Премини към съдържанието
witness

Гурджиев. Последният час от живота

Препоръчан отговор


И Колумб ще се завърти в същия кръг - за това му се вика "порочен", "омагьосан" или "самсара".

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

на 7.02.2018 г. в 19:18, sollaris написа:

Тази нова "нагласа" е най-трудното и най-лесно нещо на света..но какво пречи ,защо е толкова трудно?

Въпрос: Как да започнем да се променяме вътрешно?

Отговор: Съветът ми - това, което казах за съобразяването. Трябва да започнеш да обучаваш коня на нов език, да го подготвяш за желанието за промяна.

Колата и конят са свързани. Конят и коларят са също свързани посредством юздите. Конят знае две думи - ляво и дясно. Понякога коларят не може да дава заповеди на коня, защото нашите юзди имат способността ту да надебеляват, ту да изтъняват. Те не са направени от кожа. Когато юздите ни изтъняват, коларят не може да контролира коня. Конят знае само езика на юздите. Колкото и да вика коларят „надясно моля!", конят не помръдва. Ако дръпне юздите, той разбира. Може би конят знае някой език, но не този, който коларят разбира. Може да е арабски.

Същата ситуация се получава и между коня и колата, при тегличите. Това изисква друго обяснение.

Ние имаме в себе си нещо като магнетизъм. Той се състои не само от една субстанция, а от няколко. Той е една важна част от нас. Образува се тогава, когато машината работи.

Когато говорим за храна, ние говорим само за една октава. Но там има три октави. Едната октава произвежда една субстанция, другите произвеждат различни субстанции. Тонът си е резултатът на първата октава. Когато машината работи механично, се произвежда субстанция №1. Когато работим подсъзнателно, се произвежда друг вид субстанция. Ако няма такава подсъзнателна работа, тази субстанция не се произвежда. Когато работим съзнателно, се произвежда трети вид субстанция.

Нека да разгледаме тези трите. Първата съответства на тегличите, втората на юздите, а третата на субстанцията, която дава възможност на коларя да чува пътника. Ти знаеш, че звукът не може да се разпространява във вакуум, трябва да има там някаква субстанция.

Трябва да разберем разликата между случайния пътник и господаря на колата. Господарят е Аз, ако имаме Аз. А ако нямаме, винаги има някой, който да седи в колата и да дава заповеди на коларя. Между пътника и коларя има една субстанция, която дава възможност на коларя да чува. Дали тези субстанции ги има, или не, зависи от много случайни неща. Субстанцията може да липсва. Ако тя се е акумулирала, пътникът може да дава заповеди на коларя, но коларят не може да заповядва на коня, и т. н. Понякога можеш, друг път не можеш - зависи от количеството на присъстващата субстанция. Утре можеш, днес не можеш. Тази субстанция е резултат от много неща.

Една от тези субстанции се образува, когато страдаме. Всеки път, когато не сме механично спокойни, ние страдаме. Има различни видове страдание. Например аз искам да ти кажа нещо, но чувствам, че е по-добре да не казвам нищо. Едната страна иска да говори, другата иска да запази мълчание. Борбата произвежда субстанция. Тази субстанция постепенно се събира на определено място.

"Картини от реалния свят"

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
на Thu Feb 08 2018 в 20:59, witness написа:

 Едната страна иска да говори, другата иска да запази мълчание. Борбата произвежда субстанция. Тази субстанция постепенно се събира на определено място.

"Картини от реалния свят"

Когато в „естествено” състояние, характерно за всички съществуващи, аз „виждам” къща, моето възприятие е самопроизволно – възприемам тази къща, а не собственото си възприятие. Обратно, при „трансценденталното” положение се възприема самото мое възприятие. Но това възприятие на възприятието радикално променя първоначалното състояние. Преживяното състояние, наивно в началото, губи самопроизволността си поради обстоятелството, че обект на новото размишление става онова, което отначало е било състояние, а не обект, както и че сред елементите на новото ми възприятие фигурира не само възприятието на къщата като такава, но и самото възприятие като преживян процес. Съществено важно при това изменение е, че съпровождащата визия, възникнала в мене в това двойствено състояние, или по-точно, в мисловно-рефлекторното възприятие на къщата, което е моят първоначален мотив, вместо да бъде отдалечена или объркана от намесата на „моето” второ възприятие, се оказва парадоксално усилена, по-ясна, по-натоварена с обективна реалност от преди. Намираме се пред необясним по пътя на чистия спекулативен анализ факт: фактът на преобразуването на вещта от съзнанието, на превръщането й, както ще кажем по-нататък, в „свръхвещ”, на прехода от състояние на изучаване към състояние на знание. Този факт е напълно неизвестен, макар да е най-поразителният от всички експерименти на реалната феноменология. Всички трудности, на които се натъква вулгарната феноменология и всички класически теории разглеждат двойката съзнание-познание (или по-точно, съзнание-наука) като способност самостоятелно да се изчерпи цялата съвкупност на преживяното, докато в действителност трябва да се разглежда триадата съзнание-познание-знание, която единствено може да доведе до онтологическо укрепване на феноменологията. И действително, нищо не е в състояние да направи очевидно това пробуждане, освен прекият и личен опит на самия феноменолог. Но никой не би могъл да твърди, че наистина е разбрал трансценденталната феноменология, ако не е осъществил успешно този опит и не е бил „озарен” по време на провеждането му. Дори и да е най-финият диалектик, най-проницателният логик, ако не е преживял това и не е видял отвъд вещта друга вещ, той може само да произнася речи по феноменология, а не да провежда истински феноменологична дейност. Да вземем един по-ясен пример. Ако не ме лъже паметта, винаги съм можел точно да разпознавам цветовете – син, червен, жълт. Окото ми ги виждаше, притежавах скрит опит. Естествено „окото” ми не ме разпитваше откъде имам този опит, пък и как ли би могло да задава въпроси? Неговата функция е да вижда, а не да вижда себе си в процеса на виждането, а мозъкът ми беше сам като в сън, не можеше да е око на окото, служеше за обикновено продължение на този орган. Аз говорех почти без да се замислям: ето красив червен цвят, ето приглушено зелено, ето и блестящо бяло. Веднъж преди няколко години се разхождах сред лозята около Леманското езеро, представляващи една от най-красивите гледки в света. Тя е толкова прекрасна и величествена, че моето „аз” се разкри и разтвори в нея – неочаквано се случи необикновено за мен събитие. Стотици пъти съм виждал охрата на стръмния склон, синевата на езерото, виолетовото сияние на Савойските планини и в далечината блестящите ледници на Гран-Комбен. Но за първи път осъзнах, че никога не съм ги съзерцавал. Живеех там от три месеца. През всичкото това време изпитвах неясно възхищение към пейзажа, но той не преминаваше през същността ми. Действително „аз”-ът на философа е по-силен от всички пейзажи. Усещането за красота преминава през „аз”-а, който укрепва от безкрайното разстояние, което го разделя от гледката. Но в този ден неочаквано осъзнах, че самият аз създавам този пейзаж, че той не представлява нищо без мен: „Аз те виждам, виждам себе си как те виждам и виждам себе си как те създавам.” Това е дълбоко вътрешен вик – викът на демиурга по време на сътворяването на света. Той е не само преустановяване на стария свят, но и проекция на „новия”Никога не бях съзирал подобни цветове. Те бяха стократно по-интензивни, по-богати на оттенъци, по-живи. Знаех, че съм придобил усещане за смисъла на цветовете, че ми е станало достъпно тяхното девствено възприятие, което до тогава никога не съм осъзнавал, гледайки картини. Знаех също, че благодарение на това завръщане към себе си на моето съзнание, чрез това възприятие на моето възприятие, съм проникнал в същността на преобразувания свят, който не е тайнствено свърталище, а истински свят, чиято „природа” ни е изгнала (и в оригинала думата е тази, очевидно е печатна грешка, но не става ясно какво се има предвид – бел. Н.). Този процес няма нищо общо с вниманието. Преобразуването е цялостно, а вниманието не е. Преобразуването притежава категорична достатъчност, вниманието –евентуална недостатъчност. Естествено, не може да се каже, че вниманието е празно. Напротив – то е жадно. Но жаждата не означава пълнота. Когато този ден се върнах в селото, хората, които срещах, бяха в по-голямата си част „внимателни” към работата си: но въпреки всичко те ми се сториха сомнамбули.

Раймон Абелио: Тетрадки от кръжеца за метафизически изследвания, 1954 г

Времето не прощава безкрайното умуване.Подготовката за дадено нещо,може да се окаже вид бягство,вървене по приферията,умело дистанциране чрез натрупване на метафизични построения,които колкото и прекрасни и дълбоки да са,се превръщат в патерици за осъзнаването.Нужен е кураж за юздите,да не се страхуваш да експериментираш,действително а не като турист,които гледа само отстрани и се наслаждава,разказва своите впечатления,вървейки по-добре утъпкани пътеки.

Да,нормално е да имаш нужната информация,да стъпиш върху определена основа,но в определен момент ще се наложи да си сам,да прокараш нови пътища,колкото и опасно да ти се струва,иначе не си струва усилията.Времето в даден момент може да ни покаже среден пръст,и така до никъде да не стигнем-самсара" както каза sound. Самият Гурджиев казва,че неговият начин за излизане от инертността на механичните психични процеси,е материал които всеки индивид трябва да използва според своята специфика и нагласа,това определено дава свобода,да не се затваряш в определени клишета,както е типично за повечето научни теории,които в своята си догматика,властват върху поколенията и не допускат нищо случайно.Да,това е нормално,но до кога?Всяко нещо може да се изроди в Авторитаризъм,и това е голяма опасност,защото затваря съзнанието,корумпира го с определени символи,модата се мени но всъщност всичко е една претоплена манджа!

Субстанцията която се натрупва според Гурджиев,е "вниманиие" възприемане на установените процеси,които работят като добре смазана машина,без оглед на щетите,задържането му е крайъгълен камък,еволюция,растеж. В такова възприемане,потокът информация е различен,фокусът е интензивен, чувствителноста се изостря,светът губи своята пъвоначалност,той вече е едно поле за изследване,но работата е там,че отговорността е по-голяма,предизвикатествата са големи,отворил си вратата.Тук човек може да се уплаши и да спре,това са етапи,тяхното осъзнаване е придобиване на тази свобода,която може да те изкара от средновековния ти статус.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
на 10.02.2018 г. в 11:24, sollaris написа:

Субстанцията която се натрупва според Гурджиев,е "вниманиие" възприемане на установените процеси,които работят като добре смазана машина,без оглед на щетите,задържането му е крайъгълен камък,еволюция,растеж.

Да, свързана е и се влияе от вниманието, макар да не е самото внимание. Вниманието е по-скоро психична функция, психичен инструмент за направляване на въпросните фини материи, или енергии. Но аз, след дълъг хаотичен размисъл разбрах, че определено не съм наясно какво точно е вниманието. Не нас с теб не ни е предмет определението в момента, ама аз запрях, както и да е, това е сложен въпрос. За всеки случай извадих от дебрите на темата цитат с определението на Гурджиев и го оставям да виси като съобщение на дъската)

на 8.08.2015 г. в 22:14, witness написа:

За определянето на това свойство в човека, което се нарича «внимание», древната наука, впрочем, е снабдена със следната словесна формулировка:

«СТЕПЕНТА НА СМЕСВАНЕ НА ТОВА, КОЕТО Е ЕДНАКВО В ИМПУЛСИТЕ НА НАБЛЮДЕНИЕ И КОНСТАТАЦИЯ В ПРОЦЕСИТЕ НА ЕДНА СЪВКУПНОСТ, С ТОВА, СТАВАЩО В ДРУГИ СЪВКУПНОСТИ.»

Гореспоменатата «градация на общото състояние» на човека се простира, както науката го формулира, от най-силната субективна интензивност на «само-усещане» до най-голямата установена степен на «загуба на себе си».

Тази съвкупност винаги става иницииращ фактор за осъществяването на съвместното функциониране на тези три отделни съвкупности, представляващи общата психика на човека, в който в дадения момент тази «градация на общото състояние» има свой център на тежест.

 

За вниманието в тази школа сякаш най-много е писано и говорено, много от упражненията са свързани с развиването му чрез волево разделяне на две и даже на три части. Горният текст, който явно не е от човек, свързан с школите на Гурджиев, описва усещанията и чувствата при първия сблъсък със "само-спомнянето" или двупосочното внимание. То може да се случи спонтанно и се случва, но волевото задържане на вниманието върху нещо според мен винаги съдържа някаква двупосочност, защото трябва да осъзнаваш обекта и намерението си, тоест себе си. Макар съдържанието на това "припомняне" или опомняне да е съвсем субективно - сякаш е цял куп асоциации, слети като сплав; и виж какво ми се струва важно

(а материалът около вниманието е толкова огромен, че ми е трудно да се справя с него, а и не съм сигурна ти какво искаш и от какво имаш нужда - в край на краищата ние разполагаме единствено с грамада текстове и свидетелства, и собствения си малък несигурен опит, колкото и да е завладяващ...)

важно е според мен с каква цел, с каква нагласа е стъпил човек в подобни опитности, освен пришпорването от неудовлетвореността и времето: какво искаш, нагласата да бъдеш или да имаш, да използвам тази чудесна фраза. Тя ми хрумна. Защото естествента ни нагласа е да имаме, а бъденето обикновено не го смятаме изобщо за проблем. А в нещо като тази така наречена Работа, ако искаш да имаш не можеш да бъдеш, и обратното. И не говоря само за осезаеми неща като материални придобивки.  

Впрочем ти правилно забелязваш, че имам слабост към философстване, а опитностите така или иначе понякога се случват и ти остават въпроси. Та може би трябва да те попитам - като виждаш с какъв материал разполагаме - с какво мога да бъда полезна? Мога да давам текстове по разни въпроси, но самата аз съм никой. Пък и личният опит често е напълно непредаваем. 

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
на 21.08.2015 г. в 21:50, sound написа:

По принцип, каквото казвам, го казвам без да ми пука особено и оставям другите да си чупят главата - но за някои неща, не мога да бъда чак толкова безотговорен, защото знам, че наистина ще вземе човека отсреща да си счупи главата. Гурджиев по случайност съм го чел преди Ошо и това беше преди доста - над 10 години - още тогава бях тръгнал да пробвам да се самонаблюдавам и усетих, че нещо не е както трябва, нещо не е наред, не знаех точно какво, но се спрях.

Ама разбира се, че не е наред, нали това е целта - да видиш бъркотията, точно че не е каквото си въобразяваш.. Не да ти стане гот. :D Това е черна работа. 

 


Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.