Премини към съдържанието

Препоръчан отговор


Сиртакито!

Първо, като професионалист, "мазно и лепкаво" Узо няма.......ииииии второ, на тая снимка за сефте виждам негър да дзупа сиртаки ....нещо ритмите на расата и региона не се връзват :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Поздрави за хубавия разказ...!!! Емигранти… Беломорските изгреви…С гръцко сиртаки… Испански вечери… И болеро от Равел… Горчив пелин…Гарниран със дим Разпилени въглени на опожарена земя. От бурният вятър - над зелени поля… ....................................... Чеда на България - живей те вие с мъката… На прокудени наши чеда. С горчивия залък …Във чужда страна. С чужда история… И чужда съдба… ..................................... Деца на България…! Пийте за нея…! За вашата Родина…! И няма значение, че наливате Узо…! А пийте горчиви сълзи …! http://www.vbox7.com/play:d26a79cc

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

:angry:

Първо, като професионалист, "мазно и лепкаво" Узо няма.......ииииии второ, на тая снимка за сефте виждам негър да дзупа сиртаки ....нещо ритмите на расата и региона не се връзват :)

"Въпрос на вкус" - казал Дяволът и седнал с гол задник в копривата... :down:

Редактирано от maiors (преглед на промените)
  • Харесва ми 4

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Хареса ми. Получих информация и в същото време се потопих в атмосферата на вашите преживявания. :whist:


  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Хареса ми. Получих информация и

в същото време се потопих в атмосферата

на вашите преживявания.

:help:

Благодаря, а там наистина е ужасно. Гърция не е Европа, няма и следа от елинската култура, като изключим останките от древните театри. Елините са се преселили на северозапад. В Гърция местното население има вид на арабско, по дух и външност. Добре е относително в Беломорска Тракия - личи българския дух. Никога повече не бих стъпила там!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Дойде време да се прибирам от Австрия. За моето място посредникът намери жена, на средна възраст, жадуваща да работи в бяла държава. До този момент горката е безработна, с три деца. Родила пет, но две починали. Мицка, така се казваше завалийката, беше ентусиазирана и с надежда за солидни пари. Пристигна с един куфар. Аз очаквах жената с радост - прибирам се. Поглеждах непрекъснато през прозореца, ослушвах се при всеки шум. Най-после посредникът я докара. Каква сърдечност, каква приветливост лъхаше от двете ни! През деня и бях сготвила - спагети с шпек и фрикаделки, завити в шунка. Имаше френско вино, а за десерт и бях купила шоколадов кекс. Допълнително, ако щеше да бъде супергладна, бях предвидила едни пресни дълги вурстчета. Мицка беше щастлива, че аз съм там, че ще я посрещна и до сутринта ще я въведа в работата. На сутринта си тръгвах. Така и направих. От игла до конец обясних готвене на австрийска кухня, миене на съдове, пране с пералня, почистване и пазаруване. Само че не поиска да я заведа до маркета, щяла сама да го разузнае. Беше гладна. Оправиха си нещата с посредника и Мицка седна да хапне. Хапва от 2 до 7. Изпи всичките бутилчици вино, те бяха от малките, по 250 мл. Изяде десерта, като дълго се взира в надписите на опаковката му. Хапна и плодове, като много се впечатли от какито. Не разопакова багажа си, искаше да се изкъпе, но го отложи. Ядеше и разказваше своя живот... Живее в града Г, в Северна България, един от известните с безработицата си градове. Най-милите и хора бяха мъжът и децата. Оженила се по любов, раждала деца, по неизвестни причини двете не оцелели; тя не се отказала от идеята за още рожби и сега се кахъри с тях. Две момичета и момче. Най-непокорното дете е в Гърция, живее със стар мъж, семеен, със собствени деца. Пияница и развратник. Мицка никога няма да му прости, че е заразил детето и с някаква странна болест, от която е последвала безрезултатна операция и вечна стерилност! Каква е тази нейна орисия, детето и с този идиот, я работят, я не в Гърция, не се обаждат често, а и не пращат никакви стотинки. Другото момиче има приятел от града, но и той беден и последен, хлапак, който е отвяван от вятъра на белия кон. Най-лошото е, че и двамата хлапаци не могат да намерят в града работа, а ако се хванат някъде - не им плащат, само хамалуват. Най-вече по барчетата. Сред дим и алкохолици. Мъки и мизерия. Очакваше ги съдбата на каката - някоя южна държава. А на барчето до тях, до блока, му казвали - "Първо Раково Отделение". Сума и алкохолици, посещавали го и пили ментета нонстоп, си заминали от чернодробната гостенка. Момчето пък имало приятелка, но как да се оженят като няма пари. На Мицка опората - съпругът - не иска по чужбина, не вярва в успеха там. Той си е безработен патриот. Пушихме цигари от време на време, разказът и не свършваше... По едно време Мицка се почувствала зле - психически. Била тръгнала по пътя за Севлиево... Не разбирах какво значи "пътя за Севлиево", но не попитах. Няма пари за доктори, решила на врачка. Вярва, не вярва, на гадателка. Занесла по процедура един хляб, шепа български стотинки и три големи свещи. Дълго време преди да се реши на това била крайно неспокойна. От това лицето и се изменило. Изострили и се скулите, кожата побледняла и се сбръчкала, долната устна се отпуснала и обезформила, а горната я покрила. Погледът станал блед и сподавен. Силна вътрешна ярост изгаряла душата и. Не можела да спи. Всичко и опротивяло, намразила дори и себе си... Направо била на пътя за Севлиево... Аз пак не попитах за този севлиевски път. Врачката направила каквото трябва, но най-важното - казала и кой и мисли зло. Не че Мицка не знае, но потвърждение от ваятелка на човешки души си е авторитетно дело. Злото сякаш се скрило някъде в неизвестното... Пророчицата я спасила от "пътя за Севлиево"... Попитах вече какво има на този път. Там била лудницата. Мицка се притесняваше от работата. Обясних и, че трупа, когото ще обгрижва е в тежко състояние; заетостта е 24 часа; няма много лично време. Тя сякаш се втвърди. Гледаше ме плахо, мигаше и се чудеше дали да остане или директно с мен - към България. Казах и да остане, да пробва, а като не може, да се прибере. Тя се раздвояваше. Не знаех какво да я посъветвам, всеки сам решава. Разказваше, че е минала през много фирми, преди да намери тази за Австрия. Всички са искали медицински квалификации, опит в обгрижването на "трупове", перфектно шофиране. Някои са искали да кара при тях платен курс за трупове - дълги и широки, тесни и дълбоки. Няколко фирми даже са я мотали по интервюта, но без резултат. Нещастие за безработното семейство - нищо друго. Мицка се закахъри за двете ни, че не сме глупави, а сме немили-недраги по чужбина. Колко нейни познати и съученици, за които е убедена, че са бавноразвиващи се, са на служби и управители на фирми. Сигурно такива са и моите познати и съученици? Тя била добра ученичка, но не завършила висше, защото се оженила! Времето минаваше, аз исках да поспя, но Мицка разказваше. Пушихме и разказвахме. Куфарът стоеше до стената, с дрешките и новите чехли за баня. Имаше и боя за коса "Престиж". Беше "блонд". Няколко нови прашки и жилетка от синя домашна вълна, яка и вечна като стомана. Топлеше я много. От куфара извади снимки - на децата си, нейни, но преди големия смут. Радваше се на изгубената си красота. Мицка, в апартамента в града Г, в хладилника нямаше нищо. Празен и лангъртящ. Купили с пенсионерски лизинг пералня, поне да пере като хората. Цигарите и бяха малко, от Сърбия не успяла да купи евтини. Давах и да пуши на воля от моите. Нощта беше разперила своя плащ над австрийския град. Беше тихо и приятно. Всички спяха. Само ние пушехме и говорехме навън. Появиха се двама закъснели, погледнаха ни бегло, поздравиха ни и влязоха в кооперацията. Казах на Мицка да сниши родната натъртваща реч, а тя се зарадва все пак, че е в Австрия, където можеш да си навън по всяко време. И никой няма да те напсува, да ти каже "мършо" и да те блъсне, уж без да иска! Към средата на нощта решихме да поспим. Един кратък сън. Сутринта закусихме с яко шварцкафе и няколко цигари. Аз тръгнах за автогарата, а Мицка се чудеше как ще остане насаме с особения труп в Австрия.

Редактирано от maiors (преглед на промените)
  • Харесва ми 6

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

"Аз се чудя как ти досега не си разбрал тази философия! Ти видял ли си досега някого да прокопса с опозиция, а? И как не ти омръзна бре, синко, що чудо си изхабил... и за какво! За вятър"...

Тръгвам за Десау. За първи път съм сама и в душата ми смут. На Трафик Маркет София се чувствам в свои води, добро кафе, бързо се сприятелявам; все пак съм в бг. А като дете бях аутист... В автобуса пак некомфорт, пак сме разноетносни, пак суматоха. Мястото ми е до момче, пренасящо наркотици. Доволно от живота, но с проблем в личен план. Жена му, гъркинята, задула по английско, при друг грък, уж да му гледа децата.

Тупнах на гарата в Магдебург. Оттам с влак до Десау-Рослау. Оставих сака на земята и заразглеждах. Никакви хора, никакви таксита. Да не забравяме, че е Източна Германия. Един човек се приближи и ме попита какво търся. Казах, че идвам от България, за да работя като социален асистент на възрастна дама. Той се учуди, не ми повярва. Вдигна вежди и каза, че трябва да отида в "Амта"; там са длъжни да ми помогнат за работа. Допълни с тъга, че в Десау вече няма работа! Благодарих му и се запътих към центъра, за да разсея угризенията му. В този момент усетих погледи. Мъж, жена и кола. Жената, гледайки ме, се приближи и ме попита къде искам да отида. "На еди кой си адрес". Поканиха ме да ме закарат.

Пред къщата сме. Благодарих на хората и застанах мирно пред вратата. Звъннах и ми отвори тъмнокоса германка с френското име Жаклин. Въведе ме хладно, без усмивка. Бабата - лежащо старо същество, завито с одеяло, отворена уста и хъркащи тонове, пълна неподвижност. Жаклин издърпа Фрау, завлече я в банята и се разплака...

Аз обясних, че съм от България и ще обгрижвам старата жена. Жаклин не знаеше къде е България, мислеше, че е провинция до Тюрингия, която е под Саксония-Анхалт, в която е Десау. Тръгна си, беше почасова асистентка на старицата.

Дъщерята на бабата се прибра, запознахме се. Нервна жена на средна възраст, плашлива и недоверчива. Сготвихме, а след малко се прибра и съпруга и. Германец с бръсната глава, отзивчив и спокоен.

На следващия ден ми показаха какво да правя. Къпане на бабата сутрин, даване на закуската и с малка лъжичка, обяд от социална кухня, следобеден файн кухен с кафе, почистване, пране с пералня, вечеря на старицата. На третия ден двамата заминаха на работа и аз въведох жената в банята. Тъкмо я застопорих до ваната и... о, Боже, тя се свлече като труп на пода. Не говореше, издаваше само стонове. Аз, изплашена, трепереща, обезумяла, се опитвах да я вдигна. Безуспешно! В един миг събрах балканска сила и я изправих. Сложих я на стол и я облякох.

Като се прибраха зетят и дъщерята, обясних какво е станало. Мъжът каза, че той ще я къпе. Слагаше я във ваната като бебе, ползваше ароматни балсами, сапуни, лосиони. Нежни кремове за подхранване на кожата. Процедури на косата. Аз помагах. Слагаше и старите огърлици. Той я задължаваше да живее - тази 88 годишна жена, с Алцхаймер, напълно сляпа, обездвижена от "синдром на Пик".

Аз също бях "глезена". Имах почивен ден, за който ми даваха джобни и ме откарваха в центъра на Десау. Купуваха ми "Марлборо". Пълен лукс. Подариха ми колекция парфюми, малки като запалки, с течни концентрати. Карах колело покрай Елба.

Животът в къщата течеше спокойно. Работа и вкъщи. Нямаше запои като за последно с приятели, пощипващи чужди булки и бой на убиване.

Барбекю за семейството в красивата градина с трева, цветя и ягодови лехи. Две котки, едната - глезен нахалник и три хамстера в клетка, в мазата.

Попитаха ме веднъж каква църква харесвам. Обичам протестантството. Предложиха да ме водят в такава, но аз отказах, защото всяка събота имаше телевизионни служби. Намериха друга българка, която да ме вкара в общността на българските емигранти в Десау. Не изпитвах нужда.

Ще се прибирам. Купиха ми билет и ме откараха на гарата. Разделихме се с добри чувства. Гарата беше в ремонт. Коловозът за Магдебург беше зад строителна бариера. Не знаех. Един човек тръгна с мен да ми помогне и да намерим коловоза. Влакът беше заминал. Отчаях се, беше 10,30. Нашите тръгваха за София 12,30. Ужас! А и всеки влак за една дестинация тръгваше от различни коловози. Това ни го казаха други хора. Няма касиерки, има автомати за билети. На идване си купих билет във влака. Развиках се на човечето, че и то се е объркалo. Мигаше виновно и съжаляваше. Казах му да си върви. Тръгна и докато се отдалечаваше, се обръщаше към мен с помрачен поглед. Хванах следващия влак. Бях в Магдебург 12,27. Презглава тичах през гарата. Над стъпалата съзрях зеления наш, счупен автобус. Смеех се и единият шофьор се изненада oт радостта ми; разказах му гаровия подвиг!

Пътниците бяхме аз и баща с детето си. Този път минахме през Чехия, откъдето се качи само един мъж!

Редактирано от maiors (преглед на промените)
  • Харесва ми 3

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

НЕВЕСТА

"В живота си нивга не бях се надявал

на толкова мил комплимент:

покани ме Дявола-старият Дявол-

дома си на чашка абсент."

Отново се цаних на работа в Австрия - гледане на болен човек. Много пъти се цаня и все ме одобряват, заради стоически издържаното интервю на немски. Набързо си събрах багажа, купих цигари и налях кафе в малко шишенце от безалкохолно. Дори билета дотам си купих с пари назаем от една леля. Отсега съм на печалба, а радостта ми е голяма!!!

Изстреляха ме като в командировка, а то е често - къде на баба без очи, къде на инвалид без органи. Този случай беше дядо с байпас, в малък град в кратера на Алпите - въздух, зеленина, хора оядени и безразлични. Пристигнах там, но не знаех какво ме чака.

В Грац ме посрещна трудовият посредник и ме закара в къщата на баба Яга! Отвори жена на средна възраст - дъщерята, а насреща старец с блясък в очите. Посредникът бе австриец,представи ме,сякаш „водеше булка". Водеше мен,следващата „невеста", която съм ни млада, ни стара, на 43. В съзнанието ми изплуваха забравените хубави наши напеви;"Водим, водим булка, посрещнете я, че отдалеко идва!"Сватбените.

Дъщерята ме гледаше тъпо, презрително и сякаш не надникваше в характера ми.

Въведоха ме в къщата и ми предоставиха удобства всякакви.

Започнах работа: домакинство - леко и приятно, но не би. Човекът беше в нормално физиологично състояние, аз бях ненужна. Отговорът дойде след дни - „вечерта на дългото откровение". Дъщеря му ми нареди да изкъпя „болния". Аз, Отца Мене, стоях като гръмната, мълчах, а балканското ми сърце се чудеше дали да спре или да продължи объркания си ритъм. Старецът, които беше на 79 години, сякаш се изуми, изпоти се и заоглежда стените. Търсеше очите на съпругата си. Но нея я нямаше, дъщеря им бе скрила на тавана или изгорила снимките на мъртвата си майка? Не знам. Нищо не можеше да ме накара да направя това. Твърда душа.

Денят залезе. Старецът не се изкъпа и се прибра в стаята си, аз в моята, а за дъщеря му настъпваше поредната „самотноракиена вечер". Спасението на сбръчканата ми душа!!!

Но както почти без дъх чаках утрото, подскочих от силния вик на дъщерята, беше в алкохолен делириум. Рецитираше детски стихчета, беше начална учителка, а между тях - ругаеше мен. Бях и неприятна. Чух стъпките на жената ясно. Обикаляше отвън като гладен вълк-единак. За какво изпитваше глад? И камбаните усилваха многогласните си приливи. Каква подкана за покаяние на блудните, разядени души.

Бях в неясно състояние на Духа, не знаех,ако госпожата влезе в стаята ми... какво ще се случи!

След час, два всичко утихна. "Сводницата" беше заспала.

На сутринта посредникът ме закара на виенската гара. Размисли. Пътувах към България.

Редактирано от maiors (преглед на промените)
  • Харесва ми 3

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Моля ви, да не публикувате картинки като отделни постове. Разделът е за поезия и лично творчество в областта на литературата. За снимки и картинки има друг раздел.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Моля ви, да не публикувате картинки като отделни постове. Разделът е за поезия и лично творчество в областта на литературата. За снимки и картинки има друг раздел.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Моля ви, да не публикувате картинки като отделни постове. Разделът е за поезия и лично творчество в областта на литературата. За снимки и картинки има друг раздел.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Тъжнотия,по-добре да си пия тука в България.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Марбах ам Некар Хвърлих се отново в Германия, да се грижа за дементна баба със счупен, но зараснал крак и то добре.Тръгнах с лекота - омагьосаният кръг на големи пари в " съкратени срокове ", така казваше една позната. Грабнах любимия си куфар и ето ме в Марбах - родния град на Шилер. Каква мечта за " по-нисшите" създания. С песен и билет пътуваме весело. В автобуса, както винаги е разноетносно, горещо и лъха на странни интереси. Завързах приятелство с жена пред пенсия. От София. Лаборантка, бягаща от столичния глад. И тя с мечта да хване за врата някой изпаднал германец, може би. Приключих си договора и впоследствие я уредих на моето работно място . Пецка беше на върха на личното си щастие! Искаше да сключи договор за години напред, едва ли не доживотно. А в Марбах - красоти, замъци, крепостни стени и кули. Моята бабка не си спомняше нищо от битието, освен любовната си авантюра с хипербогат мъж, загинал от куршум в главата, заради нечистоплътни пари. Оставил и средства, но те се стопили в горещите ръце на дъщерята и зетя, също гръмнат заради пари. Убиват и вуйчото. Чували със стари германски марки, изядени от натаманената световна криза, инфлация и ново евро! При авантюрата на бабка, съдбата на малката дъщеря е нелека. Господин "Паричко" казва, че не желае това дете да му се мота из краката. То бива отгледано от "зоргенмута" . Няколко семейства с нормални доходи приютяват момичето. Сега това семейство води обикновен трудов живот. Всеки има кола, хляб, салам и ходи на почивка. Появи се още една българка в Марбах, нервна и объркана. Не издържа задачата да обслужва дементен старец в инвалиден стол . Хвана си чантичката и им излая : "Майната Ви"! Изчезна! А животът на дъщерята на бабка и двете внучки течеше с радости, несполучливи бременности, кратки боледувания и труд. Рождени дни, на които всички ядат като за последно; тъпчат в устата си сладкиши, сметана, мляко с кафе, вурстове и пудинги, оливат се с напитки и декларират расовото си превъзходство пред иностранци и арбайтъри. Работа се търсеше за малката дъщеря, сегашна абитуриентка. Обилна работа имаше в областта на старческото дундуркане, непретенциозно и платено. Но дали малката щеше да издържи? Аз съм вече на гарата в Щутгарт. Под мостчето ни чакаше автобусът. Пак ще има голям хил и дърти емоции. Някои ще бъдат доволни, други - излъгани и тъжни. Прибирахме се от тъй обичаната Германия.

Редактирано от maiors (преглед на промените)
  • Харесва ми 6

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Снимката Главната героиня е единствената дъщеря на бабата, която обгрижвах в Марбах. Алмут се казва, на средна възраст, с бели косми вече във втвърдената и небляскава коса. Висока, с дълги крака, големи ходила, с некоординирани движения. Лицето и нито светло, нито тъмно, както и очите - тъмен теменужен цвят. Усмихва се небрежно, искрено, леко изкривено; понякога и е много весело, смее се и заразява околните с жизнен смях. Работи алтпфлегърин, държавна работа със стари и болни хора. Има две дъщери - напълно различни по нрав. Алмут е усърдна и дисциплинирана. Проявява и самарянски качества. Посещава болни приятелски родители, прибира котките на разболели се старци. Има слабост към котките, нейните са Клеопатра и Синди. Никога не би ги дала в приюта за животни в Марбах! Като дете с нея се случва най-лошото, майка и задува с богаташ, който има три деца и не понася присъствието на Алмут. Майка и и богатият обикалят света, а малката е в едно, второ, трето приемно семейство. Самотно и тъжно дете. Расте, учи, влюбва се, създава семейство. Убиват богатия, убиват съпруга и, убиват вуйчо и. Животът и продължава по обикновените правила - грижа за децата, работа, кратки радости. Сега е ред на грижите за майка и. Алмут казва, че нищо от миналото не е забравила, но е длъжна да гледа майка си! Впоследствие старата и дава пари и имоти, наследени от богатия чрез брак. Алмут обича изкуството, всяка вечер чете по малко. Чела е Зюскинд, чете най-вече проза, полска, еврейска литература. Интересува се от история, география, има големи атласи и обилна домашна библиотека. Марбах има богата културна дейност - концерти, театрални постановки. Алмут винаги е там - в подходящо облекло! Беше очарована от постановката на "Вълшебната флейта" на Моцарт. Хареса и ирландския концерт на открито. Страшно обича да плете терлици с четири игли, има десетки чифтове, шарени, писани, с които се гордее. Кара майчиното "Ауди" с удоволствие. Алмут е практична жена, за всяка ситуация бързо намира правилния отговор, казва, че е сама и трябва да се справя с проблемите твърдо. Веднъж в стаята прелиташе гадина - от ципокрилите; аз исках да я убия, но Алмут каза, че тази твар е родена, за да живее като всички нас! Петнайсетина минути я гонихме с чаша, за да я хванем и изкараме навън! Един ден търсихме ключа на старинния стенен часовник. Не го открихме, но намерихме стара снимка на Алмут отпреди 30 години. Аз бях впечатлена! Алмут с малък букет бели полски цветя, тъмна ризка с голяма остра якичка; къса, буйна коса. Усмивка, която открива неравни, нахвърляни зъби, придаващи красота на младото и тогава лице. Очи като запетайки, свити от усмивката, пълни с ведрост, лекота и шир. Една скрита красота. Сякаш прочетох в тази снимка целия живот на Алмут. Но не намерих обяснение на случилото се с нея. А в лицето от снимката нямаше гняв, нямаше злина, нямаше реваншизъм. Имаше оптимизъм и вяра. Имаше една голяма прошка!

Редактирано от maiors (преглед на промените)
  • Харесва ми 5

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Тъмнината "Гостенина наблюдавах и с усмивка разгадавах, а креслото си преместих срещу моята врата, за да проследя по-лесно всички митове известни и на птицата зловеща тайната да разбера. Тайната на тази странна птица аз да разбера. Смисълът на Вечността". Има една жена в Марбах, обича черните дрехи, с черна коса и очи е, и лицето и е тъмно, с кафеникаво отражение. Шеф на литературния архив в града. Семейна, с един син. Къщичката и е снежнобяла. Тази госпожа живее самотно - няма приятели, винаги се разхожда сама, не контактува с никого, освен в службата с колеги. Появи се в къщата на старицата с един черен чадър, облечена в черна пола и черно сако. Черните и очи ме поразиха с празния си поглед. От двете дупки, наречени очи, излизаше нещо като тъмен дим и бавно се разпръскваше около мен. Сузане - така се казваше - ме попита каква е диагнозата на старата. Отговорих, че е деменция. Не се съгласи и каза, че е по-скоро шизофрения. Замълчах си, а черната дама погледна баба, порадва и се и замина. Тези посещения зачестиха, без покана и без предупреждение. Сузане идваше и изпискваше срещу нас "Как върви, Фрау Хених?" Влизаше в кухнята, правеше си кафе, вадеше сладкиш и се черпеше сама! Всичко се посипваше с трохи. Следваше посещение на тоалетната, силно пускане на водата, а след нея намирах банята в урина, хартия и локвички вода. Имаше слабост и към телефона - говореше си с колега за дъжда, за след дъжда и разходките по мокрите улици! Обясних на Алмут какво става и тя я предупреди да не идва, но без резултат. Казах, че познавам в България такава жена - Пенка. Името полетя над целия град и вече всички я наричаха Пенка. Забравиха и истинското име. Сузане вече беше дойче Пенка. А Пенка ми се обаждаше по телефона, питаше ме как съм, що съм, едни и същи въпроси всеки път... Един ден, точно когато старата жена обядваше, пред стъклената врата на терасата изникна Пенка. Гледаше ме отново отчаяно и празно. Искаше да изляза, да седна смирено с нея и да си говорим. Пак щях да бъда разпитвана за кой път съм в Германия, харесва ли ми, имам ли семейство, защо работя там. Аз за сетен път щях да търся други теми, щях да разказвам за България. Повтаряхме нещата. Трябваше да вмъквам информация за България - преди и сега, за образователната ни система, за икономиката, за липсата на икономика, за избиването ни с коли и за пари, за безработицата, за вноса, за порнокултурата ни, за климата и аграрната ни същност, за какво ли още не?... Събрах кураж, втвърдих се като пън и казах да си върви; че съм на работа в тази къща и всичко друго е без значение. Пенка направи непонятна за момента физиономия и се замоли като на Господ да си говорим... Не знаех какво да правя... Стоях зад затворената стъклена врата, само прозорецът беше открехнат и повтарях, че трябва да си тръгне. Пенка ме гледаше през черните си очила и не искаше да помръдне - кол, забит в лепкава кал... А моята бабка, както си беше напълнила устата с храна, така си стоеше, с издадени напред устни, свити като човка и гледаше сценката с лазурни очи, в които играеха пламъчета. Пенка тихо си тръгна.

Редактирано от maiors (преглед на промените)
  • Харесва ми 5

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Разваленото месо " На Краличът стигаше да се повърне и мракът завчас щеше да тури непробиваема преграда между него и стражата. Но той фукна право към нея, мина като вихър между самите сеймени и отбягна напред. Стражата го спогна и улицата заехтя от стъпки и викове. Между другите крясъци чуваше се и дръгливият глас на пандурина българин: " Стой бре, момче! Ще хвърляме!" Но Краличът бягаше, без да се обърне назад. Няколко пушки изпращяха подире му, но го не закачиха, тъмнината го спаси... Подир половина час цялата орда, победоносна, свирепа, демонически весела, излазяше из дола с Огняновата глава, набучена на прът. Докторовият череп, раздробен на късове от ножовете (най-първия удар - от куршум - сам доктора си беше нанесъл), не можеше да послужи за трофей. Също Радината глава беше оставена - по политическа причина вече: Тосун бей беше по- хитър от Тъмрашлията. Отзади носеха, натоварени на едни кола, убитите и ранените." Имало едно време едно момче... Слабо и вяло било. Живеело в малка селска къщица, с мама, татко, братче и една любов... Каква била тази любов? Велика! Любов към една мила партия, партия-майка. Изкарало отделенията с мъка и един... вечен зелен секрет в нослето .Не му вървяла много книгата, спряпало се по математика, по литература, на занималня ходело... На 13,14 годинки в Артек отишло, с връзка на врата и с фразата, която повтаряло в бащиния двор: " В Артек отивам, в Артек!" Таткото му дал направление да учи един занаят, наречен висше образование - там някъде в южните наши дебри. Отишло детето с малка чантичка, свенливо и замечтано, с интимната мисъл да стане после виден жител и занаятчия в родното село. А в школото за висше образование - то се доказало с голямата си любов! "Партийо мила, за тебе бих умрял!" Това било веруюто му. В комитети, вечеринки и докладни се вихрило детето. Отворило се, рапортувало и разказвало... За познати и приятели..."Бъди готов! Винаги готов!" Това била тяхната клетва до гроб... Макар и срамежливо, завъртяло и момиче. Малки били и двамата, ама създали набързо рожба. Мама, татко, близки и познати били изумени, как така нашето момче баща стана, ...да ни е живо и здраво! Това наше момче имало и мъка - то без мъка не става! Имало неясно чувство към едно момиче от друг клас, почти познато, почти непознато! Една дълбока нишка на полуомраза, полузавист, полунедоволство.Това момиче било свободно, лекокрило, весело. Не обичало опекунството, терора, зависимостта. Учело си, обичало да е чисто, да има независими приятели. Но нишката се точела в годините и може би втвърдявала, набъбвала, заяквала. Годините се ронели в душевните наслади и дошло време, когато нашето момче било провъзгласено за цар... Какво настъпило тогава за момичето? Разплата... Каква. Всеки сам гадае. Това момиче било привиквано, назидавано, обиждано. Гонено от работа, лишавано от мнение, спирано дори да диша... Момичето успяло да се хване на една проста работа, за 6 месеца - тичане и умора. Пропускът бил наваксан. Характеристика за несправяне с работата и прекратяване на договора.Много хора се вайкали защо и на тази обикновена работа не можело да остане. А момичето се разкъсвало - България или Европа. Европа се оказала по-добрата родина... Европа се оказала по-добрата родина за много..... Един ден момичето срещнало момчето и... Какво видяло пред себе си... Едно развалено месо... Лице - подпухнало и гнило; очи в които имало полулудост, полудоволство, полущастие; тяло - кухо и нездраво. Една метаморфоза, но не човек - муха, а момче - торба развалено месо.

Редактирано от - - - (преглед на промените)
  • Харесва ми 4

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Не се крий и позволи ЛС! Да видя освен в темите можеш ли да бъдеш жена с която да поспорим...

Редактирано от Alain_Delon (преглед на промените)
  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Гост
Тази тема е заключена за нови отговори.

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.