Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Два разказа (Внимание: силна доза песимизъм)


Препоръчан отговор


Следват два разказа, които съм писал преди време в много депресирано състояние. Наскоро се сетих за тях и реших да ги споделя тук. Искам да предупредя, че от тях струи силна доза песимизъм и мрачност, които са ми доста присъщи на моменти. Просто пренасяне на чувства на хартия. Съжалявам ако повлияят негативно на нечие настроение, защото е възможно. Дано се харесат на някого.

Приятно четене.

Ореолът на щастието

Разказът е писан фона на: Within Temptation – Our Farewell и Evanescence – Anywhere.

- Не, съжалявам. – бяха последните й думи. Тогава дойде онзи и за да влезе вътре го побутна. Тя повтори:

- Съжалявам.

Затвори вратата.

Той остана на прага безмълвен. Всичко се развиваше добре. Поне така мислеше. Нима всичко се обърка така изведнъж? Думите още кънтяха в съзнанието му.

Това беше единствената истинска любов в живота му. Машинално тръгна към малката ограда, която ограждаше къщата й. Физически беше там, но мисленo бе другаде. В съзнанието му се смесваха образите на настоящата ситуация и минали радостни мигове. Вървеше бавно. Нещо го подтикна да разтвори дланта си и да отвори капачето на кутийката. Пръстенът беше малък и красив. Златни нишки обвиваха диамантчето в центъра. Напомняха на роза. Далеч не беше това, което му се искаше, но повече и не можеше да си позволи. Пръстенът му напомняше за нея, нежен и изящен. Беше го избирал с много любов.

Излезе на тротоара и затвори малката вратичка на оградата. Имаше скъпа и черна кола спряна точно пред къщата. Сещаше се чия е. Вървеше и стискаше кутийката. Беше доста студено и ръмеше, но той не усещаше това. Беше изцяло погълнат от мисли. Нахлуваха в съзнанието му като лешояди. Мислите за щастливите мигове прекарани с нея изпъкваха за малко и пак потъваха в нестихващия хаос. Прибра кутийката в джоба си. Костваше му много труд и време за да събере пари за да купи този пръстен.

Думите й все още ехтяха някъде там. Не преставаха. Дъждът се засилваше. Той не усети. Други двойки минава прегърнати. Чудеше се какво не му достигаше за да е щастлив. Къде беше сбъркал? Той ли сбърка въобще? Дъждът се засилваше постепенно. Улиците бяха почти пусти вече. Той не спираше да върви. Болеше го. Болеше го отвътре. Неутешима болка. Само тя му беше останала. Родителите и роднините, за зла участ, вече ги нямаше. Приятелите му бяха далеч. Тя беше единствения остров насред океана от болка и мъка. Той я обичаше, тя него явно не. Болката го разяждаше отвътре. Допреди малко мисълта за нея го сгряваше. Сега също не усещаше студа само че по малко по-различен начин. Изведнъж съзнанието му се започваше да се поизбистря. Остана само болката, но тя не спираше. С всеки изминал миг се засилваше, колкото повече осъзнаваше какво бе станало. Трябваше да пресече. Явно обаче и шофьора на камиона също го бе видял късно. Клаксона го изкара от унеса и той погледна наляво, но вместо да се отдръпне, той застина на едно място. Асфалтът беше мокър и камиона не успя да спре. От сблъска той отхвръкна на известно разстояние. Кутийката изпадна от джоба му и се търколи. Удара със земята успя да върне още повече от съзнанието му. Болката в сърцето му леко отстъпи за да има място за физическата болка. Двете се смесваха в една непрестанна спирала. Кутийката спря да се търкаля. Беше стигнала почти до отвора на канализацията. Тялото му беше прекършено, но той беше още жив. Събраха се няколко души. Той гледаше към мрачното небе. Капките се сипеха върху лицето му и той премигваше със сетни сили. Водата се стичаше и се смесваше с кръвта. Неспособен на каквото и да било движение, той все още беше в съзнание. Там, в съзнанието му, обаче, отново беше настанал хаос. Всякакви мисли изплуваха и потъваха. Той не различаваше нищо конкретно. Бурното море от мисли изведнъж се успокои и образът й се появи. Ясен и ярък както никога досега. Последната му мисъл. Мислите за това, което се беше случило буквално преди минути, го напуснаха. Образът и бе чист както в момента, в който се срещнаха. Опита се да го задържи колкото се може повече. Опита се да се усмихне и затвори очи. Усещаше, че отново са заедно и няма да се разделят никога вече. Остана само физическата болка.

Постепенно образът избледняваше. В един миг образът, болката и всичко останало изчезнаха.

Някаква сила се погрижи поне смъртта му да не е тежка.

---

Дъждът не спираше да се сипе.

Течението от водата пое кутийката в канализацията.

***

Денят

Разказът е писан фона на: Within Temptation – Memories, Within Temptation – Somewhere и Evanescence – Anywhere.

Будилникът иззвъня. Беше време за ставане.

Той се обърна да я види, но не успя. Тя явно вече беше станала. Точно тогава го лъхна миризма на закуска и кафе. С усмивка той стана и отиде да си вземе бърз душ и да се избръсне. Беше в добро настроение Необичайно добро, а и времето навън беше слънчево и денят обещаваше да е чудесен. След освежителният сутрешен тоалет беше крайно време да спре да се размотава полу-гол и да се облече. Докато закопчаваше копчетата на шарената си риза, си мислеше за късмета, който бе извадил и колко бе щастлив. Оставаше да закуси и началото на деня му щеше да е почти идеално. Докато вървеше през коридора чуваше звука на телевизора. Джоан гледаше телевизия, както почти всяка сутрин. Той все се канеше веднъж да успее да се събуди преди нея и да я изненада той със закуска, но все не успяваше. Както вървеше, изведнъж спря и бутна вратата на стаята вляво. Цялата беше в много приятен син цвят. Точно като за момченце. Още я подреждаха, но нямаше съмнение, че ще е прекрасна за бъдещото им дете. Той постоя замислен и замечтан, загледан в една точка. Усмивка отново се разля по лицето му. Едно топло чувство го изпълни. Тук щеше да спи синът му след няколко месеца. Затвори вратата и се отправи отново към кухнята. Вървеше като в сън. Беше щастлив. Джоан беше с гръб към него седнала на стол с чашка сок в ръка. Тя обаче усети как той влезе и без да се обръща каза:

- Добро утро, скъпи.

- Добро, мила. – целуна я – Продължаваш да ставаш всяка сутрин за да ми правиш закуска. Не искам да се преуморяваш.

- Мили, има много време до тогава. Успокой се. – каза тя и го погледна.

Сякаш слънцето засвети още по-силно. Сякаш стаята стана изведнъж още по-хубава и светла. От погледа й, той отново се почувста безкрайно щастлив.

- Притеснявам се, съкровище. Обичам те, знаеш го, и искам всичко да е наред.

- Зная, скъпи, зная. – отговори и пак се усмихна. – И каква е програмата за днес?

- Обичайната, вземам Тара от тях и отиваме в студиото. Там ще повикам пред микрофона, после ще се отбием в бара за по едно и ще се върна при теб.

- Трябва да се съберем отново. Тара и Крейг са симпатични. Една вечеря у нас би била добра идея.

- Да, ще и спомена. Дано не са заети както миналия път. Закуската е чудесна. Надминала си себе си.

- Мили, казваш го всеки път.

- Зная, но какво да направя като е така.

Джоан се засмя и след кратка пауза каза:

- Стаята ще стане чудесна.

- Разбира се, нали ти я нареждаш. О, трябва да тръгвам иначе ще закъснея отново.

Той грабна ключовете целуна Джоан:

- До скоро, скъпа. И помисли за помощничката. Ще е добре да наемем такава скоро.

- Чао, мили. До довечера. – каза тя и се усмихна.

Тя знаеше колко е загрижен той за нея. Той вече беше в колата и потегли. Пътят му минаваше през целото предградие. Хора разхождаха кучетата си, деца вървяха към училище, хора излизаха да си вземат вестника. Обичайнят делничен ден. Унесен в мислите си неусетно стигна до дома на Тара. Тя го чакаше. Той спря и тя се качи.

- Добро утро. – изпревари го тя.

- Добро да е. – отвърна той.

Отново потегли.

- Как мислиш, кой ще спечели мача довечера?

- О, Тара, много добре знаеш, че не гледам футбол.

- Зная, просто Крейг ме занимава цяла сутрин с това. – засмя се тя. – Побързай да не закъснеем.

- Спокойно, няма. – отвърна той и се усмихна.

Тара видя усмивката му и се сети за Джоан.

- Как е Джоан?

- Добре е, но продължава да става сутрин да ми прави закуска, а като й кажа да не го прави, се смее и казва, че се притеснявам твърде много.

- Ами права е, наистина се тревожиш излишно. Всичко ще е наред.

- Толкова съм щастлив, че се страхувам нещо да не се обърка.

- Познато ми е. Крейг беше същия.

- Скоро не сме се събирали на вечеря. Заети ли сте с вие двамата другата седмица? Наш ред е да сме домакини.

Тара се засмя:

- Добре, щом настояваш.

- Естествено, че настоявам, предишните две събирания бяха у вас. Време е и ние да свършим нещо. – отвърна и на свой ред се усмихна.

- Изглеждаш наистина щастлив тази сутрин.

- Така е. Днес отново влязох в стаята на сина ми. Става чудесна.

- Още ли си убеден, че ще е момче? Ами ако е момиче? – каза с лека насмешка

- Сигурен съм, че ще е момче. Джоан също. Ако се окаже момиче... е, явно ще трябва да...

- ... я пребоядисате? – прекъсна го Тара.

- Не, ще продължим с децата докато имаме момче.

Тара се засмя весело и каза:

- Наистина си късметлия. Тя е чудесна. А и виждам, че работата ти харесва.

- Така е. Права си и за двете. Така като гледам и вие с Крейг също си пасвате.

- Да, така е. Явно и аз съм късметлийка.

Тя се загледа в една точка и двамата се умълчаха за кратко време. Кратката тишина беше нарушена от поредния смях на Тара.

- Какво е смешно пък сега? – попита той.

- Сетих се вчерашната ти импровизация с хълцукането. На режисьора му хареса. Пасва и на героя, който озвучаваш.

- Казах ти вече, не беше импровизация. Наистина хълцуках.

- Нарочно или не, пасва добре и Андрю е доволен.

- Радвам се.

- Аз също.

Неусетно улисани в разговор стигнаха до студиото. Останалите от екипа бяха там. След кратко обсъждане се уточниха героите си и епизодите предстоящи им да озвучат.

Влязоха и застанах пред микрофоните. Денят мина неусетно. Всички се забавляваха. Епизодите се получаваха страхотни. След като приключиха работата за деня актьорите се отбиха за по една бърза бира. Да отбележат чудесния ден.

Скоро след това той и Тара отново бяха на път. И двамата бяха весели. Денят им беше минал почти идеално. Тара каза:

- Утре са последните три епизода и започваме новия сериал.

- Зная. Вече имам идея за моя герой.

-И каква ако не е тайна? – усмихна се Тара.

- Не казвам, наистина е тайна. Ще трябва да дочакаш до утре.

Тара се засмя звънливо:

- Добре, господинчо, щом ще се правиш на интересен. – каза с насмешка Тара.

След обсъждане на миналите епизоди и някои случки наскоро стигнаха до предградията и дома на Тара. Той спря колата и преди Тара да е излязла й напомни:

- Не забравяй да говориш с Крейг за другата седмица.

- Няма, а ти поздрави Джоан от мен.

- Ще го направя, благодаря. До утре

- До утре.

Той потегли към къщи. През главата му минаваха най-различни мисли. От това колко е щастлив до име за сина си. Взе последния завой и видя къщата си. Вътре беше Джоан, анеглчето му. Спря колата в гаража и влезе вкъщи безкрайно щастлив.

- Джоан, къде си?

- Тук съм, мили, в стаята на бъдещия ни син.

Той отиде до там и открехна вратата. Джоан бе застанала замислена но усмихната. Той се приближи отзад и я прегърна.

- Здравей, съкровище. – каза тя.

- Здравей, ангелче. – отвърна той.

- Как мина денят ти? – попита тя.

- Чудесно, а твоят?

- Моят беше по-скоро мързелив.

- Време беше. – засмя се той.

- Хайде, вечерята е готова.

След вечерята и двамата щастливи се отправиха към леглото. Тя беше изморена заради бебето, а той явно заради прекомерната доза щастие. Явно го бе изтощила. Нищо, утре е нов ден. И двамата си легнаха и заспаха почти веднага. Той беше уморен, но истински щастлив.

През нощта той усети, че вали дъжд с гръмотевици, но го усети в съня си и продължи да спи спокойно.

Будилникът иззвъня. Беше време за ставане.

Той отвори за кратко очи и ги затвори, не му се ставаше. Отново ги отвори и разтърка. Почувства се за момент щастлив. Усмихна се за кратко, но усмивката му изчезна. От прозореца лъхаше хладина. Дъждът беше разхладил, а сега само ръмеше и беше мрачно. Той седна на леглото и прокара ръка през лицето си. Беше сънен. Трябваше да става обаче. Стана и се запъти към банята за сутрешния душ.

Студеният душ на реалността обаче вече го беше залял. Щастието му беше изчезнало. Трябваше да тръгва скоро. Макар денят му тъкмо да започваше, на него му се искаше вече да свършва за да си легне и да сънува отново за Джоан, за Тара, за мечтите си.

На моменти искаше да заспи и да сънува за това без да се събужда повече. Там той беше щастлив. Макар и само сън.

Само това му беше останало.

Душът изсъска и студената вода го обля...

Night_Raven

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Почувствах се така сякаш неволно съм влязъл някъде където не трябва. Дали заради подобни чувства никой друг не е писал?

Дано се харесат на някого.
- един вече има.
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Харесват се.Особено са подходящи за хора в депресия - таман ще видят,че има и по-лошо.

И в двата има вода.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

И двата са страхотни :)

А в първият все едно бях аз sad.gif

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Браво!!!! :whist:

И двата много ми харесаха.

Публикувай още. :wors:


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Подравления!За моето настроение са даже оптимистични. sad.gif

"Сега също не усещаше студа, само че по малко по-различен начин"-харесва ми, определено навява спомени :hush:

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Публикувай още. :clap:

Трудна работа - нямам други. :hush:

Това бяха единични изливания на много мъка върху хартия и след време пренасянето им във Word.

Радвам се, че са се харесали.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
....нямам други. :rolleyes:

Това бяха единични изливания на много мъка върху хартия и след време пренасянето им във Word.

Пожелавам ти всичко хубаво и дори и без да изпитваш мъка да продължиш да пишеш!!! Определено ти се отдава. Успех!!!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Поздравления и от мен. Имам редица забележки и бих въвел ред дребни редакции. Волно или не си постигнал на чисто текстово и семантично ниво настроението. Браво най-вече за това. :rolleyes: Поздрави.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

И двата разказа са мн интересни и заинтригуващи. cool.gif На мен лично мн ми допадат,защото като ги четях си представях че героят съм аз :) . Наистина мн са готини и двата разказа!!!! :rolleyes:

Жалко sad.gif че не си писал ощее!!!!!!!!

И аз малко да те похваля:Определено имаш талант да пишеш!!! :):nono::nono:

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Обожавам кратките разкази и ги прочетох на един дъх.

Според мен са доста завладяващи. Личи си депресантският момент :)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Браво! Адмирирам!

А с втория разказ почти се идентифицирам сам себе си. Продължавай така!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • 10 месеца по-късно...
Следват два разказа, които съм писал преди време в много депресирано състояние. Наскоро се сетих за тях и реших да ги споделя тук. Искам да предупредя, че от тях струи силна доза песимизъм и мрачност, които са ми доста присъщи на моменти. Просто пренасяне на чувства на хартия. Съжалявам ако повлияят негативно на нечие настроение, защото е възможно. Дано се харесат на някого.

Приятно четене.

Ореолът на щастието

Разказът е писан фона на: Within Temptation – Our Farewell и Evanescence – Anywhere.

- Не, съжалявам. – бяха последните й думи. Тогава дойде онзи и за да влезе вътре го побутна. Тя повтори:

- Съжалявам.

Затвори вратата.

Той остана на прага безмълвен. Всичко се развиваше добре. Поне така мислеше. Нима всичко се обърка така изведнъж? Думите още кънтяха в съзнанието му.

Това беше единствената истинска любов в живота му. Машинално тръгна към малката ограда, която ограждаше къщата й. Физически беше там, но мисленo бе другаде. В съзнанието му се смесваха образите на настоящата ситуация и минали радостни мигове. Вървеше бавно. Нещо го подтикна да разтвори дланта си и да отвори капачето на кутийката. Пръстенът беше малък и красив. Златни нишки обвиваха диамантчето в центъра. Напомняха на роза. Далеч не беше това, което му се искаше, но повече и не можеше да си позволи. Пръстенът му напомняше за нея, нежен и изящен. Беше го избирал с много любов.

Излезе на тротоара и затвори малката вратичка на оградата. Имаше скъпа и черна кола спряна точно пред къщата. Сещаше се чия е. Вървеше и стискаше кутийката. Беше доста студено и ръмеше, но той не усещаше това. Беше изцяло погълнат от мисли. Нахлуваха в съзнанието му като лешояди. Мислите за щастливите мигове прекарани с нея изпъкваха за малко и пак потъваха в нестихващия хаос. Прибра кутийката в джоба си. Костваше му много труд и време за да събере пари за да купи този пръстен.

Думите й все още ехтяха някъде там. Не преставаха. Дъждът се засилваше. Той не усети. Други двойки минава прегърнати. Чудеше се какво не му достигаше за да е щастлив. Къде беше сбъркал? Той ли сбърка въобще? Дъждът се засилваше постепенно. Улиците бяха почти пусти вече. Той не спираше да върви. Болеше го. Болеше го отвътре. Неутешима болка. Само тя му беше останала. Родителите и роднините, за зла участ, вече ги нямаше. Приятелите му бяха далеч. Тя беше единствения остров насред океана от болка и мъка. Той я обичаше, тя него явно не. Болката го разяждаше отвътре. Допреди малко мисълта за нея го сгряваше. Сега също не усещаше студа само че по малко по-различен начин. Изведнъж съзнанието му се започваше да се поизбистря. Остана само болката, но тя не спираше. С всеки изминал миг се засилваше, колкото повече осъзнаваше какво бе станало. Трябваше да пресече. Явно обаче и шофьора на камиона също го бе видял късно. Клаксона го изкара от унеса и той погледна наляво, но вместо да се отдръпне, той застина на едно място. Асфалтът беше мокър и камиона не успя да спре. От сблъска той отхвръкна на известно разстояние. Кутийката изпадна от джоба му и се търколи. Удара със земята успя да върне още повече от съзнанието му. Болката в сърцето му леко отстъпи за да има място за физическата болка. Двете се смесваха в една непрестанна спирала. Кутийката спря да се търкаля. Беше стигнала почти до отвора на канализацията. Тялото му беше прекършено, но той беше още жив. Събраха се няколко души. Той гледаше към мрачното небе. Капките се сипеха върху лицето му и той премигваше със сетни сили. Водата се стичаше и се смесваше с кръвта. Неспособен на каквото и да било движение, той все още беше в съзнание. Там, в съзнанието му, обаче, отново беше настанал хаос. Всякакви мисли изплуваха и потъваха. Той не различаваше нищо конкретно. Бурното море от мисли изведнъж се успокои и образът й се появи. Ясен и ярък както никога досега. Последната му мисъл. Мислите за това, което се беше случило буквално преди минути, го напуснаха. Образът и бе чист както в момента, в който се срещнаха. Опита се да го задържи колкото се може повече. Опита се да се усмихне и затвори очи. Усещаше, че отново са заедно и няма да се разделят никога вече. Остана само физическата болка.

Постепенно образът избледняваше. В един миг образът, болката и всичко останало изчезнаха.

Някаква сила се погрижи поне смъртта му да не е тежка.

---

Дъждът не спираше да се сипе.

Течението от водата пое кутийката в канализацията.

***

Денят

Разказът е писан фона на: Within Temptation – Memories, Within Temptation – Somewhere и Evanescence – Anywhere.

Будилникът иззвъня. Беше време за ставане.

Той се обърна да я види, но не успя. Тя явно вече беше станала. Точно тогава го лъхна миризма на закуска и кафе. С усмивка той стана и отиде да си вземе бърз душ и да се избръсне. Беше в добро настроение Необичайно добро, а и времето навън беше слънчево и денят обещаваше да е чудесен. След освежителният сутрешен тоалет беше крайно време да спре да се размотава полу-гол и да се облече. Докато закопчаваше копчетата на шарената си риза, си мислеше за късмета, който бе извадил и колко бе щастлив. Оставаше да закуси и началото на деня му щеше да е почти идеално. Докато вървеше през коридора чуваше звука на телевизора. Джоан гледаше телевизия, както почти всяка сутрин. Той все се канеше веднъж да успее да се събуди преди нея и да я изненада той със закуска, но все не успяваше. Както вървеше, изведнъж спря и бутна вратата на стаята вляво. Цялата беше в много приятен син цвят. Точно като за момченце. Още я подреждаха, но нямаше съмнение, че ще е прекрасна за бъдещото им дете. Той постоя замислен и замечтан, загледан в една точка. Усмивка отново се разля по лицето му. Едно топло чувство го изпълни. Тук щеше да спи синът му след няколко месеца. Затвори вратата и се отправи отново към кухнята. Вървеше като в сън. Беше щастлив. Джоан беше с гръб към него седнала на стол с чашка сок в ръка. Тя обаче усети как той влезе и без да се обръща каза:

- Добро утро, скъпи.

- Добро, мила. – целуна я – Продължаваш да ставаш всяка сутрин за да ми правиш закуска. Не искам да се преуморяваш.

- Мили, има много време до тогава. Успокой се. – каза тя и го погледна.

Сякаш слънцето засвети още по-силно. Сякаш стаята стана изведнъж още по-хубава и светла. От погледа й, той отново се почувста безкрайно щастлив.

- Притеснявам се, съкровище. Обичам те, знаеш го, и искам всичко да е наред.

- Зная, скъпи, зная. – отговори и пак се усмихна. – И каква е програмата за днес?

- Обичайната, вземам Тара от тях и отиваме в студиото. Там ще повикам пред микрофона, после ще се отбием в бара за по едно и ще се върна при теб.

- Трябва да се съберем отново. Тара и Крейг са симпатични. Една вечеря у нас би била добра идея.

- Да, ще и спомена. Дано не са заети както миналия път. Закуската е чудесна. Надминала си себе си.

- Мили, казваш го всеки път.

- Зная, но какво да направя като е така.

Джоан се засмя и след кратка пауза каза:

- Стаята ще стане чудесна.

- Разбира се, нали ти я нареждаш. О, трябва да тръгвам иначе ще закъснея отново.

Той грабна ключовете целуна Джоан:

- До скоро, скъпа. И помисли за помощничката. Ще е добре да наемем такава скоро.

- Чао, мили. До довечера. – каза тя и се усмихна.

Тя знаеше колко е загрижен той за нея. Той вече беше в колата и потегли. Пътят му минаваше през целото предградие. Хора разхождаха кучетата си, деца вървяха към училище, хора излизаха да си вземат вестника. Обичайнят делничен ден. Унесен в мислите си неусетно стигна до дома на Тара. Тя го чакаше. Той спря и тя се качи.

- Добро утро. – изпревари го тя.

- Добро да е. – отвърна той.

Отново потегли.

- Как мислиш, кой ще спечели мача довечера?

- О, Тара, много добре знаеш, че не гледам футбол.

- Зная, просто Крейг ме занимава цяла сутрин с това. – засмя се тя. – Побързай да не закъснеем.

- Спокойно, няма. – отвърна той и се усмихна.

Тара видя усмивката му и се сети за Джоан.

- Как е Джоан?

- Добре е, но продължава да става сутрин да ми прави закуска, а като й кажа да не го прави, се смее и казва, че се притеснявам твърде много.

- Ами права е, наистина се тревожиш излишно. Всичко ще е наред.

- Толкова съм щастлив, че се страхувам нещо да не се обърка.

- Познато ми е. Крейг беше същия.

- Скоро не сме се събирали на вечеря. Заети ли сте с вие двамата другата седмица? Наш ред е да сме домакини.

Тара се засмя:

- Добре, щом настояваш.

- Естествено, че настоявам, предишните две събирания бяха у вас. Време е и ние да свършим нещо. – отвърна и на свой ред се усмихна.

- Изглеждаш наистина щастлив тази сутрин.

- Така е. Днес отново влязох в стаята на сина ми. Става чудесна.

- Още ли си убеден, че ще е момче? Ами ако е момиче? – каза с лека насмешка

- Сигурен съм, че ще е момче. Джоан също. Ако се окаже момиче... е, явно ще трябва да...

- ... я пребоядисате? – прекъсна го Тара.

- Не, ще продължим с децата докато имаме момче.

Тара се засмя весело и каза:

- Наистина си късметлия. Тя е чудесна. А и виждам, че работата ти харесва.

- Така е. Права си и за двете. Така като гледам и вие с Крейг също си пасвате.

- Да, така е. Явно и аз съм късметлийка.

Тя се загледа в една точка и двамата се умълчаха за кратко време. Кратката тишина беше нарушена от поредния смях на Тара.

- Какво е смешно пък сега? – попита той.

- Сетих се вчерашната ти импровизация с хълцукането. На режисьора му хареса. Пасва и на героя, който озвучаваш.

- Казах ти вече, не беше импровизация. Наистина хълцуках.

- Нарочно или не, пасва добре и Андрю е доволен.

- Радвам се.

- Аз също.

Неусетно улисани в разговор стигнаха до студиото. Останалите от екипа бяха там. След кратко обсъждане се уточниха героите си и епизодите предстоящи им да озвучат.

Влязоха и застанах пред микрофоните. Денят мина неусетно. Всички се забавляваха. Епизодите се получаваха страхотни. След като приключиха работата за деня актьорите се отбиха за по една бърза бира. Да отбележат чудесния ден.

Скоро след това той и Тара отново бяха на път. И двамата бяха весели. Денят им беше минал почти идеално. Тара каза:

- Утре са последните три епизода и започваме новия сериал.

- Зная. Вече имам идея за моя герой.

-И каква ако не е тайна? – усмихна се Тара.

- Не казвам, наистина е тайна. Ще трябва да дочакаш до утре.

Тара се засмя звънливо:

- Добре, господинчо, щом ще се правиш на интересен. – каза с насмешка Тара.

След обсъждане на миналите епизоди и някои случки наскоро стигнаха до предградията и дома на Тара. Той спря колата и преди Тара да е излязла й напомни:

- Не забравяй да говориш с Крейг за другата седмица.

- Няма, а ти поздрави Джоан от мен.

- Ще го направя, благодаря. До утре

- До утре.

Той потегли към къщи. През главата му минаваха най-различни мисли. От това колко е щастлив до име за сина си. Взе последния завой и видя къщата си. Вътре беше Джоан, анеглчето му. Спря колата в гаража и влезе вкъщи безкрайно щастлив.

- Джоан, къде си?

- Тук съм, мили, в стаята на бъдещия ни син.

Той отиде до там и открехна вратата. Джоан бе застанала замислена но усмихната. Той се приближи отзад и я прегърна.

- Здравей, съкровище. – каза тя.

- Здравей, ангелче. – отвърна той.

- Как мина денят ти? – попита тя.

- Чудесно, а твоят?

- Моят беше по-скоро мързелив.

- Време беше. – засмя се той.

- Хайде, вечерята е готова.

След вечерята и двамата щастливи се отправиха към леглото. Тя беше изморена заради бебето, а той явно заради прекомерната доза щастие. Явно го бе изтощила. Нищо, утре е нов ден. И двамата си легнаха и заспаха почти веднага. Той беше уморен, но истински щастлив.

През нощта той усети, че вали дъжд с гръмотевици, но го усети в съня си и продължи да спи спокойно.

Будилникът иззвъня. Беше време за ставане.

Той отвори за кратко очи и ги затвори, не му се ставаше. Отново ги отвори и разтърка. Почувства се за момент щастлив. Усмихна се за кратко, но усмивката му изчезна. От прозореца лъхаше хладина. Дъждът беше разхладил, а сега само ръмеше и беше мрачно. Той седна на леглото и прокара ръка през лицето си. Беше сънен. Трябваше да става обаче. Стана и се запъти към банята за сутрешния душ.

Студеният душ на реалността обаче вече го беше залял. Щастието му беше изчезнало. Трябваше да тръгва скоро. Макар денят му тъкмо да започваше, на него му се искаше вече да свършва за да си легне и да сънува отново за Джоан, за Тара, за мечтите си.

На моменти искаше да заспи и да сънува за това без да се събужда повече. Там той беше щастлив. Макар и само сън.

Само това му беше останало.

Душът изсъска и студената вода го обля...

Night_Raven

вторият разказ напомня на онзи филм, в който една живее в 2 свята - насън и наяве... и дотолкова се е вживяла в тия светове, та не зне кой е реалния и кой нереалния... в единия има дете, съпруг, в втория май само съпруг... както и да е :yanim:

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване