Премини към съдържанието

Препоръчан отговор


Вили, като се натрупа много мъка на едно място и на мен ми иде да и се оплезя :cheers: Но и Не искам да прекъсвам чужди разговори... А , крия се! Чушки! Като има повод и време, пиша... Пък и знаеш, че ми трябваше време да свикна с факта, че Някой ги чете драсканиците... Стивчо Сегалчо, недей да изчезваш. Покрай твоите въпроси откривам удивителни неща :cheers: Примерно, че рожденната ми дата съвпада с Един от дните на Йеманжа. Nice! По принцип Тя и Омолу ми допадат Най-много. Би могъл да Знаеш за капоеира, за самба ди рода, за 2. Февруари от приятел капоейрИСТ. Капоейра е начин да се обозначи играта Или практикиуващ, Но Не се използва вече сто години. Аз мога да Те разбера, Но вероятността друг да го направи е само, Ако се занимава Или е хобиист като теб :cheers: Португалският ми е рудиментарен за съжаление. Колкото да разбирам някои думи в песните и да схвана за Какво иде реч :gift: Въобще Не спирай с критиките! Назначавам Те за технически редактор :gift: А за спорта - Не, повече от 4 часа на седмица няма да са Ти нужни за посвещаване. Не си състезател. Не бързай със смяната на каратето! То ще научи детето на твърдост, Не на агресия Ако мислиш, че бушидо е пътя, Но Не карате, Заведи го на джудо. Джудо и капоейра са първите, с които могат да почнат Най малките. После са каратето, таекуондото, кунгфуто и другите. Поради простата причина, че до към 5-6 годишна възраст малчовците Не могат да преценяват силата си и нямат реална оценка на болка и опасност. Вингчуна може да е добър вариант, защото е ориентиран към работа в малки пространства... Май тук говорихме за литература? Ще се радвам, Ако Не пестиш думите си. Същото важи и за всички останали, които наминават :gift:

  • Харесва ми 2

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Звънчо, аз не съм казал, че ще спра да си казвам мнението! Радвам се, че се разбираме. Винаги употребявам капоейра, по същия начин се казва манисеро, а не маниист. Ти си първия човек, с който мога да си обеля две думи за това. Радвам се. Разказчето ще го прочета довечера, на спокойствие! За сега е това.

Редактирано от darkterminal (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Мани за съжаление няма. Може би има някой възрастен мъж в Куба, който все още може да предаде мани на внуците си, но реално това е едно изкуство, което ще бъде скоро съвсем загубено... Това поне разбрах от дискусия в един друг форум. Има някакъв юнак, който сега живее в Щатите и се опитва да го съживи или да започне да го преподава отново. Твърди, че е наследство от дядо му :wors: . Проблемът е , че е с привнесени неща от източните бойни изкуства. За мое съжаление модата на източните бойни изкуства и манията към Изтока успя да разводни и унищожи доста стойностни неща от съкровищницата на народното творчество (в бойните изкуства поне). За щастие има и костеливи орехи. За тях едва ли си чувал. Аз се сблъсках с тях , покрай любовта ми към екзотиката и ровченето за бойни изкуства. :lighter: Виж гатка

Войните - светци :headphones: При теб има сикхи. Сигурна съм. Поговори с тях, ако в името им има частицата $ сикх $. Превежда се лъв и означава, че са достигнали определено ниво в гатка. Те са си бая лудички в боя, както можеш да се убедиш от клипа :) Като пуснахме дългите ножки и малките щитове, нека се пренесем доооста по-наблизо. На границата на Европа с Азия. Кхридоли
Гордите войни. Има човек, който преподава в Канада от това изкуство, освен разбира се в Грузия. За съжаление малко са поразводнили тренировките с някои елементи от китайските БИ и БЖЖ (напоследък по земята). Почти няма практикуващи дори в самата Грузия, но пък обичат да го демонстрират в артистична форма по време на представленията им на ансамблите за народни танци. Те (бойци) тия са си лудички и без да са в бой... В кръвта им е :) Малките щитове и кривите мечове са както се досещаш Персийско изобретение. В някои стари книжки тук в Европата можеш да намериш рисунки за тях. Книжки засягащи изкуството на меча. Европейците нали са си чешити, като нямали мечове по селата, хващали сопите. Особено планинците. Знаеш, че за планинците честта е свещенна. Жогу до Пау http://www.youtube.com/watch?v=KdeIBRluoAw
Туй жогу даже има влияние върху капоейра. :) Щото Португеш моряци като се срещали с Инглеш моряците и Францоизиш моряците трябвало някак да си уреждат сметките по бордеите. А франките ... хе, хе , виждал ли си това?
Това си е съвсем реално бойно изкуство с бастунка :) Даже състезания имат по тази дисциплина Тъъъъй. Вили каза, че бойните изкуства са философия. За някои хора са и с@кс.
Втора част. Вуду в Бразил няма :) . Не и с това име. Е, може за последните 20тина години под натиска на Холивуд да са почнали да ползват това наименование, но традиционните синкретични религии там са други. Вуудуу е по островите. Хаити. В Бразил има кандомбле и макумба (умбанда и кимбанда). Кимбанда макумба е най-близо до Вуудуу практиките. Кандомбле е по-близо до Йурубу традицията, а най-размита и католическа е умбанда. Вярно, паралел с вуудуу може да се направи. В Африка племената са имали подобни и преливащи се пантеони. А пренесени в Новия Свят, нещата съвсем са се преплели и съвсем си приличат за страничен наблюдател. Но в детайлите има разлика. Религията, която е най-близко свързана с капоейра е кандомбле. В смисъл, че от тази деноминация има най-много практикуващи :) Но самите практикуващи са идвали от доста племена , че и европейци са дали своя принос в техниките, за това ще те оставя с едно домашно. "Quem não pode com a mandinga, não carrega patuá"
  • Харесва ми 2

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Размисли

It's only love

It's only love

You know how it feels

Feeling is easy

I know

When I was young

When I was young

You know

It was real

My heart was open

but now

I know

I know

I know better

I've been shown

The other side

And now I see the way

Things are

It's only love

It's only love

You know how it feels

Feeling is easy

I know

Feeling is easy

I know

Feeling is easy

I know

Anoushka Shankar ft. Norah Jones - Easy

http://nl.youtube.com/watch?v=lNYOu2UXQ9g

"Защо светилищата са мрачни? Не влизат ли хората в тях, за да просветлят душата си, за да се пречистят? Защо тогава храмът ги посреща със сумрачна утроба? Защо светлината трябва да е оскъдна и мъждива? Излиза, че хората не могат да разкриват душата си на светло." Габриел почеса брадата си замислено. Време беше да обръсне поникналите косъмчета. "Или човек се осмелява да извади на показ тъмнината от душата си само в подобен нему мрак? Страхува се да не я види някой друг, освен Господ. Но Той нали е светлина. Как тогава ако те е срам от Светлината, ще имаш смелост да се покажеш пред нея, когато му дойде времето?" Мъжът се намести по-удобно върху дървената скамейка. От седенето тялото му се схващаше. Пейките в храма не бяха направени, за да се заседяват богомолеците върху тях. "А трябва." Въздъхна Габриел. Погледът му се плъзна по насрещната стена. Очите му се спряха на сцена от Благовещение. Ангелът се усмихваше кротко от стенописа. Мъжът знаеше, че зад порцелановата кожа и фините черти се криеше страховитата сила на ангела на смъртта. Стана уморено. Приближи се до стената и прокара сухи пръсти по цветовете. В самотния храм отчетливо прошушна звукът от търкането на кожата му върху почернялата мазилка. Белотата на дланта му остави усещане за просветляване върху потъмнелите от дима на свещи стъпала на ангела. Толкова високо стигаше. Опушеното добавяше към гъстотата на мрака наоколо. "Но свещите са добро", кимна утвърдително на себе си Габриел. "И миризмата на тамян е добро. Успокоява." Мъжът погали лицето на коленичилата Пресвета Майка с любов. Върна се заднешком на старата пейка и седна в същата поза, която беше заемал допреди малко. Сякаш никога не беше ставал. Отминаха дълги минути, преди да приглади ризата си. Постави длан в длан. Опита се да си спомни кога за първи път влезе в храм. Или поне кога за първи път влезе да приседне в този. Безвремието, което властваше наоколо му попречи да определи точно. "Хората обичат да дават имена и форма на нещата. Така се чувстват защитени и не се страхуват от неизвестното. Неизвестното плаши, дори в последствие да се окаже нещо добро." Габриел погледна отново стенописа. Неясният гъдел между плешките му се усили и го накара да се намести по-удобно на пейката. "Даването на имена е добро. Стига да можеха да наричат нещата с истинските им имена. .. Сега вместо името да казва какъв е човека, човекът се опитва да бъде като името си. И когато това не е в сърцето му, се получава нещо съвсем друго."

В далечината прещрака резе. Железни панти проскърцаха бодро. Немирен лъч светлина наруши покоя на тъмнината. Нечии чехли раздвижиха праха по пода, отдавна заспал върху килима. Габриел знаеше какво ще последва. Побърза да стане и да излезе незабелязано от помещението. Гласът на стария свещеник го спря на дръжката на вратата. "Господине, какво правите тук? Как влязохте?" Габриел прекрачи прага с усмивка на устните "Предполагам, че беше отворено."

Вече навън вдъхна с пълни гърди свежия въздух на раждащото се утро. Отпусна напрежението между плешките. С раждането на зората то беше станало крайно настойчиво. Белите крила се протегнаха широко. Изтръскаха последните парченца полепнала тъма между перата. "Ще бъде хубав ден", кимна доволен Габриел. Имаше хиляди неща, които трябваше да свърши.

... Преди да се оттегли, погали побелелите коси на свещеника.

30.Jan.2009

Нещо като превод на песента ;)

Това е само любов

Това е само любов

Знаеш как се чувства

Чувстването е лесно

Знам

Когато бях малка

Когато бях малка

знаеш

(Това) Беше истинско

Сърцето ми беше отворено

Но сега

Знам

Знам

Знам по-добре

Показаха ми

Другата страна

И сега виждам как

(наистина) стоят нещата

Това е само любов

Това е само любов

Знаеш как се чувства

Чувстването е лесно

знам

Чувстването е лесно

знам

Чувстването е лесно

знам

  • Харесва ми 2

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Sue Публикувано на: 5.Nov.2007, 09:26 PM

Среща

Ръмеше дъжд. От онзи ситния, който се разпръсква във въздуха като прах и неусетно мокри. Акуа вървеше по кривите пътеки на Усоето без да се крие от водата. Капките се заплитаха в косите и, покривайки кичурите с фина мъглица. Обичаше водата, а водата обичаше нея. Акуа пристъпваше уверено по пътеката. Познаваше всяка неравност, всяка прашинка под краката си. Остри камъчета се забиваха в босите и пети, но тя не ги забелязваше. Щеше да свърши щом влезеше в колибата в края на гората. Мислите и бяха устремени към вътрешността. Притеснена беше. Дали точно сега беше достатъчно себе си, за да се срещне с Д`Ар? Дали Д`Ар щеше да е там или се беше подвела по желанията си? Никога не е сигурно със сънищата. Едва, когато се случат, човек може с увереност да каже "Това съм го сънувал." Когато отвори вратата на колибата, щеше да разбере.

Дървената постройка изникна пред нея, разбутвайки сеникте на две-три дървета. Къпинови храсталаци оплитаха рошава стена зад колибата и я правеха по-скоро част от гората, отколкото от човешкия свят отвъд.

Акуа въздъхна. Приглади косите си с ненужна суета. С Д`Ар нямаше нужда от условности. Тя обаче все още оставаше младото момиче спрямо него, а не страховития учител, за който я взимаха хората от селото. Избърса мократа си ръка в крачола на панталона. Влезе. Трябваха и секунди, за да привикне към мрака на вътрешността. Д`Ар я очакваше там. В човешки вид. Беше се разположил удобно на дървените миндери в средата на помещението. Около него бяха разхвърляни възглавнички с ориенталски мотиви. Очите му заблестяха доволно, че я вижда. Колко ли време беше чакал? Колко време имаше за нея? Колко енергия му костваше да се облече в плът, за да се срещнат? Акуа забрави да попита. Не пожела. Щом бяха тук един до друг, всички останали въпроси губеха значение. Бяха неудобни. Камъчета под стъпалата.

С Д`Ар говореха за всичко. Сякаш не беше минала вечност от последната им среща. Започнаха от там, от където бяха свършили. Безбройни малки нищо не значещи думи. Акуа се радваше, че е до своя приятел и учител. Загуби представа за времето. Но нима часовете имат някакво значение?

Да... Когато времето изтича като пясък и последните прашинки отмерват минутите в плът, времето има значение. "Трябва да тръгвам" жегна я Д`Ар. Prотегна ръка. Привлече я близо. Дъхът му опари устните и. Както някога преди Акуа се удиви колко е нежен и мек. Както някога преди потъна в една нова безкрайност. Отдръпna се от него, само за да погледне в очите му и да се увери, че не сънува отново. Погали се в топлината на дланта му върху лицето и. Сгуши се в ръцете му. Отпи от дъха. Позволи си да е слаба.

Внезапен порив на вятър ги раздели. Надникна любопитно през вратата на колибата.

На вън Акуа изгледа Д`Ар, докато той се стопи в прашинките на ситния дъжд. Както някога преди всичко приключи там, откъдето беше започнало- с един силует на мъж.

Sue

P.S. Су бе, как не сме забелязали, че това стоеше на 1/5 с латински букви, дори пропуснах още някои, но няма да редактирам.


  • Харесва ми 3

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Хахахаха , почти да си сложа плюсче :) Мдам, някои приказки са като пясъчен часовник. Препрочитам ги и времето потича на зад. Ноември 2007. Нима толкова отдавна се е случило ? Наистина понякога имам чувството, че живея на обороти като за трима :)

Вили, нека си седят с латиницата. След години някой ще чете и ще се опита да разгадае какво съм се опитала да закодирам между буквите . :) пп. Ай, стига с тая любов, бе! Накъдето се обърна, все любов :ph34r::) Редактирано от El. (преглед на промените)
  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Стипуктирта е безелгарта на портмондето, стига с тази люпов, Звън. Трябва и живод, да му се ненавирди и мартокинката на пизирдала. Побелява и остарнява тя, а Акуа е прекалено жив образ да го затвоподориш само в дебелата обич. Никога спирачки вдигнат, пръцнесата на калипангите във постарбилата гупа. Даааа!

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Стипуктирта е безелгарта на портмондето, стига с тази люпов, Звън. Трябва и живод, да му се ненавирди и мартокинката на пизирдала. Побелява и остарнява тя, а Акуа е прекалено жив образ да го затвоподориш само в дебелата обич. Никога спирачки вдигнат, пръцнесата на калипангите във постарбилата гупа. Даааа!

Вземи да изтрезнееш пък ти и да напишеш някоя приказка :)
  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Не разбира гроспожичката. Ние сме джаст от неговата пригазтка. Ние говориме поправилно, така че да ни поправят, и само това което трябва да се прочете е непоправилно. Останахмото е окрашмение към думдиме му. Хай да му се невриди на попръчката дуклето!

  • Харесва ми 2

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

В тихата пролетна вечер премъдрият Ру Бен Сов нервно захлопваше капаците на кухненските делви. Току се беше върнал от кръчмата на Куция Хо и усещаше в гърлото си стипчив вкус на танин.

- В къщата няма мъж и е останала Без чай.- провикна се, сякаш благоверната му нямаше да го чуе зад тънката оризова стена.

Ру Бен Сова надникна с любопитство. Безкрайната и мъдрост се отрони закачливо:

- Значи, Ако в къщата има мъж, ще има и чай?

- Не,-избоботи нацупено Ру- обратното.

- Значи, Ако в къщата има чай, ще се напълни с мъже! - възхити се Бен Сова.

От тази непоклатима логика, премъдрият прехапа устни.

Просвтлението Не винаги течеше в правилна посока.

Отговорът на Дърт Пън

"Истински правилната посока е тази, която на нас ни изнася ..."

Приписва се на На Хал Че

  • Харесва ми 3

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Съвсем обикновена приказка

Публикувано изображение

Авторката-побойничка :):yanim:

Вярвате ли в приказки?

Аз мисля, че приказките са начин някой да прикрие нещо, което му се е случило, и което той е решил, че много иска да разкаже, но се страхува от последствията. Първо всички приказки свършват в щастлив момент, дори и тъжните, и второ- повечето приказни герои правят неща, които на разумните мъже или жени не би им минало през ум да сторят. Обикновените хора не правят така. Някои необикновено чалнати екземпляри, може би, но не и здраво стъпилите на земята индивиди. Та вие представяте ли си някоя девойка да се свре да живее със седем джуджета в ниската им къща, докато чака разрешение на правния въпрос, касаещ опекунството от страна на баща и? Нямам нищо против брадатите левенти, сигурно са прекрасни кавалери, но подозирам, че девойката след седмица сигурно е с радикулит от навеждане в къщата им. Или пък младеж, така да е заслепен от прекрасна непозната, че да прати верните си другари да търсят изгората му с изгубената и джапанка в ръка? Тя със сигурност доброволно си е загубила джапанката, защото вече и е убивала след цяла нощ танцуване в някой клуб на плажа. И едва ли ще иска да бъде намерена джапанката, защото никоя пришка не минава за 1 нощ.

С други думи, на приказките много, много не трябва да се вярва.

Главният герой на тази история също не вярва особено в приказки и има защо. Попрезрял е за ролята на принц; обича пиенето и жените, което автоматично го прави подходящ за някои други литературни жанрове; и тази вечер си е загубил портфейла, а не джапанката и му се налага да присъства на голямо „светско събиране”.

Светското събиране няма нищо общо с приказните балове, които се организират в средата или в края на една средностатистическа приказка. То не се помещава в замък, а в мърляв бар под неголям ресторант. Музиката не е на живо, дори не е на плейбек, а се носи от две огромни колони и старичък домашен компютър, забит в приглушен ъгъл. Жените в никакъв случай не могат да се впишат в представата за благородни дами, а са весела тълпа от млади момичета, облечени в сексапилно впити джинси и разголени блузки и шумно отпиващи от гърлата на бутилки бира. Останалото пиене за ноща се намира в две големи тенджери, взети на заем от ресторанта по-горе, и представлява адска смес от ракия, лимон, захар, лед и горчица. С други думи, нашият герой едва ли можеше да разчита да намери партньорката си за цял живот в тази конкретна вечер, но се надяваше поне да намери портфейла си, преди да се съмне.

Как стана така, че портфейлът му не си беше на мястото в левия заден джоб на джинсите му, нашият герой дори и не разбра. Спомни си, че го постави там, когато излезе от стаята си изкъпан, избръснат, вързан на опашка и парфюмиран с пет пръскания на Армани същата вечер. Успя да плати и вечерята си. Дори си купи входен билет за партито с парите, които измъкна от някой от всичките джобове по крачолите си. От петнадесет минути обаче портфейлът му го нямаше и той започваше да усеща леко притеснение за собствеността си. Нашият герои се притесни "само малко" от отсъствието на коженото портмоне, защото партито беше „затворено” и присъстващите се познаваха добре. По-скоро пущината се беше паднала някъде наоколо, но в тъмницата на заведението, нямаше как да го намери по пода. Можеше да се надява да седи до края на ноща, да изчака да светнат лампите, за да може на спокойствие да прегледа мърлявите ъгли на помещението. За сега безуспешно давеше безпокойството си в чаша адска смес и се опитваше да се разсее като заглеждаше познатите подхилкващи се девойки наоколо. Фактът, че бяха добре познати, някои даже интимно, ги слагаше автоматично в графата „безинтересни”. Авантюрист по душа и обичащ жените по сърце, той не беше от онези, които дълго се задържаха около някое нежно присъствие.

В този момент Съдбата реши да намеси пръста си, като чукне по носа нашия герой. И двамата бяха стигнали до точката, след която щяха да скучаят. Пръстът на съдбата прие формата на дълъг силует на прекрасно непознато същество в къса рокля, високи ботуши, миниатюрна чанта и огнено разпилени коси. Забележителното бяха плътните и бедра, а странното - че му изглеждаше смътно позната. Автоматично почеса обръсната си брада като ценител. Ако пък и Късметът решеше да му се усмихне, щеше да е загубил портфейла си, но намерил ново топло легло за тази нощ. Или задна седалка на кола... Не беше претенциозен за подробностите в случая. Чаровното видение му се усмихна с усмивка, която го накара да се почувства важен като принц. Можеше да се закълне, че му каза тихичко „здравей”, когато го подмина, отивайки на бара. Също беше сигурен, че нарочно леко се облакътява на бар-плота, така че полата и да се вдигне малко повече и да очертае приятната заобленост на задните и части. Нашият герой буквално се върза с невидима каишка за ръката и. Следеше всяко нейно движение из помещението като вярно куче. Поглъщаше жадно плавните движения, докато танцуваше, кроткото палене на цигара в почивките, разходката и до тоалетната, за да поднови червилото си. Напрягаше ума си, за да се сети от къде я познава и се дразнеше от умелия и начин да избягва да я заговори. Вечерта се изплъзваше под носа му, но той дори не забелязваше, замотан в мрежата на новото очарование.

След поредния коктейл, хубавият задник някъде се скри, което докара за втори път смут в душата на нашия Дон Жуан. Безуспешно претърси всички ъгли и столове, бара, дансинга, предверието. Дори почака пред тоалетната. За втори път се оказа, че Съдбата му е показала среден пръст, а не някой друг от дланта си.

Изнервен, нашият герой реши, че е време да се скрие от прожекторите на сцената и дори да зареже портфейла си. Не понасяше ролята на човек без късмет и далеч повече предпочиташе да го гледат като принц. От хубавото присъствие беше останал само един приятен образ някъде далече в мозъчните му гънки. Решил да го изрита от там възможно най-бързо. Още същата нощ.

В стаята си се тръшна направо с дрехите в леглото. Зарови глава под възглавницата. Съдбата типично по женски реши, че не е прилично да и обръщат гръб, дори ако е за спане. Прати му сън, в който красивото таз-вечерно присъствие се разхождаше под ръка с огромен портфейл, който поразително приличаше на неговия. Героят се опитваше да ги догони, докато портфейлът и дамата спокойно се разхождаха в огромно празно помещение. Тъкмо, когато протягаше ръка да сграбчи рамото на портфейла, той се разтопи в мрака, превръщайки се в празен женски ботуш.

Събуди се въз кисел.

Завъртя няколко телефона до приятели. Никой не беше намирал портфейла му и още по-малко се сещаха за забележително присъствие с приятен задник от предната вечер. Един го помоли да помогне с пренасянето на някои неща от бара. Навлече се на две-на три, забрави чадъра си, пристигна мокър, някакъв идиот го опръска с кал по пътя и накрая се оказа, че са свършили работата по-бързо от очакваното. Почти беше готов да наругае г-н Късмет и г-жа Съдба, когато плахо подръпване на ръкава го извади от мрачните му мисли. Някакво девойче го попита „не е ли това случайно неговия портфейл”. Бързо провери вътре. Всичко си беше на място. Дори поизтърканата сметка от химическото чистене отпреди месец. Погледна с благодарност момичето.

И понеже всички истории са предсказуеми, вие се досещате коя беше тя. Под небрежно привързаната коса, широките дрехи и изтърканите маратонки се криеше хубавицата от предната вечер.

Може алкохолът да му беше малко, толкова рано по обед. Може на светлината девойката да му се стори по-малко привлекателна. Факт е, че нашият принц загуби интерес към Пепеляшка в този момент. Но пък и още в началото казах, че той беше по-подходящ за друг тип приключенски истории и ценеше лъскавите отвън неща. Благодари и отиде да се изсуши.

Момичето не се разсърди. Усмихна се хитровато на широкия му гръб. Тя имаше свой начин да си играе със Съдбата. Прибра се в топлата си квартира и нащрака на домашния си компютър една съвсем обикновена приказка.

Sue

  • Харесва ми 3

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

никога не е късно човек да стане за резил :eek:Batizado Liberdade По-интересното е, че главният герой не забравя да поздрави главната героиня като случайно се засекат на някой бал :speak:

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Мхм ...

Су, покрай апартамента имам работа която един Бог знае кога ще свърша, но знаеш ли ... тези дървоядски писма имат способността да внасят у човека усещането за покой. На теб не зная как ти действат, но отстрани прочетени са си чиста проба разговор със себе си.

Като една видна социоПатка (може и да не съм съгласна, но хората винаги намират точна болест за различните), та както казах като изявена представителка на тази болест, характеропатията ми все натам ме кара.

Бъбря си и на всичкото отгоре си отговарям, да обаче това се случва насаме и нямам щастието да успявам да уловя и запиша тези тъъъъй вълнуващи понякога разговори ... :wors:

За това пък ти си го направила и сега ще домъкна и тук "Дневника на дървояда", колко му е и на някой друг да донесе покой, така както прави с мен.

Уважаеми читателю, държа да знаеш, че всички тези писма, приказки, разкази които споделя с нас El., Sue, Nuru, Capi (всичките са на горната разказвачка, никове назад във времето създадени), та всичките и неща са истински до последната буква, пресъздадени случки, срещи, разговори, погледи и т.н. случили се в действителност.

Другарката Су, е твърде заета жена и ужасТно разхвърляна, като един истински творец се отнася престъпно, нехайно със създаденото от нея.

спирам до тук, защото рискувам як пердах, ако продължа

Приятно четене !

***************************************

Capi Пуснато на: Вто Апр 01, 2003 2:57 pm

Avatar-e, съвсем си прав. Разпечатваме ги, че са бая длъжки, а вече ослепяваме (някои от нас) от зверене по мониторите. Все пак духовната радост не бива да унишожава физическото здраве. Вярвам надскочили сме т.нар. средновековие дето духовно красивите са приличали на духове . (говоря вече и аз глупости)

ТРУПЕ, мойте уважения, но не се ядосвай така бе човек! "Да се ядосваш на глупостта на другите е като да се опитваш да се отровиш бавно с арсеник *".

Моля те, Мусоргски може и да ти звучи като Лопе де Вега**, обаче човекът си е писал съвсем хубави музикални произведения и няма причина да се използва името му в ругаене! Аз съм си принципно и против използването на животните за цел ругаене. Те пък гадинките какво са виновни за човешката глупост!!!

--------------------------------------------------------------------------

* вероятно ще привикнеш към него, преди да успееш да се отровиш.

** вица за името на ТКЗС-то.

_________________

AXE!

I can show you the door, but it is you, who will have to walk through, to the otherside.

*******************************

Nuru - Гост Пуснато на: Чет Авг 14, 2003 2:33 am Заглавие: не съм измислил заглавие...

--------------------------------------------------------------------------------

Не знам още

Брегът на реката ме примамва. Конят ще си отпочине и аз също малко. Отдавна се скитам. Все в посока на слънцето казаха да търся. Все на изток. Толкова отдавна тръгнах. Вече не помня какво търся. От давна не вървя към слънцето, а към луната. Какво значение има! Нали тя също изгрява от изток? Забавно е. Всяко новолуние небето мълчи. Не ми показва накъде. Иска да ме забави. Вече знам, че никога нищо не съм търсил. Тръгнах, за да избягам. Продължавам да бягам вече… колко ли беше?! Писмата и ме настигат. Писмата и имат собствен живот, независим нито от нея, нито от мен, нито от разстоянието и пътя. Писмата… Първите са се омачкали вече. О, да! Най-първите ги изгорих. В началото разговаряше с мен. Т.е. говореше , сякаш говореше с мен. После заговори със себе си. Мисля, че тези писма най-много ми допадат. Отдавна не ми е казала нищо. Защо? Не мисля, че ме е забравила. Не, мисля, че ме е забравила. Така е редно. Аз избягах. Какво пишеше в последното писмо?- Помня едно момче, което свири на върха на скалите. А, тя е искала да е залеза. Аз помня едно момиче с дълги коси и очи с променлив цвят. Каза, че е умряла. А, душата умира ли, питах аз. Защо не ми пише вече? Какво ли ме интересува! Сам си исках да се махна, сам си тръгнах. Разбира се, мога да се върна и да проверя дали всичко е наред. Всичко е наред, що ли се впрягам! Ще си е в схлупената къщурка с посивели керемиди и ще вари чай. Чай, чай, вечно чай… И ще ми се засмее. Ще ми се смее, че съм слаб и се върнах. Или още по-лошо. Няма да каже нищо. Все едно, че никъде не съм ходил. За какво ли ми е тя? Имам писмата. Имам нужда само от писмата. Защо не пише? Искам да пише! Трябва ми! Така мога да търся по-лесно. Глупости! Аз нищо не търся отдавна. Странна река. За пръв път виждам река, която мълчи. Не трябва ли, поне да се чува шума на тревите по брега? Листата се гонят по повърхността на водата, но няма звук! Есенни листа… имат цвета на очите и. Ще са кафеви, когато умират и са зелени, когато са на дървото. Мога да протегна ръка и да погаля очите и. Няма да се върна. Не мога да се върна. Не искам. Ще продължа на изток. Някъде там ме чакат очите, които ще ми принадлежат. Обаче, искам писмо. Дали, ако пиша ще ми отговори? Какво да пиша? Как пътувам, какво виждам, къде ще отида… Утре ще пиша. Искам да чета писма. Реката мълчи…

Ты неси меня pека

За кpутые беpега,

Где поля...

Где поля мои поля,

Где леса мои леса...

Ты неси...

Ты неси меня pека

Да в pодные мне места,

Где живет...

Где живет моя кpаса,

Голубы ее глаза.

Как ночка темная,

Как pечка быстpая,

Как одинокая луна

На небе ждет меня она.

Отговор:

Празно. Ще варя днес чай от маточина. Нали си добре със здравето? Намираш ли си лесно храна? Не стой гладен! Надявам се, по пътя да те спохожда добро време! Надявам се да си щастлив!

****************************************

Nuru - Гост Пуснато на: Нед Авг 17, 2003 2:08 am Заглавие: из дневника на дървояда...

--------------------------------------------------------------------------------

Не ти писах веднага отговор. Писах ти, но само две думи. Не можах. Ти мълчеше толкова много години. Аз исках да ти кажа много неща през цялото това време. Когато писмото дойде и трябваше да говоря, разбрах, че нямам какво да ти кажа. За пръв път можах да покажа истинско писмо на майка ти. Досега само и измислях писма от теб. Надявам се, че ще ми простиш за това! Тя имаше нужда от вести за теб. Сега поне не лъжех. Радвам се, че ти харесва да пътуваш. Това винаги си го искал.

В селото нещата са такива, каквито ги помниш. Работа на полето, грижа за животните… Сега е късно лято и ти знаеш, че има много плодове за събиране. Орехите вече станаха. Има и къпини около брега на реката. Тази година къпините родиха много плод. Майка ти прави все още най-хубавият компот от къпини. Ходихме да събираме преди два дена. Беше пълно с паяци по храстите. Все още изпитвам ужас от паяци. Космати туловища с много очи, дебнат по краищата на мрежите си. Но пък е вярно, че мрежите са удивителни творения. Когато слънцето свети, изглеждат като миниатюрни лабиринти от лъчи. Срещат се, разделят се нишки. Сутринта рано, като събирахме къпините, по мрежите се бяха уловили капки роса. Малки звънтящи прозрачни перлички. Да-а-а, грозните страшни паяци създават музика от светлина.

Не съм съвсем права. Къщите в селото се променят- посивяват, схлупват се. Понякога им се чупят керемидите. Хората вътре в тях стават повече. У, дома май само котките стават повече… Помниш ли малкото момиче със синята панделка? Тя вече не е малка, разбира се. Научи се да свири на флейта и сега често отива на скалите да свири. Понякога седя и я слушам. Не, тя все още не може да пее на залеза или да извиква слънцето да се покаже, но тревите я слушат. Ти ми каза, че ме помниш. Отрязах косите си, нося панталон и варя по-рядко чай. Така ми е по-лесно да не се сещам за теб. Вече понякога ходя на нашето място. Помниш ли? Там, където започва гората… на стария дънер. Той вече е съвсем подгизнал и разяден. Сега във въздуха се носи мирисът на борови иглички и мокро дърво. Мъхта е скрила изчегъртаното ти име. Помниш ли? “както на великите хора записват имената”… Мечтаеше да станеш велик и известен пътешественик. В околността си известен и определено си пътешественик. Вероятно един ден ще те признаят за велик. Какво ще правиш, когато стигнеш до края на земята? Какво има зад края на земята, знаеш ли?

Не знам дали пак някога ще пишеш. Иска ми се да ти кажа да не пишеш на мен. Пиши на родителите и роднините си. Може би, ще се радват, ако им разкажеш къде пътуваш , какво виждаш.

Някой път ще ти разкажа за новите хора, които се заселиха в старата къща зад моста.

Аз ще отивам да купя нов кон. Старата кранта вече не държи.

Не се губи!

***************************************

Nuru - Гост Пуснато на: Пет Авг 22, 2003 1:50 pm Заглавие:

--------------------------------------------------------------------------------

Минавам през планина. Хълмовете са обли като извивките на женско тяло. Дърветата са се впили в кожата и с безумна страст. Искат да са близко, да я докосват и пият. Прегръщат земята с мощните си корени. Пред очите ми се редят цветове- жълти, червени, кафяви. Зелените борове пробождат небето с върховете си. А, там горе по планинските върхове скалите седят тежко в сиво достолепие. Сега съм се скрил във входа на една пещера, защото ме настигна лошо време. Вървя в страни от пътя и няма наблизо навеси или ханове. Мислех да премина днес възможно най-много от тази страна на билото на планината, но явно небето е решило друго. Тъкмо превали пладне и се събраха гъсти облаци, които ме подгониха да си намеря някъде укритие. Задухът стана нетърпим. Между капките пребягах накрая. В пещерата има място и за мен и за коня. Дори дърва нямам сухи, за да си наклада огън! Добре, че не се измокри всичко и сега седя завит в одеалото си. Отдавна одеалото е пропито с мириса на конска пот, но понякога ми се струва, че усещам далечни аромати от кухнята в къщи.

Светкавица раздра небето. Небето е много гневно – бурята е силна. Надявам се да не продължи цяла нощ. Скоро няма да мога да пиша повече, защото няма да има никаква светлина. И сега се взирам в листа, за да мога да пиша. Тътен. Прилича на барабанът на палач. Капките бият по листата на дърветата като пръстите на циганка по дайре. Щипещ звук, който вятъра ту подема, ту затихва. Мирише леко на колендро.

Преди малко чух протяжен вой на някакво огромно същество. Не е вълк. Далече беше, но се надявам да не е тръгнало по следите ми и да не ме намери. Не искам да се срещам с този звяр. Стори ми се, че вие тъжно. Дали огънят на светкавиците не го плаши или дъждът го дразни?

Студено е. Водата разкаля входа на пещерата и ще трябва да вляза по-навътре, а там е по-тъмно.

Спомням си много неща от преди. Аз също се промених много. Най-малкото станах по-издръжлив и пийвам повече. Не вярвам да ме запишат като велик пътешественик. За това трябва да има поне още някой с мен, който да записва къде какво правя. За сега всичко се записва във вените ми. Но, вените си няма да разрежа, за да може някой да види моите истории.

Не зная какво има отвъд края на земята. Вероятно, когато стигна до ръба и ще погледна отвъд него. Иска ми се земята да няма край. Ако земята има край, то и небето ще има край. Звездите също ще имат край. От друга страна, ако стигна краят на земята, ще мога да се върна, защото никъде повече няма да има къде да отида. Аз и сега не знам къде отивам. Знам само,че е някъде на изток.

Ще спирам да пиша. Тъмно е.

***********************************************

Има още, но и аз ще спра до тук, нужно е време да се асимилира прочетеното, а и истинските неща са лукс, а както знаем едно нещо за да си остане лукс, е необходимо да се приема на малки порции и по-рядко. :cool:

Хубав ден уважаеми читателю !

  • Харесва ми 3

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Благодаря, Фингли ! Виле, аз пък си пуснах Джони Кеш пак :cool: Много отдавна в един друг живот дядо му му каза, че има чудеса. Той го гледаше с огромните си недоверчиви очи и порастваше. Ядеше пердах за скъсаните панталони и жулеше колене по камънаците на хълмовете в планината. Ръцете му вечно бяха издрани или от къпините или от клоните на черешите. После дядо му си отиде. Момчето порасна колкото дядо си на бой, но още не знаеше, че всъщност дядо му се беше смалил. В онзи ден престана да вярва в чудеса. На улицата срещна фея. Косите и се сипеха златни под слънчевите лъчи. Песните и бяха глупаво весели, а в пръстите си носеше глухарчета. На моста над реката я видя с приятеля му. В същия ден престана да вярва в приказки. После дойде войната. Изора с ножовете земята. Натори я с кръв. Остави белите кости да дадат мъртъв плод. Пусна по полето Смъртта. Смърт беше грижлив косач. Взимаше слабите, уморените, непредпазливите, безрасъдните. Оставяше онези, които можеха да и помогнат да събере още повече живот. Беше ден, в който се цани за косач. Денем жънеше с меча си плът. Нощем почиваше с другите работници. Научи лицата им, научи имената им. За да не изчезнат, преди той да си отиде. Своите забрави. Други ги помнеха. Линиите на ръката му се изтриха от търкането в дръжката на оръжието. Други кървави линии прорязаха тялото му. Беше нощ, в която забрави за болката. Десетки пъти гледаше очите на врагове и десетки пъти припознаваше в тях своите. Стотици пъти падаше, хиляди ставаше. Живееше безкрайни дни, в които се събуждаше от кратки нощи. Позна и страх и слабост и омраза. Беше време, в което се научи да обича миговете, в които е жив. Пускаха го на работа в името на това, което не беше негово. Спираха го да жъне онова, което беше негово. Взимаха и черешите и къпините му, а в замяна го хранеха с лъжливи плодове. Гърлото му ожадня за истина. Стана безрасъден, непредпазлив, уморен и слаб. Беше ден, в който забрави да умре.

Редактирано от El. (преглед на промените)
  • Харесва ми 4

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Мдам ... щях да го правя преди дървояда, но нещо ме възпря и вече не си спомням какво.

Още ли ти е интересно миличка, или да си събираме багажа Публикувано изображение

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Разказът е хубав, въпреки, че не съм съгласен с внушенията които прави, както и с мирогледа, който изявява. Хубав е - напомня на кокиче. :angry:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

С кой разказ не си съгласен, Трих ? Не знам, Виле :lol6: В края на месеца отивам в една вълшебна страна и от там може да изкочи нещо... Всъщност от там Имам малко впечатления вече. Да видим , дали ще се натрупат достатъчно, за да хвана перото ;) Какво беше? Да е фентъзи, да няма много гаджета, Но да има бой и ...

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ооо, да има и магия, и фентъзи, и гаджета, и бой, и благородство и малко от онова, което кара случките да оживяват в картини, и не позволява да спреш да четеш. Чакам :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Синапси

Мистър Силвър отвори очи точно в 7.05 сутринта на вторник, юни 2135та. Точно както го правеше всеки ден от понеделник до петък, без събота и неделя. Напълно бодър стигна до банята. Изми си зъбите с ултразвук, избърса лицето с еднократна кърпа, среса внимателно косата и погледна, дали не бе необходимо скоро да поднови перманентното бръснене. Кожата му лъсна нежно бяла в отражението на огледалото. Мистър Силвър беше щастлив от чистотата и гладкостта на кожата си, и изобщо от свежото си излъчване всяка сутрин. За мъж на средна възраст, неговите 40 и малко години по никакъв начин не му личаха. Мистър Силвър го отдаваше на доброто си генетично наследство. В стаята той облече в строга последователност идеално огладената риза, чорапите, панталона и накрая сакото. Хвърли небрежен поглед в огледалото, за да се увери, че както всяка сутрин от понеделник до петък той изглеждаше перфектно. Закуси леко с препечени филийки със сирене и мармалад и малка чашка кафе. Точно в 7.30 напусна дома си, завъртайки ключа в ключалката два пъти. В 7.31 поздрави съседа си Мистър Брас, който както винаги по това време прибираше сутрешния си вестник. В оставащите минути до стигането на работното място Мистър Силвър с раздразнение мислеше за съседството си с Мистър Брас. Като порядъчен човек, за него беше необяснимо Мистър Брас да бъде всяка сутрин на вън по едно и също време, когато Мистър Силвър отиваше на работа. Разбира се, Мистър Брас не беше човек. Той беше последно поколение робот и можеше да живее и функционира само по точно определена часова схема. Това, което дразнеше Мистър Силвър, беше фактът, че Брас винаги беше навън, когато Силвър излизаше от дома си и винаги го посрещаше на входа, когато Силвър се връщаше от работа.

Мистър Силвър дълго време не забелязваше робота. Работодателят на Мистър Брас беше в дома си, така че Мистър Силвър предполагаше, че Брас изпълнява ежедневните си задачи. Когато обаче собственикът на дома замина за известно време по работа в чужбина, "засичанията" на Брас около входната врата започнаха да се набиват в очите на Мистър Силвър и напоследък дори ставаха дразнещи. Мистър Силвър се опита да определи какво точно му беше неприятно. Може би прекалената учтивост или тази твърде голяма прилика с човешко същество. Слава Богу, съществуваше четвъртият закон на роботиката, който не позволяваше на робот да забрави, че е робот! И все пак Мистър Силвър би се радвал повече, ако Мистър Брас беше малко повече робот на вид, отколкото човек. Между прочем, Мистър Силвър би се радвал, ако всички роботи бяха малко повече роботи, отколкото хора.

В 8.30 часа Мистър Силвър зае работното си място .

Работата на Мистър Силвър се състоеше във водене на ретро-трамвай по старата част на Ню-Ханой. Управлението на машината от него беше символично. Истинската му работа се състоеше в разказване на любопитни подробности от функционирането на трамвая или релсовия транспорт въобще. В крак с модата, Мистър Силвър водеше трамвай от края на 21 век. Това налагаше обясненията му да бъдат произнесени отчетливо и с повишен глас. Мистър Силвър изпитваше удоволствие да изнася кратичките си монолози на любопитните туристи или деца от Ню-Ханой. Това, което го изнервяше, беше необходимостта да отговаря и на любопитните въпроси на някои роботи. Според него, невронните им мрежи спокойно можеха да зареждат информацията от всеки джак поставен до седалките на трамвая. Тази полу-човечност, вградена в съвременните роботи, го изнервяше.

Неприязънта на Мистър Силвър се трупаше в съзнанието му от достатъчно дълго време, за да потърси отдушник. В 17.30 на вторник, юни 2135та, тя сякаш се фокусира върху поздрава на Мистър Брас пред домашната му врата.

През останалите часове на деня и следващите дни, Мистър Силвър обмисляше как да премахне Мистър Брас. Мистър Брас просто не биваше повече да бъде непрекъснато там. Не биваше да следи и да подслушва Мистър Силвър. Защото той, Силвър, беше ч о в е к.

През нощта на петък, август 2135та, Мистър Силвър тихо влезе през задната врата на дома на Мистър Брас. Беше спокоен, че няма да бъде усетен, тъй като за да не притесняват хората, домашните роботи автоматично се изключваха нощем и преминаваха в състояние на сън. Силвър знаеше стаята, дори къде се намира шкафа за зареждане на Брас. Знаеше къде да сложи бъг, за да деактивира сензорите на Брас, които биха могли да го събудят. Знаеше къде да притисне над тила на Брас, за да отвори драйва и да извади кристала със съзнанието на Брас. Знаеше всичко за роботите и работеше с привична прецизност. Знаеше също така, че кристалите на роботите не могат да бъдат унищожени по стандартния начин, но могат сериозно да бъдат повредени с подходящо модифициран енерго-смесител. Точно какъвто носеше в джоба на сакото си.

Мистър Силвър се настани в гостната на Мистър Брас. Зареди енерго-смесителя, постави го в ретро-камината в средата на стаята, вътре постави кристалната сфера на Брас. Паметта се изтриваше за секунди, но Мистър Силвър не бързаше. Наля си чаша уиски от кухнята, разположи се удобно в ретро-фотьоила наблизо и с доволен поглед се загледа в тавана на стаята. С последната глътка от уискито натисна бутона за старт.

Мистър Силвър пропусна полицейската шумотевица в събота и суетнята в неделя. Те сякаш се случваха в друг град и на друго място. Мистър Силвър преживя един наистина щастлив уикенд. Роботът го н я м а ш е.

Мистър Силвър отвори очи точно в 7.05 сутринта на понеделник, август 2135та. Точно както го правеше всеки ден от понеделник до петък, без събота и неделя. Напълно бодър стигна до банята. Изми си зъбите с ултразвук, избърса лицето с еднократна кърпа, среса внимателно косата и се вгледа в човека в огледалото. В стаята той облече в строга последователност идеално огладената риза, чорапите, панталона и накрая сакото. Хвърли небрежен поглед в огледалото, за да се увери, че както всяка сутрин от понеделник до петък той изглеждаше перфектно. Закуси леко с препечени филийки със сирене и мармалад и малка чашка кафе. Точно в 7.30 напусна дома си, завъртайки ключа в ключалката два пъти. В 8.30 беше на работното си място. В 17.15 любезен мъж се приближи към него и пожела да зададе въпрос. Мистър Силвър отговори изчерпателно както винаги. Мъжът благодари. Мистър Силвър пропусна да забележи синьо-зеленото сияние около подадената за поздрав ръка.

Съзнанието на Мистър Силвър мигновено се изключи при досега.

2145 в аулата на Медицинския Факултет по Психология и Психиатрия на Роботите младият студент Сото изслуша лекцията на д-р Тзу по въпросите на психиатричните отклонения в изкуствените интелекти. Младежът живо се поинтересува, дали е възможно да бъдат предотвратени психологични или психиатрични проблеми при роботите, поради малфункция на кристала на съзнанието. Д-р Тзу се вгледа в идеално гладкото лице на студента и с присъщия си сух хумор отговори:

- Колега, механичната перфектност е невъзможна. Винаги съществува, макар и минимален риск от механичен или логически дефект. Предимството при роботите, пред човешкото съзнание е, че ако бъдат открити на време, грешките в съзнанието на роботите могат да бъдат заобиколени. Докато при човек , се налага да бъдат премахнати.

Су

Публикувано изображение

Редактирано от El. (преглед на промените)
  • Харесва ми 5

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Перличка! Прочетох го с голямо удоволствие! Нямам забележки :ph34r: П.П. Само едно нещо, но то е извън темата. Не знам защо се твърди, че княз Багратион е грузинец, когато на лицето му е изписан арменския произход :computer2:

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Перличка! Прочетох го с голямо удоволствие! Нямам забележки :D

П.П. Само едно нещо, но то е извън темата. Не знам защо се твърди, че княз Багратион е грузинец, когато на лицето му е изписан арменския произход :P

Аааа, Такъв ли е ? А ти за кой от всичките имаш предвид ? Щото най-новите , доколкото чета , са с испанско-немска кръв :)

http://en.wikipedia.org/wiki/Bagrationi_dynasty

Честно казано, хич не съм запозната с кралските династии. Аз си имам един граф в къщи и той ми стига. Мегрел, на всичкото отгоре http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Пфф, къде го чукаш къде се пука. Подкачах те, щото веднъж много подскочи на тази тема :D Така де, няма само да те хваля я!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Пфф, къде го чукаш къде се пука. Подкачах те, щото веднъж много подскочи на тази тема :) Така де, няма само да те хваля я!

:D Малко ми е изпържен мозъкът днес. Бачках извънредно. Не помня да съм подскачала. . Арменци, Грузинци, тая година Азерите спечелиха Евровизия :P

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Не помня да съм подскачала. . Арменци, Грузинци...

Чатехме, беше отдавна и наистина няма значение - важно разказчето :D

П.П. Има ли нови истории за Д'ар?

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Чатехме, беше отдавна и наистина няма значение - важно разказчето :)

П.П. Има ли нови истории за Д'ар?

Ks;d= , т.е. Няма. За съжаление или пък не, работя под диктата на Музата. Така , че когато тя каже, тогава. :D

Ето ти една музика за лек ден !

http-~~-//www.youtube.com/watch?v=IJ7SGWZt9Zo

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.