Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


Moля ви за есе на тема "Достойните хора разбират живота си не като последица , а като проект."

PLEASEEEEEEEE!!!

Съжалявам, но не намерих нищо конкретно по тази тема, това може да се попреработи и да се получи добре, от теб зависи:

Милена Арсова, 40419

“ЕСЕ ЗА ОПТИМИЗМА В ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ”

Познавам много хора, които казват (а най-лошото е, че наистина го мислят), че са загубили смисъла на живота си, че нещастието е вечно по петите им . И всичко това, защото имали много проблеми. Когато казах на един приятел, че живота без проблеми няма да е интересен и, че най-важното е под какъв ъгъл гледаш проблема, той ме помисли едва ли не за луда. Но и така да е. Важното е, че сам щастлива. А точно това нямат много хора - щастие и свобода. Защото човек живее така, както иска да живее и този, който иска да е щастлив, независимо от всички проблеми и нещастия струпващи се на главата му, може да бъде щастлив, стига да го поиска. За да постигнеш нещо, трябва първо да го поискаш. ”Всеки сам строи своя затвор (Буда) и обратно - всеки сам кове щастието си.

На първо място човек трябва да вярва в себе си и в способностите си. Не трябва да позволяваме чувството за малоценност и несигурност да надделее, защото тогава ще виждаме нещата само в негативната им светлина. Всеки има проблеми, но всеки гледа различно на тях. Важно е отношението към проблема – дали ще гледаме на него като към пропаст и с безнадеждност или като към още една крачка по пътя на щастието. Оптимистите определено избират второто. Те не се спират пред нищо и още повече – нищо не е в състояние да ги спре. Емерсон е казал: ”Побеждават онези, които вярват, че могат да победят”.

Според Маркс ”Богатството на личността се състои в богатството на нейните контакти”. Тази мисъл разкрива колко важно е човек да общува, да споделя (защото споделената болка е половин болка), да се забавлява с приятелите си. Това е нещо естествено за много хора, дори не се и замисляме какъв щеше да е животът ни и какви щяхме да бъдем ние без приятели. За съжаление обаче много хора имат големи затруднения в това отношение – нямат приятели, не умеят да общуват и обвиняват останалите за това. Истината е друга – те сами се затварят в себе си, негативно настроени са към всички, като по този начин се самоизмъчват. Трябва да отворим сърцата и душите си за хората, да ги правим щастливи, да ги обичам и тогава и ние самите ще бъдем щастливи. Любимата ми мисъл е на Шекспир и тя гласи: ”Обичай всички, доверявай се на малцина, не навреждай на никого”.

Оптимизмът е пряко свързан с любовта. ”Учи другите само на Любов, защото именно това си ти ” (Джамполски). Ние всички сме създадени с любов и трябва да я съхраним в сърцата си. Любовта е синоним на щастие. Белински е казал: ”Любовта е поезията и слънцето на живота”, а слънцето огрява всички, но всеки сам решава колко енергия да черпи от него и как да я използва. Оптимистът е човек, който взема всичко, което любовта може да даде, а тя дарява щастие. Хемингуей е писал много за любовта, но следните думи ми ми направиха силно впечатление: ”Любовта разширява областта на разума, издига умствените способности, очиства чувствата и стимулира ентусиазма.

Любовта е взаимна, т я дарява без да мисли за отплата.

Любовта е честна и търпелива, тя не знае ни време, ни разлъка. Любовта е най–висшият смисъл на живота”

Човек, който мисли по този начин е щастлив и благодарен човек. Защото ние, хората, сме самата любов, без нас тя не би могла да съществува, но най-вече ние не можем да съществуваме без нея. Тя е по-силна от всичко, тя движи света и всичко в него. Хората, които обичат и раздават своята любов са по-красиви както физически (защото няма грозни хора), така и душевно. Те са щастливи, радват се на живота и са свободни. Този, който не знае що е оптимизъм, първо трябва да научи що е любов. А този, който през живота си не е изпитал силата на любовта, той просто не е живял.

Не случайно пролетта е най–хубавият и възпяван сезон – сезонът на любовта. Това е времето, в което човек усеща цялата сила и красота на природата. На фона на тази възраждаща се природа, хората са по–оптимистично настроени към живота. Но не трябва ли да е така винаги, независимо кой сезон е. Трябва да превърнем зимата в пролет в нашити сърца и души, да се радваме на живота по всяко време. Бях гледала по телевизията за един възрастен мъж, който живее на улицата. Преди е имал дом, семейство, но сега (както самият той каза) му е останала само надеждата. Този човек ми направи изключително силно впечатление и аз се попитах дали, ако изпадна в неговото положение, ще успея така живо да запазя в себе си надеждата, вярата и любовта. Не знам, но той определено е успял и това го прави щастлив независимо от условията и начина му на живот.

Свободата е важно условие, за да бъде човек щастлив. Не става въпрос толкова за физическата, колкото за вътрешната, духовна свобода. Защото дори и при наличието на физически ”затвор”, душата може да е свободна.

Достатъчно е човек да го поиска и да вярва, че може да го постигне. За мен лично няма нищо по–важно от свободата и не смятам, че бих могла да живея, ако не се чувствам свободна. Каквито и да са обстоятелствата, човек може да си “извоюва”, защото “свободата не я дават – тя се взема” (М.Х. де Лара). Смятам, че да се чувстваш свободен е най–великото щастие на света. Да знаеш, че можеш да правиш всичко, което поискаш, стига да не вреди на другите да казваш това, което мислиш, да бъдеш с когото искаш, да ходиш където си поискаш – това е за мен свободата.

Невероятно е да се бориш за свободата си, защото самият факт, че го правиш, та дори и само да го мислиш, те прави наполовина свободен. Всеки има право да се бори за нея, да бъде независим и никой няма право да му отнема това чувство. Свободата трябва да стане начин на живот.

Защото единствено свободният човек може да бъде щастлив, да се радва на живота, да изпита истински любовта. Човек не трябва да позволява да му отнемат свободата, защото тя е едно от най–свещените неща на този свят.

Да си оптимист значи да си щастлив, да вярваш в себе си, да обичаш, да си свободна личност. Да имаш проблеми, но да гледаш на тях не като на проблеми, а като още едно разнообразие в живота. Не вярвам, че човек е в състояние да промени мисленето си тотално, но ако истински го пожелае и повярва, че може да го направи – то ще успее. Мога да кажа само едно – радвайте се на живота, обичайте се, защото веднъж се живее, а най–важното е, че всеки сам избира как да го направи.

Трябват ми есета :

1) Искам,но не трябва ;

2) "Най-добрият начин да надмогнеш изкушението е като му се поддадем" - Оскар Уайлд

Благодаря Ви предварително ! ! ! :whist::wors:

Относно "Искам, но не трябва", интерпретирах това заглавие от гледна точка на искам да опитам нещо, но то е забранено и оттам мисля, че от тези две есета за Забранения плод, ще извелчеш най-важното и заменяй от време на време, забраненото, с това, което не трябва да имаме, не ни е разрешено да откъснем и подобни.

Забраненият плод - източник: http://www.teenproblem.net/s/641.html

В нашия свят има толkoва забранени неща, че ако тръгна да ги изброявам сигурно няма да ми стигне и година. В райската градина има само едно забранено нещо, но именно то привлича интереса на Ева. Защо?

“Да ни забранят нещо значи да разпалят у нас желание за него. Да ни го дадат веднага значи да породят у нас презрение към него.” пише Монтен в книгата си “Опити”. Но тогава защо Господ поставя тази забрана, като се има предвид, че би трябвало да знае какво ще стане? Този въпрос остава без конкретен отговор.

Да оставим Библията настрана и да се потопим в ежедневието. Сигурно няма ученик, който да не е преписвал, въпреки опасността, че може да бъде хванат в извършването на забраненото. “Удоволствието от всичко нараства успоредно със самата опасност, която трябва да ни отблъсне от него” казва Сенека и думите му се превръщат в закон особено сега, когато имаме вечерен час. Разбира се, отвсякъде можем да чуем коментарите на учениците: “Десет часа вкъщи!? Никога!” и на възрастните, които ни убеждават как така е по-добре за нас и как по тяхно време също е било така, без да осъзнават, че сега късното прибиране ще стане още по-желано. Може би са забравили младежките си години собствените си бунтове, защото силно се съмнявам, че не е имало такива.

Нека погледнем и през очите на любовта. Хората казват, че несподелената любов е най-дълга. Според Марциал “Любов без терзания бързо насища.” И се получава така, че едното следва от другото. Когато любовта е несподелена има терзания и тя продължава докато не се осъществи или не срещнем друга. Едва ли, когато си чакал някого толкова дълго, му се насищаш трудно, а според мен е обратното.

Нека завърша с цитат отново от Монтен: “Нашите желания презират и отхвърлят всичко, което е под ръка, за да тичат подир това, което ни липсва.”, следователно, ако искате да забраните или поне да намалите нещо и искате забраната, ако не напълно то поне от части да се спазва, по-добре го разрешете.

източник: http://www.hulite.net/modules.php?name=New...e&sid=36237

Забраненият плод – тази висша форма на желание, копнеж, изгаряне … пожар… Ето го – ти си го представяш, толкова ясно, толкова близо е той…и същевременно толкова далеч. Сънуваш го, струва ти се, че е вече твой – та ти като че ли го държиш в ръцете си, почти вдишваш аромата му, вкуса…Устните ти са толкова близо до него, че вече предвкусваш топлината, която ще облее тялото ти, когато животворните му сокове се слеят с твоите… Забраненият плод…Толкова съвършен, така безплътен и някак химеричен.

И ето – той изчезва, изведнъж, така внезапно, както се е появил… А ти си отново в реалността - сред онези стени – сиви, скучни, някак пропити от лудостта; тази светла и ефирна лудост, за която ти мечтаеш…лудостта, която идва, оставя своите горещи и кървави следи, разпалва наново познатия пламък и си отива, оставяйки душата ти да тлее, обгорена от собствените си адски пламъци… И така е всеки път, когато заспиш… Денем ще се сещаш за него само при някой случаен полъх на вятъра, минаващ сякаш отвъд твоето тяло…А нощем… нощем ще гориш сред своите копнежи, ще те измъчва Адската болка, ще ти се иска да умреш … И тъкмо, когато ще си на прага на тази твоя така бленувана смърт; тъкмо, когато ще си на края на силите си, изтощени от тежката мараня на желанието; в момента, когато усетиш с огромното напрежение във всяка своя фибра, че това наистина е краят…тогава…тогава, клети грешнико, ще осъзнаеш, че бурята, че вихърът от чувства няма да ти позволи да си отидеш, ще ти даде сили да се бориш, колкото да преживееш и следващата, вече надигаща се в недрата на твоя копнеж, вълна… И така до безкрая, Сизифе, до безкрая ще мъкнеш камъка нагоре, а той ще продължава да ти се изплъзва и да се претърколява надолу и надолу, докато не го подхванеш отново… Мъка…сладка мъка. Пристрастен си към нея, желаеш я, почти колкото желаеш и самия Забранен плод, чувстваш, че няма да оцелееш след нея, усещаш, че след опустошителна й сила ти ще си като пустиня, лишена от своите малки, крехки оазиси, нейна единствена радост и светлина…Но знаеш и че не можеш без тази сладка мъка, този копнеж по недостижимото…Създаден си да не можеш…

Забраненото – хм, светът на желанието, забулен в мистерия и сладострастие, преливащи в онзи нестихващ адреналин… Хората, тези двуноги, лицемерни и ужасно шумни създания, са тук, на тази земя, не за друго, а за да мечтаят… Сутрин, обед, вечер…улисани в работа те си представят какъв би бил техният личен свят “…АКО…” А какво друго е мечтата, ако не същият онзи копнеж по недостижимото. И този копнеж е по-силен от всичко останало – той поддържа дори и жаждата за живот - кара те да се чувстваш човек. И, обуславящ недостижимото, той е способен да те завладее напълно, да се превърне в твоя идея фикс, да те накара да вършиш неща, нехарактерни за теб и, иначе присъщата ти, слабост. О, да, хората са гладни за емоции, за адреналин… Това ги кара да се чувстват по-млади, някак по-жизнени.

А когато младостта си отиде и повлече след себе си и способността на ума да мечтае, остава само желанието, споменът за онова сластно състояние на духа, което не е давало покой на тялото и душата нито за миг. Онова състояние на превъзбуденост, на несигурност и стремеж.

И тогава, от дистанцията на годините осъзнаваш най-страшното - като че ли онази сладка мъка гори с по-силен пламък в света на спомените, отколкото самият Забранен плод. А той, някак неусетно, е избледнявал на фона на времето. Остава само мисълта, гордостта, че си се борил за нещо забранено, за нещо, което първоначално не ти е принадлежало. Дори и сладкият привкус на победата не ти изглежда вече толкова сладък… Само и единствено отблясъкът на онова незабравимо чувство, животворната сила, която тече във вените на всеки човек, емоцията, за която си заслужава да си кажеш: “Да, аз живях, и не напразно”. Не случайно най-красивите моменти между мъж и жена си остават миговете на тяхното запознанство, и по-скоро - периодът, когато те още не са притежавали един друг. Това са най-върховните, най-истинските моменти, които винаги ще носят наслада, въпреки дистанцията на времето. Това са моментите, които придават на живота горчиво-сладкия привкус. Моментите, които, болезнено понякога, ти напомнят, че животът още не те е напуснал, или по-точно – ти не си напуснал живота. Тези, които те карат да се връщаш назад, без капка съжаление за безвъзвратно отминалото.

Та ето защо забраненото има по-голям емоционален заряд от разрешеното. Ето защо си заслужава да удължиш, дори и умишлено, сладката агония на тялото. По-добре да си устремен към хиляди неща без да получиш нито едно от тях, отколкото да усетиш тленната сладост на една победа, готова всеки момент да се изпари с маниер, нямащ нищо общо с очарователността на предхождащите я мъки и сладострастия. Ето защо си заслужава да се откажеш от нещо в името на самия блян за него. Ето защо не трябва да има разрешени неща… Осемнайсет, двайсет и една, шестдесет – значение няма. Ако всичко е разрешено - няма да има борба, няма да има развитие и напредък. Истината е една … Забранено…разрешено… Колкото по- “забранено” е нещо, толкова по-силно привлича то към себе си, толкова по-сладко изглежда, толкова по е силна мъката по неговата недостижимост. И, разбира се, толкова по-смислен е животът ни. Това е целта ни – да се борим, за да не да получаваме.

Сладка мъка, в която душата ще изгаря ден след ден, а всяка вечер ще възкръсва като феникс от пепелта, за да бъде отново и отново обхваната от пожара на желанието…

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 1,7k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

Здравейте... Спешно ми трябва есе на тема: "Културата на един народ определя отношението и поведението му към природата". МОЛЯ някой да ми помогне! Благодаря ви предвалително.!.!.

Тук е мястото да потърсите есе на темата, която Ви трябва и ако не намерите да публикувате Вашия въпрос. Ако есето Ви е върху дадено произведение, по-добре първо потърсете дали няма вече отделна тема

Здравейте! Трябват ми идеи за есе на тема "Нещо ме тревожи". Благодаря предварително!

Публикувани изображения

Трябва ми още едно есе по Свят и личност:

Интернет и правата на човека

или Какво кара хората да се обядинят!

Редактирано от vankata_6 (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Трябва ми още едно есе по Свят и личност:

Интернет и правата на човека

или Какво кара хората да се обядинят!

Интернет - правата на човека

източник: http://write.hit.bg/Eseta/Main.html

Както във всички средства за масова комуникация така и в InterNet съществуват начини за защита на правата на човека. По един или друг начин хората "неразбиращи" от компютри си въобразяват, че няма как да се защитят правата на човека в глобалната мрежа и точно тук е моментът в който трябва да се спомене за това, че и тук има институции които се занимават точно с това. Дори ако не са тези институции всеки "потребител" на InterNet е длъжен да се съобразява с правилата за "webhosting" - правила които се определят и налагат за изпълнение на точно такива хора (собственици на webserveri - разпространяващи webhosting на обикновенния и не чак до там обикновенния потребител). Тези правила (инструкция за използване спрямо правилата наложени от тази webpolice) се вписват във всяка една регистрация която може да бъде направена ако става въпрос за покупка, продажба, лична кореспонденция, и т.н. Тези институции имат различни "клонове" по света и посредство InterNet имат пряк контакт по всяко време на денонощието за всички промени настъпили във вече започналите се да се обновяват "програми" в защита на човека и по-точно неговите права на личността. Тази webpolice се занимава със защитата на правата на човека - неговите права като личност и гражданските му права. Така се запазва лоялността в отношенията между продавач купувач, разгледани под различен ъгъл - в единия смиъл на израза като пряка покупка в другия смисъл като купувача се явява в ролята на потребител в InterNet залите или обикновения InterNet достъп от персонален компютър. Информацията която се съдържа в един InterNet server е строго защитена, така, че да не може никои да си присвои информация касаеща даден човек. Тук става дума за защита на неговите лични права при използването на личен e-mail. При тази услуга mailhosters са длъжни да спазват условията, които са посочили за спазване от тяхна страна и от страна на потребителя. Информацията необходима за регистриране на e-mail трябва да бъде строго засекретена и е забранена за достъп до, който и да е друг потребител в мрежата. Достъпът до тази информация имат само потребителя, на който е информацията и операторите които поддържат този webserver. Гаранцията, че тази персонлна информация няма да бъде публикувана и предостъпена за достъп до всички в мрежата означава, че точно тези оператори са длъжни да заплатят обезщетения и дори да бъдат съдени за неспазване на праватана личността. Ето защо и InterNet не е "детска играчка" както много хора смятат. Всъщност това е една много сложно устроена мрежа за достъп доогромни количества от информация, за съжаление достъпът до нея е само по електронен път. В InterNet човек може да намери всичко от което се интересува - покупки, продажби, оферти, запознанства, лична кореспонденция, software-но поддържане на личен компютър, и всякаква информация вълнуваща всеки един човек. Без да се преувеличава може би е възможно дори InterNet да се сравни с една от най-големите библиотеки в световен мащаб. Все повече хора започнаха да се обръщат за информация именно към InterNet и глобалните системи за обмен на информация. Огромна роля за това играе бързината на услугата, сигурността, големите масиви от достъпна до всеки информация и улесняването към достъпа до тази информация с всеки изминал ден. Така и един ден може би поради всики библиотеки ще бъдат заменени с виртуални библиотеки и то поради факта, че InertNet и глобланите компютърни системи се популяризират в огромни мащаби и всичко се механизира и компютъризира. Ето защо и бъдещето е в компютрите. При тях няма невъзможни неща, има само хора които не знаят как да постигнат целите си и да реализират идеите си, защото компютърните системи нямат ограничения, единствено незнанието може да изиграе най-лошата шега на всеки потребител, затова webpolice е длъжна да защитава дори тях - тези които не са запознати в големи подробности относно работата с компютрите.

Интернет и човешките права

източник: http://cis-sacp.government.bg/sacp/CIS/con...ntcontest03.htm

автор: Димитрина Янкова Тодорова - Американски колеж гр. София

Хората се интересуват от човешките си права най-често когато те са нарушени или застрашени. Така както се интересуват и от пaрaметрите на ограниченията си само ако виждат възможност да ги променят. А правилата, законите, човешките права са определящите живота, който живеем. Силите и институциите, които подобряват условията ни на живот би следвало да заслужават не по-малко внимание от тези, които ги накърняват. Като пример за глобализиращия се свят, Интернет заслужава вниманието ни относно потъпкването или подобряването на възможността за прилагането на човешките права. Интернет работи много повече ЗА човешките права, отколкото ПРОТИВ тях. Интернет предполага практикуването на основни човешки права и свободи: свободата на съвестта, мисълта и изборът на религиозни или атеистични възгледи от хората(Конституция на Република България, чл. 37.(1)); също така правото на всеки да изразява или споделя мнението си, както и да го разпространява (чл. 39. (1), но най-вече, правото на всеки да търси, получава и разпространява информация(чл. 41.(1)), както и да се сдружава с хора със сходни съдби или възгледи (чл. 44.(1)).

Формално погледнато, тези права се упражняват и без глобалната мрежа, но нека да помислим колко тя разширява изпълнимостта им. Нека се позовем на вероизповеданието. Хората са свободни да избират своята религия или да изберат да нямат такава. Да, в реалността това е така, но нашата религия е голяма част от нашата визия в обществото. Ако моята религия налага определено облекло или поведениe, а аз държа да се придържам към нея, то тя ще ме отличава от останалите в обществото, което доста често провокира предразсъдъците на другите, има вероятност аз да се почувствам пренебрегвана или дискриминирана, само защото упражнявам правото си да имам различна религия. Реалността ограничава това мое право, защото е повърхностна, притежаваща цветове и форми, изразителна. Интернет обаче не пренебрегва това мое право. Той създава един нов свят за хората. Ако те решат да общуват чрез него, тяхната идентичност ще бъде такава, каквато те си я създадат. Техните навици, външност, поведение ще са се загубили между сателитите. Вероятността някой да бъде дискриминиран заради начина си на упражняване на религията си или липсата на такава е доста по-малка. Интернет разширява кръга на общуване на различните хора, защото тези, които в реалността биха ги избягвали, във виртуалния свят не биха видели причината за това. А това е свобода, не просто точка в списъка с права и задължения на гражданите, това е истинска, реална възможност някой да бъде възприеман не чрез типизиращите и карикатуризиращи лещи на реалния свят. Това е свобода, която Интернет ни позволява да имаме, и то не изолирани, като аутсайдери, а като част от общност на видимо съвсем различни хора. Това е разширяване на границите, в които живеем, не на тези, между които правното понятие “ние” се намира, а на тези, между които се чувстваме в ежедневието си. Това е надскачане на социално-юридическата представа за общност и влизане в общност, в която има повече смисли - морални и естетически, например. Това е правене на свят, който подобрява битуването на наличния, реален свят. Това е пренасяне на нови смисли за подобряване на комуникацията, за отрицание на някои негативни ефекти на стереотипизацията (шаблонизация, догматизъм, безкритичност и други), за тръгване към толерантност като отрицание на дискриминирането на човек. Ето едно разширено прилагане на човешките ни права, често недооценявано от критиците на Интернет.

“Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин” твърди чл. 39.1 от конституцията на Република България. Това право също сякаш…като че ли си го имаме. Нищо ново под слънцето, би казал някой, но замислим ли се защо толкова често хората се оплакват от незначителността си, от това как интересите им не са поддържани или как гласът им не се чувал, ще ни хрумне, че май само теоретично имаме такова право. Тези познати мрънкания явно подсказват как мнението на хората и правото им на такова не се прилага с пълна сила. Разбира се, някои ще кажат, че точно защото е мнение, само в България може би има около 8 милиона различни, и е дори теоретично невъзможно да бъдат взети под внимание. Да, но отбелязването им е важно. Едно печатно издание, телевизионно или радиопредаване може да даде публичност на, да речем, десетки мнения по даден въпрос, при това мнения, ограничени от езика, района и възможността за връзка със съответната медия на авторите им. Интернет може да помести милиони, при това неограничени, относително, от времето на изказването им или от местонахождението на авторите им. Всеки човек с достъп до Интернет може да публикува мнението си, както и да прочете или репликира на останалите мнения. В последствие, може да получи отговор на своята реплика и така мнението му да бъде с много по-голяма публичност, а, струва ми се, и важност.

Правото на мнение по различните въпроси се дава на хората чрез Интернет и посредством уеб-страниците. Срещу никаква или съвсем минимална сума, всеки може да има своя част от мрежата, където да представя себе си, възгледите си или каквото и да е друго. Единствената аналогия, която мога да направя, е, ако човекът, имащ страница в Интернет, реши да напише книга или публикува статия във вестник или списание. Очевидно е колко повече средства изискват и колко по-ограничена аудитория предлагат те.

Същността на Интернет е неограничената база данни, достъпна за всички. В Интернет само с написването на дума или фраза в някоя от търсачките, човек достига до страници на официални организации, на неофициални такива, на група хора, само на един човек, на хора от най-различни националности и с най-различни квалификации и насочености, и всичко това само по темата, от която той се интересува. По-голямата част от тази информация човек ползва и интерпретира безплатно, което не е така с който и да е от другите източници на информация. Дори в обществената библиотека се плаща такса, вече и учебниците за образованието не са безплатни. Информацията струва пари, а при това, съвсем не е евтина. Да предположим, че някой се интересува от живота и цивилизацията на Инките. Ако излезе на пазара, той най-вероятно ще попадне на :

а) красива и скъпа преводна енциклопедия

б) историческа книга, минимум 200 страници, с малко снимки и много исторически спекулации

в) видеокасета с научно-популярно филмче

Или може би на още неща, но това би изисквало щателно проучване. Ако въпросният човек се разходи до най-близкия Интернет клуб за около час и за около 1лв. би намерил информация, снимки, схеми, дори би си поиграл в някоя интерактивна страна на инките, след като е намерил всичко. Цената на принтиратана хартия, която може би ще пожелае да отнесе вкъщи, е нищожна, а изхабеното време – много по-малко. Според член 41.1. на конституцията, всеки има правото да търси, получава и разпространява информация. Правото да търси, със сигурност го има, но правото да намира е силно разширено чрез Интернет. Там целият свят е струпал информация, която всеки отделен човек може да ползва. Освен това, разгледано като медия, Интернет предлага най-бързо и лесно актуализиращата се информация, най-лесно достъпна до хората, при това, не само най - актуланите събития, за които се грижи и телевизията, всякаква информация.

Интернет и човешките взаимоотношения – тема, на която винаги се е спорело и може би хората никога няма да бъдат единодушни дали мрежата подобрява или деформира общуването на хората, свързани чрез нея. Аз няма да права опити за защитаването на една от позициите, защото това би означавало да защитавам тезата, че има формула за успешните отношения, което пък би означавало,че има типизираност на взаимоотношенията между хората, което напълно отричам. Факт обаче е, че милиони хора използват мрежата за да общуват по между си, много от тях без нея може би никога нямаше да се срещнат в традиционното ежедневие, в триизмерното пространство, просто защото се намират на два различни континента или полукълба. На тази основа човешкото право за свобода на сдруженията има широко поле за изява чрез Интернет. Свободата на сдруженията по принцип се основава на някаква приемлива обединяваща характеристика - интерес, професионална ориентация, хоби и други. След като вече споменах колко трудно хората с външни (повърхностни) проблеми намират своето място в обществото, то какво остава за хората с по–различна “вътрешност” - виждания, проблеми, интереси, страхове, мечти. Сдруженията извън виртуалното пространство, били те формални или неформални, са по-ограничени, от характера на неговата физическа зададеност. В противовес на това, Интернет предлага богата вариетивност и интензивност на комуникациите. По-големи са шансовете за срещане на себеподобни. Тези шансове са количествени и те предлагат преминаване в качественост. В един по-широк смисъл, тук пак става дума за улесняване на хората да упражняват гражданските си права.

Никак не е случайно, че Интернет посредничи между толкова много хора и правата им. Интернет е една от положителните страни на глобализацията, той цели единство между хората и хомогенност на света, но в сферата на осведомеността и постижимостта на нещата, в елиминирането на хилядите километри между хората, които искат да общуват. Ползвайки по-свободно правата си, хората със сигурност живеят един по-добър живот. Затова положителното влияние на Интернет не трябва да бъде пренебрегвано, хората имат жизнена необходимост от него. За да живеят. За едно по-общително живеене. За себе си.

автор: Цветомир Венциславов Найденов - Езикова гимназия “Проф. Д-р Асен Златаров” гр. В. Търново

Глобалната мрежа като възможност човек да упражнява демократичните си права

Интернет навлиза все повече и повече в живота на всеки един човек. Глобалната мрежа се ражда след дългата връзка между техническия и научния напредък. Днес виртуалното пространство поставя всички нас в една творческа позиция – то ни предоставя възможности да участваме активно в различни регионални, национални и международни инициативи със социална, правна, икономическа и политическа насоченост. Именно възможността чрез Интернет да се осъществяват редица социални и политически връзки е предпоставката, която изгражда убеждението, че глобалната мрежа е стожер на съвременните демократични права.

Без съмнение се коментират и констатират много от негативите на информационното общество. Незаконно, вредно, дискредитиращо личността съдържание се разпространява в цялата мрежа. Недостойно обаче би било, ако отречем или пренебрегнем позитивните носители в Интернет. Не случайно аз приемам глобалната мрежа като устойчив фундамент за развитието на демократичните права на всеки гражданин.

Преди да навляза в същността на разработката си, мога да откроя най- съществената причина, заради която избрах да участвам в този конкурс, а именно – и аз и Интернет много си приличаме. Ние заедно сме рожби на “прехода”. Пиша “преход”, защото аз съм роден във време, когато се поставят основите на смени в политическата и обществената сфера, на нови етапи от икономическо развитие и на нови перспективи пред човечеството. Както за всичко ново създателите възлагат надежди и очаквания, така и моите създатели – моите родители, така и групата инженери- математици и технолози, създатели на глобалната мрежа, възлагат своите големи очаквания – всичко ново да бъде в името на усъвършенстването на интелекта и утвърждаване на рационалното у всеки. Дали аз ще постигна това към което съм бил упътен и това, което впоследствие съм осъзнал, че е мой дълг, зависи изцяло от мен. Въпросът с Интернет обаче е една съвършено различна реалност. Интернет се прави от много хора, наречени users /юзъри/, които хора са с различно мислене, с различни подходи и с различни ценности.

В България не сме се докоснали все още до онази демокрация, която виждаме в ЕС или другите западни държави. Без да подценявам когото и да било отбелязвам само, че да се приеме Интернет като устойчивост по отношение упражняването и защитата на човешките права изисква доста рационално мислене и рационален подход при осъзнаването и откриването чертите на демокрацията. Принципите, които ме доведоха до тезата за полезността на Интернет, са в резултат на личните убеждения, че:

Интернет разширява достъпа на гражданското общество до официалната информация

Интернет укрепва гражданското общество чрез механизмите на международното право, гарантиращо свобода на словото, изразяването, търсенето и предоставянето на всякаква законна информация

Интернет подпомага участието на гражданското общество в управлението на страната

Години наред моите родители, моите възрастни баби и дядовци са живели в едно общество, в което е понасяна “колективна отговорност” вследствие на “колективни избори”. Ако пътуваме във времето и не вземем за свой спътник интернет, ние можем да попаднем в началото на XXIви век в подобна аналогична ситуация. Без да изключваме съвременната информационна реалност ние добиваме спокойствие именно от факта, че Интернет съществува. Това, което пиша звучи актуално и за нашата и за други страни. Ако има някъде по света в някоя държава репресивен режим на власт, който режим да цензурира и държи в подчинение медиите, то Интернет е единствената алтернатива хората да научат за актуалната обстановка около себе си. В друг смисъл – ако са забранени издания на известни автори, чиито имена не са в “името на партията” или “в името на народа”, то тези издания могат да бъдат публикувани в глобалната мрежа, където всеки, който пожелае би могъл да се запознае с тях. Без съмнение по този начин освен свободата на изразяване и правото за достоен и демократичен живот Интернет укрепва и човешката култура. Като се каже, че “Интернет не признава граници” може би се има точно това в предвид, че в стремежите си към знание и информираност, човекът прехвърля всички възможни граници.

Осигуряване разбирането на човешките права и тяхното приложение в обществения живот са една от основните черти на демокрацията, чиито изразител е Интернет. Във виртуалното пространство се наблюдава рядкото явление как знанията за човешките права подтикват останалите посетители на Интернет към желанието за обществени промени и развиване на културата, уважението и толерантността към всеки. Сърфирайки из виртуалното пространството ние ще попаднем на сайтове, направени от международни организации като ООН, ЕС, ЮНЕСКО и др., на които са поместени редица правни документи, които са ратифицирани от нашата страна или пък са с обща валидност като тези на ООН. Дали от любопитство или не, поглеждайки нещо, което ни засяга пряко, ние събуждаме тази част от своето мислене, която ни помага да се борим и да отстояваме тези свои права, които са неотменими и не подлежат на съмнение – достоен живот, здраве, произвеждане и приемане на блага и т.н.

Белег на съвременната демокрация е демонстрираната от интернет всеобща ангажираност към правото на свободно изразяване. В тази посока е направено много – по глобалната мрежа с помощта на високо честотни системи се излъчват новинарски емисии, радиопредавания, поместват се бюлетини на различни държавни институции, публикуват се първите страници на ежедневния и периодичния печат. Така обществения механизъм работи с ясното съзнание, че информацията вече не е само за този, който може да си я позволи, а е за всеки, който я потърси.

Както в реалността, така и тук в интернет - демокрацията има закони и те трябва да се съблюдават. Има закони, които контролират и ограничават вредното съдържание в Интернет, има такива, които забраняват прокламирането и подбуждането към война, религиозни или етнически конфликти, расова или полова дискриминация. Такива са Всеобщата декларация за правата на човека, Международната харта за икономически, социални и културни права, Международната харта за гражданските и политическите права и др. Редом с положителното в съблюдаването на нормите се появяват някои негативни черти, които няма как да не бъдат усетени от издателите или потребителите в Интернет. Става въпрос за възможността сред законите, които се правят в името на човека и личността да се приемат и такива, които да ограничават правото на свободно изразяване. Във Франция приетата “Парижка харта за Нова Европа и други документи на ОССЕ” нормира публикуваната информация в Интернет и забранява да се публикуват данни по отношение на реални личности и събития без да е посочен техният източник или автор. С други думи това означава, че ако някой разполага с информация за корумпирани фигури от обществено- политическия живот, то той трябва да посочи откъде има тази информация и да посочи също своето име. Това е нещо крайно потъпкващо правата на демократичната личност в Интернет, защото никой не гарантира на автора неговата сигурност и неговата защита. Според мен анонимността е важна предпоставка за свободата на изразяване. Негативно е и впечатлението, че някои правителства предприемат косвени методи за контрол на информацията в Интернет. Така те установяват правителствена цензура. Пример в това отношение са Южна Корея, Индонезия, Тайланд и др., където управляващите политически режими са премахнали чрез “правителствен контрол” всички сайтове, които са продуцирани в САЩ.

Интернет генерира демокрация в съвременното ни общество, генерира устойчивост и насърчава демократичните права. Глобалната мрежа притежава вътрешна устойчивост и тя е уникално средство за комуникация. Демократичните права тази мрежа поддържа благодарение на:

своята интерактивност

изобилието от информация

отвореността си към всеки

възможността за потребителски контрол

възможността освен да получаваш информация чрез Интернет и да общуваш чрез т.нар. “чат”

Не бих се спрял върху негативното влияние на “чат-а”, защото съм убеден, че със всеки изминал ден потребителите на виртуалното пространство стават все по ерудирани и придобиват инстинкт за самосъхранение и сигурност. Една от основните причини по мое впечатление е и политиката, която водят различните държавни институции в тази насока. Ежедневно всеки от нас е предупреждаван да не посочва конфиденциална информация на лица, които не са му известни и лица, които не познава от всички техни възможни страни.

След като посочих възможността на Интернет да укрепва гражданското общество е наред да отбележа механизма по който Интернет подпомага гражданското участие в управлението. Този механизъм напълно ни съотнася към темата “Интернет и правата на човека” и по- точно в частта си за демократичните права на всеки гражданин по отношение участието му и контрола върху официалните държавни институции. Факт в много страни е т.нар. “Електронно правителство”. Аз следя политическия живот в България и от лични впечатления знам, че такъв проект се подготвя в моята страна от Министъра на Държавната администрация. Единственото негативно явление е забавянето на тази инициатива. “Електронното” правителство предоставя изключителни възможности за средния и едрия бизнес, за развитие на нови социални модели и за обмяна на информационен ресурс без това да изисква множество командировки, средства и време на занимаващите се с тази дейност хора. “Електронното правителство” е и шанс да се освободим от бюрокрацията, която е погълнала цялото ни общество днес. Извън този вариант, аз имам силното желание да споделя и впечатления от един факт, който приемам като лична възможност да участвам в конкретните реформи и приемането на решения. На сайта на Министерството на образованието и науката е поместено “прозорче”, което приканва всеки посетител да сподели своите мнения да даде предложения по подготвяната от ведомството “Стратегия за въвеждането на информационните и комуникационни технологии в образованието”. Това е тема, която живо ме интересува и аз останах удовлетворен изключително като един 17- годишен българин като получих писмо от МОН, в резултат на изразено становище по стратегията, в което пише “Уважаеми Г-н ..., Ние ще се съобразим с Вашите предложения”. Ето това за мен е демокрацията, ето това е правото на всеки един човек не да “намира кусури” в своите управници, а щом има позитивни идеи да ги споделя и да бъде “значим”.

Има още много примери как Интернет подпомага участието на гражданите в управлението на собствената им страна. За пример може да бъде посочена кампанията на Центъра за демокрация и технологии /CDT/ в САЩ под мото “Adopt your Legislator” /Приеми своят законодател/. Ще завърша разглеждането на Интернет като генератор и устойчив сътрудник на демокрацията в съвременния свят като посоча, че разширявайки достъпа до официалната информация пред всеки един човек, особено ние – младите, разкриваме пред себе си нови перспективи и нови хоризонти. В Интернет се публикуват много нови издания на автори, които дори не сме чували. Същевременно там са и класиците Ботев, Вазов, Шекспир и др. Без да се притеснява от официалната държавна власт и от “изкривени норми или разбирания” всеки човек може свободно да открие себе си в света. Това право – да бъдеш свободен, да няма граници нито пред теб нито зад теб е основното право, което защитава Интернет и основната идея на всяка демократична система днес.

В съвременното ни общество свободата на изразяване е един от основните фундаменти на демократичността. Тя е едно от главните условия за развитието и напредъка на всеки човек. Интернет по достоен начин защитава най- висшето право на човека – да си свободен. Именно заради това моята гражданска позиция зове, че Интернет днес не е просто необходимост, а е изискване към света за плурализъм, толерантност и широта на възгледите. Изискване, без което днес не би имало демократично общество и хора в него, споделящи демократични права и отговорности.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Трябва ми спешно Дългът към рода и дългът към сърцето pls помогнете ми sad.gif

Това не е литературно есе, опиращо се на Дервишово семе. Не знам дали не ти трябва лит. есе. Ако случайно е така, ще трябва да комбинираш с двете есета на първа страница в темата за Деривошово семе, че да се получи както трябва.

Дългът към рода и дългът към сърцето есе

От самото си раждане до последния дъх, човек живее в дълг. Това е нещото, което го съпътства, където и каквото и да направи. ,,Дългът е обич към онова, което сам си заповядаш ” е казал Гьоте. Той е част от живота на всеки и щастието ще дойде, когато го изпълним.

Дългът винаги е съпроводен с дилема. Една честа негова форма на проявление е дилемата род – сърце.

В този момент от живота си, с пълно съзнание разбирам отговорността на избора и дълга – т.е. имам правото да избера своя дълг. Кузен твърди: ,, Дългът и Правото са братя, тяхната майка е Свободата; те се раждат в един ден, растат, развиват се и загиват заедно.”

Зная какво иска сърцето ми, но зная какво очаква и родът от мен. Аз съм задължена на рода си, заради всичко което са направили за мен; заради обичта, всеотдайността и разбирането, което съм получила. Осъзнавам, че по света има много хора, които не са могли да имат това, което аз – а това засилва дългът ми към рода.

Естествено, моите лични нужди също са важни. Аз не се себеотричам, но зная, че не бих била истински щастлива, ако не изпълня дълга към семейството си. Лошо е, когато човек не е изпълнил мисията, за която е на земята. Веднъж осъзнаеш ли какво иска сърцето ти, то това остава дълг към собствения ти живот – като нямаш правото да отричаш или бягаш от него. Какъв е смисълът на живота ни, ако не сме изпълнили дълга си?

Конфуций има една много хубава мисъл: ,, Да съзнаваш своя дълг и да не го изпълниш е страхливост.”

Според мен трябва да се направи един компромисен вариант между дългът към рода и дългът към сърцето. Истинско щастие ще е, ако изпълниш и двете, но това е рядък случай.Независимо от индивидуалния избор на всеки, не трябва да забравяме, че живеем, за да бъдем щастливи.А докато сме такива ще можем да помагаме и на останалите да са такива, черпейки от положителната ни енергия. Аз съм за дълга към сърцето, защото това е по – големия дълг, който включва и дълга към рода.

Автор: SKY (София Русева)

източник: http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=3964


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Трябва ми есе на тема "Доверието - какво е то за мен?" Благодаря!

еdit: MasterRalf - Прочети Правила на форума

Това е единственото, което намерих, не е съвсем по темата, но можеш да се облегнеш на идеите.

Доверието или подозрителността е печеливша стратегия в бизнеса (есе)

Автор: Таня Димитрова

Детето,наивно,подвеждащо се лесно,то е готово да повярва на всеки срещу себе си,няма жизнен опит,няма утвърдена представа за света.С времето живота толкова го блъска и го извайва,подобно на скулптор,които прави своята статуя.И от невинното чисто същество,то става голям човек,които може да преценява,да се предпазва и най-вече да се съмнява.Има хора на които можем да вярваме и ние сами определяме кой да са те.Но между личния живот и работата има ясна и дебела граница,на едното място може да писани,но на другото трябва да сме тигри,само по този начин може да се оцелее,на място,където единствено доверие може да имаш към себе си и към тези,чието бъдеще зависи от това ти да не бъдеш предаден,но и те в един момент не е изключено да се прикачат на нечии чужд гръб и това,че си решил да бъдеш искрен с тях и да им повериш задачи,които не могат да бъдат дадени на всеки да се обърне срещу теб.Скептицизма не бива да се превръща в движеща сила,но и доверието не трябва да прераства в глупава наивност.За да печелиш в бизнеса,трябва да се възползваш от всички удобни възможност,да напредваш напред и да не спираш,защото както гласеше една много мъдра и любима моя мисъл “Колкото и далеч да си стигнал,ако спреш другите ще те премажат”. В океана на бизнеса е пълно с акули,има правила,можеш да бъдеш подведен,да загубиш всичко,но и да спечелиш всичко. Интуиция,здрав разум,опит и още много,са съставките за рецептата на успеха,те са общо известни,но най-важното и да може правилно да се прецени тяхното количество. Трябва да си подготвен за изненади,да имаш винаги под ръка компромисен вариант,но не трябва и да се прекалява с мнителността,а също така и да се рискува,няма много,които цял живот да са играли на сигурно и да са постигнали кой знае какви успехи,на дъното на пътните води може и да се крие съкровище,но до колко трябва да се доверяваш на собствената интуиция е друг въпрос.Спечеленото по лесен начин може много лесно да бъде загубено и то за секунди.Хвърлянето в необмислени рискове,обречени на провал може да коства доста.Затова към всяка ситуация трябва да се отнасяме с известна доза подозрителност,да преценяваме,както плюсовете,така и минусите,за да не се окаже на края,че спечеленото е минимално в сравнение с загубите.В бизнеса няма приятели,там добрите хора стават егоисти,всеки се бори за своята сламка,която да го удържи на повърхността,за да може да продължи да съществува.Рядко някой може да реши да ти помогне от добра роля,ако има риск това да засегне неговите интереси.Но добрият стратег знае кого да обмисля и кога да се хвърли в боя с главата напред,кога да се довери на шестото си чувсто,на кой може да вярва и от кой може да изпита облага,той става победител.Все пак не бива да забавяме най-важното-ние сме хора,трябва да се подкрепяме,на дървото на успеха има място за всички,но някои стават твърде алчни и избутват братята си,заемайки и тяхното място,ставащи по-големи и издигащи се по-нависоко,само че колкото си повече над земята и колкото си по-тежък,толкова по страшно е падането,когато някой друг по-силен те избута.Не бива да се превръщаме в зверове,да ставаме дебелокожи и дори агресивни спрямо другите,това рано или късно със сигурност ще ни изиграе много лоша шега и ще се отрази,както на бизнеса така и на личния ни живот.

източник: http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=816

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Трябват ми есета:

1. Живеем в настоящето, мечтаем за бъдещето, но научаваме вечните истини от миналото.

2. Нищо не е толкова трудно и съответно толкова ценно, колкото умението да вземаш решение.

Тва са есета по Бизнес Кореспонденция.

Благодаря предварително. :yanim::wors:

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Много моля някой да намери това есе на тема "Човешко е да се греши, божествено е да се прощава" . Трябва ми за понеделник!!! Благодаря предварително!!!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Трябват ми спешно есета на тема

1. Езиковата култура и духовния облик на човека

2.По дрехите посрещат,по ума изпращат

3.Речта скрива и показва нравите на хората

Ще съм много благодарна. sad.gif

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

здравейте искам да помоля за ЕСЕ на тема:

Може ли да обичаме някого и същевременно да го осмиваме

ТЕМАТА Е ПО РАЗКАзА преди да се родя на ивайло петров

НА ТОЗИ КОЙТО МИ ПОМОГНЕ БЛАГОДАРЕН САМ МУ АЗ ДА Е ЖИВ И ЗДРАВ ЗА МНОГО ГОДИНИ НАПРЕД

БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ ПРЕДВАРИТЕЛНО

Ред. от арти: Пуснал си три мнения за това, а в темата вече има дадено инфо за две от темите, които изтрих!!!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Здравейте на всички! Искам спешно да ви помоля за есе на една от темите:

1. Дядовата къща

2. Баща ми в мен

Ще съм много благодарна ако ми помогнете! :whist:

  • Харесване 1
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Здравейте ! Трябват ми 3 есета много спешно ! Това са :

1.Дългът към рода и дългът към сърцето \"Дервишово семе"\

2.Може ли да обичаме някой и същевременно да го осмиваме \"Преди да се родя"\

3.Животът иска така-да му се подчиним ли или да му се противопоставим \"Скрити вопли"\

МОЛЯ ВИ МНОГО , ПОМОГНЕТЕ МИ !

\Може да има такава тема,но аз не съм я открила .. така,че плс потърсете\

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Здравейте!Спешно ми трябва есе на тема "След амброзия,не се пие вода".Благодаря предварително ;):)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Трябват ми есета:

1. Живеем в настоящето, мечтаем за бъдещето, но научаваме вечните истини от миналото.

2. Нищо не е толкова трудно и съответно толкова ценно, колкото умението да вземаш решение.

Тва са есета по Бизнес Кореспонденция.

Благодаря предварително. :clap::wors:

По първата тема, не съм много сигурен дали служи за бизнес есе , но можеш да извлечеш добри изречения

Прозрението, че реалния свят "съществува едновременно и именно това е същностна на вечността" пряко ни насочва към може би най-сериозния аргумент срещу способността на разсъдъка да разбере реалността. Голата истина е, че мисълта се движи линейно, а реалния свят - не. Мисълта е последователна и едноизмерна, докато истинския свят ни се представя като многоизмерен, непоследователен, едновременен модел с безкрайно изобилие и многообразие. Всеки знае, че не можем да мислим едновременно за две или три неща, без да изпаднем в парализиращо объркване и за това, за да въведе някакво сходство и ред, мисловния процес с помощта на паметта навързва отделните късчета внимание по протежение на създадената за тази цел линия. "Линията" от последователни късчета насочено внимание, "линията", върху, която мисълта подрежда своите понятия и обекти, "линията" измислена от самата мисъл, е времето. С други думи, времето не е нищо друго освен последователен начин, по който мисълта възприема света.

След като обикновено възприемаме природата по този линеен, последователен, времеви начин, ние скоро стигаме до "очевидното" заключение, че и самата природа съществува по протежение на някаква линия - от миналото към бъдещето, от причината към резултата, от "преди" към "след", от вчера към утре - като напълно пренебрегваме факта, че тази предполагаема линейност на природата е изцяло продукт на начина, по който я възприемаме. И нищо чудно - на чука целият свят му прилича на пирон.

Природата обаче не съществува по протежение на линия - тя съществува едновременно - навсякъде по едно и също време. И доказателството за тази едновременност е пред вас - престанете да четете и погледнете на горе и ще откриете безкрайно множество неща, които се случват по едно и също време: слънцето свети, сърцето ви бие, птичките пеят, децата играят, дробовете ви дишат, кучетата лаят, вятъра духа, щурците свирят, очите виждат, ушите чуват.

Тези феномени нито предхождат нито следват един друг във времето. Те се случват навсякъде по едно и също време няма преди и след. Природата притежава цялостното си съществуване едновременно и именно това е същността на Вечността. Естествено цялата идея за последователността, идеята за едно нещо "предхождащо" друго във времето, зависи изцяло от нашите паметови процеси, тъй като е очевидно, че без памет едва ли бихме имали каквато и да било представа за време, за минало и бъдеще. Въпросът следователно е дали паметта представя реален феномен, който ние наричаме време или създава илюзия за време.

На пръв поглед изглежда, че паметта ни представя много реална картина на едно много реално минало. Защото ние недвусмислено чувстваме, че можем да познаем не само настоящите късчета внимание, но и миналите складирани. От тези късчета памет ние естествено заключаваме, че трябва да е съществувало реално минало и с това създаваме най-яркото усещане за време и си представяме, че някак си се движим през него към бъдещето. Следователно цялата идея за времето зависи от идеята, че чрез паметта можем да познаем истинското минало.

Но все пак в тази картина се е промъкнала една заблуда, за първи път забелязана и ясно оповестена от св. Августин и потвърдена от Уотс и Шьодингер. Защото, ако бъдем честни ние никога не сме наясно с реалното минало - осъзнаваме само една паметова картина на миналото и нещо повече - този спомен съществува само в настоящето и като настояще! По думите на Уотс:

"А какво да кажем за спомените? Нали чрез припомнянето аз мога да позная миналото? Добре спомни си нещо. Спомни си как си видял някой приятел да върви по улицата. Осъзнаваш ли го? Ти всъщност не виждаш истинското събитие, в което приятелят ти върви по улицата. Не можеш да отидеш и да му стиснеш ръката или да му зададеш въпроси, които си забравил да му зададеш в миналото, за което си спомняш. С други думи въобще не гледаш истинското минало. Гледаш настоящата следа на миналото: От спомените си решаваш, че е имало минали събития. Но не можеш да осъзнаеш никое минало събитие. Познаваш миналото единствено в настоящето и като част от настоящето."

Явно никога не осъзнавате истинското минало, а само неговите неясни картини, които съществуват единствено в настоящия ви опит.

Същото важи и за "бъдещето" тъй като всяка мисъл за бъдещето представлява настояща мисъл. Неизбежно познаваме миналото и бъдещето само в настоящето и като част от настоящето. Следователно единственото време, което въобще осъзнаваме, е Сега. Затова и Шрьодингер заявява, че "Разумът е винаги сега. За Разума няма преди и след. Съществува само сега и това включва спомени и очаквания." Св. Августин е мислил по същия начин, защото според неговите идеи обобщени от Бертранд Ръсел "за миналото и бъдещето може да се мисли само като за настояще: миналото трябва да бъде отъждествено със спомена, а бъдещето - с очакванията, а и споменът и очакванията са факти от настоящето." Следователно, объркването на настоящия спомен с миналото знание води до превръщането на настоящия момент във великата илюзия, наречена "време".

Това е начинът на зараждането на времето. По-нататък ще видим, че причината за зараждането на времето е опитът на човека да избегне смъртта. Досега трябва да е станало ясно, че когато споменът престане да бъде представян за реално знание на "миналото", а бъде разбран като настояще преживяване, подпорите на времевата илюзия рухват. Миналото и бъдещето се сгромолясват в "сега", "преди" и "след" се сгромолясват в настоящето, линейността се сгромолясва в едновременността, времето изчезва във Вечността. Настоящия момент съдържа цялото време и затова самият той е извън времето и именно това извънвремево настояще е Вечността - миг без време или продължителност, без предшестващо и последващо. Можем да се присъединим към твърдението на Рене Генон:

"Този, който не може да се откъсне от гледната точка на времевата последователност и да види всички неща в тяхната едновременност, не е способен да възприеме метафизчния ред."

Както казва св. Августин, миналото не нищо друго освен спомен, а бъдещето не е нищо друго освен очакване, а и споменът и очакването са факти на настоящето! Помисли си за миналото - това е действие в настоящето; подготви се за бъдещето - това също е действие в настоящето. Всяко доказателства за миналото съществува единствено в настоящето и всяка причина да се вярва в бъдещето също съществува единствено в настоящето. Когато истинското минало се е случило, то не е било минало, а настояще, а когато настъпи истинското бъдеще, то вече няма да бъде бъдеще, а настояще. Следователно, единственото време, което наистина осъзнаваме, е настоящия момент, настоящето, което включва миналото на спомените и бъдещето на очакванията.

За истината свързана с настоящето и компютърната реалност:

Цялата електронна компютърна мрежа - интернет, но не само, а и включвайки всички електронни устройства, които взаимодействат, работят със или пренасят данни - представлява едно пространство.

Как човекът и природата комуникират - с познание, математически цикли и безгранични физични закони.

Едното цяло, съдържащо наши мисли, знания, реч, картини, аудио-визуална информация. Говорът ни, размените на думи и приказки, всичко онова е на едно ниво, невидимо, неуловимо, понеже е прекалено малко като материя, то е в невидимите електронни полета, пътуващо по тънките магистрали от мед и светлинни импулси по фибро-оптика, то приема визуална или аудио форма когато електроните носещи заряда се срещнат с устройства привеждайки ги в human-readable вид. Но не само очите и ушите, а и умът и интуицията могат да приемат данни за обкръжаващата среда. И ние имаме тези сетива, да разбираме за прихода на информация посредством или по-точно не посредством употребата на разширяващите устройства.

Сега в 21век, когато компютърните и електронни-технологий въобще преминаха през първата си фаза или етап на развитие, преминават oт рождение в употреба. Да, сега мога да кажа, че и човекът, на който му е необходима електронната технология за да разбира информацията предавана по интернет и да вижда визията, да чува аудиото, да чете текста и т.н. - може да я остави настрана и да продължи да приема данните, без инструментите. Както пеленачето, което като се научи да ходи и оставя проходилката, както и човек отхвърля патериците, които са го подпирали - за да ходи сам.

Това електрониката е само твърд инструмент, който ни подпомага да действаме, доизглаждайки все още откритието си и докато приключим основният стгроеж над електронното пространство. Следващото е да оставим старите твърди инструменти и да преминем на по-финно ниво. Там където ще сме се научили, тялото ни ще е станало способно да интерферира с едното цяло ново пространство. По пътя на еволюцията. Човек и електронна машина ще се слеят, не в кибернетична симбиоза или wearable computer, а в една по-финна друга, биологична, генетична и духовна сфера.

Ами ако кажа, че каменните блокове подредени в Англия и известни като "Стоунхендж" са един древен Интернет разпределителен възел, нещо като големите железни и силициеви машини на домейн-резпределителните компютри в Internic. А всеки гражданин на планетата, който малко или много е притежавал знанието да комуникира междупланетарно е имал подръчен камък на който да подшушне своето съобщение или просто е разигравал своят обреден танц, пеейки за картини, чрез звуци на някое дърво. То всички наши планетни предмети, ествествени структури на природните елементи с подредбата на човешкото знание и култура са можели да предават информация, да представят на човека - комуникация. Ако приемем, за миг, че това може да бъде истина, ако подтиснем скептичността - тогава, да наречем подобен вариант възможен посредством магия. Магически ритуал при който шаманът е изпращал своето съобщение на духовете на въздуха, водата, дърветата и животните и така пренесени, съобщенията достигали до своят получател под същата или друга разбираема форма? Това е магия. А за древният човек не би ли било магия да погледне как изпращаме и приемаме информация, посредством примитивни материални структури със сложно устройство, като множество компютърни чипове подредени на дънна платка и екипирани с input/output периферия. За един човек подредбата на камъни или комуникацията чрез земната повърхност (кора) може да бъде нещо примитивно и обикновенно, макар и трудно обяснимо като постижение (като построените в Египет, приамиди, например). За друг човек биг-таър кутията с множество твърди процесорчета вътре може да преставлява също толкова примитивен структурен блок с неясна по строеж структура. Сми съзвездията служели ли са за комуниация някому или това изявление е неприемливо. В същия ход на мисли - камъните и кристалите могат да съдържат информация или да служат за комуникация, артефакти на "Интернет" вариант от далечното минало или дори от смътното настояще на човечеството или други раси и пространства. Така е и с компютрите днес, който може би хиляди години след нашият край, ще изглеждат на отркивателите им (или нашите наследници, или дори на нас самите в едно друго времево-пространствено измерение) като някакви обикновенни предмети от земен произход с неясни (добре ще е ако са предполагаеми) предназачения или функции.

Ето сега вече сме заедно, през времената, историческите и модерни примитиви; Поход в комуникацията, чрез Fashion, Cyberspace, Сателити и звезди, реч, настроения. Медицина, строителство, интериор, екология, изкуство, комуникация, с разбиране към миналото и модерното. Пилоти, които летят заради полета, на заради самолетите и топографските компютри и схеми от светлини. Цветните плакати по улиците са шарена картина, пикселите на визуализацията на Уиндоус амплифайа са музика с картина. Звуците на природата, каквато и да е тя, минават през нашите уши, както и цветовете - през очите. За какво служи цялата днешна електроника, ако не да поддържа онова, от което хората имат нужда да получават?

Древната магия на материализиране на предмети и "неща" се завръща отново по пътя на днешната наука - атомни роботи със способности да подреждат захванати атоми, ще строят от каквото и да е - каквото и да е. Ще прочистват въздуха, ще ги пием като лекарство, което знае какво точно да ремонтира в тялото и то - на атомно ниво. Кое е магия, кое е безумица? Какво е невъзможно? Радио-ефирните трептения чудо ли са, излъчвани от звездите в космоса, в междугалактическата радиация излъчвана от милиарди слънца. Преноса на информация, улавян и превеждан от човека, посредством подръчните инструменти, жестове, глас, интернет, камъчета, чипове, силициум, електричество, светлина, флагове, цветни боички. На нас вероятно ни е необходимо да използваме компютър или телефон, вдео и радио; А те са в изобилие, навсякъде, в наличност по голяма от тази

в звезди, почти колкото пясъците по плажовете. Днес комуникацията е по-разпространена от колкото в историческите времена, но има ли или имало ли е цивилизации на нашата планета, които комуникирали между себе си по непознат за нас, начин - трансглобално. Почти нищо не се е запазило до днешни времена. Будистките монаси медитират и постигат състояния на познание, просветленост, информираност и свси-комуникация. Тантристиките учения удължават живота, Танцът на Дервишите е издигане над материята, достигане на изключеност на мисълта - допир с божественото - черпене от извора - директно. Когато техниката е била оставена от само себе си, да се превърне в отпадаща обивка, единствена деляща постигащия от постигнатото, тогава се е получило "просветлението", проходжането в света на живите. Останалите живи, до днес повтарят техниките за да продължат живота си. Неколцината изоставили техниката на учение - умрели. Щастливи и преди много години, но само след просветлението си. И дори те оставали верни на предаването на техниката на другите, които идвали след тях.

Света за "техничарите" не свършва с разпространението на техниката, той се увеличава, продължава да се разширява, да еволюира, а и техниката се променя. Просветеният монах, който медитирал по техниката, изоставил техниката и тръгнал да се радва на живота. Някои последователи на тези религиозни учения, не са доживявали и до този напредък. А други умирали и до край продължавали да търсят доказателството и просветлението, за данамерят онова което техните последователи ще търсят.

С промяната на времето, историята се променя и хората се променят и инструментите се усложняват или опростяват - но целта на инструментите е една и съща --- да послужат на човекът. Както каменният нож е нахранвал първобитния, ралото е сеело земята за хляба на семейството, атома носи електричество на градовете, радиото за да излъчи съобщения от управляващите, телевизора е излъчвал съобщението на спонсроа, интернет е дву-канален способ за постигане на комуникация, осъвършенстване, познание.

Със задълбочаването на развитието във времево-пространствените пластове, преминаването през материя и нематерия. Целта е да опознаеш себе си, да знаеш както е важно за теб, да намериш своята истина. Каквото и да правиш, не е нужно да употребяваш компютър за това, той (компютъра) и без това вече може да се използва за толкова много неща. Истината е в това да изпозлваме инструментите за труд и творчество. От хаоса се ражда формата а формата трябва да се движи, да се променя, да бъде свободна. Истината - трябва да бъде свободна, без да се трепем за да я задържим. Така и инструментите се оставят след като си свършат работата и после служат на следващите, които се нуждаят от тях - може би това сме ние, гледащи към бъдещите ни наследници на тази земя и гледайки към нас - оставяйки знаците си на всякъде по планетата. Не разбиращи миналото, което изглежда странно и не е по досега-познатите и разпространени методики, както и нашите ще бъдат трудни за разбиране от бъдещето. Нашето настояще са компютрите, в по-далченото минало са биле стоунхендж и пирамидите, преди още повече години - рисунки в пещерите, а още по-преди това - може би нещо по-глобално и велико от Интернет - може би самите звезди на нашата галактика, а в бъдеще - може би в бъдеще, ще бъдат прекрасни картини по земната повърхност, комуникация между единни съзнание - радост. И днес можем да свидетелстваме и на миналото и на вероятното бъдеще. А може би Стоунхендж е съобщение от нас до нас, самите. А компютъра - с кого комуникираме когато сме седнали до терминала (компютър свързан към мрежа от сървъри) - присъстваме само ние - (и) някой от другата страна, някого за който предполагаме съдейки по нашите критерии за съответсвие с познанието ни над Истината, нашата истина във всеки случай и тази истина може да се окаже колективна или дори отвърдена не посредством техниката и медията на техниката, а чрез невидимите пространства, за достъпа до които служат техниката и инструментите на техниката!

По втората тема си има книги. Ето нещо от тази 6234.jpg

Цялостната стратегия на фирмата може да се определя на широко равнище, но малък брой хора в организацията са включени във вземането на решения, а те са стратегически по своята природа. От тях зависи бъдещото развитие и успехът на всяка компания.

Историята на бизнеса е богата на стратегически решения, които обаче, независимо от мащаба си, нерядко са били недобре обмислени и следователно ­ катастрофални. Тази книга проследява цялостния процес на вземане на стратегически решения ­ силите, които влияят върху тези, които вземат решенията, възможните капани, критичните моменти, когато е наложителен рационален подход към вземането на решения. Разглеждат се ситуациите, в които е нужна интуиция, както и техниките, които ще помогнат на мениджърите да достигнат до стратегически правилни и солидни решения, и въпросите, на които ще трябва да си отговорят, преди да стигнат до решението.

Като прави преглед на спектъра от стратегически решения, пред които се изправят компаниите, и на старите и нови техники, които могат да помогнат, тази книга осигурява задълбочени прозрения за най-ефективната стратегия при вземане на правилните за всяка организация решения.

Трябват ми спешно есета на тема

1. Езиковата култура и духовния облик на човека

2.По дрехите посрещат,по ума изпращат

3.Речта скрива и показва нравите на хората

Ще съм много благодарна. sad.gif

Тъй като темите ти са близки аз ще ти дам успоредни точки и няколко готови есета за теб остава да пресееш нужната информация и да го изпринтиш ;)

Понятията “култура” и “цивилизация”

1. Културата е всичко създадено от човека и за човека.

Етимологически “култура” се свежда до латинския глагол colo, colui, cultus. Първоначално “култура” означава “обработване на земя”. Оттук метафорично започва да означава всяка обработка – в частност на ума и съзнанието. В Античността прякото и преносното значение винаги са били разглеждани съотносително като два аспекта на един и същ процес вложен в културата. Това единение на значенията е пряко отражение на основния естетически принцип на Античността, а именно органичното единение на материалното и идеалното, на образ и идея, на конкретното и абстрактното. В съгласие с този принцип, за античните хора добре обработената, култивирана земя е напълно идентично, тъждествено понятие с добре обработения, културен интелект и съзнание.

Етимологически “цивилизация” се свежда до латинското съществително civis,ilis,m (гражданин) и отговаря на едно действително в античното общество положение – това на гражданина, или по-точно – на съгражданина. Опозиция на цивилизация е варварство, с което в Античността се означава подобен обществен status – граждани, но за неантичните народи. По-късно, през Елинизма, със създаването на огромната империя на Александър Велики и със синкретичното смесване в нея на почти всички народи от познатия свят, и особено с появата на Рим, и така постепенното създаване на огромната Римска империя, където античният естетически възглед за тъждественото между материя и идея, се пренася изцяло върху собствената римска civitas, като идеален модел. Това са предпоставки цялото общество от съграждани да започне да се възприема като тези, които са в опозиция на всички останали народи, тъй като са културни, и така съдържанието на понятието “култура” още в Античността става много близко, почти идентично с това на понятието “цивилизация”.

Най-общо културата се разглежда в два аспекта – материална и духовна.

Материалната култура обхваща:

култура на труда/производството: това е всичко, свързано с производството – средства за производство (оръдия на труда), имущество, природни ресурси, инфраструктура, сгради, земя, производствени умения и знания.

култура на бита – всичко произведено

Духовната култура включва всичко, свързано с обработката на душата и ума – наука, изкуство, религия, философия, морал, етика, политико-правови идеи и отношения, култура на чувствата, литература, образование, език, реч, логика, митология etc.

Цивилизацията по принцип има интернационален характер, за разлика от културата, която има народностен характер. Това е така, защото цивилизацията е система от няколко сродни народностни култури, разглеждани в голям и завършен исторически отрязък от време и обединени на базата на сходството в политико-правовите идеи и отношения. На преден план в цивилизацията изпъкват политико-правовите идеи и отношения в тяхното историческо развитие. (Отрязъкът от време трябва да е завършен, за да може да се наблюдава.)

Определението е дефиниция – то слага граници на понятията.

Културата е по-голямо понятие от цивилизация, защото цивилизацията обединява само аспекти от културата. Например прабългарската култура има няколко цивилизации:

Средновековна езическа цивилизация

Средновековна християнска цивилизация

Единна цивилизация (при Омуртаг)

Средновековна византийска цивилизация (по време на византийското робство от 1018 – 1185 г.)

Отново средновековна българска цивилизация

Османска цивилизация

започва времето на идеите за освобождение

Българска (европейска/балканска) цивилизация

Тоталитарна цивилизация

Сега в света има няколко големи цивилизации: Европейска, Американска, Африканска, Азиатска, латиноамериканска и ислямска. От античните цивилизации Елада и Рим ( JHella\" и Urbs Roma) имат по няколко културни епохи.

Освен понятията култура и цивилизация има и природа – но тя не се е превърнала в едно от двете само там където човек не се е докосвал до нея. Ако човек е в контакт с “природа”, която не унищожава, следователно той има нужда от нея и тя се превръща в култура. Така например дърветата в дворовете на училищата не са природа, а култура, защото са посадени от човек с някаква цел – за него. Много трябва да се внимава при класификацията на предметите към категориите на културата, защото нищо не е еднозначно. Така една книга например може да бъде причислена и към материалната и към духовната култура.

2. Лично за мен това твърдение е вярно,защото колкото и да ни е лесен нашият език,понякога той може така да ни обърка,че да не можем изобщо да се оправим в дадена ситуация.

На много от нас ни се струва лесен и всякащ не намираме потребност да го изучаваме по задълбочено,но има много неща,с които не сме запознати и именно за това е нужно по подробното му изучаване.

Често пъти ми се е случвало да бъркам ударение,да допускам грешки при писане,да обърквам предлозите...И навярно тези и много други такива „маловажни” грешки са се случили и на много други от нас.Вярвам,че на всеки му се е случвало да обърка дума,да забрави запетайка или някакъв друг препинателен знак.Или може би да употребяваме прекалено правописни грешки в съчиненията си,есета,ЛИС и др.Всякаш ни се струва,че понеже ни е матерен език и знаем всичко,но не е така ни най-малко.Именно за това,че той е такъв ние трябва да се стремим към перфектното му знание,или ако не перфектно то поне във общо приетите граници да го знаем и разбираме,а не както сега на много места се получава ¼ или 1/5,а може би повече или по-малко от учениците в дадено училище да не могат да четат или пишат,и дори да се затрудняват да казват азбуката!Както е казал Паисий Хилендарски „О неразумни июроде,защо се срамиш от това да се наречеш българин”...С желанието си да научим чужди и използвани езици трябва да не се отплесваме,за да не забравим нашият собствен.Като българи ние трябва да ценим българското и да жадуваме за него,а не да се отплесваме по разни „Американски...Холандски...Руски....И чуждестранни мечти”.Ние се намираме в България и поне от обща култура трябва да знаем да четем и пишем на родния си език...А и си е срамота да станеш на 20 например и да кажеш „Не мога да пиша”

Тогава разбира се ,че езика няма да ни е приятел.Щом ние не го уважаваме защо е нужно той да уважава нас?

Именно в тези случаи езикът ни се опълчва и ни става враг,искащ да го научим по-добре и да не бъркаме елементарните му изисквания.

В другата ситуация- на приятел,той би ни помогнал при разговор със събеседник на нашата възраст.При един обикновен разговор бихме могли да употребявали жаргони,диалекти и всякакви думи.Именно тогава той ще ни е приятел,като ни помага да уточним най-точно това,за което говорим без да ни осъжда.

Езикът може да бъде приятел на всеки,стига той да може да го разбира и да владее със него подобаващо!

Това есе е много добро, доста силно и съвременно лично на мен много ми харесва. Надявам се и на теб:

Всеки човек е мечтал или все още мечтае.Тези прекрасни илюзии ни въвеждат в един вълшебен свят,където всичко е възможно и където сме защитени от околния,враждебен свят.Мечтите дори ни дават сили да превъзмогнем тежка загуба и да продължим напред.

Но често този мечтан свят,в който сме главни действащи лица,не се доближава до реалността,а понякога дори няма нищо общо.Такъв е и случаят с прекрасния принц или принцеса.

Всяко малко момиченце поне веднъж си е мечтало за красивия принц,възседнал бял жребец и облечен в блестящи доспехи,който ще я спаси от свиреп дракон или от магията на зла вещица.Интересно е как дечицата вярват и се вживяват в чудните приказки,но те не са всичко.Отвъд тях е светът на големите,чиято деиствителност съвсем не е приказка.И скоро малчуганите разбират това.

Съвсем скоро престават да си играят с кукли,а тръгват на училище.С течение на времето започват да излизат по дискотеки или на покупки за дрехи заедно.Но колкото и да растат и да се променят те вътрешно си остават деца,макар и да го отричат.Връзката между двете се доказва отново с мечтата за прекрасния принц.Въпреки че в тинейджърските години той придобива други измерения.Конят се заменя с мотор,доспехите и шлема-с маркови дрешки и слънчеви очила.А хтоничните сили най-често са родителите.

Но това не е всичко.Щом пораснем още малко,ще се чудим какъв точно да е съпруга ни:с едно или с две висши образования,с три коли,къщи в няколко страни,яхта и сериозна сума в сметка на Хаваите.Или общо взето в нашия живот неизменно присъства представата за идеалния човек до нас.Но идеални хора няма и сигурно никога няма да има.Защо тогава,знаейки това,ние продължаваме да вярваме?Толкова ли силно желаем закрилата,подкрепата и всички ония неща,които вярвят в комплект с принцовете?Едва ли.Дори гледаме да ги победим в някои области.Да получаваме по-високи заплащания например или пък да знаем повече от тях в типично мъжки области като механиката и строителството.Опитваме се да живеем в реалността.Отлично знаем,че по-лесно принцът ще се превърне в жаба при целувка отколкото обратното.Но все пак някаква искрица блещука в нас и ни кара да се надяваме да срещнем мечтания принц.

И така годините отлитат.Ние вече имаме ново семейство,нов дом и нови “хтонични сили”.Но принцът не идва.Децата се раждат,съпрузите се запиват в някоя задимена кръчма,от съседите се чуват викове и злокобното плющене на жестокия колан.А ние стоим пред поредния телевизионен сериал и въздишаме мелодраматично.Питеме се къде е нашият принц и кога ще се появи да ни избави от всички задължения в кухнята.И дали е възможното да сме се объркали.Отново истината се явява пред очите ни,но я гоним като досадна мушица и продължаваме да страдаме.Но принцът няма никакво намерение да дойде по простата причина,че не съществува.И дълбоко в себе си го знаем,обаче това не ни спира и именно за това продължаваме да се лутаме в този безкраен лабиринт и да вярваме сляпо.Сякаш няма в какво друго да се вярва.

Аз например вярвам в две основни неща-в себе си и в способностите си.Разбира се,че понякога се замислям за красивия принц,но главно живея в настоящето.И може би точно за това ме е страх,че ако го целуна той ще се превърне в жаба.Вероятно това е причината,поради която съм го оставила на случайността.

Мечтите са хубаво нещо.Без значение дали са свързани с откриване на заровено съкровище или чаровен принц.Важното е да не забравяме кои сме и къде отиваме и да не се отклоняваме от действителността,защото лутането в измислен свят може да ни навреди.

Есе на тема "Какво е за мен отечеството?"

Публикувам едно писмо което е много силно и е обръщение към млади войници. Можеш да заемеш допбри идеи:

Пиша ти това писмо, за да ти кажа някои неща, които на мен не е имало кой да ми каже.

Не приемай написаното като съвети, защото на този свят най-ненужно е да се дават съвети.

На умния не му трябват, а глупакът не ги приема.

Нося пагони от 28 септември 1966 година.

Изживял съм много хубави неща и съм понесъл много казармени простотии.

Имаш правото да възкликнеш:

"Леле, тоя колко е задръстен за толкова години служба!"

Да това е един от вариантите, а може и по-иначе.

Най-напред искам да ти кажа защо все пак трябва да се служи на тая наша България.

Само след Освобождението българското войнство участва за 60 години в пет войни.

В тях загиват около 200 хиляди воини и около половин милион са ранени и осакатени.

Нима те са искали да убиват и да бъдат убивани?

Между тях е и някой от твоите предци!

Прадядо ми по бащина линия загива при Одрин през 1913-та.

Дядо ми по майчина линия имаше три рани и три кръста за храброст от трите войни.

Та раняваният и оцелял много ни е разказвал за войните. И когато е воювал, вече е имал жена и четири деца.

Нима не са му били мили? Нима е тръгнал ей така на война? На тях, на нашите деди, полуграмотни или неграмотни,

са им казвали защо трябва да се обучат и да станат добри войници по един много човешки начин.

"Млади войнико, трябва да стреляш точно,

да се окопаваш бързо и добре.

Ако не стреляш точно, стрелят по теб. Ти трябва да се биеш и да побеждаваш,

а не да загиваш.

Твоята смърт води до поражение, а поражението довежда врага в бащиния ти дом,

при твоята майка, жена и деца."

Всъщност ти това го знаещ, но убеден ли си, че е жизнено необходимо?

С какви мисли тръгваш за казармата? А може би с какви не искаш да тръгнеш?

Знаеш ли, иска ми се да споделя с тебе едно мое схващане за понятието "Отечество".

Струва ми се, че то, Отечеството, няма множествено число,

макар че дълги години се готвехме да браним нашето Отечество.

Отечеството е нещо много лично, съкровено, свято.

Моето Отечество е там, на един баир в Тетевенския балкан.

Там, където съм се родил и израсъл.

Моето Отечество е къщата ни, дворът, големия орех, на който ми връзваха люлка,

кладенчето в букака със студена вода, майка ми, баща ми и по-късно - жена ми и двете ми деца.

Това е моето лично Отечество и аз не го давам на никого.

Готов съм да го браня до смърт от външните, пък сега, изглежда, и от вътрешните врагове.

Ето защо трябва да съм подготвен за защитата на моето Отечество.

Аз ще залегна в окопа на границата на моята България не за вилите в Бояна или за нечии дебели вратове.

Ще лежа в буренясалия окоп именно за моето лично Отечество.

Откакто свят светува това е първото назначение на мъжа - да защитава близките си и родния си край, Отечеството.

То не случайно е наречено "Отечество" - на името на отеца, бащата, създателя и защитника.

Ти, млади войнико, готов ли си да защитиш своето Отечество?

Млади момко, това не са лозунги. Това е една тъжна потребност!

И възниква въпросът, що за човек е българинът, що за човек си ти, негов вековен наследник?

Всички ли българи с любов отиваха в казармата? Отговорът е твърде изненадващ за тебе, млади войнико.

Да, всички искаха да отидат в казармата, но не всички имаха тази възможност.

Още със създаването на българската войска след Освобождението българина вижда в нея

символа на свободата и сигурността на България. Чест, достойнство и дълг е да се служи във войската българска.

И защо всички желаещи не са могли да служат? По икономически причини.

Така в Княжество България до Сръбско - Българската война годишният контингент от набора е бил от 28 до 30 хиляди души.

Поради недостатъчно средства са приемали около 7 - 8 хиляди новобранци.

Оказва се, че от четирима годни за военна служба само един има честта да служи.

Да, чест е било за избрания да служи!

Военнонаборните комисии са били много прецизни при подбора на новобранците.

Често за незначителен недостатък са връщали момчетата.

Но пък избраните!? Те са били най- и по- . Минали на комисия за войници. Това са най-мъжете на селото.

Върнатите са се чувствали като друго качество. Върнатите трудно ще се оженят, щом са дефектни за военна служба.

И за да се избегне този неприятен момент, се взема решение:

военнонаборните комисии да оценяват обективно всички годни за военна служба и да се тегли жребий

кой от тримата или четиримата годни да отиде войник. Та първият стремеж е да си годен за военна служба.

Вторият - да се вредиш да служиш в казармата. Народът казва:

"Мъж, който не е служил, и жена, която не е раждала, не ми ги хвали."

Подкупи са се давали да служи момчето, а не както сега!

Ти, млади войнико, си потомък на героите от петте войни след Освобождението.

На героите от Сръбско - Българската война, извършили маршове, които смаяха Европа.

Така 1-ва и 4-та пехотна дружина, след като са прегазили и преплували Марица при гара Саранбей, мокри до кости,

за 30 часа изминават 86 км и пристигат на Сливнишката позиция.

Пета пеша артилерийска батарея под командването на капитан Тантилов за две денонощия

изминава 146 км и пристига заедно с оръдията на Сливница.

Тридесет и четири дружини извършват маршове от 80 до 230 км.

За тези маршове Карл Регенбургски пише:

"Българската армия извършва маршове, нямащи равни на себе си от Александър Македонски насам."

Ти си потомък на героите от Сливница, Три уши, Мека Црев, Драгоман, Гурголят, Видин, Пирот, Лозенград, Люлебургаз,

Чаталджа, Булаир, Одрин, Завоя на Черна, Тутракан, Кочмар, Карапелит, Добрич.

Ти си внук на мъже, които пленяват много чужди знамена, но не допускат да бъде пленено българско бойно знаме.

За твоите предци - герои в."Таймс" пише:

"Истински герой на деня е българският войник. Търпелив, издръжлив, весел и засмян,

той не изглежда като модел на особени свойства. Но когато щиковете се турнат на пушките и гръмовно "Ура!"

процепи въздуха и се стигне до решителния момент, той се явява в един нов и удивителен вид.

На него преди всичко се дължи сполуката в победата."

Те, старите воини, са достойни следовници на своите възпитатели, на офицерите.

Спазват се суворовско-румянцевските принципи на обучение и възпитание. Има много следовници на полковник Дрангов.

Ще си позволя, млади войнико, да ти цитирам някои от тях.

Дрангов пише:

"Войникът не е само едни гърди, които трябва да изправиш срещу неприятеля, а преди всичко едно сърце,

което трябва да спечелиш. Офицерът трябва да бъде сърцевед. Сърце след сърце върви."

И още:

"Никой няма право да вдига ръка върху личността на войника. Българският войник трябва да се бие и да побеждава,

а не да бъде бит и мачкан. На България са нужни юнаци, герои, а не мазници и треперковци."

Дрангов винаги е казвал:

"След мен, юнаци, две смърти няма, без една не може!"

И намира своята смърт на 27 май 1916г. на завоя на р. Черна, водейки полка си в атака.

Да, млади войнико, имало е, има и сега в нашата войска български достойни водачи и следовници.

Ти от кои си?

Много се оплаквате от извращенията. Защо ги има, кой ги прави? С кого ги правят?

Защо от 50 - 60 човека гонят само 3 - 4?

Ти, млади войнико, между тях ли си?

Гонят тези, които нито преди казармата, нито в казармата са се научили да носят вода.

Те просто все още не са разбрали, че на този свят всеки носи някому вода.

Във всяка система има степен на подчиненост. И всеки на някого е подчинен и му носи вода.

Това за носенето на водата е и в прекия, и в преносния смисъл. Нима няма да донесеш вода на по-възрастен човек?!

Какво ще ти попречи да донесеш вода и на "старото". Това, "старото", знае и може повече от тебе или се предполага,

че е така. Утре в боя "старото " ще ти спаси живота. Не се страхувай от лудите и щурите, те вършат подвизи.

Страхувай се от безразличните, от безличните. Този, който може да те наругае, може и да те защити.

Научи се да уважаваш, без да се унижаваш.

Наполеон има такава мисъл:

"Добрият воин знае как да отстъпва, без да мърмори."

Нашият мъдър народ казва:

"Който не целува ръка с достойнство, ще целува крака, паднал на колене."

Няма го вече онова общество, в което искахме всички да сме равни. Не се раждаме равни и не можем да бъдем равни.

Нито в живота, нито в казармата.

Не ти говоря да бъдеш "преклонена главица". Не, в никакъв случай! Никой не обича пълзящите гадини.

Дори пълзящият не обича себеподобните. Не всичко в казармата е "Тъй вярно". Има и "Съвсем не".

А като излезеш в "цивилизацията", няма ли да имаш началници, няма ли да зависиш от някого?

И ако не му носиш вода, ще му носиш я уиски, я нещо друго. Не се прави на толкова ербап.

Живота ще те научи на още по-сложни неща от казармата.

Пък и ти ще станеш началник. Я в казармата, я после.

Ето какво пише за началниците в Правилника за бойната служба от 1935г. (т.1412):

"Началникът е длъжен:

1. Да има характер.

2. Да разбира своето дело.

3. Да определя степента на възможност.

4. Да поема отговорност.

5. Да дава личен пример.

6. Да обича подчинените си."

Тези неща са написани с кръв от опита на войните.

И не се оправдавай с немотията. Тя е вече при всички честни хора.

Българският войник след Освобождението често е гладувал, дори и по време на война.

Така че при теб е само едната злина.

Ще ти цитирам нещичко от книгата "Един от първа дивизия", написана от Г. Георгиев, участник в Първата световна война:

"…Вижте сега българския войник. Той може да няма гащи, но победи. Той може да носи скъсани панталони, но победи.

Той може да носи смачкан шинел, но победи. Гащите се купуват. Панталоните се закърпват. Шинелите се изглаждат.

Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда."

Българските мъже са раснали на стремена. Такова ни е племето! Ще кажеш - "А времето?"

Все още е далеч времето, когато няма да има нужда от войници и от войска. Добре, ти не искаш да служиш, друг не иска.

Добре, ние старите, искаме, ама вече не можем. Валута внасяме, пшеница внасяме, всичко внасяме.

И мъже ли трябва да внасяме?

Досега България можеше да се гордее с красивите си и талантливи жени и с гордите си и достойни мъже.

Бягат навън? Да бягат, но докога? Човек не може да избяга от себе си. Всяка животинка си има своя дупка и нея търси,

дори и за смъртта си. Човек не може две неща да избира - родината и родителите.

Бягайте, търсете вашето щастие навсякъде, но не бягайте от дълга си към родината.

Звучи високопарно, но ще го разбереш с времето.

При избухването на Първата Балканска война през 1912г. хиляди българи се връщат от Европа, Америка,

от целия свят за да воюват за майка България.

Народът казва:

"Кръвта вода не става."

Те не са били по-глупави от нас. Не бързай да даваш оценки, преди да направиш нещо по-свято от тях.

На родина, на Отечество не може да се изневерява.

То е едно - неизбираемо и неподменяемо.

Та така, млади войнико, исках нещо да ти кажа. Дали успях, ти ще прецениш.

Може да не съм прав. Не ме укорявай. Правя го с най-добри чувства към теб и към моето Отечество.

Това е вечна и безкрайна тема.

Ние мъжете, най много обичаме да разказваме за подвизите си в казармата и при жените.

Това са приятни теми, защото всеки е длъжен да ни вярва,

пък и не може да се провери нито едното, нито другото.

Приеми моите воински и приятелски поздрави, войнико на България!

Полковник Петко Йотов

2. Това е от Й. Радичков и съм сигурен, че всеки учител или преподавател го знае, но също става за източник на идейки ;)

МАЛКО ОТЕЧЕСТВО

Истина е, че България е отечество на всички ни, но си мисля, че наред с това всеки човек има и едно малко отечество: това е родното място, къщата, от чийто праг за първи път е погледнал света, дворът с чисто пране по тела, мама, която събира привечер прането, а моя милост се държи за полата й и гледа с любопитни очи съседните къщи, бялата кариера зад къщата, Балкана зад кариерата и слуша човешки гласове, кучешки лай, камбаната на старата часовникова кула. Ще мине време, момчето ще се осмели да остави полата на майка си, ще надникне на улицата и докато стои на разтворената вратница, ще открива, че и други деца стоят на разтворените вратници. Постепенно ние ще се запознаем, ще се сближим, ще тръгнем неусетно да се къпем в реката през лятото, после ще се съберем в училището, за да учим азбуката и таблицата за умножение, ще се катерим по планинските склонове за малини и кестени, ще правим пързалки през зимата, докато ни покарат сколуфи, и когато ни покарат сколуфи, ще усетим, че вече сме възмъжали, ще забележим, че около нас има момичета, пък и момичетата, от своя страна, ще ни забележат, но няма да ни остане време за това, защото тръбата тръби и моя милост трябва да седне остриган в новобранския влак.

Година време е минала от изпращането на влака, гарата бе пълна с изпращачи, сега слизам отново на същата гара, никой не ме посреща. В тридневен отпуск съм, една година не съм виждал родното градче, а ми се струва, че цяла вечност съм отсъствувал. Балканът ми изглежда по-мъжествен, билото му е увенчано с намръщени облаци и той хвърля хайдушки отблясъци върху цялото градче. Мраморната кариера все тъй се белее, на нейния фон къщицата ни изглежда смалена и умислена. Миризмите на махалата ми са познати, есен е, мирише на есенни цветя от градините, жени варят сладко по дворовете или пекат лъскав червен пипер за туршия. Камбаната на часовниковата кула бие, като брои наум ударите. Шумна тълпа цигани ме среща на улицата, мъжете са въоръжени с дълги пръти, ходили са да брулят кестени в Балкана. Като ме наближават, циганите спират веднага, развързват торбите си, за да ми дадат кестени. Благодаря за кестените, но отказвам да ги взема, няма къде да ги сложа. "Как така! - пита учтиво един от циганите и веднага се въодушевява: - Ааа, не може така! Как така! Ами че това е войска, ние на войската, значи, ако не дадеме, на кого тогава ще дадеме!" - "В кепето, в кепето" - подсказват другите на циганина и той веднага се съгласява с тях, че трябва да взема кестените в кепето. А то иначе как може така да откажа кестените, че може ли да срещнеш войска и да не й напълниш кепето с кестени! Че нали войската ни варди, за да можем да си брулим свободно кестените и да си спим по бели гащи при жените, а през това време войската, значи, стои на пост въоръжена до зъби, пиле не дава да прехвръкне през границата и няма какво, значи, повече да се приказва, защото това е войска...

... И докато ме убеждават въодушевено, и докато сами себе си убеждават колко важно нещо е войската, циганите ми напълват кепето с кестени, пожелават ми добра служба и продължават пътя си, а моя милост, стискайки пълното кепе, бутва старата вратница и влиза в двора. Мама пресява боб на двора - на една страна отделя шушулките, на друга страна зърната - зърната са шарени. Поплака си мама на рамото ми, успокои се, стори ми се, че е остаряла, но лицето й все тъй излъчваше светлина. Сложи ме да седна на чергата до шарения боб и ме подложи на кръстосан разпит - за службата, за храната, топли ли са завивките, имам ли добри другари, ами тия кестени откъде ги нося и прочие. Разказах й всичко за войниклъка и за приятелите, учуди се, че вече се бръсна и не се порязвам, стъкна набързо огъня под навеса, разшета се да готви, пък аз влязох в стаята си. След толкова дълго отсъствие стаята приличаше на изоставен и студен полог, дъх се носеше в нея на босилек и на старо дърво. Мама е увила с хасе абитуриентския ми костюм на окачалката, лански календар виси на стената, край календара висят забити с кабъри снимки на момичета. Сред тях е и моето момиче, на което се съсипах да пиша въодушевени писма. Стоя и гледам снимката, а през това време мама се обажда от вратата: "Не зная коя ще ми бъде снаха от тия моми!" Мама, изглежда, че е вървяла все по петите ми. Измънках нещо, опитах се да се засмея и излязох отново на двора; мама подире ми.

Дворът си е все същият, телът за пране е на същото място, върху тела виси чисто пране. Зад прането виждам дъсчената ограда, уморена е, на едно място е полегнала. "Ще взема да поправя оградата - казвам на мама, - ръцете ме сърбят за работа." Брадвата е захабена, но успявам с нея да одялам един кол, махам изгнилия, - на негово място забивам новия кол, изправям оградата. Мама е пъхнала ръце под престилката си, въздиша и все повтаря: "Мъж, па пак мъж! Кога един мъж пипне, то си личи!"... Истина е, че си личи, това всеки може да го забележи, дори аз го забелязвам. Привечер сядаме да вечеряме под черешата на двора и когато погледна към оградата, виждам как моят кол се белее посред старите колове, стои мъжки и подпира оградата, все едно, че човек е застанал с ръце на кръста и подпира оградата да не падне. Не съм стоял без работа в казармата, но работата ми там е от съвсем друго естество - служа в школа за граничарски кучета, главната ни грижа е да развиваме омразата им, докато в жълтите зеници на кучетата заиграят сини пламъци.

С настъпването на здрача ставам неспокоен, като че съм вързан на синджир. Всеки миг се готвя да окъсам синджира и да тръгна да ошетам градчето. Мама усеща, че съм неспокоен, вика ми: "Ами поизлез малко, да се видиш с приятели, че и с момичета да се видиш! Много хубави моми растат сега, Андрее!" Казвам се Андрей, но мама все ми вика Андрее... Знам, че хубави момичета растат, приятелите ми от службата също ме предупреждаваха, когато си тръгвах в отпуск: "Внимавай, Андрей, комендантските предупредиха, че много хубави момичета били пуснали напоследък по улиците." - "Кой ги е пуснал?" - питам. - "И ние не знаем - казват ми нашите, - може търговските организации да са ги пуснали, може някоя друга организация, но ти го казваме, да го знаеш, самите комендантски предупредиха онзи ден, тогава ти беше в наряд, та не можа да чуеш предупреждението. От съседното поделение трима войници били примамени и влезли в клопката, на едного от тях лично заместник-командирът кумувал. Ако ти се случи нещо да влезеш в клопка, дай сигнал и ние, значи, ще се изтърсим с цялата кучешка зверилница и ще те измъкнем от клопката!" Обещах на момчетата да бъда бдителен, а ако нещо се случи - да бия тревога.

Излизам от къщи с абитуриентския си костюм, сакото малко ме стяга, ще го нося разкопчано, само вратовръзката няма как да премахна, стои като примка на шията ми. Нали е за хубост, ще се търпи! Поглеждам в здрача новия кол на оградата, той се белее в здрача, излизам на улицата; подсвирквам си най-небрежно с уста и в тоя миг като че няма по-щастлив и по-безгрижен човек от мене. Бръквам в джоба, в джоба ми топлят ръката сварените от мама кестени. Захапвам един кестен и си повтарям наум думите на циганите: "Как така, ами че това е войска!"... Камбаната на градския часовник бие, тя напомня на жителите, че времето върви, отброява методично всеки час и скъсява методично тридневния ми домашен отпуск. Вечерник върви на пръсти и шуми в дърветата на малките дворове. Аз също тъй стъпвам на пръсти из моето малко отечество, на пръсти ще стигна до момичето, за да го изненадам. Не писах, че си идвам в отпуск, исках да изненадам моето момиче. Защо го наричам мое, не зная, в писмата, дето сме си разменили, имаше всякакви полуобещания, всякакви намеци, в едно писмо попитах дали мога да се надявам, че ще ме дочака, а момичето ми отговори двусмислено: "Съдбата на жената е да чака." Жените, не зная, дали сами си ги измислят тия работи или ги четат в книгите. Сигурен съм, че ги четат в книгите.

Макар че се заканвах да кръстосам цялото градче, трябва да призная, че в моето градче няма кой знае колко за кръстосване: една улица и две сладкарници. Сладкарниците бяха полупразни, видях това през витрините им, дори не влязох вътре. Остана ми само главната улица, младежта на едно градче винаги се разхожда вечер по главната улица. Познах моето момиче в гръб. Бяха три момичета. Разхождаха се бавно. Спряха се в края на улицата. Едното от тях разказваше нещо смешно, жестикулираше енергично, а през това време моя милост пристъпи и закри очите на момичето с ръце: "Кой е?" - попита момичето, а онуй, дето жестикулираше енергично, каза: "А да те видя, ще познаеш ли?" - "Иван" - рече момичето. - "Не е Иван" - обади се третото момиче. - "Кириле, ти ли си?" - попита повторно моето момиче. Хвана ръцете ми, свали ги от очите си и се обърна. Беше безкрайно изненадано. "Ти ли си това!" - попита ме.

По-късно го изпращах по пустите улици към тяхната къща, молех се наум дано още стои пейката пред вратницата и въздъхнах с облекчение, когато видях, че пейката си е все там. Много пъти съм седял с момичето на тази пейка и трябва да си призная, че я харесвам. Седнахме, разказвах за това, как развиваме омраза в кучетата, момичето ме попита дали обичам кучетата и аз веднага казах, че ги обичам, защото кучето е изключително верен приятел на човека, ако веднъж се привърже към тебе, нищо вече не е в състояние да ви раздели. Затова и хората с право казват: кучешка привързаност. Часовникът на два пъти ни напомни, че времето тече, камбаната му отзвучаваше самотно в късната вечер. На два пъти и някакви типове минаха по улицата край пейката, втория път чух единият да пита: "Още ли ще циркулираме?" Отговори му сипкав глас: "Ако се наложи, ще Циркулираме!" Някакви заканителни нотки долових в тоя сипкав глас и исках да попитам момичето какви са тия типове, когато едно коте се изтърколи под оградата и замяука в нозете ми. Исках да го ритна, за да полети във въздуха, защото никак не обичам котките, но момичето се наведе, взе котето, сложи го на скута и рече: "Нашето коте! Горкото, то е останало само и е огладняло, затова ме търси." Гладеше котето по гърба, говореше му гальовно, а аз седях като вдървен на пейката и не знаех какво да предприема. "Не знаех, че обичате котките" - казах, а момичето рече: "Много ги обичам. Горкото коте, страх ли те е?" Котето измяука. "Виж каква хубава опашка има" - рече момичето и аз се пресегнах, та му пипнах опашката. Опашка като опашка, нищо особено. То продължаваше да мяука в скута на момичето. "Гладно е - рече момичето. - Би ли го подържал малко в скута си, аз да ида да му намеря нещо за ядене. Виж как жално мяука горкото." Можех ли да кажа, че не искам да държа котето в скута си? Никой на мое място не би отказал, даже жаба, ако бе се появила в краката ми и момичето бе поискало да я държа в скута си, мисля, че щях да държа жабата. Момичето стана, вратницата зад него изскърца и се хлопна силно. Стъпки по пътеката, повторно скърцане на врата - този път къщната врата - и наоколо стана тихо.

Седях на пейката, котето продължаваше да мяука в скута ми, прокарах ръка по гърба му, то се изгърби, опашката му щръкна право нагоре. Мислех, че ако продължа да го галя, то ще млъкне най-после. Къщната врата се отвори, но вместо момичето чух, че там се прокашля мъж. Мъжът отиде до дворната чешма, напълни ведро с вода и се върна обратно в къщата. Котето постепенно притихна, сви се върху скута ми и замърка. Аз седях и чаках. Ония типове пак минаха по улицата, пушеха, разпалваха много силно цигарите си и отминаваха, без да кажат нито дума.

Седях и чаках. Когато човек чака, времето тече мъчително бавно, няколко пъти попоглеждах къщата зад оградата, единият прозорец светеше. Седях и чаках всеки миг вратата да се отвори и на нея да се покаже момичето. Ай да му се не види и котето, мислех си, откъде пък точно сега се намери да се навре в краката ми! Като че ли бях бил толкова много път, като че бях си турил риза, вратовръзка и абитуриентския костюм само заради това мърляво коте! Взе да ме събира яд на него и си мислех, че като почакам още малко, ще изляза от търпение и така ще го перна, че ще отхвърчи чак на другия край на улицата. И на себе си почнах да се ядосвам, можехме да се нацелуваме, па после нека върви да дири храна за котето си. Всъщност ние само веднъж сме се целували, във входа на една жилищна кооперация, бяхме на гости там и когато си тръгнахме, осветлението по стълбището угасна, тръгнахме опипом по стълбите, момичето се притисна до мене, страх го бе да не падне, пък и аз се страхувах то да не падне, та го прихванах и се нацелувахме набързо, но някаква дъска падна с адски трясък, развали цялата работа. Когато светнах, видях, че сме се целували при пощенските кутии на входа, пусти врати на пощенските кутии изпочупени, закачил съм с гръб едната от тях и съм я съборил... Оттогава, щом видя пощенска кутия във входа на някоя сграда, ме изпълват приятни спомени, но и яд ме хваща, че стопаните не се грижат, както трябва, за кутиите си. И т.н.

Прехвърлям си през ума всякакви работи, за да не се безпокоя, че много се забави момичето. Обръщам се да погледна отново към къщата и виждам как прозорецът изгасва. Чакам вратата да се отвори, но откъм къщата не се чува никакъв шум. Чакам още известно време и усещам, че по кожата ми полазват тръпки. Изведнъж се сещам, че са ме излъгали, като са ме оставили да пазя котето в скута си. Тръпките продължават да лазят по кожата ми. Цялото тяло ме засърбява. Но това са бълхи! - сещам се аз изведнъж. Скочих от пейката, котето се търкулна в краката ми и замяука. Обхвана ме ярост, ритнах го с всички сили, то прелетя във въздуха над улицата и се блъсна в насрещната ограда. Ония типове пак се зададоха с разпалените цигари по улицата, не ги дочаках, обърнах гръб на къщата и тръгнах към дома си.

Отварях вратницата на двора, когато ми се стори, че някой ме повика. "Да не са онези типове!" - помислих си и се обърнах, но нямаше никакъв човек на улицата. Влязох в двора, откъм улицата отново се обади някой. Надникнах през оградата и видях пред вратницата котето. Бе вървяло подире ми из целия път. Тръгнах през двора, котето се промуши под вратницата. Когато си легнах, чувах го как обикаля пред вратата и мяука.

На сутринта котето беше в двора, мама му бе сипала мляко в паница, клечеше пред паницата и ядеше. Момичето ме гледаше от снимката на стената, стори ми се, че ми се усмихва. Съзнавах ясно, че бяха ме излъгали и че причината за всичко бяха ония типове с разпалените цигари, дето се разхождаха, по улицата. Сигурно момичето си има история с някого от тях и тази история е започнала, докато моя милост се е занимавал да развива омраза у кучетата в школата. Денят беше хубав - слънчев и мек есенен ден, не ми бе до омраза, макар че някаква мътилка се полюляваше в душата ми и се утаяваше бавно. Излязох по гимнастьорка да се измия на двора. Мама ми се похвали с котето, но ме помоли същевременно, ако искам, да го отнеса на другия край на градчето, защото нашата котка се е окотила преди седмица и тя просто няма какво да прави с толкова много котета. "Ще го захвърля някъде" - рекох на мама и един час по-късно го стисках под мишница на път към моето момиче.

Все пак трябваше да върна котето, да благодаря, че ми е било позволено да го подържа в скута си и да поема всичките му бълхи. Прехвърлих наум най-язвителните думи, които бях способен да измисля, и с котето под мишница влязох в техния двор. Момичето го нямаше в двора, вместо него около разпалено огнище се луташе майка му, печеше лъскави червени пиперки. "Влез, войниче - рече майката. - Войник още не ни е влизал в къщата." Тя веднага ми подаде трикрако столче, седнах на столчето, котето се изхлузи изпод мишницата ми и се настани в скута. Мърляво, но доверчиво, този път то не ми се видя толкова отвратително и толкова грозно; все пак бе все още живата връзка между моя милост и момичето. "Чакай да те почерпя сладко" - рече жената и отиде да донесе сладко. Докато го опитвах, обръщаше пиперките на огъня и говореше: "Хубаво ми излезе сладкото тая година, двете с дъщерята сме го правили, ама нали младежта сега е разсеяна, все оставя по някоя костилка във вишната, затуй внимавай, може да се случи някоя костилка!" Жената продължава да бъбре за своето вишнево сладко и да ме предупреждава да внимавам да не би да има някоя костилка, пък аз отдавна вече съм попаднал на костилка, въртя я из устата си, но от учтивост не я плюя...

... И както си въртя костилката из устата, виждам как вратата на къщата се отваря, на прага се показва моето момиче, разплакано, хвърля се на врата ми, почва да ме целува и да ми се извинява, а аз си седя най-спокойно, котето и то седи спокойно и мърка в скута ми, майката така се стъписва, че отстъпва назад и нагазва в жаравата, но не усеща живите въглени под нозете си. Аз никак не си давам вид, че съм се трогнал, ами най-спокойно гладя котето по гърба и прехвърлям вишневата костилка в устата си. В някакъв унес съм, не ми се ще да излизам от този унес. Момичето продължава да плаче, да ме целува и трябва да ви кажа, че беше безкрайно хубаво...

Хубаво е да беше така, но - както казва Баурджаи Момиш-Ули пред карето за разстрела във "Волоколамското шосе" - не беше така. Не беше така, защото всичко туй бе само в моето въображение. От унеса ми ме стресна гласът на жената, когато ме попита каква работа ме е довела у тях. "Дойдох да ви върна котето" - рекох на жената, а тя се учуди и рече: "Какво коте! Че ние нямаме никакво коте!" - "Намерих го пред вратницата ви" - рекох. - "Ааа" възкликна жената и направи пренебрежителен жест с ръка. - Това е бездомно коте, тука е пълно с такива бездомници, цял ден и цяла нощ мяукат и разнасят само бълхи и болести. Един бог знае откъде се навъдиха толкова много мачки!" - "Извинявайте!" - смотолевих пред жената, взех отново котето под мишница и излязох на улицата. Котето се топли и мърка под мишницата ми, аз продължавам да прехвърлям в устата си вишневата костилка. Никакъв вкус от сладко не е останал, в устата си усещам само горчивия вкус на вишневата костилка. Вървя по улицата, отвсякъде ме обгръща градчето, всичко туй ми е познато до болка и същевременно изведнъж ми е станало чуждо и враждебно до болка. "Сигурно така и трябва да бъде - мисля си, - когато войникът след толкова дълго отсъствие се върне в своето малко отечество." Затуй пък за наша войнишка утеха всеки от нас има своето голямо отечество.

Исках да помогна на всички ви , но няма как. Надявам се на тези, които съм им дал материали да им послужат и да седнат и да ги преаработят, защото няма лесно.

Поздрави на всички! При първа възможност пак ще попиша из тази тема.

P.S. Взех два важни изпита днес :);)

Редактирано от mihael (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Mihael, заслужаваш един голям +, но трябва да изчакаш да минат 5 дни, защото скоро съм ти променял репутацията!

Благодарско!

Поздрави!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Трябват ми спешно есета на тема

3.Речта скрива и показва нравите на хората

Ще съм много благодарна. sad.gif

Речта скрива и показва нравите на хората

Думите са мощно оръжие в ръцете на човека. Чрез тях ние изразяваме чувствата си, мислите си, намеренията си. Не случайна е поговорката : ”По дрехите посрещат по ума изпращат”. Защото езикът е отражение на вътрешната ни същност. Общуването между хората е част от ежедневието на всеки от нас. Ние си взаимодействаме и си влияеме чрез думите. Те да се хвърлят безцелно в пространството, защото те носят в себе си отговорност. Човек непрестанно попада в словесни ”сблъсъци”, сблъсъци в които отстоява мисленето си и защитава казаните от него думи. Речникът на всеки от нас е мощен показател за ума на притежателя си. Бораването с разнообразни думи, словосъчетаниия, метафори прави общуването с даден човек по интересено. Много от тийнейджърските изрази съществуват благодарение на тези понятия. Нека си спомним незабравимото тийнейджърско лафче родено на базата на сравнението: ”Ще те отнеса като цунами японски бряг”. Това, което искам да кажа, е че богата палитра от думи в речника ни може само да разнообразява и улеснява нашата комуникация с обкръжаващия ни свят. Речта ни прави тъжни, щастливи, безгрижни, агресивни. Думите могат да ни поласкаят или наранят. Ето защо те са важни защото се едни от основните знаци, по които се ръководим когато си избираме хората, с които предпочитаме да си общуваме.

В крайна сметка думите са противоречиви именно поради своята наситеност. Едно и също нещо казано с различен тон може да носи взаимноизключващи се послания. Понякога иронията убива комплимента, а шегата – обидата. В този смисъл спокойно можем да кажем, че освен вербалната комуникация също толкова важна е и невербалната. Освен езика, ние използваме богат репертоар от несловесни знаци, чрез които предаваме съобщения на човека отсреща. Мимики, жестове, контакт с очите, положение на главата и тялото, походка, начин на обличане – това са част от средствата, чрез които подаваме информация за себе си, за мнението ни по конкретен въпрос. И въпреки всичко речта си остава най – директния подход за изразяването на мислите ни. Лошото е обаче когато говорим не това, което мислиме и създаваме погрешни впечатления в събеседника си. Когато бъдем разкрити ни обвиняват в лъжа. Ето защо понякога се съмняваме в истинноста на думите, защото този, който ги ползва злоупотребява с тяхното значение и нашето доверие. Така виждаме как речта разкрива страшно много от нас самите, но в същото време като, че ли ние сами правим подбор на това, което искаме да бъде разкрито от нас. В този смисъл ние показваме, но и скриваме.

Има един израз: ”Понякога е по-добре да си държиш устата затворена, за да те мислят за глупак, отколкото да я отвориш и да го докажеш”. Думите са нож с две остриета те могат да ни издигнат в лицата на околните или завинаги да оставят негативни впечатления за нас в тях.

Редактирано от dindi (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
тарся тема за боговете и хората в градцката митология

При направена забележка, пак си пише градцката, уфффф не знаеш това дето го търсиш даже как се пише sad.gif

Виж този линк

Здравейте ! Трябват ми 3 есета много спешно ! Това са :

1.Дългът към рода и дългът към сърцето \"Дервишово семе"\

2.Може ли да обичаме някой и същевременно да го осмиваме \"Преди да се родя"\

3.Животът иска така-да му се подчиним ли или да му се противопоставим \"Скрити вопли"\

МОЛЯ ВИ МНОГО , ПОМОГНЕТЕ МИ !

\Може да има такава тема,но аз не съм я открила .. така,че плс потърсете\

Първата я има тук, 69-ти коментар, на стр. 5 - мързи ви да търсите sad.gif

Втората много хора питаха за нея, но нищо не бе намерено. Относно третата тема, също няма есе в нета по произведението.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Здравейте на всички! Искам спешно да ви помоля за есе на една от темите:

1. Дядовата къща

2. Баща ми в мен

Ще съм много благодарна ако ми помогнете! :)

Тази информациа дано поне малко да ти даде насока на мислите за есето, само не разбрах дали трябва да се обляга задължително на стихотворението на Славейков?

Родителят все още не знае, че същото това Дете ще възроптае срещу цялата патриархална епоха и ще стане изразител на нови културни жестове, утвърждаващи личността като право на собствен избор. Но родителят отлично знае, че рано или късно Детето ще намери помирителния тон и ще съумее да сговори патриархалното и модерното, ще се побои да прекъсне родовия контюинитет, който е и успокоение, и сигурност, и гордост:

Че живия му дух и мисълта му жива -

живеят в мене те, в мен, неговия син.

...

Достоен ти за мен бъди! "О, аз достоен

ще бъда - и съм бил - за своя жив баща,

и словото у мен било е зов все боен,

в световни суети не зов на суета.

...

Душата ми с завет ти за нов живот огрея

и в път благослови со бащин благослов;

и както в мене ти, и ази в теб живея -

за подвига свещен на земната любов.

(Пенчо Славейков - "Баща ми в мен")

"В мене ти, и ази в теб живея"! Детето може да преобразува, да преустрои, прекрои, да подложи на съмнение каноничността, но завръщането към архетипа, образеца е задължително, то е закономерната възпроизводимост, макар и радикализирана. Бунтът на Детето спрямо канона е само кратко отклонение от предначертания път на родовост и здрава социална, психологическа и материална обвързаност на родител и Дете.

"Баща ми в мен" на Пенчо Славейков е такова бунтарство-завръщане, променяне-прераждане, при което Детето никога не може да стигне до радикалност, да скъса връзката с родителите и да наложи собствен модел за света. Архетипът на майката са вечните окови, които изискват от него възпроизвеждане и прераждане на изконните за българския морал ценности. Революциите, скъсването, несъгласието, бунтът не се залагат у Детето, или ако те все пак се случат, техният финал по правило възвива към традиционното, което, уж отречено, е намерило своето прераждане в други форми.

Като гражданин Славейков, той не стои настрана от обществения живот, напротив стреми се да бъде полезен за своите съотечественици. Чрез творческата и културната си дейност той утвърждава новата представа за личността на твореца, който трябва да бъде преди всичко образец и мярка за нравственост. Артистът е призван да бъде духовен месия на своето време, на обществото („Баща ми в мен", "Псалом на поета"), защото е надарен от Твореца със свръх способността да чувства и да разбира всичко съществуващо много по-добре от останалите обикновените хора, т.е. - той е свръхчовек и неговото призвание, неговата мисия на тази земя е да бъде едновременно и Месия, и пророк, жрец и войн на сътворения от Бога чрез силата на, словото земен живот. Според Славейков, за да изпълни това свое мисионерско предназначение.

Авторът въвежда и мотива за оставането след смъртта, за прераждането и за съществуване след смъртта ( „ Баща ми в мен ", " Псалом на поета "," Неразделни "). Съществуването се реализира, от една страна, на основата на авторовото виждане за непреходността на твореца във времето и пространството, а от друга- чрез силата на любовта. Тя е състояние на душата, което кара човека да се извисява, да се стреми към творчество и съзидание; кара го да се чувства щастлив, създава му усещането за хармония и покой.

Дългът на твореца е чрез поетическото слово и чрез словото въобще, като най-висш инструмент за въздействие върху сетивата на хората и като въплъщение на абсолютната идея за нещата, да бъде „глашатай и пророк” че истината ( „Баща ми в мен " ), да дава на човеците възможност да променят своите души. Общоизвестна истина е, че никой не може да бъде пророк в собственото си село, а това обрича артиста на неразбиране от страна на обществото. Този факт обаче не трябва да го спира в стремежа му да осъществи своята мисия. Единствен негов съдник може да бъде времето а истинското изкуство е непреходно и вечно („ Баща ми в мен "," Псалом на поета "," Сърце на сърцата"). Изкуството е болка и страдание, но то е единственият начин творецът да съществува пълноценно. Той не се нуждае от обикновените сетива, за да вижда, чува и чувства, защото е надарен със свръх сетива. По този начин Славейков утвърждава не само нови критерии за художественост на текста, не само нови философско- естетически модели, но налага и нов образец на твореца и гражданина, поставяйки началото на българския модернизъм.

Много моля някой да намери това есе на тема "Човешко е да се греши, божествено е да се прощава" . Трябва ми за понеделник!!! Благодаря предварително!!!

Това може да ти свърши работа

Единственият истински грях е да не грешиш

“Човешко е да се греши, божествено е да се прощава” казва една мъдрост, наистина човешко е да се греши. Кой не греши? Кой не допуска грешки ? Всички ние допускаме грешки и това е напълно нормално, ненормално е единствено нашето отношение към собствените грешки. Какво става когато някой от нас допусне грешка ? Старае се всячески да го прикрие, старае се до такава степен да прикрие, скрие и забрави за грешката си ,че започва да убеждава даже и себе си, че изобщо не е допускал грешка. Почва да си търси извинения и оправдания, опитва се да прехвърли отговорността на някои друг. Защо? Нима сме толкова глупави и не осъзнаваме, че грешката е повод за радост, за празник? Грешките не трябва да се крият напротив, ако може всеки трябва изпише грешките на челото си и смело да ги показва на всички. Да сбъркаш означава да проумееш, че е било по-добре да постъпиш по друг начин, но щом си го проумял това означава, че следващия път ще постъпиш правилно, няма да сбъркаш. Няма да сбъркаш отново, това не е ли повод за радост ? Грешката е един урок един безценен урок, прекрасно е човек да осъзнава грешките си. Защо ли ? Ами ако някой не си дава сметка, че греши, какво става тогава ? За себе си и според себе си този човек постъпва правилно, искрено се надява или иска искрено да се надява в това. Той дава ли си сметка че е сбъркал ? Отговорът е не, той не може да осъзнае грешката си, не може да осъзнае и последствията й, не може да научи урока й. Този човек ще е много нещастен, защото животът му няма да върви така както на него му се иска, а той дори няма да знае защо става така, може и никога да не разбере. Защо всички се правим на слепци, на не зрящи глупаци не осъзнаващи окаяното си положение ? Защо всички се правим на безгрешни ? Такива ли сме наистина ? За това наше отношение към собствените ни грешки трябва да благодарим първо на себе си, но и до голяма степен на обществото, в което живеем. В нашето общество е същото както в животинския свят, по нищо не се отличава от него. Всяка грешка се приема за края на света, всяка грешка се наказва жестоко и сурово, всяка грешка се наказва със смърт. Това е глупаво, това е идиотско, това е безсмислено. Още от дете човек свиква да яде бой заради всяка своя изобличена грешка. Какво води до това ли ? Ами води до това, че понеже детето не обича да го бият нахитрява, много бързо научава, че го бият само тогава когато грешката му е забелязана и открита и започва да прикрива грешките си. С годините става се по умело в това начинание, след това пораства става възрастен, но стария навик остава. Възрастните са ненадминати майстори в изкуството да прикриват грешките си зад казуси, дилеми, оправдания и темп подобни щуротии. Те не се опитват да осмислят грешките си, а само да ги прикрият, да се оправдаят и толкова. Най-лесно осъзнават грешките си децата, казваш им, че не са постъпили добре и толкова. Те ще те разберат и ще се постараят да не правят повече така. Опитайте се, обаче да обясните на един възрастен, че е сгрешил. Колкото по-възрастен е човек толкова по-трудно приема, че е сгрешил, той цял живот си е намирал оправдания и извинения на неудачите, все другите са му били виновни, така той е станал толкова изкусен и убедителен лъжец, че е убедил даже и себе си. Той вече си вярва, престанал е да осъзнава грешките си. Децата са най-добрите съдии, защото те не познават още оправданията, научете ги кое е грешно, научете ги винаги да казват, когато видят нещо нередно и ще имате съвършен съдия. Те ще се обаждат винаги, когато видят някой непознат да греши и дори, когато вие грешите. Да те без притеснение ще ви попитат, защо постъпвате така щом знаете, че това не е хубаво. Какво ще им отговорите? Че нещата не са толкова прости или, че си имате своите причини които те са твърде малки да разберат ? Това са глупости, пълни измишльотини, оправдания. Прави сте, децата са твърде малки за да разберат вашето надлъгване със собствената ви съвест, те са чисти и невинни, щом видят грешка не се стараят да я оправдават или извиняват. Бъдете като децата ! Бъдете като тях, престанете да извинявате грешките си и ги приемете такива каквито са! Радвайте им се, защото те са повод за радост! Радвайте се, когато разберете, че сте сбъркали, радвайте се, защото това означава, че сте си научили урока и повече няма да допускате тази грешка, никога повече. Ако пък я допуснете отново значи просто не сте я разбрали, не сте я осъзнали. Не се извинявайте, не се оправдавайте, нямате извинение ! Седнете и се замислете хубаво каква е причината да сгрешите отново, потърсете това, което сте пропуснали първия път, размислете и намерете причината. Тогава се радвайте, ликувайте и празнувайте, защото научихте още един от уроците на живота. Няма грешки, има само не научени уроци на живота ! Научете ги! Радвайте им се! Защото щом осъзнаете една грешка тя изчезва, вече не я допускате, с това и ситуациите, които ви подтикват да я допуснете също изчезват. Те са станали ненужни, ситуациите са учебни пособия, помагала, за да научите урока на живота по-лесно. Научете го и ще продължите нататък, няма да е нужно да се повтарят все същите ситуации натякващи ви все същия урок. Научете го, не се крийте от него, не оправдавайте мързела си, не се извинявайте, нямате извинение ! Знаете ли защо животът ви е тягостен, зациклил, вървящ на празни обороти ? Защото около вас се въртят все едни и същи ситуации, при които вие си допускате все същите грешки, затваряте си очите правите се, че не сте били вие, че обстоятелствата са ви принудили и си продължавате. Да ама не! Няма как да излъжете Живота, себе си може да излъжете, но него не ! Той ще си ви поднася все същото на закуска, на обед и на вечеря, а вие ще продължавате да си вървите със затворени очи. Отворете очите си хора ! Не се срамувайте от грешките си, не ги извинявайте, не ги оправдавайте, приемете ги ! Разберете ги, осмислете ги! Единственият грях е да се правиш на безгрешен, единственият грях е да си затваряш очите и да се правиш на слепец не виждащ, че греши. Бъдете будни, бъдете живи ! Не се погребвайте приживе, отворете си очите за Живота! Той е около вас, там е бил винаги и там ще си остане, ако не го приемете такъв какъвто е ! Единственият истински грях е да не грешиш, защото когато грешиш ти се учиш, трупаш опит и мъдрост, познание. Ти се движиш ти се развиваш, мъдреците са мъдри, защото много са грешили, но и защото са осъзнали и разбрали грешките си. Бъдете мъдри ! Учете се от грешките си, защото те са уроци, те дават смисъл на премеждията и трудностите.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Гост
Тази тема е заключена за нови отговори.
×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване