Премини към съдържанието
darkterminal

Сєвирскіи Апокрифъ

    Препоръчан отговор


    Бидє това лєто поганно и жарко. И туй що прєживѣхмє за поука ни бє пратєно и за изпитаниѥ на нашата твърдость. Та който го прєживє въ имєто Ти Господи, бєлязанъ бидє и нє съ знакъ на тѣлото си, а съ обичьта Ти въ духътъ си. Защото Господи, въ твоитѣ свѣтли чєртози є всичко написано и спорєдъ Твоєто жєланиѥ битувамє. А слугата ти скромєнъ, що записа сказаниѥто това, прємина прѣзъ изпитаниѥто и достоєнъ бидє да продължи службата си. Отпочна сє туй посрѣдъ лѣтото, нєбєсєнъ огънь падна и порази дървєта и кѫщи, а людєтѣ отъ близо глєдущє на огъня този, въ своєто нєраздумиѥ отидоха да поглєднатъ въ самото огнищє и въ нємислєниѥто си нє възсъзнаха, чє нє є човѣшки огънь това, а адски. Поглєднали въ пламъцитѣ внутрєни, скоро всички, като замаяни тръгнали, намѣрихмє сє въ нєразположєниѥ. И людє, и скотъ трєвожно сє скитахмє, яко дабы отъ чумно злолютиѥ поразєни. Но нє чума изядуща тѣлата ни, а чрьна проказа, мыслємъ поглъщающа и духомъ разяждающа. И дълго въ заблуда сє губихмє изъ пустотата на нєсрєтата наша, като да бѣхмє разболєни отъ нєдостатъкъ тѣлєсніи или отъ напасть лукава, замятаща чрьніи покровъ връзъ ума нашъ. Щото нє идѣха мисли отъ ніидє и яко бєзмозъчніи скотъ проживявахмє, въ ямата тъмна на образи страшни, прєдъ очитѣ ни картини възсъздаващи на страхливо покорство и бєзсловєсна трєвожность. Сущє, яко да бѣхмє робски скотъ, нє сє миѥхмє, нито причєсвахмє, нє сє хранѣхмє по людски, а ядѣхмє като звѣровєтѣ и свивахмє сє въ ужасъ чрьніи и трєвога нєвѣрна. И погиваха людєтѣ отъ размисълъ чєловєчєска лишєни, но нѣмашє кой да ги прибєрє и опѣє, та поради туй, като да въ кладбищє проживявахмє днитѣ ни свишє написани. Отпослє възсъзнахмє, въ чиѥ робство сѫ слугували духовєтѣ наши. Обладани отъ нєчистєйша сила, всєсъзнанѩта ни бидоха отравлѣвани отъ нєсобствєно присудствиѥ и възпринуждавани отъ лукави сузданѩ, да мислимъ нє въ чєловєчєскимъ путємъ, а въ повражи. Ибо, сущєства мрачни и нєвидани бѣха възсєдлали мислитѣ наши, и сущє пѩвици блатни и нєбожи, бѣха прилєпнали за разумитѣ ни. Съ тєзимъ сущєствамъ оградєни, яко лишєни бѣхмє отъ нашиѥ собствєни мисли, като да въ тъма ходєщи, подъ покровъ чрьніи на плащъ имъ поганніи - нємислиющиѥ, свѣтлину нєжадующиѥ, яко агнєцъ младіи склопили очитѣ подъ лапата на лъвъ рикаєщъ отъ гладъ. И имєнувахмє сущєства тѣзи да сѫ Ядачи, поради природата имъ нєчиста и лєпкава, и съзнаниѥто ни жадно поглъщающа. И Ядачитѣ тѣзи, нє сѫ твари по зємлю ползающє, ни сѫ птици отъ Бога лєтающє и нє сѫ риби у воду плавущє, а сѫ нєвидима паюжина мєжду очитѣ, ушитѣ и устата ни, положєна връзъ духа нашіи, та нищо що видимъ, чуємъ или рєчємъ, да нє сє обърнє въ мисъль срєщу тѣхъ. И сущо като паюжината, тѣ сѫ усти всєпоглъщающи, праздни откъмъ разумъ, бродєщи изъ пустотата на нашєто бєззнаниѥ и хранующє сє душамъ нашимъ, ибо тѣ нє обладаютъ такихъ. Само облажєнниѥ духомъ, озарєниѥ даромъ свишє, обладаютъ свѣтлината на всєпроникновєнното душєспасєниѥ и всѣкоя прєграда мисловна въздаватъ на всєсъжєниѥ, путємъ откривающи истинніи свѣтъ. И малцината тѣзи пастири, при насъ сѫ дошли, издалєчє и съ благость на разумъ да ни приучаватъ, та лукавѩтъ изотвѫтрє изяждащющіи ни, въ забрава да затихнє и во свѣтлина да сє разплави. И при насъ дойдє дєнь въ който, отворєнъ за свѣтлото въ простотата на битиѥто своє, отхвърлилъ плащєницата тєжка на мисловнѩ гнєтъ, изъ Сєвиръ, като воинъ въ Бога сущіи сє понєсє най-нищѩ изъ насъ. Нє мислюєщъ въ дєньтъ си, съ усмивка и вєдрѣна благость, разпръскващъ по всъгдє отъ своята искрєна чистость. Страдающитѣ гладѣшє съ нємитата си рѫка и съ вєдри слова за възсъбужданє, вървѣшє Нищѩ срѣдъ людєтѣ и звънѣшє съ яснѩ гласъ на литургіиното клєпало. Викашє людєтѣ отъ сънятъ имъ, отъ страховєтѣ имъ изкопчвашє ги, съ усмивката напоявашє ги си и ги хранѣшє съ смѣха си. А нито орѣшє нивата си той - нито зємлята копаєшє, нито гадъ да чувашє или кѫща да имашє. Срѣдъ храститѣ живєѣшє на полєто или подъ навєса на дома Божіи, кога врємєто лошо бидѣшє. Нищъ бѣшє и въ мислитѣ си, затуй и нєсрєтєнъ бє, и бєзимотєнъ, но бє вєликанъ въ духътъ си и славни дѣла изради. Бєзъ мисъль и думи, съ кротость дарєнъ отгорє и съ усмивка, бидѣшє постєнъ кокалъ за уститѣ смъртожадни на Ядачитѣ. За туй бѣгаха тѣ отъ нєго, и нє пращаха му чрьни видєнѩ да го тласкатъ къмъ смѣртоубіивство надъ духътъ му. Бєзъ тѣхъ, той бидѣшє свободєнъ и въ обичьта си тази дарувашє свобода и намъ. Останалъ бєзъ милостиня прєдъ склєпа, тръгналъ да търси храна и намѣрилъ сє въ мъртвилото хладно, този нє загубилъ смѣхътъ си и отпочналъ да вика хората. А тѣ удълбочєни у страха нє чуваха думитѣ нєгови и нє сєщаха допира му. Уморєнъ и гладєнъ, присєдналъ въ ожиданиѥ тихо и нѣма просба, дабы нѣкой да станє и го нахрани. Нє мислѣлъ, нє плачєчлъ, а само въ надєжда ожидалъ, когато рука нєчєловѣчна отъ нєбєто протєгнала сє и погалила го по лицєто. Дарувала го тази рѫка съ мирно доволствиѥ и радостна вєсєлость, и смѣхъ напиралъ прѣзъ устата му и лєѣлъ сє на воля. А смѣхътъ билъ мєчътъ му, а радостьта доспєхитѣ нєгови. И впусналъ сє въ душєспаситєлна ратъ съ имєто Твоє, да погуби враговєтѣ ни, защото смѣхътъ му посичалъ лукавитѣ прѣзъ уститѣ имъ пиѥщи и пращалъ ги въ ямата сѫща, на грозно злолютиѥ и томитєлєнъ страхъ. И погивали тамъ въ душнѩ гнєтъ на самоизяданєто имъ, а възродихмє сє ниѥ за новъ животъ та да видимъ радостьта въ Твоєто лицє прєди дєньтъ на вѣчнѩ судъ. С словомъ закьлахомъ и мыслємъ погрєбиѥвшємъ мѣрзкую лукавость, восталъ во имє Твойє, Твой рабъ нищіи възвидє и донєсє ни съ рѫката Ти свѣтлината що бѣшє утаєна отъ насъ. И отхвърлящъ плащєницата на нєдовидєниѥто чрьно, изригна въ гнѣвътъ Твой справєдливіи, напротивъ уродливостьта наша. Да будєтъ єго путъ свѣтлы и мысли правдиви, напротивъ нєучєниѥто нашє. Щото въ поучитєлномъ словомъ сказавшіи, бидє свєдєна нашата нищость душєвна, на хорско всєоглєданиѥ, за нашє вѣчно срамлєниѥ и позорность, за Божиѥ прославлѣниѥ и всєобща радость. За това и днєсъ Господи нашъ Истинніи, въздай ни мируваниѥ и отърви ни отъ лукавитѣ създаниѩ, издърпвайки ги отъ насъ изъ корєнъ, сущє като плѣвєлитѣ изъ лєхитѣ прилєжно разкопани. Хвърли вѫтрє и посади сємєната на знаниѥто Твоє, коєто щє да задуши у насъ бурєнитѣ на нєвѣриѥто. Ибо като скотъ обрѣчєнъ на всєсъжєниѥ прєдъ єзичєскитѣ капища вървимє ниѥ бєзъ Тєбъ. Въздай въ нази словото си, възвдигни го и огрѣй ни, да утихомиримъ сє отъ сумнєванѩ. Въздай! Написалъ Їгнатіи Дяконъ Сєвирскіи Лєто 1756

    Редактирано от darkterminal (преглед на промените)
    • Харесва ми 4

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.