Филтри за търсене

Притискаше я силно до гърдите си. Имаше чувство,че се стапя в ръцете и, които пареха, но продължаваше да я притиска и усещаше,че се слива с нея. Чувството беше върховно. Тя пропиваше в нея, топлеше я и и даваше сила. Как ставаше това Звезда не знаеше, но усети сила, страшна сила в себе си. Двете сърца биеха в един ритъм. Затвори очи и замря.Така лежа с часове без да заспива. Беше в друг свят, по красив, омаен, различен от този тук на Земята. Искаше и се там да остане. Завинаги, но.... -Звезда, къде си? Покажи се. Този глас и беше противен, толкова противен, че за миг и причерня пред очите, и ...изпусна птицата. Разбра, че истината е друга, че това е реалността -една стая в една къща на някой си. Този някой си, който я приюти, когато беше изхвърлена на улицата сама останала без деца, без съпруг. Родителите и отдавна бяха починали, а този тук се разпореждаше със съдбата и. Поне така изглеждаше. Но душата и беше цяла, сърцето и биеше силно и не за него.Това същото сърце, което знаеше какво е болка, радост, което вече беше щастливо единствено при допира с птиците. Името и беше звездно и не случайно птиците сами се спираха при нея. Нямаше случай, когато прозорецът и беше отворен и вътре да не влезне птица, най често гълъб. За някои това си беше чудо, но за нея не. Тя живееше в дома на този неин благодетел, живееше с него, но всъщност живееше с птиците. Той -големият мъж, беше такъв за всички, но не и за нея. За нея той беше просто хазяин. Той знаеше това и и беше бесен. Искаше да купи душата и, сърцето и, но не ставаше. Точно нея, нейното сърце -не! То принадлежеше на друг.Това беше парадокс, но истина. -Звезда, не ме карай да викам повече. Идвай. Звезда затвори прозореца. Светлината в стаята спря, изчезна. Потъна. Само очите и светеха, като две огънчета запалени от силата на птицата, която беше излетяла стресната от човешкия глас. Същият този глас, който не спираше да звучи и в съня на Звезда. Беше получила стрес, но нямаше накъде. Поне засега трябваше да търпи, да стиска зъби и да мълчи. Отправи се с тихи стъпки към кухнята и сервира на господина.Тя пак не пожела да се храни и за кой ли път. Караше я само на плодове и някоя филийка хляб намазана с маргарин, и поръсена с шарена сол. Това и беше любимото меню. Месо не беше вкусвала с месеци, а по принцип не беше вегетарианка. -Няма ли да ми кажеш нещо, миличка? -чу като в просъница гласа, който я караше единствено да изтръпва. -Какво искаш да чуеш? Кажи. -Това, което искам да чуя няма да ми го кажеш, затова нека аз да кажа. Устата му беше препълнена с храна и се давеше, като говореше. -При мен си по принуда, нали? Колкото и да ти е бляскаво името, при мен тъмееш. Така че ако не ти изнася, прав ти път. Насила любов не искам. Очите му святкаха и пускаха искри, които горяха. Звезда избягваше да го гледа право в очите, но този път се престраши. -И колко време ми даваш да се изнеса? -Колкото поискаш. Не ме бърка, само че гледай да е по далече от тук. Каквото можах направих за теб, а ти? Само едно благодаря получих. Капчица любов не изпитваш към мен -човекът, който те подслони, който те обича. Насила хубост не става. Разбрах го. Добре че вече си го разбрал, си каза наум Звезда и беше вече на улицата. Гледаше широкия път, който водеше към големия град и се чудеше натам ли да поеме. Върна се в стаята си, приготви си набързо нещата -една чанта с дрехи и най нужното. Това беше нейното, което и остана от десетгодишния брак с човека, който тя обичаше.Този човек, който и отне най милото на този свят -децата. След близо час вече вървеше по широкия път. Чудеше се на себе си защо взе тази чанта. Нищо не и трябваше вече. Пътищата за нея бяха прекъснати. На един от завоите Звезда спря да почине и пийне вода. Приседна до чешмата на пътя и се загледа в облаците. Идваше буря. Не се плашеше. Тогава над нея прелетя птица. Дали не беше онази същата. Приличаше на нея, но не беше сигурна. Птицата кацна близо до нея и я загледа с малките си очички. Някаква сила накара Звезда да стане и продължи не по пътя, а към гората, където я водеше птицата. Проблясна мълния и светкавица с гръм раздра небето. Заваля. Това не беше просто дъжд. Цял потоп. Прогизнала Звезда вървеше по земния път след птицата. Виждаше само нея, нищо друго. Стигна до една къщичка, чиято врата беше отворена. Вътре нямаше никой. Птицата погали с крилцата си лицето на Звезда и отлетя. Все някой трябваше да живее тук. Дочу лай на куче и се сепна. В стаята влезна мъж, един такъв едър в мушама и с раница. Приличаше на ловец. -Добър вечер, госпожо. Какво ви води насам? -Ами търсих подслон и..... -Добре ми дошла тогава. Нямам нищо против да ми погостуваш, пък ако е решил Господ и да останеш. Ще се радвам. Имам нужда от стопанка. -Вие сте ловец, нали? -Да. И така може да се каже. -Птици убивате ли? -Рядко. Избягвам да стрелям по пернати. На Звезда и стана тъжно. Прииска и се веднага да си тръгне, но накъде. Вън продължаваше да вали. -Ще остана. Може ли да ви помоля нещо? Не убивайте птици, моля ви! -каза едва чуто и сълзи напираха в очите и. -Това ли била работата? Може и да се погодим. Аз и без това обичам повече заешко. Не помни колко е спала, но я събуди писък на птица. Излезна на прага и видя същата тази птица, която я доведе дотук. Дали наистина беше същата. Птицата чукаше с човчица по една дървена врата, която чак сега Звезда забеляза. Посегна да отвори вратата, но тя беше заключена. Съзря малко прозорче и се опита да види какво има вътре. Ужаси се. Видя много мъртви птици. Краката и се подкосиха. Едва се довлече до стаята. Изплакна с вода лицето си. Посъвзе се и .........тръгна. Този път без чанта . Без посока. Птицата беше изчезнала. Вървеше не, а тичаше. Бягаше от кого и тя не знаеше.Търсеше с поглед птицата, но нея я нямаше. Гората ставаше по гъста и страшна. Колко е тичала не помни, но накрая пред очите и светна. Небето вече се виждаше и слънцето светеше право в очите и. Пред нея пътя свършваше. Имаше пропаст, а назад връщане нямаше. Ято птици прелетя над нея и тя потърси с очи онази птица -нейната. Затича се, протегва ръце към птиците, към небето, откъдето дочуваше птича песен. Не гледаше пред себе си, не виждаше къде стъпва. Не, не стъпваше, тя летеше. Беше щастлива най после, истински щастлива, волна, свободна.....като птиците! ЩЕ ПОЛЕТЯ ПТИЦАТА В МЕН http://www.youtube.com/watch?v=BJt_tNA4X_4 21 декември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Къщата беше обвита цялата в пламъци и дим. Хората отвън пищяха, а отвътре никой не излизаше. Всичко стана толкова бързо, че никой не разбра каква е всъщност причината за пожара. Пожарникарите се бореха с огнената стихия, но не успяха да спасят поне един човешки живот. Шушукаше се, че децата ги нямало, били при майка си на свиждане. Кина лежеше в болницата вече втори месец и оправия нямаше. Дeцата си искаха майката, а баща им продължаваше да се среща с онази лека жена, която само му обираше парите. Децата не гладуваха благодарение на богатата си леля, която се грижеше за тях. И сега почти цялото село се беше насъбрало около къщата на Геро, която накрая изгоря цялата. Не намериха телата на Геро и Веселина, но всички знаеха, че са били вътре. Комшийката на Геро ги е видяла още предния ден заедно още когато Геро изпратил децата при майка им. Децата бяха с леля си.Това се потвърди веднага от полицията, но Геро и Веселина бяха изчезнали безследно. Може би бяха изгоряли, но нямаше доказателства за това. Следователите работеха по случая, но все тая. Веществени доказателства нямаше, че Геро и Веселина са изгоряли живи при пожара. -Хора, аз видях, всичко видях! Към изпепелената къща тичаше и мяташе ръце луд Първан -така му викаха в селото. Започна да обяснява как видял Веселина да обикаля къщата и да я залива с нещо в една туба. Той не знаел какво е това, но после когато Веселина се скрила в гората и къщата пламнала разбрал истината. Никой не му вярваше, имаха го за луд. Закараха го в общината и там никой не разбра какво е приказвал и какво са го правили, но на следващият ден го видяха седнал пред селската кръчма. Пушеше, а очите му нервно търсеха в пространството нещо, блуждаеха. Питаха го всички какво му е,а той само повтаряше: -Изгоря си Геро и това е, от акъла си изгоря! Опече се, като курбан за Гергьовден! Мина време, доста време и случилото се забрави. Децата на Геро останаха при леля си, а там където беше къщата си остана пущинак. Тя и без това беше накрая на селото досами гората. Луд Първан беше още жив, но вече си имаше бастунче. Подариха му го за една нова година от общината. Пенсията му качиха, че и помощи му дадоха. Не можеше да се оплаче. Заприлича на човек. Само той се сещаше за Геро и кога запалваше цигара все го споменаваше. Хората от селото се грижеха за него. Всеки му даваше по нещо, помагаха му с каквото могат. От два дни селото беше, като умряло. Никой се не виждаше по улицата, по дворовете. Луд Първан беше изчезнал и това хвърли в паника цялото село. На третият ден деца казаха, че са го видяли да обикаля стопанския двор. Една сутрин кмета на селото и цял джип с полицаи забръмчаха към стопанския двор. Оказа се, че там в складовете са открили полумъртъв заровен в житото луд Първан. Бил е жестоко бит , най вероятно с железен прът, който полицаите са намерили зад вратата на склада. Спасиха му живота, но проблемът беше, че не можеше нищо да си спомни, да разкаже кой го е пребил и заровил в житото. Правиха му хипноза и всичките му там методи, но нищо конкретно не разбраха. Само едно си повтаряше -Веселина, Веселина... Много чудно нещо! Винаги е говорил само за Геро, за Веселина до този момент не се сещаше, а сега само името и повтаряше, и започваше да маха с бастуна си в една посока. Накрая решиха да тръгнат след него да видят къде ще ги заведе. Селото възвърна тишината и спокойствието си. Пред кръчмата се събираха всички и луд Първан не спираше да им разказва приключенията си. Шегуваха се с него, че бил изнасилен от Веселина, която бяха прибрали на топло. Нямаше кой да и ходи на свиждане, затова го караха него. А той трепереше целия и крещеше: -Ба, щеше да ме затрие тази мръсница! 18 декември2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Би тлябвало тениската и да Ви говори много, чий враг е била Виктория Маринова! КРАЙ РЕКАТА /всяка прилика с действителни лица НЕ Е случайна/ Бягаше за здраве. Нищо лошо ,че съчетаваше здравословното с полезното.Чужденецът,толкова близък и стана,а тя тичаше все по бързо и се озърташе дано се покаже по бързо,някак си усещаше,че има и трети,който ги следи. Нямаше как, вече беше доста далече от хората,които като нея бягаха за здраве.Мястото беше не чак толкова оживено,но тя мислеше само да размени няколко приказки и да поеме плика с документите,които бяха толкова важни за нея,за работата и,за целта която си беше поставила да изобличи цялата тази мафиотщина около нея и сънародниците и. Нищо чудно,че точно чужденец и помага,а тази сянка, която усещаше,че върви по нея явно ще го изпревари. Докато се усети намери се повалена на Земята.Нечия ръка и запуши устата и блъскаше лицето и в пръста,влачеше я към храстите встрани от алеята. После всичко стана черно и потъна в мрак. Полунощ. Няколко кървави петна по асфалтовата настилка на алеята се къпеха в лунен блясък и изглеждаха толкова зловещо на фона на писък на птица в близката гориста местност,че нямаше как да не се забележи това от човек в лодката в голямата река. Човекът беше рибар,но това което видя го накара да забрави защо е излезнал на риболов и се е отклонил от мястото , където по принцип ходеше .Нещо го караше да подкара лодката нататък,но я държеше все пак далече от брега и алеята. Не беше пил,много добре е и с зрението,но не искаше да повярва , че това е дух. Не вярваше в тези неща. Видение ли бе или истина? Жената беше красива с дълга руса коса и се рееше във въздуха над гористата местност. Последваха някакви звуци,които първо рибарят не разбра,но като че ли нечий глас започна да му превежда и в главата направо идваха думите.Гласът не беше нито женски ,нито мъжки,глас като минал през ток, през компютър. -Не,остави ме,пиян си! Кой те изпрати, какво ти обещаха? Колко пари? Защо точно мене, нима и Той е замесен, заплашен…нима?! Нали имахме за бъдещето ни планове с него, нали все още се обичахме?! Това се повтаряше неистово до втръсване с усилване на звука и човекът едва издържаше,но видението се уголемяваше и насочваше към реката,като че ли показваше посоката , която взима този, на който говори жената . После се смаляваше и притихваше,стенеше,което човекът вече не издържа и подкара лодката. Два дни след това беше като болен и не смееше да се покаже навън,усещаше болка в главата,а и гледаше все пак телевизия. Не им вярваше много, но този път го взе на сериозно и разбра,че наистина е бил обект на някаква сила. Реши да замълчи, да забрави за всичко и да отиде за няколко дни на село. А може би трябваше да иде на лекар или в полицията, но си беше чист, натурален българин, а българите не правят така, те са по принцип- „Нищо не видях,нищо не чух,не ме интересува“. След няколко дни се прибра и реши да иде на риболов по друг маршрут разбира се,реката е голяма. Но….лодката му я нямаше, просто я нямаше, беше се изпарила някак си.Реши на мига да отиде в полицията, но се спря,защото не знаеше какво още можеше да му се случи, както е тръгнало.Така от акъла си, от какво ли пак замълча и прежали лодката си, тя и без това беше за смяна, имаше нужда от сериозен ремонт. Слънцето силно препичаше и реката приказно блестеше,беше като жива, като че ли искаше да разкаже на хората за нещо,да ги предпази,но само човекът чу пак този глас-„Исках да бъда полезна,исках да Ви помогна,хора добри“. автор А.Х.Т.sekirata cekupama 31 август 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Здравейте, съфоромци! Макар отскоро да съм член на тази виртуална общност, това не значи, че през годините различни търсения из интернет не са ме довеждали в различни теми във форума на Kaldata.com. Снощи, по време на разглеждане на различни профили, мернах аватар, който не бях виждал от години - този на потребителя "sliderum". Преглеждай профила му, попаднах на тази тема. Прочитането ѝ ме вдъхнови да напиша кратък разказ. Реших, че, след като е вдъхновен от този форум, то е редно потребителите в него да го прочетат. Ще се радвам на всяка една обратна връзка, която получа за него, и се надявам да провокирам ползотворни дискусии. Моля единсвено, ако споделяте разказа, да упоменавате източника (засега той е единствено тази тема, все още се колебая дали имам сили за отговорността, наречена "блог"). Без повече предисловия представям на вниманието и критиката ви първият ми разказ от много време насам - "Сълзи от мед". Сълзи от мед Усещаше как лепкавото вещество влиза в ушите и ноздрите му. Крещеше от гняв, крещеше от мъка, крещеше от ужас. Крещеше, но балончета не се получаваха, виковете му резонираха обратно. Очите му бяха широко отворени. От тях се стичаха сълзи. Сълзи от мед. *** Иван беше всичко друго, но не и обикновено момче. От малък предпочиташе да чете приказки и да разглежда вестниците, отколкото да се шляе безцелно по улиците в чудене какво интересно занимание да си намери. Когато за първи път в живота си се сблъска с новото същество, наречено „компютър“, той се влюби от пръв поглед. Започна да отделя внимание на всяка информация, свързана с компютри, която се появеше в някой вестник, извади си карта за градската библиотека, само за да има откъде да чете и научава повече за тези машини, а когато за първи път успя да влезе в Световната мрежа беше по-щастлив от всякога – пред него се откри както огромен източник на информация, така и още по-голям източник на съмишленици. По това време Иван беше в обтегнати отношения със своята приятелка – от една страна той чувстваше, че тя го обича с цялото си сърце, но от друга виждаше, че липсата на стабилен източник на доходи у него я съсипваше. Не, тя не беше златотърсачка, просто хората и реалността около нея отрано ѝ бяха дали да разбере, че в малко населено място в България или имаш някаква мизерна работа, която да работиш до края, или нямаш никаква, в който случай изведнъж краят започва да ти се струва предпочитан вариант. През този ден Иван беше мрачен. Вървеше под жаркото слънце, подметките на обувките му гневно се потътряха по напеклия се асфалт, очите му, хлътнали под намръщените вежди, чернееха, взрени в някакво друго измерение, под асфалта. Днес бе похарчил последните си пари за вода, а други не знаеше кога ще получи. Мария, приятелката му, му беше казала, че отива да работи като шивачка в Пловдив. Поради финансовото си положение, Иван не беше сигурен кога може да я последва. Беше в лошо настроение и защото последният му останал източник на познания за компютрите бе на път да изчезне. Иван отпреди беше спрял да подновява картата си за библиотеката, защото, след като пресметна съотношението между цената за достъпа и количеството информация, която получава, той установи, че интернет е по-изгодният избор за него. Сега обаче вече нямаше пари да плати и таксата на интернет доставчика, който от своя страна пък, като монополист в града по това време, дори беше решил да я увеличи. Младият мъж винаги си мечтаеше с натрупаните знания да получи възможността да работи с компютрите, да научи още повече от тях, усилията му да бъдат оценени. Уви, в момента той имаше работа, но като пчелар. Ироничното беше, че за него имаше много работа, но почти никакви приходи. Напоследък хората бяха започнали да предпочитат по-некачествения, но пък и по-евтин, мед от големите търговски вериги. Вечерта Иван включи компютъра си и влезе в един технически форум, в който обичаше да събеседва със свои непознати сънародници както по компютърни, така и по други теми. Когато обаче тази вечер форумът се зареди, Иван го гледаше сериозно, делово, като проблем, който не търпи отлагане. Младият мъж се вписа в профила, който носеше псевдоним „sliderum“, и започна да пише: „До скоро "виждане". Ами това е. Надявам се темата да остане някой и друг час, колкото да я прочетат колегите и после да замине там за където е достойна, а именно - в коша. Пиша в този подраздел понеже не върви да е в "Изповеди" - никак дори. Накратко: Батко ви или набора, или малкият Sliderum, според опита и достойнствата на колегите му, излиза от световната мрежа до момента, в който финансовото му състояние, му позволи отново да сърфира волно - "мислеше си белият кит Уили, а после усети изгарящото пробождане на харпуна на японският "природен изследовател" Дянков сан, (който си беше поставил за цел да улови Уили с научна цел, както правеше с кажи речи цял народ от китове през целия си мандат), та харпуна, както и се предполагаше беше уцелил Уили точно където трябва - някъде в областта на белия джоб за черни дни... Надявам се акаунтът ми да се позапази някое и друго време, защото има все пак някаква вероятност, някъде към средата на май next year, пак да се поразприказваме, които евентуално сме живи и финансово здрави...От вероятно друго IP, понеже май нещо една Пазарджишка фирма, която купи бившият ми доставчик преди два месеца, се опитва да ми налага "необвързващ" договор...Тая няма да я бъде. Като ще има договор по-добре да е БТКитайски за шест кинта месечно, колкото да си отварям пощата, отколкото да гуша ония изедници. Ахам! То като почнах си викам давай кратичко, давай, давай...и дадох. То така се разтегна, че май наистина ще иде накрая в "изповеди" - дори и да се превърне в бестселър(?) П.П. Редактирах заглавието - с кавички, защото сме във форум, а не на видеочат или конферентна видеовръзка.“ Усмихна се, заради това, че бе успял да измисли така невинно и дори шеговито звучащо съобщение, което да уведоми всички, които ги интересуваше, защо Иван повече нямаше да им бъде виртуална компания. Той стана от стола пред компютъра и си легна на леглото до него. След известно време стана и отиде да види дали има някакви отговори на публикацията му. Те не бяха хич малко. „Стига бе човек!Няма ли начин да се докопаш до някакъв нет ,колкото да отваря калдата и да прочетеш някоя друга новина.Вземи си някакво wi fi там за някаква минимална сума и кради от който и както може или поне се спазари с някой комшия да делкате нет.Криза криза ма чак пък толкова!“, пишеше един от съфорумците. „Абе това не е кражба , ако нета е свободен , нали го приемаш у вас , даже можеш и да го съдиш че влиза без разрешение“, пригласяше друг. „Sliderum , приятна почивка малко от нас ! Ако можеш да направиш нещо и пак да си при нас ... ама прав си ... криза е ! Гадно... до къде стигнахме мама му стара ... да не може човек да отдели 20 кинта за нет ... да я еВа и тъпата държава !“, съчувстваше на младия мъж потребител с име „Hanibal_Lektar“. „Ще липсваш! Надявам се по-бързо да си решиш финансовите проблеми!“, гласеше съобщение от потребител на име „djagi“. Иван четеше всички тези съобщения и сърцето му се стягаше. От една страна той беше тъжен, че трябва след толкова години (той беше регистриран в този форум вече от 3 години) да се раздели с тези, макар и непознати, но станали му близки, хора. От друга страна обаче имаше нужда да обвини някого, а не знаеше кого. Дали правителството, задето беше направило така, че хората да живеят мизерно и да не могат да се развиват? Дали тези хора, които уж му съчувстваха и щеше да им липсва, а пък никой не предложи да му помогне поне с едни 10 лева? Дали себе си, задето беше пропилял толкова време за нещо, което не му се отплати по никакъв начин и което в момента правеше последната си крачка да се отдалечи от него? Иван отново започна да пише: „Благодаря на всички! Както съм написал нещата натискат и от двете посоки, като разбира се финансовата страна е с по-високият залог, не толкова отношението с доставчика, макар и то да не е без значение. Просто кризата в провинцията е, ами не е за описване. Лошото са не толкова цените на услугите колкото липсата на работни места и естествено там където все пак се предлагат някакви, или не достига и то доста квалификация, или заплатата е с пенсионна стойност, или ако все пак е в рамки които сами по-себе си си заслужава, не е в родното градче, а подобаващо далече и като се почнат сметките с транспорт или на квартира, пак излиза,( впрочем влиза )вътрешно... Може би съм намекнал, че се е налагало досега да се издържам с пчеларска професия, която за доста хора е като допълнителен доход или по-скоро хоби. Е, за мен е основна и единствена професия. Тази година реколтата е прилична като количество и отлична като качество, но за сметка на това финансовата криза сериозно сви потреблението на мед по пазарите, на които ходя да го продавам. Така че, от глад няма да умра, по-скоро от преяждане с мед. Белята, е че доставчика на интернет не приема заплащане в натура...Та така ,срокът изтича на 13.10.2010г., което вероятно значи 00:01 тази нощ, или същото време на следващата вече няма да съм онлайн...“. „Чел съм доста твои постове и съм научил доста неща... жалко, че ще напуснеш форума за толкова време“, отговори му потребител на форума с псевдоним „GetFun“. Иван въздъхна и изключи машината. Беше ги уведомил. Нямаше индикации някой да иска да му помогне, на което не се и беше надявал, затова си легна да спи. След цял ден прекаран в разхождане из града и разпитване в магазини, складове и таксиметрови фирми дали има свободно място за работа, късно вечерта Иван грохна на пода в стаята си. Не се беше чувал с Мария, защото телефонът му беше спрян, поради просрочване на плащането на сметката. Навсякъде, където беше питал, му бяха казали, че няма изгледи скоро да се освободи място за нов работник. Хората продължаваха да не купуват от меда, в създаването на който той участваше и от който беше получил солидно количество буркани, които да предлага от врата на врата и по улицата. Накрая все пак реши да седне на стола пред бюрото и да включи компютъра. Кой знае, можеше все още да има достъп до интернет. Оказа се, че има. Влезе във форума и започна да чете съобщенията под неговото, които не беше видял снощи. „Да се върнеш по-скоро , аз ти пратих лично съобщение , обърни внимание...До следващ пост , и ...внимавай с меда“, шеговито му беше написал човек с форумно име „Анинфид“. В съобщението нямаше нищо съществено освен благодарности за знанията, които Иван беше споделил. „Sliderum, плюс на малките населени места е, че хората си оставят всичко на дефолт (BTC ADSL unsecured примерно)... На едно приятелче в Кранево като я беше закъсал му намерихме една хубава антена за вифито и имаше мнооого богат избор от мрежи“, пишеше друг. Иван реши да напише: „Може би все пак ще се изкара още едно денонощие, още не е спрян достъпа. Остава да е през нощта на 13-ти срещу 14-ти, т.е. 13-ти да е включен като заплатена дата. Както и да е. Утре ще се разбере окончателно, когато отново излезе възможността да седна пред компютъра, защото през деня ще съм понатоварен с дейности и събития, част от тях със съдействието на .....е той човека си знае кой е.“. „Ами освен успех в търговията май друго в момента нямаш нужда стискам палци да продадеш повечко мед и да те видим скоро на линия :)“, отговори му човек, подписал се като „iliev72“. Иван му написа: „Благодаря!“. „И заем от едни 10-20 лева няма да откажа, ама нейсе“, помисли си още. На входната врата се звънна. Младият мъж стана и отиде да отвори. Докато се приближаваше към врата, се зачуди кой ли може да го търси по това време. Дали не бяха техници, които идваха, за да му спрат достъпа до интернет? Оказа се един съсед, когото познаваше по лице, но с когото винаги само си бяха кимвали и чието име не знаеше. Човекът леко лъхаше на алкохол. - Момче, я дай един буркан мед! И без това няма какво да го правите, да не седи нахалост. - Господине, този мед не ми е даден за лично ползване, трябва да го продавам. Шефът ми е казал под 8 лева да не приемам за буркан, но на вас мога да ви дам един за 7 - каза Иван. - Нагло *censored*! – изрева безименният мъж. - Пари ще ми иска! Ти луд ли си, бе? Това, че ти по цял ден се хъшласваш[1] по града и така и не успя да си подредиш живота, изобщо не трябва да те кара да си мислиш, че аз, за разлика от теб, нямам разходи! Ти, алчен кучи сине! Затрупал си се целият в мед и живееш сред него, намръщен като бурсук, обаче ти трепва веднага мишото сърчице, когато някой те помоли за един шибан буркан, а?! Хайде, оставям те да си помислиш дали е редно да се държиш така с хората и дали утре пак ще ми откажеш! Пияният се завъртя с гневно, олюляващо се движение и на лек зиг-заг изчезна в мрака. Иван тихо затвори вратата, заключи я и се върна в стаята. Поседя малко прав в тъмнината, взрян в студената светлина, идваща от монитора на компютъра. След това излезе, отиде в кухнята и започна да вади бурканите с мед, прибрани в платнени торби. След като ги извади, бързо започна да ги отвинтва и да излива съдържанието им в мивката, като преди това беше поставил тапата на канала ѝ. Когато изля и последния буркан с мед, мивката се беше напълнила над половината. Иван излезе от кухнята, върна се в стаята си, отиде до бюрото, клекна, изключи от разклонителя щепселите на компютъра и монитора, бутна стола плътно до бюрото, изпъна постелката на леглото и излезе от стаята. Когато се върна в кухнята, отвори хладилника, извади останалата в него храна и я хвърли през прозореца. Кучетата и котките на сутринта щяха да имат какво да закусят. Върна се обратно пред мивката, наведе се и си потопи главата в сладкия мед. Усещаше как лепкавото вещество влиза в ушите и ноздрите му. Започна да крещи. Крещеше от гняв, крещеше от мъка, крещеше от ужас. Крещеше, но меда не позволяваше от устата му да излезе звук, виковете му резонираха обратно. Очите му бяха широко отворени и отново гледаха в другото измерение. От тях се стичаха сълзи. Сълзи от мед. *** През това време във форума мъж с псевдоним „mr_nobody“ беше написал и публикувал следното съобщение: „Надявам се все още да не са ти спрели нета и да прочетеш поста ми. Мисля, че можем да си бъдем взаимно от полза, защото аз имам реципрочен проблем. От липса на финикийски знаци не се оплаквам, но за сметка на това никъде не мога да си намеря хубав, домашен, биологично чист, захаросан мед, в който няма захар и не е топен. В момента купувам от един частник, който има магазин за ел. части в квартала и не е лош, но не бих казал, че е кой знае какво. Точно сега го привършвам и имам намерение да дам едни 100-120 лв., за да се запася за зимата, а ти си човек, който е доказал както интелигентността, така и почтеността си и след като казваш, че качеството е отлично, защо да не купя от теб? Ако си някъде из североизточна България би било чудесно, но и да не си - има Еконт, има Спиди... Прати ми някакъв телефон на лично съобщение, ако проявяваш интерес, моля те.“ София, 12.08.2016 г. [1] Думата идва от „хъшлак“ - м. Разг. Пренебр. Уличен младеж; безделник, гамен, хаймана

Гледаше в пространството и нищо не виждаше.Точки, много точки пред нея. От онези точки, които колегите и творци за по модерно избягваха да поставят в творбите си. Опитваше се да хване поне една с поглед, но не и се отдаваше. Превръщаха се в прозрачни бели облачета и се сливаха със синия цвят на небето. От това небето ставаше още по бледо синьо. Пишеше добре, справяше се засега въпреки малкото си свободно време. Знаеше, че няма как темите да не се дублират. Светът е толкова малък и хората, и начина на живот е горе долу един и същ. Така си мислеше и беше решила, че трябва да отстъпи от сериозните си позиции за живота. Четеше много и виждаше как повечето творци, когато се изчерпат започват да пишат нереално, фантасмагорични неща опирайки се на интригата и ..секса, да! Това я отвращаваше меко казано, макар ,че и тя ги пишеше, но когато се забавляваше. Чудеше се да продължи ли със сериозното, земното в творчеството си или да го удари и тя на -"...възбуден език"..ха, ха! Няма "Сладка братовчедка", но пък има братовед ,чийто син е един от най красивите модели и то в чужбина.Така че може и такова разказче да оформи. Така правят повечето, нали? Не можеше да се задълбочава чак дотам в личните отношения между двама герои и да интригантства, клюкарства -"Омъжих се за него, за да спя с теб", но явно другите го правят и без капка срам. Не и трябваше признание, но я дразнеше това, че се пълни съзнанието на читателя с такива отвлечени неща и....секс само и само да го задържат при себе си. Нима хората паднаха на това ниво, да се развличат , да се радват на интриги, на дребни радости и клюкарства дори в изкуството. Нямаше кой да и отговори, но тя знаеше отговора. Всичко ставаше в името на славата и парите. Нямаше си представа какво би трябвало да каже в един разказ например -"Монахиня във влак". Виж, ако беше калугер поне щеше да е по интересно и смешно най вече. Но все пак това теми ли са, това беше просто запълване на пространството с нечии отвеяни мисли и чувства. Нейните не бяха такива, а сега трябваше да се постарае да бъде, като тях. Знаеше, че няма да се получи, знаеше природата си и това за какво пише, за кого. За хората, за обикновените хора, а не за определена група, обкръжение. Ужаси се, когато прочете някъде -"Един поет, една курва, една камера" -явно този разказвач съвсем я е закъсал, за да използва тази мръсна дума само за да привлече вниманието....Поезията, прозата, изкуството въобще трябва да е красиво, естетично и да се спазва някаква етика, но... И днес е свободна, цял ден. Можеше да се поразходи в парка, да иде на излет с приятели,но предпочете да пише и...да размишлява. Да мисли, да мисли...Имаше ли смисъл от това? На този въпрос не можеше да си отговори, но беше твърдо убедена, че от позициите си няма да отстъпи. Ще пише това, което е в нея, за тези, които са човеци, а не хора с изкривени представи и виждания за живота, мамини глезльовци и куклички. -Инга! Ела моля те да ми помогнеш в кухнята. Майка и не спираше да я занимава с такива неща, по които тя си не падаше. Можеше само едни яйца да пържи. На двадесет и четири години стана и не се научи да готви, въпреки усилията на майка и. Не обичаше и да пере, но най много мразеше да глади. Явно беше родена за мъж, макар че баща и переше и готвеше. Всичко е толкова относително. След като се наобядваха Инга пак се усамоти и се отдаде на творчество. Започна се с това, че в стаята и беше влезнал един скакалец. Имаше и такава песен. Реши да си я пусне, като за начало на разказа и . Нямаше да я изпусне. Беше се научил всяка вечер да и звъни и да и идва на гости. Самопоканваше се и винаги трябваше да го подсеща да си ходи. Казваше му на галено Скаки. Оприличаваше го на скакалец.Тези насекоми, тази зелена порода, както тя ги наричаше, редовно влизаха в стаята и през отворения прозорец. Отначало ги пускаше обратно навън, но вече започна да си ги събира в една кутийка. И тази вечер реши да ги покаже на Скаки. Дано се усети какво иска да му каже. Той наистина не беше за нея, скачаше от момиче на момиче, дори се хвалеше пред нея. Не беше толкова млад, а се излагаше, държеше се несериозно и нахално с всчки. Пред нея тези не минаваха и въпреки ,че няколко пъти го гонеше от дома си, той продължаваше да и дотяга. Възпитанието и не позволяваше да стигне до драстични мерки, но явно трябваше. -Виж тези животинки. Не смяташ ли, че приличаш на тях? -Ти се шегуваш, нали? Освен, че обичам зеления цвят по нищо друго не приличам на тези скакалци. -Ти така мислиш, но аз не. Предполагам и други са на това мнение, но не ти го казват. Ето аз съм откровена и ти го казвам в очите. Не става нищо между нас, какво целиш с това натрапничество, Скаки? -Престани така да ме наричаш! Добре, тръгвам си, но не ти обещавам, че няма да се върна....някой ден. Тя се хвана за главата и нямаше как да не влезе в банята. Имаше нужда от душ, студен душ. Когато се върна в стаята се ужаси. Видя на леглото си скакалци, много. Не, не бяха десет бяха много повече. Помисли си в първия момент, че това е номер на Скаки. Но как точно сега и майка и беше в кухнята докато тя се къпеше. Нямаха навик да се заключват, когато са си в къщи. И все пак не му вярваше, той беше шемет и то голям. -Мамо, влизал ли е някой, докато се къпех? -Аз даже не знам, че си се къпала, защо ми задаваш такива въпроси. Остави ме да си гледам сериала. -Ела да видиш. Цяло нашествие на скакалци в стаята ми. Досега поне по един влизаше. Трябва да сложим мрежа на прозореца най после. Кажи на татко. -Не ме занимавай с глупости. Това са безобидни животинки. Събери ги и ги пусни през прозореца , а и онези в кутийката. На кого ли си се метнала такава.... Събра покривката за легло и изхвърли насекомите през терасата. Кутийката също. Беше бясна и не я интересуваше нищо. Цяла нощ се въртя в леглото и не можа да заспи. Сънуваше кошмари. Един голям скакалец я гонеше и накрая я настигна. Когато го усети в съня си върху себе си, се сепна и събуди. До нея лежеше Скаки и се хилеше. Опита се да извика, но той и затвори устата с кърпичка. Тя вече знаеше, че този човек е болен, о, не само болен,а луд. Само луд човек може да прави такива неща. Нямаше време да мисли този път, както друг път правеше с часове, а трябваше да действа. Опита се да го прегърне и възбуди. Това беше спасението и, знаеше го. Не гледаше сериалите на майка си, но много четеше и все такива...То друго съвременните писатели и разказвачи не пишеха. Скаки се хвана и започна да я милва и гали. Целувката му беше най отвратителното нещо в живота и досега, но я изтърпя. Разреши и да му говори дори. Какво нещо било една целувка! Когато се освободи видя че и ключът от вратата и го нямаше, и се сети каква била работата. Страхуваше се да викне, но не беше сигурна, че майка и е в другата стая, защото тя се канеше да ходи на село при баща и. Нямаше навик да и се обажда, когато тръгва на път. Не можеше да рискува. Вратата е заключена, повече от видно е , а и не се знае дали не е сама с него в къщата.сети се за телефоните си, но не ги видя. Нямаше ги и тях. Е, добре се подреди, си мислеше тя , но се стегна и реши да бяга. Терасата, от нея ще скочи, но как да иде в другата стая. Боже, този човек искаше секс! Добре, с неговите камъни по неговата глава. Не я пускаше сама в банята, както тя поиска. Влезнаха заедно, нямаше друг избор и така гола вече успя да се измъкне от банята до стаята с терасата. Излъга го ,че отива за друга хавлия. Той се намуси, но номера мина. Така загърната с хавлията, докато той крещеше да се връща по бързо при него в банята тя скочи през терасата, която за нейно щастие този път беше отворена. Падна в градинката сред цветята и побягна накъдето и видят очите загърната с хавлията. Беше рано сутринта и хората, които бяха на смени отиваха на работа. Само една жена и обърна внимание и разбра, че не е луда избягала от лудницата. Обади се до полицията и колата дойде бързо. Даде показания треперейки загърната в полицейска униформа. Беше и смешно, но и страшно. Успокоиха я ,че този човек е заловен и имал психически проблеми. -Да не си посмяла повече да пускаш в къщи всякакви! -каза майка и и от този случай отношенията им се промениха . -Добре де. Откъде да знам, че е чак толкова луд. Тя знаеше, усещаше още в началото, че тези скакалци не влизаха в стаята и току така. И ето каква била работата. Важното е ,че краят е хубав, а и поука си извади. На нахалството и хитростта със същото да отвръща. И се получи. А с разказа ? 05 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова