Премини към съдържанието

Препоръчан отговор


Сътворение

Битие

14. И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд, (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години;

15. да бъдат те светила на небесната твърд, за да светят на земята. Тъй и стана.

16. И създаде Бог двете големи светила; по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите;

17. и ги постави Бог на небесната твърд, за да светят на земята,

18. да управляват деня и нощта и да отделят светлина от тъмнина. И видя Бог, че това е добро.

19. Биде вечер, биде утро - ден четвърти.

Паметен ден. Отбелязваше края на едно дълго пътуване. Милиард години странстване между звездите, докато корабът-планета достигне до своето местоназначение. Най-накрая можеха да отворят напълно изкуствения щит и да погледнат новото си слънце през естествената защита на планетната атмосфера. Най-накрая можеха да потвърдят, че са у дома.

Капитан Ра-Ел се облегна доволно назад в креслото си. Върховете на пръстите му се опряха, скривайки спокойната му усмивка. След малко при него щяха да влязат помощник-капитаните и заедно щяха да освободят планетата за нов живот. Щяха да се насладят на триумфа на знанието и технологиите над потока на времето. За миг Ра-Ел се почувства стар. Много стар. Беше един от малцината, които бяха избрани да останат будни през цялото пътуване и да не преживеят прераждане. Беше наблюдавал, направлявал и контролирал всеки етап от пътуването. От напускането на старата слънчева система близо до сърцето на галактиката, до пристигането тук- в периферията на звездите.

Преди два милиарда години съгражданите му предприеха рискован план за спасение на планетата им от унищожение. Учените бяха доказали, че се намират достатъчно близко до сърцето на галактиката, за да бъдат погълнати от неговата черна дупка. Не толкова скоро, че да бъде застрашен пряко животът им или този на Ра-Ел (стотина години по-късно), но достатъчно скоро, че да бъде унищожена цивилизацията им или онази следващата на пра-пра-внуците им. И тъй като бяха достатъчно напреднали в генетичните технологии и разкодирали хранилището на паметта в днк, те бяха осъзнали, че единственият начин да се запазят и да постигнат вечност би бил чрез съхранението на днк. Изпращането на капсула или стандартен кораб обаче, не беше възможност за спасение. Твърде немощно щеше да е парчето метал, за да преодолее безкрайните светлинни години път до периферията на галактиката. Твърде много изменения щяха да настъпят в следствие радиацията в открития космос. Учените искаха нещо по-мащабно, по-амбициозно. Нещо, което би им осигурило нов старт и възможност един ден да напуснат Галактиката. Една блуждаеща планета би била достатъчно голяма да съвмести всички видове организми от дома, заедно с непредвидените мутации. И за да намалят замърсяването, което щяха да донесат мутациите в генетичния код, пътуването трябваше да започне от нула. От една буквално мъртва планета.

Първата стъпка, която предприеха строителите на Новото Време, беше да построят гигантски щит около планетата. Огромна черупка от камък и метал, която щеше да служи като защита едновременно от радиацията, космическия прах и евентуални сблъсъци с по-малки метеорити. Материалът беше донесен и сглобен отвъд силното гравитационно въздействие на планетата. На нивото на комуникационните сателити. Използваха близко лежащите метеорити, разпръснати в звездната им система и допълниха с материал от няколко спътника от съседните планети. Едновременно с това, учените генетици събраха материал от всички живи същества. Създадоха огромна генетична библиотека в сърцето на планетата. Определиха и кодираха последователността, с която гените щяха да се отключват след събуждането на първичните биологични единици. В крайна сметка след милиардите години пътуване между звездите, за милиарди години, на планетата трябваше да се развият същите биологични видове както съществуваха тогава и онези от тях, които поемеха отговорността на висшия разум, трябваше да развият същата цивилизация, на която се радваха в деня на отпътуването.

Най-трудната част от приготовленията се оказа унищожението на живота на повърхността на планетата. Технически беше лесно- затвориха каменния щит. Скриха светлината от звездата- майка и животодаряващите и лъчи. Морално, обаче се сблъскаха с осъществяването геноцид над всичко живо на повърхността на планетата. Това, че беше доброволен за гражданите на планетата не го правеше по-лек. Не разумните същества трябваше да последват избора на разумните, без сами да разбират защо биват постепенно убивани.

Малцината, които щяха да управляват планетата-кораб между звездите, бяха последните свидетели на случващото се на повърхността. Ра-Ел и неговите помощници наблюдаваха угасването на светлината и живота върху планетата от удобен подземен комплекс, който учените астро-инжинери бяха построили за тях. За целия си живот, капитанът преживя най-мълчаливите си и тягостни месеци. От угасването на светлината, до пускането на мощните задвижващи двигатели. Двигателите бяха друго чудо на техниката, която учените построиха за тях. Огромни реактори, чиято основна задача беше да разстроят орбитата на планетата около тяхната звезда. Толкова точно, че в последствие планетата да може да използва гравитационни засилвания около поредица от звезди, за да се придвижи максимално икономично и безопасно до набелязаното ново местоположение. Маршрутът беше избран така, че да преминават достатъчно далече от други планетни системи и съответно вероятността да се сблъскат с големи метеоритни тела. За да са сигурни, че ще имат възможността да избягнат непредвидени обекти, реакторите бяха конструирани така, че да събират радиационното космическо лъчение и своего рода да се презареждат по време на път.

На постоянна регенерация щяха да бъдат подложени и капитанът с екипажа. Чрез последните достижения в клонирането, те имаха възможност да преживеят това, което за простосмъртен би означавало вечност. Всеки член на екипажа имаше точно копие на генетичния си материал и пълен запис на паметта. В определен брой години негов клонинг биваше отглеждан от вече възрастен субект. Идентичното копие се проверяваше за пълнота в днк матрицата. Мутации тук не се позволяваха и биваха коригирани на ниво ембрион. В последствие на новия член на екипажа се модифицираше поведението и предаваха всички знания от предшественика. Последно старото тяло биваше дезинтегрирано до био-генетичен материал за следващ клонинг. Системата беше предвидена да работи милиарди години.

През първата част от пътуването, екипажът построи вътрешно осветление в щита. За целта част от енергията, която събираха реакторите отвън под формата на радиоактивна енергия се пренасочваше контролирано навътре към система от енерго-преобразуватели. Така избегнаха изразходването на и без това оскъдната вътрешна енергия от ядрото на планетата. Дори увеличиха притока на енергия от вън, за да поддържат топлината около планетата. Редуваха дълги ледникови епохи с кратковременни затопляния, докато преминаваха близо до някоя звезда за ускорение. В последствие успяха да темперират планетата-кораб така ,че да имат условия да събудят първите прото-клетки живот. За съжаление енергията не беше достатъчно и работеха в полу-мрак, а в дълбините на моретата и океаните – при пълен мрак. Наложи се да започнат био-еволюцията с не- фотосинтезиращи организми. Събуждането на живота се оказа низ от минимални успехи и множество провали. Бяха се надявали на пътуване в една цветуща среда на биологично разнообразие, макар и в парник, а се оказа че им се налага да започват всеки път отначало и от далеч по-елементарно ниво, заради неблагоприятните условия на средата. Стъпка назад, стъпка назад, докато успяха да създадат няколко стабилни колонии от прокариоти в удобни джобове в морето. Едва, когато достигнаха новата звезда и се установиха на орбита около нея, отвориха частично защитната обвивка над планетата и активираха генът, който позволяваше развитието на кислородо-отделящи бактерии. Бавно с развитието на новите организми и разпространението им на повърхността на планетата, над нея започна да се оформя и новата атмосфера, годна за дишане. След търпеливо чакане още милиард години и постепенно отваряне на защитната обвивка, беше дошъл денят, в който Ра-Ел и неговия екипаж можеха напълно да освободят планетата от излишния материал над главите им. Те вече излизаха свободно на повърхността на планетата. Дишаха чистия въздух и се радваха на зеленикавия отенък, който им се струваше, че прозира от присъствието на алги наоколо.

Вратата на командната зала се отвори. В помещението влязоха Гавр-Ел, Мих-Ел, Раф-Ел и Ур-Ел. Останалите чакаха от вън. Капитанът за последен път нареди използването на реакторите в орбита. Насочиха остатъците от камък един към друг така, че винаги да останат близо един до друг и винаги да са на безопасна орбита над планетата им. Щяха да могат да ги виждат нощем, когато те изгряваха като безмълвен паметник на миналото в ясното небе над новия им дом. И да си спомнят, чрез отразената му светлина, за обсипаното със звезди небе над дома някога. Ур-Ел въздъхна „Дали някога нашите внуци ще знаят колко велики неща постигнахме, за да можем да създадем отново техния живот?” „Разбира се!”- отвърна му Ра-Ел с усмивка. „В тяхното днк ние ще сме богове.”

  • Харесва ми 4

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Браво Звънчо! Повече коментари - абе ще си ги намериш :( Грабва! Други има ли?

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Една друга приказка, Nov 16 2006, 08:24 PM Sue

Сънища

Публикувано изображение

Леплив здрач се плъзна между дърветата в Усоите. Вечерта пристигна с тихо ръмене и мирис на пръст и мокра шума. Самотен пътник си проправяше път по хлъзгавата пътека. Беше се загърнал в плътен плащ не толкова заради студа, а сякаш искаше да задържи страховете си по-далеч от себе си. Все още не беше сигурен, че постъпва правилно. Искаше му се да вярва, че има други начини да намери отговори на въпросите си. Не вярваше особено в магичния свят, но безпокойството бавно пускаше все по-дълбоки корени в душата му. Преди седмица реши, че влудяващия танц на мисли трябва да спре. Реши да отиде при вещицата в Усоите.

Конят му изпръхтя недоволно от гледката на схлупена къща в сумрака. Не му се понрави идеята да прекара нощта там. Данмар се изхлузи от седлото тежко. Вратата на къщата стоеше открехната, а през процепа се процеждаше мъждива жълта светлина. Ослуша се. Наред с шума от гората, откъм вътрешността на къщата се чуваше тихо потропване на посуда. Младият мъж влезе предпазливо. Погледът му се стресна под тежките му вежди по цялото помещение. Беше поставил ръката си на дръжката на ножа. За всеки случай.

Малката стая и кухнята към нея го посрещнаха приветливо и топло. Очакваше по стените сушени змии и прилепи, стъкленици с жаби, мухоморки. Нищо такова не видя. Над масата в кухнята висяха треви, но не по-различни от онези, които имаше във всяка къща на селото. Измити тигани лежаха наредени до напаленото огнище, където на кротък огън къкреше гърне. “Аха!” помисли Данмар “Това ще е магьосническа отвара.” “Супа?” Данмар подскочи като изритан по задника. Извъртя се рязко, за да срещне очите на вещицата да му се усмихват кротко. “Питах искаш ли супа?” Вещицата го подмина, с наръч дърва в ръцете. Беше стара, но носеше старостта си с лекота, която не позволяваше да се отгатне възрастта и. “Ако все пак искаш супа, ела да вземеш паниците и ми помогни. Все още си по-млад от мен. И хвърли плаща на страна. Само внасяш студ с него.”

Вечеряха тихо. Младежът поднасяше лъжицата към устата си ритмично, забил поглед в дъските на масата пред него. Отбягваше да погледне старата жена, чудеше се как да подхване разговора с нея. Вече започваше да съжалява, че е дошъл въобще, когато гласът на бабата го извади от мислите му “Дошъл си за магия или за гледане?” “За магия... Не, за гледане...” “Защото трябва да знаеш, че ако правим магия, ще трябва да е за добро.” Вещицата видя въпросителната в очите на Данмар “Като се прави магия се привързват душите една към друга. Като въже се оплитат. Ще се свърши работа, но и аз и ти ще носим грях на душата си...” Мъжът се втренчи в нея “Не, няма да е магия...” “ Ще гледаме, значи. Отивам да си взема водата, а ти си дояж супата.” Не за първи път идваха колебаещи се хора при нея. Ако не беше сигурен, че иска да знае, сега щеше да си тръгне.

Наля вода в нарочената сребърна съдинка. Данмар още седеше на мястото си. Супата явно щеше да остане недоядена. Жената седна отново на мястото си. Започна да разбърква бавно водата с малка лъжичка. Тънка вълничка следваше нейното движение. Данмар се загледа в ръката и. Проследи вените и изпъкналите жили, щръкналите фаланги на пръстите. Ръката се движеше плавно, отпуснато, по-скоро разсеяно, отколкото с някаква определена цел. “Е?” беше нетърпелив или по-скоро искаше да се отърве от неудобството, че е дошъл. “Е, какво?” Вещицата хвана изненадата му, сякаш държеше лепкава паяжина в погледа си. “За какво ще гледам?”

Данмар започна неуверено, бавно. Отначало очакваше насмешка. Все още смяташе, че сънищата му са абсурдни, че нямат смисъл. Тя не се засмя. Изслуша го търпеливо, без да прекъсва отклоненията в разказа му или мълчаливите паузи. Някъде по средата спря да разбърква водата в съдината. Когато Данмар свърши, го погледна и все така сериозно попита “Защо още не си тръгнал?” “Да тръгна къде?” изненада се той. “Там. Към мястото от съня ти. Към морето.” “Но аз никога не съм виждал море! Не знам къде да го търся.” “Върви със слънцето. Намери къде заспива.”

Данмар се колебаеше. Възпротиви се на идеята да изостави всичко, за да гони сънища. Това не му подхождаше. “Изборът е твой.” Каза старицата. Поговориха още, докато огънят позатихна в пещта. Младежът остана да преспи в къщата. За първи път от месеци насам не сънува нищо.

Дните се занизаха монотонно както преди. Зимата покри хълмовете с бялото си одеало, оставяйки ги да спят кротко. Селото, пътищата, работата също притихнаха летаргично. Данмар прехвърляше възможността да тръгне все по-често в ума си. Сънищата му бяха станали по-спокойни, но чакаха решението му. Бяха готови да се нахвърлят с гладна жестокост към него, ако решеше да не ги последва. Нямаше избор, макар само смътно да го усещаше. Защото, както би казала старата вещица, ако се беше решил да я попита, сънищата могат да прогризат мислите на човек до лудост.

Когато настъпи пролет и пътищата се прочистиха, Данмар напусна селото. Малцината, на които сподели в последния момент, че тръгва, не го разбраха. За тях светът се ограничаваше до неделния събор на мегдана на селото. Младият човек нямаше много пари, но разчиташе, че е здарв и по пътя ще може да си намира работа. Хващаше се за всичко. Вършеше го със сърце. Новите места, новите хора му бяха интересни. Не можа да се отклони от целта си. Ако решеше да спре и да почине, сънищата му го подгонваха с бесния си танц.

След месеци, почти точно година от времето, когато посети Усоите, над главата му закръжиха непознати птици. Чуждият им грак подразни ухото му. Ноздрите му се разшириха от нахлулия в тях непознат мирис. “Все на запад, все на запад, на към където слънцето заспива” пееха подковите на коня му по песъчливата земя. Нетърпението го повлече със себе си. Пришпори коня, отпусна поводите, за да може добичето да бяга на воля. Един хълм, втори хълм. Пясък изгони тревата назад. Конят му, почувствал свободата, полетя.

След последния хълм Данмар почти отлетя от седлото. Безкрайна синева го блъсна в гърдите, отнемайки дъха му. Конят изви рязко, следвайки брега. Младият мъж подръпна поводите му, за да спрат в средата на неголям залив. Данмар седна на пясъка. Не помръдна до края на деня. Проследи с възторг кървавата баня на слънцето при залез. Кожата му усещаше всеки полъх на бриза, очите му проследяваха полета на птиците, гонитбата на вълните, танцът на светлината по водната повърхност. Опияни се от спокойствието на безкрайността.

Здрачът настъпи наоколо заедно с въпроса “А, сега какво?” Стигна до морето, видя го, но не искаше да продължи да следва съня си. Предчувстваше, че няма да може да го изпълни. Реши да остане да преспи където е, а на другия ден да намери селище, в което да отседне , докато отново подреди мислите си и намери друга цел за преследване. Сънува , че влиза във водата, а тя го прегръща с любовна гальовност. Сънува, че водата я е страх. Не разбираше защо. Не разбриаше как усеща мислите на водата.

Настани се в рибарско селище, недалеч от плажа, на който преспа. Хвана се да помага с каквото може на брега. Всяка вечер се връщаше на плажа, изуваше обувките си и нагазваше във водата. Морето нежно прегръщаше нозете му, а водата около него засияваше в блед, зеленикав отенък. Нощем сънуваше все същия сън от първата нощ. Този път не му беше нужна вещицата, за да знае какво трябва да направи. Нужно му беше време.

Един ден свали дрехите си, но не спря както винаги, когато водата обгърна талията му. Продължи много бавно напред. Пое дълбоко въздух. Няколко крачки напред вълните заляха главата му. Обхвана го паника. Почувства задушващ натиск в гърдите си. Размаха ръце в безпомощен опит да изплува. Водата го обгръщаше плътно и не му даваше да се отскубне, за да стигне до повърхността. Притисна го още по-силно в себе си. Дробовете му изкрещяха с болка, изпускайки последния въздух. Стисна очи, очаквайки всеки миг да настъпи смъртта. Секундите се превърнаха в безкрайни часове. Загуби представа за времето.

Нищо не се случваше. Нямаше светлини, нито спомени, нито някаква безкрайна градина. Дробовете не го боляха, а водата все още го притискаше в прегръдката си. Отвори бавно очи. Познатото сияние се простираше до където му стигаше погледа. Гледката не се различаваше от това, което представляваше плажа горе- равни пясъци, тук –там покрити с непозната растителност. Разликата беше, че знаеше, че се намира под водата. Тръгна напред. Разбираше, че не се дави заради магия. Сега трябваше да узнае чия.

Не чака дълго. Усети поток вода да се завихря към него, да го полазва като змия. Люспите от капки се отъркаха в кожата му. Данмар инстинктивно сграбчи ножа си. Змията се уви около китката му, пръстенът и се сви, притисна го болезнено. Всеки опит да мръдне водеше до грубо възпиране. Не му оставаше нищо друго , освен да чака.

В далечината изплува смътен силует, който бавно се приближи към него. Водата се завихряше около фигурата, така че не му позволяваше да различи чертите и. Тя спря пред него, оставяйки мъглата още няколоко мига да я забулва. Махна покривалото, едновременно освобождавайки захвата на водната змия около него. “Ела!” заповяда тя. “Ела!” повтори, защото той не можеше да се помръдне , виждайки жената пред себе си. Не заради обезоръжаващата и красота, колкото от изненадата, че нея беше виждал в сънищата си.

Вървяха по морското дъно мълчаливо. Стигнаха до срив на дъното, откъдето се спуснаха до подводна пещера. Вътрешността на пещерата светеше със същата мека зелена светлина, както онази, която жената носеше със себе си. Приличаше на нормално жилище, само вещите бяха направени от разноцветни корали.

Жената му посочи маса, на която вече чакаше вечеря. Хранеха се мълчаливо. Данмар използва възможността да я разгледа. Чертите и бяха правилни. Бръчиците около очите издаваха, че се усмихва често, макар сега да седеше сериозна срещу него. Косата обрамчваше лицето и се спускаше свободно по раменете. Кожата и създваше илюзията за прозрачност. Подсилваше усещането, че всеки миг може да се разтопи във водата. Роклята и с цвята на водорасли плътно прилепяше по гъвкавото и тяло. Той я намираше за красива въпреки, че на други би се сторила студена.

“Можеш да седиш тук колкото искаш. Вечер е добре да не излизаш. Не познаваш опасностите тук. “ каза тя. След минута той промълви “Не съм сигурен...” Веждите и изписаха неравна вълна. “Въпреки това ще го направиш.” “А, ако не искам?” Нежните и рамене се повдигнаха неопределено нагоре “Нямаш особен избор.”

Данмар се събуди същата нощ рязко. Отново беше сънувал страха на водата. На притихналата фосфорна светлина видя, че жената седи до него. Тя протегна фините си пръсти към лицето му. Усети топлината на дланта и. Устните и докоснаха колебливо неговите, оставяйки косите и да погъделичкат настръхналата му кожа. Притисна се в него, а младата и снага обви тялото му както водната змия го направи по-рано същата вечер.

Преди отново да заспи, Данмар чу “Колкото повече време минава, толкова по-трудно ще става.”

Дните се занизаха монотонно. Водеха дълги разговори. Тя му позволяваше да я опознае с търпението на възрастен към дете. Данмар научаваше много неща за новия свят, в който сега живееше. Морето беше безкрайно, но с времето той се чувстваше все по-чужд на красотата му. Да, би могъл да живее и под водата, но знаеше, че е дете на сушата. Че има нужда да чувства слънцето по кожата си, да чува песента на птиците, да усеща мириса на коня си. Морето му стана познато и чуждо. Спеше спокойно, но усещаше очакването в сърцето си.

Последва нощ, когато отново рязко се събуди от познатия страх на водата. Неговата нова позната го гледаше и очакваше, както много пъти през изминалите нощи. Изглеждаше по-красива от всякога. Любиха се без да откъсват очи един от друг. С последното му движение ножът му потъна в горещата и плът. Заниците и се отвориха широко в изненада. Усмихна се “Не боли.” Данмар я постави внимателно на леглото. Поглади бледото и чело. Ръцете му се отпуснаха тежко надолу. Не се обърна нито веднъж, докато не стигна до къщата в селото на брега. Много нощи спа неспокойно. Сутрин се питаше “Това ли е цената на свободата ми?” Изтощен накрая от собствените си мисли се спусна отново към плажа. Искаше да види морето отново, преди да поеме дългия път назад.

Заспа на хладния пясък. Стресна го познато докосване по лицето. Тя седеше до него кротко усмихната. Данмар разтърка лицето си с длани. Не беше сън. “Не разбирам!” промълви безпомощно. “Ние сме като пеперудите... Трябваше ми ти, за да мога да дойда при теб.” “Защо аз?” “Защото те намерих.” последва логичния и отговор. “Ще видиш. След време ти ще намериш жена, която да свали обвивката ти.” “А, ти?” “Ще съм тук с теб още известно време.” отговори жената “Ще видиш. Магията не се управлява така лесно. Имаш още много да учиш.” “Разбирам” откликна Данмар въпреки, че знаеше, че не разбира. “Ела!” хвана тя нежно ръката му “Покажи ми къде живееш. Всичко ще разбереш, но не бързай.” Данмар се усмихна. През изминалата година не веднъж беше чакал. Можеше да почака и сега.

Sue

  • Харесва ми 3

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Като бързаш -губиш, така е

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

То той хубаво ще чака, а ние откъде да разберем какво е станало накрая! Мислиш ли, че е честно а? П.П. Харесах!


  • Любов 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

“ Магията не се управлява така лесно.” За сега ни е дадено само да се насладим на това до което успяваме да се докоснем ...

  • Харесва ми 2

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Испанчето

Тежката врата се захлопна зад гърба и. В залата миришеше на прах от обувки и

пот. Все още нямаше почти никой. Миризмата се просмукваше от дебелите завеси

покрай френските прозорци. Хвърли поглед на дошлите по-рано. Размениха

обичайните приветствия. Ако някой външен на групата човек дойдеше и ги

погледнеше, сигурно би си помислил, че са секта. Тайни поздрави, скрити

усмивки, музика и ритуали… Братството на талисмана. Само, че нямаше

талисман. Имаше музика и много пот. Пот , която правеше телата да лъщят като

намазани с олио и се стичаше по пода, оставяйки доказателства за положения

труд.

В този ден от седмицата не идваха много хора. Предпочитаха другите дни,

когато водеше учителя, а не заместника му. Тя предпочиташе заместника.

Движенията му бяха по-близки до вкуса на нейното тяло. Беше прочела в

интернет думите на майстор, че движенията са като храната- някои са вкусни,

други неприятни, а трети направо отровни. За нея заместника беше келнер от

непретенциозен ресторант с готвач, творец на кулинарни шедьоври. Нямаше

сърце да откаже предлаганите лакомства.

Преоблече се бързо. Вече се беше изпотила от горещината на летния ден.

Вдигна небрежно рамене. Само след 15 минути вече нямаше да има значение

точно на какво мирише в залата- на забравени чорапи или стари спортни

тениски. Хубавото на летните дни е, че можеха да претупат загрявката за

сметка на повече комбинирани упражнения по двойки.

Заместникът го беше хванала музата за странни упражнения. Трябваше да държат

ръцете до тялото си без да ги движат, а да нанасят удари с крака. Трябваше

да отбягват ударите усуквайки се в кръста и навеждайки торса. Упражнението и

се струваше глупаво, макар да разбираше, че е полезно. Развиваше рефлексите

и разширяваше възможностите за защита, за да не се разчита само на един

начин на измъкване. На нея и се искаше да махне към чуждия крак сякаш е

излишен израстък и да продължи в свободна игра. Преглътна неудобството да се

движи като завързана с усмирителната риза. Вгледа се в партньора си.

Минала е почти година, откакто го видя за първи път. Един от новите, но

както тя обичаше да казва “natural”. Усвояваше нещата бързо. Имаше вътрешно

чувство за ритъм. Физиката му позволяваше да опитва най-сложните движения и

те да му се отдават след няколко часа упражняване.

Физиката му беше това, което залепяше очите и за него. Беше виждала много

красиви мъже. Красиви тела, извиващи се с животинска сила и страст на гладен

хищник. Неговото тяло притежаваше лъскавината на леопардовата кожа.

Котешкото, в него се засилваше от зелените пръски в очите му, когато се

смееше, лекото кривване на устните, когато флиртуваше и испанското “хей,

чика!” в поздрава. Ако не беше толкова все още неумело коте, би бил твърде

опасен котарак.

Тя го наблюдаваше от задните редици по време на тренировка. Беше си избрала

място, което и позволяваше да обхваща с очи цялата зала и кой влиза и излиза

през вратата. Той пък все седеше отпред, така че не и беше трудно да го

“следи”. Усещането беше странно. Сякаш гледаше подвижна статуя. Аполон би

било удачно определение, ако тя харесваше изображенията на старите майстори.

Не ги харесваше особено. Харесваше старите майстори, но не винаги

изобразените фигури се покриваха с нейния вкус за красиво тяло или лице.

Испанчето беше красив според нейния вкус.

Един приятел я беше питал преди време как издържа сред “takiva” мъже около

нея. Не и беше особено трудно. Разглеждаше ги като произведения на

изкуството. Един велик Майстор се беше трудил над тях и тя оценяваше високо

труда Му. Обичаше да ги гледа. Да съзерцава движенията им. Да споделя

движенията им. Не повече. Обичаше да проследява от мястото си отзад в залата

как вадичките пот се стичат по гърба на момчетата. Как нарушават цялостта на

татуировката на гърба Испанчето. Как очертават релефа на мускулите му. Как

се спускат по гръбнака му. Как полират котешкото му излъчване.

Върна се в залата и упражнението със "завързаните" ръце. Той грешеше. Твърде

много се съсредоточаваше в самото движение. Тялото му се движеше вдървено,

неестествено. “Слушай музиката!” Така. Нещата вървят така по-добре. Удар-

измъкване, удар извъртане, подлъгване- измъкване, подлъгване-... Усети солен

горещ вкус между устните си. Испанчето се притесни. “Добре ли си?” Добре

беше, разбира се. Какво толкова? Един прехапан език. “Дай да видя!” Оплези

му се. Обичаше да се плези на шега, а не за да показва геройски белези.

Разсмя се, за да го успокои. Вътрешно благодареше на Бога, че не и е избил

зъбите. Така стават те травмите. Така. На шега.

***

Кичозната украса имитираше не много удачно латиноамериканска атмосфера на

карнавал. Светлините не бяха достатъчни или бяха твърде много в някои ъгли.

Музиката вътре беше твърде силна, а на вън почти не се чуваше. С други думи,

за нея това беше ужасно организирано помещение за парти. Момче от нейната

група се потеше над ди-джей грамофона. Взе си една кайпириня, за да задуши

със сладкия и вкус желанието да подкани спътничките си по-скоро да се махнат

от това парти. Въпреки, че тя ги покани. Мислеше, че ще прекара добре

вечерта в компанията на 2 дами. Наместо това се чувстваше в клуба на старите

моми, които нямаха никакво друго забавление, освен да оглеждат всички

присъстващи и да коментират лошия им вкус на обличане. Самата тя сигурно

беше скандалът на вечерта за тях, с блузката и на малки розички. За нейно

успокоение седмица по-късно едно от момчетата и направи индиректен

комплимент. Но това беше след седмица. Тази вечер и се налагаше да изтърпи

клюкарското поведение на компанията си и ужасно безвкусната самба на две

наети танцьорки. Приятен тембър я измъкна от мрачните и мисли как да усмири

двете госпожици, които си бяха харесали за тормоз един от неините по-хубавки

познати.

Не беше го виждала в дрехи за парти. Ежедневното облекло до залата и след

тренировка, но не и гел в косите или верижка на врата. Говореха за партито,

за музиката и работата. Испанският му диалект очарователно се промъкваше в

иначе правилния му изказ. Нямаше високо образование или някакви специални

качества, освен топлината, която излъчваше всеки път, когато говореха.

Обичаше топлите хора. Бяха рядкост и ги ценеше високо. Любуваше се на

възможността да проследи над ръба на чашата си усмивката в очите му.

Използва възможността да се отърве от спътничките си, като ги остави да си

ловуват младежи. Понякога един неангажиращ разговор може да промени мнението

за едно скапано парти по-добре и от най-безпаметното напиване.

***

Пръстите и замръзваха по хладния есенен под. Миризмата в залата все още

оставаше на чорапи, прах и пот, но се промъкваше и характерния мирис на

гниещи листа и студ. Загрявките ставаха по-дълги, за сметка на останалите

упражнения.

Не и беше до каквито и да било упражнения. Напрежението в работата

изсмукваше силите и през деня. Тренировките се провеждаха вечер. Замъкваше

се на полуавтомат до залата. После силите и стигнаха до никъде. Реши да си

тръгне по-рано. Испанчето изтича до нея. “Тръгвам си. Отивам в Испания.”

Ваканция, предположи тя. “Не, за винаги. За постоянно.” Веждите и се

вдигнаха нагоре жаловито. Приличаше на разплакано кученце. “Ще ми липсваш.”

В същия момент се ужаси как ли е прозвучало това. Твърде ангажиращо, твърде

лично. Пръстите му леко вдигнаха брадичката и. “И ти на мен.”

Ако беше латино сериал или пък холивудски романтична драма, сега всички

зрители щяха да въздъхнат очаровани от една красива целувка. Не беше филм и

нямаше целувка за зрителите. Тя се засмя престорено весело “Хей, ще се

срещнем на някой семинар.” Знаеше, че няма.

Едно произведение на изкуството по-малко в ежедневието и.

***

Извади двд-то от плейъра. Главният герой във филма носеше нещо познато

котешко в движението си. Изтича в тоалетната. Загледа зеленото в очите си.

Оплези се. Почти невидимо удебеление отляво показа старо силно прехапване.

Су

  • Харесва ми 3

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Sue публикувано на 3.Oct.2007, 11:05 PM

Сънят на Пан

Събуди се в гора. Не беше нейната гора. Познаваше своите Усои по мириса, още преди да отвори очи. Това място и беше чуждо. Усещаше го, че диша, но не с нейния ритъм. Учуди се къде се намира. Също как е попаднала тук. Знаеше, че не го е търсила. Не знаеше, дали нея са я потърсили. Огледа се. Волно или неволно, сега беше тук и трябваше да намери пътя си на вън и с това причината да е в тази гора.

Завъртя се в кръг. Обходи с поглед стволовете на дърветата и преплетените храсти между тях. Погледна към клоните над главата си. Между листата прозираше крехко синьото небе. Слънцето не успяваше да се пребори с гъсталака, но не беше много влажно. Не можа да определи, дали е рано сутрин или късно следобед. Слаб сърбеж откъм ръцете и я накара да ги погледне. Видя зарастващите драскотини. Някои по-дълбоки, други избледняващи резки. Раните и напомниха какво се случи там, в нейната гора. Спомни си как тръгна да търси път към любимия си вир. Как избра пряка пътека, но тя се оказа препречена от стволове и преплетени драки, прорасли след последната есенна буря. Вървеше упорито между тръните, като почти не забелязваше парчетата дрехи, които те късаха или следите, които оставяха по нея. Един храст я одра жестоко по лицето. Ръката и неволно пипна бузата. В този ден нейните Усои и бяха чужди. Борбата с лабиринта от тръни, клони и листа я умори. Спомни си, че легна изтощена, едва излязла на по-открито място. Сигурно беше заспала, а сега се събуди тук.

Тръгна на посоки. В тази гора не се чуваха птици. Дърветата изглеждаха здрави, грубовати, не бяха сещали страх от брадва. По-старите бяха покрили полите си с мъх. По-младите точеха врат на горе, в надпревара да стигнат слънцето по-скоро. Клоните им се докосваха гальовно над главата и. Мъх галеше стъпалата и. Млада папрат се оплиташе в краката и. Дърпаше я да не бърза. А тя вървеше напред уверено. Каквото и да значеше напред в това условно място. Гледаше внимателно къде минава, за да не се загуби и завърти в кръг. Скоро забеляза скършени клонки. Не беше видяла до момента следи от животни. Вгледа се, по-внимателно, дали по самите храсти и дървета няма да види други следи на живот, но нямаше. Опита се да вдигне една вейка, но листата и казаха, че клончето вече умира. Изпита тъга. След още няколко крачки видя дълбок прорез на едно дърво. Приближи се към него. Корен се заплете в краката и. Залитна напред като се подпря точно на раната в кората. Силна болка проряза вените и. Дървото болеше. Някой го беше наранил и сега от вътре капеше болката му. Усети как то протяга душата си към нея. Как краде, в опит да заздравее. Отдръпна се ужасена. Хиляди малки болки се втурнаха към нея от прорезите в другите дървета, от счупените клони. Гората беше жива. Не като нейното Усое. Тази гора беше едно цяло. Едно преплетено, объркано, търсещо, болящо цяло. Прилоша и. Стисна зъби, за да не падне.

Безсъзнателно хукна на пред. По-далече от тук. По-далече от чуждата болка. Тя имаше своя. По своите ръце.

Спря се, когато остана без дъх. Загубила напълно представа за времето. Спря се, защото не можеше да продължи. Пред нозете и се ширна вир. Бавно възвърна въздух. Колебливо огледа наоколо. Тук цареше спокойствие и нищо не протягаше към нея ръце. Приближи се до водата. Този вир и напомни за нейния. Водата му гледаше спокойно небето. Брегът блестеше прозрачно чист. Малки камъчета покриваха дъното в разноцветна мозайка. Рибки се стрелкаха на плиткото.

Леко поклащане на трева привлече погледа и. В тъмното петно на сянка от папрат видя своето отражение във водата. С размазан контур и неточно, но нейното. Усмихна се за първи път в този объркан за нея ден. Потопи ръцете си във водата. Приятната хлад запълзя на горе по нея. Помисли си, че най-добре ще се възстанови, ако отмие тревогата си във водата. Ако довери тялото си на вира. Съблече раздърпаните си дрехи. Влезе внимателно. Водата погълна настръхналата и кожа и разтвори умората от бягането мигновено. Прегърна я и я залюля. Докосна всяка нейна пора, всяка драскотина. Погали косите и гальовно, сякаш беше малко дете. Запя и приспивна песен, когато тя се отпусна на повърхността и, в опит да улови слънчев лъч. Водата беше винаги онази част от нея, с която тя намираше покой. Когато възглавничките на пръстите и се превърнаха в развалнувана повърхност на прасковено езеро, излезе на брега.

Легна гола направо на тревата, близо до брега, където видя отражението си и където можеше да събере малко слънце. Неудобното усещане, че я наблюдават я накара да се огледа. Видя го не далеч. От нейната страна на брега. Изкривеното му тяло приличаше на старо дърво както се беше превил, за да се прикрие. Мускулите му играеха със зверска сила. Не беше нито животно, нито човек. Митично същество. Очите му горяха под безобразно разрошената му коса питащо и изненадано. Не беше нейната гора, а неговата. Не беше нейният вир, а неговия. Не нея извика, но тя дойде. Видя я как се събуди при него. Последва я през пътеките към вътрешността на леса. Усети докосването и върху раните си. Подгони я към вира. Преследва я до водата. Там... не намери сила да я погуби. Прегърна я като малко дете. Тя не взе нищо от него... Не счупи...

В очите и припламна уплах. Сви се смутено под погледа му, който сякаш събличаше вътре в нея. Видя как в ръцете на съществото се появи флейта. Пан засвири. Мелодията се разля лека, нежна. Разказа и за дърветата, за тръстиката, за тревата, за живите същества, които не видя, за птиците, които мълчаха, за нея седяща на брега, за вира... Музиката я унесе. Приспа.

Дори, когато нея вече я нямаше, под пръстите на Пан излизаше картина на нея. Съществото нарисува очите и, извивката на носа, ъгълчетата на устните, както се отразиха във вира. Продължи с ямката на шията и, острите рамене, малките гърди, тънката талия, заобления хълбок, както ги извая водата. Нарисува я както я почувства.

Събуди се в гора. Това беше нейната гора. Познаваше своите Усои по мириса, още преди да отвори очи. Това място беше тя. Усещаше, че диша с нейния ритъм. Погледна наоколо. Пред погледа и изпърха пеперуда.

Sue

<-

Малко странен клип... Публикувано изображение

  • Харесва ми 2
  • Любов 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ох :emoji_objects-02:

 

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.