Филтри за търсене

Разграждане на теорията за вирусите „Вирусът на морбили“ като пример Защо трябва да се съмняваме в съществуването на вирусите? Какво представляват вирусите и какво те не са? Как вирусите са научно доказани, че съществуват? Автор: Д-р ЩефанЛанка Преводач: Стамен Георгиев СТАМАТ Учените трябва да поставят под въпрос всичко и най-вече това, което обичат най-много, тоест собствените си открития и идеи. Това основно правило на научните изследвания помага да се избегнат погрешни разработки и разкрива онези, които вече съществуват. Също така, на всички трябва да ни е позволено да поставяме под въпрос статуквото, в противен случай бихме живели в диктатура. Освен това науката не може да бъде ограничавана до подбран брой институции и експерти. Наука може и трябва да се прави от всеки, който има необходимите знания и подходящите методи. Науката може да се счита за наука, само ако нейните твърдения са проверими, възпроизводими и ако позволяват предвиждания и прогнози. Науката също така се нуждае от външен контрол, защото, както ще видим, една част от Медицинските науки са загубили връзка с реалността от доста време. Всеки, който има познания за биологията и генезиса на живота, за развитието и функциите на тъканите, на тялото и мозъка, веднага би поставил под въпрос предположенията за вируси. В реалността на тялото и на неговите механизми няма място за хипотетични злокачествени процеси. Всички биологични процеси, включително тези, които могат да завършат със страдания, болка и смърт, първоначално са предопределени да бъдат полезни. Различен подход към явлението вируси е възможен и необходим: всеки лаик с основни знания, четейки научните трудове за патогенните вируси, може да осъзнае, че такива вируси не съществуват, а това, което се описва, са само типичните съставни части и отличителни белези на клетките. Тези основни знания ще бъдат предоставени в тази статия. Произход на идеята Настоящото понятие за вирус се основава на древната идея, че всички болести са причинени от отрови („токсини“) и че Човеците биха си възвърнали здравето, произвеждайки „антитоксини“ като „противоотрова“ (антидот). Настина, много малко болести са причинени от отрови. По-късната идея, че тялото може да възстанови здравето си, като произвежда или му си дават „противоотрови“, се зародила, когато било наблюдавано, че Човеците оцелявали след приемането на голямо количество отрова (като алкохола например), когато тялото им било тренирано, посредством консумирането на бавно увеличаващи се количества от тази отрова. Обаче, в действителността антидоти не съществуват, а вместо това организмът произвежда ензими, които неутрализират и елиминират отровите (като алкохола). През 1858 година Рудолф Вирхов[1], основателят на съвременната Медицина, плагиатствал находките на други учени, потулил съществените им открития и по този начин един фалшив възглед за причините за болестите бил роден и наложен като догма, която фактически и до днес все още действа. Според тази догма всички болести уж се пораждат вътре в клетките[2]. Клетъчната патология на Вирхов отново въвежда в Медицината древната и опровергана хуморална доктрина и твърди, че болестите се развиват от патогенни отрови (на Латински: вируси). Търсенето на тези патогенни отрови остава безплодно и до днес, но когато били открити бактериите, било предположено, че те произвеждат патогенните отрови. Това предположение, наречено „Микробна теория“, било незабавно прието и остава много успешно и до днешно време. Тази теория е толкова сполучлива, че мнозинството от Човеците все още не са наясно с факта, че така наречените бактериални токсини всъщност са нормални ензими, които или не могат да се появят у Човека, или, ако се появяват, те никога не са в такова количество, което да ги направи опасни. После било открито, че когато започват бавно да умират, бактериите създават малки, очевидно безжизнени форми на оцеляване, така наречените спори. След това било предположено, че тези спори били токсични и че те били така наречените патогенни отрови. Това предположение впоследствие било опровергано, тъй като спорите