Премини към съдържанието

    Препоръчан отговор


    От изтощение замлъква даже здрачът

    с болезнен вик

    разкъсал

    и последния воал на тъмнината.

    И вижда - разкаянието е било палачът...

    след чийто мах

    различно се дарява Светлината.

    ♥ ♥ ♥

    Изкрящото излъчва Тишина.

    И моят мълчалив ваятел

    смирено се обръща към Малцината.

    Покоя нарушавам само аз -

    идея от преддверието Пистис.

    Но в София

    се ражда Светлината.

    Редактирано от secret_rose (преглед на промените)
    • Харесва ми 9

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Труд~но...

    Само няколко слепи минутки

    и всичко кънти.

    И в разруха се къпе труда ни,

    зовящ Светлината...

    Затова утихни...

    нека огънят златен пламти

    и очиства света ни

    от тежката дан на земята.

    • Харесва ми 5

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Привличаш вниманието добре.Браво!

    Смел коментар! Розелана си е атрактор и "Браво" е най-малкото, което може да се каже...

    • Харесва ми 4

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Розелана :mark: ви казва мерси..

    ______________

    Навън вали...

    Ранени светове

    улавят тишината на дъжда.

    Болезнената същност

    на живота

    танцува между капки и пера.

    Зениците на мъртви грехове

    изтичат към ловеца на души.

    Дочувам гълъби...

    в задъхания пулс

    родил мълчанието на стрелите.


    • Харесва ми 8

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Дървото на Живота

    Тази нощ ще зачена последната вярна зора.

    И в сърцето ми златните листи в лъчи ще покълнат.

    Под небето от търсещи ириси нова гора

    ще поеме дъха на Живота, от мрака обгърнат.

    Тази нощ ще положа наряд от последни звезди

    по кората на тъмната гръд, и затоплена с утро

    ще покълна до млечни вселени в онези бразди

    по които живителни капки изтичат навътре.

    И небето на моята пролет, с дъждовна роса

    ще отмие пресилната дан на човешкия корен.

    Там където тежеше нощта ми, ще плисне сълза -

    златен лъч от сърца, чисто братство събудени хора.

    • Харесва ми 7

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Смел коментар! Розелана си е атрактор и "Браво" е най-малкото, което може да се каже...

    Може и да е най-малкото, което може да се каже, но излишните словесни лабиринти не са ми по вкуса.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Морето днес е някак по-притихнало.

    Прилича на вълните от сърцето ми

    едва, едва обливащи живота

    с покоя на излъчените мисли.

    Поема синевата на деня

    и краткостта на слънчевия миг...

    А в дебрите му -

    бели светове

    прераждат миди,

    пипала

    и шепот

    от полъха на сините треви.

    И как да ти разкажа за тъгата си

    когато в необятния им разум

    блестя едва - стопена песъчинка

    поела с ветровете на съня

    от мекотата...

    в тихата им радост.

    • Харесва ми 5

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Може и да е най-малкото, което може да се каже, но излишните словесни лабиринти не са ми по вкуса.

    Явно не си ме разбрала. Въпросът е, не с колко думи, а кому!

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Удавник

    Пораснаха косите ми - от извора

    на девет планини, надули гайдите

    преметнали душите си по билото

    сватбари да ме дирят, да ме найдат

    закърмена от шепота на камъка,

    очувана от песнята на буките.

    Снагата ми - неутолимо мляко.

    Душата ми... - по звънците на кукери.

    През девет прага надойдоха синците

    от дарове им закипя свирнята -

    горчиви мрежите, издути ризите,

    невестино хоро запряха с вятъра,

    завързаха нишанче по великден

    очите ми да заплетат на струни.

    И вакла хубост - годеника свиден

    прелях в недрата си, и го целунах.

    • Харесва ми 7

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Малко след Цветница

    (приказка)

    Животът се събуди с дълга прозявка между кремовите листенца на един закачен на съседната оградка венец. Разтърка очета, вдъхна от силния аромат и невнимателно се подхлъзна по една жълта тичинка и тупна на земята. В ранната утрин навсякъде беше мокро и отръска носле, както беше видял че прави кучето на съседите - огромния добър самбернар,след като стопанката хубавичко го окъпеше с маркуча. После затърси сушинка и се напъха под едно накъдрено смокиново листо но с изумление разбра, че водата е навсякъде. Заподскача нагоре-надолу из градината гонейки първите слънчови лъчи и в играта с тях неусетно се намери на едно висооко дърво, съвсем между рошавите му бели нацъфтели клонки. Трябва да са сливи - помисли си и се уви с листенце, но медоноските бяха наизлезли на работа рано рано и го подгониха. Успя да се скрие в една от къщичките на лилавия люляк, но нечия ръка го разлюля, пречупи и понесе към къщи, затова скочи и се шмугна между увитъците на зюмбюла. Този пък, не си дава порцелановите украшения, показва ги на слънцето - си помисли и се зачуди - кое цвете е най - самотно сега, за да се сгуши в чашката му. Протегна ръчички и се хвана за един спуснат от лозата филиз, залюля се и със смях се търкули към теменужките в градинката на хубаво момиче. Ах, тук имаше и иглики и парички, и тревичката беше по - мека, тук ще остана! засвирука с уста, макар да съжали за интересната бръшлянена стълбица по полуразрушения зид, но едно сърдито лале набързо го напъха в чашката си за да го окъпе добре. Теменужките се заредиха като на официално пролетно ревю пред него и една съвсем синя, почти като небето, с розови капчици се уви около вратлето му и заприлича на вратовръзка. Друга, бяла, кадифена като усмивка разпери ръцете му и се превърна в празничен фрак. Момината сълза му откърши малка бяла шапчица от камбанките си. Две калинки долетяха от слънцето и кацнаха на крачетата като обувчици а кученцата до оградата весело изпискаха за довиждане. Дори надутите божури и напудрения нарцис му се усмихнаха и разтърсиха главички за чао.Къде ли ме носят - запита се малкия палавник и в този момент съзря нещо дълго, живо и красиво. Пенливите води на реката хвърляха пръски към него и го викаха през смях а той се напъха под шапката и премига недоволно - отново вода! После реката стана по - тиха, по - широка, над нея сенчести върби поклащаха унесено клонки, тресчици плуваха тук-там като лодчици а една малка ладийка-лилийка го подкани да го повози. Калинките внимателно го спуснаха и се превърнаха в червени камелии от двете и страни. Ладийката заплува бързо между любопитните жабки подредени по лотосовите подиуми, премина край влюбено водно конче което се въртеше до побъркване в кръг, спусна се надолу по завоя между гладките камъчки и стигна до друга градинка на самия бряг. Там го очакваше вкусен обяд - съвсем в пищните трапезарии на гергините. Бяха нацъфтели толкова много, че нищичко не се виждаше от тях. Здравеца вееше свеж въздух и аромат а бабината душица го прегърна уютно. Едно колибри допърха и донесе в човката си миниатюрна тревичка с чиста дъждовна вода която утоли жаждата му. После маковите листа край пътя го завиха мекичко защото настана време за следобеден сън. А привечер... след цялата тази прекрасна разходка малкото ни другарче се качи щастливо на едно от самолетчетата-глухарчета и полетя към дома си - сърцето на розата.

    Сега е там, там си живее и очаква нови смислени приключения. :)

    Редактирано от secret_rose (преглед на промените)
    • Харесва ми 5

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Много моля да пуснеш тук последното стихче..Разплака ме ,остави ме без думи,без дъх ,без... .. за всички до безумие пияни,включително за мен... .

    Редактирано от Уиш... (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Много моля да пуснеш тук последното стихче..Разплака ме ,остави ме без думи,без дъх ,без...

    .. за всички до безумие пияни,включително за мен...

    .

    Налей си... от пелина на живота.

    Ти друго питие не си познавал.

    Любови и страдания - каквото

    небето увенчае с тъжна слава.

    Безумие от нереални страсти,

    безкрайност, нароила живи форми,

    понятия за цялост уж, пък части

    разпръстнати в пространствата ти волни.

    Наливай си. Но аз от днес не пия.

    Пресъхнаха ми жаждите човешки.

    Не ми е нужна твоята магия,

    повтаря се - от грешки та до смешки.

    Слънцата ми се плъзват неопити

    по вените - очакващи бразди.

    И вече не живея по термитите

    с тавани от рисувани звезди.

    Събуди ме една добра измама.

    (прескачам си така от трън на глог)

    А моята любов с теб общо няма -

    обичам те и без да си ми бог.

    _________________________________________________

    Тъгувам те…

    Безмълвно отросих

    в листенцето, отронено на пода.

    От полъха ми

    се изписа стихче -

    прилича на разбъркана колода

    в която нереалните съдби

    на хора, непознали Бога

    празнуват, теб.

    Сърцето ми мълви –

    Пусни ме. Да си ида.

    Ако мога.

    Редактирано от secret_rose (преглед на промените)
    • Харесва ми 7

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Благодаря ти! Ама многомногомногомного............

    :huh:

    • Харесва ми 3

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Мъгливо ми е... все така мъгливо. А ти прозираш с нежни очертания, докосвайки косите ми игриво зад сетното ми облаче познание. Повдигаш лекичко една завеса низспусната от Слънчевото руно. Улавям си светлик... (а беше есенно...) и се потапям в чистите му струни... И някак и мъглата се променя, цъфти от извори, разпръсква капки закача се, потъва тихо в мене и ме стопява... до незримо малка - частичка от зениците ти светли, росица от душевния ти пламък... Припомня ми, че аз съм само клетва. В ръката Му, допряла рамото ти.

    • Харесва ми 7

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Чаена церемония

    Дъха на виолетови цветя

    прозира в съдинките на сърцето

    и нежна, неотпита самота -

    в движенията на ръцете

    когато преналиват тишина

    в зениците, разтворени от жажда..

    От устните му

    капки светлина

    раделят люспите

    и ден се ражда.

    Цъфтят коси, събрани в цвят на утро.

    Прозрачен смисъл пръстите ласкае.

    Момиче в кимоно - сълза отвътре -

    с черешови страни...

    а Той мечтае...

    Мечтае да откъсне златен кичур

    от тежката съдба на вечен дракон.

    Да го положи.

    И да я обича.

    Ухаеща.

    Сънувана.

    Изплакана.

    • Харесва ми 6

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    За това те обичам, защото те носи в очите си. И когато си чужд и далечен.. когато си ничий те завръща с онази надежда, любими ми скитнико, в най-бездомните дипли тъга с песента на кокиче. С аромата на влюбена пролет, разбудила извори. С пълнотата на топла ръка, приласкаваща мъките. И когато те нямам, зареян по пътя на мислите в нея твоята песен стопява нощта и разлъката... Тя е нежния трепет в сърцето ми, в самотата ми. Тя е малкото чудо, крепящо деня ми, дъха ми. В най-печалните дни ми е капката слънчево злато отделена от теб, за да радва и пази света ми. И така ти прилича... смълчаното утро в очите и - сини... сини до болка, небесни, неземни метличини. Като теб ме ранява, с любов напоила сълзите си. Затова те обичам, момче, затова те обичам.

    • Харесва ми 7

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Недокосвана Обич

    Защо ни раздели, о, свят безумен,

    нима от мрака ти не се роди

    действителност - сълзи, беди.

    Къде е чудото.

    Какво си ти.

    Някога, много отдавна, когато още реалността не познавала нощта и мрака, навсякъде царувала светлината.Тя била красива, лицето и греело с покоя на божествената мелодия, сърцето и пулсирало в едно с всемира а очите и... очите и разпръсквали омайна любов над всичко живо. Нейният Отец я гледал и и се радвал защото била първородния му син, любимата му дъщеря, скъпото му творение. Докосвал я по светлото чело с благородната си десница и вливал в нея още и още от себе си. Вливал и чистота, за да е винаги пълна и безкрайна.

    Една сутрин, когато планинските върхове още плували в нежната прегръдка на мъглите и всяка живинка сладко спяла, светлината разтворила красивите си очи и от тях потекъл тежък, непознат глас:

    - Здравей, прекрасна! Аз живея в теб много отдавна, и много отдавна опитвам да ти говоря, но ти чуваш само благодарствените песни на птиците, нежния ромон на потоците, музиката от бащината ти флейта.

    - Не те познавам, кой си ти? - зачудила се светлината - какво е твоето желание, и кой те роди?

    - Наричам се Мисъл. Присъствах на твоето раждане и се родих заедно с теб но пораствах бавно в топлинката ти. Днес заякнах и излязох за да се представя. И да ти споделя една голяма Тайна.

    - Каква е тази тайна, за която нищо не зная?

    - Тайната е, че ти не си сама.

    - Разбира се, че не съм. Погледни - навред трепти живота. Птиците пеят прекрасни песни, животинките населяват цялата земя, горите вдишват и издишват обич, моретата кипят от любов. Аз никога не съм сама, Отец ми е до мене.

    - Заслепена си от блясъка и не виждаш как птиците пеят от любов към любимия си, животинките до една са по двойки и всеки миг вдишват присъствието на другарчето си. Ти светиш самотно над всички, даряваш ги с единственото истинско вълшебство - божественото богатство, но седиш сама на златния си трон. Тайната е, че не си сама.

    - Как така? - сбърчила носле светлината.

    - В тебе съществуват двама, също както при приците и животните. Ако ги пуснеш на свобода ще познаеш и тяхната любов.

    Замислила се светлината над думите на Мисълта. Заровила в дълбините си да търси другия, но там нямало нищо - само една нежна, сияеща чистотата. И Мисълта била изчезнала, нямало и помен от нея. Навярно съм сънувала, помислила тя и забравила за случката.

    Но едно мъничко зрънце в най-отдалечения крайчец на сърцето и бавно започнало да расте. Всеки ден се хранело с обичта и все повече заяквало. От него пораснало голямо дърво с тежки и дълги клони които драскали по стените на сърцето. Корените му притискали дъха и и тя все по-трудно успявала да вдишва бащиния си глас. Един ден така се задушила че се разплакала и от очите и закапали големи кристални сфери които щом се докосвали, образували езерца по повърхността на земята. В тях семенца от новото дърво бързо намирали плодородна почва и започвали бързо да растат.

    Божествения Отец гледал тази промяна и клател глава.

    - Толкова много те обичам... Ако това искаш - научи се. Да бъде! - прошепнал той със сълзи в очите, които щом се сливали с кристалните сълзички на светлината, на мига се превръщали в нови красиви същества, които отправяли поглед нагоре и виждали небето си разделено на две - нощ и ден. Виждали как сутрин изгрява едно ослепително златно слънце а вечер, когато мрака го завивал с меката си пелерина, на негово място изгрявала сребърна лунолика - владетелката на нощта.

    А до небесния трон в царствената божествена зала Мисълта, нагиздена с нова премяна се суетяла около двамата си господари - Слънцето и Луната и не знаела как да ги направи щастливи, защото макар че те изпитвали невиждана любов един към друг, никога не били заедно - когато единия светел, другия винаги спял непробудно. Когато единия дишал другия издишал, когато единия светел, другия гаснел. Разбрала Мисълта голямата си грешка но колкото и да се лутала не могла да намери решение. Те вече не вярвали, че са едно, те търсели друг в другия. И нищо не можело да ги събере отново.

    - Не тъгувайте, Аз Съм тук и ви обичам. - нашепвал им Бог и не спирал да лее сълзи към новите същества на земята - мъжете и жените, които били родени от разделението на светлината и от любовта Му. - Но вие вече имате нов господар, нов създател. Не можете да служите на двама. Разтворете сърцата си, изчистете ги, нека бъдат Едно.

    Така възникнал света. Днешния свят, в който мрака и светлината имат своето място. Така се родила човешката душа, която носела луноликата обич, но в нея винаги диша и божествения дух, запазил слънчевата си царственост. Един ден те ще се срещнат. Ще вдигнат златна сватба и ще се единят със своята първоначална безкрайност.

    Само трябва да ги видим... да ги повикаме. От сърцата си. Където божествената мелодия пее:

    "Червената ни кръв сега пулсира,

    божествената прана е оранжева.

    И златно е Христовото сърце

    на слънчевия блясък на Деня.

    И широтата синя не поспира -

    разтваря ни далечината

    в индиговия облак между тайнствата,

    където виолетова трепти

    за нас най-царствената свила на Духа."

    Публикувано изображение

    (I част)

    Редактирано от secret_rose (преглед на промените)
    • Харесва ми 5

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Път

    Как помня го, извит между трънака

    голямата курия и татула

    протяжен, мързелив, почти очакващ,

    полегнал настрана, снага забулил

    с дебелата завивка на годините

    под сянката на мамината круша,

    край ореха на Чичето, де зиме

    момчетата се криеха да пушат.

    Пресекъл напреки и двете диги

    и бърза, бърза да догоня влака -

    отвъд полето ли да го застига..

    А него пътниците все го чакаме..

    Вървим го от зората синя още

    с терличките, на кука завъртяни

    та чак до тежките пиянски нощи.

    Или в прегръдка чужда го заравяме.

    Минава и край малкия параклис

    и слиза по-надолу до към моста.

    Пресичат го и него - мисли вакли.

    Дерат го с пръчки ничиите пости

    просурнали нога в праха му свиден.

    А аз го дърпам... дърпам към сърцето

    да се обърне че да ме провиди,

    без време да не тръгна накъдето

    животът е безпътица, без права.

    И само кръстопътища му зеят.

    Как помня го... И му приставам.

    Преди да е дошъл пред мен на кея.

    И скачам.

    А водата се разделя.

    Очите ми - рибарски медовини.

    Те, сватбите се свирели в Неделя.

    А пътят ми... и този път замина.

    • Харесва ми 5

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Птиците умират ли сами...

    Една легенда има... за любов.

    Свещеникът веднъж ми я разказа.

    Болезнена, до благослов.

    Красива. От неземна радост.

    На тъжната, отчаяна земя се ражда малка птичка сладкопойна. Гнездото си напуска и сама поема между слънчевите хвойни и търси храст с трънлива красота и няма миг покой да го открие, забравила завинаги света във който сме се припознали ние. Поспира до най-дългия му шип... поема дъх и тихичко запява. Дори небето стихва мълчаливо когато песента се извисява... единствена, в най-краткия живот извиращ от гърдичките пернати, притискащи се в острието кротко... А песента е толкова богата... Въздига най-смирената душа далече над дихание и...

    Толкова.

    Смъртта ли е това, или греша...

    С цената на неизмерима болка, с отдаване до сетен дъх най - нежните ни трели ли се раждат... А после.. пепел розова, и мъх.

    И приказка, която да разкажа.

    А песента лети... и всеки сън, и всяко утро в нея се разтварят. Понякога е шепот, или звън. Понякога е цвят, дъга, омара. Или е чудото на малък стих, в което да прошепна,

    ако мога...

    как е безкраен влюбения миг в докосването тихичко.

    До Бога.

    • Харесва ми 4

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Обичам те

    Копнежна самота...

    Разсеян ден.

    Ресници уморени по паважа.

    Забравен сън. И някъде по мен -

    две думички, които да ти кажа

    ако преминеш край дома ми тих

    на път към медоносното си утро.

    Не са признание,

    не бяха стих,

    а само малко слънчево отвътре.

    Не помня как дошли са в моя свят

    по пътя на откъснатия спомен.

    Аз тръгнах си навиждано богата

    от онзи миг, след който ме изрони...

    и носех чиста, слънчева вода

    в очите си, на път към Бога.

    (нали ще ми е нужна само тя

    да се градя към тебе, ако мога.)

    Отнесох си... искрица нежен плам

    за бъдещите ми студени зими

    от твоето дихание.

    Но знам...

    че в думичките две сега те имам.

    • Харесва ми 4

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Под тъмния качул на тази вяра изгасва и поредния ми поглед. Сърцето ми, като земята старо затихва и последната си роля проникнато от тежката отрова (в различни светове-елей небесен) и устните... подели песен нова мълвят словата му, без-интересни. Разтварят мигове ръцете плахи, нозете са безименни колони. Небетата, родени в страх без страх се ронят.И се ронят. Ронят... И възлите, заплетени в ума ми попиват в палица, безмерно вярна. Води ме. През земята. Към Дома ми. Под тъмния качул съм тиха давност.

    • Харесва ми 5

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    По-крехки са... от тичинкови мигли онези неродени някак мисли притиснати под нежния ти порив да заглушиш първичния им танц... Но връщат семенцата им живота в зениците на слънчевия ирис, разпръснал ме над земните простори в прашец от нереален, златен гланц. И тръгвам си... събрала в шепи утро, с почти недоизречения шепот, политам по кристалните му пръски понесла до сърцето си роса... (не знам къде... но някъде отвътре, навярно по последните ни кръстове...) и целия ми свят пулсира тихо превърнат в най-щастливата сълза. _________________________________ Като сляп навигатор впил в китките трийсет юзди на бездомни вселени ръкомахах от своята бездна, прокарала стръкове в дните ми и изсмуквах отрови и сокове от земя, приглушено задавена в мен с непотребност и горест замесила хляба със сол за съдбите ни. Великан от мечти и джудже от постигнати с крадене истини сраствах здраво в скалите на своя последен потомък. Чаках пепел от клада на някой от всичките Феникси, търсех я мисленно в дълбините на камък, презрял от безбройни човешки отломки. А небето ми свиваше телеса и симфонии от оголени челюсти като бяла медуза, предвкусила миг пиршество преди новата смърт. Гръмотевичен спазъм облизваше грапави каменни прелести и слоеше прахта ми. А Бог се усмихваше Бог ме наричаше Път. После падна нощта. Беше пурпурно огнена, жива и някак последна. Доверчиво в нозете и свих се. Нататък не зная... Но преди да заспя, в своя изгрев неслучен погледнах - две дъждовни ръце нежно ронеха мащерка в чая ми...

    Редактирано от secret_rose (преглед на промените)
    • Харесва ми 3

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.