Премини към съдържанието

Филтри за търсене

Показани резултати за тагове 'проза'.

  • Търсене по таг

    Въведете тагове разделени със запетая
  • Търсене по автор

Търсене в


Форуми

  • Софтуер
    • Нови Програми
    • Търсене на Програми
    • Програми - Проблеми и Дискусии
    • Драйвери - Търсене, Проблеми, Линкове
    • Операционни системи
    • Сигурност и антивирусна защита
    • Игри
  • Хардуер
    • Общи хардуерни въпроси
    • Преносими компютри
    • Дънни платки
    • Запаметяващи устройства и памети
    • Монитори, Аудио и Видеокарти
    • Периферия
    • Овърклок и PC модинг
    • Нови конфигурации и части, въпроси, препоръки и мнения
  • Мобилни телефони, GSM, Мобилни приложения, Комуникации
    • Мобилни телефони - Въпроси, Проблеми, Софтуер
    • Съвети при избор на телефон
    • Мобилни Приложения (Apps)
    • Мобилни оператори, Мрежи, Промоции, Абонаменти, Услуги
    • Други теми относно мобилни телефони
  • Уеб дизайн, Графичен дизайн, Програмиране
    • Програмиране
    • Графичен Дизайн и Визуални изкуства
    • CMS, Форумни и Торент системи
    • Хостинг, Домейни, Уеб сървъри
    • SEO, Уеб оптимизация и стандарти
  • Битова Техника
    • Аудиотехника
    • Телевизори, Видео и Фото техника, Видео наблюдение
    • Климатици - проблеми, съвети, въпроси
    • Бойлери, Печки, Отопление
    • Друга битова техника
  • Интернет, Локални Мрежи и GPS Навигации
    • Интернет, WiFi, xDSL и Локална Мрежа
    • Биткойн и Криптовалути
    • Онлайн бизнес, AdSense, Affilate програми
    • Рутери, Модеми, Суичове
    • Facebook - проблеми, въпроси, вируси
    • Skype, VoIP - Интернет телефония
    • GPS, Навигационни системи - Въпроси, Карти, Проблеми
  • Изкуство
    • Музика
    • Кино и Телевизия
    • Поезия и Лично творчество
    • Изкуство - Изящно, Приложно и Сценично
    • Фотография и Фотографска техника
    • Литература, Книги (e-books, video trainings, tutorials & etc.)
  • Други
    • Статии и ревюта
    • Образование и обща култура
    • Религия, Мистика, Езотерика
    • История
    • Философия
    • Психология и Психотерапия
    • Новини от България и Света
    • Българите по света
    • Политика
    • Право и Юридически консултации
    • Здраве и Mедицина
    • Банки, Застраховане, Финанси, Кредити
    • Тийн Зона (Teen Zone)
    • Купувам / Продавам
    • Всичко останало
  • Хоби, Развлечение и Свободно време
  • За kaldata.com
  • Теми
  • Photoshop майнаци Теми
  • python3 data types
  • какви са ви любимите игри?? Темиигри за вас
  • супрески игри и рекорди Темиигри за вас

Блогове

Няма резултати

Няма резултати

Категории

  • Компютри
    • Компютърни конфигурации
    • Компютърни компоненти
    • Периферни устройства
    • Дънни платки
    • Мултимедия
    • Компютърни игри и софтуер
    • Администриране и интернет услуги
    • Компютърни аксесоари
    • Лаптопи и таблети
    • Видеокарти
    • Монитори
    • Процесори
    • Хард дискове и Памети
    • Други
  • Електроника
    • Телефони, GSM апарати
    • Аудио
    • Битова електроника
    • GPS и навигационни системи
    • Фотоапарати и обективи
    • TV и Видео
    • Други
  • Имоти
    • Гарсониери
    • Къщи и вили
    • Търговски площи
    • Гаражи
    • Апартаменти
    • Терени
    • Офиси
    • Други имоти в продажба
  • Авто-мото
    • Автомобили
    • Велосипеди
    • Лодки
    • Резервни части
    • Авто аксесоари
    • Мотоциклети
    • Скутери и ATV
    • Камиони и Автобуси
    • Авто сервизи и Rent-a-Car
    • Други
  • Работа
    • Работа в страната
    • Работа в чужбина
    • Стажове
    • Работа от вкъщи
    • Непълно работно време
  • Услуги
  • Строителство
  • Туризъм
  • Курсове и обучение
  • Домашни любимци
  • Други
  • супрески игри и рекорди Обяви
  • супрески игри и рекорди Обяви

Категории

  • Домашни любимци и Животни
  • Игри
  • Инциденти и Екстремни
  • Коли и превозни средства
  • Музика
    • Българска музика
    • Джаз
    • Електронна
    • Метъл и Рок
    • Народна и Фолклор
    • Поп и Диско
    • Поп-фолк
    • Рап и хип-хоп
    • Ритъм енд блус и соул
    • Друга
  • Новини и политика
  • Реклами
  • Смях и Развлечение
  • Спорт
  • Технологии, Компютри, Хардуер
  • ТВ Предавания и Шоу Програми
  • Хора и блогове
  • Филми и анимация
  • Други
  • Old School Hip-Hop and Electroo 80" Видео клипчета

Календари

  • Събития
  • Изложения
  • Семинари
  • Парти
  • Празници в България

Групи продукти

  • Банер Реклами

Търсене в...

Търси резултати които съдържат...


Дата

  • Начало

    Край


Последно обновяване

  • Начало

    Край


Филтриране по брой...

Регистрация

  • Начало

    Край


Група


Skype


Facebook


Google+


Twitter


ICQ


Yahoo


Интернет сайт


Град


Интереси

Открити 47 резултата

  1. А.Х.Т. sekirata cekupama

    А БЕШЕ ТЯ

    Гледаше някъде в пространството. По всичко личеше, че нищо не виждаше. Беше напрегната. Всичко, което беше преживяла беше прекалено много за нейните 27 години. Беше се отвратила изцяло от човека, като живо същество. Срещала беше всякакви, но истински човек не! Всички я лъжеха, мамеха, използваха я, подиграваха и се, а определено тя не го заслужаваше. Всичко и беше на мястото и естествено красива, и образована, и прекалено добра, мека по характер. Но беше. Вече озлобя, озвери се и понеже я беше страх, беше бита и какво ли не от онези (та полицията, лекарите, съдът бяха с тях и не само те ) и нямаше на кого да си го изхвърли във вид на агресия , освен върху предметите, дрехите и най близкият и човек, който единствено се реши да я приюти. В някои случаи не е майката. Наистина от майка до майка има разлика, от баща до баща също, както и от дете до дете. Старите хора казват: Имаш пет пръсти на ръката и не са еднакви. Изплува споменът и за апартамента, който и взеха, спестените и пари, които и прибра уж на заем човекът на който тя вярваше безпрекословно, с който живя три години и който се харчеше по нея, но тя го слушаше винаги, което сега и коства пълен срив и разоряване. Вярваше на всички чужди, но не и на този човек, който единствен сега я приюти такава –болна, разорена, обрана, без работа, тотално срината и озлобена на целия свят. Кой каквото и да и бе направил тя знаеше много добре, че това което сам човек си направи сто човека не могат да му го направят. Знаеше, но беснееше, агресията я поглъщаше, беззащитността и я подлуждаше. Търсеше истината, правдата, но…Не можеше сама да се осъди, че самата тя не е слушала добрите съвети на добрите хора твърде малко в днешно време. Това я побъркваше. Птичето бе кацнало на рамото и, а тя го изпусна, а и загуби всичко свое, дори и желание за нормален живот. Живееше ден за ден, не виждаше смисъл в нищо. Бе видяла много, знаеше прекалено много за годините си и може би и за това старите и „приятели” и „приятелки” най вече от столицата я зарязаха. Церта бе - да се докаже пред всички, че не другите са и виновни, убийците не са те –фирмата, която я измами и обра, разболя и нейните, нейният приятел последният, в който тя се бе хванала, като удавник за сламка. Целта бе….и още се гони тъпата цел, тя усещаше, че я влачеше към дъното…да затъне, да потъне съвсем! Да се срине съвсем, да я няма. А точно онези леките момичета, не само нейни бивши колежки дори и фалшиво изглеждаха щастливи със семейства, деца и здрави да останат. Тя не можеше вече да се бори, прекалено бе тъпкана с разни лекарства, а за да се стигне до там бе упойвана пак от тези си „приятели” и ”приятелки”, за да върши глупости, нарушения на обществения ред, да се излага. Как да се защити и тогава и сега? Тя бе сама, съвсем сама в големия град и прекалено красива, за да е незабележима. Беше и си е остър характер, с остър език и с това дразнеше най вече мъжете, шефовете си, които бяха повече шизофреници, мутрите около нея просто бяха лакеи на онези горе. Никой не искаше да и помогне, напротив дори и изпращаха пари и я пращаха да ходи точно там, макар далече от столицата вече, там при техните хора, които продължаваха да я манипулират и тровят. Нямаше полиция, няма, няма и съд, прокуратура, няма и лекари, държавни институции в помощ на човека…няма, нищо няма в тази абсурдан държава! Ако все пак фигурираха, то това наистина е само фигурация, защото корумпирани бяха и са всички институции. Тя обичаше водка с портокалов коктейл, обичаше и други неща, на които я бяха научили подала се не само на химията , с която и се въздействаше особено тогава. Имаше вече доста пороци, но беше човек, а се държаха с нея, като с животно! И тогава и сега най вече, когато е без пукнат лев, с лабилна психика и зависима. Нали те така искаха, това е трик прилаган не само на нея, знаеше го, но беше вече късно. Вече озлобя, разболя се, нямаше дори дрехи, всичко от тогава го изхвърли да не и припомня онзи живот, онези хора, но по скъпите дрехи онези си ги прибраха. Помни случаят, когато приятелят и изпрати човек с цял джип да си обере всичко купено от него. Заплашваше брат и по телефона в разговор с майка и. Но това превзеха и онези от фирмата, те пък щяха да извият шията на майка и че писала в интернета срещу колежките и щели да и вземат панелното жилище, ей така, за да ги оставят и двете на улицата. Тя видя че човек е едно хищно животно, зло, диво куче, чакал и каквото и да е там, но не и онзи човек, който Господ е създал и благословил. Как може за толкова години да не срещне истински човек, поне един?!Беше и в други държави и то пак с хитрина я изведоха, а я върнаха обрана и полужива, натъпкана с психотропни и наркотици! Но защо?! Пак излъгана, наивно вярваща, защо?! Защото нямаше избор. Винаги е рискувала - сто процента риск, винаги, няма друго в какво да се хване. Няма избор. Нямаше си никой, а когато имаше пари, взеха и ги и пак с хитрини! Водиха я по лекари, още там в столицата, най вече приятелят и, които вместо да я лекуват я тровеха с психотропни, тя вършеше глупости и последва и уволнение освен разбито здраве и лабилна психика. Амнезия. Много неща вече не помнеше, неща които и сториха, те това искаха, имаха властта, парите, а тя бе никоя. Беше сама, беззащитна, но и прекалено доверчива. Характер. Сега се прибра в малкия град при един човек, който я прие в домът си и се чувства по спокойно, но и тук я намериха. Канеха я по купони, почерпки, тровеха я ,използваха я, лъжеха я, мамеха. Правеха това, за да угодят на кефа си, да се гаврят с човешкото в нея. Опияняваха се от това, от това отмъщение и злорадстваха. А тя не можеше да се откъсне, въртеше се в омагьосан кръг. Трябваха и пари, много пари. Искаше да върне охолният си живот и полудяваше от безисходицата. Те като че ли напук и даваха, пращаха пари, дори от оня град на Южната ни граница! Столичани я държаха в примка, играеха си с нервите и, дразнеха я по телефона, подиграваха се, смееха се на наивността и, че има връщане назад. При нея нямаше такова, нямаше и как да има. Всичките тези сеирджии, убийци гледаха как тя потъва, самоубива се, помагаха и без тя да се усеща. Защо да я убиват те и после…неприятности. Нека да се види, че тя си не струва. Но това не е така, тя го знаеше и много умни хора го знаят, защото и най здравият ум и разсъдък не издържа атакуван от химия. Всички знаеха какво правят на мозъка психотропните особено с алкохол, защо не и дрога. А после арабите били използвали химическо оръжие. Тя проклинаше всички мъже и злобни, както ги наричаше курви. -Спри с тази агресия! Запази малкото човешко, което ти остана. -Не мога. Прекалено е късно. Всичко ми взеха, дори здравето. Майната му на живот скапан! Изведнъж нещо изтрещя, едно врабче се удари в сателитната чиния и падна през отворения прозорец в стаята. Не беше на добро. Сети се как в столицата някой и хвърляше постоянно умрели врабчета на терасата. Сети се как майка и и каза, че сънувала едно врабче да се бие в стъклото на стаята и и накрая пробило стъклото, но паднало мъртво на пода. Това било по времето преди да влезне в онази фирма, която и взе здравето и уби мечтите и, името и. Изпищя, хвърли се на леглото, поиска да заплаче, но не можа, до там бе стигнала. Вече не можеше да плаче. А да се смее отдавна не можеше. Бе забравила и да пее, а го правеше добре. Тези които пееха и пеят по зле от нея, изкуствено красивите останаха там при онези пари - мръсните. Така си мислеше. Но за онази месомелачка там в столицата тя не искаше да си спомня. Та нали един от всичките и каза, че ще я прогони от столицата с цената на всичко. Онази най старата, най обиграната...и стори най много злини, тя никога няма да я забрави. Не разбра само защо им трябва живота и. Изцяло я сринаха, нима толкова много неща знаеше за онзи ”подземния ”свят. Едва ли. Та тя беше никоя. Нали направиха всичко възможно да я изкарат и луда. Да не се вярва на приказките и, а и да е без пари, безпомощна, да се раздава на дребно, да няма работа за нея. Защо? Нима толкова няма други…Защо тя? Защо? Удари с юмрук огледалото, само то бе здраво в стаята и освен мебелите и кръвта потече. В останалите парченца в рамката на огледалото виждаше не себе си, а едно изпито, бледо лице на млада жена не само отчаяна тотално от живота, а един звяр в човешки все още женски образ, който бе способен на всичко и с всеки. Нямаше спиране. Някой управляваше живота и, постъпките и от разстояние. Лошотия на злите сили, дали? Магия? Може би. Лудост? Едва ли. 21 май 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  2. А.Х.Т.sekirata cekupama

    КАКВО ОСТАВА ?

    Та казвам ти, Милке за Драганова Петка. То бива, бива, ама чак толкова голяма лакомия не бях виждала. Ще се задави тя та и мъжа си. Те затова са се и събрали. Тя наляво, той надясно. Кажи ми сега откъде иде всичко това? Всичко си имат, задоволени са та чак и внуците им вчерашни хлапетии си имат жилища, коли и то не кви да са. Ама на. Ровят се в живота на другите, на обикновените хорица. Да е от злоба освен, защото комай не са щастливи. А ние с тебе си мислим за едното кисело мляко дето има една дума. Сигурно при тях , Милке, куца нещо в дома им, в къщата им освен пустата им лакомия.То лакомията е най страшна, номер едно е за народа ни. Тя ще затрие младите, а ние вече си отиваме. Нашето е минало свършено. -Ма Вело! Кви са тия дълги приказки от теб? Философ ли ша ставаш или пак си си недояла? Купи ли си хляб или пак това кисело мляко, вкиснаха ти се червата? Я ги остави тия, те сами ще си затрият главите някъде. Ти помисли по добре за Начо, че дочух, че си го изгонила от къщи. -Няма такова нещо, Милке! Ти на мене или на клюкарите вярваш? Ние сме си бедни, но се обичаме. Остаряхме. Не е същата онази любов, но си живеем добре. -Кви ми ги приказваш, що ша ма праиш и мене на клюкарка и ка му викаха там - интраганка ! Ей, Вело ! Името ми е такова мило, не ме дразни, че мога да стана и зла, пък и не си падам по млякото. Пих доста винце днес, имам си повод тъй че внимавай малко ми трябва. -Тебе Вълкана трябва да те кръстят, но аз не съм агне, ни шиле, ни яре. Ще ти приседне. Седяха на пейката двете жени и с всяка измината минута напрежението в компанията им растеше, от което най вече страдаше Шаро. Кучето на Милка се дърпаше, но тя здраво държеше каишката . Вела реши да се измъкне, като си измисли някаква работа, ама къде ти Милка да я пусне. -Къде ма, приятелко, изплаши ли се ? Я се поспри да ти разкажа нещо и за твойта унука, не само моя внук да кълцаш с недодялания си език с комшийките ми. -Ти не си приятелка, не искам да ти слушам приказките. Не искам и да те гледам. Виж се каква си посиняла от злоба, а съдиш другите. Вела пое към къщи и остави Милка да крещи на кучето , вече нямаше на кой друг. -Начо ! Къде си се дянал бе? Пак ли си под сайвана да пиеш? Ка са не наплюска, ка не умря от тая пущина? Нямаш пари за хляб, а гушиш оная проклетница в дюкяна. Покажи се бе . -Друг път Начо излизаше от скривалището си, но този път не се показа дори, когато Вела претърси и обора. Изплаши се и го удари на рев. -Начо, покажи се бе пиленце, няма да ти се карам. Нямаха куче, но пък имаха няколко котки с комшийските може да се каже, че ставаха десетина. Вела се опули, когато ги видя всичките, като войници застанали срещу нея гледащи в небето. Абе този човек да не е излетял в небето с неговата Звезда. Ама тя беше още жива, иначе Начо да е спрял да ходи в кръчмата. Нали заради нея се пропи глупака и прогони децата си от дома. Иска да умори и нея , но Вела се не даваше. Котките не мърдаха, като хипнотизирани бяха и Вела наистина се изплаши та чак започна да трепери. -Начо, миличък, покажи се де. Ще идем с тебе при Звезда и ще ти купя от онази домашна ракия, дето цяло село знае за кой я къта. Не за тебе , глупако! Вика, вика па спря. Седна на камъка пред обора. Не можеше и да плаче. Нищо не можеше. Вцепени се цялата и какви ли мисли не и минаха през главата. Децата и са вече големи, задомиха се, избягаха далече от него. Дали не и от нея. Истината беше , че им бяха омръзнали тези тяхни скандали и когато Начо се и пропи нямаше защо да стоят в къщи. Вела стана и с бавни крачки се запъти към кръчмата. Трябваше да влезне ама как? Престраши се и отвори вратата. Звезда седеше на една маса с двама едри мъже непознати и така се смееха , че кръчмата кънтеше. Като я видяха всички млъкнаха. - Звездо, искам да говоря с тебе. - О, Вело, я ме остави да си гледам работата. Ако е пак тая твоя ревност, да знаеш, че не съм виждала от няколко дни твоя Начо. - Гълъбче, какъв е този Начо бос и гол? Виж колко парички сме ти донесли и подаръци - изхвърли се един от мъжете седнал до Звезда. И двамата бяха доста пийнали. Вела усети , че няма да има резултат от идването и тук, но и разбра , че Начо не е там. А дали не се лъжеше? Тръгна да излиза, когато навън вече я спря Блажи - глухонемият в селото. Започна да маха с ръце и сочи нещо мучейки само, както той можеше. Вела тръгна след него. Излязоха от селото. Блажи започна да я дърпа за ръката и води към варниците. Тя се изплаши и възпротиви, но младежа започна да ръкомаха с ръце, да се тресе целият и да скимти, бореше се с нея. Накрая тя му се остави. Той буквално я влачеше. Вела не се помнеше вече, свести се , когато стигнаха до мястото. Ямата зееше и вътре се чернееше човешко тяло. Не, не можеше, не искаше да повярва, че това е нейният Начо. Забеляза куп празни бутилки наоколо. Нейният Начо нямаше пари за толкова много алкохол. В първият момент и дойде на ум, че се е напил и е паднал сам, но после...изправи се, събра кураж, погледна Блажи, който се беше вече укротил , погледна небето и тръгна към селото. Запъти се към общината с пълно съзнание, че Начо е убит. Защо иначе Блажи я изчака да дойде в кръчмата, а не я намери у тях? И какви бяха онези двама мъже със Звезда? Не бяха от селото, но имаха много пари, личеше им. Вела разказа всичко каквото видя, каквото знаеше и каза , че няма да се прибере, докато не извадят нейният Начо от там. - Абе, жена, ти убедена ли си , че това там долу е човек, че е твоят Начо? Да не е някое животно? - Животните не пият алкохол! - отговори с хъс Вела. - Приберете се в къщи, ако ни потрябвате ще ви потърсим. Денят беше хубав, слънчев. Вела седеше на пейката и гледаше пътя, който сребрееше пред нея.След смъртта на Начо пътят от селото до града беше асфалтиран. Разбира се, че не беше заради нейният Начо, но и други неща се случиха, които бяха вече заради него, както и такива като него.Кръчмата в селото вече я нямаше, имаше само едно кафе аператив. Звезда я прибраха на топло и не се знаеше докога. А онези двамата с нея, те, биячите на нейния Начо са си платили и измъкнали обвинявайки Звезда. Така или иначе Начо си гниеше в пръстта заради едното пиене и заплесията му по засукани женички, които не са за един мъж. Децата и я викаха, но Вела не искаше да напусне селото.Тук и беше детството, моминството и теглото с Начо. От цялото си сърце желаеше доброто на децата си и семействата им и не искаше да им дотяга.Тя беше доста уморена от живота, чакаше, очакваше часът си. Доста болести я бяха налегнали , но не се предаваше. Вярваше, че когато Бог реши тогава ще си я прибере и се надяваше да е в рая. -Вело, стига ! Ей, такава ще те запомня, все мислиш, философстваш. Абе жена, живей, че малко ни остана. Ето има и добри хора на този свят, не са всичките измамници и мошеници, непризнателни. Виж с тебе колко сме различни, но аз си останах твоя приятелка. Хайде ставай да идем долу в кафето сред младите хора. Ще пием по едно, ще си поговорим.Че то това живот ли е, докато се огледаш и изтекъл. Какво остава? Вела погледна и не вярваше на очите си. Това беше Милка, нейната приятелка, която дълго време се криеше от нея, особено след смъртта на Начо. Милка хвана за ръцете Вела, прегърна я и целуна по лицето. -Стегни се, Вело ! Твоят Начо, Бог да го прости си го заслужаваше. Не те обичаше. Две деца му роди отгледа, та и него гледа, а той за една жена живя, за нея и умря. Пребиха го, като куче глупакът. А за Драганова Петка не мисли. Цялото им имущество, всичко е конфискувано. В затвора са. Добре , че децата им са успели да се измъкнат навън с какви паспорти и аз не знам, но това тяхното там няма да е живот. Ей, Вело! Не сме ние тези, които съдим. Бог високо и всичко види, бави но не забравя. С бавни крачки, прегърнати двете приятелки вървяха по чистият и нов път към центъра на селото, откъдето се чуваше музика. Имаше сватба. Милка женеше внука си. То каква била работата! - Да са ти живи и здрави, Милке, приятелко моя! 18 май 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  3. А.Х.Т. sekirata cekupama

    ЛЕШОЯДИТЕ

    Въртеше се в леглото и не можеше да заспи. Събуди я писък на птица. Отвори прозореца и се загледа в далечината, там, където двете планини се докосваха. Виждаше лешояди, същите тези грабливи птици от сънищата и. Започна пак познатата болка в главата. Трябваше да си легне, да си наложи да заспи, колкото и невъзможно да беше това. Не можеше да живее така, с тази мисъл, че беше употребена. Сама си беше виновна. Не обвиняваше никой, но сега болеше, много болеше. Не правеше нещо по различно от другите, но беше различна. Малко хора я разбираха, още по малко хора я обичаха. Откъде това настървение, тази хищност на някои към нея. Искаха да я схрускат, но първо да я обезкостят. Какво нещо е живота, малко по малко откъсваха всеки ден нещо от нея. Убиваха я. А беше красива, добра. Искаше да живее, като всички спокойно, да бъде обичана. Обичаше хората и си мислеше, че са длъжни да и отвърнат със същото. Но не става. Не знаеше, че човекът е най хищното животно и не само когато поиска. Отвсякъде я дърпаха, искаха нещо, сякаш беше длъжна на всички да дава, но на нея никой нищо не даваше. Завист ли беше това, не знаеше, но явно някакъв вид егоизъм показваха всички тези хора , с които се срещаше. В момента, в който я видеха и общуваха с нея някакъв страх, паника ги обземаше. Страх, че ето какво съм аз, но виж нея.....Оле, трябва да направя нещо -аз да стане тя. Добрите пък си мислеха, че е красива и сама ще се оправи, но....Тя беше просто човек, имаше сърчице, което се задъхваше и търсеше спасение в природата, в Бога. Вярваше, но ...ах, тези лешояди! Те искаха нейната плът, точно нейната -изгладнели и ненаситни. Много са, няма смисъл да ги брои.Те се размножаваха и всички я гонеха дори в съня. Беше открита, не се глезеше и говореше всичко каквото мислеше -пред всички. С това помагаше на лошите хора, а на нея си вредеше. Не го съзнаваше. Молеше се на Бога да я спаси. Плачеше, както и сега. Не можеше да заспи. Беше длъжна на всички. И тя не знаеше с какво. От никой не получаваше нищо, всичко постигаше сама с цената на много жертви. Годините летяха, променяше се, но това беше неизбежно. С всички хора е така, дори с животните. Не можеше да спре хода на времето, а го искаше. Тъй много го искаше. Усети хлад и тежест в гърдите си. О, не, не можеше да заспи. Не искаше хапчета, нямаше смисъл от тях. Те само временно оправяха нещата. Беше два часа след полунощ. Направи си чай и се загледа навън. Нещо я влечеше, там далече зад тези планини. Трябваше да замине, да се махне ако не изобщо поне за определено време. Ах, ако можеше да започне всичко отначало - с ново име...всичко ново. Беше твърде млада и имаше право на това, имаше предимството. Събра багажа си и зачака утрото свита на леглото, загледана в нищото. Пътят се виеше между хълмовете и навлизаше все по навътре в планината. Всъщност не знаеше коя е тази планина. Беше толкова боса по география. Като ученичка разказвателните предмети винаги са я отегчавали. Трябваше просто да зубри. Толкова и хвана ред. Но излезна, че и с точните науки не се справи. Правеше си едни сметки за живота, а излезнаха други. Така е трябвало да се случи. Колата се задъхваше по земния път, който пое. Измъчваше нея и себе си, но трябваше да намери тази къща. И я видя най после, сгушена в шубраците до поточето. Онова същото поточе, с чиято вода си плакнеше лицето някога. Колко отдавна беше. Влезна в къщата доста трудно. Ключът беше стар и не се поддаваше лесно. Вътре беше прашно и занемарено, но до вечерта всичко оправи и се настани в леглото. Спеше и се, вечно тази жажда за сън. Този път заспа. Уморена и гладна, но заспа. Сама. Обичаше самотата, но и нямаше друг избор. Сутринта се събуди щастлива и доволна. Излезна навън и се запъти към потока, както тогава, като онова дете Мирка, което все още дишаше в нея. Носеше още детското в себе си. Наведе се над водата и ...изпищя. Над нея летяха два лешояда. Побегна. Тичаше с все сила към къщата, която и се стори толкова далече. Когато затвори вратата след себе си видя птиците, които вече не бяха две. Бяха накацали около къщата и упорито чакаха, какво ли? Трепереше цялата. Часове не се показа навън. Вечерта птиците ги нямаше вече. Запали колата и потегли. Този път без посока, където и видят очите. Беше изтръпнала. Беше и все едно. 20 май 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  4. А.Х.Т.sekirata cekupama

    ТЯ И ДЯВОЛА

    Гледаше се в огледалото и не може да се познае. От онова безгрижно малко момиченце, което тичаше по брега на реката, гледаше отвъдния бряг и си мечтаеше да иде там, да опознае света, от това момиченце нищо не беше останало.Какво направи живота с нея или просто така е кодирана? Питаше и се взираше в огледалото с нейните очи, но отсреща я гледаха други две -студени. Времето се разваляше, болката по цялото и тяло разстилаща се и пропиваща навсякъде с пипала на октопод го доказваше. Болеше я навсякъде, пиеше си редовно и обезболяващите хапчета, но това не помагаше. Многото интервенции по тялото , на които се бе подложила, а сега вече няма как да спре си казваха думата и тя бе една -болка. Болка - физическа, освен онази другата вътре в сърцето. Тази болка я носеше от малка още когато беше излязла на улицата да изкарва прехраната на семейството си. Беше жена с характер. Сестра и беше по друга, макар че всички казваха, че е по талантлива от нея. Благодарение на характера си постигна много и нищо. Нищото само тя си го знаеше, пазеше го вътре в сърцето си, къташе го, криеше го, искаше и се никой да не се вглъбява толкова в нея и да го види. Но се виждаше, имаше хора и за тази работа. Не можеше да скрие и злобата , и омразата си към всичко по чисто, по свято, по младо, по красиво. Защо ? Навярно защото беше загубила от малка всички духовни ценности, признаваше само парите , та и досега. Ето докъде стигна -материално добре и една кариера постигната с маса подкупи, пари, влиятелни мъже и тя в съюз с Дявола. Всичко за нея беше бизнес, дори детето и - единствения човек, който се опитваше да обича. Искаше детето и да постигне това, което тя постигна с цената на много жертви, искаше и се да е талантливо като нея. Знеше че парите и нямаше да му помогнат кой знае колко по пътя на славата. Дъщеря и нямаше нейните качества и характер, беше се метнала на баща си, а тя го мразеше - много. Откакто се влюби в големия човек забрави за бащата на детето си, остави дори дъщеря си на майка си. Не се погаждаше с нея, но само на нея можеше да остави детето си. Никога не е обичала бащата на детето си . Той и направи кариерата , а тя му роди дъщеря. После...после заобича така силно големия човек, че и досега плаче скрито за него. Имаше и други, дори му изневеряваше с тях, за което той я наказваше сурово с гавра. Но беше и щедър, много щедър. В него бяха и властта , и парите. Жалко, че всичкото хубаво трая доста малко - убиха го. Изтри очите от сълзите си и се постара да не мисли за него, но не можеше. Онези дни, когато и казаха ,че е убит бяха кошмарни за нея. Не се помнеше. След това го удари по течението. Не пробираше мъжете и не само тях. Но къташе пари, а и големият човек и остави доста. Кариерата и вървеше нагоре и тя знаеше с цената на какво, осъзнаваше че не може да е най най , нямаше данните, но парите,мъжете, те решаваха всичко, а тя ги имаше в изобилие особено след смъртта на големия човек. Колежките и бяха обречени, тя ги поваляше една след друга и не само с пари и връзки , а и с хитрост стигаща до жестокост. Не се страхуваше от възмездие, не се замисляше за дъщеря си какво може да и се случи, след като тя посяга на чуждите деца, на здравето и живота им дори. Магии ? Лично тя не ги правеше, но плащаше яко за тях. Беше озлобяла, направо освирепяла. Ревнуваше дори бащата на детето си - този , който го изхвърли на улицата и който никога не е обичала. Но то не беше просто ревност, а страх, страх от това да не би дори на години вече да намери някоя по по от нея и да повтори номера да я прави звезда, каквато той нея направи тогава. Чиста проба егоизъм. Тя си внушаваше сама ,че е звезда, дълбоко в себе си знаеше как си купуваше наградите ..... и всичко. И в името на това с цената на всичко сриваше най напред здравето и личният интимен живот на колежките си. Специалистка, асистентка на Дявола. Гледаше се в огледалото, не усещаше нищо. Един безлъчен поглед и едно сиво лице. Нямаше никакаъв грим по нея, дори червило. Такава беше ужасна. Болката се усилваше, душеше я. Мореше я. Онова съчетание на физическа и духовна болка. Писнало и беше от победи. Каквото поискаше все ставаше и то твърде леко, особено лошото, което правеше на другите, когато убиваше души и сриваше кариери на по интелигентни и по млади от нея. Посягаше дори на живота им без никакъв страх, та тя бе царицата на подземния свят - обиграна, но воняща от всякъде. Така както си седеше пред огледалото хвана чашата с уиски и с все сила замери вратата, която някой си бе позволил да отвори. -Мила, стига спомени и зли мисли, засмей се най после , заобичай този свят. Грешен е , но и ние сме такива. -Махай се! Заваля порой от предмети. Крещеше истерично и искаше да се върне там до реката , в детството си. Не искаше дори да е момиче, девойка. Само дете, дете де да беше могла да стане. Тогава би подредила живота си по друг начин. Кризата и продължи, а човекът влезе и се опита да я успокои. Тогава тя му се озъби и започна пред него да гори пари -левове, евро.....Такива хартийки, така им викаше и не и пукаше. Накрая се срина на земята прегърнала краката на стола. За миг се съвзе и се докопа до чекмеджето на тоалетката. Извади и другият си хонорар. Запалката и не бе каква да е и дори с треперещите си пръсти палеше. Човекът се чудеше нея ли да спасява огънят ли да гаси. Започна да вика за помощ, а тя не чуваше нищо, не виждаше. Виждаше само горящите хартийки, които я кефеха. Радваше се на огъня , който пълзеше по пода. Накрая се срина на земята и прегърна краката на стола. Онемя. Само гласът на човека кънтеше и се чуваше пукане от пожара, който тя направи. Гореше и тя, всичко гореше - коса, дрехи....цялата гореше. Човекът крещеше. Огънят на Дявола никой не можеше да го спре. Никой. Събуди се в друга стая - непозната. Самата тя непозната. Животът и отмъсти точно по правилата. Много и даде , но двойно и взе. Усещаше се куха, празна. Даваше мило и драго само и само да можеше да усети, да почувства топлината на този пожар...и в сърцето. Искаше и се, много и се искаше да се усмихне на света и да каже: -Жива съм ! Искаше и се... 18 май 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  5. А.Х.Т.sekirata cekupama

    МЪЖ НА ЖЕНА СИ

    Целуваше я. Навсякъде, където стигаха устните му. А ръцете. О, за тях нямаше граници. Не се спираха дори, когато достигаха кадифето на бедрата и. Пред очите му беше притъмняло, адриналинът му беше покачен и нямаше как да се спре. Женичката си я биваше. Беше красива блондинка. Имаше пищни гърди, от които той полудяваше, красиви бедра и кръшно тяло. Беше си направила прическа, но Симо не разбираше от прически. Той разбираше от жени -всякакви. Какви ли не бяха минали през леглото му. Какво легло? Май повечето му се отдаваха по пътя за леглото. Така и сега с тази Маичка. - Майче, хайде де! Няма да се правим на девици я. Хайде, не се дърпай. Вярно че е по възбуждащо, но бати ти Симо не ги обича тия. Ще ме приемеш и мене и него- всякак. На мъжа си така ли се дърпаш? - О, бе Симо! Стига! Гъделичкаш ме. - Женичке, не ми играй тези театри ами се отпусни. Да не си ученичка я. Те, ученичките по така го дават. Симо обхвана гърдите на Мая, притисна се и потъна в нея. Мучеше и бълваше пяна от устата си, която се стичаше по голота тяло на Мая. Тя просто нямаше накъде да мърда, а и се страхуваше, да не чуят комшиите. Приятелката и беше дала ключ на жилището си и нищо не я бъркаше, но Мая знаеше как бие Пешо -нейният съпруг. Не и се искаше пак да ходи с тъмни очила. Нали това искаше да е със Симо. Ето, стана, случи се. - Хайде, моето момиче! Хайде, стига, размърдай се. Твоя Пешо го няма тук. А тази моята чавка, кой знае с кого си пече дупето. Била на конференция някаква по морето. Айде бе, на бати Пешо тези не му минават. Ние с тебе, моето момиче, ще си прекараме чудесно. Само не ми казвай, че ти е за първи и последен път. Пък казвай и да казваш кой вярва. Ръцете му сновяха навсякъде. С горещи пръсти изписваше кръгове по гръбнака на Мая, която стенеше от удоволствие. После слизаха надолу и се впиваха там.....където трябваше. Целуваше страстно всички устни. Имаше я, въпреки всичките закони на света. Задоволяваше животинската си страст и се гордееше с това. Бяха паднали всички зъдръжки, морал, гордост. Целуваше я , желаеше я. Въпреки всичко. Кръвта нахлуваше в главата му, сърцето туптеше до бяс. Жаден, все по жаден ставаше. А пиеше... Мая пъчеше пищната си гръд и екстазно притваряше очи. Не мислеше вече за таксито. Не мислеше да се прибира. Беше забравила и за Пешо, за проблемите в работата и за децата дори. Галеше Симо по гърдите, корема... Необузданата похот манифестираше. Огнени езици я облизваха. Беше в екстаз. - Искам! Искам! - Същото искам и аз, гълъбче! Носеха се по течението забравили всичко около себе си, забравили кои са. Но всичко свърши и трябваше да се прибират. Няма как. Бяха семейни и двамата все пак. Мая реши последна да излезе, за да заключи. Извика асансьора и какво да види. В него беше нейният Пешо с едно младо момиче- блондинка. Целуваха се, но бяха в гръб и не я видяха. Поне тя така си помисли. Побягна надолу по стълбите и усети, че сърцето и излиза от ритъм. Спря първото такси и се прибра цялата обляна в сълзи. На следващия ден Симо не я потърси, не я потърси и на по следващия, но в съседния апартамент дойде да живее същото това момиче, което беше с нейния Пешо в асансьора. Така или иначе не се видяха, изнесе се при майка си с децата. Един слънчев летен ден Мая седеше на пейката в градината и се радваше на внучето си. Скоро беше проходило и беше голям сладур. Тогава.... видя Симо. Беше побелял, но беше все така хубав. До него вървеше красива блондинка, навярно съпругата му. Мая не му се обади, нямаше смисъл. От оня нейния Симо нищо не беше останало. Искаше да запази хубавия си спомен за преживяното някога с него. И се заслужаваше. Досега на тези години по добър любовник от Симо не беше срещнала. Стана от пейката, прегърна внучето си и се запъти към близкия магазин. Трябваше да пазарува и да сготви нещо за вечерта, че младите ще си дойдат от почивка тази вечер. Беше доволна от живота. Въпреки всичко. 18 май 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  6. Господи, подарявах ти себе си, вярвах ти много, надявах се истината и доброто да победят в този грешен свят. Надявaх се и се надявам Дяволът, Сатаната да бъде сразен, но досега нищо такова не се получи. Както е било така си и остана. Добрите, наивните, талантливите страдат, някои дори не оцеляват. И така е било много години преди моето появяване на този свят. Господи, тази вечер няма да се моля, за първи път на Коледа ще стоя безучастна. Приеми моето предизвикателство. Аз вече нищо не губя, след като моето здраве и това на децата ми е силно застрашено. Позволяваш, Господи, Сатаната и земните му слуги да се радват, да злорадстват. Убедена съм, че и тяхното е до време. Но аз ти бях вярна. Що сълзи за теб съм проляла аз желязната,стоманената. Що жертви дадох. Що нещо видях в реала,във виртуала. Що стихове, песни и разкази изписах за теб, що надежди таях, докато...остарях! Твоите най верни слуги не са така праведни. Занимават се с неща, които едва ли само на тебе не биха били угодни. Но не са наказвани така, както мене и някои като мене. Искам един единствен отговор на въпроса ми към теб днес на Бъдни вечер защо силните хора, човеците, красивите, талантливите и честните, защо те биват наказвани по най жестокия начин? Това изкупление на стари родови грехове ли е или самите те са си виновни и с какво при толкова положителни качества? Или просто, защото не са като другите, като болшинството хорица, дребни душици? Това с изпитанията, че изпращаш изпитания не върви пред мен. Не го приемам. Защо ли? Знаеш добре защо. Какви убийци, крадци, престъпници живеят и не как да е, но за тях няма Такива изпитания, ако има някакви те са до време. Защо, Господи, търпиш такива дяволски изчадия с образ на човешки същества, защо? Защо не спря досега тази пуста злоба, завист и омраза и не само в България? С какво наказа тогава Доменико Скарлати заради смъртта на детето чудо Моцарт? С какво наказа немците заради смъртта на гения Й.С.Бах? С какво наказа нас българите заради смъртта на пратениците - Богомилите? И при тебе ли, Господи, има връзкари? За едни може, за други не може, дори и когато се касае за наказания? Искам да ми дадеш отговор, както обикновено при мен става в съня ми. Искам точен и категоричен отговор, защото повтарям аз ти бях вярна и досега още, но не знам дали ще успееш да ме задържиш. А при мене истината има само едно лице - истина, голата истина. Истината, само истината. Тези твои слуги , които постят , които ти се кланят, величаят те, дори и отците, които не спират с алкохола и жените- всичките тези,които се бият в гърдите,че са вярващи аз знам, видях, Господи,какви ги вършат в реала и във виртуала. Ти ме предаде, Господи и сега дори от смъртта и Ада не ме е страх, за децата ми също. С какво ще накажеш хората , които се погавриха с най святото чувство - майчиното? Когато се използват всякакви средства, начини най честно престъпни, за да се причини болка на друг човек,а доста често и смърт! В какво, в кого да вярвам, Господи...вече?! Явно късно съм го разбрала, късно съм се осъзнала! С какво наказа едно време Наполеон? С какво наказа нашите управници, които като на хоро са се наловили и се изреждат кой да води хорото, оправдавайки се, че този преди тях е играл зле? Тези, такива хора са живи престъпници, не само крадци, а се съдят, гонят, убиват съдби и бъдеще на млади невинни,честни и талантливи хора. Господи, няма да моля, няма да прося милост. Знам че всички земни сме грешни. Но кой подбира кои да страдат през целия си земен живот и защо,Господи? Защо покровителствани са само хората на Дявола, на Сатаната? Убедена съм в това и ти ме убеди, Господи! Ако наистина края не се вижда, както вече мисля и ти, Господи, си просто една химера, утеха на бедните, честните на... истинските човеци по Земята, то нямам какво повече да кажа, да пиша за теб. Илюзия, химера трябваше да бъде Дявола. Ада не ме плаши. Знам, виждала съм в сънищата всичко горе и долу, знам къде ще ида. Била съм и в прословутия тунел преди смъртта, била съм два пъти досега в живота си, но знам и друго, че кармата е най нечовешкото в този живот, свят. Знам че никой земен и неземен трябва да бъде предопределен, иначе бихме били едни експериментални бели мишки да речем. Тази вечер ти ще се родиш, Господи! Така ми е по лесно да те наричам. Взе тогава мама и тате точно на Великден.Като години мама - по- младата, по - малко живя от тате заради онази коварна болест, но беше красива, много красива, упорита, твърда, борбена... И тя като татко не вярваше в теб, дори не ми даваха да ходя по църкви, гробища... Погребах ги с музика, само с музика и много хора. Защо не взе и мен, защо ми отказа тогава в съня ми? Скара ми се, получих знак, че третият път ще дойдеш за мен, че имам още работа тук на Земята, защо? Поръчки чии изпълнявам? Провокирам те, Господи, не те моля. Не се и страхувам от...неизбежното. Не се страхувам от каретата, с която взе баба в красива лилава рокля, която видях в съня си тогава, когато самата аз умирах от лекарска грешка. Не ме искаше, бях млада. Не се страхувам от розовия влак , с който взе мама и преряза сребърните релси, за да ме спреш да тичам по мама в съня си тогава. Тогава не бях много млада. Просто те моля, не ме оставяй да умра с убеждението, че Дяволът и ти, Господи, сте в комбина. Легендите за теб...това са филми. Приеми моето предизвикателство. Готова съм на всичко, защото ти, Господи, ми взе всичко. Ти или Дявола. Няма значение. Приключвам с това изречение. Ти, Господи, позволи! А за Воскресение не искам и да мисля, макар че тогава правех и правя курбан. Досега. Тогава теб ли да възхвалям или на мама и тате смъртта?! Подарявах ти, Господи, себе си, величаех те в стих и реал, бях забравила, забравих себе си, кой какво ми е взел, дал. Обичах те, вярвах ти, Господи и хората мъдри, добри, но не прощавам, Господи, на тоз, който в мен всичко руши! 27 март 2019., Плевен Анита ТРИФОНОВА
  7. Беше си избрала нослето. Онова детско чипо носле, което той така харесваше. Опита се да я прогони, махна няколко пъти с ръка, но не успя. Страхуваше се да не причини болка на Жанет. Беше на ясно и не само на него, че Жанет можеше и да не се събуди вече, но...Ревнуваше любимата си дори сега, когато беше в това състояние,дори от тази тъй красива пеперуда,кой знае от къде дошла.Цялото му внимание беше насочено към леглото и спящата красавица в него.Не му се занимаваше с тази пеперуда, но тя беше толкова нахална,толкова колкото можеше да бъде едно насекомо.Приемаше го, все пак това не беше муха.Прозорецът беше широко отворен,но пеперудата не искаше да излезне навън, обикаляше упорито нослето на Жанет. За последен път замахна и се опита да я прогони от стаята и ...успя. Две денонощия дремеше на стола и чакаше, какво чакаше и той не знаеше,защото силите му, надеждите му вече се губеха.Говореше толкова много, толкова много,колкото никога досега не беше говорил.Жанет спеше непробудно, беше в някакъв друг свят,който само тя виждаше и явно там и харесваше.Но той, той не можеше без нея тук, тук на Земята.Тя трябваше да се събуди, трябваше. Дори пропя, той, който през живота си никога не бе пял, не обичаше. Не обичаше и да танцува,но ако имаше как тук би и потанцувал само, за да отвори очи. Жанет безмълвно лежеше.Същинска спяща красавица.Как не беше оценил досега това съкровище. Защо ли сега, когато я губеше любовта му се засили. Не, не просто засили, той изгаряше. Не искаше да живее без любимата си, тя трябваше да се събуди.Трябваше. -Момче,време е вече да се приберете у дома и да помислите за себе си. Вижте на какво приличате.Трябва да поспите малко.Това вашето тук на стола не е сън. -Да, разбира се, тръгвам, но кой ще остане до нея, кой ще и говори? -Приберете се,моля ви и се молете. Молете се за вашата Жанет да се събуди.Никой не знае кога и дали ще стане това, трябва да сте на ясно, но каквото можахме сторихме. Ние всички сме деца на природата, някои казват на Бога и не разполагаме със себе си така както тя с нас. Тя която ни е създала. Само тя има право да ни прекъсне земния живот, само тя - създателката.Такива, като вашата Жанет, които сами посягат на живота си,виждате как са наказани.Но наказват и близките около себе си които ги обичат. Когато излезна навън нямаше сили да поеме пеша по пътя за в къщи.Седна на първата пейка в алеята.Изведнъж пак тази пеперуда.Този път кацна на рамото му.Опита се да я хване, но дали беше същата. На няколко пъти не успяваше. Имаше чувство,че полудява или самият той се изнася от този свят и витае някъде.Ощипа се, за да се увери,че е жив, че е земен. Но пеперудата...Тя дали беше само една пеперуда? Не искаше и не можеше повече да мисли.Остави я да си каца и отлита от рамото му, докато и омръзна. Изпуши няколко цигари и пое към къщи. Скочи във съня си.Беше целият потен,а в ушите му някакъв познат шум наподобяващ цъкане на часовник.Погледна часовника. Беше полунощ. Стана от леглото и без да мисли отвори чекмеджето на масата.Там беше часовника на Жанет. Беше повреден. Тя го захвърли по тази причина. Какво ли не си помисли в този момент. Направи си кафе и зачака утрото. Беше решил да поправи часовника. -Много искам този часовник пак да работи.Има ли такъв шанс? -Не мога да ви отговоря със сигурност.Повредата не е голяма, просто липсва една част.Ще видя дали имам такава. Елате довечера. Денят беше ужасен, тягостен.Нещо го караше да отиде пак при Жанет, но бе решил,че без часовника няма да иде.Защо се хващаше в тези наглед дребни неща и той не знаеше, но нещо го караше да прави така. Обикаляше улиците цял ден, докато стана време да отиде при часовникаря. -Имаш късмет, момче, намерих частта. Една е, единствена, случайно останала. Знаеш какъв часовник си ми донесъл, нали? -Не, не знам. Не знам приятелката ми от къде го има и от кога. Плачеше много, когато се счупи. Оплака ми се , че спряла да сънува майка си, откакто счупила часовника. Раздели се с него насила. Каза ми, че го е носила на часовникари,но не го приемали. Какъв е и от къде е не знам, криеше от мен. -Заповядайте! Часовникът е готов. Мисля , че вече няма да имате проблем с него. Разбира се не вечно. Нищо вечно няма . -Благодаря! Златни ръце имате . -Няма защо, просто късметът е ваш.Намерих частта. Навярно вие трябваше да поправите този часовник. Часовникарят се усмихна и леко замислен изпрати клиента си. Заваля дъжд-силен,пороен. Нямаше време дори за такси, така си мислеше той все още влюбеният в спящата красавица.Тичаше в дъжда.Часовникът беше в джоба на дрехата му, близко до сърцето.Когато пристигна при Жанет целият беше мокър, но часовникът сух. Постави го до главата и и зачака. Вярваше в чудото, усещаше,че ще стане.В съзнанието му изплуваха много неща от последната му среща с Жанет. Удари се в главата и падна на колене. Плачеше и се молеше на нея, на часовника даже. Дори майка и викаше от отвъдното.Така паднал на пода мокър до леглото на Жанет усети лек шум. Гледаше като в мъгла. Сънуваше ли? Клепките на Жанет помръдваха, ръката и трепна, точно тази, която беше от страната на часовника. В този миг той забрави за всичко. Скочи на крака. Втрещено гледаше Жанет и не смееше да я докосне. Забрави за лекарите, които нахлуха в стаята и гледаха него, не толкова нея. -Момче, стана чудо.Има неща, които ние лекарите не можем да направим. Жанет се размърда и когато отвори очи най напред погледна часовника. Не говореше, само се усмихваше.Протегна ръка към Люсиен, който плачеше. Този път от щастие. Той целуваше ръката и. Обещаваше и най голямото щастие,което можеше да и даде. Когато се обърна да избърше сълзите си, на ръката на Жанет видя пеперудата. Нима беше същата? Пеперудата, като че ли пиеше сълзите му по ръката на Жанет. -Миличка, ще те изпишат и ще живеем у дома. Вече пак ще сънуваш майка си, сигурен съм. Обещавам ти цялото щастие на Земята. 14 май 2019., Плевен Анита Христова Трифонова
  8. Нейна сянка - на Глория и Фильо - Илия Загоров Проза, авторово А.Х.Т. sekirata cekupama
  9. А.Х.Т.sekirata cekupama

    КОМБАЙНЪТ

    Слънцето силно препичаше. Лек ветрец полюшваше листата в гората,която беше съвсем близо до къщата на Стоян.Не му се ходеше днес на нивата,но трябваше да види поне как вървят нещата там. Плаща на работници, но като че ли нищо не вършат.Зърното тази година хич не го бива,а и днешните управници не правят каквото трябва за зърнопроизводителите. Иначе цената на хляба хвърчи ли хвърчи.И през ум не му е минавало да си сменя работата,този бизнес все пак най върви.Неговият братовчед държи част от автобусите в града и вече е пропищял.Стоян се надяваше да забогатее един ден така както си е мечтал. -Стояне, излез! Стана беля,Петко е под комбайна! Стоян подскочи.Нахлузи на краката си каквото му попадна и двамата с Геро побягнаха към нивата,която не беше много далече.Когато стигнаха там много хора се бяха събрали и гледаха,просто гледаха, но никой не смееше дори да се опита да измъкне Петко заклещен под комбайна.Човекът беше спрял да вика,само охкаше едва чуто.Нямаше как да се види има ли кръв,не можеше и да говори. -Да подкараме комбайна-каза някой. -Ти луд ли си! Нали ще прегазиш Петко, сега поне част от него се вижда.Бяха се обадили за помощ и в селото , и в града,но не идваше.Жената на Петко с двете си деца беше там и виеше обикаляйки комбайна.Наричаше,но какво никой не разбра.Всички си мислеха вече,че е полудяла.Те са преселници и си нямаха никой в това село,но нали трябваше да се яде,а ако не се работи не става.По градовете и квартири скъпи, и храна.Все още вярваха в селото,макар че повечето хора все повече и повече се изнасяха към града. Изведнъж притъмня.Показа се чер облак и се започна.Отекна гръм и заваля.То не валеше, а си започна истинска буря.Стоян се затюхка за нивата си,забрави за Петко.Само жената на Петко продължаваше да обикаля комбайна и да нарежда.Възрастни хора и отведоха децата в селото. Стоян и Цветана останаха под дъжда и чакаха…Цветана чакаше не толкова помощ колкото да стане чудо, а Стоян се молеше да спре тази стихия. Но природа. Божа работа. Завихри се и какво ли не хвърчеше над нивата.Стоян и Цветана не се скриха,продължаваха да стоят в нивата и да чакат отправили поглед нагоре към небето. Но в един момент Цветана се срина и падна възнак пред комбайна. Последва силен тътен и всичко пред очите и се изгуби. Бурята беше утихнала,помощта бе дошла,но нещата стояха вече по иначе. Комбайнът се беше наклонил, полуобърнал в другата посока към Стоян и тялото му трудно се виждаше. На открито място лежаха Цветана и Петко -целият в кръв,но беше жив. Не осакатя. А хората от селото си шушукаха,че Цветана е обърнала комбайна в другата посока към Стоян. Била луда ли се питаха и леко се усмихваха някои. На Стоян не му беше до смях, защото сега ще трябва да се погрижи за единия си крак,който явно няма да го бъде. А зърното дяволи го взели. Беше решил да разпродаде всичко и да се махне от това орисано село. 30 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  10. Та вървя си аз по улиците на моят красив и "чист" град. Около мене хора всякакви, но всичките в очите без онова пламъче ,което твърдя че поне аз го имам - въпреки годините. Покрай мене минава старец прилично облечен и две момчета от ония с черната боя. Изведнъж старецът изкрещя и започна да вика за помощ. Обърнах се. И какво видях. Двете циганчета се кискаха и си вървяха спокойно , а старецът си обираше документите от земята. Едното от тях му било бръкнало в джобчето на ризата и взело личната му карта в пликче, в което е имало и други бележки и 20 лева. Но явно са били свити в хартийка и затова са хвърлили иронично на земята пликчето . По грозното -старецът крещеше, беше в нещо , като криза, но никой не го чуваше въпреки ,че това се случи на улицата до Централният пазар, където беше пълно с хора , дори полицаи. Пред входа на близката банка седеше невъзмутимо бодигарда им и зяпаше в пространството. Попитах един полицай...Да не ги занимавам. Властта била такава , а и вече крадците и престъпниците посягали на живота на полицаите. Това, което в друга страна не се разрешава меко казано. Куцукайки леко старецът се влачеше подире ми. Дадох му акъл, понеже самата аз бях нападана поне три пъти тази година и то не само от цигани. Не само в къщи. И така, трябва да се бием, яко. Той посяга и ти, той с нож, и ти с нож, той с ... и ти. Тя с клетви и магии и ти .... Няма друго спасение в тази беззаконна държава. Ромите се самозабравиха, а турците дерибействат в България, но така си го е избрал народа. Тогава защо да го защитавам, този овчедушен народ, който мисли само за стомаха си и секс удоволствията си. Затъпяващ и .....зарибен със всичко. Говорихме си дълго със стареца и той се отби в първият магазин. Изчаках го, защото ми се видя чудно на неговата възраст в такъв магазин. Излезе навън и без страх ми показа - кама, една такава лъскава...Очите му святкаха , не беше луд, но ярост вече преливаше в очите му. Започнах тихо с приказки, неприсъщо за моя нрав. Казах чу, че няма смисъл да стигаме на нивото на тези крадци, апаши и убийци .Че и от българите има такива, но българите просто съдът не ги защитава, освен богатите българи. Че докато не се направи Лагер за тези уж бедни роми, в който да работят , а не само да крякат ,че нямало работа за тях и .т.н ,че когато законите ни станат валидни и за тях няма да спре този мор. В моето село е същата работа. След 17.00 часа жив човек няма по улиците, а ромите преселници с луксозните си коли цял ден и нощта особено се гонят с бясна скорост из селото. Патките и магаретата по улиците вече изчезнаха, та и кучетата. Откъде взимат колите ли, ами познайте. Раждат и ...продават - жива плът. А това че крадат и убиват особено домашните животни на кротките сами хорица им е патент. Никой не може да ги спре. Няма закони, но за тях . Роми убиха съпругът, синът на красива талантлива жена и дори имат наглостта да и предлагат пари за гробница, след като съдът ги оправдава. Жената след това е принудена да търси мъж с който да живее, дори семеен, само и само да е защитена от нападките на хората и мъжете след смъртта на сина и съпруга и. Това е повече от ненормално за една държава. Няма БЪЛГАРСКА държава , писна ми мамка му, започнах да псувам! Когато ромката в една закусвалня ми взе чантата от масата ,където се хранех пред очите ми си го отнесе, въпреки , че тогава нямах подръчни средства освен нож и вилица . Полицията дойде чак , когато тя пусна кръв! На мене ми се размина само с изподрани ръце и китки -вените. Другата , която чакаше навън избяга. И въпросът беше - Защо съм я била, пребила беше по точната дума. Два дни ми отне даване на обяснения и ред подробности в полицията. След време тази красива циганка се опитала да обере богат бос и вече -дело. Пак мене потърсиха за свидетел. Беше жив цирк. Пет години ромката мота и се подиграваше с нашата съдебна система та и с обраните хора. Тя и роднините и бяха дошли с килограм злато по себе си. И накрая -нищо. Беше оправдана. Аз лично и казах, че ако на мене ми посегне втори път -вече няма да е жива. И тя ми благодари, забележете. Това си го спомних пътувайки вече в тролея, който беше пълен със стари хора. Улиците също. Къде са младите ? Нямаше кой да ми отговори, но беше ясно. Учениците по селата, за икономии .Там при баба и дядо да ядат от градината и да се само отглеждат и самовъзпитават. Няма дете , което да има респект , да слуша баба си и дядо си . А да не говорим за изоставените деца от родители, които са тръгнали на печелбарство в чужбина. После учителите виновни . Прибрах се в къщи, което в последно време е най трудната част в ежедневието ми. Пред входовете купища бабички и дядовци , та и млади...по цял ден висят и клюкат и ...По пейките пияни мъже играещи карти, пред вратата ми...Нямам думи. Електронното табло струваше пари и сега работи, но външната врата на входа от години е разбита . Моята желязна врата, просто няма открита ключалка със системи я отварям, отключвам и заключвам. Винаги пред прага ми мазно и по дръжките на бравата ми мазнини, наклепани всеки път различно. През зимата едва не умрях. Цялата ми инсталация и ел. табло смених защото в дома ми отвсякъде хвърляше ток, дори и ел. крушките гърмяха на пет минути. Чез ли, комшии ли? Но ток се крадеше и краде. Тези няколко мутри от входа ми, които искат парно , а болшинството не искаме -не можем да си го плащаме, та тези няколко вилнееха във входа, та и в блока и раздаваха "справедливост " на всеки , който се опъне срещу тяхното мнение. Начини различни -интриги и скандали и то не директно с тях, а с подучени хора, най често възрастни и платени цигани. Дори и един млад мъж с постоянна регистрация на адреса на дома ми. Човекът му скефнало да си има две лични карти и толкова. Нямало закони да го накарат да се регестрира там при жена си и децата си в другия вход . Полицията. Оле...Та тя спи, по тежък сън и от народа. Възмущението ми растеше всеки изминат ден. Корупция, мафиотщина, престъпност...се засилваха всеки ден , а българската нация застаряваше. Кой да скочи в България мила? Малкото млади -пияни, дрогирани, извратени още от сега или старците и бабите? Всичко свястно и добро изчезна , избяга навън. Тези които останаха са положени на психически тормоз и "обработване" дори чрез медии. Хапнах набързо чушка, домат и питка ръчно производство. Не смеех сирене, та то пращеше от палмово масло и всичко друго...менте работа. А за месо изобщо и не мечтая. Миналата седмица хвърлих царевично олио внос от Турция .Боже, как внасят и ни тровят не само със сапуните си, тези с които си измиваме вече само ръцете , а и тези по уж родната ни телевизия. Което дете е по свястно, красиво, добро, умно му се намира цаката -пропива се, дрогира се, става крадец , дори убиец...Как става това не ми е ясно? А мангалите не ги лови дори рак. При тях дрогата и алкохола е вид работа, но малко от тях я използват за себе си. При повечето поциганени по манталитет българи също. Гладна бях, но не смеех нищо да си наготвя. Та нали и продуктите са ...Навън беше по друго. Нали заведението носи отговорност все пак за предлаганата готова храна. Но май и това не е вярно. От една супа да речем от спанак , подбъркана със съмнително яйце щях да умра преди седмици в закусвалнята на централния пазар в града. Добре че имах под ръка активен въглен. -Мира, не ме ли чуваш? Защо звънецът ти на вратата не работи? Някой викаше, но навярно дълго не е идвал, защото още от зимата, когато гърмяха токовете в дома ми и оцелях по чудо, от тогава и звънецът ми си отиде. Няма оправия ми казаха ел. техниците посъветваха ме да бягам от тук. Но къде? Навсякъде е несигурно. Българската нация е болна. Няма човешки взаимоотношения, няма любов между хората, няма...И тези сайтове дори за запознанства са сексуално извратени, извратени, но не и с истинска любов пълни. Там се поощрява престъпността - изнасилванията дори от там идват. Скарват майки и бащи, майки и дъщери, братя и сестри. И всичко чрез интриги и насилие , и то от там дето най малко човек очаква. Епохата на антихриста. Не ни е виновна тя. Отворих вратата на Цвета и тя подскочи като ужилена. -Какво си се разкрещяла? -Ами то с крясъци става в този твоя блок и вход. Нали касиерката ви най силно крещи и .... -То във вашия не е по различно. Кажи какво искаш? Нали имаш телефон, защо не ми звънна? Знаеш тук каква джунгла е . -Защото исках да те видя лично. -Ами щяхме да си определим среща някъде. -Мм...И я дошла, я не. Тук на прага ли да говоря? -Влез. -В най скоро време ще дойде един човек и ще те покани за някъде и за нещо. Няма да отказваш. -Брей! Как става това? -Моля те .Послушай ме, защото те виждам на какво приличаш. Ти не си робот , че да понесеш толкова много негативизъм отвън. Идва ти в повечко, меко казано. Дочух някои неща за тебе и нали съм ти приятелка... -Не живея за хорско мнение! -Не живееш, но живееш сред тази.... -Е, да се махам ли? И къде? И защо да бягам? Човек от проблемите си не може да избяга. Навсякъде "заразата" е плъзнала. Човечеството гние. -Имаш шанс, Мире! Използвай го. -Не, нямам шанс! Никакъв. Всичко това - болката е дълбоко в сърцето ми, отвращението...няма лек за тези неща, поне на този свят. Часовникът иззвъня и това беше сигнал Цвета да си ходи. -Довиждане. Благодаря за загрижеността ти, Цвето! -Гониш ме? -Не просто ти доказвам, че не се влияя от хорско мнение, че не слушам никой . Имам си глава на раменете и за разлика от децата ми слушам само нея. Парите, те изяждат човечеството, няма накъде поне тук на Земята. Не съжалявам за нищо, каквото е писано ще стане. Ще се боря до последно и такава непокорна ще умра за резил на държавата. Ако това е държава. Беше вече тъмно и само една звездичка блещукаше на небето. Как да я хвана? А толкова исках, толкова исках животът ми на тази прекрасна Земя, създадена за живот да е чист, потребен. Но уви. Хората не разбираха сериозността на нещата, виждаха всичко във временните удоволствия, да се наядат, напият, курорта, разврата , изневярата -о, тя бе задължителна. И не само тя. Никакви духовни ценности, никакви. Та чак и творци! На какво творци? На разни пози в секса? Или на фалшиви пари? Все тая, все едно и също. Колелото се върти, както и Земята, звездичката свети и като че ли говореше -Ела при мене, зарежи този коварен, мръсен свят. Земята ти вече плаче от хората, които я разсипват. Опитват се и небето, слънцето, но там няма да стане, то ще ги изгори, ще ги подпали. Ела при мен такава чиста. Няма да приемеш този земен живот. Няма да те прекършат . Не се убивай заради хората те не го заслужават. Ела при мене горе, опитай се, полети. Можеш го. Повярвай ми - има живот горе, има го. Нима не си сънувала ...истината ? Знам че си, затова само една крачка и си спасена. Спасена. С тази дума посегнах към чашата и...заспах. 22 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  11. А.Х.Т. sekirata cekupama

    НА ГРЕБЕНА НА ВЪЛНАТА

    Дамян беше любимец на шефката си. Тя го направи заместник главен редактор на този никакъв вестник, но той знаеше, че ако я слуша ще стане и главен редактор поне на някой ежедневник, защо не и на някое престижно списание. Той си вършеше работата и според нея добре. Като мъж беше идеалният за нея и тя си го признаваше. Това е много важно. Дамян залагаше на мъжкото в себе си. Другото оставаше настрана. Знаеше девиза на Искра -"Когато го назначавам не ме интересува колко може , а да е мой човек" То си беше вярно, не само неговата Искра правеше така. Женицата беше доста по стара от него, но имаше пари, връзки, чуваше и се думата навсякъде. Мъжът и не беше кой да е. За някои може да е кадърна, но за Дамян не. И като жена не я биваше, ама хич. Той се забавляваше с млади момичета по вилите извън града, така че да ходи да го гони ако си няма друга работа. Не е чак толкова известен, че да го разпознаят, пък и беше свободен мъж. Допиваше си кафето и смачка фаса си. Горчеше му. Целият му живот горчеше. Как може нищо да няма на хоризонта, нищо чисто, светло, да стопли сърцето му. Само фалш, ментета, далавери, корупция и пари. Тези пари вече ги сънуваше, нищо не ставаше без тях. Спря погледа си на червеното книжле, което Искра му даде вчера с бойна поръчка...Авторът беше някакъв съпруг на попфолк певица, а творението минаваше за документален роман. Чудеше се да плаче ли или да се смее. Докъде стигнаха големите босове с книжлета да си правят рекламите на умиращите техни империи. Някой вече беше писал за тази книжка и Деян беше бесен ,че трябва да се повтори и то под негово редакторство. Силиконовите певици го отвращаваха, колкото и да обичаше жените. -Искре, защо ме измъчваш с тази боза? Това поръчково ли е , моето момиче? Книжлето е под всякаква критика -нито език, нито стил, нищо...Не е разказано увлекателно, боза, чиста боза. Събирано от тук и там, от жълти вестници и клюкари. - Не ми рипай! Май забрави как стигна до поста си редактор. Вкарай материала там някъде, може и да е малко, но да го има в следващия брой на вестника. Ясна ли съм? -Слушам, мишле, ама съм против. -Не...изкрещя Дамян, но след като затвори телефона. Докога ще бъда червей да лазя в краката на големите и на тази Баба Яга. Едва я трая, та и в леглото. Не се разплака, но очите му се насълзиха и отвори нова бутилка водка. Можеше да пие винаги и на работното си място, никой не можеше да му държи сметка. Но.......Искра го държеше, като пиле в клетка. Зависеше от нея. Това стягаше душата му, но не можеше да се откопчи. За никъде е без нейните пари и връзки. -Докога бе, ма… му? -псуваше , като хамалин и обикаляше стаята с бутилка в ръка. Опита се да прочете една две страници от книжлето, но не изтрая. Захвърли го в ъгъла на стаята. Молеше се да не влезне никой , защото знаеше с каква скорост се разпространяват новините, клюките в едно учреждение и извън него. Извика Юлия и и поръча да се заеме с поставената му на него задача. Младата жена беше отскоро на работа и само изпълняваше без да дава мнение и да недоволства. Взе книжката от земята, прибра я в папката си и обеща ,че ще се справи с поставената и задача. На излизане от стаята се усмихна. Имаше страшно завладяваща усмивка. Сияеше просто. Дамян и вярваше. Виждаше нещо в нея, което другите жени го нямаха и това не беше само усмивката. Знаеше, че и тя се прикрива, но го прави някак си галантно. Не беше само от младостта . Какви млади момичета познаваше, свят да ти се завие от боклуци. Вечерта имаше среща с Искра и трябваше да и докладва как се е справил със задачата възложена му от нея. Това беше по протокол, а другото от него да мине пак. Беше му причерняло и трепереше от мисълта, че ще трябва да отговаря с само с едно - Да, добре. Така и стана. Този път бяха с нейната кола. Всичко мина , както обикновено, без проблеми. И тя доволна и той, но по някое време Искра поиска да остане сама. Някой я търсеше по телефона и тя бе непреклонна. -Остави ме сама. Имам да уреждам важни неща. Дамян не и вярваше много, но знаеше, че става дума пак за пари, а от тези пари даваше и на него. Затръшна вратата след себе си и остави Искра сама. Прибра се и си пусна един душ. Усещаше, че ще има емоции. На следващия ден Искра беше подранила и го чакаше в стаята му. -Сега , миличък, си опичай акъла. Извикай онази Юлия, на която си възложил твоята задача и и нареди да спре статията. Не си ме виждал, не си ме чувал, ясна ли съм? Трябва да пишем точно обратното. Има и такива моменти, такъв е животът. -Искре, но ние не сме жълт вестник, защо тогава? -Защото Дамяне се касае за пари. Всички имаме нужда от шибаните пари, нали? На тебе не ти ли се иска да си купиш нова кола, а не аз да те возя в моята? -Добре де, слушам. Нали затова ме покачи в длъжност. Обичам те и всичко бих направил за тебе. -Както и аз, миличък! С леко иронична усмивка Искра излезе от стаята и мина през задния вход на сградата. Беше разбрала, че телефоните и се подслушват и това я правеше още по бясна. Имаше нужда от масаж, да релаксира. Изключи телефоните си ,беше решила да ги смени всичките. Дамян се справи със задачата. Беше убеден, че Юлия го харесваше, но нямаше парите, връзките, името на Искра. Покани Юлия на вечеря без да се съобразява, че Искра по всякое време му се обаждаше и му искаше отчет къде е и с кого е. Нощта пускаше своя черен плащ и от терасата небето изглеждаше още по загадъчно с тук там проблясване на звездички. Една звезда падна и Дамян си помисли дали той може да бъде тази звезда. Юлия напираше да си ходи , а той не искаше. Желаеше я и се чудеше как да я задържи. Не даваше и дума да се издума да я води на бар или нещо такова. Пази си хляба , мислеше си Дамян, но знаеше, че не само това е причината. Знаеше, че самият той не струва, че се беше изложил , като порядъчен и честен човек с тази си връзка с Искра. Накрая реши да прибегне към хитрост. Колко му беше да сложи нещо в питието на Юлия и е готова. Издебна момента, когато беше в тоалетната. След това нещата тръгнаха от само себе си. Юлия беше запазена ,чиста и непокварена жена -поне такава му се видя в леглото. Чудеше се какво прави тази жена в тяхната редакция. Не можа да мигне цяла нощ, наслаждаваше се на прелестните и форми, обладаваше я пак и пак. Не искаше да спира, а тя....тя не беше на себе си. Не беше пияна , но определено замаяна. Сутринта приличаше на изплашена газела. Набързо се приготви и изчезна за броени минути. -Повече да не си посмял да ме каниш, където и да е . Между нас нищо лично не може да има. Не си наясно със себе си. Искаш да ме уволнят заради тебе ли? -Не , нищо не искам освен тебе! -изкрещя Дамян и удари с юмрук по стената. Сам не вярваше на думите си. След половин час Искра вече го чакаше долу в колата. Колата и беше спряла точно пред входа на кооперацията, в която Дамян живееше и той се позамисли дали не се е засякла с Юлия. Но всичко му се размина, нали си е късметлия. По пътя Искра му наду главата, че цяла нощ не могла да спи -боляло я глава, тъпчела се с хапове. Беше го яд на нея, не я понасяше и се реши : -Искре, моля те направи нещо за мене! -Какво още? Каква муха ти е влязла в главата? -Обади се на оня твоя човек в Испания, нека ме вземе на работа пък после може и ти да дойдеш, нали? Или поне ме командировай с някого за няколко месеца. -Искаш да бягаш от мене ли? -О, не! Знаеш, че те обичам и не мога да те забравя никога. -Може да си помисля по този въпрос. Много се раздуха нашата връзка и съпругът ми чак в Швеция е разбрал за нея. Не че той там стои без жени, но знаеш, че с него е Елица. Искра имаше дъщеря за която умираше, но момичето не искаше и да чуе за нея. Ненавиждаше майка си и живееше с баща си далече от нея. Съпругът и беше на работа в чужбина вече трета година и нямаше изглед скоро да се прибере. Виждаха се само по празниците и то заради детето. След няма и седмица Дамян вече летеше до Испания в компанията на един колега и Юлия. Беше на върха на щастието. Въпреки че Юлия се дърпаше той знаеше, че ще я укроти, но сметките му бяха криви. След като пристигнаха на летището Юлия беше отцепена от него и колегата му. Пое я един мускулест господин, качи я в колата си и за него остана само едно -"Sorry" и прекрасната и усмивка, най светлата, която Дамян познаваше. Когато се настаниха в хотела с колегата си, Дамян разбра още доста неща...Беше бесен. -Искре, всичко си знаела, стара кучко! Няма да ме видиш повече. Знаеше, че няма да стане. Знаеше ,че Искра е човекът, който ще го остави, а не той нея. Отвращаваше се от себе си, от нагона си. След седмица той трябва да се върне в България. Юлия не. Какъв глупак беше. Двете жени го измамиха, подиграха му се. Какво му оставаше тогава? Трета. 22 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  12. Събуди се, Дякон Левски и глави сечи, наред карай ,не прескачай, слушай как мучи турчин рязан, ром крадлив и дръглив помак, как днес ни язди всякой чужд дивак! Събуди се, ако нямаш с какво, ще ти дам мойто сечиво, че сърце ми веч не трае с тез чалми на криеница да играе! Събуди се, Дяконе, стани или просто мен при себе си вземи. Този път пиша на прима виста и ...директно. Няма вече какво да губя, посегнаха и на децата ми така че....! Нима така не сториха и с водачите Бойко Борисов и Волен Сидеров, ами с Жельо Желев тогава...?! Нямам думи, но се налага да изложа поне една трета от истината за България, за народа ,за бъдещето на нацията ни -ако има такава. Налага се да го викна високо , не за да парадирам смелост-всички знаете ,че съм повече от смела. Налага се и не затова, за да ми олекне, защото, драги, не може да ми олекне -никога след това, което сториха с мен, със семейството ми, най вече с България. И тук отварям една скоба . Не е само при мене, с мене така, но при мене е с пълна сила още повече, че нито аз, нито децата ми сме негодници и некадърни, нито грозновати, нито простовати, нито болни. И така нека ви попитам вас, българи -Къде бяхте и какво сторихте вчера , когато турците се гавриха и то в ефир с българската нация, когато решиха и ще я създадат тази МЮСЮЛМАНСКА партия, че им е тъжно за ДПС и не е ли това нов трик? Смяна на Доган с Вежди и идване на нова по опасна -мюсюлманска партия? Някои, които следят навярно са видели как нашите уж български родни политици, управници та и население и то мъже, същите тези които търсят по сайтове за една нощ да си платят на някоя проститутка-"охлабват жилата", същите тези и онези уж все българи понасят това, и мълчат, като...ки! Защо като?!?! Как го казаха само -Не само турските ни филми ще гледате ами и турски ще учат децата ви в училищата, сякаш сега не пея в часовете турско и не преподавам ромски, турски най вече фолклор. Направо ни бе подсказано - Иначе за една нощ ще ви смажем. Вярно е че могат. Имат войската, имат злобата и омразата към нас имат и подкрепата дори на Америка не само на Европа. Е тогава какво да седнем да чакаме, ядем и пием, да правим секс и да се самоизяждаме от злоба и завист помежду си? Типично по български. Това и правим, аз поне друго не съм усетила и не само в интернета. Да продължа с другата империя, не турска ами “мангало“ порнографска наречена -музикална и то не само "Пайнер". Много са, то "Ара", то "Диапазон" и. т .н -все субсидирани от турците и ориента. Ами дават парите, това е и българи се продават, стават президенти на фирми и компании и изпълняват техните нареждания. Познайте какви са -знаете съдбата на българката Камелия на която сега арабин и е гърба. Само мангалките певици са добре -говоря за този бранш. А то май българки там почти няма. И защо само там, навсякъде са, българите слушат и изпълняват всичко -посягат им на децата те пак оглушки -даже ги тикат. Ще кажете аз какво направих ,когато "завързаха " синът ми с оня Димитровград, Хасково, където измамиха и обраха не само материално дъщеря ми? Много направих, всичко според силите си, но те са много и един честен истински българин не ми помогна дори в интернета-напротив, даже ми се пречеше и пречи!!! Бях оставена целият август без никаква заплата и аванс, само защото им казах, че синът ми ще прави сватба, нещо повече дори тогава ме оставиха да дежуря в училището, та се налагаше да търся други начини -нормални. И тези начини им попречиха, както и сега с прословутото диференцирано, от което се бях отказала още след стачката, а са ме включили и то със смешна сума за една учителка пред пенсия при това единствената, която е ПЕВИЦА преподаваща музика-пеене в училището. Да това съм аз , но аз не спирам , не се предавам. Пак единствената не съм в синдикат, след като синдикатите ни измамиха на стачката и пак страдам, защото пак се цепя, от кого бе, драги?! От подлогите -учители, българи...ха ма че наглост! Даде се 100% права на директори и училищата им станаха бащиния. Но сиренето не е без пари, тези директори трябва да изпълняват заръките на онези горе дори и на малцинствените партии. Иначе...просто идва следващият на поста им, за директори поне много желаещи. От министерството излезе заповед , с която можем да гоним с отсъствие ученик от час, но с уговорки забележете. Да не напуска района на училището и да му се намери работа де в библиотеката, де при друга колежка, която не е длъжна да го пази. Значи аз го гоня , а трябва И да го пазя ?! И какво следва? Следва че просто не трябва да го гоня. И тогава каква заповед е това и как да се работи с останалите деца, които са дошли да учат след като невъзпитаните пречат? Някоя учителка излага училището си и просто ще си ходи, може и да е измислено, но се стъкмяват нещата -колко му е -повечето родители си продават честта заради децата си. А в същото време училището се излага, като приютява осъждани силно казано ученички, защото те са непълнолетни все пак и има там разни ...защита на детето...! Значи за някои неща ученичката или ученикът е дете, а за други е голям и зрял дори посещават учителските ни съвети. Резил.....И всичко това, защото няма раждаемост-пак политически проблем. Ами къде сте бащи и майки, къде ?! По чужбината -печелите ? За кого след като България просто няма да я има, както е тръгнало, а българите са почти стопени. Стопени! Разсипаха бъдещето и здравето на децата ми, моето, а тези които ме познават знаят, че нито съм луда, нито неграмотна, нито грозна, нито нацист, нито невъзпитана, нито скандална. Просто съм реална, истинска и НЕ ДВУЛИЧНА, твърда, упорита и не предавам себе си, идеите си, целите си...такива като мене трябва да бъдат унищожавани. Чуждицата знаете защо го прави, а вие повечето българите го правите от чиста злоба и завист към своего брата и сестра . После ще дойде у вас -Гаранция. Защото ... Защо пък моето дете да не е в "Пайнер", защо пък моят син не можа да влезне в Симеоново пък на тая лудата Анита и двете и деца красиви, образовани ами и на пари налитат? Я да си стоят смачкани там в Плевен на майка си в беднотията, която я мачкаме и е смачкана вече, няма за кога да се бори. Започват обаждания и анкети, списъци и дори посещения на уж репортери в моето училище чак да бъда уволнена-по времето на стачката ни бе това. Тогава ми изтриха блога - блог беге с подписка, но пак турци и туркини я организираха -Злата от Хасково и Стефан, и Веско от Асеновград. Последният и сега е направил блогове там с мои крадени постове и снимки, клипове в които ме обижда меко казано. Дори и тук в Плевен идваха тези тримата-книжките им са тук в Плевенските книжарници...ха, ха! Мангалска работа и ФУКНЯ. И къде бяха българките, които да ме защитят, да защитят Полина, която единствена не си тури силикона, която единствена не се поддаде на порно груповата сексуална ориентация в онези среди наречени поп фолк, а всъщност порно фолк!? Кой оцени в нея и в други, като нея гласа, естествената красота, интелигентност и образованост за разлика от повечето певици и то не само в попфолка?! После следва отлъчване, дори "изземане" на приятеля и, та при Анелия и съпруга и взеха. Всичко в името на това да бъде спряна дадената -по различната. Ромите мангали като Азис, Галена...са ми ясни, но защо БЪЛГАРИТЕ се съюзихте с чуждицата, защо?! Само завистта и злобата ли е причината!? Когато Полина си идваше тук Плевен по коридора всичките ми комшии изпускаха боклук, кръв, грозде в краката и -лицемерно, иронично се усмихваха и я оглеждаха -дано се освинчи в мръсотията, която дори в асансьора правеха в нейна чест, защото те НЕ се обличат като нея. Това е дребно, но много показва, много. Както и това, че Галена -смядовската циганка роди в Плевен, а Полина -БЪЛГАРКАТА в Плевен я замерят с камъни, никакви участия и клубове. Беше. Плевенчани-българи-пфу! http://vbox7.com/search/?vbox_q=%D0%BD% ... 0%B2%D0%BE Те -разбиращите, те щели да кажат коя плевенчака е за в "Пайнер" и коя не! Боже, каква злоба, както и на колежки с дъщери музикантки. В интернета ме трият масово хем се знае ,че всичко е лично мое творение, а всеки краде и пише книжки та дори и колеги направиха цели романи, като авторови при това художествени били…хи , хи...но не за слава , а за пари. Преписал от интернета и готова- негова ,нейна художествени творба. Просто им се качва заплатата след като директорът е техен човек. Но кой разрешава? Ето пак дупка, пролука за нарушаване на законите. Както и това, че всеки директор на училище има право да по промени заповедта за гонени на ученици И НЕ САМО ТАЗИ ЗАПОВЕД-например при нас да се пише ДОКЛАДНА. Е при това нареждане местно тогава ми стана лошо и нямаше как да повърна, но сега ще стана и ще прекъсна за малко. Гади ми се, братя, от ГЪЗОУГОДНИЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ , БЪЛГАРИТЕ ДУПЕДАВЦИ ! ГАДИ МИ СЕ! ИМА И СВЕСТНИ но те ..........МЪЛЧАТ, ТЪРПЯТ! АЗ НЕ, АЗ СЪМ ДРУГ ЧОВЕК, ОТ ДРУГО ТЕСТО ЗАМЕСЕНА. И да продължа още малко, казах една трета....Плевен и не само той беше натровен с брашно тази ранна есен и какво? Нищо. Продължават си менте стоките. Завчера купих бонбони най безобидното , а те вътре червясали -стопени-после сложени явно в хладилник замръзнали и с изтекла годност написана умишлено с много ситни буквички. Още по ситни са пък на другите стоки. Месо не смея да си купя в никакъв вид освен домашно да намеря. Замразена риба никога вече не бих купила. Колбасите за мене не съществуват от години. И това са стоки в големи магазини, цели вериги, а какво да кажем за отровите и боклуците в малките закъсали квартални магазинчета?! ЧЕЗ-миналата година писах как умирах няколко пъти от техните системи на пускане и спиране на тока, на разрешеното лесно крадене на ток не само от тях и ромите. Как посред зима излизах на квартира и сменях инсталация, как сменях и бойлери ...бяла техника, та дори и две захранващи на компютъра. И досега не мога да накарам лицето Веселин Йорданов въпреки че уча детето на брат му да се регистрира с постоянно живеене там дето си живее с жена си и децата си -през няколко входа. Получавам му кореспонденциите и призовките и ...какво ли не и ги хвърлям не отваряни на боклука. Съдът се произнесе, че неговото не било престъпление. Затова ли ме пресреща за саморазправа и както е тръгнало май трябва да се "въоръжа". Хи...с отвертка например, че е по безобидно, нали? Хайде малко ГОЛ хумор накрая, защото съм убедена ,че след този ми пост достъпът до профила ми, блога ми съвсем ще умре. И така нека се изясни за тези, които не ме разбират тук конкретно за в този сайт. ИЗКЛЮЧВАМ ВСИЧКИ ЗА КОИТО ЗНАМ ЧЕ СА ТУРЦИ И РОМИ. АМА ХИЧ НЕ МИ ПУКА, ЧЕ ТЕ БИЛИ ОТ НАРОДА, А НЕ ОТ УПРАВНИЦИТЕ СИ. ЗА ТЯХ ЯВНО БЪЛГАРИЯ Е МАЙКА, ЗА МЕНЕ И ДЕЦАТА МИ Е МАЩЕХА. Какво направиха като са обикновени хора, като нас тогава, какво направиха, за да не страдаме ние заради Доган, техният например?! На кой българин на сватбата му в Турция валяха евро банкноти от хеликоптер ? Ако изобщо биха позволили ТАМ в Турция голям техен политик да се сватоса с българка?! В коя тяхна телевизия пускат български новини на български и колко български народни песни учат турците в училищата си? Ами български политик там да има, та чак пък наша партия? СТРАХ....това не е оправдание, драги. Затова аз се оттеглям...Изолирвам от обкръжението си всичката тая чуждица -поне тези, за които ЗНАМ! Също българките, които тук са наслагали Азис, който си показа голото дупе пред светинята Левски -паметника. Също всичко порно, и чалгарски блогове и профили. Полина няма чалга песен -нито една, а и вече не пее за радост на злобарите и завистниците, и онези ромки, и туркини в "Пайнер", и другите порно уж музикални компании. Най близо съм до това, което изложих и съм професионалист, така че нямам оборване на по горното. Колкото до моите стихове и разкази, никой не каня да ме чете насила и да ми дава оценка. Аз не съм ПРОФЕСИОНАЛИСТ ПОЕТЕСА И ПИСАТЕЛ-НИТО КРАДА, ТАКА ЧЕ ... Плагиатите си ги знаем, то и те ще си го намерят...един ден. Един"ангел" в рокля ме заплаши тук ,че ТУК им е писнало И на модовете от мене...АЗ Я ПИТАМ -КАКВИ ги дириш в профила ми, в блога ми та освен снимки и разказ имаш мотамо копиран разказ от моя-"Една душа" ..И НЕ САМО?! С какво право говориш срещу мене от името на модератори и админ тук? Също ... - Оставете я тая секира, зарежете и профила тя е ....... и луда ме изкарват! Ботев -"Свестните у нас считат за луди" Нещастници, злобни грозни женички, аз не съм тук за да ПРИЕМАМ СЕКС ПОРЪЧКИ, както е писал бай Стефчо от Русе, че е тук да си по... русенлийки . Обажда и се тук и вечерта е с една, после с друга и .т .н и това не го прави само той. Почти всички го правят. Затова ли са тези сайтове, не като мене да си пишат кротко творбите, ами да се правят секс поръчки на момента ! Затова ли са тези менте профили със снимки на певици и артистки И си крият техните? Ами ако се случи един и същи мъж да си поръча две жени, а то се окаже че е една? Хи, хи...! Резил, драги. На цялата ни оправия български тази перверзност по сайтове и разврат. Дори там. Умишлено ще млъкна за обратните мъже и жени в сайтовете , не само тук. И така, длъжна съм, когато помествам пост да гледам рекламите и на злобата змеица Глория. Това като духовна сила ли ми го пускат тук модераторите и то не само на мене разбира се или просто ЖЕНАТА СИ ПЛАЩА КЕФА? Жената ...и пак не българка, какъвто е и бащата на детето и помака-Фильо-сребролюбец. Не ми пречи уверявам ви и стига сте следели колко поста имам не се надбягвам и не мога. Вижда се, че в нета съм блокирана почти навсякъде... И ЗАТОВА СЕ ПЛАЩА. Така се развличат с такива, като мене ЗЛОБАРКИТЕ - ЗМЕИЦИ И ЛЕШОЯДИТЕ. Умните ме разбраха, сигурна съм. Разбраха ме защо съм с това недоверие в профили, данни, защо самата аз ги сменям след постоянни атаки в блога ми най вече та и на компютъра ми вече се отразява. Знам какво ще кажат някои скептици -Айде бе, някой точно с тебе се занимава. Ще отговоря повече от точно - За всеки влак си има пътници, така и в тази насока всеки си има врагове и преследвачи и то не само в интернета. Но при мене ми идва в повечко не само заради дъщеря ми и моята НЕ АНОНИМНОСТ, а заради острия ми език. И докъде стигнахме ? Дотам пак, че трябва да съм подлога и лицемер, да мълча и ПЛУВАМ ПО ТЕЧЕНИЕТО. НЕ, НИКОГА ДОКАТО СЪМ ЖИВА! АЗ СЪМ СИ АЗ И ТАКАВА ЩЕ СИ ОСТАНА." БЪДИ СЕБЕ СИ " - НАЛИ ТАКА БЕШЕ, милички ? Една трета изписах-другото за в романа ми...хи, хи ! Целувки на всички истински жени и мъже, не обратни и фалшиви ! Целувки на всички истински БЪЛГАРИ И БЪЛГАРКИ ! Другите...сбогом ! 22 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  13. А.Х.Т. sekirata cekupama

    ИЗМАМЕН ОТ СЕБЕ СИ

    Пръстите му бяха, като кебапчета, но това не му пречеше с тях да подписва документи, с които решаваше съдбата не на един човек. Със същите тези пръстчета броеше с кеф парите, които му даваха, подаряваха един вид. Гордееше се с това. Толкова беше заблуден, мислеше се за велик и че всички са длъжни да му се отчитат най вече в пари. Дори в личният си живот не правеше компромиси. Удоволствието е за двамата -казваше го и то на всеослушание. Не виждаше снобската си душица, пък и защо, след като всички му слугуваха. Щом го правеха значи им се харесваше. Можеше да бъде и от нямане накъде, но това си е тяхен проблем. Слаби са, слаби хорица, тогава ще слугуват. Ще слушат такива като него -велики хора, призвани. Дори в интернета си беше купил няколко по известни сайта. Когато хората не можеха да влезнат в даден момент обикновено пиков час, че да не бие на очи, той си работеше спокойно, поместваше си сам измишльотините и то на първите страници. Ами къде другаде, та това е той, не кой да е. Налагаше се и сам да се чете, по точно да си гласува, но кой го знаеше това? Важното е да е там, да бие на очи, да се набива в погледите на всички. Колко му беше да стане и админ, но не. По сладко му беше да им плаща на тези мишоци. Да гледа как се гърчат и спират цял интернет заради него. И такъв случай имаше. Не, никакво хакерство. Това го унижаваше. Просто едно обаждане по телефона и край. Лошото беше само, че нямаше много време да следи навсякъде как вървят нещата, а животът му не беше само в интернета. Трябваше да изкарва пари, още пари, много пари. Не вярваше сто процента на платените си агенти, знаеше, че винаги ще се намери някой да ги купи. Не че той не може да плати повече, например за най доверения си човек Ильо, но не знаеше, откъде можеше да го атакуват и чрез кой. То си беше цяла философия. По цели нощи не спеше, а се въртеше. Мислеше си за парите. Толкова много банки, та и вън. Как да не мисли? Парите му са там, целият му живот. За какво мисли леля Станка комшийката му -за едното си кисело мляко. Нали само това ядеше -хляб и кисело мляко. Предлагаше и работа, нищо че е пенсионерка, предлагаше и пари, защото излагаше живущите в кооперацията му. Беше решил по едно време да си купи цял палат, стига е живял в тези кооперации, но се отказа. Както казваше баща му, родил се беше котка, мъжка котка -котарак. Не можеше да постъпва така лекомислено. Така сред народа. Не можеше да си позволи охолство и то публично. Те, паричките му си стояха там...Наистина най добре се чувстваше, когато беше в чужбина. Там никой не го знаеше, харчеше парите си на поразия. Гуляеше по барове и казина с жени, с много жени. Но и там не можеше да си позволи да стои повече от седмица. Такъв е животът, за да си на върха, трябва да се лишаваш от доста удоволствия. И така много повече болеше, защото знаеш, че имаш средствата, възможностите, а си длъжен да се съобразяваш с тези по долу от тебе. Кои наричаше такива. Тези, които не бяха, като него -неудачниците. Тези хора защо ли живееха на тази земя. Живееха с мечтите и надеждите си, в романтика и илюзии. Глупави хора си мислеше Гальо и се дразнеше, че бяха останали още няколко живи, които помнят този му прякор и което е по лошо все още го използваха дори и зад гърба му. Но той знаеше, всичко знаеше, имаше си хора и за това. И на тези дето му се подиграваха ще им дойде времето, но изчакваше момента. Трябваше всичко да се изпипа, да се изработи. "Ла Коза Ностра" ряпа да яде. Гальо барабанеше по бюрото си със същите тези къси и дебели пръстчета и разсъждаваше, което трудно му се отдаваше. Имаше си хора и за това, затова им плащаше. Иначе беше хитър, но не и умен. Пък и защо му трябваше. На умните хора не им вървеше. Това доказва животът. Примери колкото искаш. -Лили, донеси ми едно кафе. -Кое време е, господине, да не ви стане зле? -Откога започна и ти да ме учиш? Я припкай долу и кажи на онази моята приятелка, че го искам горещо и с повече сметана. -Да ви направя аз? Нали я знаете Венчи каква е ? -Точно, защото я знам, отивай долу в бара и направи поръчката. Да я видя аз тази смръдла. Все някой ден ще ми клекне. Беше се заял с жената. Мразеше я меко казано. Толкова много я мразеше, че беше стигнал границата до обичта. Страхуваше се да не я заобича истински. Това също трудно му се отдаваше, но знае ли човек. Той беше длъжен да е предвидим. Венчи беше единствената, която си позволяваше да не го поздравява. Тя беше една продавачка, едно селско момиче, което и той не знаеше, защо още не беше наредил да я уволнят. Жената си имаше висшето образование, дори беше работила дълго време в провинцията, като счетоводителка, но тук взимаше повече. Беше скромна жена и това най много влудяваше Гальо. Той имаше всичко, а му се струваше, че тя го превъзхожда. Четеше го в очите и, едни такива сиво сини. Гледаше го винаги право в очите и не мигваше. Излъчваше такава самоувереност, че това него -великият не можеше да не го подразни. Коя е тази и откъде накъде... Та тя едва си плащаше наема. Мъжът и беше парализиран от години. Няма как да е светица. Тази жена занимаваше все повече и повече съзнанието му, не можеше да си гледа работата. В последно време дори го болеше глава само, като си помислеше за нея. -Няма кафе, господине. Като за вас нямало кафе. -Как така, като за мен? -Кафето не струвало, било някаква куча марка, затова ми каза, че не е за вас. -Оле, ще я убия тази.... Гальо почервеня целия, пулсът му зачести. Беше готов да слезе долу и да и види сметката, но...както винаги предвиди. Никакво унижение. Той ще слиза долу. Откъде накъде, кой е той. -Лили, извикай Венчи. -Господине, тя няма да дойде. Има клиенти. -Не ме интересува. Да ги изгони, да затвори и да дойде. -Господине, ще си навлечете неприятности. Венчи ще се оплаче. -На кого бе, Лили? На мене? Ха, ха.... -Бягай долу, че май плачеш за уволнение. На бюрото имаше куп документи за подписване, но тази Венчи не му излизаше от главата. С какво ли толкова. Не беше красавица, не беше и толкова млада. Обикаляше нервно из стаята и пушеше. Спря се до прозореца, от който се виждаха хората долу. Пъплеха, като насекоми по тротоара и за миг му стана гнусно. Причерня му пред очите и се олюля. Не падна, само приседна и посегна за хапчетата си. Все по често му ставаше така и реши, че трябва да иде на лекар. Имаше си един. Никой не знаеше, че точно там ходи и беше спокоен, но в последно време не му помагаше или просто здравето му се влошаваше. Къде се запиля това Лили, за какво и плащам. Ядоса се на себе си защо я изпрати долу. -Господине, тук съм. Да се обадя ли на лекаря? -Не, не трябва! Докато се усети, лекарят беше вече в стаята. -Как сме? Държим ли се? Сега ще ви прегледам и ще се успокоите. -Не, няма нужда. Вече съм по добре. -А, не става така. Тук няма началници. Аз съм лекар и пациентите ми са едни и същи -хора. Щорите бяха пуснати, но слънчевите лъчи се провираха и галеха лицето на Гальо. От онзи случай той не смееше да пие кафе, не ядеше сладко, беше намалил и цигарите. Остави Лили на работа, но не можеше да уволни Венчи. Опита се, но нещата станаха дебели, пазеше името си все пак. Не слизаше долу в бара, не искаше да я вижда. Лили му правеше билкови чайчета. Най обичаше чай от бъз -домашен, който тя носеше от някаква билкарка. Той не вярваше много на тези треви, но му харесваше мирисът на бъз, затова и пиеше най вече чай от бъз. Все още имаше проблем с дясната си ръка, с тази, с която подписваше документите си. Дебелите му пръстчета бяха станали тънки, беше отслабнал значително. Страхуваше се от пълен парализа на дясната си ръка. И имаше защо. Не мина и месец и в учреждението се разнесе мълвата, че Гальо е в болница. Лекарите бяха категорични -домашно лечение и покой. Никаква работа. Това за него беше убийствено, не можеше да си представи да лежи по цял ден в къщи. Поддържаха го с лекарства. Беше на системи известно време. После се наложи да си вземе и болногледачка. Животът му съвсем се промени. Веднъж както си седеше на пейката в парка видя в гръб Венчи. Беше се променила много, едва я разпозна. До нея вървеше ....Ильо. Гальо не вярваше на очите си. Заболя го, но се прикри с вестника, който четеше. Не искаше да го видят. Потъна в размисли. Дорка -кучето му, обиколи няколко пъти пейката, на която седеше стопанинът и и се изпишка в краката му. Гальо и това не разбра. Нищо не му правеше вече впечатление, нищо не го дразнеше. Той беше господин никой. 22 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  14. А.Х.Т. sekirata cekupama

    ИЗГУБЕНИ МЕЧТИ

    Обичаше да гледа през прозореца. Не че виждаше нещо, а просто така да е широко, просторно пред очите и . Стаята и беше омръзнала и знаеше с най малка подробност всеки предмет къде му бе мястото и със затворени очи можеше да стигне до него, да го пипне. Имаше нужда да пипне нещо живо, истинско. Всички около нея и се струваха мъртъвци -хора обречени , затворени в черупките си, виждащи само на сантиметри пред носа си. Хора, които и отмъщаваха всеки избрал си за нещо. Нали бяха живи все пак.Това навярно им беше обяснението пред собствената им съвест. А то съвестта не всеки я имаше, не му се отдава на всеки да бъде честен, порядъчен и добър в днешното зло време -епохата на антихриста.Прокара длан по стъклото на прозареца, усети гладката му повърхност и се запита защо живота не е толкова гладък като него. Веднага бързият и ум отговори, че такъв живот би бил и чуплив, като стъклото. Грешка или не, недостатък, болест ли, но много мислеше, разсъждаваше, затормозяваше мозъка си и без това претрупан с голяма информация за твърде малкото години живот, които живя и живее насила. И днес времето беше слънчево, но в душата и валеше. Валеше от оня дъжд, който се превръщаше в лед. Беше студена, много студена от злото, което се беше вкопчило в нея още от дете, когато по чудо я спасиха от онази страшна болест, която и днес мори старо и младо. Три буквички, но силни. Всъщност тя беше тази зодия, пак с тези три букви. Надяваше се на шанс някакъв. Знаеше, че съдбата си никой не може да промени, дори лекарите които в краен случай допираха до разни гледачки и ясновидки. Знаеше че силата на духа помага, променя нещата, но за кратко време и за крехкото си тяло и психика твърде силни удари бе понесла и то вкупом, като по поръчка. Млада беше, а имаше чувство, че е старица. Оня човек все още беше жив, не бе погубил само нея. Той и хората му още вилнееха в името на парите, но за тях нямаше лоша карма, зла съдба, съд . Сети се за Ботевата мисъл - "Бог не наказва когото мрази". Запита се дали наистина не е така. Тя просто искаше така да живее, да работи това, което и е приятно, искаше да бъде себе си без да бърка нечии интереси. Беше честна с всичките, а те злобееха и и го казваха в очите сякаш тя беше виновна, че е много красива, достатъчно талантлива и наивно добра. Никой не избира родителите си, нито пък майка си , която каквато и да е не знае какво дете ще роди - красиво, умно или напротив. Но едно беше сигурно - "Роди ме мамо с късмет и ме хвърли на смет ". Късмет имаше дори когато оживя след тежките две операции в детството си. Късмет имаше и в работата си, късмет имаше и в любовта, но някъде нещо сгафи и се намеси съдбата ли ? Може би. Искаше много или напротив - искаше малко и бе твърде наивна, добра. Красотата - тя и пречеше най много. Но какво трябваше да стори със себе си, че да не буди завист, злоба от другите момичета и жени, които даваха купища пари да се разкрасяват. Какво трябваше да стори със себе ,че и тя да има вярна приятелка, която да я цени , а не използва. Тя знаеше,че мъжете бягат от такива красавици, като нея, гледат на тях, като кукли само за удоволствие. Дори да имаше други ценни качества красотата и всичко затъмяваше, а и страхът на силният пол . Не ми трябва красива съпруга, че да се заглеждат по нея и да се чудя как да я опазя. Това и беше повтаряно от доста мъже кандидат приятели. Тези обикновените момичета, жени, те бяха щастливките. Те не бяха различни, те се сливаха с останалите дори с елементарщината си на вътрешното си съдържание, но...бяха търсени. Те не предизвикваха завист, злоба...С тях мъжете се чувстваха силни и красиви. Мъжка психика, повече от тъпа си мислеше и без да се усети удари с юмрук по рамката на прозореца. Ръката я заболя, но повече я болеше вътре, душата и, която беше смъртоносно ранена. След толкова много късмет изведнъж всичко се обърна. Съдба? Магия? Завист и злоба? Манипулация? Беше промита и тя не знаеше как стана, и защо хора го правят на хора. Та те дори искаха тя да се откаже от майка си, което звучи страшно. Тя не се разбираше с майка си от детството си още и те знаеха това. Те, те които търсеха точно такива момичета за опитни зайчета и манипулиране. Съзнаваше всичко сега, но беше късно, много късно.Така както и създадоха името, славата, така я сринаха за дни и то с тези пари и средства, които са взимали от нея.Това просто беше тактика, начин на работа на тези хора, на печелене на пари. И защо не след като в тази държава всичко се позволява и купува. За тях съществуваха само парите и бизнеса . Никакви душевни ценности, никакъв срам, страх от Бога дори нямаха. Играеха си с човешките души, като нейната, но погубваха и близките, роднините на жертвите си. Да няма нишката...А кои бяха, ставаха жертви? Такива като нея, които просто не бяха родени за този начин на живот, който те определяха. Не можеше да се бори, знаеше че ще загуби. Сама нищо не може да направи. В Родината и е така - мърмори народа, но не се сдружава. И пак се сети за -"Задружна дружина, планина повдига". Нещо я избиваше на романтика и не че не е романтичка, но сега в повече и дойде. Една жена се бореше с кофите за боклук навън и тя се сети за майка си. Жената наистина приличаше на майка и. Защо бягаше от нея, защо се срамуваше от себе си, от майка си ли ? Това не беше си го изяснила. Каквото е казвала майка и тя винаги правеше точно обратното, но не от инат. Просто искаше самостоятелност. Да се докаже. Майка и беше силна, властна, волева жена и това я потискаше. Искаше да се освободи от това обсебване. И стана, така стана, че от голямото и желание за живот и самостоятелност нищо не остана. Измамена , излъгана от всички - абсолютно всички. Така си мислеше. Роднините не ги признаваше, защото всичко измерваше в пари. Така я научи животът в големият град там сред акулите. А роднините и нямаха пари, те бяха никои. Възгордя се, прекали с исканията си от живота, от тези които и даваха, а взимаха от нея тройно. Знаеше го, но не се усещаше, като че ли течението я влачеше. Нееднократно и близките и бяха заплашвани заради нея, а самата тя просто беше обречена. Не, не бе секта, а нещо по страшно. Нещо , което и сега съществува там, където други, като нея са опитните зайчета. Е, сега тя беше на свобода, но не е вярно, тази свобода е мнима. Да се спаси от тази мнима свобода бе най трудното за нея. Навсякъде вратите и се затваряха, достатъчно бе оплюта, посрамена с повод и без. Физически бе на предела. Чу свирка на влак. Мина и през ума нещо лошо- да тръгне за там. После спря тази налудничава мисъл и погледна надолу през прозореца. Виеше и се свят, нямаше смелост, а и не виждаше смисъл. Знаеше че това го искат те,онези които обират всячески, погубват такива като нея и искат да няма следи. Знаеше че ще докаже с това, че е по слабата от тях. Знаеше, но вече и бе писнало. Толкова огорчение, измама, грубост, насилие беше видяла, преживяла, на толкова фалшиви хора е вярвала. Нима наивността и я погуби. Само това оставаше да е - съдбата и нейната наивност, както и от малка отвращението и от дома, от родният град, от семейството и, което не помнеше.Телефонът не спря да звъни, но не го вдигаше. Знаеше че пак я търсят измамници и мошеници. Знаеше че парите в днешно време са в тези хора. А тя нямаше пари, работа, името и бе сринато, здравето още повече, погрозняваше. Изкушаваше се, но намери сили и излезе навън. Времето бе слънчево, но не толкова топло. Тичаше с все сили, докато стигна парка. Седна под едно дърво и се сви, като изплашено зайче. Искаше да плаче, не, искаше да вика, но разбра че няма глас. Гласът и не я слушаше, сърцето също. От малка си имаше проблеми и с него. Започна да рови в пръстта около дървото. Търсеше. Самата тя не знаеше какво. Спря в един миг, когато видя човек срещу нея. -Какво правиш, момиче? Добре ли си? -Оставете ме сама! Какво ви преча? На всички преча. Преча че ме има, че съм жива... -Не изглеждате добре. Искам да ви помогна. -А, имало и добри хора! И с какво ще ми помогнете, и как? С пари? Малко хора ги имат, няма значение по какъв начин, но когато ти ги дават ти взимат здравето и живота в замяна. Вашият Господ позволява това. Аз обичах, вярвах, трудих се честно, сега нямам и надежда. В кого, в какво ? Ограбена съм всячески, измамена, срината. Къде е Господ, къде е държавата? Има ли я ? -В депресия сте , момичето ми. Имате нужда от помощ, от лекар. -Така ли? И какво правят лекарите? Като малка ме спасиха, но сега , когато бъркам нечии интереси ме... -Позволи ми да те прегърна и да ти помогна. За мене си дете, много по млада си. Аз няма да искам това, което всички от теб са искали. Само това са виждали в теб и по лошото е ,че ти си го разбрала . Тя се остави да бъде водена от непознатия . Нямаше значение накъде. Поне сама поиска това, а не като преди....когато никой нищо не я питаше, а само изпълняваше. Заради това, което обичаше да прави - работата си, трябваше да прави неща, които я убиваха и стигна до тук - абсолютен срив и мнима свобода. Осъзнаваше го и какво? Чакаше чудото. Надяваше се...... Болката кой ще отнеме, щом сърцето плаче, стене?! Кой убийците ще спре и на твоето дете?! http://vbox7.com/play:04e8dcf3
  15. А.Х.Т. sekirata cekupama

    ГЮЛА

    Едно врабче упорито почукваше с човчица по стъклото на прозореца. Гюла не издържа, скочи от леглото и отвори прозореца. Врабчето отлетя и тя с тъжен поглед проследи полета му. Искаше и се да може да лети, да полети, да се махне от този град, от тази къща. Семейството и беше многолюдно, имаше двама братя и една сестра. Срамуваше се от това и знаеше, че по това българите в този край ги разпознаваха. Викаха и Гале, а в къщи Гюла. Всъщност с друго име е записана в общината, но кога и тя не знаеше. Разбра, че да ти сменят името не е толкова лошо, нито пък фатално. Ето че с последната промяна на името си стана много известна и скандална. Но това я радваше. Важното е че имаше вече много, много пари, знаеше как да се продава и как да си ги иска от любовниците и работодателите най вече. Беше си дошла за няколко дена и вече я подтискаше обстановката в къщи. В града всички я познаваха и и завиждаха, личеше им и тя едва ги изтърпяше. Много клюки, интриги и компромати се пускаха за нея по медиите, но това не я мъчеше. Тежеше и, че не бе родена, като някои от колежките си естествено красива, че не беше достатъчно талантлива, освен в секса. Но това си беше ген, нямаше на кого да се метне....Трябваше да постига всичко с пари, далавери и шашми. Научи се или просто си го имаше в кръвта, но играеше много добре ролята в живота си, дори преиграваше. А каква беше ролята - роля на перверзница и ненаситница, порнографска артистка направо казано. Когато и ставаше гадно си представяше пари, много пари в краката. Представяше си как мачка естествено красивите момичета и жени в краката си и това и даваше сили да продължи. Стигаше дотам, че разсъбличаше публично мъже от публиката. Защо пък не, в тази тъпа държава всичко се позволява. Не мислят за поколението си, тя ли да го мисли. Намираше винаги пари, те идваха сами при нея. Знаеше как да се продава. Беше си пуснала перде на очите и стигна до дъното. Беше станала, безскруполна, безсрамна и нагла. Не я интересуваше нищо друго освен кариерата и. Твърде рано разбра, че без пари няма кариера. Не беше станала такава, това си е било заложено в нея навярно. Търсеше скандала. Знаеше, че той е най голямата реклама, затова и се налагаше често да пие алкохол и да се друса. Другото друсане, кълчене по сцената по и се отдаваше, беше в кръвта и, макар че доста дори българки играеха много по добре кючек от нея. Но при нея нямаше задръжки -никакви, нямаше женски срам и свян. Затова и продуцентите много разчитаха на нея, като продукт. Много добре се харчеше, имаше и за нея и за тях. Всичко щеше да е до време, тя го знаеше, но избягваше такива мисли. Умните хора и тези, които разбират от изкуство се чудеха как при толкова талантливи и естествено красиви момичета и жени тази .....точно тя се котираше. Навярно точно затова, защото нямаше какво да губи, за нея имаше само един път напред, да печели пари с цената на всичко. Тя беше дори много болна. След последната операция бързо се възстанови и пак започна с още по голям хъс, но все пак и личеше, че не е във форма -професионално. Иначе в секса и с мъжете винаги и е вървяло, особено след като се разкраси изкуствено. Компенсираше с шоу, скандали, интриги, които толкова мразеше, когато засягат нея. Кючеци, най вече кючеци и разпуснатост, освободеност. Това влудяваше мъжете, разбира се елементарните. Истински, умен мъж не би се подвел, не би и се вързал. Родена порнографска актриса, изсечена със скалпела и надута със силикон, плюс самочувствие без покритие. Това вървеше меко казано в тази страна, която тя ненавиждаше. Лъжеше мъжете, обираше им парите и ...бягаше. Живееше и се с много, много мъже, дори от известно време го обърна и на жени, но само с една приятелка от детските и години. Не искаше да си идва повече. Искаше да си отива там в големия град, където са богаташите и балъците, където има разкош и блясък, където имаше за какво да си харчи парите. И разбира се да си види приятелчето- най големият балък досега, когото е срещала. Смуче го толкова години , а той не се усеща. Ще го остави, след като му обере парите. Бившата му жена не можа да го изтърпи, заряза го. Сега тя ще им покаже на тези българки как се люби и лъже българин. -Гюла, ела да закусиш. Нали ще пътуваш? -Да, идвам. Баба и беше направила най хубавите палачинки, но тя предпочете баклава. Смееше се на себе си, но си я изяде и то за закуска. Имаше здрав стомах и не се притесняваше. Не поиска да се обади на местните си приятели. За половин час си приготви багажа и си тръгна без сбогом. Беше забравила да прегледа колата си, но се надяваше, че е нова и няма да и създава проблеми. И се излъга. По пътя пука гума два пъти и на една бензиностанция се наложи да търси пътна помощ. Когато си пристигна беше вече тъмно. Погледна се в огледалото и се изплаши. Не приличаше на себе си. Трябваше да поднови всички процедури тук в големия град, трябваше да се поддържа и да се следи ежедневно. Никакви такива селски пътувания, край. Пусна си един душ и си легна. Не помни докога и колко е спала, но я събуди блъскане по вратата, явно пак е забравила да включи звънеца, както и телефоните си. -Гале, отвори ми. -Спя. Откъде разбра, че съм се прибрала по рано? -Ами колата ти е долу. Тя се сети, че от бързане беше забравила да прибере колата в гаража. Нямаше как , това беше той -нейният настоящ приятел, любовник, най сигурният спонсор досега. Както и да го наричаше все вървеше. Той просто и угаждаше и я следваше, като вярно куче, а тя, тя изобщо не го обичаше. Дали изобщо можеше да обича, май не. Нямаше намерение да се омъжва и то за него. Когато поостарее и започне да увяхва, когато намалеят обожателите и, тогава ще върже последния, но този, този няма да е. Той ще е разорен дотогава. Пък и с тази лоша майка. Тя избираше и майките, знаеше по себе си. Само че майка и в чужбина си развява байряците. Баща и се беше примирил и с нея и със съпругата си. Само повтаряше, че има и други деца, а жена си винаги може да смени. -Защо не даваш да те целуна? -Не виждаш ли, че още спя, мило? -измънка му с най тънкия гласец който можеше да извади след толкова интервенции... -Хайде да излезем, стегни се. Взел съм достатъчно пари. Майка ми мърмори, но знаеш че си те обичам и съм и го заявил, че само ти ще бъдеш моята съпруга. -Ох, пак ли започна! Нали си имал веднъж една и на нея ли така говореше ? Коя ще е след мене, а? -Ти ще си последната и го знаеш много добре, но не разбирам защо се дърпаш? Принца ли търсиш или......нима търсиш мъж с повече пари от моите? -Вече ми писна да ти слушам глупостите. Лягай тук до мене да си доспя, а утре ще видим къде ще ходим. -Няма ли да се любим, миличко? -Не, сънена съм, а и нямам настроение за любов. Лягай до мен и заспивай. -Добре, отивам да си пия пиенето в хола. Гюла го намери сутринта пиян-заспал на земята в хола. Стана и жал, но това бе за миг от секундата. Нямаше чувства към този човек почна да се смее на глас. Не можеше да приеме ,че преди нея той е имал друга жена, много по красива и по талантлива от нея при това българка, която го е използвала няколко години и после го е изритала. Продуцентите и не напразно я насочиха към този глупак. Не искаше някакъв мачо ,който да я бие и тормози. Тя трябваше да дърпа конците на мъжа до нея, но такъв мъж да и е съпруг? О, не! Това не го приемаше. Остави му резервния ключ и излезе. И без това той даде повечето пари за този апартамент. Когато се прибра вечерта него го нямаше, а тя трябваше пак да пътува. Този път не сама, а с бившия си приятел. Трябваше да го вземе от съседния град. Остави бележка на масичката и излезе. Колата запали бързо и по нищо не личеше ,че ще и създава неприятности по пътя. На кръстовището Павел я чакаше, така както се бяха уговорили през деня. Не го обичаше, но не я бъркаше да го закара до Пловдив. Там щял да урежда наследство от починалата си леля. Гюла си правеше сметката да и върне заема, който му беше дала преди година и да си вземе още толкова, като лихва, пък ако се наложи ще си и легне с него не и е за първи път. Преди да я познава Павел имаше много пари, но сега остана само на подаянията на близки и познати. Майка му и баща му бяха починали в болница след тежка катастрофа. Гюла се надяваше до вечерта да свърши с всичките тези задължения и да се прибере обратно. Никой не трябваше да разбере къде е ходила. Чак по тъмно Павел се появи с документите и парите в ръка. Тя беше обиколила почти всички магазини и заведения докато го чакаше. Беше и на гости в стария Пловдив на един художник. Приятно си прекара с него , но той нямаше пари, не му купуваха картините въпреки , че бяха много хубави. По тъмно потеглиха обратно за София. Никога не е карала и то по тъмно с такава голяма скорост. Сама се учуди на смелостта си, но искаше да се приберат преди полунощ. На един завой колата се унесе и полетя надолу в пропастта. Слънцето надничаше през стъклата на прозореца и галеше с лъчите си бледото лице на Гюла. Беше само със счупена ръка, рани по главата и сътресение на мозъка. Павел си отиде. Тя не можеше да заплаче, една сълза не пророни. Навярно карма. Майка му и баща му са си го прибрали. Мислише си за парите, от които нищо не взе. Не съзнаваше, че тя шофираше, че заради нея стана катастрофата, че тя е виновна за всичко. Ще се оправи, нейният ще плати и ще и се размине. Така си мислеше Гюла и се самоуспокояваше. Изписаха я бързо от болницата , но разпитите продължаваха. Една вечер нейният любим и заяви, че повече пари не дава, за да плаща за нейните глупости, които върши и то с други мъже. Майка му била на същото мнение. Гюла разбра, че майката решава нещата и го натири още същата вечер. Щял да я съди и да си иска парите за апартамента, които и дал да си го доплати, за колата, за всичко. Гюла беше бясна. Пусна си музика и започна да се налива с алкохол. Трябва да е била много пияна щом не е разбрала, че е заспала паднала на терасата. Когато се събуди я тресеше и главата много я болеше. Явно още не и е минало от катастрофата, а тя глупачката се и напи. Беше гладна, а не и се искаше да си поръчва храна. Реши сама да си сготви. Поне едни яйца можеше да пържи и боб да вари. Нямаше време за боб , затова се зае с яйцата. Солта в солницата беше свършила, затова се наложи да рови в шкафа за големия плик със сол. Намери го, но забеляза, че беше вързан с конец, а не си спомняше тя да е правила това. Изсмя се на себе си и отсипа в солницата сол. Опита я. Сол беше, но някак си горчеше. След толкова напиване какво ли очакваше. Устата и миришеше на тоалетна, но беше много гладна и бързаше да ги изпържи. Яйцата бяха готови, но и се зави свят. Помисли си, че е от алкохола или от сътресението на мозъка. Започна да се храни и ядеше с такова настървение сякаш е за последно. Така и стана. Намери я приятелят и паднала на пода в кухнята с вилица в ръка. На погребението и дойдоха най големите и врагове. Приятелите, колежките и ги нямаше. Нямаше го дори и баща и. За твърде краткия си живот беше видяла, изживяла всичко и трябваше да си плати за това. На земята съд нямаше за нея, нямаше и да има, но горе... 22 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  16. А.Х.Т. sekirata cekupama

    А БЕШЕ ТЯ

    Гледаше някъде в пространството. По всичко личеше, че нищо не виждаше. Беше напрегната. Всичко, което беше преживяла беше прекалено много за нейните 27 години. Беше се отвратила изцяло от човека, като живо същество. Срещала беше всякакви, но истински човек не! Всички я лъжеха, мамеха, използваха и и се подиграваха, а определено тя не го заслужаваше. Всичко и беше на мястото и естествено красива, и образована, и прекалено добра – мека по характер. Но беше. Вече озлобя, озвери се и понеже я беше страх, беше бита и какво ли не от онези (та полицията, лекарите, съдът бяха с тях и не само те ) и нямаше на кого да си го изхвърли във вид на агресия , освен върху предметите, дрехите и най близкият и човек, който единствено се реши да я приюти. В някои случаи не е майката. Наистина от майка до майка има разлика, от баща до баща също, както и от дете до дете. Старите хора казват: Имаш пет пръсти на ръката и не са еднакви. Изплува споменът и за апартамента, който и взеха, спестените и пари, които и прибра уж на заем човекът на който тя вярваше безпрeкословно, с който живя три години и който се харчеше по нея, но тя го слушаше винаги, което сега и коства пълен срив и разоряване. Вярваше на всички чужди, но не и на този човек, който единствен сега я приюти такава –болна, разорена, обрана, без работа, тотално срината и озлобена на целия свят. Кой каквото и да и бе направил тя знаеше много добре, че това което сам човек си направи сто човека не могат да му го направят. Знаеше, но беснееше, агресията я поглъщаше, беззащитността и я подлуждаше. Търсеше истината, правдата, но…Не можеше сама да се осъди, че самата тя не е слушала добрите съвети на добрите хора твърде малко в днешно време. Това я побъркваше. Птичето бе кацнало на рамото и, а тя го изпусна, а и загуби всичко свое, дори и желание за нормален живот. Живееше ден за ден, не виждаше смисъл в нищо. Бе видяла много, знаеше прекалено много за годините си и може би и за това старите и „приятели” и „приятелки” най вече от столицата не я оставяха. Целта бе много ясна –да докаже пред всички, че не другите са и виновни, убийците не са те –фирмата, която я измами и обра, разболя и нейните, нейният приятел последният, в който тя се бе хванала, като удавник за сламка. Целта бе….и още се гони тъпата цел, тя усещаше, че я влачеше към дъното…да затъне, да потъне съвсем! Да се срине съвсем, да я няма. А точно онези леките момичета, не само нейни бивши колежки дори и фалшиво изглеждаха щастливи със семейства, деца и здрави. Тя не можеше вече да се бори, прекалено бе тъпкана с разни лекарства, а за да се стигне до там бе упойвана пак от тези си „приятели” и ”приятелки”, за да върши глупости, нарушения на обществения ред, да се излага. Как да се защити и тогава и сега? Тя бе сама, съвсем сама в големия град и прекалено красива, за да е незабележима. Беше и си е остър характер, с остър език и с това дразнеше най вече мъжете, шефовете си, които бяха повече шизофреници, мутрите около нея просто бяха лакеи на онези горе. Никой не искаше да и помогне, напротив дори и изпращаха пари и я пращаха да ходи точно там, макар далече от столицата вече, там при техните хора, които продължаваха да я манипулират и тровят. Нямаше полиция, няма, няма и съд, прокуратура, няма и лекари, държавни институции в помощ на човека…няма, нищо няма в тази абсурдан държава! Ако все пак фигурираха, то това наистина е само фигурация, защото корумпирани бяха и са всички институции. Тя обичаше водка с портокалов коктейл, обичаше и други неща, на които я бяха научили подала се не само на химията ,с която и се въздействаше особено тогава. Имаше вече доста пороци, но беше човек, а се държаха с нея, като с животно! И тогава и сега най вече, когато е без пукнат лев, с лабилна психика и зависима. Нали те така искаха, това е трик прилаган не само на нея, знаеше го, но беше вече късно. Вече озлобя, разболя се, нямаше дори дрехи, всичко от тогава го изхвърли да не и припомня онзи живот, онези хора, но по скъпите дрехи онези си ги прибраха. Помни случаят ,когато приятелят и изпрати човек с цял джип да си обере всичко купено от него. Заплашваше брат и по телефона в разговор с майка и. Но това превзеха и онези от фирмата, те пък щяха да извият шията на майка и че писала в интернета срещу колежките и щели да и вземат панелното жилище, ей така, за да ги оставят и двете на улицата. Тя видя че човек е едно хищно животно, зло, диво куче, чакал и каквото и да е там, но не и онзи човек, който Господ е създал и благословил. Как може за толкова години да не срещне истински човек, поне един?!Беше и в други държави и то пак с хитрина я изведоха, а я върнаха обрана и полужива, натъпкана с психотропни и наркотици! Но защо?! Пак излъгана, наивно вярваща, защо?!Защото нямаше избор. Винаги е рискувала-сто процента риск, винаги, няма друго в какво да се хване. Няма избор. Нямаше си никой, а когато имаше пари, взеха и ги и пак с хитрини! Водиха я по лекари, още там в столицата, най вече приятелят и, които вместо да я лекуват я тровеха с психотропни, тя вършеше глупости и последва и уволнение освен разбито здраве и лабилна психика. Амнезия. Много неща вече не помнеше, неща които и сториха, те това искаха, имаха властта, парите, а тя бе никоя. Беше сама, беззащитна, но и прекалено доверчива. Характер. Сега се прибра в малкия град при един човек, който я прие в домът си и се чувства по спокойно, но и тук я намериха. Канеха я по купони, почерпки, тровеха я ,използваха я, лъжеха я, мамеха. Правеха това, за да угодят на кефа си, да се гаврят с човешкото в нея. Опияняваха се от това, от това отмъщение и злорадстваха. А тя не можеше да се откъсне, въртеше се в омагьосан кръг. Трябваха и пари, много пари. Искаше да върне охолният си живот и полудяваше от безисходицата. Те като че ли напук и даваха, пращаха пари, дори от оня град Харманли! Столичани я държаха в примка, играеха си с нервите и, дразнеха я по телефона, подиграваха се, смееха се на наивността и, че има връщане назад. При нея нямаше такова, нямаше и как да има. Всичките тези сеирджии, убийци гледаха как тя потъва, самоубива се, помагаха и без тя да се усеща. Защо да я убиват те и после…неприятности. Нека да се види, че тя си не струва. Но това не е така, тя го знаеше и много умни хора го знаят, защото и най здравият ум и разсъдък не издържа атакуван от химия. Всички знаеха какво правят на мозъка психотропните особено с алкохол, защо не и дрога. А после арабите били използвали химическо оръжие. Тя проклинаше всички мъже и злобни, както ги наричаше курви. -Спри с тази агресия! Запази малкото човешко, което ти остана. -Не мога. Прекалено е късно. Всичко ми взеха, дори здравето. Майната му на живот скапан! Изведнъж нещо изтрещя, едно врабче се удари в сателитната чиния и падна през отворения прозорец в стаята. Не беше на добро. Сети се как в столицата някой и хвърляше постоянно умрели врабчета на терасата. Сети се как майка и и каза, че сънувала едно врабче да се бие в стъклото на стаята и и накрая пробило стъклото, но паднало мъртво на пода. Това било по времето преди да влезне в онази фирма, която и взе здравето и уби мечтите и, името и. Изпищя, хвърли се на леглото, поиска да заплаче, но не можа, до там бе стигнала. Вече не можеше да плаче. А да се смее отдавна не можеше. Бе забравила и да пее, а го правеше добре. Тези които пееха и пеят по зле от нея, изкуствено красивите останаха там при онези пари-големите. Така си мислеше. Но за онази месомелачка там в столицата тя не искаше да си спомня. Та нали един от всичките и каза, че ще я прогони от столицата с цената на всичко. Онази най старата, най обиграната….и стори най много злини, тя никога няма да я забрави. Не разбра само защо им трябва живота и. Изцяло я сринаха, нима толкова много неща знаеше за онзи ”подземния ”свят. Едва ли. Та тя беше никоя. Нали направиха всичко възможно да я изкарат и луда. Да не се вярва на приказките и, а и да е без пари, безпомощна, да се раздава на дребно, да няма работа за нея. Защо? Нима толкова няма други…Защо тя? Защо? Удари с юмрук огледалото, само то бе здраво в стаята и освен мебелите и кръвта потече. В останалите парченца в рамката на огледалото виждаше не себе си, а едно изпито, бледо лице на млада жена не само отчаяна тотално от живота, а един звяр в човешки все още женски образ, който бе способен на всичко и с всеки. Нямаше спиране. Някой управляваше живота и, постъпките и от разстояние. Лошотия на злите сили, дали? Магия? Може би. Лудост? Едва ли. 22 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова Болката ми е голяма, не за един, двама... Просто не и виждам края, възмездие ще има. Зная.
  17. А.Х.Т.sekirata cekupama

    ЧОВЕК ДА СИ

    Няма да стане. Това кисело мляко е вкиснато. Ружа пак ме излъга. Продължава да продава застояли храни в магазинчето си, което представляваше един ...гараж . Ядосваше се баба Цвета и се чудеше пак ли филийки да си изпържи. Пенсията е малка, повече от малка, но кой го интересуваше. Децата и внуците и бяха вече големи, и забягнаха по чужбината. Тя я караше някак си, крепеше се. Колкото и е писано толкова ще живее. Всеки ден си ядеше по едно кисело мляко и постна супа. Сега Ружа и сбърка режима и то не за сефте. Днес трябваше да мине без кисело мляко. Купуваше от онова евтиното, което имаше малък процент мазнини. От комшийките си беше чула, че на скъпите кисели млека им слагали какво ли не, дори нишесте. Възмущаваше се баба Цвета, цъкаше и се тюхкаше. Та какви други проблеми да има вече. Имаше две кокошки и един петел. Чудеше се за какво го държи, като тези кокошки не искаха да носят. Беше решила, като си дойде малката внучка от онази там голямата държава зад океана да ги заколи всичките. Меги се разлая и баба Цвета вдигна глава. Погледна към двора и видя, че Дона се разхожда в градината и. -Цвето, къде си ма? Ела да ми откъснеш малко джоджън. -Тебе кой те пусна? Бях заключила портата. -Тя твоята порта и децата могат да я отключват, ами да накараш дядо Петко да дойде да я постегне малко. -Стига си ги плещила ами гледай у вас какво е. Селска къща пък един джоджен нямаш. Дона подскочи, като ужилена, завъртя се на пети и така както се беше появила изневиделица така и изчезна. Много важно, каза си баба Цвета. И без това и беше омръзнала тази решетарка всеки ден да и идва за нещо, а си не знаеше парите. Дали пък някой не я караше, ама кой? Отблъсна и тази си мисъл. Зае се с постната супа. Така, каква стана тя, сега ще закусва постна супа вместо кисело мляко. Хлябът щеше да и стигне и за следващия ден. На тези от патронажа в селото не вярва. Нали беше се записала, но не изтрая и един месец. Носеха и все буламачи, сякаш са си измили ръцете в манджите. Особено супите им бяха оцветена вода. Само сол не пестяха. Така както тя готвеше малко хора в селото можеха. А бобена яхния да ти направи, да си оближеш пръстите. Но боб, леща, боб...то омръзва. Само в неделя си позволяваше месо. Почти всяка събота дядо Петко и носеше риба. Голям рибар беше и си държеше на нея. И той беше самичък. Синът му умря много млад от една болест на червата. Дъщеря му пък се омъжи там по морето за някакъв капитан, ама Цвета не вярваше. Как нито веднъж не я видя да идва тук на село да види баща си. Деца нямаше ли тази Лиляна? Петко не искаше пред нея да говори за децата си. Цвета седна под ябълката в двора и се опитваше да прочете и разбере нещо от вестника, който си купуваше редовно. Той и беше връзката със света, така че за него винаги отделяше стотинки. Молеше се да не стане левче. Какво става по света -стихии, бедствия, войни...Ами у нас? Питаше се тя и сама си отговаряше. Знаеше, че народът ни си е виновен, че търпи това положение. Ето и тя, колко много е учила, колко много трудов стаж е събрала, а сега живее с мисълта за едното хранене и......за един вестник. За едното кисело мляко. Дрехи и пращаха, но така си стояха в гардероба. Тя не обичаше да носи чужди дрехи, дори на близките си. Едно птиче запя на клона над нея и тя нали си е суеверна си помисли за гости. Кого ли да очаква. Дядо Петко днес не е рибар, а Дона избяга, разсърди се. Но ще и мине, в това беше убедена Цвета. -Бабо Цвето.... - викаше някой от улицата. Направо се дереше. -Идвам де, стига си се драло! Беше внучката на Дона. Цялата трепереше и беше много изплашена. -Какво е станало, момичето ми? -Тичай при дядо Петко. Нещо е станало с дъщеря му. От два дни се е заключил и никой не пуска. Баба случайно разбрала и ме изпрати да ти кажа. -Я чакай да ти дам джоджена за баба ти , а на тебе от онези големите червени ябълки, сладките дето много ги обичаш. Цвета се върна подаде на момичето джоджена и няколко ябълки: -И кажи на баба ти да не ми се сърди, аз съм си такава, всичко си приказвам и не пестя думи. Приготви се набързо взе туй онуй за Петко и тръгна към тях. -Петко, отвори ми. Аз съм Цвета. Никой, като че ли нямаше пък и отде да знае. Отвътре се чуваше говор навярно от радиоточката, която дядо Петко не изключваше. -Петко, отвори ми, че ще счупя бравата и без това моята не поправи. Искаше да е весела, но усети, че нещо става. -Какво искаш, Цвето? Защо си била път до тук с тези болни крака? -Какво е станало, няма ли поне това да ми кажеш? Не ми бери грижа за краката, те са си мои. И няма ли да ме поканиш вътре? Когато влезна и се замая главата. Всичко беше обърнато нагоре с краката, дори масичката, която Петко толкова обичаше и си пишеше все нещо на нея. Но тя и досега не разбра какво пишеше и на кого. -Няма я бъде тя моята, Цвето. Няма. -Успокой се и започни отначало. Хайде, разказвай. -Моята Лиляна е много болна. Няма отърване от тази болест. Рак или нещо такова. Този нейният дето скита по света с корабите не е капитан , а обикновен моряк -хаймана. Умори ми детето, единственото ,което имам. Сега вече и дъщеря нямам. Разплака се , като малко дете и захлупи глава. -Има лекари бе, Петко, не всичко е загубено. Недей така! -Не вярвам аз на лекарите. Щом все още има болести, които са нелечими, как да им вярвам? Ето, виж, чети! Цвета извади очилата и започна да се взира в писмо навярно написано от близък на Лиляна. Разбра, че Лиляна не е в България и никога не е и била откакто е напуснала селото и бащината си къща. Никога не е имала деца, а само съпруг - моряк. Сега лежи в клиника там далече някъде на юг болна от неизлечимата болест на века. -Негър ли е този нейният съпруг? И това ли не искаш да ми кажеш? -Няма значение, Цвето. Какъвто и да е би трябвало да е човек, но не е. Отива си момичето ми, а аз не мога и да ида до там. Къде е тази Южна Африка, нали четеш вестници? Аз знаех, че за последно тя беше в Америка. Там живеела на квартира, защото той все пътувал с корабите. Обичаше го момичето ми и защо? Нямаше ли достатъчно мъже тук в България? Не съм добър баща, не съм! -Стига си хленчил, стегни се. Дай ми някакъв телефон и да видим да посъберем парички. Аз ще ти дам от тези дето ги събирах за черни дни. Да идем до града да се обадим там от градските пощи. Ако се наложи защо пък да не отидеш и до там, не си толкова болнав, ще издържиш. Ще намерим парите, от мене искай това. В селото хората те обичат и кмета те уважава. -Няма никъде да ходя, а ти си върви в къщи. Не обичам да ме съжаляват. -Затова ли и никога нищо не си ми разказвал? -Няма вече значение. Отвори вратата и направо изтика Цвета навън. И утре ела като искаш да ми донесеш и аз да попрочета тези вестници -твоите. И това пропуснах в този живот - да се образовам достатъчно, необходимото за един човек. Ще сричам, а ти ще се смееш. -Гониш ме, добре! Но утре съм тук и няма лесно да си ида. -Хайде сбогом, Цвето! Утре да дойдеш да се не вмириша. -Какви ги плещиш, я се стегни! До утре! Цвета не спа цяла нощ. На заранта забрави за киселото си мляко и тръгна към къщата на Петко, която беше на другия край на селото. По пътя я срещна пощальонката на селото, която беше много развълнувана. -Бабо Цвето, Петко се отровил, разбра ли? С отрова за плъхове. Нали ги имаше много. Котката му не смогваше с тази напаст. Цвета замръзна на мястото си с отворена уста. Но това беше за миг. Намери сили и се опита да бърза, колкото и позволяваха болните крака. Когато стигна до къщата видя много хора. Говореха и обсъждаха как дядо Петко рано сутринта бил на улицата и се видял с дядо Илия. Казал му, че след половин час ще умре. Да дойдат да го вземат, да не го оставят да се вмирише, като онази баба Тодора от съседното село. Не можел да живее, да надживее дъщеря си. Искал да иде там, на оня свят при сина си и съпругата си. Там ще се срещне и с Лиляна след време ако така е писано, но той нямал право да живее -само той да остане жив от цялото семейство. Дядо Илия помислил, че дядо Петко е полудял от самотията и теглото си. Не му обърнал особено внимание на приказките пък и не знаел за болестта на Лиляна. Беше събота, както всички съботи, но Петко го нямаше. Нямаше кой да донесе риба на баба Цвета. Седеше на прага и...плачеше. Отдавна не беше плакала така. Петко беше човек, не беше учил, но имаше сърце, добро сърце. Честен човек. Такива вече почти нямаше. Хората се озвериха и станаха алчни, лукави. Изведнъж стана и без да му мисли много се запъти към дома на кмета. Знаеше, че няма да и откаже. Тя го е учила, а и децата му. След време цялото село разбра, че баба Цвета вече живее в къщата на дядо Петко. Зарязала своята. Дала кокошките и петела на внучката на Дона и се пренесла. Само казала: -Тези моите деца и внуци да и берат грижата на къщата. В нея аз ги отгледах с двете си ръце. И дано има Господ! 13 април 2019.,Плевен Анита Христова Тифонова
  18. А.Х.Т.sekirata cekupama

