Премини към съдържанието

Филтри за търсене

Показани резултати за тагове 'проза'.

  • Търсене по таг

    Въведете тагове разделени със запетая
  • Търсене по автор

Търсене в


Форуми

  • Софтуер
    • Нови Програми
    • Търсене на Програми
    • Програми - Проблеми и Дискусии
    • Драйвери - Търсене, Проблеми, Линкове
    • Операционни системи
    • Сигурност и антивирусна защита
    • Игри
  • Хардуер
    • Общи хардуерни въпроси
    • Преносими компютри
    • Дънни платки
    • Запаметяващи устройства и памети
    • Монитори, Аудио и Видеокарти
    • Периферия
    • Овърклок и PC модинг
    • Нови конфигурации и части, въпроси, препоръки и мнения
  • Мобилни телефони, GSM, Мобилни приложения, Комуникации
    • Мобилни телефони - Въпроси, Проблеми, Софтуер
    • Съвети при избор на телефон
    • Мобилни Приложения (Apps)
    • Мобилни оператори, Мрежи, Промоции, Абонаменти, Услуги
    • Други теми относно мобилни телефони
  • Уеб дизайн, Графичен дизайн, Програмиране
    • Програмиране
    • Графичен Дизайн и Визуални изкуства
    • CMS, Форумни и Торент системи
    • Хостинг, Домейни, Уеб сървъри
    • SEO, Уеб оптимизация и стандарти
  • Битова Техника
    • Аудиотехника
    • Телевизори, Видео и Фото техника, Видео наблюдение
    • Климатици - проблеми, съвети, въпроси
    • Бойлери, Печки, Отопление
    • Друга битова техника
  • Интернет, Локални Мрежи и GPS Навигации
    • Интернет, WiFi, xDSL и Локална Мрежа
    • Биткойн и Криптовалути
    • Онлайн бизнес, AdSense, Affilate програми
    • Рутери, Модеми, Суичове
    • Facebook - проблеми, въпроси, вируси
    • Skype, VoIP - Интернет телефония
    • GPS, Навигационни системи - Въпроси, Карти, Проблеми
  • Изкуство
    • Музика
    • Кино и Телевизия
    • Поезия и Лично творчество
    • Изкуство - Изящно, Приложно и Сценично
    • Фотография и Фотографска техника
    • Литература, Книги (e-books, video trainings, tutorials & etc.)
  • Други
    • Статии и ревюта
    • Образование и обща култура
    • Религия, Мистика, Езотерика
    • История
    • Философия
    • Психология и Психотерапия
    • Новини от България и Света
    • Българите по света
    • Политика
    • Право и Юридически консултации
    • Здраве и Mедицина
    • Банки, Застраховане, Финанси, Кредити
    • Тийн Зона (Teen Zone)
    • Купувам / Продавам
    • Всичко останало
  • Хоби, Развлечение и Свободно време
  • За kaldata.com
  • Теми
  • Photoshop майнаци Теми
  • python3 data types
  • какви са ви любимите игри?? Темиигри за вас
  • супрески игри и рекорди Темиигри за вас

Блогове

Няма резултати

Няма резултати

Категории

  • Компютри
    • Компютърни конфигурации
    • Компютърни компоненти
    • Периферни устройства
    • Дънни платки
    • Мултимедия
    • Компютърни игри и софтуер
    • Администриране и интернет услуги
    • Компютърни аксесоари
    • Лаптопи и таблети
    • Видеокарти
    • Монитори
    • Процесори
    • Хард дискове и Памети
    • Други
  • Електроника
    • Телефони, GSM апарати
    • Аудио
    • Битова електроника
    • GPS и навигационни системи
    • Фотоапарати и обективи
    • TV и Видео
    • Други
  • Имоти
    • Гарсониери
    • Къщи и вили
    • Търговски площи
    • Гаражи
    • Апартаменти
    • Терени
    • Офиси
    • Други имоти в продажба
  • Авто-мото
    • Автомобили
    • Велосипеди
    • Лодки
    • Резервни части
    • Авто аксесоари
    • Мотоциклети
    • Скутери и ATV
    • Камиони и Автобуси
    • Авто сервизи и Rent-a-Car
    • Други
  • Работа
    • Работа в страната
    • Работа в чужбина
    • Стажове
    • Работа от вкъщи
    • Непълно работно време
  • Услуги
  • Строителство
  • Туризъм
  • Курсове и обучение
  • Домашни любимци
  • Други
  • супрески игри и рекорди Обяви
  • супрески игри и рекорди Обяви

Категории

  • Домашни любимци и Животни
  • Игри
  • Инциденти и Екстремни
  • Коли и превозни средства
  • Музика
    • Българска музика
    • Джаз
    • Електронна
    • Метъл и Рок
    • Народна и Фолклор
    • Поп и Диско
    • Поп-фолк
    • Рап и хип-хоп
    • Ритъм енд блус и соул
    • Друга
  • Новини и политика
  • Реклами
  • Смях и Развлечение
  • Спорт
  • Технологии, Компютри, Хардуер
  • ТВ Предавания и Шоу Програми
  • Хора и блогове
  • Филми и анимация
  • Други
  • Old School Hip-Hop and Electroo 80" Видео клипчета

Календари

  • Събития
  • Изложения
  • Семинари
  • Парти
  • Празници в България

Групи продукти

  • Банер Реклами

Търсене в...

Търси резултати които съдържат...


Дата

  • Начало

    Край


Последно обновяване

  • Начало

    Край


Филтриране по брой...

Регистрация

  • Начало

    Край


Група


Skype


Facebook


Google+


Twitter


ICQ


Yahoo


Интернет сайт


Град


Интереси

Открити 74 резултата

  1. НЕ ПИША И НЕ КАЧВАМ СТИХОВЕТЕ И РАЗКАЗИТЕ СИ, ЗА ДА ИСКАМ ТИТЛА ИЛИ НЯКАКВО ПРОЗВИЩЕ Нима мислите, че тъй ще ме изплашите, напротив доказвате че ровите, тарашите....! Истината не обичате щом лоша е за Вас, а аз показвам пътя правилен за Нас! Не ме разбирате, а искате да величая да се превъзнасям, да копая пръст изсъхнала и почва напукана, та аз още не съм...сдухана! Защо искате фалшиви коментари, защо искате менте похвали, защо ви кефи по Вас да търчат, да ви се мазнят,дори да крадат?! Разбрах защо мен не обичате, не искате критика, а лошо сричате, грешно мислите, но не искате това, да ви казва секира, брадва! Аз себе си съм,била и ще бъда, дори без награди, признание, принуда не ще търпя от хора безлични за мен , за поезията наша НЕ лични! НЕ ПИША И НЕ КАЧВАМ СТИХОВЕТЕ И РАЗКАЗИТЕ СИ, ЗА ДА ИСКАМ ТИТЛА ИЛИ НЯКАКВО ПРОЗВИЩЕ, НО ПОНЕЖЕ ПОВЕЧЕТО ТУК СА ЗАТОВА СЛАГАТ И МЕНЕ В ТОВА ЧИСЛО? НАЛИ СЪМ ИЗТРИТА ОТ ВСИЧКИ ХУДОЖЕСТВЕНИ САЙТОВЕ-изтрити по добрите ми стихове,разкази там, БЛОКИРАНА, ЗА ДА ПОСЕЩАВАМ ДОРИ ТЕЗИ САЙТОВЕ ЗА ЗАПОЗНАНСТВА И ТАМ ДА СИ ПУСКАМ ТВОРБИТЕ,КАКВИТО И ДА СА ТЕ-МОИ СА, НО ХАЙДЕ, ДОКАЖЕТЕ ЧЕ ТВОРБИТЕ, КОИТО КАЧВАТЕ ПОВЕЧЕТО САМИ ПРОВЪЗГЛАСИЛИ СЕ "ГОЛЕМИ" ТВОРЦИ,ЧЕ ТЕЗИ ТВОРБИ СА ВАШИ И СА ТОЧНО ТЕ ПОЕЗИЯТА НА БЪЛГАРИЯ! УСЕЩАТЕ ЛИ СЕ КОЛКО СТЕ СМЕШНИ МЕКО КАЗАНО? ПИША ТАКА,КАКТО МОГА И НА КОЙТО НЕ МУ ДОПАДА-КЪШ! Защото все едно не го чета и не искам да го чета, особено пък преценките му. Убедена съм,че са СУБЕКТИВНИ! Това не било така, не било иначе,така мислила еди коя си кратунка,ами добре изкажи си мнението веднъж и зачертай този творец и творбите му,но когато продължаваш да го четеш и мърмориш и най тъпият ще чатне,че тук се касае за нещо НЕ БЛАГОРОДНО, НЕ ЧОВЕШКО. Аз не чета творби на хора,които първо не са човеци, как го определям какви са,аз си знам.После като видя нещо по по различно то е ясно,че е преписано,не може във всяка творба на един творец да има различие и то толкова очевадни за днешните наши големи величия поети и поетеси,разказвачи.Защо Христо Ботев не може да се сбърка никога?Защото НЕ Е КРАЛ СТИХОВЕТЕ СИ. Па дали е било поезия или не за някои ТОВА не е важно-НЕГОВО Е И Е МНООООООГО СИЛНО С ГОЛЕМИ ЧУВСТВА И ИЗКАЗ НЕ КАКЪВ ДА Е.НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА КАЖЕ КОЕ Е ПОЕЗИЯ И КОЕ НЕ-ВЪПРОС НА ВКУС,ОСОБЕНО В ДНЕШНО ВРЕМЕ. АЗ СЪЩО НЯМАМ ПРАВО ДА КАЗВАМ ДА ОПРЕДЕЛЯМ, НО ПРАВЯ ТАКИВА ПОСТОВЕ С КРИТИКИ, РЕЦЕНЗИИ, КЪДЕТО СЕ ДОКАЗВАМ, ДОКАЗВАМ НА МЯСТО ВСИЧКО И АКО НЯКОЙ НЕ ГО РАЗБИРА, ЖАЛКО. Значи или аз съм напред във времето или той, тя не е същият ЧОВЕК, като мен в тази област на изкуството, па и като човек. Дължа извинение на хора ,които са качили творбите си тук и навсякъде,на които съм направила разбор на творбите им, но това е мое право-изказвам моето си мнение, да го направят и те- И ТЕ ГО ПРАВЯТ, но не като мене подплатено с факти, думи,изводи,примери, а ПРОСТО ОБИЖДАТ, КОНСТАТИРАТ И ТОЛКОЗ. ТО ТАКА НЕ СТАВА,ДРАГИ. ДОРИ ДА ГРЕШИШ ОБОСНОВИ СЕ, ДОРИ ДА СИ НЕРАЗБРАН ИЗКАЖИ СЕ, АКО НЕ СИ ЧУТ -ОТМИНИ ИЛИ КАТО НЕ РАЗБИРАШ -ЗАМЪЛЧИ! Хубав ден от мен! И това ще кажете,че не е мое, да! Но това е едно пожелание, което дори по телевизията плъзна, след като го взеха от интернета, най напред Радина - говорителката. Както стана и с "Бог е любов". Ами така е - беден речник на интелигенцията ни, журналистиката, на идеи беднота , сюжети и никаква духовност, цености! Нека нещо мое да Ви пусна за край дано остане мое в близкото бъдеще- Сила, воля и духовност пожелавам и приятелка Ваша оставам! Гореща длан с любов подавам! 28 март 2020.,Плевен Анита Христова Трифонова
  2. ИЗГУБЕНИ МЕЧТИ Обичаше да гледа през прозореца. Не че виждаше нещо, а просто така да е широко, просторно пред очите и . Стаята и беше омръзнала и знаеше с най малка подробност всеки предмет къде му бе мястото и със затворени очи можеше да стигне до него, да го пипне. Имаше нужда да пипне нещо живо, истинско. Всички около нея и се струваха мъртъвци -хора обречени , затворени в черупките си, виждащи само на сантиметри пред носа си. Хора, които и отмъщаваха всеки избрал си за нещо. Нали бяха живи все пак.Това навярно им беше обяснението пред собствената им съвест. А то съвестта не всеки я имаше, не му се отдава на всеки да бъде честен, порядъчен и добър в днешното зло време -епохата на антихриста.Прокара длан по стъклото на прозареца, усети гладката му повърхност и се запита защо живота не е толкова гладък като него. Веднага бързият и ум отговори, че такъв живот би бил и чуплив, като стъклото. Грешка или не, недостатък, болест ли, но много мислеше, разсъждаваше, затормозяваше мозъка си и без това претрупан с голяма информация за твърде малкото години живот, които живя и живее насила. И днес времето беше слънчево, но в душата и валеше. Валеше от оня дъжд, който се превръщаше в лед. Беше студена, много студена от злото, което се беше вкопчило в нея още от дете, когато по чудо я спасиха от онази страшна болест, която и днес мори старо и младо. Три буквички, но силни. Всъщност тя беше тази зодия, пак с тези три букви. Надяваше се на шанс някакъв. Знаеше, че съдбата си никой не може да промени, дори лекарите които в краен случай допираха до разни гледачки и ясновидки. Знаеше че силата на духа помага, променя нещата, но за кратко време и за крехкото си тяло и психика твърде силни удари бе понесла и то вкупом, като по поръчка. Млада беше, а имаше чувство, че е старица. Оня човек все още беше жив, не бе погубил само нея. Той и хората му още вилнееха в името на парите, но за тях нямаше лоша карма, зла съдба, съд . Сети се за Ботевата мисъл - "Бог не наказва когото мрази". Запита се дали наистина не е така. Тя просто искаше така да живее, да работи това, което и е приятно, искаше да бъде себе си без да бърка нечии интереси. Беше честна с всичките, а те злобееха и и го казваха в очите сякаш тя беше виновна, че е много красива, достатъчно талантлива и наивно добра. Никой не избира родителите си, нито пък майка си , която каквато и да е не знае какво дете ще роди - красиво, умно или напротив. Но едно беше сигурно - "Роди ме мамо с късмет и ме хвърли на смет ". Късмет имаше дори когато оживя след тежките две операции в детството си. Късмет имаше и в работата си, късмет имаше и в любовта, но някъде нещо сгафи и се намеси съдбата ли ? Може би. Искаше много или напротив - искаше малко и бе твърде наивна, добра. Красотата - тя и пречеше най много. Но какво трябваше да стори със себе си, че да не буди завист, злоба от другите момичета и жени, които даваха купища пари да се разкрасяват. Какво трябваше да стори със себе ,че и тя да има вярна приятелка, която да я цени , а не използва. Тя знаеше,че мъжете бягат от такива красавици, като нея, гледат на тях, като кукли само за удоволствие. Дори да имаше други ценни качества красотата и всичко затъмяваше, а и страхът на силният пол . Не ми трябва красива съпруга, че да се заглеждат по нея и да се чудя как да я опазя. Това и беше повтаряно от доста мъже кандидат приятели. Тези обикновените момичета, жени, те бяха щастливките. Те не бяха различни, те се сливаха с останалите дори с елементарщината си на вътрешното си съдържание, но...бяха търсени. Те не предизвикваха завист, злоба...С тях мъжете се чувстваха силни и красиви. Мъжка психика, повече от тъпа си мислеше и без да се усети удари с юмрук по рамката на прозореца. Ръката я заболя, но повече я болеше вътре, душата и, която беше смъртоностно ранена. След толкова много късмет изведнъж всичко се обърна. Съдба? Магия? Завист и злоба? Манипулация? Беше промита и тя не знаеше как стана, и защо хора го правят на хора. Та те дори искаха тя да се откаже от майка си, което звучи страшно. Тя не се разбираше с майка си от детството си още и те знаеха това. Те, те които търсеха точно такива момичета за опитни зайчета и манипулиране. Съзнаваше всичко сега, но беше късно, много късно.Така както и създадоха името, славата, така я сринаха за дни и то с тези пари и средства, които са взимали от нея.Това просто беше тактика, начин на работа на тези хора, на печелене на пари. И защо не след като в тази държава всичко се позволява и купува. За тях съществуваха само парите и бизнеса . Никакви душевни ценности, никакъв срам, страх от Бога дори нямаха. Играеха си с човешките души, като нейната, но погубваха и близките, роднините на жертвите си. Да няма нишката...А кои бяха, ставаха жертви? Такиви като нея, които просто не бяха родени за този начин на живот, който те определяха. Не можеше да се бори, знаеше че ще загуби. Сама нищо не може да направи. В Родината и е така - мърмори народа, но не се сдружава. И пак се сети за -"Задружна дружина, планина повдига". Нещо я избиваше на романтика и не че не е романтичка, но сега в повече и дойде. Една жена се бореше с кофите за боклук навън и тя се сети за майка си. Жената наистина приличаше на майка и. Защо бягаше от нея, защо се срамуваше от себе си, от майка си ли ? Това не беше си го изяснила. Каквото е казвала майка и тя винаги правеше точно обратното, но не от инат. Просто искаше самостоятелност. Да се докаже. Майка и беше силна, властна, волева жена и това я подтискаше. Искаше да се освободи от това обсебване. И стана, така стана, че от голямото и желание за живот и самостоятелност нищо не остана. Измамена , излъгана от всички - абсолютно всички. Така си мислеше. Роднините не ги признаваше, защото всичко измерваше в пари. Така я научи животът в големият град там сред акулите. А роднините и нямаха пари, те бяха никои. Възгордя се, прекали с исканията си от живота, от тези които и даваха, а взимаха от нея тройно. Знаеше го, но не се усещаше, като че ли течението я влачеше. Нееднократно и близките и бяха заплашвани заради нея, а самата тя просто беше обречена. Не, не бе секта, а нещо по страшно. Нещо , което и сега съществува там, където други, като нея са опитните зайчета. Е, сега тя беше на свобода, но не е вярно, тази свобода е мнима. Да се спаси от тази мнима свобода бе най трудното за нея. Навсякъде вратите и се затваряха, достатъчно бе оплюта, посрамена с повод и без. Физически бе на предела. Чу свирка на влак. Мина и през ума нещо лошо- да тръгне за там. После спря тази салудничава мисъл и погледна надолу през прозореца. Виеше и се свят, нямаше смелост, а и не виждаше смисъл. Знаеше че това го искат те,онези които обират всячески, погубват такива като нея и искат да няма следи. Знаеше че ще докаже с това, че е по слабата от тях. Знаеше, но вече и бе писнало. Толкова огорчение, измама, грубост, насилие беше видяла, преживяла, на толкова фалшиви хора е вярвала. Нима наивността и я погуби. Само това оставаше да е - съдбата и нейната наивност, както и от малка отвращението и от дома, от родният град, от семейството и, което не помнеше.Телефонът не спря да звъни, но не го вдигаше. Знаеше че пак я търсят измамници и мошенници. Знаеше че парите в днешно време са в тези хора. А тя нямаше пари, работа, името и бе сринато, здравето още повече, погрозняваше. Изкушаваше се, но намери сили и излезна навън. Времето бе слънчево, но не толкова топло. Тичаше с все сили, докато стигна парка. Седна под едно дърво и се сви, като изплашено зайче. Искаше да плаче, не, искаше да вика, но разбра че няма глас. Гласът и не я слушаше, сърцето също. От малка си имаше проблеми и с него. Започна да рови в пръста около дървото. Търсеше. Самата тя не знаеше какво. Спря в един миг, когато видя човек срещу нея. -Какво правиш, момиче? Добре ли си? -Оставете ме сама! Какво ви преча? На всички преча. Преча че ме има, че съм жива... -Не изглеждате добре. Искам да ви помогна. -А, имало и добри хора! И с какво ще ми помогнете, и как? С пари? Малко хора ги имат, няма значение по какъв начин, но когато ти ги дават ти взимат здравето и живота в замяна. Вашият Господ позволява това. Аз обичах, вярвах, трудих се честно, сега нямам и надежда. В кого, в какво ? Ограбена съм всячески, измамена, срината. Къде е Господ, къде е държавата? Има ли я ? -В депресия сте , момичето ми. Имате нужда от помощ, от лекар. -Така ли? И какво правят лекарите? Като малка ме спасиха, но сега , когато бъркам нечии интереси ме... -Позволи ми да те прегърна и да ти помогна. За мене си дете, много по млада си. Аз няма да искам това, което всички от теб са искали. Само това са виждали в теб и по лошото е ,че ти си го разбрала . Тя се остави да бъде водена от непознатия . Нямаше значение накъде. Поне сама поиска това, а не като преди....когато никой нищо не я питаше, а само изпълняваше. Заради това, което обичаше да прави - работата си, трябваше да прави неща, които я убиваха и стигна до тук - абсолютен срив и мнима свобода. Осъзнаваше го и какво? Чакаше чудото. Надяваше се...... Болката кой ще отнеме, щом сърцето плаче, стене?! Кой убийците ще спре и на твоето дете?! http://vbox7.com/play:04e8dcf3 28 март 2020.,Плевен Анита Христова Трифонова
  3. ЛАЗАРИНА Всяка пролет я обхващаше това чудо.И тази пролет нямаше да и се размине.Усещаше го с още по голяма сила.Празниците наближаваха, а тя вече беше в оня-другият свят.Изпадаше в едно такова състояние на безтегловност още от Лазаров ден.Никога не е помнела Цветница и Великден.Няколко дни преди Лазаров ден т.н. Лазарица и цялата Лазарова събота изпадаше в транс. Не можеше да се контролира.И това се повтаряше от времето ,когато... Не искаше да ходи повече по лекари, да вярва на лечители и какви ли не още. Беше изгубила всякаква надежда. Чудеше се само, след като всичко е предначертано,"драснато" там горе, както казват хората защо са нужни тези лекари, лекарства най вече. Тя знаеше, че това са отрови, едно оправят друго развалят, но при нея не. При нея нямаше оправяне. Опита и с ясновидки, баячки и какво ли не. Във всички църкви я познаваха и само съжаляваха. Редовните им приказки бяха-"Вярвай в Бог, моли се"! Не се решаваше да си смени името. Беше кръстена Лазарина на баба си по майчина линия и всичките там нейни роднини по женска линия,и самата тя се бяха родили все по това време. Майка и също, но само тя и баба и имаха това красиво име.Баба и не е имала такива проблеми, но е починала точно на Лазаров ден. И тази сутрин Лазарина трепереше цялата,гореше,а беше още петък. Излезна навън и започна поредната си разходка в парка. Ставаше и хубаво , като гледаше тази зеленина,слушаше птичките и се радваше на безгрижно играещите деца. Не можеше и не искаше повече да се затормозява, да губи надежда във всичко земно. Беше убедена,че това което става с нея е неземна работа,че това е Божа воля. Дано само издържи и не полудее. Искаше и се да тича, да побегне, но накъде? Не виждаше изход от това си състояние, лекарите също. Пред нея такава красива гледка, а спомените и нахлуваха и нарушаваха приятните усещания на допира с природата. Тогава, да, тогава не трябваше да се качва на този автомобил и точно в Лазаровата събота да загуби детето си. Но кой е знаел какво ще се случи. Курбани там всичко,което му е реда правеше,но все тая. Не искаше да е в тежест на съпруга си,затова го освободи. А той излезна егоист,както повечето мъже,на които всичко минаваше през стомаха и оная им работа. Ядосваше се на себе си. Обикновено се казваше -"Майките за всичко са виновни",но майка и нямаше никаква вина. Беше навън,денят беше толкова слънчев, а тя мислеше за нощта, която и предстоеше, нощта срещу Лазаровата събота. Понякога и се искаше в една такава нощ да си иде, да иде при баба си. Толкова и беше омръзнало всичко. Нямаше на кого да се обади и къде да отиде.След развода си остана съвсем сама. Приятелките и ако бяха такива, я имаха за луда, избягваха я. Родителите и живееха на село. За друг брак, дори приятелство и не мислеше. Знаеше че няма да се получи. Опита с един мъж, но не стана. Не обичаше да повтаря нещата в живота си. Огледа се пресичайки и забеляза колата, същата онази кола, която бе причината за катастрофата,при която загуби детето си. Не искаше да повярва, че е същата, но затвори очи и я видя същата, същата беше колкото и да не и се искаше да е така. На практика това беше невъзможно, мина доста време, а и двете коли трябваше да са в гробището за автомобили. Замръзна на място вперила поглед в колата направо нова, но същата като онази. Колата спря на няколко крачки пред нея.Лазарина не беше на уличното платно, но се изплаши. Все пак бе на разстояние от колата и побягна обратно към парка. Когато се обърна колата я нямаше. Нима това са халюцинации. Ощипа се,за да се убеди, че не сънува и реши да пресече на друго място. Този път безпроблемно. Беше на няколко минути път до дома си, когато някой в гръб я спря. Когато се обърна видя същото онова лице, което караше колата. Тя знаеше че мъжът е в инвалидна количка, но този не, не беше. -Здравейте,госпожо!Познаваме ли се? -Не ,не ви помня. -Аз ви помня и не знам защо се криете?! -Защото, защото...не ви познавам, господине! Поиска и се да побегне, но много и стана все да бяга.Това вече на нищо не приличаше. Реши геройски да посрещне и този удар на този ден. Нали каквото е писано става, коя е тя да го спре. Паниката не и помагаше. Наложи си и успя. Самата тя не се позна. -Кажете откъде ме познавате, аз наистина не си спомням? Толкова много хора си приличат. -Тогава, тогава се качихте при мене в колата и много бързахте за някъде. Така и така не се убедих,че сте ми казали истината, но карах бързо заради вас. Бяхте бременна и наистина сгреших с тази скорост. Органите на реда всичко установиха, но вие, госпожо, изчезнахте. Какво стана? -Нима сте вие? О, не, това е невъзможно! Приличате на онзи господин, но той трябва да е в инвалидна количка. -Трябва ли? Кой го каза? Ами още тогава се разбра, когато бях в болницата, но да си призная не съм виждала човека след катастрофата. Доста пострадах, а и след престоя в болницата имах и имам доста проблеми. Казват че били с психиката ми, но така и така нищо не установиха, никаква такава диагноза на лице и до днес няма. -А съпругът ви? -Пое по своя път. Нямам представа къде е и с кого живее, и не ме интересува. -Искате ли да поседнем ето тук в това заведение? -Господине, много приличате в лицето на онзи шофьор,но как така да си позволя това, което искате от мен? -Не искам кой знае какво, а една компания и по всичко личи,че ще е за втори път, а не ми се иска да е за последен. Но моля ви останете, има какво да ви кажа! -Добре, но нека бъде вън, ето тук на тази маса далече от вратата. -Добро утро, момичето ми! -Къде съм? -На добро място. Изпаднахте в криза, нека така да го нарека и нямаше как да ви оставя сама. -И колко време съм тук -Ами ...има ли значение? Важното е , че сега сте добре. Не можах тогава да спася живота на детето ви, но вашият обещавам ако ми позволите да направя красив. -Глупости!Как стават тези неща току така? -Съпругът ви не ви заслужава, убеден съм и не случайно загубихте неговото дете. Ако ме заобичате ще си имаме наше и никога няма да го возим в кола, докато вие не разрешите. -Вие познавахте ли ме преди да се кача тогава в колата ви? -Та аз рискувах и моя живот тогава. Вие сте прелестна жена и се загледах в ... така стана. -Не ми отговорихте познавахте ли ме преди катастрофата? -Виждал ви бях много пъти и съм се заглеждал, затова ви и качих в колата си, още повече че бяхте и бременна. Наистина си помислих, че е нещо много належащо, за да се решите да се качите в кола на непознат. -Да, така беше и нямах никакви пари в себе си, бях без чанта дори. Но така живеехме с моя съпруг. Така....търпях. -Ето че познах. Сега ще ви изпратя и ще ви оставя телефона си, ще чакам да ми се обадите и да ми кажете вашето решение. Гледайте само да не чакам с месеци. Каквото и да е то ще чакам да ми го съобщите. Вижда се, че сте самотна, объркана , млада жена, при това моя любима жена. -Господине, прекалявате! -Не, не прекалявам. Не съм ви докоснал с пръст, а можех. Когато Лазарина се прибра погледна календара. Числата не бяха се преместили. Всичко и се проясни. Беше объркана, не знаеше какво да направи, но беше толкова самотна и отритната от всички, като белязана. Само той, той се интересуваше от нея и може би я обичаше, а защо ли? Пусна си един душ и си легна. Опита се да заспи и си каза, че каквото сънува тази нощ това ще направи. Имаше усещането, че някой и водеше съдбата, някой и управляваше мисълта, постъпките. -Честит имен ден! -събуди я приятен мъжки глас.Подскочи в съня си и разбра,че е сън. Този човек, той беше. Не можа повече да заспи, дочака утрото и реши да му се обади по телефона, всичко да му разкаже от игла до конец. -Честит имен ден, мила!- чу го и по телефона. Нямаше съмнение, този човек присъстваше и е присъствал в живота и от много време преди тя да го е видяла. Нейното не беше просто фантазия. Чувстваше се добре около него и сигурно. Нямаше я обичайната паника и лоши мисли, които винаги я следваха. Беше слънчев празничен ден. Лек ветрец потупваше по клона пред прозореца на дома на Лазарина, коята беше ослепително красива в розовия си тоалет!А той..той просто нямаше равен на себе си. Щастлив на седмото небе. Ритуалът беше отминал и сега им предстоеше пътешествие...по море. Беше и го обещал. -Как си, мила? Искам да си щастлива, заслужаваш го. Не ме интересуват другите хора. Ако наистина се застоим в този град те ще разберат колко са грешили в преценката си за теб. На мен ми харесваш такава каквато си. Обичам те! Лазарина не отговори, само леко потръпна. Приближи се и докосна с върха на пръстчето си устните на своя съпруг. -Замълчи. Знам. Твоя съм. Аз просто бях в друг свят. 28 март 2020.,Плевен Анита Христова Трифонова
  4. ПАРИЦА –ЦАРИЦА Танцуваше им по нервите. И го правеше много добре. Съзнателно или не, получаваше се. Ето и сега. Всички я чакаха. Не смееха да започнат съвещанието без нея. И не само защото е тя , на еди-кой си жена. Защото е подводница, не, не подводница , а лопата и то крива лопата. Загребва всичко, което не и понася организма и нейното аз. Знаеха кой е съпругът и, познаваха и родата, но приятелите и...о, те си бяха всичките от лъв нагоре. По пътя си счупи токчето. Обувките и бяха подарък, донесени от Париж, но ....факт, не издържаха и един месец. Просто да не повярваш. Но как не и то по тези наши пътища. Асфалт ли бе това? Дупка до дупка. Трябваше да мине през козметичния салон. Те, другите ще чакат, те знаеха , че никога не се е започвало навреме, каквото и да е събранието, дори банкетите. -Здравей, Лили! -чу познат глас зад гърба си и се спря. -Как я караш? Още ли си там горе? Беше Стефан. -На кое му викаш там горе? Аз се надявам да ме изтеглят в София, в министерството, а ти... -Не така! Нали тук имаш съпруг, дъщеря, семейство...? -Всеки по пътя си, Стефчо. А съпругът ми..... знам болестите му. С това неговото сърце не става за нищо. -И за онази ли работа не става? Хайде, признай си! Приятели сме, само дето не ми пускаш вече. -Стига! Не ме дразни! Пламен наистина не е добре. Много работи, на много места се е разпънал. Все не му стигат парите. -Ами спри го де! За какво са ви тези пари? Имате си достатъчно. Една дъщеря имате. Омъжихте я вече, поспрете се. Има хора , които живеят с мисълта да си купят едно кисело мляко за деня. -Кои хора? Това не са хора, това са овце. Накъде ги водиш са все те. -Брей! Много трябва да ти е пораснала работата. Да бягам, че работа ме чака и то не като твоята. -Приятна работа! Лили се изсмя и спря едно такси. Нямаше да мине и днес без него. Колата и нещо не се подчиняваше в последно време. Нова кола, но...Тя си знаеше, че е една шофьорка -никаква, но и се искаше, като другите да си кара сама колата, а не Пламен или някой от подчинените им. Взе си шофьорската книжка без проблем , с пари. Не можеше да се излага, да се явява на изпити, като учениците. Когато влезна в залата нейните хора скочиха на крака. -Лиле, колко си хубава днес! -Започнахте ли? -Еее... как без теб?! -Гласувайте сами. -Не става, миличка! Нали ти трябва да си тук, да ни кажеш за какво. Знаеш, че между нас има още такива заблудени овчици. Ето тази Гергана, пак се е наканила да те бойкотира. Защо не я уволниш? Все рови, чопли и тича по редакциите на вестниците да пусне някоя статийка. И за тебе е пуснала една. -Ами?! -Да, в чекмеджето на бюрото ти е . -Оставете. И нейният ред ще дойде. Сега имам други проблеми. Е, не проблеми, а задачи. Решила съм твърдо да напусна работа. -И нас ли? -И града. -Лили, не е ли малко рано? -Какво? Да чакам баба ли да стана? Живее ми се и то още по добре. Съвещанието беше към края си, когато Лили чу гласа на секретарката: -Шефке, търсят те по телефона. Спешно било. Лили не можеше да тича с тези чехли, които си купи по пътя, но подскочи , като ужилена. Кой ли пък и звъни и какво ли ще иска? Тази мисъл и мина през главата. Сия беше пребледняла цялата и Лили не можеше да не забележи това. Когато стигна горе в кабинета си тя излезe. -Вие ли сте госпожа Евлогиева? -Да. Какво желаете? -Трябва да се явите в Районното управление на МВР и колкото може по бързо. -Защо? -По телефона нямаме право да даваме обяснения. На Лили и прилоша. Хайде пак такси, което и се струваше, че дойде след един час. -Добър ден. -Добър ден. Заповядайте и седнете. Лили се отпусна прималяла на коженото канапе и зачака. В стаята влезна младо момиче, доста оскъдно облечено. Беше на годините на дъщеря и. -Познавате ли тази девойка? -Не. За пръв път я виждам. -Заловена е във вашето жилище с цяла връзка ключове и други интересни нещица. -Нямам представа. Само аз и съпругът ми имаме ключ за жилището. Дъщеря ми е семейна и живее в друго жилище. -Тогава какво следва? Или вие, или съпругът ви сте и дали ключовете. Итересното е ,че за работното место на съпруга ви също има ключ на тази връзка. -Разбирам накъде биете, но това е невъзможно. Имаме дъщеря на нейните години. Съпругът ми е много болен и много работи. Много ме обича, засипва ме с подаръци. -Госпожо, искаме само за ни помогнете да разнищем случая, защото има и друго. -Какво друго? Още ли....? -Намерихме съмнителна стока в жилището ви и част от нея беше в чантата на момичето, което не успя да ни се изплъзне. Хванахме я, виждате, но нищо не признава. Засега. Лили се опита да звънне на съпруга си, но не и разрешиха. Момичето излезна и такъв презрителен поглед хвърли на Лили, че тръпки я побиха. -Искам да говоря със съпруга си. -Това ще сторите у вас, като се приберете.Той вече даде показания. Да се надяваме, че е още в града. Предупреден е да не пътува за никъде. Лили се прибра в къщи и цялата трепереше. От грима и нищо не беше останало. Извика по име съпруга си, но никой не и отговори. Хвърли се на леглото и заплака. Не плачеше, а крещеше, виеше, като куче. Скоро не беше плакала така. Цялото жилище беше в пълен безпорядък. Случайно забеляза бележката на нощното шкафче до огледалото -"Заминавам. Не ме чакай.Обичам те!" Чудеше се да се обади ли в полицията , но се въздържа. Обади се на дъщеря си, за което по късно съжали. Дъщеря и е знаела всичко, момичето е било нейна съученичка. Не е искала да тревожи майка си. В полицията и това знаеха.Тя -умницата, лавиращата много добре в живота, тя е била лъганата, мамената....Искаше да избяга, но къде? Събра си набързо дрехите и реши да тръгне накъдето и видят очите. Работата и вече не я интересуваше, жилището също. Имаше доста пари, ще си купи ново. На вратата се позвъни. -Кой е? -Полиция. -Пак ли? Отвори и пусна двамата младежи, които бяха много любезни. Скри бележката от съпруга си. Попита може ли да напусне града за известно време. -Не може, госпожо! Поне засега не може. Лили се сети за един стар приятел, който винаги я е измъквал от подобни ситуации. Обади му се и си определиха среща. Забелязаха ги в кафето, но тя не се изплаши. Беше решила да се маха, да напусне веднага града, каквото и да и струва това. В този град беше вече белязаната. Вярваше, че ще се докаже, че тя няма никаква вина, но нямаше време и сили да чака. Замина с джипа на Джоко и то така без дрехи, без нищо. Направо от хранителния магазин я взе откъдето уж пазаруваше. В кораба я скриха и вече беше в безопасност. Не помни колко дни е пътувала. Отказваше храната, която и подаваха през една малка вратичка. Когато пристигна разбра , че се намира в Турция. Не обичаше тази държава, но и се наложи да остане там за една седмица, докато я препратят зад Океана. Не и казваха къде. Беше отслабнала с повече от десет килограма, не можеше изобщо да спи. Когато пристигна разбра само, че е в Америка. Настаниха я в някакъв дом, подобно на пансион. Беше се успокоила. Бяха минали доста години и Лили беше позабравила съпруга си. Не можеше да забрави предателството на дъщеря си, не можеше. Болката в гърдите и тежеше, като воденичен камък. За България не искаше и да чуе. Работеше, като детегледачка. Смееше се на себе си. Това беше тъжен смях. Не плачеше. Вече не можеше. Многото пари, връзки, мъже, които имаше вече ги нямаше. Само Джоко редовно я посещаваше и и носеше новини от България. Най вече за дъщеря и. За съпруга и нищо не казваше, знаеше, но не казваше. Лили се съмняваше да е жив, но както и да е за нея той беше отдавна мъртъв. Изведнъж заваля. Лили скочи на крака и се сети, че трябва да нахрани двете деца, за които се грижеше. Добре и плащаха и беше доволна. Нейните пари, онези, многото пари, вече ги нямаше. Лили най много съжаляваше за парите си. Такава бе, такава си и остана. 28 март 2020.,Плевен Анита Христова Трифонова
  5. Всеки пише кой как свари и без да му е грижа другите товари, но не е задължително, не и наложително, в нета да се спи! Прости им, Господи! стихове А.Х.Т.sekirata cekupama Несподелена люнбов A+ A- Написана на : 2014-10-26 00:05:34 Елена-Зорница, 61 Душата ми е стон. Душата ми е болка. Болката по теб, по несподелената любов. Любовта боли и още как. Със пронизваща ,огнена сила като изгаряща рана, дълбоко във мен... И няма лек за душата. И няма лек за сърцето. Изпепеляваща ,силна и страстна, изпълваща ме докрай. Несподелена ,но все пак прекрасна! Е. Разбира се,че няма аз да поправям и правописните грешки дори в заглавието на потребителката,която е пуснала този си пост да речем със стих,да речем неин. И така -тривиални изрази,изказ и темата дори.Това че П.Яворов е жертва не ме учудва. Златка Митева също има такъв стих в който е взаимствала,дори е включен в стихосбирката и ,но явно за всичко се плаща и ако се плаща добре може и за куци камили да пишеш. То от кого ли не крадоха.... В sibir.bg може и провокативно да е пуснат този"стих" на Е. след пост на секирата, но няма как да се отмине това безочие. Лесно е да се оправдае човек, че темата и думите, и да се повтарят творците са различни, и всичко друго там, АМА НЕ, НЕ Е РАЗЛИЧНО! Стон На Лора Пейо Яворов "Душата ми е стон. Душата ми е зов. Защото аз съм птица устрелена: на смърт е моята душа ранена, на смърт ранена от любов... Душата ми е стон. Душата ми е зов. Кажете ми що значат среща и разлъка? И ето аз ви думам: има ад и мъка - и в мъката любов! Миражите са близо, - пътя е далек. Учудено засмяна жизнерадост на неведение и алчна младост, на знойна плът и призрак лек... Миражите са близо, - пътя е далек: защото тя стои в сияние пред мене, стои, ала не чуе, кой зове и стене, - тя - плът и призрак лек!" E. ДУШАТА ТИ Е...ТРОН НА ЗЪБЕР НЕБОСКЛОН! Та така, драга Е. Нямаш един ред в творението,което си качила в твой пост,един ред който да показва твоя, лично твоя мисъл,израз,идея,... Много заучени фрази,думи,клишета...бъка,бъка от празнословие в този смисъл,че трябва твоето да си изразиш,но го няма.Нищо личностно,нищо чувствено! И едни изводи...откриваш топлата вода- "И няма лек за душата. И няма лек за сърцето. Изпепеляваща ,силна и страстна, изпълваща ме докрай. Несподелена ,но все пак прекрасна" А колкото до и ....и...и ....душата сърцето страстна прекрасна... то е повече от отегчително. И най важното има песен такава-стар шлагер-"....и няма лек....ла,ла няма лек...а ти любов прекрасна..."Но въобще има ли смисъл да анализирам повече, никой не чува всеки си пише и крадва каквото си иска от където си иска. Любовта боляла -дрън, дрън! Това е всеобщо мнение че ако обичаш истински боли,но не е така,зависи от изхода и края на обичането. А това заглавие Несподелена любов съвсем не подхожда в случая и по върви за чалга песен. А за Яворов не смея да говоря той е гений-"душата ми е птица устрелена.." и. т. н. ХАЙДЕ ИЗВАДЕТЕ ТАКИВА ИЗРАЗИ И ТАКА УМЕЛО ВПЛЕТЕНИ В ГОЛЯМ СМИСЪЛ."в мъката любов"а не "несподелена"...При Яворов Лора вече е мъртва, а при Е.не,но все пак.... ЗАСРАМЕТЕ СЕ! И на финала на "Несподелена любов" с този оптимизъм, като заучено стихотворение или като две по две четири вече ставате банални,всички които творите се засилвате да представите на края на "творбите " си розов завършек,демек колко сте благородни и позитивни-да не вярваш! 26 януари 2020.,Плевен Анита Христова Трифонова
  6. Anita Hristova Trifonova

    УБИЙСТВОТО

    Валеше като из ведро нетипично за селото, в което се беше скрила Калина при свои близки. Всичко се движи по план така както тя беше решила и сега остана най страшното. Убийството. Никога не е убивала и животно, на мравката път правеше.Имаше вътрешно усещаше, че няма сили за това убийство, но трябваше…! Знаеше, беше и доказано във времето, че или тя или той - това е, но по лошото беше, че той искаше и смъртта на дъщеря им. Ще и казва някой си, че имало други начини. Има ама няма. Няколко пъти живота и висеше на косъм, както и този на дъщеря и. На римския папа да се оплаква все тая, никой не го интересува, лични проблеми били. Такава е държавата, чака се да има убит, нещастен случай, изобщо смърт, а и тогава нещата се потулват. Или се разследват с години. Накрая който е имал пари той печели. Нищо ново под слънцето. Калина покри добре с одеяло дъщеря си, която спеше дълбоко. Беше се погрижила момичето нищо да не знае. Наметна се с мушамата и излезе в големия дъжд. Постоянно си повтаряше дано и върви по вода. Беше твърдо решена, та нали затова дойде чак до тук далече от града в който оня изверг живееше. Той бе причината да напуснат града с дъщеря си, да ходи по къщите сега. Тя ще е причината той да напусне този свят. Знаеше правилата на Господ, че никой няма право да посяга на чужд и свой живот, но тя беше простосмъртна-грешна, като всички хора. Нямаше време да чака. Какво да чака? Възмездие? Та с какво би я огряло това възмездие след всичко, което и бе причинено. „Вълкът му е дебел врата, защото сам си върши работата“ - това не го е измислила тя. Не се страхуваше, но адски бързаше и тази припряност можеше да и попречи. Стигна до мястото, където той трябваше да дойде, така се бяха разбрали. Беше му обещала и парите останали и, както и документите. Гаврил беше адвокат и нямаше как да го излъже. Затова не мислеше да шикалкави. Ако се обърнат нещата срещу нея, а той би я убил с удоволствие, дори и тогава никой не трябваше да знае кое, защо и как. Дори дъщеря и. Една тъмна сянка се появи между дърветата до брега на реката. Калина разпозна самият Дявол в образ на човек. -Калина, заради нас ли е този порой? Калина мълчеше, не искаше да се чува гласът и . Беше подозрителна и му посочи близкото дърво. Подслониха се под дървото и се гледаха право в очите. Очите му искряха. Калина усети студ и хлад, но трябваше да намери сили. Извади из под шубата белите листи и двата плика с пари. Той се нахвърли върху тях, като звяр. -Защо са два, аз имам дял и от вилата? -Вилата я прехвърлихме на дъщеря ни, не помниш ли? -Не помня и не искам да помня! Къде е това курве? -Аз съм тук и то за последно, каквото имам и мога ти го нося, само ни остави на мира. -Няма да ми се измъкнете и двете ще ви свърша по такъв начин, дето изобщо се не сещате. Стовари юмрук върху главата на Калина и тя се олюля. Листите и парите се разпиляха, Калина се свести и напипа под шубата камата подарък от дядо и преди да умре. Насочи острието към тила на мъжа, така както се бе навел да събира парите и листите. Гаврил ненадейно се обърна и хвана Калина за ръката, зави като куче. Започна борба, Калина нямаше шанс. Риташе го в слабините, бореше се с все сила. Изведнъж просветна светкавица и се чу страшен гръм, дървото до тях се разцепи на две и част от него падна върху тях. Последното което Калина видя бяха звезди, много звезди. Една звезда светеше с образа на дъщеря и. Протегна ръце към звездата. Така Калина замря. На сутринта се събуди в някаква стая. Около нея сноваха лекари и медицински сестри. Човек с папка чакаше в ъгъла на стаята. -Къде е дъщеря ми? -Спокойно, дъщеря ви е добре и чака в коридора да я извикат да ви прибере. Размина ви се, но той, той вече го няма. Калина си отдъхна, погледна през прозореца небето и си каза на ум - Имало Господ! автор А.Х.Т.sekirata cekupamа 07 декември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  7. Нейна сянка - авторово проза А.Х.Т. sekirata cekupama
  8. Anita Hristova Trifonova

    АЛИНА

    Луната потъваше в очите и, които сякаш се смееха на всичко наоколо. Радваше я тази лунна игра с лунните лъчи и флирта със звездите. Те не искаха да знаят какво си мислеше Алина. Времето беше доста хладно, неприсъщо за лятна нощ. Тя нямаше желание да се прибира. Хубаво и беше сама в градината. Не се страхуваше от нищо и от никой. Носеше се слух , че затворник рецидивист е избягал от затвора. Алина знаеше, че каквото ще се случи, ще се случи и никой не можеше да го предотврати, затова не се напрягаше много. Не искаше да мисли и да се занимава с политика, въпреки че баща и беше политик, бивш военен. Но той е далече, вън от страната и малко хора знаеха, че тя е негова дъщеря. Всъщност незаконна. Не обичаше тази дума, но я произнасяше доста често, особено когато е самичка. Някак си и олекваше след това. Мислеше за баща си, беше и мъчно. Само него си имаше. Беше решила вече да се прибира в къщи, когато зад гърба си чу: -Не мърдай! Нищо няма да ти сторя, само ме скрий в дома си. Алина изтръпна. Точно на нея ли трябваше да се случи? Приказките, които се носеха за затворника не бяха лъжа. Този мъж, доколкото успя да го види на лунна светлина приличаше на такъв. Беше красив, с атлетично тяло и говореше твърдо. -Кой сте вие? -Не е нужно да знаеш много. При теб съм в безопасност. Хайде, скрий ме! -Откъде си сигурен? Какво знаеш за мен? Моля те, върви си! Мъжът изръмжа , като звяр, изви ръцете на Алина и я притисна силно до себе си.Така заедно влезнаха в къщата, коята беше във вилната зона на града. Нямаше кой да я чуе, колкото и да викаше. Реши да слуша, каквото и каже да изпълнява, и дано и се размине. Надяваше се. Сви се в ъгъла на стаята и зачака. Мъжът се изкъпа, поиска дрехи и храна. Докога ли си правеше сметката да и бъде гостенин и защо никой не я търсеше по телефона? Kолкото пари имаше и GSM-ма и бяха в него.Този нямаше изгледи да си ходи скоро, дори поиска да му пее и свири на пианото. Какво нахалство! Не я нападна, което и се хареса. Дори я остави да спи сама в стаята, но я заключи.Тези няколко часа до сутринта Алина не мигна. Кроеше всякакви планове, но доникъде не стигна с реализацията им. Не и мина и номера да отиде за прясно мляко от млекаря, който минаваше всяка сутрин покрай къщата. Закусиха чай с мед и филии. Когато мъжът говореше по телефона целия се изчервяваше, явно нещата му не се уреждаха. -Кажи ми как да се обръщам към теб? Как се казваш? Измисли някакво име щом не желаеш да кажеш истинското си? Да се разберем, малката! Не ми нареждай какво да говоря и какво да правя! Сега си ми хазайка, но няма да е задълго. Ще си тръгна и то с теб, когато аз реша. Нали имаш кола? Виждаш, че и това знам. Алина не вярваше на ушите си, трябваше да се примири.Този човек наистина всичко знаеше за нея и откъде, ако наистина е избягал затворник. Молеше се на Господ дано си тръгне сам от къщата и. Колкото по скоро по добре. -Имаш ли шах, карти? -Имам. -Извади картите.Там по ме бива. Алина извади картите и се остави да бъде бита няколко пъти. Накрая и писна и ги захвърли, за което получи един шамар. Не искаше да се храни, а хладилникът беше пълен с храна. Втора нощ трябваше да прекара с този мъж под един покрив и се ужасяваше при мисълта, че може да е последната в живота и. Беше пълнолуние и любимата и луна надничаше през прозореца, като че ли я подканяше навън.Точно тогава мъжът нахълта в стаята. -Обличай се! Тръгваме. Имаш ли гориво? -Нямам. -Лъжеш! Отидоха в гаража и той откри две туби с бензин. -Спри да ме лъжеш, малката, защото мога и да бъда много лош. Колата се носеше по пътя, но той я накара да свие през гората. Алина я хвана страх , но караше и то доста добре. По добре с колата навън, отколкото заключена с него в дома си. Надяваше се на случайността. Дано има късмет. Баща и все казваше , че е късметлийка. Алина вярваше в късмета си, разчиташе на него. Така и стана. От гората изскочи човек, който отчаяно мяташе ръце за помощ. Направо се хвърли върху колата. Без малко да се преобърнат. Пътят беше много лош. Алина заби спирачките и тогава мъжът се нахвърли върху нея. Бореше се с нея и искаше да я избута и върже на задната седалка. Но беше твърде късно, човекът отвън ги видя и започна силно да крещи, да чука по предното стъкло на колата. Не беше луд, но приличаше на такъв. Алина успя да отвори вратата на колата и падна на земята. Започна борба между двамата и тя се чудеше да бяга ли или да помага, но на кого? От гората се чуваше женски писък, който я влудяваше. Оставаше и да бяга, но ключовете на колата останаха вътре. Не можеше и не смееше да приближи до колата, където двамата мъже се биеха на живот и смърт. Сети се за ножа, който мъжът взе от дома и и изтръпна. Ножът беше останал в колата, но къде точно нямаше време да мисли. Побягна по посока на писъка, който идваше от гората и мястото, откъдето излезе човекът, който самият Господ и прати. Стигна до една поляна и видя ужасяваща гледка. За едно дърво беше привързана млада, много красива жена. Цялата беше в кръв, изподрана по лицето и тялото. Около нея имаше разхвърляни бутилки от алкохол. Кърпата, с която явно е била запушена устата и беше паднала на земята. Жената се мъчеше да се освободи от въжето, с което беше яко привързана към дървото. Алина я развърза, но не успя да разбере кой знае какво от приказките и. Явно беше жертва на група пияни мъже. Този човек е видял всичко, но не е посмял да се покаже , защото е бил сам. След като онези подпалили и запрашили с джипа на някъде той тръгнал да търси помощ, но успял само да извади кърпата от устата и, понеже чул приближаващата се кола. Младата жена нямаше сили да върви с Алина, но трябваше. Стигнаха до колата и Алина с радост забеляза, че нейният пътник и гост го нямаше. Беше избягал и ножът се търкаляше до гумите на колата, пред която имаше локва кръв. Човекът беше ранен. Тя се чудеше какво да прави. Ключовете на колата ги нямаше. Колата беше подарък от баща и, както и къщата в която живееше. Сети се ,че в багажника имаше негови неща, които последния път забрави да си ги прибере. Работата му беше такава, че нищо чудно и пистолет да имаше. Алина ровеше, забиваше нокти във всичко , с което беше натъпкана раницата на баща и. Накрая докосна ракети. Тези, които се пускат при заря. Чудеше се как да ги използва, но мъжът и помогна с едната си ръка. Другата му беше привързана и кървеше. Изстреляха всичките ракети и зачакаха. -Алина, събуди се, момичето ми! -Къде съм? -Аз съм, баща ти. Няма вече никога да те оставям сама. Идваш с мен в чужбина. Говорих със съпругата си. Съгласна е. Алина се разплака и прегърна баща си. Не беше малко момиче, но толкова много и беше омръзнало от детството да я гледат, да се грижат за нея все чужди хора, детегледачки разни. Винаги си е мечтала да си има семейство. Ето сега мечтата и се сбъдна. -Къде е човекът, който ме спаси? А жената? Какво стана с нея? -Лошото отмина. Всички сте живи. Това е най важното. Хванаха и затворника. Беше изгубил много кръв и паднал до реката, а колата не я мисли. Ще ти купя нова. Баща и се засмя, целуна я по челото. Две сълзи се отрониха от красивите очи на Алина, в които онези лунни лъчи все още играеха. 23 септември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  9. Anita Hristova Trifonova

    БЕЛЕГЪТ НА СЪДБАТА

    Валеше, като из ведро. Краката му бяха целите мокри, но той не спираше да върви. Бързаше. В големия дъжд беше тръгнал да върши голяма работа. Чадърът работа не му вършеше и го захвърли в първото улично кошче. Не можа за толкова години да си купи нов, здрав чадър. Пък и да е нов колко ли щеше да изтрае. Едни боклуци продават, на третото отваряне и се чупят в ръцете ти. Стигна най после мястото, където трябваше да се срещне с човека. Кой си е мислил , че ще завали и то така силно. Подпря се на вратата на сградата, където беше срещата и зачака. Беше дошъл навреме, но човекът го нямаше. Какво пък, ще чака. Тези пари му трябваха. На кой ли не му трябват пари, но в днешно време без пари си никой. Така си мислише Божан. Знаеше, че тази работа е мръсна, но му трябваха пари, много пари. Едно куче, цялото мокро мина покрай него и го залая. За миг си помисли дали има голяма разлика между него и кучето. Стана му тъжно и се отплесна, но за кратко. Голяма черна кола с тъмни стъкла спря пред него и от прозореца се показа човекът. Познаваше го. За втори път сега го вижда и всеки път му обещава повече и повече пари, но искаше и повече работа. Мръсна работа, така си викаше Божан, но трябваше да се яде, а и дъщеря му... Заради нея се беше натопил в тая каша. Бяха му обещали, че ще я вкарат в клиника на лечение, но все отлагаха, а той им слугуваше. Загуби си онази хубавата държавна работа, заради която му зарибиха детето. Беше на голям пост , с много пари. Беше. -Ела тук! -чу той гласа на човека и като че ли пирон му забиха в мозъка. Божан се вмъкна в колата и не се учуди. Този път искаха много повече от него. Прибра пакетите заедно с чадъра, който му измъкнаха от багажника. Опита се да се откаже, но категорично му заявиха,че не може вече. Късно е . Имаше чувство , че го лъжеха . Дъщеря му ставаше все по зле, а той все повече зависеше от тях и затъваше в това блато. Съпругата му се помина отдавна и той от малка изпусна дъщеря си, която дружеше с най лошите деца от квартала и училище. Така се започна, а после, после беше вече късно. Колата замина и Божан остана сам на кръстовището. Чудеше се накъде да тръгне. Вече имаше чадър, но беше мокър и мръсен, мръсен и вътре в душата си. Сърцето му биеше учестено, но той не се плашеше, знаеше че с тази си болест нямаше да изкара дълго. Въпросът беше как да спаси единственото ценно нещо в живота си -Диана. Тя бягаше от училище и лъжеше, както всички деца и ученици. Но Диана не беше, като всички деца. Красива, като майка си и с име също хубаво.Той се страхуваше най вече за здравето и, като и затова, че можеше да не завърши училище. Тя ставаше все по зле и зависима от хора , които той не харесваше. Затова и самият той се потопи в тази кал. Дъждът спря, като че ли напук. Чадърът му беше излишен, но не беше за хвърляне. Стигна до старата си служба, откъдето го изгониха най позорно без да е виновен.Скалъпена работа, а сега го използват по този унизителен начин. За момент му просветна и разбра, че всичко е било план. Коварен план. Не беше вярващ и не се надяваше на помощ от Бога. Ясно виждаше кои са боговете тук на земята -хората с много пари и власт. Нямаше да стане лесно , трябваше да мине от задния вход на сградата, която много добре познаваше. Избегна срещата с новия портиер, но чистачката го видя и му се усмихна. Побърза да се скрие от него в една от стаите, които почистваше. -Божане, как я караш? -чу гласа на една от касиерките, с която навремето си имаше вземане даване. -Дойдох малко да ви видя. От близо месец не съм стъпвал тук. Безработен съм, Живке, това е. Всички ме познават в града и бягат от мене, като от чумав, откакто ме изгонихте. Кой ще ми даде работа? -Ще се справиш, хубав мъж си. Стегни се, ако трябва замини. Далече. И за дъщеря ти ще е по добре. -Може и да си права. Работата си загубих, жилището, не съм много здрав, както и дъщеря ми. За какво да стоя наистина в този град? Но не е така лесно, както си мислиш и ми ги приказваш. Живка беше добра жена, но се беше наклала, като биволица и пушеше , като печка. Разсипа се тази жена. Спомни си каква красавица, каква елегантна беше. От секретарка на главния шеф, по късно стана главен счетоводител и стигна до обикновена касиерка. Но и това и беше много. За това време си събра доста парички и си завърши висшето. Милко го чакаше. Отидоха в друга стая и Милко заключи вратата отвътре. -Защо бе, Милко? Обещахте ми повече пари. Увеличава се риска, болен човек съм. Безработен. -Като не ти харесва, откажи се. Къде ще вървиш не ми е работа, всеки се спасява сам в този живот. Знаеш че и аз чиракувам на онези свини. Не решавам аз колко да ти дам. Оправяй се с тях сам. Божан онемя, след като видя колко пачки пари имаше в чантата си Милко, а на него му подхвърли само една. Излезна пак от задния вход със същите пакети, но вече празни. Дъждът бе завалял отново и чадърът му свърши работа. Когато се прибра в къщи дъщеря му го чакаше с нетърпение. Каза му направо без да иска разрешение, че заминава и няма да се прибира няколко дни. Божан беше свикнал. Тя се снабдяваше с медицински бележки и засега се оправяше сама с многото отсъствия в училище. При тази каша в училищата тя оцеляваше, но Божан знаеше, че няма да е за дълго. Имаше олакване от учителката по история, че Диана налита на бой и то не само на ученици. Дори нахранила чистачката с онова мръсното на баща си. Беше се метнала на баба си устата, но не е само това. Даде и пари и отиде на магазина да пазарува. Пазаруваше само от един магазин, там го познаваха, бяха му приятели и продавачът, и собственикът. Прибра се по тъмно, беше се скапал целия. Така гладен е заспал. Когато се събуди беше три часа след полунощ. Телефонът звънна в другата стая и Божан се стресна. Кое време е и кой ли му звъни? -Ела, прибери дъщеря си. С такси или пеша ти си решавай, но тук не може повече да я държим. Жива е. Божан изпусна слушалката. Гласът беше непознат, но вярваше ,че това е истина. Познаваше много добре дъщеря си. От нея всичко очакваше. Нали трябваше да е на път, какво ли е станало. Досещаше се. И друг път е правила подобни изцепки, но чак дотам да ходи да си я прибира не се е стигало. Когато се прибраха в квартирата Божан не издържа и се разплака. Беше много бледа и гледаше доста умно, ако изобщо го виждаше и разпознаваше. За втори път в живота си плачеше, след смъртта на съпругата си.Знаеше, че това ще е за последен. Прегърна дъщеря си и я целуна по косите. Какво беше останало от онова жизнено, здраво и красиво малко момиченце. Какво можеше той повече да направи. Нали след смъртта на майка и той за всичко и угаждаше, искаше да не чувства липсата на майка си. Дори не се и ожени заради нея. Луташе се в безпътица. Не вярваше и в клетви, магии, но вярваше в парите. Знаеше, беше го усетил, че те отварят всички врати. Нямаше вече какво да продава. Трябваше да се срещне с Милко и да се съгласи на "големия удар", който му предлагаха за много, много пари. Но къде и как да остави Диана сама. Леля и вече не я искаше, не можеше да се справя с характера и. Божан направи каквото трябва и Диана се укроти. Дишаше неравномерно, той се тревожеше за живота и, но тя не го разбираше. Все пак си е дете. -Татко къде са ми нещата? Къде ми е чантата? -Прибрал съм всичко.Сега ще ме слушаш или не? Заминаваме! -Къде? -Ще видиш и разбереш, но не сега. Диана си стоя в къщи тези два дни, докато баща и търчеше нагоре надолу.Беше много напрегнат, но се държеше все още.Когато стигнаха мястото , където трябваше да остави Диана, тя се разплака и буквално крещеше: -Ти ме мразиш, ти искаш да ме убият тук, нали? Ти си виновен да умре мама. Ще избягам, да знаеш и никога няма да се върна при теб. Но Божан нямаше друг изход. Нещата излизаха от контрол. Продаде се на дявола, за да може да и осигури това лечение. С малко късмет успя. Успя с "големия удар", успя и с Диана. Сега чакаше самотен, сам в къщи, продължаваше да чака чудото. Неговата Диана, неговото съкровище да стане пак същото весело, безгрижно и здраво дете. Но съдбата явно беше решила друго. Рано призори му докараха Диана полумъртва. Пребита и цялата в синини. Събра последните си пари и я вкара този път в частна клиника. Всеки ден беше при нея. Неговото малко момиче беше спасено. Нямаше вече съмнение, че трябва да се махат -той и дъщеря му. Трябва да напуснат града, ако трябва и страната. Беше доста нагазил в мръсотия и кал и ако останеше трябваше много да внимава. Взе пари от Живка и една нощ с дъщеря си изчезнаха завинаги от този град. Само една комшийка ги усети и се обади в полицията, защото апартамента,в който живееха под наем беше оставен отключен с всички мебели и вещи вътре. Бяха заминали само с две чанти. Живка лежеше на пясъка и гледаше чайките, които кръжаха над морето.Наслаждаваше се на вълните, които сякаш и пееха. Изведнъж усети нечии меки ръце върху очите си. Беше Божан, нямаше и съмнение че е той.Тя си го обичаше все още, по свой начин. -Божане, изненада ме! Какво стана с теб, с Диана? Не се обади, защо? Не ти искам парите, знам че нямаш.Ти си ми слабост, знаеш го. -Не живея вече в България.Сега съм тук временно. Върнах се сам, а Диана не иска и да чуе да си идва. Нещата се оправиха някак си, може да се каже, че съм щастлив вече. Имам си даже внуче. Видях, Живке, как живеят белите хора.Това нашето в България не е живот, нищо не е, вегетиране е. -Ти си открил топлата вода. Не ме разсмивай. Това го знаят и малките деца, само ти късно го разбра.Но май не е много късно, след като сте се оправили. Познах ли? -Позна. Хайде, стига си се пържела на пясъка, ела с мен на бара да пием по едно. Да поговорим по спокойно. Имам какво да ти кажа пък и да ти върна парите. Живка се изсмя и защо ли се изчерви , което не и се бе случвало доста години. Божан имаше и кола. Еее, това вече е интересно си помисли в първия миг Живка. Беше се настанил в хотел, не в квартира, което наистина я шокира. Не беше същия, беше станал по спокоен и по красив. Само белите му коси издаваха, че са минали повече от десет години откакто изчезна мистериозно от града, в който го познаваха и кучетата. Не можа да му откаже и вечерята, и ....нощта. На сутринта трябваше да се разделят. Тя се прибра в квартирата, която и струваше доста за нейната малка заплата, а той потегли на път. Беше се решила това лято да иде на море поне за една седмица и то имало за какво -да срещне Божан, който навън явно му е потръгнало. Но това което най много я радваше беше, че Диана е здрава, имаше си семейство и е щастлива. Живка не вярваше сто процента в това лечение, което са приложили на Диана в чужбина, но тайничко се надяваше съдбата да е благосклонна. От малка Диана загуби майка си, баща и стигна до просяшка тояга.Трябваше да има Бог. Нали така казваха старите хора, че Бог дава и прощава. От днес става вярваща. Живка се изсмя на себе си. Божан и предложи да тръгне с него, но тя отказа. Късно и беше за тази любов. Пожела му всичко добро, на него и дъщеря му. Нямаше нужда да му казва да не се връща в града им. Той знаеше какъв ад го очаква там. Не искаше и да чуе за Милко, за бившите си шефове и колеги. Дори за чистачката, която излезе клюкарка. Целунаха се за сбогом. Живка обеща , че ще му дойде на гости следващото лято, ако не я съкратят през зимата. Не беше сигурна, че ще доживее до пенсия . И кой ли е сигурен. Управниците може да решат да се работи и до седемдесет години. Абсурдна държава. Абсурден народ. Абсурдна любов. 23 септември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  10. Anita Hristova Trifonova

    ЧОВЕК ДА СИ

    Няма да стане. Това кисело мляко е вкиснато. Ружа пак ме излъга. Продължава да продава застояли храни в магазинчето си, което представляваше един ...гараж . Ядосваше се баба Цвета и се чудеше пак ли филийки да си изпържи. Пенсията е малка, повече от малка, но кой го интересуваше. Децата и внуците и бяха вече големи, и забягнаха по чужбината. Тя я караше някак си, крепеше се. Колкото и е писано толкова ще живее. Всеки ден си ядеше по едно кисело мляко и постна супичка. Сега Ружа и сбърка режима и то не за сефте. Днес трябваше да мине без кисело мляко. Купуваше от онова евтиното, което имаше малък процент мазнини. От комшийките си беше чула, че на скъпите кисели млека им слагали какво ли не, дори нишесте. Възмушаваше се баба Цвета, цъкаше и се тюхкаше. Та какви други проблеми да има вече. Имаше две кокошки и един петел. Чудеше се за какво го държи, като тези кокошки не искаха да носят. Беше решила, като си дойде малката внучка от онази там голямата държава зад океана да ги заколи всичките. Меги се разлая и баба Цвета вдигна глава. Погледна към двора и видя, че Дона се разхожда в градината и. -Цвето, къде си ма? Ела да ми откъснеш малко джоджън. -Тебе кой те пусна? Бях заключила портата. -Тя твоята порта и децата могат да я отключват, ами да накараш дядо Петко да дойде да я постегне малко. -Стига си ги плещила ами гледай у вас какво е. Селска къща пък един джоджън нямаш. Дона подскочи, като ожилена, завъртя се на пети и така както се беше появила изневиделица така и изчезна. Много важно, каза си баба Цвета. И без това и беше омръзнала тази решетарка всеки ден да и идва за нещо, а си не знаеше парите. Дали пък някой не я караше, ама кой? Отблъсна и тази си мисъл. Зае се с постната супичка. Така, каква стана тя, сега ще закусва постна супа вместо кисело мляко. Хлябът щеше да и стигне и за следващия ден. На тези от патронажа в селото не вярва. Нали беше се записала, но не изтрая и един месец. Носеха и все буламачи, сякаш са си измили ръцете в манджите. Особено супите им бяха оцветена вода. Само сол не пестяха. Така както тя готвеше малко хора в селото можеха. А бобена яхния да ти направи, да си оближеш пръстите. Но боб, леща, боб.....то омръзва. Само в неделя си позволяваше месце. Почти всяка събота дядо Петко и носеше риба. Голям рибар беше и си държеше на нея. И той беше самичък. Синът му умря много млад от една болест на червата. Дъщеря му пък се омъжи там по морето за някакъв капитан, ама Цвета не вярваше. Как нито веднъж не я видя да идва тук на село да види баща си. Деца нямаше ли тази Лиляна? Петко не искаше пред нея да говори за децата си. Цвета седна под ябълката в двора и се опитваше да прочете и разбере нещо от вестника, който си купуваше редовно. Той и беше връзката със света, така че за него винаги отделяше стотинки. Молеше се да не стане левче. Какво става по света -стихии, бедствия, войни...Ами у нас? Питаше се тя и сама си отговаряше. Знаеше, че народът ни си е виновен, че търпи това положение. Ето и тя, колко много е учила, колко много трудов стаж е събрала, а сега живее с мисълта за едното хранене и......за един вестник. За едното кисело мляко. Дрехи и пращаха, но така си стояха в гардероба. Тя не обичаше да носи чужди дрехи, дори на близките си. Едно птиче запя на клона над нея и тя нали си е суеверна си помисли за гости. Кого ли да очаква. Дядо Петко днес не е рибар, а Дона избяга, разсърди се. Но ще и мине, в това беше убедена Цвета. -Бабо Цветооо..... -викаше някой от улицата. Направо се дереше. -Идвам де, стига си се драло! Донената внучка беше. Цялата трепереше и беше много изплашена. -Какво е станало, момичето ми? -Тичай при дядо Петко. Нещо е станало с дъщеря му. От два дни се е заключил и никой не пуска. Баба случайно разбрала и ме изпрати да ти кажа. -Я чакай да ти дам джоджъна за баба ти , а на тебе от онези големите червени ябълки, сладките дето много ги обичаш. Цвета се върна подаде на момичето джоджъна и няколко ябълки: -И кажи на баба ти да не ми се сърди, аз съм си такава, всичко си приказвам и не пестя думи. Приготви се набързо взе туй онуй за Петко и тръгна към тях. -Петко, отвори ми. Аз съм Цвета. Никой, като че ли нямаше пък и отде да знае. Отвътре се чуваше говор навярно от радиоточката, която дядо Петко не изключваше. -Петко, отвори ми, че ще счупя бравата и без това моята не поправи. Искаше да е весела, но усети, че нещо става. -Какво искаш, Цвето? Защо си била път до тук с тези болни крака? -Какво е станало, няма ли поне това да ми кажеш? Не ми бери грижа за краката, те са си мои. И няма ли да ме поканиш вътре? Когато влезна и се замая главата. Всичко беше обърнато нагоре с краката, дори масичката, която Петко толкова обичаше и си пишеше все нещо на нея. Но тя и досега не разбра какво пишеше и на кого. -Няма я бъде тя моята, Цвето. Няма. -Успокой се и започни отначало. Хайде, разказвай. -Моята Лиляна е много болна. Няма оттърване от тази болест. Рак или нещо такова.Този нейният дето скита по света с корабите не е капитан ,а обикновен моряк -хаймана. Умори ми детето, единственото ,което имам. Сега вече и дъщеря нямам. Разплака се , като малко дете и захлупи глава. -Има лекари бе, Петко, не всичко е загубено. Недей така! -Не вярвам аз на лекарите. Щом все още има болести, които са нелечими, как да им вярвам? Ето, виж, чети! Цвета извади очилата и започна да се взира в писмо навярно написано от близък на Лиляна. Разбра, че Лиляна не е в България и никога не е и била откакто е напуснала селото и бащината си къща. Никога не е имала деца, а само съпруг -моряк. Сега лежи в клиника там далече някъде на юг болна от неизлечимата болест на века. -Негър ли е този нейният съпруг? И това ли не искаш да ми кажеш? -Няма значение, Цвето. Какъвто и да е би трябвало да е човек, но не е. Отива си момичето ми, а аз не мога и да ида до там. Къде е тази Южна Африка, нали четеш вестници? Аз знаех, че за последно тя беше в Америка.Там живеела на квартира, защото той все пътувал с корабите. Обичаше го момичето ми и защо? Нямаше ли достатъчно мъже тук в България? Не съм добър баща, не съм! -Стига си хленчил, стегни се. Дай ми някакъв телефон и да видим да посъберем парички. Аз ще ти дам от тези дето ги събирах за черни дни. Да идем до града да се обадим там от градските пощи. Ако се наложи защо пък да не отидеш и до там, не си толкова болнав, ще издържиш. Ще намерим парите, от мене искай това.В селото хората те обичат и кмета те уважава. -Няма никъде да ходя, а ти си върви в къщи. Не обичам да ме съжаляват. -Затова ли и никога нищо не си ми разказвал? -Няма вече значение. Отвори вратата и направо изтика Цвета навън. И утре ела като искаш да ми донесеш и аз да попрочета тези вестници -твоите. И това пропуснах в този живот - да се образовам достатъчно, необходимото за един човек. Ще сричам, а ти ще се смееш. -Гониш ме, добре! Но утре съм тук и няма лесно да си ида. -Хайде сбогом, Цвето! Утре да дойдеш да се не вмириша. -Какви ги плещиш, я се стегни! До утре! Цвета не спа цяла нощ. На заранта забрави за киселото си мляко и тръгна към къщата на Петко, която беше на другия край на селото. По пътя я срещна пощальонката на селото, която беше много развълнувана. -Бабо Цвето, Петко се отровил, разбра ли? С отрова за плъхове. Нали ги имаше много. Котката му не смогваше с тази напаст. Цвета замръзна на мястото си с отворена уста. Но това беше за миг. Намери сили и се опита да бърза, колкото и позволяваха болните крака. Когато стигна до къщата видя много хора. Говореха и обсъждаха как дядо Петко рано сутринта излезнал на улицата и се видял с дядо Илия. Казал му, че след половин час ще умре. Да дойдат да го вземат, да не го оставят да се вмирише, като онази баба Тодора от съседното село. Не можел да живее, да надживее дъщеря си. Искал да иде там, на оня свят при сина си и съпругата си. Там ще се срещне и с Лиляна след време ако така е писано, но той нямал право да живее -само той да остане жив от цялото семейство. Дядо Илия помислил, че дядо Петко е полудял от самотията и теглото си. Не му обърнал особено внимание на приказките пък и не знаел за болестта на Лиляна. Беше събота, както всички съботи, но Петко го нямаше. Нямаше кой да донесе риба на баба Цвета.Седеше на прага и ....плачеше. Отдавна не беше плакала така. Петко беше човек, не беше учил, но имаше сърце, добро сърце. Честен човек. Такива вече почти нямаше. Хората се озвериха и станаха алчни, лукави. Изведнъж стана и без да му мисли много се запъти към дома на кмета. Знаеше, че няма да и откаже. Тя го е учила, а и децата му. След време цялото село разбра, че баба Цвета вече живее в къщата на дядо Петко. Зарязала своята. Дала кокошките и петела на внучката на Дона и се пренесла. Само казала: -Тези моите деца и внуци да и берат грижата на къщата. В нея аз ги отгледах с двете си ръце. И дано има Господ! 23 септември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  11. Преглътна. После пак и пак. Давеше се в сълзите си и не можеше да ги спре. Беше се родила човек. Живееше с болките и радостите си и нямаше как да не чувства, да не усеща лошото и доброто около нея. Нямаше как да не реагира. Повечето хора около нея си налагаха да не обръщат внимание на всичко ставащос тях и около тях. Щадяха се. Умееха. Но тя не можеше, все си казваше ,че няма да наказва себе си за чуждите грешки, но....Знаеше, че е безсилна пред съдбата. Така е трябвало да стане и толкоз. Приказките са едно, а действията съвсем друго. Де да можешеда си наложи някои неща. Виждаше какво става около нея -свестните и чувствителни хора страдаха. Живееха добре само дебилите и темерутите. Имаше и такива човешки същества. Самата тя си задаваше въпроса как са се родили с облик на човек. Но все тая, коя е тя да променя света, хората. Беше безсилна. Оставаше и единствено да натоварва болното си сърчице, което едва издържаше вече. Лекарите се видяха в чудо. Постоянно я съветваха, че ако сама не си помогне никой не може да и помогне. Позната песен , тя и други подобни, но това е на приказки. В действителност нещата стояха по сложно. Най голямата болка е да знаеш какво трябва да правиш, за да не грешиш и да не злоупотребяваш със здравето си, със себе си, а на практика да не можеш да го сториш. Да си, като вързан, спънат, омагьосан. Това изхабява, побърква човека. А тя беше човек и то с главно Ч. Кому беше нужно това, след като вредеше предимно на себе си? Топеше се в противоречия и безисходица. Искаше да си помогне, знаеше как, но не можеше. Всичко се обръщаше на 360 градуса , като че ли някаква сила разполагаше с нея - вътре в душата, в сърчицето и , което плачеше ден, и нощ. Беше обичана, но не от тези, които искаше. Желана беше, но не от този, за който жадуваше. Всяко нещо, до което се докоснеше претърпяваше неуспех с лоши последствия за нея. Шегуваха се с нея и и казваха, че е орочасана, че има магия и ред такива бабини диветини. Тя не вярваше. Беше напълно убедена, че всичко е предначертано там някъде горе, а тук долу на Земята хората просто изпълняваха. Определено това не и се харесваше особено , а и когато хора със зли очи и въздействаха само с един поглед. Страхуваше се , не, но се дразнеше от неизвестното. Лесно се паникьосваше и самата тя не знаеше защо, след като не я интересуваше собственото и здраве дори. Имаше усещането, че някаква сила и дърпа конците,на нея- човека. Не беше лесна жена. Имаше характер и то какъв. Притежаваше страхотен инат. Но не можеше да управлява съдбата си и това я побъркваше. Не го разбираше. Ето и сега , какво ли не неправи, за да дойде тук, толкова далече от дома си, а изглежда, че просто нямало смисъл. Нещата не потръгваха и това е то. Здравето и се влошаваше още повече. Явно проблемът не е само личен. Има обществени фактори, които и пречеха, давеха, както тези сълзи , които не спираха. А беше силна, много силна, но за всяко нещо си и маше един краен предел и пътят е просто неизбежен, ако ще човек да е с биволско сърце. И все пак не можеше да си обясни как някои я караха така, ей така, без да си го слагат на сърцето. Завиждаше им тайно, но в същото време ги съжаляваше. Та те бяха , като роботи. Никакви духовни ценности, чувства, никакви емоции. И все пак живееха много по добре от такива , като нея, по дълго. -Мина, хайде да тръгваме. Стига си мислила за неща, които не можеш да промениш. -Ти откъде знаеш какво мисля? -Знам аз. Нали те гледам какви крокодилски сълзи рониш. Ами така де. Щади сърцето си. Без него закъде си? -Не ме поучавай, ами ми дай пари. Виждаш, че в тъпия живот нищо не става без пари. Дори до една обществена тоалетна да идеш пак ти искат пари и то както е тръгнало до петолевка за вход ще стигне. -Абе човек, ти не разбра ли, че света не можеш да оправиш? Самата ти казваш, че всичко е предначертано, къде си тръгнала тогава? Мина времето , когато се грижеше за другите, сега обърни внимание на себе си. -Хайде, стига нравопоучения. Да тръгваме пък каквото стане. Мина се качи в колата и потеглиха към града. Големият град, който беше целия в прахоляк и мизерия. Кучетата се разхождаха, като господари навсякъде и разнасяха отпадъците от контейнерите по уличното платно. Тревата беше стигнала до колене. Змии и гущери се бяха развъдили, но кой го интересуваше това? Водата, тази питейна вода, която всеки изминат ден ставаше по скъпа и по мръсна. Всички знаеха, но пиеха и.......се тровеха, разболяваха. Когато ядеш и пиеш боклуци, как да си здрав? Режим на тока, режим на водата, режим и на сърцата оставаше да наложат. Натам отиваха нещата. Режим и такси. Едно апаратче на гърдите на всеки човек остана да поставят и да отмерва колко въздух диша. Каква ли щеше да е цената на въздуха? Когато пристигнаха в учреждението, нещата не потръгнаха от самото начало. Мина не издържа и остави Зарко сам да се оправя.Излезна от сградата и се скри в колата.Беше разбрала за кой ли път ,че със 100 умника можеш да се разбереш , но с един глупак не. Но нямаше избор.Обикновено тези, които не ставаха за нищо, заемаха ръководни постове и от тях зависеха такива , като нея. Пусна радиото в колата си и се стъписа, когато в новините чу съобщение за сина си. Той се беше издигнал в очите на слепите, така тя казваше. Откакто стана голям човек , почти не се сещаше за нея, не желаеше да говори по телефона с нея, все бързал, все имал работа. Сега разбра, че се е завърнал от чужбина и се надяваше да го види. Командировките му нямаха край. -Мина, нищо не става, хората явно искат пари.Влез и кажи чия майка си. -Забрави, Зарко! Тази корупция давеше България.Страната беше станала известна в цял свят с това и с търпеливият си и страхлив народ. Поне този ,който остана -пенсионерите, болните и малко деца. Повечето деца заминаваха с родителите си в чужбина. Държавата се сриваше без младо поколение. Кому беше нужно това? На шепа хора, които искаха само те да останат и да разполагат с природните дадености на България, със самата България. Тази страна само за тях ли беше, само на тях ли е майка? Така си мислеше Мина и продължаваше да тормози бедното си изстрадало сърце. Реши да се отбие в апартамента на сина си. Дано да е там, дано наистина да се е върнал.Телефон не и вдигаше, от което години наред я болеше. Подслушвали му телефоните. В това Мина не вярваше. Остави Зарко на първата пряка. Той си имаше и личен живот. Обичаше я , но по особен начин и тя го разбираше. Беше му дала пълна свобода, не се страхуваше от изневери. Виж, по този въпрос с мъжете беше непокист, но за всичко друго не. На вратата я посрещна една красива, млада жена. Не я познаваше. Синът и я държеше настрана от личния си живот. Някъде я беше виждала по вестниците, но не поиска да се напряга, за да си спомни къде точно. -Станислав търсите , нали? Но го няма. Тази жена я познаваше, най вероятно от снимки. -Тук ли е синът ми, прибра ли се от чужбина? Не мога да се свържа с него по телефона. -Госпожо, това са ваши въпроси между майка и син, аз нямам думата, съгласете се? -Не може да нямате думата, след като е видно, че живеете с него. Малко или много му въздействате, въпросът е как? Жената извади телефона си и и за учудване на Мина, след като набра някакъв номер започна да говори със сина и. Това беше прекалено много за крехката душа на Мина. Изгледа тъжно жената и с едно сбогом се отправи към изхода на кооперацията. -Госпожо, синът ви каза да го изчакате . След два часа ще е тук. -Не, благодаря! Мина не плачеше , но сърцето и се ръзкъсваше от болка. Пак тази позната болка. Трябваше да се опрерира или имунизира.Трябваше да има някаква ваксина поне . Помисли си, че изперква и се стегна. Подкара колата обратно към селото, в което живееше и реши, че повече никога нямаше да стъпи в големия град. Забрави за Зарко, но се бяха разбрали сам да се прибере, след като си свърши личните работи в града. Селото и беше на няколко километра до границата. Просто се отдаде на емоциите си и не спря, а продължи към граничния пункт. Не мислеше какво върши, някаква сила я управляваше и не можеше да се спре. Зад себе си оставаше всичко, дори спомените. Не искаше да си спомня за нищо и за никой. Имаше един единствен син -имаше. Беше особена, много различна и понякога самата тя не се разбираше. Но това безхаберие на сина и относно нея, и здравето и не можеше да го преживее. Пристигна във първото населено място и реши да остане там. Захвърли телефоните си и...дотам. Започваше всичко отначало. Съвсем отначало, въпреки годините си, въпреки разклатеното си здраве. Селцето беше малко, тихо и спокойно. Не и трябваше голям, шумен град. Познаваше се и знаеше, че няма вече връщане назад. Никога. Поне в този живот. 21 септември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  12. Та вървя си аз по улиците на моят красив и "чист" град. Около мене хора всякакви, но всичките в очите без онова пламъче ,което твърдя че поне аз го имам-въпреки годините. Покрай мене минава старец прилично облечен и две момчета от ония с черната боя. Изведнъж старецът изкреща и започна да вика за помощ. Обърнах се. И какво видях. Двете ромчета се кискаха и си вървяха спокойно , а старецът си обираше документите от земята. Едното от тях му било бръкнало в джобчето на ризата и взело личната му карта в пликче, в което е имало и други бележки и 20 лева. Но явно са били свити в хартийка и затова са хвърлили иронично на земята пликчето . По грозното -старецът крещеше, беше в нещо , като криза, но никой не го чуваше въпреки ,че това се случи на улицата до Централният пазар, където беше пълно с хора , дори полицаи. Пред входа на близката банка седеше невъзмутимо бодигарда им и зяпаше в пространството. Попитах един полицай...Да не ги занимавам. Властта била такава , а и вече крадците и престъпниците посягали на живота на полицаите.Това , което в друга страна не се разрешава меко казано. Куцукайки леко старецът се влачеше подире ми. Дадох му акъл, понеже самата аз бях нападана поне три пъти тази година и то не само от цигани. Не само в къщи. И така, трябва да се бием, яко. Той посяга и ти, той с нож, и ти с нож, той с ... и ти. Тя с клетви и магии и ти .... Няма друго спасение в тази беззаконна държава. Ромите се самозабравиха, а турците дирибействат в България, но така си го е избрал народа. Тогава защо да го защитавам, този овчедушен народ, който мисли само за стомаха си и секс удоволствията си. Затъпяващ и .....зарибен със всичко. Говорихме си дълго със стареца и той се отби в първият магазин. Изчаках го, защото ми се видя чудно на неговата възраст в такъв магазин. Излезна и без страх ми показа -кама, една такава лъскава...Очите му святкаха , не беше луд, но ярост вече преливаше в очите му. Започнах тихо с приказки, неприсъщо за моя нрав. Казах чу,че няма смисъл да стигаме на нивото на тези крадци, апаши и убийци .Че и от българите има такива, но българите просто съдът не ги защитава, освен богатите българи.Че докато не се направи Лагер за тези уж бедни роми, в който да работят , а не само да крякат ,че нямало работа за тях и .т.н ,че когато законите ни станат валидни и за тях няма да спре този мор. В моето село е същата работа. След 17.00 часа жив човек няма по улиците, а ромите преселници с луксозните си коли цял ден и нощта особено се гонят с бясна скорост из селото. Патките и магаретат по улиците вече изчезнаха, та и кучетата. Откъде взимат колите ли, ами познайте. Раждат и ...продават -жива плът. А това че крадат и убиват особено домашните животни на кротките сами хорица им е патент. Никой не може да ги спре. Няма закони, но за тях . Роми убиха съпругът, синът на красива талантлива жена и дори имат наглостта да и предлагат пари за гробница, след като съдът ги оправдава. Жената след това е принудена да търси мъж с който да живее, дори семеен, само и само да е защитена от нападките на хората и мъжете след смъртта на сина и съпрууга и. Това е повече от ненормално за една държава. Няма БЪЛГАРСКА държава , писна ми мамка му, пропсувах! Когато ромката в една закусвалня ми взе чантата от масата ,където се хранех пред очите ми си го отнесе, въпреки , че тогава нямах подръчни средства освен нож и вилица . Полицията дойде чак , когато тя пусна кръв! На мене ми се размина само с изподрани ръце и китки -вените. Другата , която чакаше навън избяга. И въпросът беше - Защо съм я била, пребила беше по точната дума. Два дни ми отне даване на обяснения и ред подробности в полицията. След време тази красива циганка се опитала да обере богат бос и вече -дело. Пак мене потърсиха за свидетел. Беше жив цирк. Пет години ромката мота и се подиграваше с нашата съдебна система та и с обраните хора.Тя и роднините и бяха дошли с килограм злато по себе си. И накрая -нищо. Беше оправдана. Аз лично и казах, че ако на мене ми посегне втори път -вече няма да е жива. И тя ми благодари, забележете. Това си го спомних пътувайки вече в тролея, който беше пълен със стари хора. Улиците също. Къде са младите ? Нямаше кой да ми отговори, но беше ясно.Учениците по селата, за икономии .Там при баба и дядо да ядат от градината и да се самоотглеждат и самовъзпитават. Няма дете , което да има респект , да слуша баба си и дядо си . А да не говорим за изоставените деца от родители, които са тръгнали на печелбарство в чужбина. После учителите виновни . Прибрах се в къщи, което в последно време е най трудната част в ежедневието ми. Пред входовете купища бабички и дядовци , та и млади...по цял ден висят и клюкат и ...По пейките пияни мъже играещи карти, пред вратата ми...Нямам думи. Електронното табло струваше пари и сега работи, но външната врата на входа от години е разбита . Моята желязна врата, просто няма открита ключалка със системи я отварям, отключвам и заключвам. Винаги пред прага ми мазнотии разни поляти и дръжките на бравата ми омазнени, наклепани всеки път различно. През зимата едва не умрях. Цялата ми инсталация и ел.табло смених защото в дома ми отвсякъде хвърляше ток, дори и ел.крушките гърмяха на пет минути. Чез ли, комшии ли? Но ток се крадеше и краде. Тези няколко мутряги от входа ми, които искат парно , а болшинството не искаме -не можем да си го плащаме, та тези няколко вилнееха във входа, та и в блока и раздаваха "справедливост " на всеки , който се опъне срещу тяхното мнение. Начини различни -интриги и скандали и то не директно с тях, а с поддучени хора, най често възрастни и платени цигани. Дори и един млад мъж с постоянна регистрация на адреса на дома ми.Човекът му скефнало да си има две лични карти и толкова. Нямало закони да го накарат да се пререгестрира - там при жена си и децата си в другият вход . Полицията.Олееееееее...Та тя спи, по тежък сън и от народа. Възмущението ми растеше всеки изминат ден. Корупция, мафиотщина, престъпност..... се засилваха всеки ден , а българската нация застаряваше. Кой да скочи в България мила? Малкото млади -пияни, дрогирани, извратени още от сега или старците и бабите? Всичко свестно и добро изчезна , избяга навън. Тези които останаха са положени на психически тормоз и "обработване" дори чрез медии. Хапнах набързо чушка, домат и питка ръчно производство. Не смеех сирене, та то пращеше от палмово масло и всичко друго...менте работа. А за месо изобщо и не мечтая. Миналата седмица хвърлих царевично олио внос от Турция .Боже, как внасят и ни тровят не само със сапуните си, тези с които си измиваме вече само ръцете , а и тези по уж родната ни телевизия. Което дете е по свестно, красиво, добро, умно му се намира цаката -пропива се, дрогира се, става крадец , дори убиец...Как става това не ми е ясно? А мангалите не ги лови дори рак. При тях дрогата и алкохола е вид работа, но малко от тях я използват за себе си. При повечето поциганени по манталитет българи също. Гладна бях, но не смеех нищо да си наготвя. Та нали и продуктите са ...Навън беше по друго.Нали заведението носи отговорност все пак за предлаганата готова храна. Но май и това не е вярно. От една спаначена супа , подбъркана със съмнително яйце щях да умра преди седмици в закусвалнята на централния пазар в града. Добре че имах подръка активен въглен. -Мира, не ме ли чуваш? Защо звънецът ти на вратата не работи? Някой викаше, но навярно дълго не е идвал, защото още от зимата, когато гърмяха токовете в дома ми и оцелях по чудо, от тогава и звънецът ми си отиде. Няма оправия ми казаха ел.техниците посъветваха ме да бягам от тук. Но къде? Навсякъде е несигурно. Българската нация е болна. Няма човешки взаимоотношения, няма любов между хората, няма...И тези сайтове дори за запознанства са сексуално извратени, нагонни, но не и с истинска любов пълни. Там се поощрява престъпността -изнасилванията дори от там идват. Скарват майки и бащи, майки и дъщери, братя и сестри. И всичко чрез интриги и насилие , и то от там дето най малко човек очаква. Епохата на антихриста. Не ни е виновна тя. Отворих вратата на Цвета и тя подскочи като ожилена. -Какво си се разкрещяла? -Ами то с крясъци става в този твоя блок и вход. Нали касиерката ви най силно крещи и .... -То във вашия не е по различно. Кажи какво искаш? Нали имаш телефон, защо не ми звънна? Знаеш тук каква джунгла е . -Защото исках да те видя лично. -Ами щяхме да си определим среща някъде. -Мммм...И я дошла, я не.Тука на прага ли да говоря? -Влез. -В най скоро време ще дойде един човек и ще те покани за някъде и за нещо. Няма да отказваш. -Брей! Как става това? -Моля те .Послушай ме, защото те виждам на какво приличаш. Ти не си робот , че да понесеш толкова много негативизъм отвън. Идва ти в повечко, меко казано. Дочух някои неща за тебе и нали съм ти приятелка... -Не живея за хорско мнение! -Не живееш, но живееш сред тази.... -Е, да се махам ли? И къде? И защо да бягам? Човек от проблемите си не може да избяга. Навсякъде "заразата" е плъзнала. Човечеството гние. -Имаш шанс, Мире! Използвай го. -Не, нямам шанс! Никакъв. Всичко това - болката е дълбоко в сърцето ми, отвращението...няма лек за тези неща, поне на този свят. Часовникът иззвъня и това беше сигнал Цвета да си ходи. -Довиждане. Благодаря за загрижеността ти, Цвето! -Гониш ме? -Не просто ти доказвам,че не се влияя от хорско мнение, че не слушам никой . Имам си глава на раменете и за разлика от децата ми слушам само нея. Парите, те изяждат човечеството, няма оттърване поне тук на Земята. Не съжалявам за нищо, каквото е писано ще стане. Ще се боря до последно и такава непокорна ще умра за резил на държавата. Ако това е държава. Беше вече тъмно и само една звездичка блещукаше на небето. Как да я хвана? А толкова исках, толкова исках животът ми на тази прекрасна Земя, създадена за живот да е чист, потребен. Но уви. Хората не разбираха сериозността на нещата, виждаха всичко във временните удоволствия, да се наядат, напият, курорта, разврата , изневярата -о, тя бе задължителна. И не само тя. Никакви духовни ценности, никакви. Та чак и творци!На какво творци? На разни пози в секса? Или на фалшиви пари? Все тая, все едно и също. Колелото се върти, както и Земята, звездичката свети и като че ли говореше -Ела при мене, зарежи този коварен, мръсен свят. Земята ти вече плаче от хората, които я разсипват. Опитват се и небето, слънцето, но там няма да стане, то ще ги изгори, ще ги подпали. Ела при мен такава чиста. Няма да приемеш този земен живот. Няма да те прекършат . Не се убивай заради хората те не го заслужават. Ела пре мене горе, опитай се, полети. Можеш го. Повярвай ми -има живот горе, има го . Нима не си сънувала ...истината ? Знам че си, затова само една крачка и си спасена. Спасена. С тази дума посегнах към чашата И... заспах. 21 септември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  13. Празникът наближаваше, а нямаше пари да го посрещне. Работеше, не е като да не работи, но какво получаваше? Нищо. Заплатата и едва стигаше да си изплати данъците и таксите. Чудеше се как да свързва двата края. Не разбираше как този народ търпи това. Самата тя не се примиряваше, но какво можеше да стори. Слушаше хората отстрани как роптаеха, мрънкаха, говореха срещу властта, срещу управниците, но това бяха приказки. Никой нищо не правеше по въпроса. Това я дразнеше меко казано, направо не се побираше в кожата си. Беше бясна на този народ. Живееше що годе добре, но имаше хора, които направо умираха в мизерия и нищета. Нямаше по света такъв търпелив, загубен народ, си мислеше Яна и се тормозеше от тази си констатация. И тя е българка, това засяга и нея, но тя беше по различна от другите, нито търпелива, нито мълчалива, нито кротка. Бореше се...сама. Както казваха старците -"Сама птичка пролет не прави" . Но прави. Някъде по света и това става. Така си мислеше Яна и наблюдаваше залеза на слънцето. Бяха минали часове, а на нея и се сториха минути. Обичаше така да стои сред природата и да разсъждава. Проблемите и не бяха малко, като на всеки човек, но тя ги решаваше от раз. И сега се чудеше на търпението си. Беше се успокоила, знаеше, че повече няма какво да губи. Дните и бяха преброени. Няколкото лекарски кабинета , които посети и станаха най неприятните места за този месец. Лекарите бяха единодушни. Трябваше да стане чудо. Яна се надяваше на това чудо и затова се съгласи на операция. Още една нощ, последна нощ може би. Нямаше желание да си ляга. Беше решила да прекара нощта на пейката в градината. Цветята и се усмихваха, като че ли я канеха на танц. Същите тези цветя, които беше посадила с любимата си дъщеря. Но нея вече я няма. Защо трябваше да живее и тя? Знаеше, че всичко е съдба, нямаше желание да се бори за живота си. И все пак се съгласи на операцията. Тайничко се надяваше на чудо. Искаше по бързо да се реши всичко. Нощта беше топла и само лек ветрец галеше лицето и. Луната надничаше наполовина зад облаците сякаш и се смееше. Наистина беше лудост това да стои цяла нощ сама в градината, но така и харесваше. Сутринта птичките я събудиха. Взе най необходимото и тръгна за болницата. Там я очакваха. Всичките и бяха колеги. Обичаха я. Все пак не можеше да се хареса на всички, но това не я вълнуваше особено. Не можеше и да се оплаче от липса на грижи, на внимание в болницата. Знаеше, че тази операция е и въпрос на късмет. Като медицинско лице нещата и бяха ясни. Намери сили да преглътне болката и да се примири с болестта. Но болестта беше се вкопчила в нея. Нямаше оттърване. Освен........ножа! Мина доста време от онзи ден, в който Яна беше успешно оперирана. Животът продължаваше и тя живееше дните подарени от съдбата, без да мисли какво би било ако... Живееше за мига. И днес очакваше Илиян. Беше и обещал да я води на парти. Обичаше я и му личеше. Благодарение на него смени средата, хората, с които контактуваше. Живееше вече в друг свят. Чувстваше се щастлива жена. Той беше наистина прекрасен. Имаше само един недостатък -беше много ревнив. На Яна и се живееше. Беше тъй близко до смъртта, беше усетила дъха и и като по чудо смъртта я отмина. С Илиян си прекараха си чудесно. Той я обсипваше с внимание. Подари и една икона.Той така си я наричаше -Моята икона си, Яно! Рано сутринта той тръгна на път и я остави сама да си пие кафето. Тя не се сърдеше, знаеше колко много ангажименти има и колко гърла в дома му чакат да ги нахрани. Така както си пиеше кафето Яна усети пареща болка в гърдите. Дали не е от кафето си мислеше тя, но набързо изби тази мисъл от главата си. И друг път е пила кафе, а закуската сама си я приготви. Трябваше да легне, защото усети световъртеж. Имаше чувство, че всичко се срутва и пада върху нея. После нищо не разбра как стана. Събуди се в болницата. Казаха и че е оперирана. Пак. Чу го в просъница, беше замаяна още от упойките. Нямаше право да е щастлива, така си мислеше Яна и сълзи се стичаха по лицето и. Не искаше, не можеше повече да търпи този живот, който съдбата и поднасяше. Искаше да живее спокойно, като нормален човек. Да е здрава и да бъде обичана. Искаше да може да обича истински, да вярва, да... Лекарите и даваха доста успокоителни, но те не помагаха. Тя вече беше решила, не можеше постоянно да посещава болницата , като болна. Всеки път режеха по малко от този, от онзи орган....това не се понасяше. Но, живееше. Самият Дявол, като че ли се бе заел с нея. Яна имаше дни дадени от Бога и явно никой не можеше да и ги отнеме освен.....самата тя. Тази мисъл я осени,когато сестрата излезе от стаята. Бяха и казали, че вече трябва да промени начина си на живот. Пак. Да стои повече в къщи, да лежи, да не пуши, да не пие дори кафе, да избягва шумни места и стресови ситуации. Неее, това Яна не го приемаше. Не искаше и да чуе повече за такъв живот. Болницата утихна. Минаваше полунощ, но Яна този път не спеше. Не си беше изпила хапчетата за сън. Никой не се и досещаше какво си бе наумила. Познаваха я много добре и я имаха за силен, волеви човек. Тя знаеше къде са заключени лекарствата, които и трябваха. Знаеше как лесно би решила проблема. Заспива и ....край, но не искаше да създава неприятности на хората, които толкова време се грижеха за нея, на лекарите, които с часове стояха над главата и, които и подариха втори живот. Обичаха я. Това, което тя не повярва цял живот. Това беше голямата и грешка. Но вече е късно за равносметка. Извади един лист хартия, написа набързо няколко реда, с които се сбогуваше с всички и благодареше за грижите, за любовта, за всичко. Беше в самостоятелна стая и нямаше проблем да се измъкне. Излезна от задния вход на болницата, наметната, само по халат. Едва, едва вървеше. Бяха и забранили да става от леглото, но това вече не я интересуваше. Болницата се намираше близо до реката. Тази река, която толкова обичаше, в която ловяха риба с Илиян още като деца. Трепереще цялата, виеше и се свят и се страхуваше, че няма да успее да стигне до брега. Търсеше мястото, където знаеше, че е най дълбоко. Вече се влачеше по земята, не усещаше пулса си, когато пипна с ръце вода. -Спасение! -извика с последни сили и се потопи цялата. Остави се на течението, което я понесе надолу към града, там където живееше синът и. Сутринта на брега на реката намериха халата. Другото беше въпрос на време. Най зле го прeживя Илиян. Никой не разбра къде замина. Заряза семейство, деца, дом. Просто изчезна. Къщата на Яна беше много голяма, запустя, а градината буреняса. Синът и идваше, но рядко. Това място го плашеше. След време продаде къщата на общината, която по късно стана дом за сираци. Там на брега на реката хората често виждаха сянка на мъж. Забелязаха едно младо дръвче -бреза. Кой ли я беше посадил, се питаха хората и намираха отговора във водите на реката, които като че ли пееха -Илиян, Илиян.... sekirata Jiva 21 септември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  14. Хвърляха прах в очите на простосмъртните. Така те наричаха останалите хора, хората без власт и пари. Мислеха се за богоизбрани, избиваха се помежду си оставяйки хиляди,милиони на роднините и любовниците си. Някои фалирваха,просто се сриваха, но рядко от тях посягаха сами на живота си. Някои ги наричаха мутри,дебели вратове, хора от подземния свят, бизнесмени,политици,перверзници, но никой не ги наричаше честни трудови хора. Всъщност това нямаше значение кой как ги наричаше, по важното е,че всяваха страх и безпокойство. И самата държава я наричаха всякак- циганска,мутренска,абсурдан,кучешка, но не и цивилизована.Това също нямаше значение, никой не го интересуваше държавата. Важното беше да му е пълен хладилника, да крадне и да кръшне от половинката си. Ако пък я нямаше, то да живне, да живее ама така ,че мъртъвците да му завидят. Под живот се разбираше да се не спираш пред нищо.Живей за мига! Хората от другите държави гледаха на българите, като гостоприемен народ, но крадлив,страхлив и търпелив. Тази държава за тях беше държава на крадци, мошеници,убийци,престъпници и проститутки! Не ги интересуваше дали сме цигани или българи. Те знаеха и си плащаха да стоят циганите у нас, за да ни довършат.Няма нужда да използват други средства за унищожаване на нацията ни,други средства, които биха отровили така красивата ни природа и плодородна почва.Чуждите държави предпочитаха да плащат, не ги интересуваше дали парите стигаха до нашите цигани,малцинства или ги присвояваха онези горе по етажите, от властта. Харесваха и харесват все още само нашата природа, която благодарение на южните ни съседки най вече горите всеки изминат ден се унищожаваха Културата и образованието ни отдавна ги нямаше -продадени! За съдебна власт и дума да не става, нали с това най много критикуваха навън българите, корупцията и пагубната здравна и съдебна система в България. Показваш лекарство,а в аптеката и ти казват, че щом нямаш пари да го купиш пий старото с изтекла годност. Нямало нищо страшно. Един вид и другите уж годни са негодни! В съда просто е пазарене, като на пазара. Имаш ли много пари печелиш делото, а дела се водят от хора с много пари,иначе просто гориш. Но големите пари се дават от големите хора, за да не се стига до съд. Каквото крали крали, минало свършено,няма да го връщат я! Такава е психиката българска-По добре да платя, да напълня гушите на тези,онези,че да има и за мен, отколкото да ме съдят и да върна всичко на държавата. А за дребни суми и дела нека лежат по затворите другите- простосмъртните. Храната. Много е важно да има в магазините нещо. Какво от това,че е направо отрова за организма,но да се казва- Вижте че няма глад в България, магазините са пълни. Но цените, цени на стоки освен със стара годност преправени разбира се растяха,всеки ден не, всеки час.Тези които ги качваха мълчаха, купувачите също мълчаха, траеха си.Тънки, прости и елементарни сметки. Заплатите се качваха на милиметри,а цените на километри! Митничарите, лекарите и.т.н. взимаха много пари, но все не им стигаха. Защо ли? Защото съзнаваха, че без тях не може. Народът се трови, дори минералната вода е от маркучите и му трябва лечение, стабилно лечение, което отдавна го нямаше в България. Грешките на лекарите са в гробищата. Доцент, професор...но това не го бърка да зарови вече няколко трупа свои пациенти единият съвсем елементарен случай-перитонит да речем. При това пари плащаш яко, няма осигуровки. Тези пари били недостатъчни. Тогава защо в България ги има и двата "смукача"? Хем осигурен, хем плащаш, доплащаш. Защо гледаме от другите държави за всичко, а за това не, както и за доходите ни? В чужбина е така,но хората там имат стабилни доходи и не чак такава безработица, като у нас. Дори на мързеливите гъркини за Великден им подариха по триста евро. А българките, които са робско,циганско племе, те не били народ. И кой е виновен за тази наша реклама? Само циганите ли? О,не!Племето ни е такова. Злобно,завистливо,алчно и крадливо! Знам че ще бъда засипана с примери на български мозъци,умове в разни сфери дори и на български деца.Знам че българите най умеят да фалшифицират пари, да прекарват дрога,проститутки, да интпригантничат, да крадат...Това са все таланти, но какви и как биха използвани, дори и талантите ни в компютърната сфера? Българпите бягат,продават се на дребно, държат се като слугувници не само заради парите. Как бе казало момчето на Първанов - Аз г-н президент в САЩ имам условия за работа, да творя, да се развивам без да мисля вечерта какво ще има на масата, дали ще ми стигнат парите за месеца за храна, облекло, наем. Пък и защо да стоят младите тук, за какво да раждат? Няма развитие, работа.Какво бъдеще предлага България на рожбите си, на младото поколение? Проститутки,сервитьорки, хамали и гейове. Дори за бодигардове предпочитат старците в тази потънала държава, на дъното не, ами още по и по...А те старите, пенсионерите хем не искат осигуряване, хем нямат претенции за заплащане,нощен труд и.т.н. Старецът си взима пенсийката и работи като бодигард да речем, защото като млад бил военен и можел или просто има връзки. А младите да духат супата или да бягат в чужбина. О,не , те младите пробирали работата. Какво да пробират,та то тях самите ги подбират! Ако е младо момиче всеки работодател гледа да я гътне, а ако е момче ...защо ли не пак същото.Така се убива нацията. Младото поколение -болнаво,гладно,обречено поколение. Старите да работят,докато се сринат и започват да се напикват на работните си места.И да не се возиш в автобус с шофьор над шейсетте,защото не знаеш къде ще те изсипе, още повече,че самите автобуси са от времето на Тодор Живков. Стоиш и чакаш безропотно на опашката пред лекарския кабинет или където и да е другаде, и не смееш да се обадиш. Само гледаш и търпиш как те прережда най малкото.Знаеш че като влезнеш ще ти видят сметката ако си си търсил правата.Мълчиш и когато си обиждан и наричан на какво ли не от ближните, от колегата дори, защото знаеш че началникът ти е показал, че не държи на теб,това да прави и той. Да проявиш солидарност с шефа си,само и само да му се харесаш и да запазиш работата си в това трудно време. Ама талант, красота и.т.н Нямаш ли пари никой не си.Тогаз умри!В краен случай или не-умри! Конкурси, състезания,дори мачове всичко това се купува и манипулира. В какво да вярваш тогава, как да живееш и да наричаш народа си добър, интилигентен,културен, умен,честен,народ със здрава психика и физика? Как? Не става!Защото има приказка-"Какъвто народа,такива му и управниците". Обратното или не, все тая е .Не се живее постояно в стрес, заплахи и унижение. Не се живее и без пари,но защо те погубват всичко ценностно у нас? Защо позволяваме? Защото не сме нация истинска,защото сме племе. И малкото умни и свестни българи избягаха,купиха ги. не били свестни щом се продават таланта си,всичко,но защо? Знам защо и вие също знаете.Защото толкова века вече българите не доказаха,че могат да променят нещо. И това от векове.Всичко си е същото, напротив. Обрана държава, обран народ,болен,разсипан, с болни деца без бъдеще.Това не се променя. Името ни, семката ни е такава.Защо тогава големите български мозъци да не се спасяват навън? Но това е малък процент.Повечето хора у нас гинат, затъват в мизерия,а работят къртовски.Тези,които си намират някаква работа все още.А другите...Амин! Минаваш покрай запустяло, полуразрушено училище и се чудиш къде ли са децата,децата на България. По стените на сградата какви ли не рисунки, дори и на полови органи. Навсякъде водата не е за пиене, дори в парка"Кайлъка"-Плевен водата вони на хлор и какво ли не! А тази от чешмата е мръсна и ако я изчакаш да се утаи отгоре и плуват масла, а може би нефт от Ясенските и Долнодъбнишки сонди. В река Вит какво ли не хвърлят,дори умряли животни. Пречистване-вятър и мъгла!За София река Искър е същата. "Винаги тъпъл и евтин хляб".Нима е хляб? А топлият хляб нали беше нездравословен?! "Храната която обичате".Аз отдавна не обичам и не само аз, а ядем това,за което стигат парите ни. "Кауфланд!Тук си на правилното място". Ха,ха ...!А къде е неправилното...място?! "Винаги красива и млада". Ееее...как да стане при тази химия навсякъде в храна,вода,въздух, при този стрес? "Дава се под наем","Разпродажба"...Да ти писне! "Пази пешеходеца". Кой да го пази? Тези,които си купуват шофорските книжки? Та и с дипломите е така.Особено лекарите с купена диплома. Опазил те Бог такъв лекар да те лекува. -Този ковчег,мила, е що годе с поносима цена. Няма как да хвърлиш трупа в контейнера. Аз съм убедена,че както е тръгнало един ден и това ще стане. "Грабни отстъпка до 10ст/л". Защо да грабне стотинка, докато му е по лесно направо да крадне? "Осмели се да направиш нежен подарък с Милка" И какво му е нежното? Кравата или "кравето" мляко, а може би какаото,шокото в"шоколада", защото цената му определено е солена?! -Дай някоя ститинка,како!Да си ми жива и здрава! И ти да си жива и здрава,но иди пред кметството, не пред църквата. -Ами от там ни гонят и не дават. -А помощите ви? Не са ли и те от нашите заплати? -Ми те колко са тези помощи! "Пари на заем от ИЗИ кредит? Но защо с този въпрос,нима е проблем? sekirata Aman 21 септември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  15. -Стига вече! Ще ме накараш да те смачкам. Но буболечката не искаше да се разхожда по масата, дори не я привличаше храната по нея. Тя си бе харесала бялата ръчичка на Ивето. Няколко пъти Ивето се опита да я отстрани. Жал и бе да я изхвърли през прозореца. Страхуваше се и се ужасяваше да посегне на живота и. Такава беше-милостива и състрадателна, но буболечката явно не беше като нея,дори я щипеше.Това е, една нищо и никаква буболечка си мислеше Ивето, но виж как караше сърчицето и да тръпне,как я развълнува. Не нямаше да се ядосва и решида я избута от масата на пода,но и това сърце не и даваше да стори. Ивето реши,че трябва да си прекъсне закуската. Взе в ръце една ябълка и остави буболечката сама на масата. Видя как малкото кръгло буболече застина на средата на масата и като че ли се чудеше накъде да поеме. Ивето имаше доста неща да върши за деня така че спря с мисълта за буболечката. Имаше да чете доста прочетна литература.Тези учители си мислеха,че цяло лято ще седне да чете. Не и се искаше,но нямаше как. Трябваше да ходи и до баба си, която живееше сама накрая на града. Имаше дребни парички, но стигнаха за няколко банана и три ябълки. Майка и бе поръчала да почисти поне нейната си стая, но това реши да го свърши чак вечерта. Пък може и не, знаеше,че пак майка и ще я изчисти.Тя е послушно мамче. Не се разбираха много с нея,но Ивето и бе надделяла.Беше обещала на приятелката си да играят тенис. Щеше да я запазнае с едно момче,което Ивето си хареса,когато веднъж бяха на дискотека. Момчето тогава си беше с приятелката,но Марта и каза,че не ходели насериозно. Какво разбира нейната Марта? Сериозни момчета на възраст до осемнадесет години да намериш е цяло щастие. Този път не предупреди баба си,че ще идва, но се надяваше да си е в къщи. Баба и не беше добре с краката и не можеше да върви на по дълги разстояния. Ходеше най много до магазина и близката поликлиника.Ивето се сърдеше на майка си, защото знаеше, че баба и не трябва да живее сама. Не беше много възрастна,но не беше здрава. Беше много опърничав човек и държеше на свободата си. Мислеше се все още за млада и здрава и че сама може да се гледа,но нещата не бяха такива.Въпреки всичко надделя и остана сама да си живее. Ивето, майка и,а понакога и баща и идваха,но за няколко часа. Този път Ивето беше решила да остане да преспи. Баба и често я канеше да остане поне за една седмица. Майка и не и даваше. И досега Ивето не разбра защо. Баба и Стефка нямаше вид на умираща. Позвъни веднъж, два пъти....никой не и отвори. Извади телефона си и набра домашния номер на баба си.Пак никой не вдигна. Ивето се изплаши и реши да се обади на майка си. -Щом не ти отваря прибирай се! Имаш да четеш доста книжки това лято, а и да ми помагаш. Остави баба си, кой знае накъде се е запиляла. Ивето не искаше да повярва, че майка и е толкова студен човек.Реши да се обади на баща си,но се отказа. Знаеше че те двамата с майка и винаги са били на едно и също мнение за всичко така че по добре да отиде на гости на Марта. Когато Марта я видя много се зарадва или поне така и се стори. От дума на дума стигнаха до приказката за онова момче, което Ивето си харесваше.Тогава Марта и показа една съвсем скорошна снимка на която тя се хилеше прегърнала същото момче на една пейка в парка. Ивето се възмути,но само прехапа устни и каза: -Нали той не ти харесваше? Да не ти е станал гадже? -Ами!Той си сменя приятелките всеки ден, така че само ей така излизах два пъти с него. -И знаеш, че аз го харесвам! -Но той не знае, че го харесваш. Аз му подметнах за теб, а той пожела да излезне с мен. -Как можа, Марта?! -Той избра мене. Какво искаш? -Ти не си ми приятелка или може би май си. Показваш ми колко е леконравен.Тогава в дискотеката той разбра, че го харесвам и дори ми се усмихна. -Недей така, Иве! Той се усмихва на всички, особено на такива влюбени, като теб. Ивето обърна гръб на Марта и си тръгна. -Къде? Защо си тръгваш? Той не ми е гадже,само си прекарахме чудесно два дни. И какво? Ако не бях аз щеше да е друга. -Да. Но защо точно ти и знаеше, че съм влюбена в него? Защо, Марта? Сбогом! Ивето вървеше напосоки и не забеляза, че не е на тротоара. Една кола префуча и Ивето падна на асфалта. Чак тогава тя се свести и разбра,че е могла да бъде прегазена от кой....На метри от нея колата спря и от нея излезна възрастен господин, който започна да и се кара защо вървяла по средата на платното. След него от колата излезна и едно момче, и когато Ивето се загледа въпреки че не беше на себе си разпозна момчето от дискотеката. Той също я позна и и се усмихна. Излъга баща си, че са приятели. Ивето отказа да я откарат до поликлиниката, въпреки кървящото и коляно. Беше щастлива. Момчето се казваше Иво. Размениха си телефоните, на което баща му доста се учуди. Обеща и да се обади още същата вечер. Когато в къщи я видяха изтръпнаха. Майка и най много и се кара. Ивето си беше влюбена и всичко и бе простено. Правеше се, че чете, но си мислеше за Иво. Поглеждаше стенния часовник и и се струваше, че стрелките куцаха, като нея.Тя наистина понакуцваше, но можеше да бъде и по страшно. Накрая след дългото чакане към 18.00 часа птичето от телефона и пропя. Търсеше я Иво. Сърцето на Ивето замря в очакване да и определи среща.Така и стана.Само за един час тя трябваше да се приготви. Канеше я на кафе. Никаква дискотека,защо ли? Не можеше да иска много, това щеше да е първата им среща. Говориха само час, а Ивето имаше чувството, че го познава от няколко години. -Ти не си такъв какъвто те обрисуваха пред мен. -Какъв да съм? -Ами моята Марта ми каза,че те познава много добре и.т.н. -Коя е тази Марта? -Приятелката ми. -Ти имаш такавя приятелка? Защо си толкова наивна? Познавам една Марта,но тя е гадже на брат ми, по точно беше. Ние сме близнаци. Всичката им любов стигна дотам,когато тя започна да му поставя ултиматуми-или...или! Брат ми се отстрани. Ивето изтръпна,сърцето и заби учестено,но не показа вълнението си. Реши на часа-край вече с Марта. Никакво виждане и никакви приказки. Когато излезнаха от заведението на тротоара сама стоеше Марта. Очите и бяха зачервени, беше плакала. На Ивето и дожаля. Опитаха се да я поздравят, но тя изкрещя нещо и побягна. И тази Нова Година ще е щастлива. Знаеше го Ивето, която беше станала жена. Четвърта година изтрая любовта им с Иво. Бяха решили да съобщят на близките си, че ще заминават в чужбина да продължат обучението си. Само баба Стефка знаеше всичко. Нали тези четири години живяха при нея. Родителите им не ги разбираха, но бяха щастливи. На Ива най много щеше да и е мъчно за баба и. Ако не беше тя да ги посрещне, да ги подслони, тяхната любов дали щеше да издържи? Питаше се сама и гледаше в очите на Иво, които казваха -Да! Майка и плачеше и се молеше да останат тук, ще живеели у тях, но те двамата бяха решили да заминат. Имаше кой да ги поеме там и не се притесняваха. Билетите бяха запазени точно за първи януари -първият ден на новата година. На аерогарата доста чакаха. Самолетът имаше голямо закъснение. Пиха кафе, чай, ядоха кроасани и тогава Ивето забеляза.....буболечка. Като че ли беше същата онази, която и щипеше ръчичката на масата у тях. Буболечката този път си бе избрала ноктите и. Ивето си бе направила маникюр специално за пътуването. Посмяхa се с Иво от сърце и оставиха остатъка от кроасаните за буболечката. Бяха щастливи, истински щастливи. Не пожелаха изпращачи. Последно се видяха с баба Стефка и и пожелаха още много години живот. В самолета беше уютно и топло. Ивето подпряла глава на рамото на Иво сънуваше най красивия сън в живота си. В него тя и Иво бяха щастливите майка и татко на две красиви момиченца. Тя дори си бе избрала имена -Ивона и Стефани. http://vbox7.com/play:fb59b429b6 21 септември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  16. Къщата беше обвита цялата в пламъци и дим. Хората отвън пищяха, а отвътре никой не излизаше. Всичко стана толкова бързо, че никой не разбра каква е всъщност причината за пожара. Пожарникарите се бореха с огнената стихия, но не успяха да спасят поне един човешки живот. Шушукаше се, че децата ги нямало, били при майка си на свиждане. Кина лежеше в болницата вече втори месец и оправия нямаше. Дeцата си искаха майката, а баща им продължаваше да се среща с онази лека жена, която само му обираше парите. Децата не гладуваха благодарение на богатата си леля, която се грижеше за тях. И сега почти цялото село се беше насъбрало около къщата на Геро, която накрая изгоря цялата. Не намериха телата на Геро и Веселина, но всички знаеха, че са били вътре. Комшийката на Геро ги е видяла още предния ден заедно още когато Геро изпратил децата при майка им. Децата бяха с леля си.Това се потвърди веднага от полицията, но Геро и Веселина бяха изчезнали безследно. Може би бяха изгоряли, но нямаше доказателства за това. Следователите работеха по случая, но все тая. Веществени доказателства нямаше, че Геро и Веселина са изгоряли живи при пожара. -Хора, аз видях, всичко видях! Към изпепелената къща тичаше и мяташе ръце луд Първан -така му викаха в селото. Започна да обяснява как видял Веселина да обикаля къщата и да я залива с нещо в една туба. Той не знаел какво е това, но после когато Веселина се скрила в гората и къщата пламнала разбрал истината. Никой не му вярваше, имаха го за луд. Закараха го в общината и там никой не разбра какво е приказвал и какво са го правили, но на следващият ден го видяха седнал пред селската кръчма. Пушеше, а очите му нервно търсеха в пространството нещо, блуждаеха. Питаха го всички какво му е,а той само повтаряше: -Изгоря си Геро и това е, от акъла си изгоря! Опече се, като курбан за Гергьовден! Мина време, доста време и случилото се забрави. Децата на Геро останаха при леля си, а там където беше къщата си остана пущинак. Тя и без това беше накрая на селото досами гората. Луд Първан беше още жив, но вече си имаше бастунче. Подариха му го за една нова година от общината. Пенсията му качиха, че и помощи му дадоха. Не можеше да се оплаче. Заприлича на човек. Само той се сещаше за Геро и кога запалваше цигара все го споменаваше. Хората от селото се грижеха за него. Всеки му даваше по нещо, помагаха му с каквото могат. От два дни селото беше, като умряло. Никой се не виждаше по улицата, по дворовете. Луд Първан беше изчезнал и това хвърли в паника цялото село. На третият ден деца казаха, че са го видяли да обикаля стопанския двор. Една сутрин кмета на селото и цял джип с полицаи забръмчаха към стопанския двор. Оказа се, че там в складовете са открили полумъртъв заровен в житото луд Първан. Бил е жестоко бит , най вероятно с железен прът, който полицаите са намерили зад вратата на склада. Спасиха му живота, но проблемът беше, че не можеше нищо да си спомни, да разкаже кой го е пребил и заровил в житото. Правиха му хипноза и всичките му там методи, но нищо конкретно не разбраха. Само едно си повтаряше -Веселина, Веселина... Много чудно нещо! Винаги е говорил само за Геро, за Веселина до този момент не се сещаше, а сега само името и повтаряше, и започваше да маха с бастуна си в една посока. Накрая решиха да тръгнат след него да видят къде ще ги заведе. Селото възвърна тишината и спокойствието си. Пред кръчмата се събираха всички и луд Първан не спираше да им разказва приключенията си. Шегуваха се с него, че бил изнасилен от Веселина, която бяха прибрали на топло. Нямаше кой да и ходи на свиждане, затова го караха него. А той трепереше целия и крещеше: -Ба, щеше да ме затрие тази мръсница! 21 септември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  17. -Взимай си торбичките и на село. Не е за тебе столицата, момиче. Къде си тръгнала звезда да ми ставаш? Не знаеш как да се раздаваш, тогава няма и да получаваш. Беше и омръзнало да чува тези думи и то от хора,които е уважавала, в които е вярвала, но в определен момент излиза,че е сгрешила.Твърде млада беше, а направи вече няколко големи грешки в живота си. Страхуваше се от фаталните. Дано спре дотук. Нямаше си опора, гръб, това беше основното, иначе всичко си имаше. -Чуваш ли какво ти казвам? Лови първия автобус и при майка си. Там ти е мястото -продължаваше да крещи истерично женицата мислеща се за Богу равна. А тя, тя не беше от село. Родена беше в едно слънчево утро и усмивката и досега не слизаше от лицето и. Но сега не можеше да се усмихва. Нямаше на кого и за какво. Всички бяха настръхнали срещу нея, като свирепи вълчици. Какво искаха от нея, с какво толкова ги дразнеше? Малката и главичка не побираше всичко това. Не можеше да приеме, че има толкова много злоба и завист по света. Какви са тези сърца? Не, тези хора просто нямаха сърца, затова и са оцелели. Това бе първото правило за живота още, като дойде в столицата. Като в джунглата е -големите животни изяждат малките. Това не можеше да приеме, нечовещината в хората около нея беше голяма. Всички налитаха, искаха да ръфат от нея, да я разкъсат и то с такова настървение, на което би завидял и най големият канибал. С какво толкова ги предизвикваше? Не беше нито първата, нито последната тръгнала от провинцията за София. Гледаше през прозореца и изобщо не чуваше крясъците на тази злобна женица, която работеше с мръсни пари, използваше подчинените си по всички възможни начини -легитимно и нелигитимно. Прииска и се никой да не вижда, всички я дразнеха. Знаеше, че света е красив, но хубавото трябва сам да си го направиш. Знаеше, но грешеше. Все пак успя донякъде, но винаги се намираше човек, който да и подложи динена кора дори за най елементарното нещо. Не беше карък, но явно привличаше погледите и то лошите погледи. Пак стигна дотам, до красотата. Майка и я беше родила много красива, за което никой нямаше вина, най малко пък тя. Не беше и глупава, завърши си с лекота висшето образование. Притежаваше вродена интелигентност. Пречеше. Стигна до това становище и само то беше вярно. Пречеше на другите, които не са и не можеха да бъдат, като нея. Колко хора така си загиваха в провинцията, колко таланти умираха. Колко видни личности, гении бяха живяли в нищета по света, признати едва след смартта си. Далече беше от мисълта,че е от тях, но определено беше човек с главно Ч. Не че другите не го виждаха, просто не искаха да го видят. Така им изнасяше и за по сигурно нея просто трябваше да я няма. -Хайде измитай се, върви да пасеш овцете на село! Елица не издържа. Без дума да каже погледна първо в очите на тази освирепяла жена и с лека усмивка се отправи към вратата. Дори не я тръшна, въпреки обидите. "Убий глупака с мълчание" -Това и правеше, нямаше друг изход. Тя беше една, сама, те бяха много и кавито и да са много са. Явно светът не е така красив и съвършен ,както си мислеше доскоро. Тичаше надолу по стълбите, бягаше от крясъците на тази всичко имаща жена. Защо тогава тя беше такава? Нещо не се връзваха нещата. Не всичко е пари и слава, власт. Спря се долу на изхода, чудеше се накъде да поеме. В никакъв случай назад. Не е дошъл края на света, имаше още вяра, която я крепеше. Знаеше го, че ако сама не си помогне, никой няма да и помогне. Знаеше, че винаги има нещо по и по лошо. Спря първото такси и смутолеви: -На гарата. Когато пристигна там изведнъж нещо кресна в нея, някаква сила премина с голяма болка и стръв. -Нее....Извика така високо, че изплаши хората в чакалнята. -Не, никъде няма да ходя! Аз съм силна и няма да позволя тези мекотели да ме прекършат, да ме унищожат. Въпреки всичко, въпреки отровата им. Говореше си сама, не виждаше никой около себе си. Пое обратно. Пеша. Заваля дъжд, топъл дъжд, който топлеше измръзналото и сърце. Дъжд, който се стичаше по лицето и , по цялото и тяло. Беше цялата мокра ,но нищо не усещаше. Вървеше напред, не искаше да се връща назад дори в мислите си. Сложи точка, голяма точка. Започваше всичко отначало, но тук в столицата. Тя трябваше да се докаже на тези хора, които се мислеха за богове. Тя трябваше да докаже на себе си, че наистина е силна, борбена, че е човек в този животински свят. Посветено на две певици от "Пайнер", на които Мария Димитрова показа пътя обратно за в къщи и я послушаха, защото си бяха виновни. Едната отиде в Америка-роди, после се върна, другата отиде в Пловдив-роди -не се върна, а третата бе прогонена от самият съпруг на Мария Димитрова. Не бе.... послушна и си плати най жестоко. Защото с тях шега не бива, те се имат за Богове! По важно е дали Боговете ги имат за хора, за човеци! И какво следва. 21 септември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  18. Мая си поглеждаше часовника и нервно барабанеше с пръсти по бюрото.Чудеше се на музикалния си талант и се усмихваше.Но една мисъл не и излизаше от главата.Този нейният Зари, къде ли е?Защо не идва да я вземе от работа?Бяха се уговорили, но...! Хвана я яд и на песента, и на бюрото, че и на пръстите и.Стана права и се заразхожда из офиса.Беше се подготвила с подаръци и разни там вкусотии, ноЗари не идваше! Навън снегът продължаваше да вали.Борчето пред входа на сградата , в която работеше беше цялото бяло.Сякаш огромен бял калпак го беше похлупил.Колко е красива природата си мислеше Мая и гледаше през прозореца забързаните хора по улицата.Чудеше се на това несъответствие между двете неща -хора и природа.Такава хармония и красота в природата, а при хората не е така.Защо?Питаше се и не намираше отговор.В стаята беше тихо и спокойно, нищо не издаваше, че утре е Коледа.Нямаше работа днес, но се разбраха със Зари тя да го чака тук в службата и.Зимният пейзаж я радваше и изпълваше сърцето и с надежда, за любов, за светло бъдеще. Но това си беше природа, само природа, а хората, държавата бяха нещо друго.Мая не можеше да се бори с всичко това , което ставаше в тази страна, затова се и премести на работа в частния сектор.Надяваше се така да смекчи някои неща в живота си, поне малко.Беше убедена , че рано или късно дори училищата -всичките, ще станат частни.Знаеше, че от там идваше злобата на всички родители срещу учителите.Трябваше да се бръкнат в джоба да плащат дори основното образование на своите глезльовци.Знаеше го, нали доскоро беше учителка, а е и родител.Детето и слава Богу излезна човек и си пое пътя.Не можеше да остане в България.Някои го тълкуваха, като предателство и Мая също.Но Дидко така реши и го стори, а тя имаше само едно дете и то беше всичко в живота и.Сега е много добре.Има си семейство, дом, работа и много добри доходи там в чуждата страна.Какъв парадокс! Така излиза, че Дидко си няма Родина!Но така е, когато България е мащеха за своите чеда за сметка на чуждицата.Тази чуждица, която се е настанила тук и няма излизане.Мая се ощипа по бузката и се скастри на глас: -Стегни се момиче! Една птичка пролет не прави! Беше щастлива все пак, много щастлива.Свестните хора я обичаха.Намираха се и лоши и то доста, но прословута е българската злоба и завист.Това и на децата беше ясно.Погледна през прозореца, но не виждаше колата на Зари.Снегът беше спрял да вали.Слънчевите лъчи се опитваха да пробият път между облаците и разпръскваха светлина върху падналия сняг, който искреше! Толкова красиво беше сякаш бенгалски огън блестеше! На този бял фон всичко изглеждаше ,като във приказка.Сети се, че трябва да купи бенгалски огън за Нова Година.Тогава се надяваше синът и да си дойде за два три дни.Надяваше се! Вратата се отвори и Мая се сепна: -Майче, как си? Стига работи!Извънреден труд, безплатен ли раздаваш?-прозвуча гласът на шефа и. -Добре съм, карам я някак си! -Къде ще празнуваш Коледа? -Чакам един приятел.Цял живот чакам красивото и доброто да залее живота ми, но все не се получава! -Ще се получи!Тогава и там дето най не си очаквала.Ела в кабинета ми, ако обичаш!Искам да ти предам нещо. Мая се зачуди какво пък толкова има да и предава и то точно днес в навечерието на Коледа.Той никога не е показвал по специално отношение към нея.Взе телефона си с нея, с надеждата Зари да се обади и се запъти към кабинета на шефа си. Изненадата наистина беше голяма, една плюшена бяла мечка, голяма! И подаръка беше от непознат човек, приятел на шефа и, който искаше Мая да напусне тази работа и да се съгласи да работи при него.Заплатата щеше да е по голяма, но условията по тежки. На път, постоянно на път.Ще можеше по често да вижда сина си, да му ходи на гости.Мая се двоумеше и поиска дни за размисъл.Разбира се, че и дадоха няколко дена -до Нова Година. И все пак кафето на шефа и се стори горчиво.Тук имаше нещо гнило.Усещаше го с всичките фибри по тялото си, но не искаше да си разваля празника. Най после Зари се обади.Беше нервен и направо и нареждаше.Не го знаеше такъв. -Слизай бързо долу! Отвориха ми се куп работи за вършене и милион неприятности. -Точно днес?! -Да, точно днес! Никой не ме пита. Дядо Боже така е решил, а може би Дяволът. Мая вече тичаше надолу по стъпалата.Зари я чакаше в колата забил нос в куп папки и документи. -Е, какво, ще има ли Коледа? -попита го Мая с треперещ глас и усещаше , че няма да има отговор, поне този който тя искаше. -Да , миличка, ще има, но за малко. -Как за малко?Не те разбирам! -Ами така.Не съм сам.Диана си дойде от Италия.Довела е и детето и няма как, трябва да съм с тях. -Но защо, нали се разведохте? Всичко приключи, делата свършиха. Нали не искаше да я виждаш повече? -Това не е твоя работа. Аз имам дете, както и ти. -Аз също имам дете и бивш съпруг, но не си правя семейните празници с тях. Понякога, много рядко само синът ми си идва, но най вече за Нова Година. -Замълчи моля те, не злобей! Не разбираш, друг човек си , имам изгода от това.Диана ще си замине след Нова година с детето , но ще ми остави доста парички и ....подписа си.Този подпис, който толкова го чаках.Знаеш, че ги искам тези имоти, тези пари.Сега е съгласна.Намерила е някакъв богаташ в чужбина и тези дребни за нея пари не я интересуват вече. -Ааа, такава ли била работата!Ясно! На Мая и се доплака, но преглътна болката и сълзите.Той дори не я погледна в очите, а се ровеше из документите и папките си.Ръцете му трепереха.Беше като луд. -Съзнаваш ли какво вършиш?Разбираш ли, че ме губиш?-попита го Мая съвсем спокойно вече. -Стига глупости, Мая! Стискай зъби и палци, след Нова Година с тебе ще си бъдем пак заедно.Може и да направим едно пътешествие, е, не сватбено.Старички сме за такова, знаеш моите възгледи по този въпрос. На Мая не и се вярваше.Това не е нейният Зари, или просто е бил голям артист.Накани се да слезе от колата, но Зари я спря и реши да я закара до дома и. Там всичко ухаеше на бор и цветя.Много цветя от приятели, подарени за рождения и ден ,само преди два дни. Но тя беше тъжна.Сама. Пусна си класическа музика, която определено я отпускаше.Чудеше се на магията на тази силна музика.Чудеше се, как младите харесват другия вид музика...крясъци, рапиране и ориенталщина.Нещо напираше в гърдите и.Стягаше я.Искаше да заплаче, но не можеше.Изведнъж нещо се отпусна в нея,започна да вика и крещи.Надвикваше се с музиката.Някакви неопределени, неразбираеми срички, само едно-"Не!" се разбираше.Виковете преминаха в силен плач.Порой сълзи обливаха бледото и лице.Гримът и се беше размазал, лицето подпухнало.Самата тя се изплаши след като се погледна в огледалото.Беше силна, много силна жена, но всичко си имаше граници.Господ ли не беше с нея или дяволът прекалено я обичаше? На вратата се почука.Мая се зачуди да не би звънецът да се е повредил. Беше много разстроена, че да мисли и разсъждава и затова направо отвори. Пред нея в цялото си величие стоеше мъжът , който и подари бялата плюшена мечка. -Приемаш ли гости?-попита плахо мъжът и и подаде една голяма кутия. -Разбира се! Ние имаме с вас да решаваме един важен въпрос,но сега ли? -Не сега! Сега друг въпрос ще решим, ако не възразяваш? Толкова уверено звучеше гласът му, че Мая се изплаши.Покани господина в хола и отвори голямата кутия.Изненадата беше много голяма, а мечката този път малка-мече, едно сладко, бяло, плюшено мече.Явно това беше мечето на голямата мечка, която мъжът и подари в кабинета на шефа и. -Благодаря, но не трябваше!Какви са тези символични подаръци?- попита Мая и не скри радостта и вълнението си от вниманието , което и отделяше този непознат за нея човек. -За тебе, мила, за Коледа! Коледен подарък! Харесваш ми, нима не го разбра?Умна жена си, чиста , искрена, което рядко се среща в днешно време. Мая леко се усмихна, извини се и отиде в другата стая да оправи външния си вид.Чак сега се сети в какъв вид посрещна човека.Постави в ьгъла на хола малкото мече до голямата мечка и не скри радостта си от подаръците изписана с най красивата усмивка, която подари на този непознат човек.Мъжът изглеждаше щастлив и доволен.Не се чувстваше неудобно, явно много добре е бил запознат с обстоятелствата, с личния и живот.Но кой и откъде му е разправял за нея? Шефът и не знаеше всичко за нея или поне тя така си мислеше. Смрачаваше се! Двамата седяха на масата и държаха ръцете си.Гледаха се право в очите и се наслаждаваха на красотата на празника в душите си.На масата имаше всичко.Виното в чашата искреше и беше в тон с червилото, което Мая си беше сложила специално за госта.Беше красива и прелестна!Сияеше! Всичко беше като в приказка, като в сладък сън, толкова хубаво, че Мая не вярваше да е истина.Но беше истина, красива истина!Слави не беше сън!Седеше до нея, целуваше я ненаситно, навсякъде.Тя се чудеше на себе си как се стигна дотам, но се остави на чувствата, които напираха с все сила.Жадна беше за любов, внимание и уважение.Сега ги имаше и то от непознат човек.Не съвсем, защото все пак шефът и го познаваше, а той не се познаваше с какви да е.Коледната нощ настъпваше с цялата си прелест за Мая.Това беше най големия подърък, който и направи Дядо Господ.Така си мислеше Мая и беше вече забравила за Зари, който не се сети да и позвъни по телефона. И по добре.Двамата със Слави бяха толкова щастливи! Преместиха се в спалнята и там продължиха да се радват на щастието, което Господ им подари тази нощ -красива, снежна нощ,но топла.Изгаряща две влюбени сърца, помитаща всичко лошо и пошло от миналото. "Ой, Коледо, мой Коледо....." се чуваха песните на малките коледарчета.Децата от квартала явно бяха решила да изненадат живущите в него.Мая побърза да им отвори.Загърната в халата си и с най цветущата усмивка ги посрещна.Дари ги с орехи ,сушени плодове, пуканки и всичко каквото имаше.За някои имаше и дребни подаръци, сувенири.Днес беше решила да си поспи цял ден.Щастлива и доволна се отпусна на леглото унесена в мечтите си. Те бяха се превърнали в действителност, реалност,една красива реалност.Не я беше забравило и детето и. Дидко и честити по телефона и обеща със сигурност да бъдат заедно на Нова Година.Слави я обичаше, искаше да работи при него, да е до него, с него на път. Дълго време е чакал раздялата и със Зари. Знаел е какъв човек е Зари и какви ги върши. Най после щастието я посети. Цял живот чакаше този момент във всичко да и провърви.Надяваше се да не е само един кратък период от живота и. Мая нямаше право на опити, експерименти, на пробни периоди. Достатъчно беше теглила. Беше на възраст и трябваше да се радва на съдбата, а съдбата беше благосклонна към нея, направи я щастлива, малко късничко, но истински щастлива! 19 август 2019 .,Плевен Анита Христова Трифонова
  19. Вън продължаваше да вали и засипваше пътя, който минаваше покрай реката.Тя беше замръзнала и деца се пързаляха по леда, който с нищо не издаваше, че може да се пропука.Свилена очакваше гости за Новогодишните празници. Гледаше през прозореца и се наслаждаваше на тази красива зимна картина-приказка . Самата тя беше една красива приказка от приказките, но неизвестно защо нещо не се вместваше в този свят.Имаше доста хора , които я разбираха, но точно там, където очакваше разбиране го нямаше. Иначе кой не би я харесал както казваше леля и. Красива е като артистка, естествено красива.Трябваше да се надява на късмет,защото явно там, където Господ дава красота и ум Дяволът взима повече.Гостите трябваше да дойдат привечер и всичко обещаваше една весела Коледа. Майка и беше в чужбина и не беше я виждала от миналата зима. Нямаше да може да си дойде.Сестра и си имаше свой живот, много по различен. Свилена нямаше вина , че е по красивата, както и Рени нямаше вина,че на Свилена нещата в живота просто не вървяха.Рени от раз се влюби, омъжи се, остана в големия град при съпруга си.Добра свекърва,голямо и хубаво жилище.Вече си има и едно сладко малко момченце.Там цялото им семейство си имаха много успешен бизнес.Нали и майка и благодарение на тях се уреди на работа в чужбина.Чуваха се често и отзарана бе говорила с нея.За кой ли път майка и я канеше да дойде там при нея, но Свилена не искаше.Имаше си в България работа , която обичаше.Селото е голямо, природата красива,приятели малко, но ги има.За баща си не искаше да мисли.Помнеше как като малко я тормозеше, биеше...Заключваше я в стаята,когато не слушаше и получаваше в училище по ниски оценки от шестица.Но вече го няма между живите, така че само една скрита болка и остана в сърцето.Споменът си е спомен , много боли ,когато е лош и е за близък човек. Свилена знаеше, че на мъртвите всичко се прощава. Така както си гледаше през прозореца и разсъждаваше забеляза, че едно от децата на пързалката посегна да бие друго по малко и по слабичко.Свилена помисли, че ще спрат, но не...! Боят стана още по жесток и интересно защо едното дете не се отбраняваше.Другото, по едрото дете блъскаше , риташе ,извиваше ръцете на по слабичкото.Това не беше детска работа си каза Свилена и не издържа. Наметна палтото си и излезна от къщата.Тичаше с все сила към реката- пързалката, където боят продължаваше. Когато пристигна там видя кръв, много кръв по снега и битото в несвяст дете. Навярно имаше и счупена ръка. Децата пищяха и започнаха да и разказват, но тя нищо и никой не чуваше.Помогнаха и да качи детето в личния си автомобил. Там в поликлиниката беше ад, същински ад. Никой не и обръщаше внимание, а и родителите на детето не идваха.Трябваше другите деца да са ги известили за случилото се.Свилена тичаше,като обезумяла по коридорите на поликлиниката и търсеше свободни лекари.Всички кабинети бяха пълни, не знаеше, че в града са толкова зле нещата.В селото не работиха през тези празнични дни и тя се надяваше в града да помогнат на детето.Затова и не извика бърза помощ . Знаеше, че няма да дойдат навреме.Свилена вече забрави за Бъдни вечер.Беше оставила детето в колата и сълзи напираха в очите и.Доброто и сърце се пръскаше.Щом за децата не се мисли в тази страна, какво останало за възрастните.Тъжно, много тъжно и страшно за нейната България.Огорчена, обидена, изплашена Свилена излезе от поликлиниката и тръгна към входа на болницата.Там имаше само дежурни лекари и лежащо болни, но някаква сила я тласкаше натам.Пред входа беше спряла линейка и от нея излезна млад мъж в бяла престилка, навярно лекар. -Внимавай, момиче!Ще се убиеш! Свилена се усети чак когато се намери в ръцете му.Явно бяха се сблъскали.Започна да се извинява, а той се смееше. -Какво се е случило? -Ами такова...едно дете е в колата ми, много е зле! -Така ли? И какво му е на това дете? -Елате го вижте! Свилена се зачуди на смелостта и нахалството си.Това не беше тя, не беше в стила и, но заради детето вече не мислеше какви ги върши.Засипа с куп приказки лекаря, който само примигваше и смехът му беше секнал.Отидоха заедно до колата и за нула време детето вече беше в спешно отделение.Свилена се страхуваше за живота на детето, избягваше да го поглежда, а и лекарят се беше притеснил.Нещо твърде нехарактерно за лекари,медицински сестри, за медицинския персонал.Свилена знаеше, че лекарите не се поддаваха на чувства, съжаление,емоции и сантименталности.Това го разбра още тогава,когато баща и почина в болницата. И сега не се надяваше много, но този лекар явно и беше изпратен от Дядо Коледа.Зае се с детето и я успокои, че е живо с тежки травми от удари по главата,но ще живее.Чак сега Свилена се сети,че побойника беше със зимни кънки на краката си.Ужас се изписа на лицето и! Притесняваше се, че и родителите на детето все още ги нямаше. Не можеше да остави детето самичко тук в отделението.Седна на пейката в коридора и зачака. Беше забравила, че след няколко часа е Бъдни вечер. Не чуваше, не виждаше включения телевизор в коридора.Смрачаваше се. Обади се по телефона на приятелите си, с които щеше да празнува Коледа. Не можеше да остави детето, не можеше! Чудеше се какви са тези родители. Детето все още не беше в съзнание. Единственото , което разбра от децата е, че детето се казваше Данчо. -Къде е Данчо? Свилена се извърна настрани и видя до себе си една стара жена, която плачеше и не беше на себе си.Навярно това беше негова близка или баба.Опита се да я поуспокои,като и разказа случая и я заведе при лекаря. Оставаха няколко часа до полунощ.Като че ли нищо не се бе променило.Свилена пак гледаше през прозорца и се радваше на снега, който продължаваше да вали.Беше тиха, бяла нощ!Снегът навяваше тъга , но и задоволство.Тя беше спасила човешки живот.При това на дете-сираче.Още като малък Данчо е загубил родителите си в тежка катастрофа. Бил е на задната седалка и е оцелял по чудо. Отгледала го е баба му. Съдба! Отнякъде се чуваха викове и песни.Хората празнуваха. Свилена не можеше да пее, но когато е самичка си го позволяваше.Запали свещица и запя любимата си песен- "Дядо Господи прости ме моля ти се от душа С ум и радост надари ме да не мога да греша...." Не чувстваше глад. Изяде няколко плода и си легна.Коледа беше дошла, а с нея и добрата фея, на която Свилена толкова много разчиташе.Беше силна, много силна.Дори в самотната нощ тя не беше сама.С нея беше усмивката на едно невинно дете.Дете , чийто живот тя бе спасила. В ръката си стискаше зарчето , което Данчо и беше подарил за спомен.Хвърли го и ...шестица! Беше си пожелала Данчо да се възстанови и да и дойде на гости. Унесе се в сладък сън. Винаги си е мечтала да си има братче.Точно такова,като Данчо.Усмихна се и заспа. Една голяма коледна звезда надничаше през прозореца и обливаше със светлина заспалото, красиво лице на Свилена. Даряваше и мир и спокойствие, любов, красота...не само в съня! 19 август 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  20. Anita Hristova Trifonova

    ГЕЧКА проза

    Един ден ще го разберете. Ако можете поне някои душите си опазете. И ето, нека така започна.... Гечка дремеше пред компютъра и се чудеше на хорската простотия. Хем грозни,хем некадърни ами и обвързани. Коя семейна,коя сгодена, коя за девойка се изкарваше, коя за любовница в най добрия случай на някой от админите или приятелка на някоя обратна модераторка, каквито се навъдиха доста в последно време. Гледаше и се чудеше, и на мъжката наивност и глуповатост. Тези умници висяха пред компютрите си като пред празни ясли и нещо не ги свърташе на стола. Съпругите им ги чакаха всяка вечер кротко в спалните,но на мъжете им бе писнало с една и съща. Търсеха нещо по така и то в интернета. Тези сайтове за запознанства толкова "малко"останаха, че чата там хич не вървеше. Един от друг гледаха умниците наречени мъже. Патент стана първо да вкарат дамата в скайпа. Там няма накъде. Хем знаят коя е ,виждат я и после другото е по лесно,може и да не се наложи да ходят до тоалетната.Стиснали кълки на стола,някои с кърпичка в ръце гледат, като хипнотизирани голата мацка на камерата и пъшкат в двуглас. Е понякога има и тригласни изпълнения. -Дай си скайпа ма, к....во!Кво ми навираш телефона си?Кой ще ми плаща после сметката и за твоя кеф? -Нямам скайп бе, Спиро!- плачеше жената пишейки по издрасканата клавиатура на стария си компютър. -Направи си ма. Да не искаш да плащам по 200 лева сметка за едното .... -Хайде, Спиро, да си пишем на имела, като ти е скъпо по телефона да си гукаме. -Ама ти кво си мислиш,че съм умрял за твойта с...а? Ако знаеш колко и все младички ми се натискат.... Имат си скайп, не са като тебе скръмзи. -Добре де. Ще намеря някой да ми го инсталира пустия скайп, но после ако има последствия? Хайде, компютърът ми е стар,но тези чатове не ги обичам бе, Спиро! Мога да се изпусна и да кажа някоя глупост за смях пред народа.То сеира ни модераторите ще го гледат,то се знае ами и цял свят. -Ама ти си голяма овца! Цял свят прави любов на скайпа само ти се опъваш! Ами като го над...я, кво да правя? От жената вече не ми става, пък и тя не ми дава! Нали затова сте вие- свободните женички. Няма да ти стане нищо.Ще се поразголиш малко, ще попъшкаш и готово.Така няма изневяра, няма и болести. -Резил бе, Спиро, да седиш на стола пред компютъра гол с кърпичка в ръце! Аз не мога така. Тъпо е! -Аз пък мога.От теб се иска само да пъшкаш и да ми се голиш. -Ами нали си има такива порно филми,канали? -Брей, че си умна! Как така пред жената, та тя не знае даже, че имам камера. Компютърно неграмотна е. Лъжа я. Пък и друго си е да си го направим на момента така натурално по естествен път, кво ша гледам онези платени порно звезди повечето силиконови. Я виж ти какви ги имаш и то естествени! -Откъде ги видя бе, Спиро? -Усетих ги...усетих! Както и усетих, че направих бая сметка на телефона си заради тази твоята...а! Телефонът изпищя и угасна. Гечка разбра,че до тук беше това със Спиро. Тя не можеше да стои по цели нощи пред скайпа и да се прави на порно звезда,но явно за повечето мъже това беше станало жизнена необходимост. Не ги разбираше и се отказа вече да влиза в сайтове, особено в такива за запознанства. Дразнеха я тези хищни мъже и жени по сайтовете. Избиваха се помежду си за плячка и то каква... Цялата творческа интелигенция-морално пропаднала, разложена търсеше стимул,музата си в интернета, който прикриваше умело, анонимно пороците най вече дори на доста известни хора. Ще пиша,като мъж си каза Гечка. Ще им гледам сеира на тъпите копелдачки и перверзнички. Поне една нощ дано издържа, да се позабавлявам. Дано се не сетят да ми искат и те скайп. Циркът започна, но трая по малко от час. Не можа да го изтърпи. Като бесни кучки се надпреварваха да я свалят, предлагаха и какво ли не...услуги. Клюкаха я зад гърба си.Опитаха се да я използват, да си правят мръсно помежду си. -Боже! Какво нещо е женската злоба и хищност! Безсилието пред съперницата, която почти винаги е по умната и по красивата. Типично,като при кучките-помиярки. Тези дето тичат по улиците цяла нощ и песовете ги опрашват до контейнерите с боклука. Почти се съмна,когато Гечка се погледна в огледалото.Очите и плуваха в сълзи. Не знаеше от смях ли, от болка ли. Този неин народ, този неин пол- женски излезе по гламав от мъжкия, а винаги е смятала жените за по умни. Отвратена от всичко,което бе видяла досега в тези сайтове за запознанства и чатове Гечка посегна към телефона си и извика такси. Шофьорът я гледаше и и се чудеше. -Изглеждате ми порядъчна жена, а къде да ви карам по това време? -На плажа. -Защо? Да не стана аз виновен после? -Няма да се давя, господине. Когато стигна брега Гечка разпусна косите си и извади ножицата , която беше взела със себе си. С един замах отразя косите си. После не се спря, буквално кълцаше остатъка от коса по главата си. Срамуваше се заради останалите, които се наричаха жени. Знаеше, че ще трябва още и още да стриже, но това щеше да продължи фризьора и утре. Така както беше по къси панталонки се потопи във водата. Вълните я обливаха, сякаш я галеха, но това на нея не и хареса. Искаше по навътре да влезне, да се потопи цялата и да плува до сутринта, дано измие от себе си всичката тая мръсотия,която се полепи и пропи в нея от компютъра.Така и ставаше приятно, особено когато се скри под водата. Не помни колко време е била във водата, но трябва да е било доста дълго, след като видя човек от брега да и маха с ръце. Гечка не искаше и да чуе. Пак се скри под водата и вече край. Никой не можеше да гадае къде ще се покаже на повърхността на водата. Успя. По светло вече излезе от водата. Хвърли се на пясъка и така е заспала. Събуди я мъжки глас. -Моме, няма ли да ти стане множко да останеш тук и през деня? Гечка се събуди и побягна. Тичаше с все сила,бягаше накъде и тя не знаеше. От кого, съвсем пък не знаеше. Когато се усети беше вече в къщи, застана пред компютъра, навярно по навик. Тряс! С все сила го удари с първия предмет попаднал пред очите и. Телефонът и звънеше,но тя не го чуваше, не искаше да го чува, не искаше никой и нищо. Изкъпа се, облече новата си рокля,набра аерогарата. -Моля ви един билeт за... 17 август 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  21. Седеше и мислеше-доколкото му се отдаваше. В главата му се въртяха мисли от сорта какво да направи,че да спечели много пари. Да спечели, не да ги изкара,не да ги изработи. Човещина, вярно. Кой не мисли в днешно време за пари, за царицата пара, но...има едно но. Тя не мислеше за парите, дори ги мразеше, а точно тя му харесваше. Изяждаше се отвътре,че е толкова различен от нея пък го влечеше. Нямаха никакви допирни точки, никаква прилика -физическа и духовна. Едното единствено нещо по което си приличаха беше ,че обичаха да спринтират, да бягат на къси и дълги разстояния. Бягаха дори от себе си и то в моменти тъй важни за тяхното аз. Колкото повече бягаха ,толкова повече се приближаваха един към друг. Реши да я убие.Така ще се оттърве дори от мисълта за нея. Но не беше толкова лесно да се оттървеш от сянката си. Тя го преследваше навсякъде.Да харесваш не, а да обичаш неща, някой, а да искаш да се оттървеш от него просто от самото чувство на малоценност пред него е убийствено желание за смърт, за бягане от реалността. Бог наказва убийците, самоубийците, но това не го плашеше. Той не вярваше в отвъдното.Животът му почти премина и на стари години видя доста свои грешки,които не бе забелязал на младини. Но връщане назад нямаше. Живееше си добре.Съществуваше. Купуваше си всичко с пари, дори и жени -стар навик от младини. Все пак трепереше за живота си. Искаше му се да я надживее, поне там на гроба и да може да иде и да се открие, да му олекне. Поне там да бъде по силния,живия, надживял я, доказал се. Тя беше прекалено целомъдрена и умна, макар че не и вървеше, за което и той имаше вина. Но той не можеше да бъде като нея. Не вярваше в отвъдното, вярно, но се надяваше там да се срещнат един ден и да и докаже,че той по нищото от нея е живял там горе на Земята по пълноценно и повече. Че нейният Господ в нищо не и помогна. Стана от пейката и се запъти към центъра на селото вече съвсем опустяло. Младите се изнесоха в големите градове и в чужбина, а старите малко по малко си отиват, измират. Които оставаха бяха болни,отчаяни, самотни, затъпяли. -Бай Миро, къде си тръгнал? Имаш призовка, ела да ми се подпишеш. -Я че, от кой и защо? -Ами знам ли! Ще идеш този ден в съда и ще разбереш. Миро погледна хартийката, намуси се, опита се да я смачка, но не му се отдаде. Нямаше накъде, подписа се и се зарече да не ходи никъде. Чоплеше го за какво е това, но захвърли всякакви лоши мисли и тръгна към селската кръчма. Поръча си биричка и загледа телефона си.Беше от сина му, но почти никой не му звънеше. Синът му беше казал да му звъни само когато не се почувства добре или му стане скучно и страшно. Та то трябваше всеки ден да му звъни ако беше за това, но защо да го тревожи, той си има свой живот.Чудеше се, но не се реши да му се обади и да го попита за тази призовка.Имаше вътрешно усещане,че нещо е станало, става и ще става ако не отиде на делото. Изпи още една биричка и се запъти към къщи. Трябваше да нахрани кокошките, да погледа телевизия както винаги и да си легне. Сянката на онази жена още го следеше и това се засилваше с всеки изминат ден. Не спа добре, събуди го телефона. Изненадата беше голяма. Синът му го търсеше. Искаше среща, знаеше за призовката, но повече не каза. Не беше нормално той да ходи до града, но синът му настояваше. Бил много зает, а трябвало да поговорят на четири очи. -Какво ще хапнеш? -Не съм дошъл от село, за да ме водиш по ресторанти-ядосано каза Миро на сина си. Искри прехвърчаха пред очите му, беше бесен, но се държеше. -Татко, при мене идва една жена, която е завела дело срещу теб. Не знам откъде ми е намерила адреса и телефона. Знам че ти не си и го дал, но се притеснявам не толкова за материални щети, а за здравето ти. Реших първо аз да поговоря с теб,че да не се шокираш ако наистина идеш на това дело. -Изплюй камъка, казвай какво е станало. -Ами.....деликатно е. Жената е инвалид-с такава пенсия, която не я оправдава,че сега се е сетила да си търси правата. Иска да ти напомни,меко казано, че имаш дъщеря от нея. Дъщеря, която досега е била по санаториуми с разни заболявания още от дете. Имали сте връзка някога. Тя се е мъчела да премахне плода, но само го е увредила. След години като че ли всичко и се връща и при катастрофа остава инвалид. Разбираш за какво става на въпрос.За пари. -О, сине!Тази няма да стане. Може всяка да тръгне да ме съди, че преди много години имала дете от мене. -Може, татко, но тя не е някоя. И ти я знаеш коя е. Ако искаш ми сподели коя е и какво е била за теб, но трябва да решим какво да правим. Самият ти си много болен, стар и не можеш да се грижиш за двете жени, а аз не мога да остана безучастен. Тя може да е загубила време и.т.н., но може да докаже и с изследвания, че дъщеря и е от теб, ако наистина е така. Че тази нейна дъщеря- болна, дали я е захвърлила по санаториуми тогава и сега се сетила за теб с каква ли цел това също може да се докаже. Но няма начин да стане без съд. Сега оставаш тук, за да се срещнем с нея. Не ми казвай коя е, било е отдавна, бил си млад, а аз съм ти син, не мога да те съдя. -Аз сам ще се справя много лесно и завинаги с този случай, с тази... -Няма да ти разреша сам да се виждаш с нея. Няма. -Тогава за какво ме извика, за какво съм ти? Миро стана, погледна небето и очите му се наляха със сълзи,които синът му не видя. Беше вече тъмно, много тъмно. Беше тъмно и в душата му. Знаеше, усещаше ,че тази жена ще го убие, а не той нея. Гонитбата свърши, но не очакваше по този начин, не очакваше. Страшна жена, направо демон. След два дни имаха среща със жената поне според думите на сина му. Миро се дърпаше, но синът му направо го насили. В кафето беше доста тъмно. Само сервитьорката се белееше с оскъдния си тоалет. Добре че бяха далече от тон колоните, защото на Миро хич не му беше до музика. Някаква черна кола спря и един едър мъж изкара инвалидна количка. Жената в нея не приличаше на неговата бивша любима. Тази беше руса -навярно изрусена и с много ярко червило. -Здравейте! Вие ли сте Миро Илиев? -Да, аз съм. -Това е моята приятелка и клиентка. Ще ви оставя да си поговорите и ще помоля сина ви да ме последва навън. -Ти ли си, какво си направила със себе си, а сега и с мен ли? -Не, нищо. Това вече не съм аз. Бях онази, вече не съм аз, променена съм на сто процента. Животът е такъв, не можеш да ми се сърдиш, нямаш право. Момичето е твое и ще го докажа. -Но защо сега, защо? -Не съм и мислила за това, но трябва да се оцелява някак си. -Но аз нямам пари, знаеш го. Какво можеш да вземеш от мен? -Имаш син, много богат син, Миро! -Не закачай детето ми! Не вдигай майка му от гроба! -Не, Миро! Нямам избор. Всеки гледа себе си, нали, макар и късно да го разбрах? Аз лошата бях твърде добра цял живот. Бях. -Колко искаш? -Не, не искам еднократно. На делото ще се решат нещата. -Но ти си се свързала не с фондации, а с някакви съмнителни хора, субекти! Защо? До там ли стигна? -Боря се, Миро, както цял живот съм се борила. Само че сега по животински. И самият Бог ми е свидетел защо. -Сама си си виновна,беше пощръкляла тогава, гонеше висините, а аз се примирих с един обикновен живот, с една обикновена жена, която ме обичаше за разлика от теб. Но ти май не можеш да обичаш щом досега си останала сама? Твоят Господ те наказва, драга! -Аз пък тебе ще накажа, Миро! И както казваш моят Господ знае защо. Аз страдам, дъщеря ни също, а синът ти си не знае парите, ти си гледаш спокойствието, старините. -Жено, ти си луда! -Предложи го в съда да ме прегледат, хайде де! Ама тогава трябва да се разровят и в твоите епикризи. -Попитах те колко искаш? Ще продам всичко на село или ще ви го оставя там да живеете с дъщеря си. -С дъщеря ни, Миро! -Стига вече! Кога се сети, че е от мен? Но каква е гаранцията че няма да представиш фалшиви изследвания? -Ами твоят син да се бръкне в джоба и да плати други изследвания, с които да те оневини. Тъкмо ще спести срама от баща си, от младините му. -Ще те убия да знаеш, рано или късно ще те убия! -Не можеш,Миро. Голям товар носиш, голям грях. Пък и саката жена убива ли се? -Татко, ставай, ясно е че ще има дело. -Никакво дело, сине, няма да има. Тя е луда напълно полудяла и някои хора жадни за парите ти я подучват. -Ставай ,татко, до тук. Аз се разбрах с човека. Оставаше един ден до денят на делото. Миро съвсем се беше съсипал, но добре, че синът му щеше да дойде да го вземе с колата. Зала номер 8. Не му харесваше това число ама хич. То бе рожденната дата на това изчадие, което го бе довело тук на стари години, тук на съдебната скамейка. Краката му се подкосиха, когато видя младо момиче напълно одрало кожата му. Приличаше на него, меко казано. Само дето беше много бледо и слабо с блуждаещ поглед и треперещи ръце. Момичето изглеждаше много зле и го поддържаше същият оня мъж, който беше на срещата му с бившата му изгора. Разбра, че това е дъщеря му, усети го. Прииска му се да не е жив. Погледна сина си, който му кимна окуражително. Делото се проточи и всичко мина без инциденти, но Миро беше решил вече. Не можеше да спести срама на сина си. Помоли го да го изпрати на автогарата и го целуна, както никога не го бе целувал. Напусна завинаги големия град откраднал сина му -едничката му радост. Нямаше сили да тича по адвокати, нямаше и пари, но и нямаше желание. Искаше да иде при съпругата си-единствената жена, която го е обичала истински. Прибра се, нахрани кокошките, сложи им храна за дълго и провери капаните за плъхове. Бяха хванати точно два. Аз ще бъда третият си помисли Миро и се усмихна сам на себе си. Изгледа новините и се обади на комшията си бай Станой. -Станойчо, след половин един час ми се обади, ела у дома да не се вмириша. Засмя се за по сигурно. Станой си помисли,че Миро се шегува, както винаги е правил още повече, че трябваше да е щастлив от гостуването при сина си в столицата. Миро влезна в мазето и намери бурканчето с отрова за плъхове. Беше останала малко, но вършеше работа. Ръката му не потрепна. След това прилегна прегърнал портрета на съпругата си. Гледаше в тавана, където виждаше само звезди и чуваше някакво пръщене на клони. Сети се за миг, когато за първи път облада бившата си любима. Беше в гората. Изкрещя с последни сили: -И сега не ме оставяш, долна жено! Остави ме спокойно да умра с портрета на съпругата си в ръка, да умра последно с мисълта за нея. 13 август 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  22. Джена! Взимай двете чанти и отивай на магазина! -Не се чувствам добре, уморена съм. Имах днес шест часа. -Няма кой, знаеш го. Брат ти е малък. От вчера Джена нещо не се чувстваше добре, нещо се въртеше в главата и, усещаше го , но не знаеше какво е. На всичко отгоре леко и се виеше свят. Постоянно си мислеше за болести откакто оперираха майка и от рак. Лекарите казваха, че е доброкачествен, но знае ли се , Божа работа! Едва изтърпя глезотиите на продавачката в магазина, напазарува и потегли натоварена обратно към къщи.Този баир, който изкачваше винаги на връщане от училище, от магазина и се виждаше като Хималаите. Не обичаше много движението, спорта, но и беше писнало всичко в това село. Познаваше до болка всеки ъгъл, завой, улица, близката гора и старата воденица. Там долу в дола имаше и една чешма, която и беше любимата. Селото си имаше водоснабдяване и канализация, но Джена си ходеше редовно за вода на чешмата колкото за нея. И сега съчета ходенето до магазина с това до чешмата. Натовари се повечко и затова се спря да почива още на първите двадесет метра. Изведнъж чу глас зад себе си: -Дай да ти помогна, миличко! Обърна се назад и видя непознат млад мъж да посяга към чантите и. Мъжът имаше златна халка на ръката и беше много красив. Джена разбра, че е женен, но какво пък ще и помогне само, макар че вътре в себе си усещаше, че и харесва. По пътя я разпитваше за какво ли не, дори за брат и. За себе си нищо не казваше, което я подразни. Когато наближиха до тях, тя пое чантите от него и заедно с бутилките вода натоварена се промъкна през открехнатата порта. Баща и явно я беше забравил отворена, когато е вкарал колата в двора. -Къде се запиля, Джено? - увика я майка и. -Тежеше ми, движех се бавно , на почивки. Печеното пиле с ориз в тавата и се стори блюдкаво и стана от масата. Не и се ядеше дори от десерта , който обожаваше. Затвори се в стаята си и се хвърли на леглото по очи. Така и заспа. Когато се събуди беше вече тъмно, а не беше учила по нищо. Но все тази, в къщи никой не я караше да учи, а само да работи. Беше последна година ученичка и това го използваше като оправдание. Попрелисти учебниците, написа едно домашно и пак легна.Образа на мъжа не и излизаше от акъла. Все го виждаше пред себе си натоварен с нейните чанти и с онази убийствена усмивка. Къщата беше утихнала. Джена сама се разполагаше на втория етаж, беше като царица. Когато имаше много да учи брат и носеше храната горе. Дочу тихи стъпки по стълбите, но беше доста късно за нейните хора да я безпокоят. Стълбите бяха външни , а Джена беше забравила да заключи входната врата на етажа.Когато подскочи за ключа беше вече късно.В стаята влезе мъж.Този същият, с който се запозна през деня. Зачуди се как е посмял и смутолеви набързо: -Кой те пусна? Вън портата е заключена. -Аз съм супермен, малката! За мене няма прегради и препятствия. Джена се подразни и мислеше вече да извика, силно да крещи, но като че ли беше онемяла.От страх ли, от що ли загуби глас.Седна треперейки на стола и загледа мъжа право в очите.Не и приличаше на престъпник, но знае ли се? -Ти няма да ме изгониш , нали?Знам че ме харесваш!-говореше и ласкаво той и започна да я гали първо по косите.Джена беше като хипнотизирана, не се дърпаше и не усети кога я положи на леглото.Чуваше само нежните му думи, които галеха слуха и.Усещаше дъха му и тръпнещото му тяло.Беше слаба, много слаба и тежкото тяло на мъжа я смазваше, но и беше хубаво.Не искаше да мисли за нищо и за никой.В стаята беше тъмно, вратата беше заключена, а тя, тя изпитваше блаженство и желание.Това желание я подлудяваше и не се спря.Той и помогна, беше опитен зрял мъж.Къщата спеше.Отвън се чуваше глас на птица.Луната хвърляше светлина върху мускулестото тяло на мъжа и тя се наслаждаваше на красотата му.Самият Господ ли и го изпрати и то точно сега се питаше Джена и не намираше отговор.Нищо не знаеше за този човек, а докъде стигна с него.Тя се чудеше на себе си, чудеше се защо не намери сили да стане, да спре съдбата.Не можеше.Беше и много хубаво, не искаше да спре това, което получаваше от мъжа и я подлудяваше.Той проникваше в нея с цялата си сила и мощ, говореше и тихо и нежно,целуваше я навсякъде.Не искаше това да спира.Толкова много ласки, любов.Толкова страст и желание Джена и във филмите не беше виждала.Мъжът стана и тихо както и дойде излезна от стаята.Едно, две, три...четеше стъпалата след него Джена. Накрая всичко утихна, дори птицата спря песента си. Джена се срамуваше от себе си , но беше щастлива, много щастлива! Минаха няколко дни , но мъжът не се появяваше нито по улиците, нито у тях. На Джена и стана мъчно за него и се чудеше къде да го търси.Единственото което знаеше за него е името му и че е от работниците, които са командировани от града в селото и.Строежът на центъра на селото никога не я е впечатлявал, но сега се заглеждаше там като минаваше.Уви! Мъжът го нямаше.Другите работници я задяваха, но тя беше тъжна и не им обръщаше внимание.Мина цяла седмица. Джена имаше чувство ,че полудява.Не можеше вече да се контролира и започна всяка вечер да плаче.Защо и тя не знаеше.Мъжът беше семеен, доста по голям от нея, кой и е крив?!Тя знаеше това от самото начало, но не приемаше реалността.Живееше в друг измислен свят, свят само за нея и него.В къщи я бяха забравили.Училището не и вървеше.Не и се учеше.Нищо не и се правеше.Изхвърляше храната, която брат и носеше.А долу със семейството си не помнеше от кое време не е седяла на масата.Майка и беше решила да я води на лекар , но все не и оставаше време. Тази събота нищо по различно не и обещаваше.Събуди се рано, много рано.Излезна на двора, обиколи го два пъти и после на улицата продължи разходката си.Беше някъде към пет часа сутринта.Когато стигна центъра на селото от пряката уличка Джена дочу женски плач и мъжки псувни.Джена се скри зад оградата на близката къща и какво да види.Това беше той, нейният любим.Видя и жената, която плачеше и му се молеше.Беше бременна и много красива.Колата на която се беше подпряла имаше Софийска регистрация.А той, той не беше този, който Джена познаваше.Беше един раздърпан, пиян или луд, но не и нормален.Държеше се отвратително с жената и дори я удари.Тогава Джена не се стърпя и се показа.Самата тя се чудеше на смелостта си, но съзнаваше, че така сама си помага , а и на жената.Този мъж вече ще е умрял и за двете си мислеше Джена. -Ти ме следиш?! Защо не си в леглото? -Това ли е момичето?-попита жената. -Не, това е дете! Не виждаш ли? Джена изтръпна, прииска и се да го удари, но се сети къде се намира и се спря.Беше излязла от прикритието си и гледаше, слушаше...Не вярваше, по точно не и се искаше да вярва в нищо и на никой.Но истината блесна в очите и.Мъжът прегърна жената, влезнаха в колата и заминаха.За нея нямаше дори едно сбогом.Тя не разбра как стана така, че след като я удари, тази жена се качи с него в колата.Как ще живее с него и как ще го дари с дете?Как ще възпитават това дете?Явно беше, че детето е от него.Но къде е бил той, с коя е бил, когато жената е пристигнала с колата и то чак от София?Това Джена така и не разбра.Тръгна за в къщи хълцайки по пътя.Този път се отби на първия етаж.Майка и беше будна и я чакаше.Разказа и всичко.Една голяма сълза се отрони от очите и, но нищо не каза. Джена разбра колко много е загубила с недоверието си към майка си досега и и стана много тъжно.Но не беше късно.Животът тепърва за нея започваше, широко отваряше вратите си за нея.Това беше първият и урок.Прегърна майка си и я целуна.Не помнеше от колко време не я е целувала.Заедно излязоха от къщата -майка и на работа, а тя на училище.Беше помъдряла. Усети сила, голяма сила в себе си и виждаше напред, знаеше какво иска и как да го получи. Вече нямаше право на грешки! 06 август 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова
  23. Нейна сянка - на Глория и Фильо - Илия Загоров Проза, авторово А.Х.Т. sekirata cekupama
  24. Anita Hristova Trifonova

    Плувкинята

    "Осъдени души" -музика, проза А.Х.Т.sekirata cekupama - Плувкинята
  25. Търкаляше се прасето в кочината си и колкото повече се търкаляше по хубаво му ставаше. Не си знаеше породата, но това не го бъркаше да държи на своето аз. Източно балканска свиня му викаха, но му се щеше да е така рядко срещаната порода куне - куне тъкмо британската телевизионна водеща Джонатан Рос ще си го купи. Тя си пада по тази порода пък и прасето си обичаше изявите дори и тук в кочината. Нямаше значение колко братя и сестри ще го гледат. То беше адски изобретателно, чак мехура му се пукаше от кеф. Но за какво му е този мехур - очите, очите му бяха по важните.Били свински! Каквито и да са , но са червени и на фона на черната кал,с която беше покрито блестяха, като две червени мъниста. Прасето вършеше толкова свински неща, че му беше омръзнало да чува ругатни по свой адрес. Грухтеше и се правеше, че не чува.Вършеше си свинските неща необезпокоявано от никой. Беше му хубаво. Не можеше да се оплаче. Стопанката му носеше редовно храна, почистваше редовно кочината, но нещо му липсваше. Самото напрягане да се опитва да мисли го изморяваше, затова я караше по лесният начин. Яде, търкаля се така както само то можеше и спеше. Сънят му бе свински, какъвто му бе и животът. Беше видяло какво стана с неговите братя и сестри. Знаеше, че и неговото е неизбежно само дето не се досещаше защо още не са го приклали. Имаше килограмите, които му тежаха, имаше ги и хората за софрата. Прасето си очакваше съдбата, но въпреки всичко с всеки изминат ден животът му ставаше все по мил и по скъп. Свински живот или живот на свиня - все тая, но прасето гледаше на нещата не точно по свински. Знаеше, усещаше, че всичко около него е много по свинско и то просто бе перлата в този свински живот. Но тази сутрин нещата не бяха като всяка друга сутрин. Стопанката не му донесе храна. Чуваха се много гласове откъм къщата. Неспокойно му беше. Каквото и да става едва ли точно днес ще го заколят, но все пак знае ли се. Започна да грухти по силно и излизаше така, че грухти, защото е гладно, но то си знаеше, че не е затова. Беше вече сигурно , че днес денят му ще е последен от свинският му живот. Бутна с муцуна вратата на кочината и като никога тя се отвори. Разтича се из двора, подгониха го деца, доста деца непознати за него. Успя да види с малките си червени очи големи черни коли в двора. Изплаши се и не му беше до гоненица.Така или иначе нямаше къде да бяга, външната голяма порта беше затворена. Реши да се скрие.Така и така ще се умира, но поне не искаше да е храна за тези чужди хора. Не ги видя всичките. Само един от тях видя и му беше достатъчно - едър, широкоплещест с голяма, гола глава. Прасето се спря за миг пред него и впери червените си очи в човешките. Нищо. Гледаха пусто и мъртвешки. Нямаше страх, радост, нищо в погледа на човека. Не помръдна от там, а беше и гладно. После...нищо. Дойдоха няколко още като този човек и го хванаха. Привързаха го за вратата на кочината. Май заради него я бяха свалили, а преди това не заключили. Последното, което прасето видя бяха много хора над него и всичките едри, потни с ококорени очи. Не видя ножа. Квичеше колкото сила имаше, но хората си разговаряха спокойно и...толкоз. Като че ли никой не го чуваше. В миг всичко утихна и потъна в мрак. Пренесе се в друг свят - различен. 06 април 2019.,Плевен Анита ХристоваТрифонова
×
×
  • Добави ново...