галят, предизвикват. Опомня се някой, разбира за нимфата, но не вижда нея, а само усеща нейното послание и тя остава несподелена. Ето, че се появява завоевател. Различава се от цялата пасмина тресяща се около рововете. Всеки от нея, би се задоволил да разбие с длето част от стената и да открадне златният къшей. Този е съвсем различен. Иска крепостта. Не би дал и песъчинка да бъде откъртена от нея. Иска да запази целостта й. Копието му е огромно. Малката нимфа го вижда от далече и чак срамежливо крие очи, но наднича през пръсти. Изчервена е, но женска усмивка се е изписало по закачливото детинско изражение. Впечатлена е, иска да види битка, но се бои някой да не пострада и се срамува малко от залегналият в природата агресивен порив. Здраво се е въоръжил, затрогва е това, че е излъскал тенекиената броня тъй, че да залъгва, че прилича на златна. Затрогва я и това, че държи главата си изправена, чувства се по-висок от всички останали, а всъщност прилича на наперен майски бръмбар. Иска й се да разтвори криле, да кацне при него. Така да снижи ръст и да почувства близост, да е за секунда по-ниско от този куражлия. Притваря очи. Припомня си, че травмата която лекува е в крилете й. Тя имаше криле на пеперуда и като пеперуда полетя към пламъка на любовта си и те изгоряха. Припомням, че се опитвам да опиша съвсем реална жена. Толкова очарователна, че естествената мисъл на всеки който я съзре, първата мисъл, първичната бих казал е, че това с изгорелите криле, няма как да се случи на нея. Истината е обаче друга. Това с изгорелите криле няма как да се случи само на тази която ги няма и никога не ги е имала. Независимо дали са сиви или пъстри, и колко пъстри са крилете на пеперудите, те изгарят по един и същ начин на огъня. Тъжно й е, че не може да се снижи чрез полет. Още по-тъжно и става, че само след седмица крилете й може да са напълно зараснали, но този наперен глупчо едва ли ще е вече тук. На всичко отгоре си е лакирал коня. Преди само ги боядисваха зелени. Общо взето клоун. Но изведнъж престава да е смешно. Вижда как слиза от животинката си, промушва я. Конят пада мъртъв. Безумец е. Вижда го как тръгва към пропастта. Привързва очите си. Това май е плитка. С отрязана плитка, руса плитка, плитка в същият цвят каквито са нейните коси, превързва очите си. И тръгва към рововете. Никак не е смешно. Луд е. Възхитителен е. Не бива да прави това, но не може да го спре. Всички мисли толкова бързо минават през съзнанието й, че тя даже забравя случката. Просто спуща моста. Все още е опасно. Мостът няма перила. Той върви със завързани очи по него. Разбойниците се готвят също да го прекосят. Да го изненадат в гръб, но ги е страх от копието. Самата тя иска да затвори очи, но не може. Гледа ужасена в моста, готова да го вдигне при опит да преминат и разбойниците. Ръката й се тресе на механизма. Той е едва по средата на моста. Най смелите от паплачта правят крачка, втора, трета, но той залита. Тя надава писък, въображението й вижда как той пада в рововете, но той само леко се извръща. Съвсем несъзнателно, но това сплашва чакалите и те побягват обратно. Най-после се сеща, че е завързал очите си. Маха плитката и продължава по-уверено напред. И влиза в крепостта. Нимфата го прегръща. Хвърлят тенекиените му доспехи в рововете. Топъл хитон оплетен от светлина пада върху тялото му. Тя изтръгва плитката от ръцете му и я хвърля в огнището. Пита я учуден защо трябваше, а тя му отвръща с мила усмивка: „за да не правиш повече глупости”. Той не може да повярва на очите си. Колкото и внушителна да изглеждаше крепостта отвън, отвътре се оказа далеч по-просторна от всичките му очаквания. Разбира, че десет живота да има и по ден в стая да изкара, пак няма да му стигнат да преброди всички стаи. Объркан се чувства малко, но тя знае най-красивите места в себе си и там го кара. Слизат дори дълбоко, дълбоко в подземията. Под огнената лава, под стаята с дванадесетте нейни вещици. В прохладното мазе, където тя държи виното си. Самата тя не го е опитала. Само е знаела за него. Толкова е дълбоко в нея, колкото не е допускала да влезе дори въображението й. Разтваря се като чаша в ръцете му, пълни се с вино и той пие от плътта й. Ефектът е не само алкохолен, времето се разтяга. Чашка прави от минути - години, но години изпълнени с такова разнообразие, че минават като секунди. Дава му ключ. С нея или без нея, да слиза когато пожелае в дълбините й. Относително е времето и колко дълго трае щастието им. Една сутрин той се покачи на крепостта за да смени флага й. Реши, че е редно. Тази крепост все пак е покорена от него и трябва да носи неговият флаг. Не й поиска разрешение. Не би се поколебала, ако й го беше поискал. Щеше да махне с ръка и да го пропусне покрай ушите си. Заби флага, а после огледа света. За пръв път го виждаше от такава височина. И видя колко още има за завоюване. За миг си помисли, че това не е неговата височина. Така си и беше, но като видя флага, своят собствен, заблудата му го опияни по-силно от виното й. И понеже беше хвърлила плитката с която превърза очите си, издебна я докато спи, отряза от нейните коси, за да има смелост за поредното безумие. Тъй си и тръгна. Мислеше си, че тази крепост, щом носи неговият флаг, ще си остане негова. Още не беше толкова далече, че да изчезне от погледа му, когато видя как крепостният мост се вдигна обратно. Разбра грешката си, но твърде късно. Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реална. Представете си крепост със златни стени. Бездънни ровове около тях, а до ръба на рововете. Блясъкът на крепостните стени се явява бариера за погледите отвън. Никой не е в състояние да види малкото крехко създание на прозореца. Понякога, то, взема огледалце и си играе с лъчите. Праща сигнали. Достигат до мен сутрин. Аз живея в далечна, далечна гора. Тя не знае, че чета в сигналите й, нейната история. Отвръщам на сигналите й. Дали и тя не чете в тях, моята?
  14. Тя е вещица, уверих се, събрала тридесет и една ексцентрични изповеди. Тридесет и един характера които си приличат и се различават. Тридесет и три избрани измежду около шестотин истории. Преди няма и година й спретнах нещо като абитуриентски бал на зимният панаир на книгата, а сега вече е старица, отстъпваща място на нови и свежи истории. Характерът й е бяс, характера й е и рози. И се нарича "Бяс и рози" и вече е към края на своите пътешествия из странната ни страна. На 12. 10. тя чрез мен ви кани, на един от последните си празници. В София от 17. ч. в читалище "Г. С. Раковски", книгата ми "Бяс и рози", прави един от последните си празници. Една й последните й официалностти в живота й, преди да потъне в интимността на библиотеките. Чакам ви, чака ви и тя))) 12. 10. 2007. От 17 ч. читалище "Г. С. Раковски" в столицата. Намира се в кв. "Св. Троица" ул. "Варна" № 3
  15. Късаха ми се гърдите. Тръгваше си. Мислите ми се късаха. Целунахме се. Каза, че е глупаво. Бързичко се целунахме, сякаш клъвнахме. Винаги е така. Винаги като си тръгват. От първата е така. Минали са двадесет години. Още е така, не ми личи, а така е. Вече се усмихвам, а усмивката ми не е гримаса. Не прилича на престорена. Не тръгвам към най-близката кръчма, нито бързам да пиша стихове. Понякога изобщо не пиша. Тръгваше си, смешно е. Смешно е, че го изживявам. Този път не заслужава, просто я засегнах професионално. Стана преди месец. Получих няколко лични бележки. Не ми каза, какво и е. Опита се да ме поучава. Сигурно съм бил груб. Мразя да ме поучават, най-вече по интернет. Знам, че всички са всезнаещи в състоянието си на анонимност, мога да оправя обърканият си живот, ако ги слушам, но не съм способен. Природа какво да се прави. Отговарях й небрежно, казал съм нещо нараняващо. Краищата на думите й режеха като бръснарски ножчета. Блестяха сълзи, но не от болка, а от гняв. Задъхване преди експлозия на буря. Иронията й спасителен навес под който за кратко се криеше от собствената си ярост. Станах по-остър, изглежда в самоотбрана. Спря да пише, отдъхнах си. Няма да й отговарям пише ли ми. Тъй си казах. Даже ще изтривам бележките. Но не го сторих. Пак се върна към старата тема. Писа ми. Беше ми омръзнало. Казах й. Много лесно съм се бил отказвал. Целият разказ
  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×
×
  • Добави ново...