Премини към съдържанието
cheetah

От Дрийм тийм за най-нетърпеливите

Препоръчан отговор


Мятаме ве. Не се мотаме, а целувките и любофта към моя Руми по прякор Линдова хихи. Тя има главната заслуга да ви зарадваме.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ох, момичета да знаете, как ме разплакахте с тези ваши благодарности!За мен те значат много, защото ми дават причина да продължавам. http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Радост моя,и през ЪкЪл да не ти минават такива анатамосни мисли :baby:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Хиляди благодарности! Отново ще влизам всеки ден с нетърпение за нови и нови глави. :whist:


Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Страхотно, момичета! :whist: И двата нови проекта са ми в "градинката" така да се каже :mad: Тъкмо се канех да прочета първите две за Медина и сега ще имам и повода :mad:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
публикувано (редактирано)

Благодаря,момичета и най вяече на теб,Руми :cheers:http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Макензи е една от най-любимите ми поредици и с нетърпение чакам излизането на следващите глави :)

Редактирано от margc (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Съни може да е в заслужена почивка и да се плацика на морето, но нежната Лили бе принудена да отпие глътка от отровата, предназначена за врага й. Как ли ще се справи?

Линда Хауърд

Целувай ме, докато спя

Глава втора

Врата на апартамента й бе разбита с трясък малко след девет часа на следващата сутрин. Влязоха трима мъже, всеки с пистолет в ръка. Лили опита да повдигне глава, но само изстена тихо и я отпусна отново на килима, който покриваше пода от тъмно дърво.

Лицата на тримата мъже плуваха пред замъгления й поглед, докато единият коленичи до нея и грубо извърна лицето й към себе си. Тя замижа като се опитваше да фокусира погледа си. Родриго. Преглътна и се пресегна към него с една ръка в безмълвен зов за помощ. Лили не се преструваше. Изминалата нощ беше дълга и трудна. Тя повръща на няколко пъти, а през цялото време тялото й бе заливано от горещи и студени вълни. Остра болка пронизваше стомаха й, оставяйки я хленчеща и безпомощно свита на кълбо. За известно време мислеше, че дозата, която пое, ще се окаже смъртоносна, но, изглежда, болките започваха да отшумяват. Все още бе твърде слаба и й беше зле, за да може да се качи от пода на кушетката, или дори да позвъни за помощ. През нощта се бе опитала да стигне до телефона, но не бе успяла.

Родриго тихо изпсува на италиански, прибра оръжието си в кобура и изстреля някаква заповед към хората си.

Лили събра цялата си сила и тихо прошепна:

— Не се приближавай твърде много. Може да е заразно.

— Не — отговори той на отличен френски, — не е заразно.

Няколко секунди по-късно върху нея наметнаха меко одеяло, а Родриго сръчно я зави и с лекота я вдигна на ръце.

Изнесе я от апартамента и по задните стълби излязоха навън, където ги очакваше колата му със запален двигател. Шофьорът изскочи като го видя и му отвори задната врата. Лили бе положена набързо в колата и Родриго седна от едната й страна, от другата се настани един от хората му. Тя затвори очи, с глава свободно отпусната на облегалката, безшумно изхленчвайки на моменти, когато остра болка пронизваше стомаха й. Нямаше сили да стои изправена и усети как бавно започва да се свлича на една страна. Родриго раздразнено се премести, така че тя да може да се облегне на него.

Основната част от съзнанието й бе заето от физическата болка, която изпитваше, но една малка част от мозъка й оставаше нащрек. Още не беше в безопасност нито от отровата, нито от Родриго. Засега той се въздържаше да прави изводи, но това бе всичко. Надяваше се, че поне я водеше някъде, където щеше да получи медицинска помощ. Най-вероятно нямаше да я убие и да се отърве от тялото й, защото щеше да му е много по-лесно просто да я убие в апартамента и да си тръгне. Не знаеше дали някой го е видял да я изнася навън, но имаше голяма вероятност това да е така, въпреки че бяха минали през задния вход. Не че го беше грижа дали някой ги е видял. Тя предположи, че Салваторе вече бе мъртъв или умира и Родриго бе заел първото място в организацията на Нерви. Като наследник на баща си, Родриго получаваше много власт, както финансова, така и политическа. Салваторе бе държал много хора в джоба си.

Лили се бореше да държи очите си отворени и да следи пътя, по който се движеха, но клепачите й постоянно се затваряха. Накрая си помисли: «по дяволите маршрута» и се отказа да прави повече усилия. И без това, където и да я водеше Родриго, тя не можеше да направи нищо по въпроса.

Мъжете пътуваха в колата без да говорят. Дори не разменяха и най-незначителни коментари. Атмосферата изглеждаше тежка и обтегната от мъка, тревога, или може би гняв. Тя не можеше да разбере коя по-точно е причината, а и нямаше какво да подслушва, тъй като те мълчаха. Дори шума от трафика извън колата изглеждаше като че ли се отдалечава, докато накрая не остана нищо.

Порталът на имението се плъзна встрани, за да пропусне колата, а шофьорът Тадео, прекара белия мерцедес през отвора само с по няколко сантиметра от двете страни. Родриго почака да спрат под колонадата на входа и да му отворят вратата. След това подхвана Денис Морел, за да я премести, при което главата и се люшна назад и той разбра, че тя бе изпаднала в безсъзнание. Лицето й бе бледо и жълтеникаво, очите хлътнали, а около нея се носеше специфична миризма — същата, която бе усетил и около баща си по-рано. Стомахът му се сви, докато се опитваше да обуздае мъката си.

Той все още не можеше напълно да проумее реалността — Салваторе бе мъртъв. Просто един факт — нямаше го вече. Новината все още не се бе разчула, но това беше само въпрос на време. Родриго нямаше време за лукса да се отдаде на мъката си. Той трябваше да действа бързо. Да укрепи позициите си и да вземе юздите в ръце, преди конкуренцията да ги нападне като стадо чакали.

Когато семейният доктор обяви, че състоянието на Салваторе изглежда е причинено от отравяне с гъби, Родриго започна да действа бързо. Изпрати трима човека да доведат М. Дюран от ресторанта в къщата, докато той самия взе Тадео за шофьор, Ламберто и Чезаре за подкрепление и отиде да вземе Денис Морел. Тя бе последният човек в компанията на баща му преди той да се разболее, а отровата беше признато женско оръжие — непряко и неопределено, зависещо от догадки и случайности. В този конкретен случай обаче, оръжието се бе оказало ефективно.

Но ако баща му бе загинал от нейната ръка, значи тя бе отровила и себе си, вместо да напусне страната. Той всъщност не очакваше да я намери в апартамента й, тъй като Салваторе му беше казал, че ще пътува за Тулуза, за да посети болната си майка. Родриго бе сметнал това за удобно оправдание. Изглежда, обаче, не беше прав. Или поне възможността да се е заблудил бе достатъчно голяма, за да го възпре да не я застреля на място.

Той се измъкна от колата и сключи ръце под мишниците й, след което я извлече навън. Тадео помогна да я поддържат права, докато Родриго успее да сложи ръката си под коленете на Денис и да я вдигне на ръце. Тя бе със среден ръст, малко над един и шейсет и, въпреки че се бе отпуснала изцяло в ръцете му, той без затруднения я внесе в къщата.

— Доктор Джордано тук ли е още? — попита той и получи положителен отговор. — Кажете му, че ми трябва помощта му, моля.

Той я занесе на втория етаж, в една от спалните за гости. По-добре за нея би било да я закарат в болница, но Родриго не бе в настроение да отговаря на въпроси. Представителите на властта можеха да бъдат толкова досадни понякога. Ако пък умреше, какво толкова. Той бе положил всички усилия, които тя заслужаваше. Винченцо Джордано беше истински лекар, макар че вече нямаше практика и прекарваше цялото си време в лабораторията в покрайнините на Париж, която Нерви бе финансирал лично. Все пак, може би, ако Салваторе се бе обадил за помощ по-рано и бе настоял да бъде закаран в болница, можеше още да е жив; но Родриго не бе оспорил желанието на баща си да повикат Доктор Джордано, даже бе проявил разбиране. Дискретността е от изключително значение, когато човек е уязвим.

Той положи Денис на леглото и остана прав, гледайки я и размишлявайки защо баща му бе така омагьосан от нея. Не че Салваторе не беше любител на дамите по принцип, но тази не беше нищо особено. Днес даже изглеждаше ужасно, със сплъстена и несресана коса, с мъртвешки цвят на лицето, но дори и в обичайното й разположение на духа и тялото, Родриго не мислеше, че щеше да бъде красива. Лицето й бе някак твърде слабо, твърде сурово и долната й челюст бе леко издадена напред. Това обаче, правеше горната й устна да изглежда по-пълна и придаваше на чертите й уникалност.

Париж бе пълен с жени, които изглеждаха по-добре от Денис и имаха по-добър усет към стила, но Салваторе бе пожелал точно нея, и при това я бе пожелал толкова силно, че не бе имал търпението да я проучи напълно преди да се сближи с нея. За негово учудване, тя бе отказала първите му две покани, което превърна нетърпението му в мания. Дали прекалената отдаденост на идеята да я притежава го бе накарала да свали гарда? Дали тази жена бе, по някакъв начин, отговорна за смъртта му?

Болката в сърцето на Родриго беше толкова силна, а гневът му толкова заслепяващ, че би я удушил на място, само заради едната вероятност това да е истина. От друга страна обаче, хладния глас на разума го караше да се въздържи, защото тя би могла да му каже нещо, което да го отведе до убиеца.

Той трябваше да открие извършителя и да го елиминира. Организацията на семейство Нерви нямаше да допусне това деяние да се размине ненаказано, иначе репутацията им щеше да бъде съсипана. Фактът, че беше заел мястото на Салваторе, не позволяваше съществуването на никакви съмнения относно способностите или решителността му. Трябваше да открие врага. За съжаление обаче, вероятностите бяха твърде много. Когато човек се занимаваше със смърт и пари, целият свят беше замесен. И тъй като Денис също бе отровена, в сметката трябваше да бъдат включени евентуални ревниви бивши любовници — както на баща му, така и на самата Денис. Доктор Винченцо Джордано почука вежливо на касата на отворената врата и влезе в стаята. Родриго го погледна — човека изглеждаше изтормозен, обичайно подредените му къдрици бяха разрошени, като че ли ги беше скубал. Добрият доктор бе приятел с баща му от детството им и бе плакал без да се свени, когато преди по-малко от два часа, Салваторе почина.

— Тя защо не е мъртва? — попита Родриго, сочейки жената на леглото. Винченцо измери пулса на Денис и преслуша сърцето й.

— Все още не е вън от опасност — каза докторът, потърквайки с ръка лицето си. — Пулсът й е твърде ускорен и същевременно много слаб. Може би не е погълнала достатъчно от отровата, за разлика от баща ти.

— Все още ли мислиш, че са гъби?

— Казах, че изглежда като отрова от гъби. Поне по това което знам. Но има и разминавания. Например скоростта с която действа. Салваторе беше едър мъж. Той не се чувстваше зле като се прибра вечерта, към един часа. Умря само шест часа по-късно. Отровата от гъби действа по-бавно. Дори и най-отровните биха го убили поне за два дни. Симптомите бяха доста сходни, но скоростта на действие — не.

— Не е ли било цианид или стрихнин?

— Не, не и стрихнин. Симптомите бяха различни, а цианида убива за минути и причинява конвулсии. Салваторе нямаше конвулсии. Симптомите на отравяне с арсеник са донякъде подобни, но разликите са достатъчни да отпишем и него.

— Има ли начин да установим със сигурност каква е била отровата?

— Изобщо не съм сигурен, че е било отрова — въздъхна Винченцо. — може да е било някакво постепенно натравяне с токсини, на които в такъв случай, всички трябва да сме били изложени.

— Тогава, защо на шофьора на баща ми му няма нищо? Ако това беше вирус, който действа за часове, тогава и той трябваше да се е разболял досега.

— Казах, че може да е, не че съм сигурен. Мога да направя някои тестове, и с твое разрешение да прегледам черния дроб и бъбреците на Салваторе. Мога да сравня кръвните му проби с тези на … Как й е името?

— Денис Морел.

— А, да, спомних си. Той ми е споменавал за нея — очите на Винченцо се натъжиха — Мисля, че беше влюбен.

— Е, сигурно щеше да изгуби интереса си след известно време. Винаги така ставаше — Родриго поклати глава, като че ли да проясни съзнанието си. — Достатъчно. Можеш ли да я спасиш?

— Не. Тя или ще оцелее или ще умре. Не мога нищо да направя.

Родриго остави Винченцо да прави тестовете си и слезе в мазето, където хората му държаха М. Дюран. Французинът вече бе в доста окаяно състояние, с тънки струйки кръв течащи от носа му, макар че хората на Родриго се бяха концентрирали върху тялото, където ударите боляха повече, но не оставяха толкова видими следи.

— Мосю Нерви! — хрипливо възкликна управителят на ресторанта, когато видя Родриго, след което се разплака от облекчение. — Моля ви, каквото и да е станало, не знам нищо по въпроса. Заклевам се!

Родриго придърпа един стол и седна срещу Дюран, облегна се и кръстоса дългите си крака.

— Баща ми е ял нещо във вашия ресторант снощи, което не му понесе — каза той като в огромна степен омаловажи нещата.

На лицето на французина се изписа изражение на абсолютно объркване и учудване. Родриго четеше мислите му ясно — «Бяха го пребили защото Салваторе Нерви имаше проблеми със стомаха?»

— Но, но — заекна М. Дюран — ще му върна парите, разбира се, трябваше само да ми кажете — после посмя дори да добави — Това не беше необходимо.

— Да е ял някакви гъби?

Още веднъж изражение на учудване се изписа на лицето му.

— Той знае, че не е ял гъби. Поръча си пилешко с винен сос и аспержи, а мадмоазел Морел яде камбала. Не, нямаше гъби на масата им.

Един от мъжете в стаята беше редовният шофьор на Салваторе на име Фронте. Той се наведе към Родриго и прошепна нещо в ухото му. Родриго кимна.

— Фронте твърди, че на мадмоазел Морел й е прилошало веднага след като са излезли от ресторанта.

Родриго се замисли върху факта, че тя първа е била поразена. Дали това означаваше, че тя първа бе поела от отровата, или просто ефекта бе дошъл по-бързо при нея, заради по-малкото й тегло.

— Причината не е в храната от ресторанта ми, мосю — каза Дюран обидено. — Никой от другите гости не се е оплакал. Камбалата не беше развалена, а дори и да беше, мосю Нерви не яде от нея.

— Какво общо ядоха те двамата?

— Нищо — отговори Дюран, — освен, може би, хляба, макар че не видях мадмоазел Морел да яде от него. Мосю Нерви пи вино — едно изключително бордо „Шато Максимилиан” от осемдесет и втора, а мадмоазел пи кафе, както обикновено. Мосю Нерви успя да я накара да отпие една глътка от виното, но то не й се хареса.

— Значи и двамата са пили вино.

— Само една малка глътка. Както казах, на нея не й се хареса. Мадмоазел не пие вино — типичното галско свиване на раменете на Дюран подсказа, че той не може да проумее такава странност, но тя бе факт.

Все пак снощи тя бе пила вино, дори и да е било само малка глътка. Можеше ли отровата да е толкова силна, че да застраши живота й само с такова минимално количество?

— Остана ли някакво вино в бутилката?

— Не. Мосю Нерви го изпи всичкото.

Това не беше необичайно. Салваторе бе твърдоглав да си го признае, но той пиеше повече, отколкото обичайно пиеха италианците.

— А бутилката. Пазите ли я все още?

— Сигурен съм, че още е в кофата за смет, зад ресторанта.

Родриго нареди двама мъже да идат и да претърсят боклука за да намерят празната бутилка, след което се обърна към М. Дюран.

— Много добре. Ще останете тук като гост — усмихна се студено, — докато бутилката и остатъците в нея бъдат анализирани.

— Но, това може…

— Да отнеме няколко дни, да. Сигурен съм, че ще проявите разбиране — може би Винченцо щеше да получи резултатите по-бързо, в собствената си лаборатория, но това тепърва щеше да се разбере.

— Баща ви… много ли е болен? — колебливо попита Дюран.

— Не — каза Родриго, ставайки от стола. — Той е мъртъв — думите отново пронизаха сърцето му като стрела.

На следващия ден Лили вече знаеше, че ще живее. На доктор Джордано му бяха необходими още два дни за да направи същото изявление. Цели три дни й бяха нужни, преди да се почувства достатъчно добре, за да стане от леглото и да вземе един душ, от който крайно се нуждаеше. Краката й бяха толкова слаби, че по пътя към банята трябваше да се придържа към мебелите. Беше замаяна, а зрението й още бе замъглено, но най-лошото бе отминало. Тя се бе борила отчаяно, за да остане в съзнание, като отказваше да взима лекарствата, които доктор Джордано й предлагаше, за да облекчи болката и да й помогне да поспи. Дори и след като припадна по пътя към имението на Нерви, тя не бе взимала никакви лекарства. Въпреки че френският й бе отличен, той не бе родния й език. Ако се оставеше да бъде упоена, родният й американски английски можеше да се изплъзне между зъбите й. Беше се престорила, че се страхува да не умре докато спи; че мисли, че може да се бори с отровата, стига само да стои в съзнание. Доктор Джордано знаеше, че това е глупаво от медицинска гледна точка, но се бе съгласил с желанието й. Той казваше, че понякога душевното състояние на пациента е по-важно от физическото.

Когато тя, бавно и с усилия, се върна от луксозната мраморна баня, завари Родриго да седи на стола до леглото. Беше облечен изцяло в черно — поло и панталони. Приличаше на мрачно предсказание в тази бяло-бежова стая.

Всичките й инстинкти се изостриха и преминаха в режим на тревога. Лили не можеше да заблуди Родриго така, както беше завъртяла главата на баща му. От една страна, Родриго беше по-умен от баща си, по-суров и по-хитър, а това значеше много. От друга, Салваторе намираше Лили за привлекателна, а сина — не. За баща му Лили беше млада жена, едно завоевание, но в същото време тя бе три години по-възрастна от Родриго, а той бе имал много любовници.

Лили беше облечена в една от собствените си нощници, донесена от апартамента й предния ден, но сега се радваше, че бе наметнала и един плътен турски халат, който бе намерила да виси в банята. Родриго бе един от онези мъже с явно сексуално излъчване, които караха жените да се притесняват от присъствието му, а Лили не бе имунизирана към тази част от личността му, дори и да знаеше достатъчно за него, за да се отврати. Той споделяше много от греховете, които Салваторе бе имал, макар и наистина да беше невинен за конкретните убийства, които бяха причина за нейното отмъщение. По една случайност Родриго беше в Южна Америка, когато това се случи.

Лили се довлече до леглото и седна, като се облегна на преградата в долната му част. Преглътна и каза:

— Ти ми спаси живота.

Гласът й беше слаб и писклив. Беше много отпаднала и въобще не беше във форма да се защитава.

Той сви рамене и отговори:

— Всъщност не бях аз. Винченцо — доктор Джордано — каза, че не може нищо да направи. Просто ти се размина, предполагам, макар и не без нищо. Мисля, че той спомена нещо за сърдечната ти клапа.

Тя вече знаеше за това, защото докторът й беше казал същата сутрин. Бе наясно с вероятния изход, когато пое риска.

— Черният ти дроб обаче ще се оправи. Вече се връща и цвета на лицето ти.

— Никой не ми каза, какво всъщност стана. Ти как разбра, че ми е зле? И Салваторе ли е болен?

— Да — отвърна Родриго. — Той не се оправи.

От Лили се очакваше нещо повече от обичайното възклицание «О, Боже», затова тя нарочно извика в съзнанието си Аврил, Тина и Зиа, по детски слаба и висока, с ведро, весело лице и неспираща да приказва. Господи, толкова й липсваше, че сърцето я заболя. Сълзи напълниха очите й, и тя ги остави да потекат по бузите й.

— Било е отрова — добави Родриго с изражение и тон, като че ли обсъждаше времето. Но Лили не се оставяше да бъде заблудена толкова лесно. Той със сигурност беше бесен. — В бутилката с вино, което е изпил. Изглежда е някаква синтетична, изкуствено създадена отрова; много силна. Докато се появят симптомите, вече бе твърде късно. Мосю Дюран от ресторанта каза, че и ти си опитала от виното.

— Да, само една глътка — тя избърса сълзите от лицето си. — Не обичам вино, но Салваторе настояваше и беше на път да се ядоса, защото не исках да го опитам, така че отпих… само една малка глътка, за да го зарадвам. Беше отвратително.

— Имаш късмет. Според Винченцо, отровата е толкова силна, че ако беше изпила малко повече от това, ако глътката не е била толкова малка, щеше да си мъртва.

Тя потрепери при спомена за болката и повръщането. Беше й станало толкова зле, без дори да преглътне нищо, само от допира на виното до устните й.

— Кой е направил това? Всеки можеше да пие от това вино. Дали е бил някой терорист, който не се интересува кой ще умре от постъпката му?

— Мисля, че мишената е бил баща ми. Всички знаеха, колко обича вино. Реколта осемдесет и втора на Шато Максимилиан се среща много рядко. Все пак остава загадка как така една бутилка се появи точно в деня преди посещението на баща ми в ресторанта.

— Но Дюран можеше да предложи виното на всекиго.

— И да рискува баща ми да научи, че толкова рядко срещано бордо не е предложено първо на него? Не мисля. Всичко доказва, че убиецът е добре запознат с ресторанта на Дюран и клиентелата му.

— Но как го е направил? Бутилката бе отворена пред нас. Как са отровили виното?

— Предполагам, с много тънка игла за подкожни инжекции, с която са пробили тапата. Няма как да се забележи толкова малка дупчица. А може и тапата да е била извадена, след което поставена обратно, ако са имали подходящите инструменти. За голямо облекчение на Дюран не вярвам, че той или сервитьорът, който ви е обслужвал, са замесени.

Лили бе седяла толкова дълго, че цялата трепереше от слабост. Родриго забеляза треперенето, което разтърсваше цялото й тяло.

— Можеш да останеш тук, докато се оправиш изцяло — каза той учтиво, ставайки да си върви. — Ако ти трябва нещо, само кажи.

— Благодаря — отвърна тя, след което изрече най-голямата лъжа в живота си: — Родриго, съжалявам за Салваторе. Той беше… той беше… — _той беше един шибан убиец, но вече е само един мъртъв шибан убиец._ Лили успя да отрони още една сълза, като мислеше за Зиа и спомняйки си лицето й.

— Благодаря ти за съчувствието — каза той безизразно и излезе от стаята.

Когато Родриго затвори вратата, тя не изтанцува танца на победата, само защото беше твърде слаба за това. И предполагаше, че в стаята й има скрити камери. Вместо това просто се отпусна назад в леглото и се опита да заспи, за да възстанови силите си. За съжаление обаче се чувстваше твърде възбудена от победата и успя само да подремне. Част от мисията й бе изпълнена. Сега й оставаше само да изчезне, преди Родриго да успее да открие, че Денис Морел не съществува.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Малко поокъсняхме, нооо.. е крайно време да продължим с всеобщия любимец Чанс..

Глава 1.

Чанс обичаше моторите. Големият звяр под него мощно ревеше и вибрираше по тесния криволичещ път. Вятърът рошеше косата му, а тялото му прилегнало върху машината се сливаше с нея, все едно бяха едно цяло. Никой друг мотор не звучеше така, както „Харли” — един особен, дълбоко вибриращ звук — от който се разтърсваше цялото му тяло. Карането на неговия любимец винаги му даваше сили. Инстинктивната реакция на организма му от мощността и скоростта на мотора винаги успяваше да го отпусне.

Опасността беше като секса. Всеки войник го знаеше, макар за това да не пишеха в неделните вестници. Брат му Джош спокойно признаваше, че винаги го възбужда кацането на изтребителя върху палубата на самолетоносача. _Това почти ме довежда до оргазъм_ — казваше той. Джо, който можеше да вдигне в небето всеки реактивен самолет, се въздържаше от коментар, но се усмихваше с разбираща усмивка.

От собствен опит, и от опита на Зейн, Чанс знаеше, че след напрегнати ситуации, обикновено свързани с престрелки, на мъжа му трябваше само едно — жена под него. В такива моменти го обхващаше диво желание, тялото му преливаше от адреналин и тестостерон. Чувстваше се жив и отчаяно се нуждаеше от меко женско тяло, в което да се потопи и да освободи обхваналото го напрежение. За съжаление, обикновено трябваше да сдържа сексуалното си желание, докато не се озовеше на сигурно място – най-добре в друга страна. Докато не намереше свободна и достъпна жена и най-вече, докато не се успокоеше достатъчно, за да може да се държи цивилизовано в леглото

Но сега бяха само той и мотора. Сладкият планински въздух биеше в лицето му, а в него се бореха радост и страх от завръщането у дома. Ако майка му го видеше да кара без каска, щеше жив да го одере. Ето защо, каската беше здраво закрепена на задната седалката. Щеше да я сложи преди да навлезе в планината, за да се види с тях. Въпреки че баща му Уолф Макензи трудно можеше да се излъже, Чанс знаеше, че няма да го издаде, защото Уолф разбираше какво значи _да летиш високо и свободно._

Чанс премина билото и пред погледа му се разкри къщата на Зейн, а зад нея — широката долина. Домът на брат му беше голям — с пет спални и четири бани — но отвън това не се забелязваше. Зейн инстинктивно построи къщата си така, че да не привлича ненужно внимание. Сградата не изглеждаше толкова голяма, колкото всъщност беше, защото по-голяма част от помещенията се намираха под земята. Бе похарчил цяло състояние да направи жилището си толкова безопасно, колкото изобщо беше възможно. Разположи го така, че да има неограничен изглед към местността във всички посоки, а естествените неравности на терена да затруднят достъпа до него. Вратите бяха стоманени с най-съвременните брави, стъклата на прозорците бяха непробиваеми. Външните стени бяха с броня, в мазето имаше авариен генератор, а в сутерена допълнителен изход - за всеки случай. Около къщата бяха инсталирани датчици за движение и когато насочи мотора по пътя към къщата, Чанс знаеше, че вече бе подаден сигнал за приближаване му.

Зейн не държеше семейството си като в затвор, но мерките за сигурност, където бяха необходими, се съблюдаваха. Предпазливостта бе наложителна, предвид тяхната работа, а Зейн винаги беше подготвен за аварийни ситуации, и задължително разполагаше с резервен план.

Чанс изключи двигателя и за минута остана неподвижен. Докато оправяше разбърканата си от вятъра коса, даде време на сетивата си да се върнат към нормалното им състояние. След това ритна степенката, отпусна „Харли”-то на една страна върху нея и скочи от мотора, все едно скачаше от кон. Взе от багажника тънка папка и се качи на широката сенчеста веранда.

Беше топъл летен ден в средата на август и на ясното синьо небе нямаше нито едно облаче. На пасището доволно пасяха коне, няколко по-любопитни бяха дошли до оградата, за да видят с огромните си влажни очи машината, която беше пристигнала шумно по пътя към къщата. Пчелите бръмчаха около цветята на Бари, а по дърветата непрекъснато пееха птици. Уайоминг. У дома. Недалеч от тук, в планината Макензи, на билото, се бе разпростряла къщата, където Чанс започна своя нов живот… и всичко останало на този свят, което му беше най-скъпо.

— Влизай, вратата е отворена — ниският, спокоен глас на Зейн се разнесе от домофона до вратата. — Аз съм в кабинета.

Чанс отвори вратата, влезе вътре и тръгна по коридора към кабинета на брат си, като стъпваше безшумно. Входната врата с леко изщракване се заключи зад гъба му. В къщата беше тихо, което означаваше, че Бари и децата не бяха у дома. Ако Ник беше някъде наблизо щеше да се втурне, крещейки името му и да се хвърли в ръцете му говорейки, без да спира, на нейния детски език. Щеше да хване лицето му с двете си ръчички, за да не отклонява вниманието си от нея, нито за секунда. Като че ли би посмял да го направи! Ник напомняше на Чанс пакет с нестабилен взрив, който непрекъснато трябваше да се държи под око.

Изненадващо, но вратата на кабинета се оказа затворена. Поколеба се за момент, после я отвори, без да почука.

Зейн седеше зад бюрото пред компютъра. През отворените прозорци влизаше топъл, чист въздух. Усмихна се на брат си с една от редките си топли усмивки.

— Внимавай къде стъпваш! — предупреди го той. — Джуджетата са на пода.

Чанс автоматично погледна надолу, огледа добре, но не видя никъде близнаците.

— Къде са?

Зейн се облегна леко назад в стола и потърси с поглед поколението си. Откри ги и каза:

— Под бюрото. Те чуха, че говоря с теб и се скриха.

Чанс повдигна вежди. Преди десетмесечните близнаци нямаха навика да се крият от никого и от нищо. Погледна по-внимателно и забеляза под бюрото на брат си четири малки пухкави ръчички с трапчинки.

— Не са много добри в това — отбеляза той. — Виждам ръцете им.

— Дай им време, те са нови в тези неща. Започнаха да го правят тази седмица. Момчетата играят на „Атака”.

— „Атака” ли? — борейки се с желанието си да не се разсмее, Чанс попита: — Какво трябва да направя?

— Стой си на мястото. Те ще изпълзят от укритието си с максимална скорост и ще те хванат за краката.

— Ще хапят ли?

— Все още не.

— Добре. И какво ще правят с мен, след като ме хванат?

— Тази част още не са я разработили. Ще се изправят, ще се опрат на краката ти и ще започнат да се смеят — почеса се по бузата Зейн, като размишляваше. — Може би ще седнат на краката ти и ще те прегърнат, но те предпочитат да стоят, отколкото да седят.

Атаката започна. Дори и след предупреждението, Чанс бе малко изненадан. Бебета бяха удивително тихи. Точността на близнаците го възхити — изпълзяха изпод бюрото с голяма скорост като влачеха малките си, дебели крачета по пода и със съвършено еднакви възторжени викове се прилепиха към коленете на чичо си. Малките ръчички се хванаха за дънките му. Хлапето отляво падна на дупето си, поседя секунда, но промени решението си, обърна се и започна да се изправя на крачета. Детските ръчички прегърнаха краката на Чанс и двамата малки завоеватели захълцаха от възторг, предизвиквайки смях у мъжете.

— Невероятно! — възхити се той. — Страхотни бебета.

Остави папката на бюрото. Наведе се, взе във всяка мускулеста ръка по едно дете и се изправи. Камерън и Зак се усмихнаха широко – на съвършено еднаквите им личица с трапчинки на бузките, блеснаха по шест зъбчета. Те веднага започнаха да опипват чичо си по лицето, да го дърпат за ушите и да проверяват джобовете на ризата му. Това приличаше на нападение на две неуморими, изключително тежки зверчета.

— Мили Боже — изуми се той, — те тежат цял тон.

Не очакваше децата да пораснат толкова много за двата месеца от последната им среща.

— Те почти настигнаха Ник. Засега, тя тежи повече, но ми се струва, че те са по-тежките. Близнаците са силни и здрави малки момчета и приличат на мъжете Макензи, а Ник е нежна, като баба си Мери.

— Къде са Бари и Ник? — попита Чанс, затъжен за снаха си и буйната си, дяволита племенница.

— По-добре не питай. Имаме обувна криза.

— И как стигнахте до тази криза? — попита, без да може да устои на любопитството си.

Чанс седна в голямото удобно кресло срещу брат си и сложи близнаците на коленете си. Те бяха загубили интерес към дърпането на ушите му, затова оживено задърдориха на бебешки език, като преплитаха ръчички и краченца, търсейки близостта, на която бяха свикнали в майчината утроба. Чанс несъзнателно ги галеше, изпитвайки удоволствие от допира до нежната им кожа и от усещането да държи двете хлапета в ръцете си. Всички бебета Макензи израстваха, свикнали да бъдат постоянно докосвани с любов от цялото семейство.

Зейн сложи ръце зад главата си и отпусна голямото си силно тяло.

— Първо, имаме тригодишно дете, което обича блестящите си черни, лачени обувки. След това правим сериозна тактическа грешка като й позволяваме да гледа по телевизията „Вълшебникът от Оз” — суровите му устни трепнаха, а светлите му очи блеснаха весело.

Пъргавият ум на Чанс веднага направи връзката, а познаването на поведението на тригодишните го доведе до логичния извод: _Ник е решила да има един чифт червени обувки._

— И какво използва, за да оцвети обувките си?

Зейн въздъхна.

— Червило, разбира се!

Всеки малък Макензи беше имал инцидент с червило. Това бе станало семейна традиция, която започна с двегодишния Джон. Той беше боядисал лентите на ордените на парадната униформа на Джо с любимото червило на майка си. Каролайн се беше ядосала страшно, тъй като този цвят вече не се произвеждаше и намирането му изискваше повече усилия, отколкото смяната на цветните лентички, които отразяваха заслугите на Джо към Родината, с нови.

— Не можахте ли просто да ги почистите?

Близнаците намериха токата на колана и ципа на дънките му и Чанс трябваше да се отбранява от настоятелните малки ръчички, които пробваха да го съблекат. Мъниците започнаха да се извиват като се опитваха да се плъзнат надолу, затова чичо им ги остави на пода.

— Затвори вратата — инструктира го Зейн, — иначе ще избягат.

Накланяйки се назад, Чанс протегна дългата си ръка и затвори вратата точно навреме. Двете бебета почти я бяха достигнали. Лишени от възможността за свобода, те седнаха на малките си дупета да обмислят положението, след което продължиха патрулирането из периметъра на помещението.

— Бих могъл да ги почистя — продължи Зейн с ироничен тон, — ако знаех за това. За съжаление, Ник решила сама да се справи и ги сложила в съдомиялната машина.

Брат му отметна глава назад и избухна в смях.

— Вчера Бари й купи нови. Но ти знаеш колко категорична е била винаги Ник за това, което иска да носи. Хвърли един поглед на обувките си и заяви, че са грозни, макар че са точно като тези, които унищожи, и не пожела дори да ги пробва.

— За да бъдем точни — поправи го Чанс, — тя е казала, че са глозни.

Зейн се съгласи с брат си.

— Тя става все по-добра при изговарянето на р. Упорито тренира като произнася наистина важни думи, като например говорейки за себе си, отново и отново да повтаря красива.

— Започна ли да казва Чанс, вместо Данс? — попита той, защото Ник упорито отказваше да произнесе трудното име на чичо си, като се оправдаваше с това, че другите го казват неправилно.

Зейн погледна брат си с напълно невъзмутимо изражение на лицето.

— Нямаш шанс.

Чанс простена от играта на думи, като съжали, че бе попитал.

— Значи, извода е, че Бари е завела моята малка, скъпа красавица в магазина да си избере сама обувки.

— Точно така — Зейн се огледа в търсене на обикалящото си из стаята потомство. А те, като че ли очакваха вниманието му, първо Кам, а след него и Зак, седнаха на дупетата си и се разплакаха, гледайки баща си в очакване. — Време е за хранене — каза Зейн, завъртя се на стола и извади от хладилника зад бюрото две бутилки. Подаде едната на Чанс. — Хващай едно от двете.

— Ти си готов както винаги — изкоментира брат му и се наведе към близнаците, за да вземе единия. Погледна намръщеното личице на детето, за да се убеди, че е вдигнал правилното. Добре, това е Зак. Не можеше да каже, как точно позна кой от близнаците е и как ги различаваха останалите от семейството. Децата бяха дотолкова еднакви, че педиатърът предложи да им се поставят на глезените отличителни лентички. Но всеки от тях имаше определени индивидуалности в проявите си, и никой от семейството не ги бъркаше.

— Трябва да бъда подготвен. Бари ги отби през последния месец, а те не обичат да чакат покорно за храненето си.

Кръглите очички на Зак бяха яростно фокусирани върху бутилката в ръката на чичо му.

— Защо ги е отбила толкова рано? — поинтересува се Чанс, докато сядаше на мястото си и поставяше бебето върху свивката на лявата си ръка. — Тя кърми Ник докато направи една година.

— Ще видиш — сухо отвърна брат му, докато нагласяше Кам в скута си.

След като бутилката се оказа в обсега на дебелите ръчички на Зак, той я хвана и я дръпна с нетърпение в лакомо отворената си устичка. И с всичка сила започна да смуче зърното на биберона. Като разреши на чичо си да държи бутилката, бебето предприе някои действия, за да държи ситуацията под контрол — хвана китката на Чанс с две ръчички, а крачетата обви около ръката му. После започна с ръмжене да суче млякото, спирайки само за да преглъща.

Същите звуци се разнесоха и от скута на Зейн. Чанс се обърна и видя, че ръката на брат му беше пленена по същия начин. Явно така двамата малки диваци пазеха храната си.

Около подобната на розова пъпка устица на племенника му потече мляко. Той изненадано премигна, когато видя с какво ожесточение шест малки бели зъбчета гризяха пластмасовото зърно.

— По дяволите, не се учудвам, че ги е отбила.

Зак нито за секунда не спря да гризе, суче и ръмжи, само хвърли на чичо си смешно арогантен поглед, преди да се върне към напълването на малкото си коремче.

Зейн се смееше тихо като повдигна леко Кам, така че да обхване по-добре дебелите крачета, обвили ръката му. Бебето се намръщи, че са го прекъснали, но после промени решението си и се усмихна на татко си с изцапана с мляко устичка. В следващата секунда усмивката му изчезна и той отново нападна бутилката.

Косичката на Зак, мека като коприна, докосваше ръката на Чанс. Той си помисли, че да държиш бебе в ръцете си е едно безкрайно удоволствие, въпреки че първия път, когато в ръцете му попадна дете, беше на съвсем различно мнение. В случая ставаше въпрос за Джон, който крещеше от болка заради никненето на зъбки.

По това време Чанс живееше у Макензи съвсем отскоро, само от няколко месеца, и все още беше изключително предпазлив към тези хора. Едва успяваше да контролира инстинкта си да се нахвърля на този, който посмееше да го докосне, и все още подскачаше стреснат като диво животно. Джо и Каролайн бяха пристигнали на гости. Когато влязоха в къщи по изражението на лицата им личеше, че пътят е бил много дълъг. Дори Джо, обикновено невъзмутим и спокоен, изглеждаше разочарован от безплодните усилия да успокои сина си, а Каролайн беше изтощена от ситуацията, в която не можеше да се справи с обичайната си безупречна логика. Русата й коса бе разбъркана, а зелените й очи изразяваха невероятна смес от безпокойство и възмущение.

Когато мина покрай Чанс, тя неочаквано се обърна и положи в ръцете му ревящото бебе. Стреснат и разтревожен, той се опита да се дръпне встрани, но, преди да успее да го стори, се оказа прегърнал въртящото се и пищящо дете.

— Ето — каза Каролайн с облекчение и неочаквано доверие, — ти можеш да го успокоиш.

Чанс изпадна в паника. Беше истинско чудо, че не изпусна бебето. Дотогава не му се бе налагало да държи толкова малко дете в ръцете си и не знаеше какво да прави. От друга страна беше поразен, че Каролайн бе поверила обожаваното си синче на него, бездомния мелез, който неотдавна Мери бе довела със себе си вкъщи. Защо тези хора не виждаха това, което всъщност представляваше? Защо не можеха да разберат, че му се бе налагало да оцелява в дивия свят по правилото: _Убий или ще бъдеш убит_ и че щяха да бъдат в безопасност, ако се държаха на разстояние от него?

Вместо това, за никой не изглеждаше необичайно или тревожно, че бебето беше у него. От страх, той държеше Джон почти на една ръка разстояние, като го стискаше между младите си, силни ръце.

В къщата се установи благословена тишина. Джон се стресна толкова, че замълча и започна заинтересовано да разглежда новото лице като риташе с крачета. Чанс автоматично смени положението му, като го постави в люлката на ръката си така, както правеха останалите. Хлапето се лигавеше. Той използва малкия лигавник завързан около шията му, за да му избърше устата. Джон не пропусна тази възможност — хвана големия пръст на чичо си, напъха го в устата си и го задъвка щастливо. Чанс подскочи от силата, с която малките венчета, с прорязали две зъбчета на тях, стиснаха пръста му. Направи гримаса от болка, но позволи на Джон да го използва като гумена играчка, докато мама не го спаси, донасяйки на бебето студена влажна кърпа, която можеше да дъвче.

Чанс очакваше след това да бъде освободен от _гледането_ на детето, защото Мери обикновено не можеше да дочака момента, в който вземаше внука си на ръце. Но този ден всички забравиха за бебето и го оставиха в ръцете на чичо му. Изглежда и детето се радваше на това. След известно време, Чанс се успокои дотолкова, че започна да се разхожда и да показва на малкия си приятел интересни неща, които той разглеждаше, продължавайки да дъвче мократа кърпа.

Това беше неговото кръщение и от този ден нататък изпълняваше ролята на бавачка за върволицата племенници, които непрекъснато се раждаха на мъжествените му братя и плодовитите му снахи. Естествено, стана още по-лошо, когато се появиха трите деца на Зейн.

— Между другото, Марис е бременна.

Чанс рязко вдигна глава и широка усмивка озари лицето му. Сестра му се бе омъжила преди девет месеца и беше много ядосана, че не забременя веднага.

— Кога ще бъде събитието?

Чанс винаги правеше графика си така, че да си бъде у дома, когато на бял свят идваше нов Макензи. Разбира се, последното бебе щеше да бъде Макнийл, но това не променяше нещата.

— През март. Каза, че дотогава ще полудее, защото Мак не я изпуска от поглед.

Чанс се засмя. Освен баща му и братята му, Мак беше единствения мъж, който не се страхуваше от нея, затова тя го обичаше толкова много. Ако Мак бе решил да наблюдава конете на Марис, докато е бременна, то тя трябваше да се откаже от надеждата си да се измъкне за някоя дълга езда, която толкова много обичаше.

Зейн кимна към папката на бюрото.

— Ще ми кажеш ли за какво става дума?

Чанс знаеше, че той пита не само за съдържанието на папката. По-скоро търсеше отговор на въпроса, защо брат му не бе изпратил информацията по електронната поща, а я бе донесъл лично. Освен самия Чанс, само Зейн знаеше точно къде се намира той. Например, в момента се предполагаше, че трябва да работи във Франция. Освен това искаше да знае, защо не е бил уведомен за промяната на маршрута му и защо не му бе телефонирал да го информира, че ще дойде.

— Не исках да рискувам да изтече дори думичка от тази информация.

Зейн повдигна вежди.

— Да нямаме проблеми със сигурността?

— Нищо, което да не знам — отвърна Чанс, — но, нещо ме притеснява. Както казах, никой друг не трябва да знае за тази работа. Това е само между нас.

— Сега събуди любопитството ми — в студените светли очи на Зейн проблесна искра на интерес.

— Криспин Хауер има дъщеря.

Зейн не промени спокойната си поза, но лицето му се вкамени. През последните няколко години, Криспин Хауер беше главната им цел, но терориста се оказа толкова неуловим, колкото и жесток. Те все още търсеха някакъв начин да се доберат по-близо до него, някаква слабост, с която можеха да окажат натиск или да използват като примамка за капан. Съществуваше свидетелство за брак, сключен в Лондон преди тридесет и пет години, но съпругата на Хауер, с моминско име Памела Викери, беше изчезнала и никой не откри никаква следа от нея. Чанс, заедно с хората си решиха, че жената е загинала скоро след сватбата от ръката на Хауер или за това се бяха погрижили неговите врагове.

— Коя е тя? — попита Зейн. — Къде е сега?

— Казва се Съни Милър и е тук, в Америка.

— Името ми е познато — каза Зейн, а погледът му се изостри.

Чанс кимна.

— Работи като куриер и точно тя беше тази, която твърдеше, че е ограбена миналата седмица в Чикаго.

Зейн не пропусна думата _твърдеше_, той никога нищо не пропускаше.

— Смяташ ли, че е било нагласено?

— Мисля, че това е една доста добра възможност. Намерих връзка с Хауер, когато проучвах миналото й.

— Хауер няма как да не знае, че тя ще бъде сериозно разследвана след загубата на пакета, особено когато това са документи, съдържащи информация за земната атмосфера. Защо да рискува?

— Може би той не смята, че бихме могли да се докопаме до нея. Тя е била осиновена. Като родители са записани Хал и Елинор Милър, а те са чисти като пресен сняг. Нямаше да разбера, че е осиновена, ако не бях проверил свидетелството й за раждане в нашата база данни. Представи си — Хал и Елинор Милър никога не са имали собствени деца, а малката Съни Милър няма свидетелство за раждане. Затова направих някои разследвания и стигнах до осиновяването.

Зейн повдигна вежди. Наличната информация за осиновяванията причини толкова много проблеми, че доведе до сериозна тенденция за затварянето на тези файлове. „Законът за поверителност на електронните данни” и сериозните мерки за контрол на спазването му, направиха дяволски трудно тяхното намиране, да не говорим за прочитането им.

— Не си оставил следи, нали?

— Нищо, което да доведе до нас. Минах през няколко междинни сайта и влязох в системата на данъчната служба, така получих достъп.

Зейн се усмихна. Дори и някой да забележеше неоторизирания достъп до базата данни, нямаше да го спомене, защото никой не искаше да се забърква с данъчните.

Млякото в бутилката на Зак свърши, свирепата хватка отслабна и той отпусна главичка върху ръката на Чанс, като престана да се бори с налегналия го сън. Той автоматично повдигна бебето на рамото си и започна да го потупва по гръбчето.

— Мис Милър работи като куриер малко повече от пет години. Има апартамент в Чикаго, но съседите й казаха, че много рядко се прибира у дома. Мисля, че това внедряване е с дългосрочна перспектива и тя от самото начало работи с баща си.

Зейн кимна. Бяха длъжни да предположат най-лошото, такава им беше работата и така можеха да се подготвят за всякакво развитие на събитията.

— Имаш ли идеи? — попита, като извади шишето от ръцете на Кам и леко повдигна бебето на рамото си.

— Да се промъкна по-близо до нея и да я накарам да ми се довери.

— Тя едва ли е от хората, които се доверяват лесно.

— Имам план — призна Чанс и се усмихна, защото така обикновено говореше Зейн.

Той отвърна на усмивката му, след това замълча. От пулта за сигурност на стената се чу тих предупредителен сигнал. Зейн погледна в монитора и каза:

— Приготви се. Бари и Ник се върнаха.

Няколко секунди по-късно входната врата се отвори и къщата се изпълни с викове:

— Чичо Данс! Чичо Данс, чичо Данс, чичо Данс!

Припяването беше съпроводено от топуркане на малки крачета, бягащи по коридора и подскачащи от радост, че е дошъл любимият й чичо. Чанс стана от креслото и отвори вратата на кабинета, секунда преди в нея да се блъсне Ник. Малкото й телце се тресеше от възторг и вълнение.

Тя се хвърли към него и той успя да я хване със свободната си ръка, като я сложи да седне в скута си. Ник подари голяма сестринска целувка на Зак и го погали по главичката, макар че бебето беше голямо, почти колкото нея, после се обърна и насочи цялото си внимание към чичо си.

— Колко дълго ще останеш? — настоятелно попита и вдигна личицето си за целувка.

Чанс потърка носа си по меката бузка и вратлето, предизвиквайки весел кикот и вдъхна сладкия детски аромат.

— Само за няколко дни — отговори, с което разстрои племенницата си. Беше достатъчно пораснала, за да забележи дългите му и чести отсъствия и всеки път като го видеше започваше да го убеждава да остане.

Момиченцето се намръщи, но после, с присъщата за всяко дете непостоянност, реши да премине към по-важни въпроси. Личицето й засия.

— Ще ми лазлешиш ли да се повозя на твоя мотол?

Чанс тревожно се намръщи.

— Не — твърдо отговори той, — не ти е позволено да се катериш по него, да сядаш върху него, да го навеждаш и да слагаш играчки без мен.

С Ник беше най-добре да се предвидят всички възможности. Много рядко не изпълняваше преките нареждания, но гениално умееше да намери обиколни начини. Хрумна му и друга възможност:

— Също така, не може да слагаш отгоре Камерън или Зак.

Чанс се съмняваше, че тя може да вдигне някой от тях, но бе по-добре да не поема рискове.

— Благодаря ти — каза сухо Бари, която влезе в кабинета, когато той изричаше последното предупреждение. Тя се наведе надолу и го целуна по бузата като в същото време взе Зак от ръцете му, за да има възможност да се защитава от Ник. Все пак, слабините на всички мъже Макензи, рано или късно ставаха жертва на малките й крачета.

— Мисията изпълнена ли е? — поинтересува се Зейн, като се облегна на стола и се усмихна на жена си с безкрайно мързеливо изражение в светлите си очи, което казваше, че харесва това, което вижда.

— Не мина без драматични сцени и убеждение, но да, мисията е изпълнена.

Бари отстрани от очите си падналия кичур червена коса. Както винаги, изглеждаше стилно, въпреки че бе облечена в обикновени бежови панталони и бяла блузка без ръкави, откриваща красиви, леко загорели ръце. Можеш да отдалечиш момичето от училището по добри обноски, но не можеш да заличиш добрите обноски от момичето, помисли Чанс с възхищение, а Бари беше завършила най-престижните училища.

Вниманието на Ник остана приковано в преговорите за карането на мотора. Тя хвана лицето на чичо си с две ръчички и се наведе към него, като носовете им почти се докоснаха — така си осигуряваше пълното му внимание. Той едва сдържа смеха си, когато видя сериозното изражение на малкото й личице.

— Аз ще ти лазлеша да калаш моя велосипед с тли колела — предложи тя, решила да замени молбата с предложение.

— Как ми липсваше това — иронично промърмори Зейн, а Бари се засмя тихо.

— Ти ми предлагаш да карам твоето колело, но аз съм прекалено голям за него, а ти пък си много малка, за да караш моя мотор — уточни Чанс.

— А кога може? — Ник отвори широко сините си очи и погледна кокетно чичо си.

— Когато получиш шофьорска книжка.

Това я притисна в ъгъла. Тя нямаше представа какво е това _шофьорска книжка_ и как може да я получи. Сложи пръстче в уста, за да обмисли възникналата ситуация и Чанс побърза да й отвлече вниманието.

— Хей! Не са ли нови тези обувки?

Като докоснато от вълшебна пръчица, личицето й грейна отново. Завъртя се така, че да може да приближи единия си крак по близо до лицето му и едва не го ритна по носа.

— Класиви са нали?— изтананика от възхищение.

Той улови малкото краче с ръка, като се възхищаваше на лъскавата черна кожа.

— Уау! Те са толкова лъскави, че мога да се огледам в тях — престори се, че си разглежда зъбите, което доведе до кикот племенницата му.

Зейн се изправи на крака.

— Докато се занимаваш с нея, ние ще отидем да сложим момчетата да спят.

Да занимаваш Ник не беше проблем, тя никога не се чудеше какво да каже и какво да направи. Чанс навиваше на пръста си кичур от черната й коса, докато тя разказваше за новите си обувки, за новите коне на дядо си, за _тази дума_, която казал татко й, когато си ударил пръста с чука. Тя весело изричаше точно това, което баща й бе казал, и Чанс едва сдържаше смеха си.

— Но аз не тлябва да я повталям — призна момиченцето, като тържествено гледаше чичо си. — Това е много, ама много лоша дума!

— Да — съгласи се той с обтегнат глас, — много е лоша.

— А още не тлябва да казвам, _по дяволите_, и _задник_, и …

— Тогава не ги повтаряй.

Чанс с усилие запази сериозен тон, едва сдържайки смеха си.

Тя изглеждаше объркана.

— Как можеш да познаеш кои дума са лоши?

— Татко ти знае ли кои думи не трябва да казва?

Ник решително кимна с малката си главица.

— Тате знае всички лоши думи.

— Тогава ще го помоля да ми ги каже и така ще знам кои думи не трябва да казвам.

— Добле — въздъхна тежко малката, — само не удляй тате много силно.

— Да го удрям ли?

— Тате казва лошата дума, само когато си удали плъста с чука. Така каза той.

Чанс съумя да прикрие смеха с кашлица. Зейн беше бивш _морски тюлен_ и езикът му бе толкова солен, колкото морето, в което се чувстваше като у дома си. Той бе чувал _тази дума_ и много по-лоши, много пъти от брат си. Майка им винаги настояваше да спазват определени правила на приличие, затова мъжете стриктно внимаваха за приказките си в присъствието на жените и децата. По-скоро, Зейн не бе предполагал, че Ник се намира наблизо, когато се е ударил, иначе никаква болка не можеше да го накара да ругае в присъствието на дъщеря си. Чанс се надяваше, че докато дойдеше време малката да тръгне на детска градина, щеше да забрави.

— Леля Малис сколо ще си има бебе — продължи Ник, изправи се и стъпи с крачета върху бедрата на чичо си. Той я обгърна с двете си ръце, за по-сигурно, въпреки че помощта му беше излишна. Ник пазеше равновесие като акробат.

— Знам. Татко ти ми каза.

Момиченцето леко се намръщи, защото не беше съобщило първо новината.

— Тя ще се ожлепчи наплолет.

Този път той не можа да сдържи смеха си. Прегърна малката си любимка, стана и я завъртя около себе си като я накара да се кикоти и да го държи за врата. И продължи да се смее, докато не му потекоха сълзи. Господи, как обичаше това дете. За трите кратки години на своя живот, малката бе научила всички непрекъснато да са под напрежение, защото никой не можеше да предположи какво ще каже или направи в следващата секунда. Цялото семейство Макензи не я изпускаше от очи.

Изведнъж тя въздъхна дълбоко.

— Кога ще дойде плолетта? Много, много дълго ли ще чакаме?

— Много дълго — сериозно отговори Чанс.

За тригодишното дете седем месеца бяха цяла вечност.

— Аз ще бъда ли стала?

Поставяйки на лицето си гримаса на съчувствие, той кимна.

— Ще бъдеш на четири.

Тя изглеждаше изплашена и покорна.

— Четили — каза тъжно. — _О, Боже мой!_

Когато този път Чанс спря да се смее, изтри сълзите си и попита:

— Кой те научи да казваш _О, Боже мой?_

— Джон — каза тя бързо.

— Нещо друго да те е научил?

Ник кимна.

— Какво именно, можеш ли да си спомниш?

Момиченцето отново кимна.

— Ще ми кажеш ли какво?

Тя погледна нагоре, един момент изучава тавана, след това с притворени очи погледна чичо си.

— А ти ще ми разлешиш ли да покалам мотола?

По дяволите, дори прави уговорки! Чанс потрепери от страх като си помисли каква щеше да стане на шестнадесет.

— Не! — отговори строго. — Ако паднеш и се удариш, ще плачат мама, татко, баба и дядо, ще плача и аз, леля Марис и чичо Мак, чичо Майк и …

Тя изглеждаше впечатлена от това изброяване на страдащите и плачещите, и прекъсна чичо си, преди да изброи имената на цялото семейство.

— Аз мога да яздя кон, чичо Данс. Значи ще мога да калам и мотол.

_Боже, тя е безмилостна. По дяволите къде се дянаха Зейн и Бари?_ Те имаха предостатъчно време да сложат близнаците да спят. Ако правилно разбираше, брат му се бе възползвал от случая, че Ник имаше бавачка, за да прави любов с жена си. Зейн умееше винаги да използва ситуацията в свой интерес.

Минаха още десетина минути преди Зейн да се върне в кабинета, с леко притворени очи и напълно спокойно изражение на лицето. През това време Чанс използва случая да разбере какво още я бе научил Джон, но момиченцето не отстъпи и на крачка в преговорите.

— Беше време — изръмжа Чанс.

— Хей! Аз и така бързах — протестира брат му.

— Да, точно така.

— Колкото е възможно — добави, усмихвайки се Зейн и приглади с голямата си ръка черните блестящи косички на дъщеря си. — Успя ли да забавляваш чичо Чанс?

Тя кимна.

— Лазказах му за много, много лоша дума. Ти я каза, когато се удали с чука по плъста.

Зейн погледна измъчено, а след това строго.

— Защо му каза, след като се договорихме, че никога няма да я повториш?

Момиченцето сложи пръст в устата и се зае отново с изучаване на тавана.

— Ник — Зейн взе дъщеря си от ръцете на Чанс, — каза ли тази дума?

Долната й устничка затрепери, но кимна с глава признавайки нарушението.

— Тогава, тази вечер няма да има приказка за лека нощ. Ти обеща да не я повтаряш.

— Повече няма — каза тя, като го прегърна през врата и положи главичка на широкото му рамо.

Зейн нежно я погали по гръбчето.

— Вярвам ти, скъпа, но трябва да спазваш обещанията си — постави я на крачета. — Бягай да потърсиш мама.

Когато малката избяга, Чанс попита от любопитство:

— Защо не й забрани да гледа телевизор, вместо да я лишаваш от приказката за лека нощ?

— Не искаме да привличаме излишно вниманието на децата към телевизора като го използваме в качеството на награда или наказание. Защо питаш? Водиш си бележки, за да си подготвен като станеш родител ли?

— Не и в този живот — ужасен отвърна Чанс.

— Така ли? Съдбата често скача и хапе по задника, когато най-малко очакваш.

— Е, досега, задникът ми е без следи от ухапвания и възнамерявам да го запазя такъв — Чанс кимна към папката на бюрото. — Време е, да се заемем с разработването на операцията.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

охххххххх,семейство Макензи..............

Просто няма толкова пленителни и очарователни мъже.............

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

А този е от любимата ми порода- абсолютно магаре, дето да се чудиш да му спукаш ли дебелата глава с една дебела сопа, или да си го нагушкаш. Абсолютен шемет, чакам с нетърпение цялата книжка на български език.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
публикувано (редактирано)

Да-а-а, а Съни Милър изобщо не е това, което очакват...! Впрочем преводът на тази 1-ва глава на мен ми хареса много (макар да не се имам за много разбираща) - така гладко ми вървеше, нищичко не ме запъна или подразни, или нещо друго там - изобщо: пълно удоволствие! Благодаря, Руми!!! :giggle1:

Редактирано от IvaIgnatova (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
:):angry::wink12: Много,много благодаря!!!!!!!Тази книга я прочетох на руски,но си е съвсем друго да я четеш на български...Ще чакам с нетърпение целия превод.Целувки за преводача http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Влизам всеки ден с надежда,че ще мога да прочета някой друг ред за Чанс.Поздравявам Ви за положените усилия и съм ви искрено благодарна за преводите,който ни предоставяте и все пак искам да попитам кога горе-долу да очакваме продължение на книжката.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Влизам всеки ден с надежда,че ще мога да прочета някой друг ред за Чанс.Поздравявам Ви за положените усилия и съм ви искрено благодарна за преводите,който ни предоставяте и все пак искам да попитам кога горе-долу да очакваме продължение на книжката.

Мисля, че в момента се правят последните редакции и скоро Чанс ще го има на разположение.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Цялата книга на веднаж ли ще се качи или тук на части? :super:

Щом момичетата спряха да качват глави,

очакваме скоро да ни зарадват с ЦЯЛАТА кинига :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Момичета, страхотни сте! :wink12:Имате искрените ми благодарности за книгата за Чанс! Нямам търпение да я прочета цялата.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Книжката в account-co.net ли ще я качите? С огромни благодарности ви питам и се надявам да не съм прекалено нахално,но с нетърпение чакам да прочета още една книжка с такъв сюжет. Ако някои си пада по такива книжки му предлагам да прочете на Марлис Мелтън поредицата Navy Seal уникални книжки до сега са преведени 4 от тях и се надявам,че и другите ще се преведат скоро.Поредица общо взето се разказва за отделни членове на 12 отряд от морската пехота и просто завладява със силните маже + силните жени до тях,единствено към първата книга имам съвсем малки критики,но са наистина незначителни,ако някои прояви интерес,но случайно не ги намери да пише. :ph34r: :ph34r:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Такааа, книгите си качваме в escape-bg.net, е неминуемо ще се озове и в account-co.net. За книгите на Мелтън-момичетата писаха на Хермес, нямало достатъчно интерес и няма да издават другите книги. И сега, не съм оторизирана, обаче имам някакъв поглед и затова моля - малко търпение с Чанс има работа по нея.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Книгите на Мелтън ги имам на английски едва ли на някой ще му се превеждат,но ако някой иска да ги прочете мога да му ги пратя.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Книжката в account-co.net ли ще я качите? С огромни благодарности ви питам и се надявам да не съм прекалено нахално,но с нетърпение чакам да прочета още една книжка с такъв сюжет. Ако някои си пада по такива книжки му предлагам да прочете на Марлис Мелтън поредицата Navy Seal уникални книжки до сега са преведени 4 от тях и се надявам,че и другите ще се преведат скоро.Поредица общо взето се разказва за отделни членове на 12 отряд от морската пехота и просто завладява със силните маже + силните жени до тях,единствено към първата книга имам съвсем малки критики,но са наистина незначителни,ако някои прояви интерес,но случайно не ги намери да пише. :) :)

Преди време качвахме книгите в account, но вече си имаме нашия си сайт - escape-bg.net и всичко се качва там. Има момичета които сканират книги, имаме екип от преводачи и редактори - техният труд се качва преди всичко в ескейп и чак след това попада при останалите сайтове. Препоръчвам ти да си направиш регистрация там и по този начин ще свалиш книгата веднага след като я качат като торент.

Наистина книгите на М. Мелтън са много интересни и им правих редакция. Съжалявам за решението на издателството, но винаги се получава така - важна е супер печалбата!

А щом ги имаш на английски, можеш спокойно да ги качиш като торент в сайта и по този начин повече хора ще им се насладят.

Редактирано от debilgates (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Мина цяла седмица и май е време да видим какви ги е забъркал по-нататък нашият Чанс, не мислите ли? :)

Глава 2.

И ако цялата тази командировка не е живо доказателство за закона на Мърфи — помисли си с отвращение Съни Милър, докато чакаше на летището в Солт Лейк Сити обявяването на нейния полет, ако изобщо го обявяха, в което тя вече се съмняваше. За днешния ден, това бе петото летище, а тя се намираше на почти хиляда километра от целта си — Сиатъл. Предполагаше се, че полетът ще бъде директен — Атланта-Сиатъл, но поради някакви технически причини го отмениха, а пътниците бяха насочени към други полети, от които никой не беше директен.

От Атланта летя до Синсинати, от Синсинати — до Чикаго, от Чикаго — до Денвър, а от Денвър — до Солт Лейк Сити. Поне все още се придвижваше на запад, не се връщаше назад, а полетът от Солт Лейк Сити, при условие, че все пак се състоеше, трябваше накрая да завърши с приземяване в Сиатъл.

По начина, по който протичаше този ден, скоро можеше да се очаква катастрофа.

Беше уморена. Не бе яла нищо, освен фъстъци, а се страхуваше да потърси нещо за хапване, да не би в нейно отсъствие да обявят полета. Тогава качването щеше да стане за рекордно кратко време и тя можеше да го изпусне. Когато действаше закона на Мърфи, всичко бе възможно. Направи си мислено бележка — да намери този Мърфи и да го удари по носа.

При тази мисъл настроението й се подобри. Отново седна на пластмасовия стол и извади книгата с меки корици, която четеше през целия ден. Бе уморена и гладна, но нямаше да се подаде на отчаянието. Ако имаше нещо, в което беше добра, то това бе да извлича най-доброто от всяка ситуация. Някои от пътуванията й бяха гладки като коприна, други като трън в задника. Докато съществуваше равновесие между доброто и лошото, тя можеше да се справи.

С изграден вече навик, преметна дръжката на меката кожена чанта през рамо, за да не й я изтръгнат от ръцете. Някои куриери закопчаваха чантата или куфарчето за себе си с белезници, но в нейната компания съществуваше убеждението, че белезниците привличат излишно внимание. Бе по-добре да се слее с тълпата от бизнес класата, отколкото да се отличава. Белезниците на практика крещяха: Важен товар!

След случката в Чикаго преди месец, Съни стана двойно по-предпазлива и сега едната й ръка беше постоянно върху чантата. Нямаше представа какво има в нея, но това беше без значение. Работата й се състоеше в това, да доставя съдържанието й от точка А до точка Б. Когато миналия месец в Чикаго някакъв зеленокос пънкар дръпна чантата от рамото й, тя изпита едновременно унижение и ярост. Винаги бе бдителна, но очевидно този път недостатъчно. Сега имаше голямо петно върху репутацията си. Бе разтревожена най-вече, че са я хванали неподготвена. От люлката я бяха научили да бъде предпазлива и да внимава за това, което се случва около нея. Щом този пънкар я бе изненадал, значи не беше толкова наблюдателна, както предполагаше. Ако един пропуск можеше да означава разликата между живота и смъртта, то тя нямаше право на грешки.

Споменът за инцидента я разтревожи. Прибра книгата обратно в чантата си и съсредоточи вниманието си върху хората наоколо.

Стомахът й изкъркори. Имаше храна в ръчната чанта, но тя бе само за екстрени ситуации — сегашната не беше такава.

Наблюдаваше гишето за регистрации, където двама представители на авиокомпанията внимателно отговаряха на въпросите на нетърпеливите пътници. От недоволното изражение по лицата на хората, които се връщаха и сядаха на местата си, разбра, че новините не бяха добри, следователно имаше достатъчно време да намери нещо за ядене.

Погледна часовника си — един и четиридесет и пет, следобед, местно време. Трябваше да достави съдържанието на чантата в Сиатъл в девет часа вечерта, Тихоокеанско време. Това бе изключително лесно, но събитията се развиваха така, че започна да губи вяра във възможността, поръчката да бъде изпълнена навреме. Мразеше идеята да телефонира в офиса и докладва за още един провал, дори да нямаше вина за това. Ако авиокомпанията в скоро време не се раздвижеше, щеше да се наложи да предприеме нещо. Клиентът трябваше да бъде информиран, ако пакета не може да пристигне по график.

Когато се върнеше от обяд, ако все още нямаше новини за полета, щеше да се наложи да търси друга авиокомпания, макар че бе разгледала вероятните маршрути и нито един от вариантите не бе подходящ. Оказа се в истински ад от провалени полети. Ако не измислеше нещо, бе длъжна да телефонира.

Като държеше здраво чантата в едната си ръка, а собствения багаж — в другата, Съни тръгна из залата да търси храна, която да не е от автомат. Поток от пристигащи пътници се изсипа през вратата вляво от нея и тя мина вдясно, за да избегне сблъсъка. Предприетата маневра не проработи — някой блъсна Съни в рамото и тя инстинктивно се огледа.

Там нямаше никой. Мигновената реакция, придобита през годините, за поглеждане назад през рамо я спаси. Автоматично стисна по-силно чантата и в същата секунда почувства срязването на каишката. Кожената дръжка меко падна от рамото й.

По дяволите, не отново!

Съни бързо се наведе и се завъртя като замахна с тежката ръчна чанта към нападателя. Зърна жестоки тъмни очи и неприятно брадясало лице, след това вниманието й се прикова в ръцете му. Едната ръка на нападателя държеше ножа, с който бе срязал кожената дръжка, а другата стискаше чантата, като се опитваше да я изтръгне от ръцете й. Ръчната й чанта удари мъжа по рамото, това го изненада, но не охлаби хватката му.

Съни дори не си помисли да крещи или да изпада в паника. Беше твърде ядосана, за да реагира. А и така щеше да отклони вниманието си. Вместо това се приготви да удари още веднъж, като сега се целеше в ръката, която стискаше ножа.

Около нея се чуваха напрегнати гласове, пълни с объркване и тревога. Хората се опитваха да се отдръпнат по-надалеч. В опита си да избягат, се блъскаха в другите пътници, които минаваха оттам. Малко бяха тези, ако изобщо имаше някой от обкръжаващите я, които разбраха какво стана. Всичко се случваше твърде бързо. Не можеше да разчита на помощ, затова игнорира шума и съсредоточи вниманието си върху кретена, чиято мръсна ръка дърпаше чантата й. Шляп! Удари го отново, но той не изпусна ножа.

— Кучка! — изръмжа той и замахна с ножа към нея.

Тя отскочи назад и пръстите й отпуснаха чантата. Тържествуващ, нападателят изтръгна плячката си от ръцете й. Съни хвана висящата каишка, но бързо като сребърна светкавица ножът преряза дръжката. Внезапно лишена от опора, тя се олюля назад.

Крадецът се завъртя и побягна. Като се опита да запази равновесие, Съни извика:

— Спрете го! — и хукна да го гони.

От лявата страна на дългата й пола имаше цепка, която позволяваше да се движи с широки крачки, но идиота имаше предимство, заради дългите си крака. Беше й трудно да тича, тъй като ръчната чанта я удряше по бедрата, но нямаше намерение да я оставя. Упорито продължи да го гони, въпреки че беше безполезно. Отчаянието стегна в здрав възел стомаха й. Молеше се някой от тълпата да се направи на герой и да спре нападателя.

Молитвата й бе чута.

Един висок мъж, който стоеше отпред, с гръб към залата, се обърна и погледна почти небрежно в посока на врявата. В момента кретенът се намираше почти наравно с него. Съни пое по-дълбоко въздух, за да може да извика още един път: Спрете го!, макар да знаеше, че крадецът щеше да мине покрай него, без мъжът да има време да реагира. Така и не извика.

Високият мъж хвърли един поглед на ставащото и с движение, толкова плавно и красиво като балетен пирует, се измести, завъртя се и нанесе удар с крак. Ударът попадна точно в дясното коляно на нападателя и той загуби равновесие. Претърколи се един път и се приземи по гръб с проснати над главата ръце. Чантата прелетя през залата, удари се в стената и падна в потока от пътници. Един мъж я настъпи, а другите се опитаха да я заобиколят.

Съни веднага тръгна натам, преди някой друг ловък крадец да се опита да открадне чантата, но с периферното си зрение продължаваше да следи ставащото.

С друго, също толкова бързо и красиво движение, високият мъж се наведе и преобърна кретена по корем, като натисна с голямата си длан двете му ръце на гърба.

— Оооо! — изкрещя той. — Копеле, ще ми счупиш ръцете!

В отговор, ръцете му бяха извити още по-силно. Той изкрещя отново, но този път без да каже дума.

— Дръж си езика зад зъбите — предупреди мъжът нападателя.

Съни спря до спасителя си.

— Внимавайте! — каза задъхано. — Той има нож.

— Видях. Изпусна го, когато падна.

Без да поглежда, мъжът посочи с брадичката си наляво. Докато говореше, той издърпа колана от панталона на крадеца и направи от него проста, но ефикасна примка около китките му.

— Вземете ножа, преди някой друг да го грабне и да изчезне. Направете го само с два пръста и го дръжте за острието.

Изглежда непознатия знаеше какво прави, затова Съни го послуша, без да задава въпроси. Извади от джоба на полата си, книжна носна кърпичка и предпазливо вдигна ножа, така както й бе казал, като се постара да не изтрие отпечатъците върху него.

— Какво да правя с ножа?

— Дръжте го, докато дойде Службата за сигурност.

Той наклони тъмнокосата си глава към един служител на авиокомпанията — вероятно носач, който пристъпваше нервно като че ли не знаеше какво да предприеме.

— Службата за сигурност уведомена ли е?

— Да, сър, — отговори носачът, с разширени от вълнение очи.

Съни приклекна до своя спасител.

— Благодаря ви — каза тя и посочи чантата с висящата на две дръжка. — Той преряза каишката и ми взе чантата.

— Моля, на вашите услуги — отговори мъжът и с усмивка се обърна към нея, като за първи път й даде възможност да го разгледа добре.

Първият поглед на Съни към непознатия едва не стана последен. Стомахът й се сви. Сърцето й подскочи. В дробовете й не остана въздух. Уау! — помисли си и се опита незабележимо да си поеме дълбоко дъх.

Той беше най-добре изглеждащия мъж, когото някога бе виждала. Не би казала, че е привлекателен. Зашеметяващо красив. Точно тази фраза й дойде наум.

Леко замаяна, Съни отбеляза малко дългата му и леко рошава черна коса, която падаше върху яката на кафявото му кожено яке, гладката загоряла кожа с цвят на мед, обградените с гъсти черни мигли очи, толкова ясно светлокафяви, че изглеждаха златни. И тъй като това не бе достатъчно, беше благословен с фин прав нос, високи скули и с такива плътно очертани красиви устни, че тя изпита див порив да се протегне напред и да го целуне.

Вече знаеше, че спасителят й бе висок, сега имаше време да обърне внимание на широките му гърди, плоския корем и стегнатите бедра. Майката Природа наистина е била в добро настроение, когато го бе създала. Беше прекалено съвършен и прекрасен, за да бъде реален. Чисто мъжката твърдост в изражението на лицето му и тънкия белег във формата на полумесец на лявата му скула само добавяха нови щрихи към общото впечатление. Когато погледна надолу, видя още един белег, който пресичаше задната част на дясната му ръка — вертикална линия, която изглеждаше бяла на фона на загорялата кожа.

Белезите по никакъв начин не намаляваха неговата привлекателност, напротив, доказателствата за суров живот, само я подчертаваха и недвусмислено заявяваха, че това бе истински мъж.

Бе толкова вглъбена, че й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че и той я разглежда с учудване и интерес. Почувства бузите си пламнали от срам, когато непознатият срещна беглият й оценяващ поглед. Е, добре де дългият й оценяващ поглед.

Но за съжаление нямаше излишно време да се захласва, затова Съни се насили да се концентрира върху належащите проблеми. Кретенът мърмореше и сумтеше, и демонстрираше нечовешки мъки. Тя се съмняваше, че изпитва толкова силни болки, въпреки че ръцете му бяха вързани и коляното на нейния герой го притискаше в кръста. Получи си чантата, но не беше сигурна какво трябва да прави с нападателя си. От една страна, бе неин граждански дълг да остане и да повдигне обвинение срещу него, но от друга — ако скоро обявяха нейният полет, можеше да не успее да го хване и после трябваше да отговаря на въпроси и да попълва формуляри.

— Идиот — измърмори тя. — Ако си изпусна самолета…

— Кога е той? — попита нейният герой.

— Не знам. Полетът има закъснение, но може всеки момент да повикат пътниците да се качват на борда. Ще отида да проверя на гишето за регистрации и ще се върна.

Непознатият кимна с одобрение.

— Аз ще пазя нашият приятел и ще поговоря със Службата по сигурността до вашето завръщане.

— Само за минутка — увери го Съни и бързо тръгна към гишето.

То беше окупирано от ядосани и разстроени пътници, които изглеждаха много по-развълнувани, отколкото преди малко. Бързо погледна към таблото и видя, че вместо ЗАКЪСНЕНИЕ, се беше появил надпис ОТМЕНЕН.

— По дяволите — изруга под носа си, — по дяволите, по дяволите, по дяволите!

Пропадна и последната й надежда да се добере навреме до Сиатъл и да изпълни поръчката. Освен ако не се случеше още едно чудо. Да поиска две чудеса за един ден беше може би твърде много, все пак.

Време е да позвъня — уморено помисли младата жена, — но трябва най-напред да привърша с този кретен и Службата за сигурност на летището. Върна се обратно и установи, че в малката й драма беше настъпило изменение. Двама полицаи водеха крадеца от общата зала към служебните помещения на летището, далеч от любопитните погледи на останалите пътници.

Нейният герой чакаше. Когато я забеляза, каза нещо на служителите по сигурността и се запъти към нея.

Сърцето й подскочи от чисто женска реакция на удоволствие. Боже, колко беше приятно да го гледа. В облеклото на непознатия нямаше нищо особено: черна тениска под старо кожено яке, избелели дънки и очукани ботуши. Той носеше дрехите си с увереност и изящество, които говореха, че му е много удобно в тях. Съни си позволи за момент да съжали, че повече няма да го види, след като този инцидент приключеше, но почти веднага отхвърли това чувство. Нямаше право да се надява на някакво развитие в отношенията им, ако изобщо съществуваше такава възможност, нито с този мъж, нито с който и да е друг. Тя винаги пресичаше още в зародиш възможността за създаване на близки връзки, защото щеше да бъде нечестно по отношение на мъжа, а и на нея не й трябваха емоционални притеснения. Може би, някога щеше да бъде в състояние да се установи на едно място, да започне да ходи на срещи, да се влюби и да се омъжи, да има деца, но не сега. Това, все още, беше твърде опасно.

Когато спря до нея, мъжът със старомодна учтивост взе ръката й.

— Всичко наред ли е с полета ви?

— В известен смисъл. Отмениха го — отвърна унило Съни. — Трябваше да бъда в Сиатъл тази вечер, но мисля, че няма да се получи. Всеки полет, който имах днес, или беше със закъснение или пренасочван, а сега няма нито един, който мога да хвана, за да пристигна там навреме.

— Поръчайте си чартърен полет — предложи мъжът, докато вървяха към служебните помещения, където бяха отвели нападателя.

Съни тихичко се засмя.

— Не съм сигурна, че моят шеф ще бъде очарован да заплати такива разходи, но това е идея. Така или иначе, трябва да позвъня, когато приключим тук.

— Ако това ще ви помогне, сега не съм зает. Очаквах клиент с последния полет от Далас, но той не беше в самолета, а и не ми се обади, затова съм свободен.

— Вие пилот на чартърен самолет ли сте?

Не можеше да повярва. Това… той… беше прекалено хубаво, за да е истина. Може би бе заслужила две чудеса за един ден.

Той погледна към нея и се усмихна, а на страните му се появиха малки трапчинки. О, Боже! Има и трапчинки! Това е вече прекалено!

Мъжът протегна ръка.

— Чанс Маккол — пилот, заплаха за крадците, всестранно развит — на вашите услуги, мадам.

Тя се разсмя, разтърси ръката му и забеляза, че той се постара да не стиска твърде здраво пръстите й. Като се има предвид силата, която почувства в твърдата му длан, беше благодарна за неговата сдържаност. Малко мъже постъпваха така внимателно.

— Съни Милър — закъсняващ куриер и мишена за крадците. Приятно ми е да се запознаем, мистър Маккол.

— Чанс — поправи я той. — Хайде да приключим с този дребен проблем, след това ще можете да позвъните на шефа си и ще разберем мисли ли той, че чартърния полет е това, което е предписал доктора.

Чанс отвори вратата на офис без табела. Пристъпвайки вътре, Съни видя двама офицери от Службата за сигурност, жена, облечена в строг сив костюм и нападателя, закопчан с белезници за стола. Той й отправи свиреп поглед, все едно, тя беше виновна за всичко, което се бе случило.

— Ти, лъжлива кучка… — започна кретена.

Чанс Маккол го хвана за рамото.

— Може би, нещо не си разбрал — каза той, а в гласа му се чувстваха метални нотки, въпреки мекия тон. — Затвори си мръсната уста.

Това не беше заплаха, а преди всичко заповед и хватката, с която бе стиснал рамото на нападателя, не изглеждаше никак слаба.

Крадецът трепна и хвърли на мъжа тревожен поглед, може би си спомни как го беше повалил без усилие. След това погледна към офицерите от Службата за сигурност, като че ли очакваше тяхната намеса. Но двамата мъже скръстиха ръце на гърдите и се усмихнаха. Лишен от съюзници, той предпочете да си замълчи.

Жената в сивия костюм изглеждаше така, като че ли искаше да протестира срещу грубото отношение към задържания, но после реши да премине направо към работа.

— Аз съм Маргарет Файн, началник на Службата за сигурност на летището. Предполагам ще повдигнете обвинение?

— Да — потвърди Съни.

— Добре — каза мис Файн. — Трябват ми показанията и на двамата.

— Колко време ще отнеме това? — попита Чанс. — Ние с мис Милър почти не разполагаме с такова.

— Ще се опитаме да свършим всичко възможно най-бързо — увери го жената.

Дали мис Файн беше истинска професионалистка или се случи още едно малко чудо, но приключиха с документацията, както отчете Съни, за рекордно кратко време. Не мина и половин час, когато нападателят беше отведен с белезници, документите подготвени и подписани, а Съни и Чанс, изпълнили гражданския си дълг, бяха свободни.

Той изчака до нея, докато тя се обаждаше в офиса и обясняваше ситуацията. Шефът й, Уейн Бишъм, не се зарадва, но прие горчивите факти.

— Повтори още веднъж, как се казва този пилот?

— Чанс Маккол.

— Не затваряй, нека да го проверя.

Съни зачака. Компютрите им съдържаха обширна база данни с информация за търговските авиолинии и за частните чартъри. В чартърния бизнес имаше някои неприятни личности, които се занимаваха повечето с превоз на наркотици, отколкото на пътници, а куриерската компания не можеше да си позволи да прояви небрежност.

— Къде се намира основната му база?

Тя повтори въпроса на Чанс.

— Във Финикс — отговори той и Съни предаде получената информация.

— Добре, наеми го. Изглежда сериозен. Колко му е таксата?

Съни го попита.

Мистър Бишъм изсумтя, когато чу отговора.

— Това е доста скъпо.

— Той е тук, и е готов за полет.

— Що за самолет е това? Не искам да платя подобна цена, за някоя разбита щайга, която няма да може да те закара навреме.

Съни въздъхна.

— Защо просто не му дам слушалката? Това ще ни спести много време.

Тя подаде слушалката на Чанс.

— Шефът иска да узнае подробности за самолета ти.

Чанс взе слушалката.

— Маккол — слуша минута. — Това е „Чесна Скайлайн”. Дължина на полета осемстотин мили, при седемдесет и пет процента натоварване, летателно време — шест часа. Ще ми се наложи да презаредя. Най-добре това да стане някъде по средата на пътя, да кажем, Робъртс Филд в Редмънд, щата Орегон. Мога да ги предупредя по радиото по-отрано да приготвят всичко, за да не губим много време на земята — погледна ръчния си часовник. — С единия час, който ще спечелим, когато пресечем Тихоокеанския часови пояс вероятно ще успеем да пристигне на време.

Той слуша още една минута, след това подаде слушалката на Съни.

— Е, каква е присъдата? — попита тя.

— Наеха ме. За Бога, трябва да вървим.

Младата жена върна слушалката и му се усмихна. Кръвта й закипя лудо по вените.

— Съгласна съм. Кога излитаме?

— Ако ми разрешиш да нося тази чанта и побързаме… след петнадесет минути.

Съни никога не изпускаше от ръце собствената си чанта. Беше й неудобно да отговори на любезността му с отказ, но предпазливостта се бе вкоренила толкова дълбоко в нея, че не можеше да се принуди да поеме риска.

— Тя не тежи — излъга Съни и стисна по-здраво чантата. — Ти върви напред, аз ще те следвам.

При този отговор едната тъмна вежда на Чанс се повдигна, но той не започна да спори, а просто я поведе през тълпата. Частните самолети се намираха в другата зона на летището, далеч от транспортния трафик. След няколко завоя и стълби, те напуснаха терминала и тръгнаха по бетонен път. Горещото следобедно слънце безмилостно прежуряше и принуди Съни да се намръщи. Чанс си сложи слънчевите очила, съблече якето и го провеси през лявата си ръка.

За миг Съни си позволи да се полюбува на широките му рамене и мускулестия гръб под черната фланелка. Не можеше да се отдаде на порива си, но поне можеше да се възхищава на този мъж. Ако обстоятелствата бяха други… но, за съжаление, беше невъзможно, помисли си обуздавайки фантазиите си. Бе по-добре да се справи с реалността, отколкото да мечтае.

Чанс се спря до едномоторен самолет — бял на сиви и червени ивици. Качи чантата и ръчния багаж и ги обезопаси с мрежа, след това помогна на Съни да се настани на мястото на втория пилот. Тя пристегна колана и се огледа любопитно. Никога по-рано не бе попадала в пилотска кабина или бе летяла в нещо толкова малко. Самолетът се оказа учудващо удобен. Седалките бяха облечени в сива кожа, отзад имаше пейка с отделни облегалки. Килим покриваше металния под.

В самолета имаше и два сенника, също като в автомобил. Развеселена се пресегна и обърна този срещу нея, разсмя се с пълно гърло, когато намери прикрепено към него малко огледалце.

Чанс обиколи машината, проверявайки я за последно и се настани на пилотската седалка до младата жена, като пристегна здраво колана. Постави слушалките и започна да върти разни копчета, докато разговаряше с диспечера от кулата. Двигателят се задави, след това заработи. Перката отпред се завъртя, отначало бавно, след това по-бързо, като накрая почти изгуби очертанията си. Той й посочи другите слушалки и тя ги сложи.

— По-лесно е да се говори в слушалките — чу гласа му от тях. — Но, моля те, пази тишина, докато не излетим.

— Да, сър — отговори тя весело и мъжът й се усмихна.

След няколко минути бяха във въздуха, стана по-бързо отколкото с търговските авиолинии. Летенето в малкия самолет предизвика у Съни небивало усещане за скорост. А когато машината се отдели от земята, изпита невероятно чувство — все едно са й поникнали криле и се носи във въздуха. Земята бързо се отдалечаваше. Право пред тях се простираше огромно, блестящо синьо езеро и се виждаха острите върхове на планините.

— Уау! — възкликна тя, като прикри с ръка очи от заслепяващото слънце.

— Има още един чифт слънчеви очила в жабката — каза той, като посочи отделението пред нея. Съни го отвори и извади чифт евтини, но стилни очила — „Фостър Грантс” — с тъмночервени рамки. Явно бяха женски и изведнъж се зачуди дали не беше женен? Разбира се, можеше да има и само приятелка. Този мъж бе не само красив, но се оказа, че е и добър човек. Това бе комбинация, която трудно се намираше и на която бе още по-трудно да се устои.

— Тези очила, на жена ти ли са? — попита, докато ги слагаше и въздъхна с облекчение, щом заслепяващата светлина изчезна.

— Не, един пътник ги забрави.

Е, това не бе точния отговор, който искаше. Реши да попита направо като се учуди, защо това толкова я притесняваше. Те повече нямаше да се видят, след като пристигнеха в Сиатъл.

— Женен ли си?

Отново получи бърза усмивка.

— Не.

Той се обърна към нея и, макар че не можеше да види очите му през тъмните стъкла, Съни остана с впечатление, че погледът му стана напрегнат.

— А, ти?

— Не.

— Добре — каза той.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

оххххххх,Чанс.............

обаче и Съни хич не му отстъпва..............

с нетърпение очаквам ОЩЕ!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване