Филтри за търсене

Не желая повече да те обичам и за среща с теб няма да тичам, не е това голямата любов, сърцето ми отправя зов в треперещия глас на тишината, с милувка, със целувката на мрака нов път от днес аз ще поема, съдбата си в ръце ще взема. Голямата любов не е това, друг път душата ми избра. 08 ноември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Едно приятелство, един човешки път чертае моята съдба. И аз блестя от свежи мисли и идеи. Къде остана ти? В миналото мое с молитвата, която сгрява и живота продължава или завинаги при мен оставаш, и лошото забравяш? 22 октомври 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Не се усмихвай тъй ехидно! Не ме обичаш. Очевидно. Нямаш срам и страх от Бога, да те забравя искам, мога! Какво е днес една любов във тоз живот разгулен, нов път без тебе ще поема, откраднатото мое ще си взема. 20 юни 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Не желая повече да те обичам и за среща с теб няма да тичам, не е това голямата любов, сърцето ми отправя зов в треперещия глас на тишината, с милувка, със целувката на мрака нов път от днес аз ще поема, съдбата си в ръце ще взема. Голямата любов не е това, друг път душата ми избра. 10 юни 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

С Айшето беше дошъл целият цигански род на аерогарата да я изпрати за в странство. Беше джебчийка от класа и там в чужбината я чакаха братята и сестрите и. Онези там цигани и тези тук в България очакваха от нея много пари. Тук в България вече няма почти нищо за крадене. Там по чужбината е друга работа пък и водят се български граждани. Да им е хак на българите, че ги представяме навън. Ходят на училище, образовани пък нямат акъл да си оправят живота и държавата. Тогава няма как да имат и двете. Рано по тъмно си пращат децата по ясли, детски градини, на училище, болнави. Бързат за келявата си службица и заплата, за които треперят и продават мило и драго. Дори си правят мизерии помежду си, злобеят, завиждат си , чак пък единни! Обричат децата си на нищета и глад, виждат го и знаят, че и в чужбина да изпратят децата си повечето не са добре. Несъзнателно или не тровят и ги убиват. Е, не че ние циганите не го правим, ама го правим с далавери, гяволук, с акъл и то за много, много пари. Не купуваме изписаните лекарства от лекарите по клиниките , а направо си лежим там – там всичко ни дават и топло и баня. Чак пък на детска градина и на училище да си пускаме децата, да не сме луди! Да боледуват там и гладуват ,а за това време там могат да краднат нещо и да се климатизират, закалят повече навън вместо да стоят затворени и да зубрят. Налага се понякога да натупаме някой лекар или лекарка, но то профилактично, да бъдат с нас внимателни .Наистина има файда, лекарите омекнаха при нас дори когато ни боцкат децата им викат –милото, да не повярваш! Но страхът и боят е голяма работа! По богатите българи се уреждат в частни клиники ,но и тях ги изработваме по после. Българите какво, коне с капаци са. Ходят на някаква си работа, децата им от малки болнави, астматици, наркомани, пияндета, проститутки ….То нашите циганки по магистралите са по добре финансово от българките –надути, подпухнали от силикона в гърди и уста, и къде ли не! Защо трябва циганката да работи в тази отиваща си България, българите си отиват вече и по после циганите няма кого да крадат, кой да им изкарва помощите и да им плаща сметките и всичко. А сега и докога ли българите нека си работят, да се учат. За циганите всички врати са отворени, живеят спокойно с музика - кючеци по кварталите. Българите търпят, няма накъде. Нападат се и полицаи, не само лекари. Няма тежко осъдени цигани, както и закони не ги ловят. Що да работят има кой да им дава пари наготово та и помощите от чужбина, които ги ядат българските управници , затова ще защитават циганите. Ама това -роми го няма наистина никъде, циганите са си цигании не е обидно, само в България го измислиха, внедриха - роми. Българите се топят остават, живеят по хитрите и дебелокожите, крадците, престъпниците и убийците. Ние циганите сме оцеляли и ни има по цял свят защото сме хитри, нека ни се смеят българите ,че сме необразовани и мързеливи. Така си разсъждаваше Айшето и погледна изкосо българката с два големи куфара седнала срещу нея. Беше самичка горката. Айшето изпрати една ехидна усмивка на българката и реши да я заговори. Няма как да не носи пари в себе си, макар че не искаше още от България да си има неприятности и да се напиня за дребни пари. Беше сигурна че българката нямаше много пари ,но това и беше занаята, познаваше ги от разстояние с чуждите. Виж с циганите някак си шега не биваше. Нейните хора се бяха разпръснали в салона да и купуват туй онуй за из път. Иначе тя имаше пари, но бе им оставила доста, знаеше и те знаеха, че там ще се оправи и ще бъде много по добре. Тези европейци са много прости хора, наивни. Ана не беше от най бедните, личеше и по дрехите и куфарите, но беше с матова кожа и много дълга светло кестенява коса. Двете малко си приличаха. Тя не обърна внимание на Айшето и изпращачите, но си придърпа куфарите към себе си. -За къде си, мила? Да ти кажа нещо, какъв мъж те чака там. Ана не отговори, изгледа на свой ред усмихнато Айшето, с което показа, че не и пука от нищо, дори не се страхува да говори с нея, но си има нейни си работи и не и е до приказка. Айшето бе и нахално, даже много повече от братята и сестрите си и продължи. -Няма да те крадам, симпатична си ми, нищо че си българка. Епа, не си от нашите макар че си малко мургавка, но това белите хора с бялата кожа са никакви, все болнави и негодни. Ти ми изглеждаш оправна и не само заради цвета на кожата си. Изключение си от българките –едни такива глуповати, наивни, смотани и много бедни, а богатите не знаят как да се запазят, от лакомията си страдат. -Ама ти много знаеш, да не си учила в Калифорнийския университет? -То не е до учене, миличка и ти по добре от мен го знаеш. -Знам, знам и затова съм тук-каза Ана и реши да сложи циганката на мястото и . -Тук нещо става течение, ще се изместя до бюфета, но преди това ще ми върнеш ли телефона, че имам обаждане. Айшето се опули, бръкна в пазвата си и подаде телефона на Ана. Защо го направи и тя не разбра, беше в шок, българката я гледаше с очи на ястреб. Тази няма как да е българка си каза на ум и я изгледа от глава до пети. Ана пое телефона си, не благодари. Усмихната отдалечавайки се от циганката при която вече се бяха върнали нейните хора. Разкрякаха се на цигански и по младият тръгна след Ана. Но Ана знаеше, чуваше, разбираше. Тя бе рожба на циганка и българин. Майка и беше най красивата циганка, затова и излъга баща и ,който по късно я направи проститутка. Ана не мразеше родителите си, но кръвта говореше в нея, а тази ще се опитва да я хитри. Циганинът който тръгна след Ана след няколко опита да я заговори се отказа след като тя му каза на цигански неща ,които той не очакваше. Той се изсмя гласно и се върна при Айшето и другите цигани. Всичко като че ли се успокои и самолетът вече пореше небесата. -Затегнете коланите, принудително кацане-съобщи стюардесата. Айшето се стъписа и най напред погледна и потърси с очи Ана, която беше видимо спокойна и гледаше замечтано навън. Като че ли не чу стюардесата. Когато самолетът се приземи в него нахълтаха полицаи. Айшето не им разбираше езика, но явно Ана разбра какво е станало и направи необходимото. При проверката на документите вече се казваше Айше. Автоматично и багажът На Айшето бе станал неин. Изкараха циганката с двата куфара, а тя крещеше ,че не са нейни. Показваше снимката на документ и се опитваше да докаже ,че това не е тя, но Ана просто вече я нямаше около нея. Самолетът излетя и на следващата аерогара Ана вече я нямаше, кога и къде бе изчезнала никой не разбра. Претърсиха самолета, но нищо не откриха. Под една от седалките се търкаляше гумено топче от тези , с които малките деца играят. Никой се не сети да го прибере. Беше изритано навън от претърсващите самолета. Полицаите очакваха куфари с дрога . Но …нямаше. Когато самолетът отново излетя един костюмиран мъж в дрехи на служител на аерогарата отиде до мястото където бе изритано топчето. Наведе се и го прибра. В тоалетната се преоблече и хвана такси. В хотела го очакваха. Предаде им стоката-блестящ диамант на много голяма стойност. Ана свали перуката и се разсмя на глас. Искаше си дела. Подадоха и куфарче с пари ,но тя отказа. Тръгна си. Те и се изсмяха с думите: -Глупава българка! Ана измърмори: -Да, ама не. Няма да е вашата. Вече летеше в друг самолет за другия край на света. Нямаше желание да се връща в Европа, та и Америка не я блазнеше. С този диамант в подплатата на ръкавиците си, които не сваляше през цялото време животът и в Индия ще бъде рай. Никой няма да може да я открие там. Беше си избрала държавата. Беше сама, но жива, не като баща си българинът, който крадците на диаманти убиха . 05 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

И тази сутрин Стела се събуди сама.Това повече не можеше така да продължава! Нямаше сили да се бори със съдбата и с него също. Беше си внушила че той, че само той е мъжът за нея, че само той може да бъде баща на децата и един ден. Мечтаеше си за момиченце с руса плитка, дори си го представяше - едно такова с живи очички. Не бе задължително да има неговите студени, сини очи. Но нещо не се получаваше.Вече пета година е с него, а желаната рожба я нямаше! Беше сигурна,че затова Наско не бърза и с брака. И двамата не държаха на тази подробност, но все пак детето трябваше да има семейство. На това тя най много държеше.Беше се втренчила навън през прозореца и като че ли искаше да накара слънцето да изгрее. Но вън бушуваше буря! Капките чукаха по стъклото на прозореца и като гвоздеи се забиваха в сърцето и. Пак с колата е излезнал, което означаваше, че скоро няма да се върне. Може би пак късно вечерта? Питаше се сама и сама си отговаряше. Знаеше не, но усещаше,че от доста време Наско бе станал затворен в себе си, почти не говореше.Беше много умислен и не искаше да слуша дори любимите си рок състави.Избягваше погледа и когато тя го целуваше. Не я беше забравил като жена, но някак си всичко се беше превърнало в навик от негова страна. Болеше я много! Тя го обичаше истински.Всички и казваха, че трябва да се отпусне за да е щастлива, да направи и него щастлив. Но той не и даваше тази възможност.С всеки изминат ден той се държеше по странно. А тя го обичаше, толкова много го обичаше! Дъждът валеше...В душата и цели пороища я заливаха.Стана и студено, адски студено. Усети, че краката и се подкосяват, но не падна.Бавно се свлече на пода и...утихна. Големи, бели петна пред очите и я заслепяваха, чуваше крясъци, звуци някакви и ...толкоз. -Стела, как си миличка? - дочу в просъница името си. Отвори очи и занемя! Огледа се, разбра ,че няма лъжа и измама.Беше в болница.Само една сестра се суетеше около нея.Чу пак този приятен мъжки глас,който много приличаше на гласа на Наско. Стана и приятно, но мъж нямаше в стаята.Защо? Къде е Наско? Какво ставаше с нея? Надигна се, но и се зави свят и падна обратно в леглото. -Стела, кажи че си добре! Аз го виждам, но искам ти да ми го кажеш. Не, това вече беше прекалено! Стела събра всички сили и извика: -Сестричке, защо съм тук? Сами ли сме? Медицинската сестра рязко се обърна към нея и я изгледа с пронизващ поглед. -Спокойно, драга! Сега ще ти бия инжекцията и ще заспиш. Имаш нужда от сън, от много сън. -Не, не искам да спя! Не ме приспивайте, кажете ми къде съм?Какво става с мен, къде е Наско? -Няма го Наско! Не ти и трябва, миличка! Сега не е момента да ти обяснявам защо си тук. Жива си!Това е най важното.Сега спи, нужен ти е сън. Стела неможа думичка повече да каже, затвори очи и потъна в мрак и тишина. Слънцето надничаше между клоните на брезата.Там някъде пееше птичка и се чуваха гласове на деца, които играеха на дама. Чаят беше изстинал, а Стела го обичаше горещ нищо че беше лято и доста топло. Беше седнала на пейката в беседката подпряла с ръка брадичката си и наблюдаваше играта на слънчевите лъчи с листата на брезата.Сякаш танцуваха някакъв непознат, невиждан танц. Люлеехе се в ритъм, а Стела толкова искаше да им пее, но не можеше.Сърцето и плачеше! Трябваше да се радва,че е жива, че разбра доста неща за живота, за измамата и лъжата, за мъжете. Не се радваше вече, но и не плачеше. Очите и пресъхнали гледаха нагоре между клоните и там виждаха само едно -лицето на Наско. Този нейният Наско, този на който тя вярваше безпрекословно. Този Наско, който за нея би трябвало да е мъртъв. Където и да е сега той е щастлив, навярно защото нея я няма. Тя вече не му дотяга с присъствието си и с любовта си.Все още не се беше освободила от спомена за онези дни , когато едва не умря и то по негова вина. Все още не можеше да приеме за истина това, което животът и поднесе. Това, че точно той желаеше нейната смърт! А тя искаше деца, много деца от него.Обичаше го, беше му вярна и предана.Все още не можеше да повярва, че всеки ден е поглъщала отровата със сутрешното кафе, с водата, с храната...Все още не можеше да повярва , че е жива, че е оцеляла. Определено Бог има заслуга за това, за това да е жива сега и да се радва на слънцето и природата. Но хората, хората за нея бяха друго нещо -герои от някакъв филмов сериал, който тя не признаваше.Не признаваше нито режисурата, нито сценария. Артистите бяха за нея кукли, фалшиви човечета на батерии.Стела познаваше и истински човеци, срещна ги когато умираше, когато се прощаваше с този свят, там в болницата. Но те както и няколко приятели от детските и години са твърде малко, за да си промени мнението за хората по света. -Стела, заповядай на обяд! - Чу се глас от къщата , в която Стела живееше от една година със своя съпруг. Вярно че е доста по стар от нея, но я обичаше така както Наско не можеше. Буквално я носеше на ръце. Тя се страхуваше нещо да поиска ,защото знаеше ,че той никога няма да и откаже. А тя искаше само едно-да може да го заобича така както обичаше, а навярно и все още обича Наско. Но това най голямо за нея желание Ангел не можеше да изпълни, въпреки Ангелската си душа.Той знаеше, че сърцето на Стела все още бие за Наско,, че нощем в леглото скрито плачеше.Знаеше, но се надяваше времето да излекува раните.Уви! Стела се познаваше и знаеше, че това няма да стане. Знаеше,че физически оцеля благодарение на Бога и лекарите, но духовно е загубена. Сърцето и принадлежеше само на Наско. Наско - нейният убиец! Това противоречие я убиваше и не можеше да се справи с болката и с желанието да забрави всичко, да забрави миналото. Рибата беше вкусна, но тези костици я дразнеха и я караха да мисли глупости.Мисли за живота и смъртта от която Стела не изпитваше никакъв страх. Ангел беше много добър готвач, къщовник. Този мъж заслужаваше да бъде обичан, да има жена, която да го дари с деца.Първата му съпруга се е споминала още в медения им месец. Загадка! И досега Ангел не поиска да и разкаже как е станало. Но доста време след това той не е искал и да чуе за жена.Толкова време мина, но времето не лекува! В това се бе убедила Стела. Ангел трябваше да иде до службата по работа, а Стела кротко му обеща , че ще си полегне да почине малко.Остана сама в къщата, както и друг път, но този път и беше някак си много по пусто и страшно.Усещаше някаква чужда сила в себе си. Усещаше,че нещо я тласка към необмислени постъпки. Знаеше, какво иска. И се предаде! Дълго време стискаше зъби, потискаше всичко в себе си, защото те сълзите и те свършиха! Не помни от кога не се е усмихвала и смяла на глас.Започна да пее с всичка сила. Пееше онази песен на майка си, най хубавата: "Ти си ми, мамо, Златица, със снага вита лозица!" Всички трябваше да чуят тази хубава песен.Така си мислеше Стела и не и хареса мястото "сцената" откъдето пееше. Не се усети кога и как стигна до покрива, но усети прегръдката на небето. Бяха се появили облаци, наближаваше буря. Същата ще да е като онази, когато се събуди сама без Наско и след това попадна в болницата. Стела пееше толкова добре, че гълъбите от покрива накацаха по нея, сякаш усещаха желанието и за полет. Искаха да и помогнат с мъничките си крилца. Светкавица раздра небето! Къщата се разтресе! Стела не пееше, тя оплакваше...Гласът и се сля с воя на бурята и светкавица за последно я освети и поведе по небесния звезден път към Рая. Тя летеше. Нагоре и нагоре. Там, където душите не знаеха какво е злоба, завист, омраза. Там, където любовта царуваше! 05 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Не мога да ти дам път, мога само да те подкрепям, не мога да ти дам мечти, а споделеност. Никога не вярвай, че щастието е в усмивката. Усмивката трябва да прогони тъгата. Когато отвориш очите си, не очаквай безоблачно небе и в бурите се ражда щастие. Любов сред разделите,живота е низ от нежност и мечти. След тъгата идва радостта. След бурята изгрява слънцето, след тъгата изригва смях, живей днес и сега...

Можеш ли времето да спреш? Дори за миг да разбереш, че пътищата ни се пресичат това съдбата отреди... Да имаме мигове незабравими, помниш ли първия танц ,Любов, помниш ли жарките целувки , пламъка ,който ни обгърна. .. Да заспивам сгушена до теб , събуждайки се първо мен да видиш и всички пътища водят ме към теб, през планини ,морета , пустини... Не тъжи ,Любов беше красиво, очите искряха,прошепнати думи, тишината в прегръдка се сливаше, в болката плачеше с мен, в радостта ликуваше ,Любов... Един път се гори в този огън. За истинската любов забрава няма!

ДЪЛГ НАШ Е ПЪТЯТ КЪМ ДОМА Не е дълъг и стръмен пътят към дома, но е наш заветен дълг синовен, завет отколешен, старовековен пътя да намерим към човешката съдба… Всяка реч и дума и всяка строфа в рима са пътни белези, нишани, знаци за разумни мъже, жени и юнаци, та от вечния логос за всеки разум да има… Ще се завърне в своя дом блудният син на свещенната си бащина нива, ще налее вода кристална жива, бял дим ще се издигне от стария комин… Как щастливо ще заживее човекът в рая, но не в небесата после смъртта, а в нашето време ето тук и сега, че в календара е намерил на битието колая… Впрегнал бял кон в колесницата на времето, улучил той точно пулса му верен, изорал дълбоко пак къра си черен синът на човещината у човека ще посее семето…