много бързо се разрастват в бактерии, когато жизненоважните им ресурси биват възстановени. Когато учените в лабораториите наблюдавали, че слабите силно инбридни[3] бактерии загиват много бързо, като се превръщат в много по-малки структури от спорите, вначалото било предположено, че бактериите били убивани от предполагаемите патогенни отрови, наречени вируси, и че по такъв начин вирусите се репликират. Поради вярването, че тези (по времето на откриването им все още невидими) структури убивали бактериите, те били наречени фаги или бактериофаги, „изяждащи бактериите“. Едва по-късно било определено, че само силно инбридните и следователно почти нежизнеспособни бактерии могат да бъдат превърнати във фаги, както и бактериите, които са унищожавани толкова бързо, че нямат време да образуват спори. Въвеждането на електронната микроскопия доведе до откриването на структурите произлизащи от трансформацията на бактериите, когато последните внезапно умират или когато метаболизмът на силно инбридните микроби е затруднен от процеси, предизвикани от добавянето на „фаги“. Освен това било открито, че има стотици различни по вид „фаги“. Откриването на фагите, така наречените бактериални „вируси“, подсилило погрешното предположение и убеждение, че съществуват Човешки и животински вируси, които изглеждат по същия начин и имат идентична структура. Случаят не е и не може да бъде такъв, поради няколко различни причини. След въвеждането в биологията на техниките за химично изследване, било установено, че има хиляди типове фаги и че фагите от един тип винаги имат една и съща структура. Те се състоят от една специфична молекула, изградена от нуклеинова киселина, която е покрита с обвивка от протеини с определен брой и състав. Едва по-късно било открито, че само бактериите, които били силно инбридирани в епруветка, могат самите те да се превърнат във фаги посредством контакт с фаги, но това никога не се отнася към естествените бактерии или за бактериите, които са току-що изолирани от естествената им среда. В този процес било разкрито, че тези „бактериални вируси“ всъщност служат, за да осигуряват с важни молекули и протеини други бактерии, и че самите бактерии са възникнали от такива структури. Преди да може да се установи, че „бактериалните вируси“ не могат да убиват естествените бактерии, но вместо това им помагат да живеят, и че самите бактерии възникват от такива структури, тези „фаги“ вече били използвани като модели на предполагаемите Човешки и животински вируси. Било предположено, че Човешките и животинските вируси изглеждали като „фагите“, уж убивали клетките и по такъв начин причинявали заболяванията, като в същото време произвеждали нови болестотворни отрови, предавайки по този начин болестите. Към днешна дата, много нови или на пръв поглед нови заболявания са приписвани на вирусите, ако произходът им е неизвестен или не е потвърден. Този умозрителен рефлекс намерил очевидно потвърждение при откриването на „бактериалните вируси“. Важно е да се отбележи, че теориите за борбата и заразите били приемани и високо ценени от мнозинството специалисти, само ако и когато Държавите или регионите, в които те живеели, също страдали от несгоди и война. В мирни времена, други концепции доминират в света на науката[4]. Много важно е да се отбележи, че Инфекциозната теория, започвайки от Германия, била световно разпространена чрез Третия райх, когато Еврейските изследователи, повечето от които се противопоставяли и опровергавали политически експлоатираните Инфекциозни теории, били отстранени от заеманите длъжности[5]. За откриването на фагите Съществуването на фагите много бързо може да бъде доказано. Първа стъпка: тяхното присъствие се потвърждава посредством един резултат, а именно превръщането на бактериите във фаги, а също и чрез електронна микрография на тези фаги. Контролните експерименти показват, че фагите не се появяват, ако бактериите не се променят или ако бактериите случайно започнат да се разлагат поради внезапна външна анихилация, без да образуват фаги. Втора стъпка: течността, съдържаща фагите, се концентрира и се прилага върху друга течност, която има висока концентрация на дъното на епруветката и ниска концентрация в горната част на епруветката. Епруветката с фагите след това се завърта силно (центрофугира) и всички частици в нея се натрупват според тяхната маса и тегло на мястото на собствената им плътност. Плътността е съотношението на теглото (масата) за единица обем, изразено съответно като Kg/l или g/ml. Ето защо тази стъпка на концентрация и пречистване на частиците с еднаква плътност се нарича центрофугиране с градиент на плътност. Слоят, в който се събират много частици с еднаква плътност, става „мътен“, което се нарича „лента“ (зона). Този етап се документира, след това частиците, концентрирани, пречистени и утаени във всяка зона, се отстраняват със спринцовка с игла. Извлеченото концентрирано количество частици се нарича изолат. Една бърза и проста електронна микрография ще потвърди наличието на фаги в изолата, което в същото време е признак за чистотата на изолата, ако микрографът не показва други частици, освен фагите. Външният вид и диаметърът на фагите също ще бъдат установени с помощта на тази микрография. Контролният експеримент, изпълнен за този етап, се състои в обработка и центрофугиране на течността от бактерии, които не са образували никакви фаги, при който в края на процедурата не се появяват фаги. След етапа на успешно изолиране на фагите следва решаващата биохимична характеристика на фагите. Биохимичната характеристика на техния състав е от съществено значение за идентифициране на специфичния тип фаги, тъй като различните видове фаги често изглеждат сходни. Изолатът, получен чрез центрофугиране с градиент на плътност, сега се разделя на две части. Една част се използва за определяне на размера, вида и състава на нуклеиновата киселина; при отделна процедура другата част се използва за определяне на количеството, размера и морфологията на протеините на фагите. От 70-те години на ХХ-ти век тези тестове са прости стандартни техники, които се изучават от всеки студент по биология в първите му семестри. Тези тестове представляват биохимичната характеристика на фагите. Почти във всички случаи тези резултати са били и се публикуват само в една публикация, тъй като фагът има много проста структура, която е много лесна за анализ. Контролните експерименти за тестовете използват течност от бактерии, които не образуват фаги и по този начин не могат да дадат никакво биохимично доказателство. По този начин, беше научно доказано съществуването на приблизително две хиляди различни типа фаги. За предполагаемото доказателство за патогенните вируси „Бактериофагите“, правилно дефинирани като непълни мини спори и градивни елементи на бактерията, са научно изолирани, докато предполагаемите патогенни вируси никога не са наблюдавани у Човеците или животните или в телесните им течности и никога не са били изолирани и впоследствие биохимично анализирани. Към днешна дата никой от изследователите, участващи в този вид работа, изглежда не е осъзнал това. След 1945 година, използването на електронния микроскоп и биохимията много бавно се завръщали към нормалното си състояние и никой не осъзнавал, че нито един патогенен вирус никога не е бил изолиран от Човек или животно, и така, от 1949 година изследователите започнали да прилагат същата идея, използвана за (бактерио) фагите, за да възпроизведат Човешките и животинските „вируси“. Джон Франклин Ендърс[6], роден през 1897 година в семейството на богат финансист, след като завършил образованието си бил активен в различни братства, после работил като агент по недвижими имоти и изучавал чужди езици в продължение на четири години, преди да се насочи към бактериалната вирусология, която го очаровала. Впоследствие Ендърс просто прехвърлил идеите и концепциите, които бил изучил в тази изследователска област, върху предполагаемите патогенни вируси в Човешкото тяло. Със своите ненаучни експерименти и интерпретации, които никога не е потвърждавал чрез отрицателни контроли, Ендърс доведе цялата „вирусна“ инфекциозна медицина до задънена улица. Важно е да се отбележи на това място, че Ендърс, подобно на много специалисти по инфекциозни болести, е работил за Американските военни, които винаги са били и остават и досега огромна жертва на страха от заразяване. Главно Американските военни разпространиха погрешното си убеждение, че освен химическо оръжие има и биологични оръжия под формата на бактерии и вируси. През 1949 година Ендърс обявил, че е успял да култивира и отглежда предполагаемия вирус на полиомиелита (детски паралич) ин витро върху различни тъкани. Американското експертно мнение веднага повярвало на всичко. Това, което Ендърс направил, било да добави течности от пациенти с полиомиелит към тъканни култури, за които твърдял, че били стерилизирани, след което той твърдял, че клетките умирали заради вируса, че вирусът се репликирал по този начин и че можело да се събере ваксина от съответната култура. По онова време летните епидемии от полиомиелит (полиомиелит = слаба парализа) били много чести през лятото и за тях се смятало, че са причинени от полиомиелитни вируси. Една ваксина трябвало да помогне за ликвидирането на предполагаемите вируси. След въвеждането на полиомиелитната ваксина, симптомите на полиомиелита по това време били наново диагностицирани, наред с други неща, като: множествена склероза, остра хладка парализа, асептичен менингит и други, а по-късно започнало да се твърди, че полиомиелитът е изкоренен. По време на експериментите си Ендърс и колеги стерилизирал тъканните култури, за да се изключи възможността бактериите да убият клетките. Онова, което той не взел под внимание, било, че стерилизацията и третирането на клетъчната култура при подготовката й за предполагаемата инфекция е точно това, което убива клетките. Вместо това, той интерпретирал цитопатичните ефекти като доказателство за съществуването и действието на полиомиелитните вируси, без изобщо да е изолирал нито един вирус и да е описал неговата биохимия. Необходимите отрицателни контролни експерименти, които биха показали, че стерилизацията и третирането на клетките преди „инфекцията“ в епруветката убива клетките, никога не са били извършвани. Въпреки това, през 1954 година Ендърс получил Нобелова награда за своето „представление“. 1954 е също годината, в която Ендърс приложил и въвел идентична техника, уж за да репликира вируса на морбили. И, тъй като той вече бил получил Нобеловата награда за предполагаемия вирус на полиомиелита през същата година, всички изследователи повярвали, че техниката му е научно валидна. Така, и до днес цялата концепция за морбили се основава на този технически похват. Следователно, ваксините срещу морбили не съдържат вируси, а частици от мъртва бъбречна тъкан от маймуни или Човешки ракови клетки. Към днешна дата, не са правени никакви отрицателни контролни експерименти по отношение на така наречения вирус на морбили, което би показало, че именно лабораторните процедури водят до цитопатичните ефекти върху клетките. В допълнение, всички твърдения и експерименти, направени от Ендърс, колеги и следващите изследователи водят до единствения обективен извод, че фактически в епруветката те наблюдават и анализират умиращи клетъчни частици и дейността от това, неправилно интерпретирайки ги като частици и характерни белези на предполагаемия вирус на морбили. Вирусът на морбили като пример Следващите обяснения се отнасят до всички така наречени (Човешки или животински) „патогенни вируси“. Шестте доклада, предоставени от Д-р Бардънс в хода на „процеса морбили“ като доказателство за съществуването на вируса на морбили, описват по дидактически идеален начин различните стъпки във веригата от погрешни тълкувания, водещи до вярата в съществуването на вирус на морбили. Първият доклад е публикуван през 1954 година от Ендърс и колеги: „Размножаване в тъканни култури на цитопатогенни агенти от пациенти с морбили“ (Proc Soc Exp Biol Med. 1954 Jun; 86 (2): 277–286). Тази публикация може да бъде намерена в интернет, както всички други публикации, представени в „процеса морбили“. В този експеримент Ендърс и колеги намалили драстично хранителния разтвор и добавили унищожаващи клетките антибиотици в клетъчната култура преди въвеждането на предполагаемо заразената течност. Последвалото умиране на клетките след това било тълкувано погрешно като присъствие и също така изолиране на вируса на морбили. Не били проведени контролни експерименти, за да се изключи възможността, че лишаването от хранителни вещества, както и антибиотиците, са довели до цитопатичните ефекти. Слепотата на Ендърс и неговите колеги може да бъде обяснена с факта, че той наистина искал да помогне на Човеците, докато вирусната истерията се засилвала след войната и по време на студената война. Тя може да бъде обяснена и с факта, че Ендърс и много от колегите му нямали никаква представа от медицина и се състезавали със Съветския Съюз за разработването на първата ваксина срещу морбили. Такъв натиск за успех може също така да обясни защо Ендърс и колегите му пренебрегнали собствените си резерви и предпазни мерки, изразени през 1954 година, когато наблюдавали и отбелязали, че много клетки също умрели, след като били нормално третирани (тоест без да са „заразени“), което те сметнали, че било причинено от неизвестни вируси и фактори. Всички тези факти и предпазни мерки впоследствие били пренебрегнати. Вторият доклад, представен от ищеца в процеса морбили, е публикуван през 1959 година [7] и по причините, представени по-горе, авторът стига до заключението, че техниката, въведена от Ендърс, не е подходяща за изолиране на вирус. Това опровержение не само НЕ се обсъжда от всички останали изследователи, но се и игнорира. В третия доклад[8] авторите заснели типични клетъчни частици вътре в клетките и ги интерпретирали погрешно като вируси на морбили. Те не изолирали нито един вирус. По необясними причини те не успели в отделен експеримент да определят и да опишат биохимичната структура на това, което представят като вирус. В краткото описание на използваните методи може да се прочете, че авторите не са приложили стандартната техника за изолиране на вируси, тоест центрофугирането с градиент на плътност. Те просто центрофугирали фрагменти от мъртви клетки на дъното на епруветка и след това, без да опишат биохимичната им структура, неправилно интерпретирали клетъчните отломки като вируси. От начина, по който били извършени експериментите, може само да се заключи, че клетъчните частици били погрешно интерпретирани като вируси. Ние откриваме същата ситуация и в четвъртата[9] и в шестата[10] публикации, представени от ищеца като доказателства за съществуването на вирус на морбили. Петата публикация[11] е преглед, описващ консенсусния процес относно това кои молекули нуклеинова киселина от мъртвите клетки биха представлявали така наречения геном на вируса на морбили. Резултатът е, че десетки изследователски екипи работели с къси парчета от специфични за клетката молекули, след което, следвайки даден модел, сглобили всичките парчета на хартия. Този пъзел, обаче, изработен от толкова много парчета, никога не е бил научно доказан, че съществува като цяло, и никога не е бил изолиран от вирус, тъй като вирусът на морбили никога не е бил наблюдаван, нито в Човек, нито в епруветка. Споменавайки тази публикация, назначеният от съда експерт заяви, че тя описва златния стандарт, тоест целия геном на вируса. Очевидно е, че експертът не бе прочел този доклад, чиито автори заявяват, че точният молекулен състав и функции на генома на вируса на морбили ще трябва да бъде обект на по-нататъшни изследвания, поради което те трябвало да разчитат на други вирусни модели, за да могат да постигнат консенсус относно структурата и функциите на генома на вируса на морбили. Най-лесното за всеки да забележи е, че във всички тези публикации, както и във всички останали публикации за „вируса на морбили“ и другите патогенни вируси, никога не са правени контролни експерименти. Нито един изследовател не използва техниката на центрофугиране с градиент на плътност; вместо това те центрофугират единствено клетъчни отломки на дъното на епруветка. Тази техника, използвана за събиране на всички частици от течност, се нарича пелетизиране. От логическа и научна гледна точка може да се каже, че във всички публикации за така наречените „патогенни вируси“ изследователите в действителност показват само частици и характерни белези на клетките. В следващия ни брой на WissenschafftPlus ще публикуваме научното опровержение на твърдението, че вирусът на морбили съществува, което се отнася за всички така наречени патогенни вируси. Бихме искали да посочим и друга статия, в която описахме така наречените гигантски вируси[12], тоест обвита нуклеинова киселина, която може да се намери навсякъде в морето и в основните организми. Както всички бактериални фаги, те не само са безвредни, но имат полезни функции. Те също могат да бъдат изолирани чрез центрофугиране с градиент на плътност, което доказва тяхното съществуване (вижте графиката по-горе). Също така препоръчваме съответната рецензия на Проф. Людке от 1999 година[13]. Той отбелязва, че в началото на вирусологията повечето вирусолози винаги стигали до заключението, че структурите, които те обърквали с вируси, се оказвали съставни части на клетките, като по този начин били резултат от самия експеримент, а не причина за наблюдаваните промени. След откриването и характеризирането на фагите и след въвеждането на догмата, че нуклеиновата киселина е геномът на всички клетки и вируси, се роди консенсусът, според който такива вируси трябва да съществуват и в Човеците и в животните. В научната общност, догмата определяща, че нуклеиновата киселина е генотип на всички клетки, е оттеглена през 1992 година. През 2008 година тя бе оттеглена също така за част от Немската общественост[14]. Догмата за патогенните вируси, обаче, все още се популяризира. Групата от Пърт[15] в Австралия, ръководена от Елени Пападопулос-Елеопулос, Вал Търнър и Джон Пападимитриу (Eleni Papadopulos-Eleopulos, Val Turner and John Papadimitriou), доказва с научни аргументи, че ХИВ не е доказан, че съществува. Именно Елени Пападопулос-Елеопулос още през 1992 година ме насърчи и ми предложи научна подкрепа, за да приема реалността за ХИВ, да изуча фактите и да споделям знанието, че няма патогенни вируси. Много съм благодарен на нея и на нейния екип. *** [1] Рудолф Вирхов (1821–1902), наричан „Папата на Медицината“, бил Немски учен, политик, лекар, патологоанатом, хистолог, физиолог, основоположник на клетъчната теория в биологията и медицината, и теорията на клетъчната патология в медицината. – Бел. прев. [2] Вижте обясненията за живота и въздействието на Вирхов в Wissenschafftplus № 5/2015 и № 6/2015. – Бел. авт. [3] Инбридинг се нарича процеса на произвеждане на поколение от генетично близкосвързани организми – Бел. прев. [4] Антиконтагионизъм между 1821 и 1867 година. Aufsatz von Erwin H. Ackerknecht in der Zeitschrift. Bulletin of the History of Medicine, Volume XXII (Есе на Ервин Х. Акеркнехт в списанието Бюлетин на историята на медицината, том XXII), The Johns Hopkins Press, 1948. – Бел. авт. [5] Das Robert Koch-Insitut im Nationalsozialismus. Buch von Annette Hinz-Wessels, 192 Seiten, (Институтът „Роберт Кох“ при Националсоциализма. Книга на Анет Хинц-Веселс, стр. 192) 2008. Kulturverlag Kadmos Berlin. – Бел. авт. [6] Джон Франклин Ендърс (1897–1985) беше Американски учен, наричан „бащата на съвременните ваксини“. Неговият баща, Джон Остром Ендърс, бил изключително богат и заемал длъжността Изпълнителен директор на Националната банка в Хартфорд, оставяйки му наследство от $19,000,000, които се равняват на $509,606,000 днес. След завръщането си от войната, Ендърс завършил Йейлския университет, където бил иницииран в Масонската Ложа „Свитък и ключ“, както и в „Делта Капа Епсилон“. – Бел. прев. [7] Bech V, Magnus Pv. Studies on measles virus in monkey kidney tissue cultures. (Проучване върху вируса на морбили в култури от маймунски бъбречни тъкани.) Acta Pathol Microbiol Scand. 1959; 42 (1): 75–85. – Бел. авт. [8] Nakai M, Imagawa DT. Electron microscopy of measels virus replication. (Електронна микроскопия на репликация на вируса на морбили.) J. Virol. 1969 Feb; 3v (2): 187–97. – Бел. авт. [9] Lund GA, Tyrell, DL, Bradley RD, Scraba DG. The molecular length of measles virus RNA and the structural organization of measles nucleocapsids. (Молекулната дължина на РНК на вируса на морбили и структурната организация на нуклеокапсидите на морбили.) J. Gen. Virol. 1984 Sep;65 (Pt 9): 1535–42. – Бел. авт. [10] Daikoku E, Morita C, Kohno T, Sano K. Analysis of Morphology and Infectivity of Measles Virus Particles. Bulletin of the Osaka Medical College. (Анализ на морфологията и инфекциозността на частиците на вируса на морбили. Бюлетин на Медицинския колеж в Осака) 2007; 53 (2): 107–14. – Бел. авт. [11] Horikami SM, Moyer SA. Structure, Transcription, and Replication of Measles Virus. (Структура, транскрипция и репликация на вируса на морбили.) Curr Top Microbiol Immunol. 1995; 191: 35–50. – Бел. авт. [12] Вижте WissenschafftPlus Nr. 1/2014. – Бел. авт. [13] Zur Geschichte der frühen Virusforschung. Übersichtsarbeit von Prof. Karlheinz Lüdtke. (За историята на ранните изследвания на вирусите. Рецензия на Проф. Карлхайнц Людке.) Reprint 125 des MAX-PLANCK-INSTITUT FÜR WISSENSCHAFTSGESCHICHTE, 89 Seiten, 1999. – Бел. авт. [14] Erbgut in Auflösung. Die ZEIT от 16.6.2008. Вижте статиите по тази тема в WissenschafftPlus от 2003 година. – Бел. авт. [15] http://www.theperthgroup.com

"Google" ограничи достъпа до "Спутник" и "RT" (Russia Today). Източник: https://trud.bg/гугъл-ограничава-достъпа-до-спутник/ Възможно е Русия да забрани рекламата в "Google", от която въпросната компания само на руска територия печели по 34 млрд. щатски долара годишно: https://russian.rt.com/world/news/451571-gosduma-zapret-google

Безпрецедентната нападка на чужд посланик над Българския съд в защита на интересите на частна френска фирма е водещата новина тези дни в медиите. Съдия Ченалова: "Френският посланик е заблуден Целта на нападките едва ли съм аз – целта е много по-сериозна", смята съдията. (- http://www.vesti.bg/bulgaria/sad/chenalova-frenskiiat-poslanik-e-zabluden-6028642) Права е съдийката Ченалова - "целта е много по-сериозна" от това да се нападне и сплаши българският съд. Целта е да се покаже веднъж завинаги кой командва и в България, и в ЕС - това са частните корпорации, едрият капитал, банките. И всички посланици и правителства се предполага, че ще трябва да работят в услуга на едрия частен капитал и да защитават "инвеститорския" му, а всъщност грабителски интерес навсякъде по света. И ако трябва, ще сменят съдии, ще разрушават и "реформират" съдебни системи, ще свалят и вдигат по майдановски правителства с една едничка цел - в името на Едрия Капитал! Забравете за: "В името на народа!" - Този лозунг, справедлив и задължителен по своята същност, още повече би трябвало да бъде задължителен за демокрацията, която предполага народът (демосът) в управлението! Народът обаче е вече изхвърлен на боклука на историята - с полицейски репресии, майдановски постановки, протестърски шоу площадни изпълнения. Няма вече "В името на народа!" - много е комунистическо и следователно низвергнато. Ще има само: В името на Едрия Капитал!... дори не и на средния и дребния капитал, а само на едрия! И това е узаконено ясно и недвусмислено с ТПТИ - Търговско Партньорство за търговия и инвестиции между ЕС и САЩ. Според ТПТИ всяка американска корпорация може да осъди което и да е европейско правителство, ако се опита да оспори нейната водеща роля на местния пазар или се опита да й наложи ограничения с цел запазване на националния интерес. Дотук с народа! Той вече няма право на собствено правителство, на собствени интереси и социални политики. Правата са само за корпорациите! Те слагат правителства, те определят ще има ли нации или няма да има, те подлагат определени народи на заколение и икономически геноцид чрез своите корпоративни вериги. Дотук ни доведе човешката алчност - да ни управляват хранителните вериги, търговските корпорации, финансовите частни институции. Да ни управляват тези, които са определени и финансирани от стомасите ни, суетата ни, алчността ни за притежания, за хартийки, за показност. И каква излезе тя - дойде време собствената ни Алчност да ни тероризира и изтребва чрез узаконена Глобална диктатура на Корпоратокрацията! http://aliya.blog.bg/drugi/2011/11/06/carica-parica-i-drugite.847368 - Алия Ошо