    ПО ТЕЧЕНИЕТО

    Хей, стига си ме зяпал! Писна ми от похотливите ти погледи. Като си решил да правиш нещо - давай! Да не искаш аз да ти върша работата?! Та аз съм жена, Боги! Ти такава жена само по филмите си виждал. Даже и на онези проскубани актриси и певици не се давам. Какво пък, всичко си ми е на мястото. Нямам нужда от разните му там интервенции, силикон и последна мода перуки. Но едно да се разберем, от мене нищо няма да получиш даром. Приятелството си е приятелство, но сиренето с пари. Чак пък любов, то има ли я днес? Хайде, казвай къде ще ме водиш, докато и на мене не ми е минал мерака. Все още ставаш, не си за изхвърляне. Возенето от тебе. Жалко, че колата ти е стара, но старо вино лошо има ли? И нали си се къпал, че банята и тя е с пари? Ей, вие мъжете, няма ли кой да ви измие нозете? То гъбички разни , миризливи плазми, не ме карай да се отказвам от тебе само заради миризливите ти крака. Жена ти как спи с тебе, а? Ама и аз какво те питам. То ако спи с тебе няма да си сега тук. Знам ви аз семейните все в отделни стаи спите или в леглото гърбовете си гледате. Не е задължително да е в леглото, може да се случи и навън някъде, когато се срещнете в неудобна ситуация. Много ти ги наприказвах и вместо да те загрея, май те охладих, започна да гледаш сервитьорката? Няма да си ям десерта, ще го оставя за там, дето ще ме водиш ако не си се отказал вече, а? -Ема, спри за минута! Баща ти в мелницата ли те е правил или на дъскорезницата? Способна си да убиеш желанието и на най кадърния мъж. То не че аз съм некадърен, ама да знаеш, че нещо ме заболя главата. Дано е от този компютър, че той лоша работа бил. Мъжете ставали жени един ден. Ама като чета тук там и гледам тези обратните са по интелигентни, по възпитани. Ти какво ще кажеш? -Боги, името ти хубаво ама ти не струваш. Забрави ли за какво сме тук? -Знам, аз знам, ама твоята е лесна. Вдигнеш си краката и готово, ама моята е тежка, особено с такава, като теб. Плещиш напред назад и не мислиш какво ми става... -Хайде бе, два часа киснем тук, ставало ти...Не разбрах, не усетих, не видях... -Ема, сладка си, моето момиче, ама си нетърпима. Искаш ли да ти купя още една паста и да си ходим по живо по здраво, като приятели? -Аз се отказах от десерта, яж си го ти. Ти имаш нужда от сладко. Каква глупост още ще изтърсиш, защото аз наистина си тръгвам и повече не искам и да знам за теб? -Добре де, така да е . Ще минеш и с една паста, но само не ме целувай за довиждане, че това твоето червило няма изтриване. Да не е от „Илиенци“? -Простак! Ема подскочи, като ожилена от стола, на който само преди минути си седеше и похапваше на аванта втората си пържола. С все сила затръшна вратата на заведението, при което на половината от посетителите им се изправиха косите. Тичаше с все сила и чак когато стигна брега на реката се спря. Натопи си краката във водата и се загледа в нея. Образът и се люлееше пред очите. Водата беше съвсем бистра въпреки многото валежи напоследък. Не беше грозна, но не и вървеше с мъжете или поне с тези, които и се убиваха в главата. И този Боги! Имаше съпруга само на книга. Седем години му се води такава, а едно дете му не роди. Той просто търпи. Мъжете на целия град я знаеха и не само...А тя глупачката млада и неопитна тръгнала да се влюбва в семеен мъж и с приказки да му се прави на интересна. Да мълчи - не можеше. Уста са и, и не са само за ядене. Сълзите напираха в очите и, но стискаше зъби и не се разплака. Отказа се от идеята да се изкъпе. Нямаше нито желание, нито настроение. Започна да мисли, доколкото и се отдаваше за момента. Чудеше се къде да го намери този неин бъдещ съпруг, като всичките са един дол дренки. Не виждаше грешките в себе си, в поведението си с мъжете. Както се бе замислила не усети как все повече се отдалечаваше от брега. Водата не беше студена и това и харесваше, увличаше я. В един момент краката и се оплетоха в нещо и тя не разбра какво. Загуби равновесие и падна във водата. Течението я понесе, бореше се с него, доколкото можеше. Не беше добра плувкиня и знаеше, че това място бе забранено за къпане, но...Дали пък не го обичаше този Боги? Сега ще се удави и ще стане за смях на всички. Причината - несподелена любов. Това, дето Ема не бе го и сънувала. Когато вече беше загубила всички сили и желание за борба с водната стихия Ема чу мъжки глас. Това беше Боги. Опитваше се да я спаси. -Боги, краката ми са спънати, не мога да плувам! -Ако можеш си освободи краката, другото е лесно. -Не мога... Всичко стихна. За миг Боги помисли, че я изгубва от погледа си. Пусна се под водата и .... Слънцето напичаше брега, на който двамата влюбени се целуваха и плачеха от щастие. Ема беше спасена. Тя така и не разбра как стана всичко това. Смъртта беше толкова близко. Но...любовта я победи. Там където най не очакваше беше желана, беше обичана. Какво повече може да иска една жена? Бяха млади, здрави и се обичаха. -Обичам те, Ема! Ще ми родиш ли син? -Да! Не един. Дунава течеше надолу към морето, което в точка бяла се сливаше с небето! 13 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  19. А.Х.Т.sekirata cekupama

    ПЛУВКИНЯТА

    Плуваше. Носеше се по течението и се чудеше да се опита ли и да литне. Ще може и това, разбира се, и то не срещу вятъра. Предпочете да си плува в свои води , по безопасно е от там горе. Животинският свят е богат и е пълен с хищници, но тя...Тя беше недосегаема. Усмивката и, благия тон, колкото и фалшиви да са се харесваха на простосмъртните наивни душици. Когато говореше дори с враговете се разтапяше от нежност. Ей, Богу, това не го можеше всеки. С усмивка и комплименти сразяваше враговете си и спираше най злокобните планове срещу нея. Разбира се, че човеците се лъжеха.Те бяха човеци все пак за разлика от нея. Но този от небето - Господ, всичко виждаше и знаеше кой какъв е. Търпението му все един ден свършваше и изпращаше бумеранг. Тя също навремето получи такъв. Отнесе го най скъпото и и пак не се спря. Озлобя още повече, но започна да се усмихва . Доби артистични способности, на които всяка холивудска звезда би завидяла. Раната в сърцето и беше зинала, като дълбока бездна и никой с нищо не можеше да я запълни, но.......плуваше. Плуваше и не мислеше, че един ден въздухът и ще свърши, сърцето ще спре. Ще бъде изчерпана. Опиянена, замаяна от самата себе си, от величието си, което самата тя измисляше не се усети, че вече плува под водата. Там и беше още по интересно, по различно. Богат свят на непознати живи същества и растителност. Беше красиво, толкова красиво, че тя се изкушаваше и искаше да си вземе от всички тези подводни ценности. Поне малко. Камъчетата и се виждаха бисери, водните мехурчета брилянти,а като стигна до дъното и се стори,че цялото е покрито със златен прашец. Започна да събира всички тези красиви неща с шепи, но се чудеше как ще ги изнесе горе на сушата. Въздухът и не стигаше, започна да се задъхва и от онази плувкиня, каквато беше нямаше и следа. Въпросът беше как да излезе на повърхността, как да се спаси. Не мислеше вече за нищо друго освен за живота си. Беше егоист, голям егоист, но усещаше дъха на смъртта и забрави за всичко друго. Изпитваше страх, но не изпадна в паника. Страх за живота, който и беше така мил. Досега беше жънала победи и понесе само една голяма загуба и тя знаеше защо. Беше си платила за греховете, които не бяха просто човешки. С последни усилия успя да достигне повърхността на водата и когато се обърна назад за сбогом с тези красиви неща и скъпоценности се разплака. Въздухът и почти спря. Не виждаше бряг около себе си, а само вода, много вода. Нещо я теглеше към дъното, там, където беше вече. Сълзите и се превръщаха в перли, поне тя така ги виждаше. Солени. Всичко беше солено.Защо? Тя винаги е търсила сладостта, сладкото. Получавала го е много лесно от доверчивите, добри хора. А сега...Не, не можеше така глупаво да свърши. Това не го заслужаваше. Нямаше да се роди друга, като нея така сполучливо да омотава човешките души в смъртоносна паяжина. Те се радваха, че за последно получаваха тази нейна усмивка. Беше им приятно да слушат комплименти от нежния и меден гласец. Знаеха, че е голяма артистка, че ги играе, но им беше приятно да са около нея. Беше ги омагьосала с фалшива гальовност и лъжлива нежност. Ами сега, кой нея омагьоса? Защо не можеше да намери сили да доплува до брега? Защо нещото я теглеше надолу към дъното? Не дишаше, но беше жива. Дяволът като че ли се беше влезнал в тялото и , беше взел душата и. Потъваше бавно надолу. Не виждаше вече нищо, само усети допира на тиня и кал. Лепкава. Усети някакви животинки полепнали по кожата и, които я изпиваха. Устата и беше пълна с какво ли не, тази сладкодума уста, която не можеше вече да говори, да ласкае. Така я намериха...кафява. Беше придобила този цвят за броени минути. Тя - златната се беше сляла с калта, с тинята, с ...Беше избрала дъното. 13 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  20. "Осъдени души" -музика, проза А.Х.Т.sekirata cekupama - Плувкинята
  21. А.Х.Т. sekirata cekupama

    БЕЛЕГЪТ

    Едри капки дъжд почукваха по стъклото на прозореца. Женева стоеше изправена и се взираше в мрака. Адам беше спрял с колата си долу, точно под балкона на малката къщичка, която е единственото нещо останало от баща и. Майка и отдавна се беше поминала дори не я помни, била е бебо. Така и казваше баща и - единственото живо същество, с което се разбираше. Но ето , че сега него го нямаше и тя трябваше да го замени с Адам - човекът с тъмно червен опел. Познаваха се от това лято, а той напираше и упорито я търсеше всяка вечер. Твърдеше, че я обича и и го доказваше всеки път с букет червени рози. Това за Женева бе достатъчно , никой до сега освен баща и не и е подарявал цветя. Страдаше от комплекси, белегът на лицето достатъчно я притесняваше и напомняше детството и когато, като факел горя подпалена в старата им къща край реката. Къщата изгоря, а тя се спаси, като по чудо. Но Адам не излизаше от колата този път! Пушеше цигарата си и то вътре в колата, което не бе правил никога до сега. Но дали пушачът беше той? В тъмната нощ Женева не разпозна силуетите. В едно се убеди, че те бяха два. Сърцето и тревожно затуптя и капки пот избиха по челото и. Той не беше сам вътре в колата си. Женева се вкопчи в перваза и втрещена навън изпищя. Другият в колата беше жена, онази същата, която той преди време наричаше своя сестра. Но сега те се прегърнаха и заобиколиха колата убедени, че всичко е наред, после се насочиха към къщата. Какво ли я очакваше още? Женева тръпнеше и се суетеше. Беше готова всичко да понесе , но не и това, което и сервира той усмихвайки се на прага, след като тя им отвори вратата. -Запознайте се! Каза го толкова убедително, че Женева дори изхълца. Жената до него този път изглеждаше много по красива от първия път, когато я видя от разстояние. Беше отдавна. Не успя да го изслуша, защото в главата и бучеше, а тялото и се тресеше. Усети, че краката и се подкосяват, но се извини и понечи да затвори вратата. -Няма да те притесняваме, просто минавахме насам и решихме , че е човешко да ти се обадим и да те известим за нашия годеж сега в неделя. Женева се изчерви и се чудеше къде да се дене в собствения си дом. -Тя не беше ли ти сестра? -Не, мила, тя ми беше съпруга ! То беше отдавна и не сметнах за нужно да ти разказвам подробности. Женева се олюля и не успя да каже нищо. Онемя. Докато се осъзнае така както се появиха двамата така и изчезнаха. Когато отиде до прозореца колата вече я нямаше и букет рози лежаха в локвата под балкона. Не можеше да диша, усети болка в гърдите. Болка, която познава една тъжна, измамена и поругана жена. Плачеше, проклинаше съдбата и себе си, и белега. Този ужасен белег. Въобразяваше си , че заради него е пренебрегната от Адам, но вече беше късно за всичко. Тя беше глупачката. Сви се на кълбо на канапето и там прекара нощта цяла обляна в сълзи, молеща Господ да я спаси от тази нейна зла орис. Тя беше белязаната, измамената и пренебрегнатата. Само баща и я обичаше, но това беше минало и не искаше да си спомня нищо, не искаше да е жива. Хлипаше, като малко дете, а вън дъждът се засили сякаш искаше да измие сълзите от очите и. 09 април 2019., Плевен Анита Христова Трифонова
  22. А.Х.Т. sekirata cekupama

    НЕРАЗБРАНА

    Тя беше българка, по душа българка, защото след толкова много завоеватели на Отечеството и досега можеше ли да се докаже чистата българска кръв? Разхождаше се по улиците на града, чуваше гласове на деца. Малките просто играеха, а по големите пиеха, да, пиеха бира в стъклени тъмни бутилки. Тя знаеше, че е под съмнение съдържанието на бутилките , след като тези най много петнадесет годишни деца подвикваха на възрастните минувачи и то доста неприлично. По пейките пред жилищните блокове беше пълно със скучаещи хора предимно жени и старици, които си разказваха сериалите от всички канали по българската телевизия. Беше и болно, мъчно, плачеше и се, но се сдържаше. Чакаше да остане сама и да отпусне душата си на воля. Пред компютъра все по рядко се застояваше. Итнернета и той бе продаден. Отказала се бе от Българска телевия, изобщо от телевизия.Това не беше българска национална телевизия щом като излъчваше на турски език български новини.Всички сапунени сериали караха хорицата да летят в облаците-в свят от мечти, да не виждат какво става на земята долу, в България. Диана се опита да изгледа поне една серия от турският сериал-"Мелодията на сърцето". Не можа да издържи на увиването в типичната ориенталска музика на този турски сериал. Не можа да издържи и на сантиментализма не само в музиката и сюжета ами във всичко. Беше на гости и все пак трябваше да спазва благоприличие. Но след като Бояна и каза, че след този турски сериал - серия, започвала друга серия от друг турски сериал за Шехерезада "1001 нощ" Диана не издържа и скочи от стола. Предпочете въздух, природа и излезе навън. По нея Бояна и крякаше, че това били само филми и какво че са турски . За да допълни чашата я информира, че тези дни започвал нов турски сериал - "Перла" по друг канал на българската ни телевизия. Диана хлипаше по улиците и се питаше ние българите толкова ли си нямаме по свестни български филми. Къде е "Тютюн", "Козият рог", в който всички артисти изпълняващи положителните роли измряха. Имаме и от по новите български филми толкова хубави, не такива сладникави сапунки - португалски, аржентински, испански, венецуелски, марокански, турски...чужди продукции от някъде си пускани в ефира ни по поръчка. Коя е поръчката е повече от ясно. Не разбираше братята и сестрите си, болеше я за децата на България, за идните поколения. Стигна брега на реката и седна. Загледа се в отвъдният бряг, а там живееха румънците. С какво по лоши бяха българите, та дори румънците ги изпревариха във всякакво отношение. Питаше се ред, ред въпроси и нямаше кой да и отговори. Душата и бе пълна с любов, но нямаше кого да стопли, защо да я показва? Този неин народ спеше, дремеше, омагьосан ли беше? Студени очи я следваха навсякъде и въртят, сучат все до пари допираха. Диана знаеше, че това не е само заради суровия, тежък живот в България. Нали народът сам трябваше да си избира начин на живот? Диана знаеше какво бе избрал нейният народ - бягството. Народът и бягаше в пълен и преносен смисъл. Бягаше от себе си. Но това бе невъзможно. Невъзможно беше да избягаш от себе си. Там в далечните страни българинът намираше само парите за които е жадувал тук в Родината си, но се продаваше на ниска цена, продаваше здравето си, здравето дори на децата си. Диана знаеше добре, че и там далече от Родината си българите не намираха спокойствие. Беше чула как българи се карали и биели помежду си, за пари разбира се, излагали България. Тя не можеше нищо да направи. Такива като нея се брояха на пръсти. Започна да хвърля камъчета във водата и да изрича желания. В този момент чу зад гърба си гласове. Мъжки бяха и тя се скри в шубраците. Наблюдаваше между листата гледката, а тя не беше хич приятна. Двама едри мъже на около четиридесет години водеха със себе си едно момиче. Момичето беше много слабо и едва ли имаше двадесет години. Спряха се на мястото точно, където тя беше седнала и се загледаха в отвъдният бряг. Беше чувала за отвличания на деца, момичета, но през Румъния не знаеше да става това. Пък и момичето не викаше. Беше като пияно. Смееше се някак си не истински. На Запад съвсем близо беше и сръбската граница, но Диана не поиска да мисли страшни неща. Само чу и разбра, че единият от мъжете не е българин. Тогава съвсем се изплаши и затаи дъх. Стана и студено посред лято. Момичето беше облечено доста добре, доколкото Диана разбираше от маркови дрехи. Но си простееше. Тя се убеди, че такива бедни момичета най често стават жертва на онези с многото пари. За миг се сети за един случай в милионерско семейство, където синът отиде в затвора. Парите на родителите му не помогнаха. Всеки си носи кармата. Чужденецът извади телефона си и започна разговор на език, който за Диана не беше известен. Онези двамата седяха и се ослушваха. Краката на Диана изтръпнаха, но не смееше да помръдне. Беше много близко до тях. И Диана не разбра откъде се появи една лодка. Лодката не се виждаше цялата, но тези двамата подскочиха. Чужденецът хвана за ръка момичето и го поведе към лодката. Другите тръгнаха след тях. Диана се чудеше да коленичи ли поне така както е клекнала в храстите, но не посмя да помръдне, въпреки че вече те бяха по далече от нея. Беше убедена, че имаха оръжие. За миг си помисли, че е героиня от някакъв филм, но беше убедена, че не е и сапунен сериал. Нещата бяха много сериозни, защото започнаха крясъци и успя да види книжни пари във водата. Непознатият лодкар плуваше и ги събираше. Диана разбра , че тук не става дума за проституция, а за нещо по страшно. Не успя повече да види, но видя след време пак лодката да се отдалечава в посока Северозапад.Тъкмо си мислеше да излезе от скривалището си чу стъпки и ...в ужас видя чужденеца. Той явно не се беше качил в лодката. Носеше в ръцете си една черна чанта и пушеше нервно. Диана се молеше да не се сети да седне на същото място, където бяха преди да дойде лодкарят с лодката. Провървя и и този път. Чужденецът отмина храсталаците и се запъти към града. Диана постоя поне още час така скрита, прималяла. Лодката се беше изгубила от погледа и, а чужденецът се сля в една точка далече там на края на правият път. После започваха завоите. Диана не посмя, въпреки всичко не посмя да излезе, не знаеше от другият бряг дали някой я наблюдаваше. Изчака да се стъмни и страх не страх по тъмно потегли към къщи. Когато се прибра трепереше цялата и си каза сама - Ето ти, Дидке, емоции наяве, нали ги искаше. Изкъпа се, хапна няколко плода и побърза да изгаси и да си легне. Спа неспокойно, а сутринта я събуди телефона. Викаха я в общината. Беше убедена, че е по вчерашният случай, но си повтаряше обратното за успокоение. -Влезте госпожице. -Добро утро - смутолеви Диана и се загледа в малките сиви очи, които я изпиваха с най малки подробности. -Къде бяхте вчера? Разкажете всичко. Диана разказа всичко, но не спомена за хората на брега, за лодката и за това, че се е крила. Забеляза, че не и се ядосаха. Явно не знаеха всичко, а само предполагаха. -Имали сте доста спречквания по улиците на града и в дома на Бояна. Нали ви е приятелка? -О, не! Не ми е точно приятелка. Аз плаках по улиците, как да се карам с хората? То не може и двете. Поне аз не мога това. -Вие знаете, би трябвало да знаете, че в града ни има доста голям процент турско население. -Знам, господине, но не знам колко те са турци и колко аз съм българка. -Много смело започваш, а как ще свършиш? Я сега кажи този човек виждала ли си го вчера някъде, но не лъжи. Показа и снимката на един от вчерашните мъже, които тя видя, но не беше чужденецът. Поуспокои се, защото беше убедена,че онези двамата с лодкаря са отпрашили отдавна от българският бряг. -Не, не познавам този човек, не съм го виждала. Като че ли не е тукашен. -А в колко часа се прибра, момичето ми? -Ами късничко беше. Аз се разхождах по брега на реката. Бях доста ядосана на някои хора. -Ммм...И не те ли беше страх все пак толкова късно да се прибереш? -Господине, аз и друг път съм закъснявала. Не съм дете. Унесох се в мислите си на брега, а после и в движение, и не усетих кога се е стъмнило. Имам си проблеми и аз като всеки нормален човек. -Добре де, добре! Хайде върви си и ще държим връзка с теб. Никакво излизане от града засега. -За колко време? -Поне две седмици. -Благодаря! Чак на улицата Диана си отдъхна. Когато се прибра беше пребледняла, като платно. Хвърли се на леглото и заплака. Усети, че някой я хвана за косите. Обърна се и видя чужденеца. Заболя я и изпищя. Видя същият този мъж - чужденецът и изтръпна. Разбра, че е в капан, но не бе сигурна, че е спал през нощта в дома и. Съжаляваше, че ходи в общината, но нямаше друг начин, а сега няма да може и до магазина да иде. Така си мислеше Диана и наивно сама си вярваше, че като не е виновна не може да пострада. По тъмно пищяха линейки и полицейски коли на улицата, където живееше Диана. Много хора се бяха насъбрали на купища и обсъждаха случилото се. Един старец минавайки от там им подвикна: - Нали все тормозихте Диана с вашите сапунени сериали. Ето ви материал за истински криминален български филм. Комшийката на Диана му се скара , че няма страх и срам от Бога, и той млъкна. Старецът позна. Момичето беше спасено след няколко операции с кръвопреливания, но оживя, а чужденецът, който се оказа местен жител бе прибран на топло. За онези двамата Диана и до ден днешен нищо не разбра. Нима те са били от полицията? Никой не поиска да и отговори. Диана не дочака зимата. Беше си приготвила чантите още отдавна и твърдо решена да напусне града една сутрин замина. Къде, само тя си знаеше. 07 април 2019.,Плевен Анита ХристоваТрифонова
  23. А.Х.Т.sekirata cekupama

    ПРАСЕТО

    Търкаляше се прасето в кочината си и колкото повече се търкаляше по хубаво му ставаше. Не си знаеше породата, но това не го бъркаше да държи на своето аз. Източно балканска свиня му викаха, но му се щеше да е така рядко срещаната порода куне - куне тъкмо британската телевизионна водеща Джонатан Рос ще си го купи. Тя си пада по тази порода пък и прасето си обичаше изявите дори и тук в кочината. Нямаше значение колко братя и сестри ще го гледат. То беше адски изобретателно, чак мехура му се пукаше от кеф. Но за какво му е този мехур - очите, очите му бяха по важните.Били свински! Каквито и да са , но са червени и на фона на черната кал,с която беше покрито блестяха, като две червени мъниста. Прасето вършеше толкова свински неща, че му беше омръзнало да чува ругатни по свой адрес. Грухтеше и се правеше, че не чува.Вършеше си свинските неща необезпокоявано от никой. Беше му хубаво. Не можеше да се оплаче. Стопанката му носеше редовно храна, почистваше редовно кочината, но нещо му липсваше. Самото напрягане да се опитва да мисли го изморяваше, затова я караше по лесният начин. Яде, търкаля се така както само то можеше и спеше. Сънят му бе свински, какъвто му бе и животът. Беше видяло какво стана с неговите братя и сестри. Знаеше, че и неговото е неизбежно само дето не се досещаше защо още не са го приклали. Имаше килограмите, които му тежаха, имаше ги и хората за софрата. Прасето си очакваше съдбата, но въпреки всичко с всеки изминат ден животът му ставаше все по мил и по скъп. Свински живот или живот на свиня - все тая, но прасето гледаше на нещата не точно по свински. Знаеше, усещаше, че всичко около него е много по свинско и то просто бе перлата в този свински живот. Но тази сутрин нещата не бяха като всяка друга сутрин. Стопанката не му донесе храна. Чуваха се много гласове откъм къщата. Неспокойно му беше. Каквото и да става едва ли точно днес ще го заколят, но все пак знае ли се. Започна да грухти по силно и излизаше така, че грухти, защото е гладно, но то си знаеше, че не е затова. Беше вече сигурно , че днес денят му ще е последен от свинският му живот. Бутна с муцуна вратата на кочината и като никога тя се отвори. Разтича се из двора, подгониха го деца, доста деца непознати за него. Успя да види с малките си червени очи големи черни коли в двора. Изплаши се и не му беше до гоненица.Така или иначе нямаше къде да бяга, външната голяма порта беше затворена. Реши да се скрие.Така и така ще се умира, но поне не искаше да е храна за тези чужди хора. Не ги видя всичките. Само един от тях видя и му беше достатъчно - едър, широкоплещест с голяма, гола глава. Прасето се спря за миг пред него и впери червените си очи в човешките. Нищо. Гледаха пусто и мъртвешки. Нямаше страх, радост, нищо в погледа на човека. Не помръдна от там, а беше и гладно. После...нищо. Дойдоха няколко още като този човек и го хванаха. Привързаха го за вратата на кочината. Май заради него я бяха свалили, а преди това не заключили. Последното, което прасето видя бяха много хора над него и всичките едри, потни с ококорени очи. Не видя ножа. Квичеше колкото сила имаше, но хората си разговаряха спокойно и...толкоз. Като че ли никой не го чуваше. В миг всичко утихна и потъна в мрак. Пренесе се в друг свят - различен. 06 април 2019.,Плевен Анита ХристоваТрифонова
  24. А.Х.Т.sekirata cekupama

    ЛУДОСТ ЛИ Е ?

    -Не ме бий, Киро! Моля те! Не! Това вече не се понася. Всяка вечер Дана беше длъжна да търпи крясъците и виковете на съседите си. Тази нейна съседка Грета толкова много бой е изяла от съпруга си колкото банички не е изяла тя - баничарката Дана. Не можеше да заспи, въртеше се в леглото и не мислеше за сутринта. Работата в баничарницата и беше омръзнала, но нямаше накъде. На нейните години кой ще я вземе на работа и къде? Иначе се държеше, само дето много я боляха краката. Толкова много и бяха омръзнали тези баници, че имаше чувството, че и на оня свят, като иде ще е сита и вмирисана на олио и сирене. Какво сирене? Повечето баници ги правеха от извара! -Засрами се от децата, Киро! Спри се! Няма пари за хляб! Киро си попиваше, но тази вечер не изглеждаше да е пиян. Дана го бе зърнала долу пред входа на блока, като никога беше трезвен. Това не го бъркаше да налита на бой. Тя не издържа и се качи на петия етаж. Позвъня, но никой не и отвори. Виковете спряха и Дана си помисли, че Киро вече се е укротил. Върна се и се опита да заспи, но мира не и даваше мисълта за Киро и жена му. Вече нищо не се чуваше, а и децата им не ги беше виждала цяла седмица. Влезна в банята да си вземе още един душ. Преди да пусне водата дочу стенания. Грета беше. Макар че това не беше плач, не беше и рев нито вой. Дана имаше чувство, че Грета умира. Чудеше се какво да направи, след като горе не и отваряха. Реши да позвъни на съседите си, но какво да им каже. За втори път се качи горе и без да звъни се опита да отвори вратата, която за нейно учудване беше отключена. Нахълта в апартамента и започна да вика на име Грета. Последно влезна в банята и се олюля на краката си, прилоша и. Грета лежеше във ваната подгизнала в кръв. Дана не виждаше точно откъде шуртеше кръвта, но се съвзе и веднага се обади до болницата. Обади се и на полицията. Другите комшии дойдоха, когато пристигна линейката. Киро го нямаше. Беше си свършил работата и явно е избягал. Лекарката каза, че Грета е жива, но има много прободни рани, а тези от полицията намериха ножа, с който Киро бе намушкал съпругата си няколко пъти. Кога ли е успял да го зарови в голямата саксия с фикус? Откараха Грета в болницата , а полицаите запечатаха апартамента. Нямаше вече сън за Дана. Оставаха и само няколко часа и трябваше да тръгва за работа. Беше и наясно, че при всяко положение ще я търсят за свидетел, което не и харесваше. Беше наясно също, че ще има съд, дело и.т.н. Страхуваше се, но така е трябвало да се случи. Така Дана се самоуспокояваше в мислите си, докато се приготвяше за работа. Телефона звънна и Дана се стресна. Никой не очакваше да я търси. -Дано, опичай си акъла! Стой настрана от тази работа! Ще те заколя, като Гергьовско агне! Тя позна гласа на Киро и изпусна телефона на земята. Започна да плаче и се чудеше на кой свят е и какво да прави. Знаеше, че когато Киро е пиян е способен на всичко и ще го оправдаят. Нали сестра му е съпруга на кмета. Макар че ако Грета умре, няма да му се размине току -така. Целият ден Дана не беше на себе си и вечерта се отби у сестра си, но нямаше къде да спи там. У тях е една теснотия, беднотия. Нали е все безработна, само мъжът и работи. Дана си живееше сама в този панелен блок и не помнеше откога. Сигурно от двадесет лета. Захари я напусна в началото на брака и , когато тя загуби първата си рожба. А после.......така си и остана. Нямаше желание за нищо, за никой. Всичко се беше прекършило в нея. В мъжете виждаше само животинското и това я отвращаваше до болка. Опитваха се да я успокояват някои самотници, но не се получаваше. Дана не вярваше и досега не вярва на никой. Така се бе зарекла сама да живее до края на дните си. Мислеше да си вземе дете от майчин дом, но и там не случи. Все ромчета и даваха, а тя е руса и бяла -нали майка и е рускиня. На път за в къщи Дана срещна Марин. Не беше случайно, личеше си. Направо си я чакаше на ъгъла пред блока. Беше пребледнял и започна да заеква. Това си го имаше от дете. Нали затова Дана го отбягваше иначе съзнаваше, че е единственият мъж,който я обичаше и ще я обича, и сега присъствието му тук го доказваше. -Дане, нека остана при тебе тази нощ! Знам,че няма да дойдеш у дома. Разбрах какво е станало с Грета! -Стига, Марине! Пак ли? Нали се разделихме с тебе окончателно? -Няма, Дане! Аз ще спя в другата стая. Обичам те аз тебе и ме е грижа. И ти си самичка , като мене. Защо не ме искаш? Толкова ли съм лош и грозен? На Дана и се доплака. Винаги го е съжалявала, но никога не го е обичала. Страхът в нея надделя и го пусна в дома си. Вечеряха и после му приготви леглото в спалнята. Тя остана пред телевизора в хола да си гледа сериала. Марин не искаше да я остави сама. Гледаше изплашено и все излизаше на терасата да поглежда нагоре към апартамента на Киро и Грета. -Марине, теб те е страх повече от мене, за какво си дошъл? -Не ме е страх за мене, Дане, а за теб! Знам доста работи, ти хабер си нямаш! Още от времето , когато живеехме заедно с тебе Киро ти се канеше и колко пъти ме е пресрещал да се саморазправя с мене заради тебе. Наричаше те ялова кучка и каква ли още не, но те харесваше, много те харесваше. Да не кажа, че беше луд по тебе. Аз съм мъж и ги усещам тези неща. -Я стига си ги плещил! Киро и аз?! Глупости! Това и за филм не става. Ама си беше цял филм и само Марин виждаше това, с третото си око. Тя винаги му вярваше, защото знаеше, че каквото Марин кажеше все ставаше. Марин се гушна в скута и и поуспокоен се помъчи да заспи. По някое време и Дана заспа , но в просъница усети някакъв студ. Така както се бяха сгушили и покрити само с едно одеяло са спали няколко часа. Дана се помъчи да стане, но не можа. Краката и бяха изтръпнали и усещаше адски студ. Изтръпна. Беше забравила за Марин и когато се свести видя, че го няма. Потърси с очи телефона си, но не го видя, а помнеше, че бе до нея вечерта. Не можеше да си прости, че не се научи да гледа телевизия на светло. Тръгна към ключа за осветление и ...... се строполи. Падна и то на равно. Краката и бяха вързани. Ръцете и бяха свободни и това и се видя странно, но само до момента, когато усети дъх на мъж. Това беше Киро. Вонеше на алкохол. Не беше на себе си. Запуши и устата с ръка и я повлече към спалнята. -Дано, хайде да се любим! За първи път и за последен. Твоят Марин ще гледа. -Остави ме! Къде е Марин? -Чака ни в спалнята, привързан за леглото, където ние с тебе ще си легнем и най после ще те усетя, ще бъдеш моя. Толкова години ми бягаш! За него ли се пазеше ма, Дано? Нали деца не можеш да имаш, какво ти пречеше да ми се дадеш? Щяхме да си живеем тихо и кротко, и сладко да се обичаме! Дана се опита да събори Киро , но не можа. Киро завърза ръцете и, понесе я като гергьовско агне към спалнята. Там тя видя Марин гол и привързан за леглото. Ужаси се. -Киро, недей! Иди си пусни един душ и после ще си поговорим! -Какъв душ? Ти си луда! Аз нямам време за губене, знаеш какво ме чака. Привърза и Дана към леглото и започна да се смее истерично! -Ще познаеш, Дано! Сега вече заради тебе ще ида да си пусна един душ, макар че такъв съм по сладък! Този човек не беше само пиян, той си беше направо луд. Чак сега Дана забеляза това. Сети се ,че бе лежал в някаква клиника, но Грета казваше, че било за отказване от алкохола. Киро не пожела да иде в банята. Значи не беше толкова луд. Дори не се съблече и нямаше нужда да се разкопчава. Беше целият раздърпан и мръсен. Кърпата в устата и я давеше, не и стигаше въздуха, а Марин приличаше на мъртвец. Но беше жив. Затваряше и отваряше очи и като че ли показваше с тях прозореца. Дана видя, че до него имаше един голям чук. Цялата изтръпна. Досети се какво може да се случи. Но Марин поглеждаше и прозореца. Ясно. Как да стане така, че да счупи прозореца? Няма начин блока да не се наблюдава след инцидента с Киро и Грета. То вече беше повече от ясно, че Киро се е крил у тях на терасата ,когато полицията беше дошла. Марин и даде да разбере, че трябва да се бият с Киро. Възелът на ръцете му се беше разхлабил, а единият му крак свободен, само го придържаше до другия. -Хайде, Дано! Я да видя каква си любовница, как се целуваш? Нахвърли се върху нея, а Марин гледаше развързан до тях! В един момент Марин скочи отгоре на Киро. Започна борба. Марин крещеше и викаше с все сила и успя да извади кърпата от устата на Дана. За Киро стана опасно. Обезумял хвана чука и го насочи към Марин. Дана се хвърли върху него и случайно или как запрати чука към прозореца. Стъклата изтрещяха. Боят продължаваше и тримата бяха изподрани, окървавени. Накрая повалиха Киро на пода и легнаха върху него. Марин се опитваше да му завърже ръцете и краката. Киро беше много едър мъж, макар и тромав.Не им се даваше! Доста време лежаха върху него , докато полицията дойде. Сложиха белезници на Киро и го откараха. Дана гледаше непрекъснато часовника си и се притесняваше, че Марин не идва. Имаха среща и заедно трябваше да дават показания в съда срещу Киро, на който му провървя -Грета оживя. Двете операции я бяха спасили, като по чудо. -Закъснях ли, Дане? Очите на Марин искряха и я гледаха все така предано, и влюбено. -Не, не си! Тя не се усети как го стори, но го целуна. Това не беше оня същият Марин. Изглеждаше по млад и по красив. Сега той беше герой с ореол. За нея блестеше и все още я обичаше. Делото премина и вече никакво обжалване. Така се произнесе съдията. Прибраха Киро на топло. Изкараха го болен и луд? -Дане, хайде да идем да се почерпим! Ти нали обичаш от онези пасти с плодов крем? -Никакви пасти! Отиваме у дома! Ще пием шампанско и ще празнуваме. Оставам на тебе да решиш къде да живеем, у вас или у дома. Марин я прегърна силно, очите му се наляха със сълзи , но не заплака. Здрав е, обичаше тази жена и никой досега не можа да му я отнеме. Какво повече да иска от живота? Ах, този Киро! Дали беше наистина луд? 05 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  25. С Айшето беше дошъл целият цигански род на аерогарата да я изпрати за в странство. Беше джебчийка от класа и там в чужбината я чакаха братята и сестрите и. Онези там цигани и тези тук в България очакваха от нея много пари. Тук в България вече няма почти нищо за крадене. Там по чужбината е друга работа пък и водят се български граждани. Да им е хак на българите, че ги представяме навън. Ходят на училище, образовани пък нямат акъл да си оправят живота и държавата. Тогава няма как да имат и двете. Рано по тъмно си пращат децата по ясли, детски градини, на училище, болнави. Бързат за келявата си службица и заплата, за които треперят и продават мило и драго. Дори си правят мизерии помежду си, злобеят, завиждат си , чак пък единни! Обричат децата си на нищета и глад, виждат го и знаят, че и в чужбина да изпратят децата си повечето не са добре. Несъзнателно или не тровят и ги убиват. Е, не че ние циганите не го правим, ама го правим с далавери, гяволук, с акъл и то за много, много пари. Не купуваме изписаните лекарства от лекарите по клиниките , а направо си лежим там – там всичко ни дават и топло и баня. Чак пък на детска градина и на училище да си пускаме децата, да не сме луди! Да боледуват там и гладуват ,а за това време там могат да краднат нещо и да се климатизират, закалят повече навън вместо да стоят затворени и да зубрят. Налага се понякога да натупаме някой лекар или лекарка, но то профилактично, да бъдат с нас внимателни .Наистина има файда, лекарите омекнаха при нас дори когато ни боцкат децата им викат –милото, да не повярваш! Но страхът и боят е голяма работа! По богатите българи се уреждат в частни клиники ,но и тях ги изработваме по после. Българите какво, коне с капаци са. Ходят на някаква си работа, децата им от малки болнави, астматици, наркомани, пияндета, проститутки ….То нашите циганки по магистралите са по добре финансово от българките –надути, подпухнали от силикона в гърди и уста, и къде ли не! Защо трябва циганката да работи в тази отиваща си България, българите си отиват вече и по после циганите няма кого да крадат, кой да им изкарва помощите и да им плаща сметките и всичко. А сега и докога ли българите нека си работят, да се учат. За циганите всички врати са отворени, живеят спокойно с музика - кючеци по кварталите. Българите търпят, няма накъде. Нападат се и полицаи, не само лекари. Няма тежко осъдени цигани, както и закони не ги ловят. Що да работят има кой да им дава пари наготово та и помощите от чужбина, които ги ядат българските управници , затова ще защитават циганите. Ама това -роми го няма наистина никъде, циганите са си цигании не е обидно, само в България го измислиха, внедриха - роми. Българите се топят остават, живеят по хитрите и дебелокожите, крадците, престъпниците и убийците. Ние циганите сме оцеляли и ни има по цял свят защото сме хитри, нека ни се смеят българите ,че сме необразовани и мързеливи. Така си разсъждаваше Айшето и погледна изкосо българката с два големи куфара седнала срещу нея. Беше самичка горката. Айшето изпрати една ехидна усмивка на българката и реши да я заговори. Няма как да не носи пари в себе си, макар че не искаше още от България да си има неприятности и да се напиня за дребни пари. Беше сигурна че българката нямаше много пари ,но това и беше занаята, познаваше ги от разстояние с чуждите. Виж с циганите някак си шега не биваше. Нейните хора се бяха разпръснали в салона да и купуват туй онуй за из път. Иначе тя имаше пари, но бе им оставила доста, знаеше и те знаеха, че там ще се оправи и ще бъде много по добре. Тези европейци са много прости хора, наивни. Ана не беше от най бедните, личеше и по дрехите и куфарите, но беше с матова кожа и много дълга светло кестенява коса. Двете малко си приличаха. Тя не обърна внимание на Айшето и изпращачите, но си придърпа куфарите към себе си. -За къде си, мила? Да ти кажа нещо, какъв мъж те чака там. Ана не отговори, изгледа на свой ред усмихнато Айшето, с което показа, че не и пука от нищо, дори не се страхува да говори с нея, но си има нейни си работи и не и е до приказка. Айшето бе и нахално, даже много повече от братята и сестрите си и продължи. -Няма да те крадам, симпатична си ми, нищо че си българка. Епа, не си от нашите макар че си малко мургавка, но това белите хора с бялата кожа са никакви, все болнави и негодни. Ти ми изглеждаш оправна и не само заради цвета на кожата си. Изключение си от българките –едни такива глуповати, наивни, смотани и много бедни, а богатите не знаят как да се запазят, от лакомията си страдат. -Ама ти много знаеш, да не си учила в Калифорнийския университет? -То не е до учене, миличка и ти по добре от мен го знаеш. -Знам, знам и затова съм тук-каза Ана и реши да сложи циганката на мястото и . -Тук нещо става течение, ще се изместя до бюфета, но преди това ще ми върнеш ли телефона, че имам обаждане. Айшето се опули, бръкна в пазвата си и подаде телефона на Ана. Защо го направи и тя не разбра, беше в шок, българката я гледаше с очи на ястреб. Тази няма как да е българка си каза на ум и я изгледа от глава до пети. Ана пое телефона си, не благодари. Усмихната отдалечавайки се от циганката при която вече се бяха върнали нейните хора. Разкрякаха се на цигански и по младият тръгна след Ана. Но Ана знаеше, чуваше, разбираше. Тя бе рожба на циганка и българин. Майка и беше най красивата циганка, затова и излъга баща и ,който по късно я направи проститутка. Ана не мразеше родителите си, но кръвта говореше в нея, а тази ще се опитва да я хитри. Циганинът който тръгна след Ана след няколко опита да я заговори се отказа след като тя му каза на цигански неща ,които той не очакваше. Той се изсмя гласно и се върна при Айшето и другите цигани. Всичко като че ли се успокои и самолетът вече пореше небесата. -Затегнете коланите, принудително кацане-съобщи стюардесата. Айшето се стъписа и най напред погледна и потърси с очи Ана, която беше видимо спокойна и гледаше замечтано навън. Като че ли не чу стюардесата. Когато самолетът се приземи в него нахълтаха полицаи. Айшето не им разбираше езика, но явно Ана разбра какво е станало и направи необходимото. При проверката на документите вече се казваше Айше. Автоматично и багажът На Айшето бе станал неин. Изкараха циганката с двата куфара, а тя крещеше ,че не са нейни. Показваше снимката на документ и се опитваше да докаже ,че това не е тя, но Ана просто вече я нямаше около нея. Самолетът излетя и на следващата аерогара Ана вече я нямаше, кога и къде бе изчезнала никой не разбра. Претърсиха самолета, но нищо не откриха. Под една от седалките се търкаляше гумено топче от тези , с които малките деца играят. Никой се не сети да го прибере. Беше изритано навън от претърсващите самолета. Полицаите очакваха куфари с дрога . Но …нямаше. Когато самолетът отново излетя един костюмиран мъж в дрехи на служител на аерогарата отиде до мястото където бе изритано топчето. Наведе се и го прибра. В тоалетната се преоблече и хвана такси. В хотела го очакваха. Предаде им стоката-блестящ диамант на много голяма стойност. Ана свали перуката и се разсмя на глас. Искаше си дела. Подадоха и куфарче с пари ,но тя отказа. Тръгна си. Те и се изсмяха с думите: -Глупава българка! Ана измърмори: -Да, ама не. Няма да е вашата. Вече летеше в друг самолет за другия край на света. Нямаше желание да се връща в Европа, та и Америка не я блазнеше. С този диамант в подплатата на ръкавиците си, които не сваляше през цялото време животът и в Индия ще бъде рай. Никой няма да може да я открие там. Беше си избрала държавата. Беше сама, но жива, не като баща си българинът, който крадците на диаманти убиха . 05 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване