Премини към съдържанието

    Препоръчан отговор


    Ултра

     

    Когато публиката започна да влиза в залата, завесата все още беше спусната. Тя беше равномерно накъдрена и направена от черна коприна. Прожектори с приглушена синя светлина я осветяваха. При вида и́ лицата на хората ставаха сериозни и тържествени.

    Когато нямаше повече движещи се хора сред публиката, завесата с леко прошумоляване с издигна нагоре и синята светлина изложи пред събралите се уютна стая, чиято срещуположна на зрителите стена беше екран. След това прожекторите рязко изгаснаха, като оставиха непривикналите очи да се взират в нищото.

    Когато се включи, екранът изобрази планетата Земя. Отначало изглеждаше точно такава, каквато я знаеха всички, но когато започна да се приближава и трябваше да се очертаят детайлите, такива нямаше. Цялото кълбо беше синьо. В залата прозвуча гръмотевица, при което два мощни бели прожектори блеснаха бързо и ретиноизгарящо. Единият беше насочен именно към публиката, а другият освети сцената. В секундите светлина на нея се видя как лаптопът, поставен на бюрото, което беше част от уютната стая, падна на земята и с нереална чупливост се пръсна на парчета, чийто започващ полет във всички посоки секна поради настъпилия мрак.

    Когато екранът отново се включи, кълбото на него все още бе изцяло покрито с вода. Изведнъж в нея се появиха черни дупки, от които започна да изригва лава и да превръща водното кълбо в огнено, а по-късно и каменно.

    Когато след половин час някои хора започнаха да напускат залата, разказът за еволюцията на планетата и на живота на нея продължаваше. В този разказ обаче човекът въобще не присъстваше и не се и загатваше за него. Във видеата, които се пускаха нямаше къщи, нямаше пътища, нямаше реч. Музиката, която озвучаваше залата, беше просто музика – текст нямаше. Уютната стая, която беше подредена на сцената пред екрана, все повече се разпадаше. Вещите от рафтовете падаха, мебелите постепенно рухваха.

    Когато антрактът мина, в залата бяха останали само 10-15 човека. Представлението продължи с ярост. Електронна музика дънеше от колоните, разпилените по сцената вещи, някои от които бяха потрошени, и дървени плоскоски от бивши мебели започнаха да се търкалят по пода вследстие на мощни струи вятър от различни посоки и подръпване на почти невидими корди. Екранът за секунди се включваше и изключваше в такт с озвучаването, като при всяко включване изникваха образи на унищожение – змия поглъщаше друга змия, дървета и маргаритки загиваха от огън, прах и пепел се смесваха с почвата и я правеха черна и суха.

    Когато електронните тонове стигнаха до финалния си апогей, а малкото останали зрители неусетно бяха впили пръсти в меките си седалки или крака, всички прожектори се обърнаха по посока на местата и светнаха с най-високата си яркост. На белия екран трудно успяваше да се прочете надписът „Край“.

     

    Мартин продължаваше да седи на мястото си. Очите му шареха между лъскавата черна плоскост срещу него и разрушената стая. През мозъкът му преминаваха толкова много мисли и запечатани гледки за кратко време, че той го чувстваше като блокирал.

    След още 1-2 минути неподвижен размисъл, Мартин стана и като си облече якето, се приближи до една от разпоредителките в залата.
    - Извинете, мога ли да говоря с режисьора?
    - Да, разбира се, последвайте ме.

    Влязоха през врата отляво на сцената и продължиха по тесен коридор към вътрешността и́.

    Мартин забеляза, че режисьорът имаше висока стройна фигура, облечена в черен лъскав панталон и тъмночервено сако. На главата си имаше един от онези каскети от плат, които обикновено носят режисьорите и които обикновено само на тях отиват. Тъй като мъжът забеляза всичко това, докато го гледаше в гръб, то когато режисьорът се обърна с лице към него при думите, които му отправи разпоредителката, най-голямо впечатление му направиха светлите му сини очи, които изглеждаха като прозрачни езера заради спокойствието, което излъчваха. Спокойствие, напълно противоречащо си с творбата, която бе създадена.
    - Здравейте! Искам да ви стисна ръката! - започна Мартин. - Знам, че едва ли ще бъде повторен този спектакъл и затова много се радвам, че го изгледах.
    - О, така ли? Може ли да ми кажете кое толкова много ви хареса, господине? - режисьорът гледаше с недоверие.
    - Замисълът! Според мен е гениален! Хареса ми идеята, че без човекът целият свят би се разпаднал, животът дори би изчезнал. Много хора напуснаха залата още преди антракта, още повече го направиха докато той траеше. Е, според мен те не са могли да схванат една много съществена част от смисъла на цялото нещо – а именно, че без човека нещата просто са лишени от смисъл. Ние придаваме емоционална наситеност на събитията, ние придаваме значение на символите. Без нас светът би бил такъв, какъвто го показахте – непрестанно променящ се, но разпадащ се поради липсата на устои и ценности. Още веднъж – браво!

    Режисьорът гледаше замислено в пода и кимаше. След малко вдигна глава, ухили се и каза:
    - Е, радвам се, че ви е допаднало това, което видяхте. Аз лично просто доказвах на един колега, че и за такъв боклук, както той го оцени, ще се намери поне един, който да го обикне.

    • Харесва ми 2

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.