Филтри за търсене

И ДНЕС Е ПРАЗНИК - ГЕРГЬОВДЕН! И ДНЕС , КАТО НА ВЕЛИКДЕН НЕБЕТО ПАК СЕ ОЦВЕТИ В РАЗНИ КРАСКИ! И БОЛИ, ЧЕ ВИЖДАМ ПРИЛИКА ЕДНА С ЛОШО ЗА МОЯТА СТРАНА! НА 14 ФЕВРУАРИ 2020 СЕ ПОЛУЧИ СЪЩОТО... ето снимките и клипа от Великден sekirata A.H.T. ПОЧИВАЙ В МИР, ЕВА - 06 май 2020.,Плевен Анита Христова Трифонова

Добре измислено е всичко богатите да се спасяват, ако беше бомба атомна нямаше да оцеляват. Добре измислено е всичко да няма харчове по стари. Добре премислено е всичко да останат само твари. Добре измислено е всичко болните да не се мъчат. Добре измислено е всичко непослушни да се гърчат. Добре измислено е всичко от шепа дупедавци днешни, но жезълът въртят онези скрити души, мръсни, грешни. кучешки урок по човещина 04 април 2020.,Плевен Анита Христова Трифонова

Недей се възгордява, че си млад, старостта ще дойде и при тебе, освен ако врати на склад отварят ни днес мародери. Недей се подиграва днес на хора стари, болни в стрес! Зеленото листо в теб пожълтя, дар словото ти онемя. на ...един заблуден , който обижда възрастните хора 27 февруари 20202.,Плевен Анита Христова Трифонова

Нощта погълна те завинаги ! В сърцата ни остана вечен ти, мил човек, далечен! Живя достойно, беше пръв и пръв остана. Загуба голяма! Почивай в мир! 21 февруари 2020.,Плевен Анита Христова Трифонова

Човек без име значи нищо. Човек без чест пак нищо. Кому е нужно не на чисто без чувство истинско лъчисто да тича подир сянка чужда? На Дявола това е нужда. 12 февруари 2020.,Плевен Анита Христоав Трифонова

"На лъжата краката са къси", някой някъде беше го казал, ти недей така ми се муси, цигарите си вече отказал? Знам, обичаш ме още, но ти що желаеш и мен да боли, да те мисля, за тебе да страдам и да плача, да падам и ставам?! Не, не става така разбери, аз човек съм и имам мечти! 03 февруари 2020.,Плевен Анита Христова Трифонова 03 февруари 2020.,Плевен Анита Христова Трифонова

Човече снежно разбери, не всичко се яде,пари не трябват ти на тебе,знам, но питай оня - Чичо Сам колко Българки осемени, „американки“ ги стори! Твой ден е днес,снежно човече, секирата от днес не сече разнежена от пухкав сняг и най немилият и става драг. Човеците от сняг разбира, за сърчице снежно пледира, че у нас стана и жежко, макар със преспи сняг и скрежко. Светът как виждаш тъй от долу с ботушки или бос,на голо, като политик ли по терлик пред народа си с пореден трик? Честит ти празник, не топи се, напук на земните човеци усмихни се! Кой е направил първия Снежен човек? На кого първи е хрумнала идеята да постaви три снежни топки една върху друга и кой е решил, че ще се използва морков вместо нос? Как може тази мистерия да бъде решена, след като всички доказателства отдавна са се стопили... Легендата Според легендата, първият Снежен човек е направен на 7 януари 1809 г. от Вернън Н. Пол и 9-годишната му дъщеря Йети в Ю Клер, Уисконсин. Пол обяснил на дъщеря си, че снежният човек е предназначен да държи надалеч елфите, който присвоявали коледните подаръци на този празник. Така постепенно пред всяка къща в града се появил по един снежен човек. Доказателствата Оказва се обаче, че доказателства за „съществуването” на Снежният човек има още от Средновековието. Американският историк и карикатурист Боб Екстейн (Bob Eckstein), автор на "История на снежният човек”, изследва художествени изображения в европейските музеи, художествени галерии и библиотеки. Най-ранният документ, в който се намира илюстрация на снежен човек е книга от 1380 година. Снежната скулптура се споменава още от Джорджо Вазари в биографията на Микеланджело. Вазари споменава за снежна фигура, направена през зимата на 1492-93 г. в двореца на Медичите, но за съжаление не навлиза в детайли как точно изглежда тя. В литературата темата за снежния човек се прокрадва около 1590 г. - в драмата на Шекспир "Ричард Втори". Крал Ричард казва, че би искал да е снежен крал, направен за игра, който да се разтопи на капки под слънчевите лъчи. През Викторианската епоха, Снежният човек става изключително популярен символ на ваканционния сезон. Има хиляди изображения, останали от тази епоха под формата на картини, поздравителни картички и реклами. Модерният снежен човек Популярността на Снежният човек достига нови висоти през 1950 г., когато Джийн Отри записва своя коледен хит „Frosty The Snowman”. Фрости бързо се превръща в магическа икона за празника и се появяват първите играчки с колекционерска стойност във формата на снежен човек. В действителност, от средата на 20-ти век тематичните коледни декорации и играчки стават все по-обилни. Днес Снежният човек се е превърнал в символ не само на ваканционния сезон, но и на целия зимен сезон. Той присъства в коледната украса, има най-различни съдове и дори дрехи и бижута с неговото изображение, са станали по-популярни от всякога. Образът на снежния човек предизвиква чувство на щастие, простота, радост и магически напомня за удоволствията на детството. На 18 януари се празнува международния ден на Снежния човек. Идеята за рождения ден е на германския колекционер Корнелиус Граетц. Датата е избрана, защото единицата символизира метлата, а осмицата – тялото на Снежния човек. Снежни целувки приемете и на секирата простете, че тя сече не спира и за истината бори се, умира! 23 януари 2020.,Плевен Анита Христова Трифонова

Разбрах че си голям човек, но с малко ч! Не си за този век, не се мъча да те направя друг човек по пътя труден и не лек. Мома Лалка е до теб, покрита със воал от креп, лицето истинско си крие, очи и змей горянин пие. Не може да обича тя, плаче бедна и душа, сълзите и събираш ти и разбитите мечти. 29 октомври 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Вървял човекът по пътя си и насреща му слон. -Защо ти е този хобот? Виж моят нос и уста какви са малки. Слонът завъртял малките си очички, окъпал човека и недоволно изревал така, както само слоновете го правят. Човекът не се спрял, продължавал да пита . -Защо си толкова грамаден, голям? Виж аз колко съм дребен. Слонът се търкулнал на пътя на човека и не помръднал, докато не накарал човека да го заобиколи. -Защо ти е такава дебела кожата? Виж моята каква е бяла, нежна... Слонът станал от земята и избил коловете с телената ограда на дома на човека. Човекът продължавал да пита. -Защо имаш четири крака при това задните по къси? Виж моите са два, но ми вършат работа. Слонът приклещил човека мужду предните си и задни крака.Човекът закрещял... -Защо си толкова умен, интелигентен, полиглот, а обидчив и не прощаваш? Нали си животно - благородно? Виж аз съм човек и ти прощавам. Пусни ме! Човекът пъхнал едно голямо дърво в едното ухо на слона и закрещял. -Защо са ти такива големи ушите, като не чуваш ? Слонът прегазил човека и благородно го положил в близката яма засипвайки го с пръст, листа и клонаци. Човекът се надигнал за миг и с последни сили изревал: -Защо са ти малки очите? http://vbox7.com/play:02aed7bc 28 октомври 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Вятърът нещо ми говори и поиска с мен спори за добротата във човека затова че по - полекa ще се стопим сами в безкрая, а аз с ръце изкусни вая рисунката на мой живот! Човек останах, а не скот. 26 октомври 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Не съм влечуго, червей, гнида, от този свят аз ще си ида със гордо вдигната глава. Не съм сама, не съм сама! С мен са всички честни хора , петелът пее на стобора, но кой го слуша ми кажете? Елате тук и проверете как шепа виещи вълчици и още няколко лисици души човешки днес раздират и кожата им те съдират. На Господ някой ни се прави и ни налага чужди нрави. Това търпи се, но да време, но вече дявол да го вземе посегнаха и на децата - най милото, на обич свята! Но в човека вярвам аз, и се моля в този час свободата да изгрее и нас слънце да огрее! 03 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Кой не е виждал рибар със фес? Смях се на глас, с кеф смях се и днес! Някаква болна и злобна душа, рови в живота ми и и в мисълта, щото си няма собствен живот, щото признава само хомот на волни, свободни, красиви животни, не като него копитни, хоботни. К..... гадно , родено за мъст, с миризма остра и сопол гъст, blog.bg такова изчадие има, дори се гордее с него и с трима още такива умни глави, хем некадърни, хем злобни души! Посяга на всичко чисто и свято, на Господ Бог даже, любимо,признато. Посегна на мен и на моите деца, защото си няма деца и жена, най нисша твар, перверзник, мръсник, на разни рибки подава език! Какво ми се случи заради този ... в един друг сайт. ЦИТАТ- "Започвате да се държите по начин, който може да бъде сметнат за дразнещ или обиден от останалите потребители." АЗ-"ЧОВЕШКАТА ЗЛОБА И ЗАВИСТ НЯМАТ ПОЧИВЕН ДЕН! ДРАГА, АДМИНКЕ на blog.bg И КОИТО И ДА СТЕ ТАМ, НА КОИТО ПРЕЧА, ИСКАТЕ ДА СИ ЗАТВОРЯ УСТАТА? Да стана герберче? Никога. Защото просто всички наши партии СА ПРОСТО ЕДНО И СЪЩО ПАРТИЯ! ДА СИ ЗАТВОРАЯ УСТАТА? ДА, НО КОГАТО УМРА! ИСКАМ ВСИЧКИ ДА ЗНАЯТ, ЧЕ ИЗТРИХ ВСИЧКО, КОЕТО НЕ СЕ НРАВИ НА....хора с парици и с връзки и че това НЕ Е НЕЗАВИСИМОСТ НА БЪЛГАРКАТА. ОТВРАТЕНА СЪМ! А какъв празник беше днес..? Празник на независимостта?! РЕЗИЛ БЪЛГАРСКИ! " 10 юли 2019.,Плевен Анита ХристоваТрифонова

Очите големи са, но нищо не виждат! Душите, сърцата, просто завиждат! Човек е различно животно в света, но всеки си има карма, съдба. По лесно се диша, когато си чист, не просто окалян във тинята глист. Калта е за хора, но мръсни, нечисти. Слънце огрява ни, хора лъчисти с любов, с топлина, с обич дарява. Всички човеци как да спасява? 16 май 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Сърце въздиша,сърце ми плаче, душата моя е клето сираче, остана ми огъня само -жарава и тази любов, тя подобава на мене човека чист и лъчист! За правда се боря! Човек съм, не глист! 11 май 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Вярвах във тебе, вярвах в приятелството наше! Докажи, докажи, че си човек! Никой не може да ме уплаши, издържам на студ ,бури, пек... Нощта ме поглъща, денят ме зове, приятел прегръща моето дете. Друг гледа в уплаха, мълчи и се моли за по добро време- правдиво, с закони. Вярвах и в теб, вярвах и пак, пак ще се моля за дни без мрак. За дни щастливи, за здраве,живот, живот човешки, а не просто гот. Вярвах и вярвам във тебе човек, знам, че не всичко, не всичко е гнет. Вярвах и вярвам във тебе живот, красиво живях, човек бях, не сноб! 26 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Сърце въздиша,сърце ми плаче, душата моя е клето сираче, остана ми огъня само -жарава и тази любов, тя подобава на мене човека чист и лъчист! За правда се боря! Човек съм, не глист! 23 април 2019., Плевен Анита Христова Трифонова

Сърце въздиша, сърце ми плаче, душата моя е клето сираче, остана ми огъня само -жарава и тази любов, тя подобава на мене човека чист и лъчист! За правда се боря! Човек съм, не глист! 17 април 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Здравейте, както си седях скайп и изведнъж някакъв човек ми пише по скайпа. Бях го блокирал защото искаше толкова категорично да говори с мен, но вчера го отблокирах просто ей така и аз не знам защо (до колко знам той е на 13). Нищо не сме си писали, но изведнъж интернета ми спряя. След като ми дойде, след някъде около 1 минута този човек ми писа "Нета проблеми има ли за сега". Знам, че няма как точно той да ме флуудне за винаги защото това изисква много мощни програми и буутери за което са нужни пари и разбиране. Моля помогнете да се защитя от поне един нормален флууд.

Сталин - Стоманеният човек Сталин в България

ЗАКОНЪТ И ЧОВЕКЪТ ЗАКОН = ЗА . КО + Н = 38 квадри . 40 квадри + 1 квадра = 1 521 строителни квадри има кадастралният план на календарен град за 213 840 жители. З = 3 = Три А = 8 = Ахт – на немски език К = 4 = Куатро – на италиански език О = 0 = нула Н = 1 = Хидрогено – хим.ел. №1 ЧОВЕК = Ч . О . ВЕ + К = 4 . 8 квадрата . 42 кв.км + 4 кв.км = 1 348 кв.км – това е площта на екологичен град с календарен кадастър, който е разделен условно на 1 521 строителни квадри. Ч = 4 = Четири О = 8 = Осем В = 4 = Берил – хим.ел. №4 Е = 2 = Хелий – хим.ел. №2 К = 4 = Куатро – на италиански език Дължината на една строителна квадра е 333 метра! Площта на един квадрат е 42 кв.км Броят на строителните квадри в един квадрат е 380 380 квадри . 333 м . 333 м = 42 кв.км 19 . 20 = 380 строителни квадри Инж. Лиляна Благоева Андреева Извод: Сегашните градове са изцяло незаконно строителство! Това е кощунствено нарушение на природните закони! Мегаполисите са като огромните динозаври, които природата е унищожила като неприемливи за живота биологични същества. Затова и човешкият род трябва да замени ужасните многолюдни градове с календарни градове, чиито брой жители не надвишава 213 840 души. Само в такива селища може да се осигури на населението едно справедливо, рентабилно и благоденстващо битие и да се упражнява контрол на човешките деяния!

Няма да стане. Това кисело мляко е вкиснато. Ружа пак ме излъга. Продължава да продава застояли храни в магазинчето си, което представляваше един ...гараж . Ядосваше се баба Цвета и се чудеше пак ли филийки да си изпържи. Пенсията е малка, повече от малка, но кой го интересуваше. Децата и внуците и бяха вече големи, и забягнаха по чужбината. Тя я караше някак си, крепеше се. Колкото и е писано толкова ще живее. Всеки ден си ядеше по едно кисело мляко и постна супичка. Сега Ружа и сбърка режима и то не за сефте. Днес трябваше да мине без кисело мляко. Купуваше от онова евтиното, което имаше малък процент мазнини. От комшийките си беше чула, че на скъпите кисели млека им слагали какво ли не, дори нишесте. Възмушаваше се баба Цвета, цъкаше и се тюхкаше. Та какви други проблеми да има вече. Имаше две кокошки и един петел. Чудеше се за какво го държи, като тези кокошки не искаха да носят. Беше решила, като си дойде малката внучка от онази там голямата държава зад океана да ги заколи всичките. Меги се разлая и баба Цвета вдигна глава. Погледна към двора и видя, че Дона се разхожда в градината и. -Цвето, къде си ма? Ела да ми откъснеш малко джоджън. -Тебе кой те пусна? Бях заключила портата. -Тя твоята порта и децата могат да я отключват, ами да накараш дядо Петко да дойде да я постегне малко. -Стига си ги плещила ами гледай у вас какво е. Селска къща пък един джоджън нямаш. Дона подскочи, като ожилена, завъртя се на пети и така както се беше появила изневиделица така и изчезна. Много важно, каза си баба Цвета. И без това и беше омръзнала тази решетарка всеки ден да и идва за нещо, а си не знаеше парите. Дали пък някой не я караше, ама кой? Отблъсна и тази си мисъл. Зае се с постната супичка. Така, каква стана тя, сега ще закусва постна супа вместо кисело мляко. Хлябът щеше да и стигне и за следващия ден. На тези от патронажа в селото не вярва. Нали беше се записала, но не изтрая и един месец. Носеха и все буламачи, сякаш са си измили ръцете в манджите. Особено супите им бяха оцветена вода. Само сол не пестяха. Така както тя готвеше малко хора в селото можеха. А бобена яхния да ти направи, да си оближеш пръстите. Но боб, леща, боб.....то омръзва. Само в неделя си позволяваше месце. Почти всяка събота дядо Петко и носеше риба. Голям рибар беше и си държеше на нея. И той беше самичък. Синът му умря много млад от една болест на червата. Дъщеря му пък се омъжи там по морето за някакъв капитан, ама Цвета не вярваше. Как нито веднъж не я видя да идва тук на село да види баща си. Деца нямаше ли тази Лиляна? Петко не искаше пред нея да говори за децата си. Цвета седна под ябълката в двора и се опитваше да прочете и разбере нещо от вестника, който си купуваше редовно. Той и беше връзката със света, така че за него винаги отделяше стотинки. Молеше се да не стане левче. Какво става по света -стихии, бедствия, войни...Ами у нас? Питаше се тя и сама си отговаряше. Знаеше, че народът ни си е виновен, че търпи това положение. Ето и тя, колко много е учила, колко много трудов стаж е събрала, а сега живее с мисълта за едното хранене и......за един вестник. За едното кисело мляко. Дрехи и пращаха, но така си стояха в гардероба. Тя не обичаше да носи чужди дрехи, дори на близките си. Едно птиче запя на клона над нея и тя нали си е суеверна си помисли за гости. Кого ли да очаква. Дядо Петко днес не е рибар, а Дона избяга, разсърди се. Но ще и мине, в това беше убедена Цвета. -Бабо Цветооо..... -викаше някой от улицата. Направо се дереше. -Идвам де, стига си се драло! Донената внучка беше. Цялата трепереше и беше много изплашена. -Какво е станало, момичето ми? -Тичай при дядо Петко. Нещо е станало с дъщеря му. От два дни се е заключил и никой не пуска. Баба случайно разбрала и ме изпрати да ти кажа. -Я чакай да ти дам джоджъна за баба ти , а на тебе от онези големите червени ябълки, сладките дето много ги обичаш. Цвета се върна подаде на момичето джоджъна и няколко ябълки: -И кажи на баба ти да не ми се сърди, аз съм си такава, всичко си приказвам и не пестя думи. Приготви се набързо взе туй онуй за Петко и тръгна към тях. -Петко, отвори ми. Аз съм Цвета. Никой, като че ли нямаше пък и отде да знае. Отвътре се чуваше говор навярно от радиоточката, която дядо Петко не изключваше. -Петко, отвори ми, че ще счупя бравата и без това моята не поправи. Искаше да е весела, но усети, че нещо става. -Какво искаш, Цвето? Защо си била път до тук с тези болни крака? -Какво е станало, няма ли поне това да ми кажеш? Не ми бери грижа за краката, те са си мои. И няма ли да ме поканиш вътре? Когато влезна и се замая главата. Всичко беше обърнато нагоре с краката, дори масичката, която Петко толкова обичаше и си пишеше все нещо на нея. Но тя и досега не разбра какво пишеше и на кого. -Няма я бъде тя моята, Цвето. Няма. -Успокой се и започни отначало. Хайде, разказвай. -Моята Лиляна е много болна. Няма оттърване от тази болест. Рак или нещо такова.Този нейният дето скита по света с корабите не е капитан ,а обикновен моряк -хаймана. Умори ми детето, единственото ,което имам. Сега вече и дъщеря нямам. Разплака се , като малко дете и захлупи глава. -Има лекари бе, Петко, не всичко е загубено. Недей така! -Не вярвам аз на лекарите. Щом все още има болести, които са нелечими, как да им вярвам? Ето, виж, чети! Цвета извади очилата и започна да се взира в писмо навярно написано от близък на Лиляна. Разбра, че Лиляна не е в България и никога не е и била откакто е напуснала селото и бащината си къща. Никога не е имала деца, а само съпруг -моряк. Сега лежи в клиника там далече някъде на юг болна от неизлечимата болест на века. -Негър ли е този нейният съпруг? И това ли не искаш да ми кажеш? -Няма значение, Цвето. Какъвто и да е би трябвало да е човек, но не е. Отива си момичето ми, а аз не мога и да ида до там. Къде е тази Южна Африка, нали четеш вестници? Аз знаех, че за последно тя беше в Америка.Там живеела на квартира, защото той все пътувал с корабите. Обичаше го момичето ми и защо? Нямаше ли достатъчно мъже тук в България? Не съм добър баща, не съм! -Стига си хленчил, стегни се. Дай ми някакъв телефон и да видим да посъберем парички. Аз ще ти дам от тези дето ги събирах за черни дни. Да идем до града да се обадим там от градските пощи. Ако се наложи защо пък да не отидеш и до там, не си толкова болнав, ще издържиш. Ще намерим парите, от мене искай това.В селото хората те обичат и кмета те уважава. -Няма никъде да ходя, а ти си върви в къщи. Не обичам да ме съжаляват. -Затова ли и никога нищо не си ми разказвал? -Няма вече значение. Отвори вратата и направо изтика Цвета навън. И утре ела като искаш да ми донесеш и аз да попрочета тези вестници -твоите. И това пропуснах в този живот - да се образовам достатъчно, необходимото за един човек. Ще сричам, а ти ще се смееш. -Гониш ме, добре! Но утре съм тук и няма лесно да си ида. -Хайде сбогом, Цвето! Утре да дойдеш да се не вмириша. -Какви ги плещиш, я се стегни! До утре! Цвета не спа цяла нощ. На заранта забрави за киселото си мляко и тръгна към къщата на Петко, която беше на другия край на селото. По пътя я срещна пощальонката на селото, която беше много развълнувана. -Бабо Цвето, Петко се отровил, разбра ли? С отрова за плъхове. Нали ги имаше много. Котката му не смогваше с тази напаст. Цвета замръзна на мястото си с отворена уста. Но това беше за миг. Намери сили и се опита да бърза, колкото и позволяваха болните крака. Когато стигна до къщата видя много хора. Говореха и обсъждаха как дядо Петко рано сутринта излезнал на улицата и се видял с дядо Илия. Казал му, че след половин час ще умре. Да дойдат да го вземат, да не го оставят да се вмирише, като онази баба Тодора от съседното село. Не можел да живее, да надживее дъщеря си. Искал да иде там, на оня свят при сина си и съпругата си. Там ще се срещне и с Лиляна след време ако така е писано, но той нямал право да живее -само той да остане жив от цялото семейство. Дядо Илия помислил, че дядо Петко е полудял от самотията и теглото си. Не му обърнал особено внимание на приказките пък и не знаел за болестта на Лиляна. Беше събота, както всички съботи, но Петко го нямаше. Нямаше кой да донесе риба на баба Цвета.Седеше на прага и ....плачеше. Отдавна не беше плакала така. Петко беше човек, не беше учил, но имаше сърце, добро сърце. Честен човек. Такива вече почти нямаше. Хората се озвериха и станаха алчни, лукави. Изведнъж стана и без да му мисли много се запъти към дома на кмета. Знаеше, че няма да и откаже. Тя го е учила, а и децата му. След време цялото село разбра, че баба Цвета вече живее в къщата на дядо Петко. Зарязала своята. Дала кокошките и петела на внучката на Дона и се пренесла. Само казала: -Тези моите деца и внуци да и берат грижата на къщата. В нея аз ги отгледах с двете си ръце. И дано има Господ! 23 септември 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Каква е простотията една във нашата България? Каква е простотията една у Вас и у дома? Каква е простотията във твоята уста? Каква е простотията на твоята жена? Каква е простотията и на мъжа? Каквато и да е тя, простотия е тя! Каквото и да правиш съдбата си не можеш промени и мен недей да жалиш, а себе си в ръце вземи! Греховете твои тежки са и май, със кръв ще трябва да ги плащаш, знай! поезия и клип А.Х.Т.sekirata cekupama За простотията "Йордан Радичков" Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното – че простотията върви с човека, тъй като той си върви, и простотията върви с него;кихне ли, тя също започва да киха, седнели на някоя маса, тя също сяда до него,вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори заедно с него и не е изключено даже да го надговори. Човек от провинцията ми разказваше, че при тях в едно държавно учреждение веднъж влязла простотията,седнала зад бюрото и никой не можал дая измести оттам. Доколкото си спомням,цяла комисия ходила да разследва случая,но простотията била извънредно категорична и по никой начин не искала да излезе от учреждението. Разбира се, появата на простотията в едно провинциално учреждение не може да даде никакво отражение върху столичния живот. Столичният живот е крайно чувствителен към подобни явления, макар че и в столицата могат да се срещнат простотии – било в трамвая, било на улицата или пък в някоя частна къща. Аз лично съм виждал човек да се вози във файтон, а до него седи простотията – и тя се вози. И в трабант съм я виждал същата простотия, а когато беше времето на велосипедите – и на велосипед. През периода на шушляка и на транзистора тя доста гордо вървеше с човека и също като човек свиреше на транзистор и шумеше с шушляка. В минута на откровение един мой приятел ми се оплакваше, че не само живее с простотията си, ами че и бил длъжен да спи с нея. Неприятно му било, казваше той, да легне и да усеща под завивката простотията до себе си. Той лежи и не мърда и гледа по възможност най-кратко да диша, а тя също тъй лежи и не мърда,диша равномерно и кротко – досущ божа кравичка. Вземе ли да похърква, тя веднага почва да похърква заедно с него и той не беше съвсем сигурен дали когато сънува, тя също не сънува с него. Ако простотията може да се побере в едно легло, това все пак не е най-лошото. Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той подръка със своята черква, като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото.Мигар на човек с толкова огромна простотия може да му мигне окото! Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи!Виждал съм и потна простотия, виждал съм кисела простотия, а има и усмихнати простотии, тъй както има и дебели.Познавах едного, простотията му беше дебела като купа сено. Питал съм го много пъти как живее с тая простотия и той винаги ми е казвал: „Ами как! Като игла в купа сено!”. Можем да приемем, че човек върви с простотията си или пък обратното – че простотията върви с човека, това едва ли ще има особено значение. По-важното е човек да гледа простотията да не е по-голяма от него. Забелязал съм, че някой хора имат големи късмети, простотиите им съвсем дребни, могат да се скрият където си поискат. Аз съм виждал и човек, простотията му голяма колкото една дървеница. Ей тук стои, на ревера му, той се разхожда с дървеницата, вози се с нея, храни се,спи, а също така и говори. Той говори, а простотията стои на ревера му като дървеница. Тя стои на ревера му като дървеница, а той говори и ръкомаха,говори и ръкомаха, говори и ръкомаха! „Нова библия” („Свирепо настроение”) "Простотията е взела върховно място и в нета. Не само в живота. В нета простотията се познава от километри. Колкото по прост, толкова повече се мисли за значим някой, или накоя. Дори и специалисти се пишат и рецензии правят на професионалисти. В крайна сметка стават за смях, след като нямат професионализма да познават творчество, музика, фотография, а са прости нетни списвачи...Пълно е с такива хора из нета. Поздрави, Ани и лека вечер! Нека простотията на другите те развеселява, то за друго не стават, освен за смях." sekirata Zlobata choveshka ne e na Gospod greshka sekirata Visoko 31 юли 2019.,Плевен Анита Христова Трифонова

Няма да стане. Това кисело мляко е вкиснато. Ружа пак ме излъга. Продължава да продава застояли храни в магазинчето си, което представляваше един ...гараж . Ядосваше се баба Цвета и се чудеше пак ли филийки да си изпържи. Пенсията е малка, повече от малка, но кой го интересуваше. Децата и внуците и бяха вече големи, и забягнаха по чужбината. Тя я караше някак си, крепеше се. Колкото и е писано толкова ще живее. Всеки ден си ядеше по едно кисело мляко и постна супа. Сега Ружа и сбърка режима и то не за сефте. Днес трябваше да мине без кисело мляко. Купуваше от онова евтиното, което имаше малък процент мазнини. От комшийките си беше чула, че на скъпите кисели млека им слагали какво ли не, дори нишесте. Възмущаваше се баба Цвета, цъкаше и се тюхкаше. Та какви други проблеми да има вече. Имаше две кокошки и един петел. Чудеше се за какво го държи, като тези кокошки не искаха да носят. Беше решила, като си дойде малката внучка от онази там голямата държава зад океана да ги заколи всичките. Меги се разлая и баба Цвета вдигна глава. Погледна към двора и видя, че Дона се разхожда в градината и. -Цвето, къде си ма? Ела да ми откъснеш малко джоджън. -Тебе кой те пусна? Бях заключила портата. -Тя твоята порта и децата могат да я отключват, ами да накараш дядо Петко да дойде да я постегне малко. -Стига си ги плещила ами гледай у вас какво е. Селска къща пък един джоджен нямаш. Дона подскочи, като ужилена, завъртя се на пети и така както се беше появила изневиделица така и изчезна. Много важно, каза си баба Цвета. И без това и беше омръзнала тази решетарка всеки ден да и идва за нещо, а си не знаеше парите. Дали пък някой не я караше, ама кой? Отблъсна и тази си мисъл. Зае се с постната супа. Така, каква стана тя, сега ще закусва постна супа вместо кисело мляко. Хлябът щеше да и стигне и за следващия ден. На тези от патронажа в селото не вярва. Нали беше се записала, но не изтрая и един месец. Носеха и все буламачи, сякаш са си измили ръцете в манджите. Особено супите им бяха оцветена вода. Само сол не пестяха. Така както тя готвеше малко хора в селото можеха. А бобена яхния да ти направи, да си оближеш пръстите. Но боб, леща, боб...то омръзва. Само в неделя си позволяваше месо. Почти всяка събота дядо Петко и носеше риба. Голям рибар беше и си държеше на нея. И той беше самичък. Синът му умря много млад от една болест на червата. Дъщеря му пък се омъжи там по морето за някакъв капитан, ама Цвета не вярваше. Как нито веднъж не я видя да идва тук на село да види баща си. Деца нямаше ли тази Лиляна? Петко не искаше пред нея да говори за децата си. Цвета седна под ябълката в двора и се опитваше да прочете и разбере нещо от вестника, който си купуваше редовно. Той и беше връзката със света, така че за него винаги отделяше стотинки. Молеше се да не стане левче. Какво става по света -стихии, бедствия, войни...Ами у нас? Питаше се тя и сама си отговаряше. Знаеше, че народът ни си е виновен, че търпи това положение. Ето и тя, колко много е учила, колко много трудов стаж е събрала, а сега живее с мисълта за едното хранене и......за един вестник. За едното кисело мляко. Дрехи и пращаха, но така си стояха в гардероба. Тя не обичаше да носи чужди дрехи, дори на близките си. Едно птиче запя на клона над нея и тя нали си е суеверна си помисли за гости. Кого ли да очаква. Дядо Петко днес не е рибар, а Дона избяга, разсърди се. Но ще и мине, в това беше убедена Цвета. -Бабо Цвето.... - викаше някой от улицата. Направо се дереше. -Идвам де, стига си се драло! Беше внучката на Дона. Цялата трепереше и беше много изплашена. -Какво е станало, момичето ми? -Тичай при дядо Петко. Нещо е станало с дъщеря му. От два дни се е заключил и никой не пуска. Баба случайно разбрала и ме изпрати да ти кажа. -Я чакай да ти дам джоджена за баба ти , а на тебе от онези големите червени ябълки, сладките дето много ги обичаш. Цвета се върна подаде на момичето джоджена и няколко ябълки: -И кажи на баба ти да не ми се сърди, аз съм си такава, всичко си приказвам и не пестя думи. Приготви се набързо взе туй онуй за Петко и тръгна към тях. -Петко, отвори ми. Аз съм Цвета. Никой, като че ли нямаше пък и отде да знае. Отвътре се чуваше говор навярно от радиоточката, която дядо Петко не изключваше. -Петко, отвори ми, че ще счупя бравата и без това моята не поправи. Искаше да е весела, но усети, че нещо става. -Какво искаш, Цвето? Защо си била път до тук с тези болни крака? -Какво е станало, няма ли поне това да ми кажеш? Не ми бери грижа за краката, те са си мои. И няма ли да ме поканиш вътре? Когато влезна и се замая главата. Всичко беше обърнато нагоре с краката, дори масичката, която Петко толкова обичаше и си пишеше все нещо на нея. Но тя и досега не разбра какво пишеше и на кого. -Няма я бъде тя моята, Цвето. Няма. -Успокой се и започни отначало. Хайде, разказвай. -Моята Лиляна е много болна. Няма отърване от тази болест. Рак или нещо такова. Този нейният дето скита по света с корабите не е капитан , а обикновен моряк -хаймана. Умори ми детето, единственото ,което имам. Сега вече и дъщеря нямам. Разплака се , като малко дете и захлупи глава. -Има лекари бе, Петко, не всичко е загубено. Недей така! -Не вярвам аз на лекарите. Щом все още има болести, които са нелечими, как да им вярвам? Ето, виж, чети! Цвета извади очилата и започна да се взира в писмо навярно написано от близък на Лиляна. Разбра, че Лиляна не е в България и никога не е и била откакто е напуснала селото и бащината си къща. Никога не е имала деца, а само съпруг - моряк. Сега лежи в клиника там далече някъде на юг болна от неизлечимата болест на века. -Негър ли е този нейният съпруг? И това ли не искаш да ми кажеш? -Няма значение, Цвето. Какъвто и да е би трябвало да е човек, но не е. Отива си момичето ми, а аз не мога и да ида до там. Къде е тази Южна Африка, нали четеш вестници? Аз знаех, че за последно тя беше в Америка. Там живеела на квартира, защото той все пътувал с корабите. Обичаше го момичето ми и защо? Нямаше ли достатъчно мъже тук в България? Не съм добър баща, не съм! -Стига си хленчил, стегни се. Дай ми някакъв телефон и да видим да посъберем парички. Аз ще ти дам от тези дето ги събирах за черни дни. Да идем до града да се обадим там от градските пощи. Ако се наложи защо пък да не отидеш и до там, не си толкова болнав, ще издържиш. Ще намерим парите, от мене искай това. В селото хората те обичат и кмета те уважава. -Няма никъде да ходя, а ти си върви в къщи. Не обичам да ме съжаляват. -Затова ли и никога нищо не си ми разказвал? -Няма вече значение. Отвори вратата и направо изтика Цвета навън. И утре ела като искаш да ми донесеш и аз да попрочета тези вестници -твоите. И това пропуснах в този живот - да се образовам достатъчно, необходимото за един човек. Ще сричам, а ти ще се смееш. -Гониш ме, добре! Но утре съм тук и няма лесно да си ида. -Хайде сбогом, Цвето! Утре да дойдеш да се не вмириша. -Какви ги плещиш, я се стегни! До утре! Цвета не спа цяла нощ. На заранта забрави за киселото си мляко и тръгна към къщата на Петко, която беше на другия край на селото. По пътя я срещна пощальонката на селото, която беше много развълнувана. -Бабо Цвето, Петко се отровил, разбра ли? С отрова за плъхове. Нали ги имаше много. Котката му не смогваше с тази напаст. Цвета замръзна на мястото си с отворена уста. Но това беше за миг. Намери сили и се опита да бърза, колкото и позволяваха болните крака. Когато стигна до къщата видя много хора. Говореха и обсъждаха как дядо Петко рано сутринта бил на улицата и се видял с дядо Илия. Казал му, че след половин час ще умре. Да дойдат да го вземат, да не го оставят да се вмирише, като онази баба Тодора от съседното село. Не можел да живее, да надживее дъщеря си. Искал да иде там, на оня свят при сина си и съпругата си. Там ще се срещне и с Лиляна след време ако така е писано, но той нямал право да живее -само той да остане жив от цялото семейство. Дядо Илия помислил, че дядо Петко е полудял от самотията и теглото си. Не му обърнал особено внимание на приказките пък и не знаел за болестта на Лиляна. Беше събота, както всички съботи, но Петко го нямаше. Нямаше кой да донесе риба на баба Цвета. Седеше на прага и...плачеше. Отдавна не беше плакала така. Петко беше човек, не беше учил, но имаше сърце, добро сърце. Честен човек. Такива вече почти нямаше. Хората се озвериха и станаха алчни, лукави. Изведнъж стана и без да му мисли много се запъти към дома на кмета. Знаеше, че няма да и откаже. Тя го е учила, а и децата му. След време цялото село разбра, че баба Цвета вече живее в къщата на дядо Петко. Зарязала своята. Дала кокошките и петела на внучката на Дона и се пренесла. Само казала: -Тези моите деца и внуци да и берат грижата на къщата. В нея аз ги отгледах с двете си ръце. И дано има Господ! 13 април 2019.,Плевен Анита Христова Тифонова

Вижте ме добре и запомнете, искам да живея, разберете, тук в България да съм щастлива, във Родината моя красива! В очите ми блестят искри, палят те, горят, боли сърцето всеки божи ден, на чувства разни то е в плен! Аз съм, като вас човек, като вас във студ и пек боря се за хляба наш приятел нека бъда ваш! Моля ви, хора добри, знам, че всички ви боли истината за живота, но знайте, аз не съм пилота... Пътник съм аз, като вас и чакам моя сетен час, прегърнала с ръце Земята, и моята Родина свята последен сън аз да заспя. Спокойна искам да умра! 12 април 2019., Плевен Анита Христова Трифонова

Стивън не беше шофирал по такъв хлъзгав път. Валеше като из ведро. Чистачките на колата скърцаха, а това го дразнеше още повече. Току що беше се разделил с любовницата си . Така я наричаше пред хората, а насаме си я глезеше - моето момиче. Този път връщане назад нямаше, тя много искаше. Искаше го целия, само за нея. Той дълго се бореше за така наречената свобода според неговите разбирания. Искаше и семейството му да си е наред - жена му да си стои в къщи, да домакинства и гледа детето, но и Нора да му е под ръка, когато поиска. А понякога да е свободен да излезе и с някоя нова звезда, която срещаше по баровете най често. Жена му просто го търпеше, имаше дете, а и той носеше парите. Но тази Нора за какво се мислеше? Нищо не му даваше, само се харчеше по нея. Той не е свикнал така. "Дай ми да ти дам" - нали имаше такава приказка и Стивън държеше на нея, но само след като му поомръзне въпросната дама. Не можеше да си прости, че си загуби времето с тази червенокоса лисица. Поне той така си мислеше. Тя не му струваше много, на по младите жени даваше вече пари, а за нея някоя дрънкулка и много рядко я водеше на вечеря. Харесваше му в нея това, че не беше материалистка, не се опитваше да му рови из джобовете и въпреки , че я дразнеше с пари тя не ги пипаше, дори на заем не искаше. И сега, като си караше така колата Стивън се чудеше да се върне ли при нея, защото, защото наистина тя беше почтена и честна жена за разлика дори от съпругата му , която му претърсваше редовно джобовете и си взимаше от парите му. А той отделяше и и даваше всеки месец доста голяма сума за нея и за детето. Не се свърташе в къщи, вечно по пътищата и никоя не можеше да му хване края. Така му харесваше да живее и никой не можеше да го спре. Освен парите! На тях много държеше, затова и бизнесът му не трябваше да пропада. Така си мислеше Стивън и се самозалъгваше в доста неща. Тази Нора обаче не му излизаше от мислите. Не я обичаше, но не може да забрави как плачеше за него и се кълнеше, как го молеше да се върне. Какво унижение, си мислеше Стивън и изобщо не си даваше сметка, че той е виновният. Ами сега как ще се измъкне от тази лисичка, няма как да не е такава, толкова години е живяла сама без съпруг. Тя ще му отмъсти. Питаше се Стивън и знаеше дори как ще стане. Жена му си го знае и няма да и обърне внимание, но сестра и ох, сестра и работила в съда. Това вече си е беля. И той да не знае това , година и половина излиза с Нора. Стивън имаше няколко висящи дела, не е престъпник , но парите го блазнеха. Обичаше да си ги гледа, така на пачки и да ги чете пред жените. С цел или не, кефеше се. Как не съобрази, че Нора не е от простоватите жени, че родителите и са интелигентни хора, но не предполагаше, че сестра и е чак прокурор пък и не е питал, интересуваше се повече от дъщерята на Нора, която работеше в чужбина и и пращаше пари. Нора все плачеше за дъщеря си и с това още повече го дразнеше. Бездомно куче префуча пред колата и Стивън заби спирачките. Без малко колата да се обърне. Щеше да се убие, като по чудо заради мислите си по тази жена. Но май повече за него си мислеше. Притесняваше се, че ако Нора ще си стои в къщи и ще се измъчва и плаче, то сестра и каквато и да е няма да остави нещата току така. Пък и той глупакът доста неща разказа на Нора най вече за парите си. Късно е да я заплашва, той я избягваше цял месец, непременно е споделила вече със сестра си. Пусна си радиото и се заслуша в новините, втрещен в него. Не, това не може да е вярно. Човекът, неговият човек от министерството беше свален от пост. Как така и то точно сега , когато Стивън бе разгърнал бизнеса си и то на два фланга! Пак се сети за Нора и си науми, че тя го е проклела. Но защо тя? Стивън знаеше, че неговия човек крадеше повече от него. Но защо сега, защо точно сега продължаваше да се пита Стивън. Това не му даваше покой. Извади GSM -ма, но беше твърде късно и се отказа да звъни. Още един час и щеше да си е в къщи, но първо трябваше да мине през офиса си. Да си прегледа пощата и писмата, а и да си попише с приятелките си от сайтовете. Жена му е свикнала да се прибира по всякое време. Но тази вечер не му беше до нищо.То си беше за яд, вече няма кой да го прикрива, да му помага. Явно неговият човек доста се е поувлякъл, че да го изловят. Стивън се чудеше, но се страхуваше за себе си. Когато спря пред офиса нещо му се стори необичайно, имаше много коли въпреки късния час. Да, нямаше грешка - офисът му беше разбит. Нямаше много пари, но имаше много документи и писма. Обля го студена пот. Сега пък това, една след друга неприятностите вървяха. Отиде му цялата нощ, а беше много уморен и изнервен. Добре, че касата беше за параван. Той си имаше друга и не в офиса. С документите ще се оправи някак си, не е фатално. Потърси секретаря си, който отговаряше за всичките му работи, но телефона му мълчеше, като никога. След няколко часа полицията си привърши работата и го освободи. Голямата къща белееше отдалече и му действаше успокоително. Беше поставил аларма навсякъде плюс двете немски овчарки и всичко беше обезопасено. Този път те не го посрещнаха, което много го учуди. Вратите не бяха заключени. Силен ток мина през тялото му. Сети се, че жена му не беше му звъняла този ден. Когато влезна в гостната усети, че няма никой в къщата, просто си личеше. Всичко беше на мястото си и една тишина, страшна тишина. Извика, но никой не му отговори. Втори, трети път...пак нищо. Тичаше, като обезумял из къщата си, спъваше се в предмети и врати. Спря погледа си на стената в ъгъла , където беше касата с всичките му ценности. Изтръпна при мисълта, че простата му жена може това да му погоди. Само тя знаеше повечкото от тайните му. И да, касата беше празна. Детето го нямаше в детската, а на леглото му се белееше лист хартия и до него акта за граждански брак. Жена ми е полудяла си каза на ум Стивън и зачете треперейки. Съпругата му го беше напуснала с детето им и неговия най приближен -секретаря. Сега разбра защо тя - неговата жена настояваше да не взема жена за секретарка. Не е било от ревност, искала е да има съдружник в деянията си. Доста трябва да и е било насъбрано. Колко го е мразила само, а той я подценяваше. Беше сигурен, че може да я убие ако е пред него, но по всичко личеше, че тримата може би са вече извън България. Падна безжизнен на пода и заплака, като малко дете. Най важните документи ги нямаше, делата в съда ще ги загуби, парите, златото всичко го нямаше. Само дрехите и предметите, само те си стояха по местата. Неговият човек е свален от пост, но сега той гордият, богатият Стивън няма как да не попадне зад решетките. Този път не се сети за Нора, нито за сестра и и това бе негова грешка. Сети се за пистолета си и се надяваше да е там, където го криеше от детето си. И беше там, бяха му го оставили, като че ли нарочно. Нервите му не издържаха и го опря в челото си. Натисна спусъка. Свърши се! Потъна в черна бездна, без вик, без стон с една въздишка. На обяд слънце огряваше бялата къща отвсякъде - пуста и онемяла. Двете овчарки се бяха събудили обикаляха двора и виеха. Полицейска кола спря и от нея излезнаха вдовицата, детето и секретарят. Спестиха на детето зрелището и го прибраха в другата кола. Двамата бяха арестувани и по късно вкарани на топло. Там някъде около къщата увита в черен шал се беше спряла Нора.Очите и бяха подути, лицето посиняло. Беше като сянка, няма и луда. Говореше си сама. Сестра и мина с колата покрай нея и си я прибра. Сега Нора имаше нужда от лекар, но и от нея -вярната и сестричка. 23 март 2019., Плевен Анита ТРИФОНОВА