Премини към съдържанието
Последвайте Kaldata.com в Google Новини за да научавате първи най-интересните новини! ×
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Миниатюри


Гост

Препоръчан отговор

Вероятно ще се забавя…

Хищникът винаги предусеща жертвата, която е предопределена да умре. И когато скочи от възбуда, студено огъната стрела разкъсва живота с целувката на гладните си устни... 

Правило в живота ми стана голямата бдителност. Приемах казаното от другите със съмнение. Не позволявах на никой да „влезе” в душата ми. Така се спасявах от фалшивите ласкателства. Има много хора, за които лицемерието е нещо като радост. Като малка стаичка за ценни предмети събирани от любопитсво или изгубени по невнимание от друг. Аз не исках да оставям трофеи.  И все пак изпитвах нужда да общувам с много хора. Такива, които не познавам. Имах чудесната възможност за това. Живеех в голям пренаселен град. Където можеш да запазиш анонимността си.

Навън ръмеше. Не беше дъжд,  нито сняг. Падаха някакви дребни зрънца, подобни на захар. Залепваха по косата ми , задържаха се по дрехите ми. Гледах през влажната мъгла и си мислех за предстоящата среща. Бях  на деветнадесет и отивах на вечеря с един клиент. Полудете полужена. Опитваща се да изглежда по-голяма от връстниците си. С поведение, което казваше – внимавай с мен – хапя! Обичах да ме мразят. Един убийствен начин да докажеш победата над слабото в себе си.. Винаги е по-лесно да удариш, отколкото да посрещнеш удара.

Мъжът беше на около тридесет и пет. Мускулест и висок. Когато му се усмихнах ме повикаха да обслужа друг клиент.

Може би и през ум не ми беше минало, че ще ме изчака да се освободя, за да ме заговори. В крайна сметка стана много набързо. Той просто ме попита дали съм свободна тази вечер. Фиксирах го. Косата му беше рижокестенява. Имаше интересно лице. Очи с цвят на коняк. Като общо – привлекателен. От една страна вече ми беше ясно, че ще приема поканата му, от друга ме смущаваше факта,  че е клиент на студиото в което работя. Обикновено излизах с напълно непознати. Които нищо не знаеха за мен. Така, когато се разделяхме не оставях следи. Ето го – чакаше ме пред онзи ресторант, който така и не бях посещавала още. Знаех само,  че е скъп. Естествено, с колегите си едва ли можехме да си позволим вечеря в такова заведение.

Той ме видя. Подаде ми ръка и ми каза , че съм много красива. Усмихваше се.  Какво си въобразяваше. Че ще изръси няколко комплимента и малката "ще се подхлъзне" на полираната му повърхност.

Заехме места на масата, която беше запазил. Всичко беше като по учебник. Ястията, питиетата, обслужването, изисканата атмосфера. Ала на мен ми доскучаваше.  Наистина имаше чувство за хумор. Държеше се по някакъв изтънчен начин с проява на сърдечност. Видът му носеше огромно клеймо за чиста проба злато! А аз стоях отстрани и го гледах. Нямаше как да не се съобразя с категоричността на неговия аристократизъм. Но усещах как това ме затормозява.

Открих, че желая да се отдалеча - възможно по-бързо. Загледах се в него, сякаш през мъгла и долавях колко сме различни. Навярно когато сме се срещнали е било чиста случайност. Той сякаш е вървял по селски път, защото луксозната му кола се е повредила. Нещо е привлякло погледа му. Оказало се е, че вижда скромно диво цвете, което никога не би забелязал в друга ситуация. Колко ли пъти е купувал разкошни букети, пристегнати с копринени панделки и подкрепени с послание за любов. Разбрах, че това не е моето място, че той не е човек, който ще усети безкрайността в едно незначително, едва забележимо растение, така нескрито и непресторено в своята обикновеност.

Видях отработеният му до брилянтно изпълнение жест, когато плащаше сметката.

Беше стигнал далече. Беше изпреварил хиляди като мен, може би милиони. По принцип какво е дяволът? Ангел, изпреварил всички други в развитието си дотолкова, че се е откъснал от своята Божествена същност, забравил е за нея.

Без да го погледна повече, промълвих нещо за благодарност и се втурнах към изхода. Навън продължаваше да вали, вече истински сняг. Бях забравила палтото си в ресторанта. Тичах с най-стремителния си бяг. Докато стигна улицата, на която един прозорец грееше с жълта като слънцето светлина.

Знаех, че там си ти, моят приятел от колежа. Седиш и пишеш. За човешкото, за чувствата, за любовта. За стръкчето дива трева,  в което има нещо от тишаната на вселената.

Мълчиш. Навярно се питаш къде съм и тази вечер. Реших да не те безпокоя. Няма да се кача при теб. Изпреварващото развитие крие много неизвестни. Не искам да ме запомниш повърхностна. Ще се опитам да се подготвя за теб. ВЕРОЯТНО ЩЕ СЕ ЗАБАВЯ. Но пък абстрактното мислене е необходимо, за да можеш да развиеш поглед към бъдещето. Просто гледаш в това, което не виждаш и си го представяш.

 

***

Знаеше как да „завърта” главите на мъжете. Много я биваше. Имаше чар, не беше красива, но пък адски сексапилна. Използваше това и ги подчиняваше. Правеше всякакви номера. Не й пукаше от нищо. Че щели да говорят каква била. Много важно. Един път се живее. Ако я разбираха - добре, ако не - кой от къде е. Всяка вечер беше с различни. Не. Не съвсем различни. Но си имаше пет шест и ги въртеше през седмицата. Просто не обичаше всяка вечер да си прилича с другата. Харесваше и да я чакат на опашка. Искаше да вижда, че е желана. Всъщност те знаеха, че я делят помежду си. Нямаха нищо против. Стига да идва и техният ред.

Ресторанти, барове, хотели, скъпи парфюми, подаръци, всичко което си поискаше – получаваше двойно. Всичко. Апартамент, малка селска къща. Разходка до Карибите, последен модел на Тойота. Грееше като слънце и огряваше тези, които можеха да си позволят очила от по хиляда и нагоре евро. Какво пък, мъжът й се развяваше в Канада. Вече пета година. Е, изпращаше пари, но пък тя обичаше от всичко най-много – да харчи. За седмица приключваше с неговата лепта. Приятелите - те бяха силата й. Добре де - любовниците. Не, не беше курва. Просто така се забавляваше. Даже не й беше толкова до подаръците. Искаше да усеща, че има власт над мъжете. И те го признаваха. Не тя беше играчката – а те. Спала била с различни - голяма работа. Дали с един или с още пет- все тая. Нали го правеше винаги с желание, нали винаги беше желана. Какво правят тези жени, които са верни на един единствен мъж - това я караше да изпитва досада. Обичаше да й е шарено. Звънтяха стъпките й. Смехът й. Беше най-чаровната жена в квартала.

Така животът беше по-поносим, виното по-парливо, въздухът по-светъл.

Така можеше да забрави, само така. Друг начин не познаваше. Така можеше да си отмъсти на мъжете, затова, че навремето я бяха изнасили най-добрите й приятеили от училище. Бяха четирима. Взеха си я като подарък за абитуриентската вечер. В локва от разпилени слънчеви мечти. В края на улица от доверие.

Между ребрата на спомените всяка нощ убиваше по един от тях. Ускоряваше крачките си и се втурваше към следващия. В устата й горчеше. Рухваше в мрака на невъзможността да бъде майка. Сега е жива – все още. Нощта е близо. Каква тишина. Любовта е красива смърт.

Дакота, март 2007

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

Увлекателно е. Гледна точка от живота, без декларативност. Поздравления.

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

***

Седеше на ръба, там горе на покрива. Седеше и гледаше към небето. С очакването да се случи нещо необикновено. Като че ли очакваше знак, сякаш със силата на въображението си може да предизвика някаква промяна. Например, да мине самолет - ей така, на мига или да преплува облак. Пушеше цигара  след цигара. Отпиваше от третата (за последния час) бира. Надигна се бавно и тръгна към клетката с гълъбите. Имаше четири двойки и един самотник. Мъжки - Day - като ден. Беше го нарекъл така, защото обичаше дните. Мразеше нощите. В тях се чувстваше самотен. Гълъбът беше със синкава окраска на оперението и отенъци на лилаворозово около шията. Мъжът отвори вратичката и съвсем лекичко пое птицата в ръцете си. Погледна очите й. Те не трепваха. Бяха застинали в очакване да се случи нещо необичайно.

Погали главицата му. Потърка го с челото си и го пусна. Птицата излетя към прозрачната витрина на небето. Там постепенно се превръщаше  в синкаво розова точица, рисуваща неочаквания смях на свободата.

 

Не го познавах

Забелязах погледа му. Стоях на бара и си пиех водката. Сама и мълчалива. Слушах джаз.
Тръгна с бавни стъпки към мен. Усмихваше се. Кимнах му да седне. Не, че ми беше скучно. Направих го несъзнателно. Все едно го чаках отдавна.  Протегна ръка и погали косата ми. 
„Знаеш ли, че имаш красива коса. Един мъж може да се влюби в жена само заради косата й.”
Знаех. Чувала го бях и от други. Не се съмнявах, че се опитва да ме сваля. А аз се оставях. Какво от това , че бях дошла с намерение да бъда сама. Нали само преди час се зарекох да не погледна мъж още поне година. Но този беше нов. Не го познавах. Искаше ми се да ме ухажва. Исках да му разказвам измислици. Той ми беше необходим, за да си представя, че съм друга. Нещо като сън наяве.
Че съм една жена, тръгнала да  си търси развлечения. (Човек прави всичко възможно , за да изгуби собствения си облик).
 Телефонът ми извъня. „”Къде си, по дяволите?!” Мълчах. Изпих на екс водката . ”Идвам”... 
”Но, какво става? ”- питаше непознатия. Нищо не му казах. Не го познавах. Излязох  и тръгнах към колата. Едната гума беше спаднала. Глупаво. За миг се поколебах. 
После се върнах в бара. Седнах на същия стол, до него и си поръчах ново питие. Той ме прегърна. ”Стой така”, целуваше косата ми. Оставих се да ме гали. Докато си говорехме, пиехме, докосвахме,  се сближавахме с всяка измината минута.

Но независимо, че си мислихме, че започваме да узнаваме много неща за себе си, истината е, че не знаем  нищо….нищо не знаем.Така стоят нещата. 
Нощта е блуждаене в покоя на ласките.  И след като отмине, всичко ще забравим. Освен един миг, в който ще поискаме отново да  „сглобим” олющената люлка на спомена, където аз ще съм онова момиче, което ти спаси от всичко останало…поне за няколко часа.

Самотни сме –обитатели със тихи стъпки върху разпилените кътчета на желанията. В света винаги има място за още един разговор с непознат. Винаги има музика за още един танц. И се чувствам свободна, щом мога да спазвам ритъма на сърцето си. А когато стигна зеленото поле на утрото, ще потъна в безмълвната усмивка на деня.

Дакота, февруари 2007

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

Перпендикулярно на мечтите

В потока на мислите ми гравитира тежестта на значението „вярвам в теб” - между празнотата и няколкото думи, на които нямам отговор – като тласък в неподвижното ограничение на живота и нещата вътре в него. Гордостта насърчава усещането за притежание - като съюзник с тайните, издигащи убежище срещу несигурността в лекомислената воля на сетивата.
Мълчанието е способно да разкъса общия ни път и да отнесе пламъците на бездомното вярване, захвърляйки го на отдалечени острови. Опитите за възродяване на чувствата приемат танца на самотната музика, защото няма как да върнат небрежното усещане за близост. 

И любовта се разпилява между фантазиите на желанията и безсънието на душата. 

Емоциите на всичките ми нощи се разбиват в сенките на разочарованията. А разрезите от изживяването инкрустират заключението, че има лоша любов - перпендикулярна на мечтите...

С истината, извлечена от грешките, не се стига до щастието.

Изминалата година ме остави с разрушени илюзии и болката от прозрението, че в потока на чувствата всички сме корабокрушенци. И ме потопи в яростния порой на дребнава, ненужна тъга, където се оказвам единственото действащо лице...
И ми е невъзможно да вярвам в искреността и красотата на човешките чувства.  И нямам желание да те видя, въпреки артистичния дух на своята същност. Сега приключвам с подреждането на куфара (и с останалите възможности) преди заминаването - без да мисля за това, което ме заобикаля. 

Може би времето ще ми отговори защо най-интимната част от сърцето заспива в обятията на уличното безразличие.

Дакота, февруари 2008

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

Цигански дъжд

Излишно е да казвам, че и двамата бяхме семейни. Толкова банална история. И двамата бяхме самотни. Толкова обяснимо е. Излишно е да казвам, че се харесахме.
Първо бавно опипвахме мислите си. Бавно разгръщахме желанията си. Бавно се престрашихме да се искаме. 
И стана друг света. И започна нашето циганско пладне в най-циганското лято на циганския ни живот.
Потече като гъста циганска кръв във уморените ни стъпки. И понесохме се в цигански танц, тъмен като момиче от Африка. И с магия заразихме сърцата си.
Съдбата правеше своето циганско колело и развяваше огнените си поли като клетва.
Под циганското небе на мечтите...Свободата си искахме! По цигански. Диво. Като крадци на коне и на щастие. Падахме, ставахме... докато се превърнахме в рани. 
Излишно е да казвам, че после настана тишина. Като след цигански романс. Тъжно и свършило стана.
И нямаше желания и страх от умиране...
И се разминахме като два цигански рода след последна вендета. 
За да се потопим в необхватното всекидневие.
Една циганска Венера, потънала в прах, остана да гледа нашия оправдан заслон. А вятърът донесе дъжд. Пороен. И я изми. И нищо, че беше безръка - обгърна го с любов и от нас се извърна.

Дакота, ноември 2007

…I'll be the gypsy on a path through the trees

The deal maker with front row seats

Who turns from the armchair and the picket line

I'll be your woman and you can be mine

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

Когато пеперудите умират

...небето 
звездите си свали
а облаците в локви приземи...

Вече бях престанала да хлипам при вида на всяко откъснато цвете...чувствителността ми по рождение е била над допустимото, гарантиращо непоколебим и твърд поглед за живота. А когато и майка ми почина, не исках да повярвам, че няма да я видя повече. 
Внушавах си, че е заминала и ще се върне , както обикновено. Когато времето минаваше и тя не се появи започнах да й се сърдя- помислих си , че ме е забравила, или по-лошото - изоставила. Играех си само с момчета, намразих куклите(тя ми беше подарила много). Карах като побъркана колело и тичах ...тичах ...  и падах. (затова сега коленете ми са целите в белези). 
Ходех на уроци по пиано и посещавах балетна школа. Трябваше да се занимавам с изкуство(според цялата ни фамилия), насила учех френски език, заради балета. На пет години не бях чувала за Хитър Петър, но познавах сюжетът на операта Мадам Бътерфлай. И все исках да гледам отново и отново Лебедово езеро.( Всъщност това и днес обичам да правя...)
И когато бях навършила 9 години, редовно продължавахада ме измъчват странни сънища и необясними кошмари.Имаше някаква опасна зона в паметта ми, нещо непознато ме преследваше... 
На вратата ни се звънеше и аз бързах първа да отворя, надявайки се, че ще се прибере мама….а  там стоеше Луис Армстронг, с усмивката на цялата планета. В ръцете си държеше една голяма кошница с портокали. ”Знаех”, че ми е чичо и го канех да влезе, а той ме вдигаше с огромните си ръце, завърташе ме над главата си и ...изчезваше. Стоях на прага - до краката ми имаше  портокали и нищо друго.
Но по-често бягах, защото ме преследваха всички чудовища от приказките.( Детските книжки се превръщаха в къщички
и от тях излизаше Баба Яга. Първо я мислех за Пепеляшка и се устремявах кам нея, но когато доближавах ставаше на вещица.). Или стъпвах по натрошените стъкълца на огледалото в леденият дом на снежната царица и оставях малки капчици кръв след себе си….и много ме болеше. 
Най-често сънувах, че бягам, защото бях откраднала оригинала на филма ”Клеопатра” и се провирах по отворените тунели на канала, затичвайки се от Орлов мост в посока НДК, прескачах каменното корито на Перловската река (но не винаги  успявах)… много се тревожех да не повредя лентата, като падна в мръсната вода. Понякога тя ставаше много дълбока, слизах по стъклени стъпала до дъното, където се сблъсквах с древни статуи на римляни и летящи риби. Все едно бях фрагмент от рисунка на Дали. Политах под водата...над мен имаше около метър разстояние до въздуха, провирах се през отворени врати на изоставени къщи, прегърнала тялото си подобно пашкул. Прелитах над пясъчните вълни на една отминала епоха, покрай каменните крепостни стени на замъци – притежание на Макбет и Хенри VIII.... и се отпусках да почина върху твърдите рамене на Давид. 
Продължавах да летя, притискайки единствената ролка в света от суперпродукцията. Носех цялата римска себичност и непоколебим авантюризъм с наивитет, че светът е цял и ми принадлежи.
 Летях , летях ...и винаги спирах до голям търговски център с фасада от малки разноцветни тухли. Имаха форма на детски кубчета за игра. И започваха да се разместват. Тогава ставаше нещо – стените поглъщаха врати и прозорци толкова мигновено, че не успявах да проникна в сградата ... Зад мен вече прииждаше цялата мътна вода на откъснатият бент( мислех го за мъртво море). Опитвах се да укротя малките кубчета и да направя дупка в стената. Вече не летях – кръжах около сградата и започвах да губя представа за посоките. 
И когато се отчайвах, че нищо друго не може да ме спаси, освен чудо - се събуждах и рязко отварях големите си, уплашени очи. Ставах от креватчето  си и тичах към стаята на дядо. Той светваше лампата и аз скачах в голямото легло, на сигурно място.  Принуден беше да ме утешава. Казваше ми, че това е нормално, защото пораствам и въображението ми също. (Всъщност той ме обожаваше). Започваше да ми разказва весели случки от неговото детство, обясняваше ми, че в животът ще имам много хубави и реални моменти, защото той е една безкрайна градина, един прекрасен Лунапарк и освен чудовища и влакчета на ужасите, съществуват и добри феи, приказни цветя, дъхави градини отрупани с огромни весели ябълки, пъстри пеперуди  и много слънце. А нощта също не била страшна, защото, когато разпускала черните си коси(като моите били), покривала с тях уморените от веселие къщи. Разполагала се удобно в мекото легло на небето, но от суета закичвала в косите си малки, синкаво бели, светещи звездички. Поставяла си диадема от лунна усмивка и тогава тихичко се притискала до най-силния и пухкав облак. Той я завивал и оставал буден до сутринта - да я пази. Но нали, когато слънцето не свети става хладно, понякога кихвал и с дъхът му отлитала някоя от звездичките. Търкулвала се към земята и там винаги я очаквали будните очи на надеждата. Тя се приютявала в зениците им и никога не ги напускала. Затова надеждата имала най-блестящите и красиви очи. И всички хора я познавали и никога не я забравяли... Аз се отпусках, тялото ми олекваше, звездите трепкаха в очите ми и постепенно заспивах…
Когато слънцето ме събуждаше тъжните и страшни сънища оставаха някъде там, където никога не е имало музика, портокалови цветчета и топлите думи на дядо. Там, където никога надеждата не е минавала и звездите са изгасвали в мръсните води на Перловската река, а облаците от отчаяние се превръщали в локви по земята.
Вече зная, че звездите винаги ще са в очите на тези, които вярват и се надяват, нарочно не прескачам локвите, защото може би търся допира на небето. Вървя през малкият си живот с лекотата на влюбен лебед, с диадема от портокалови цветчета...но все още падам... и плача, когато гледам как пеперудите умират...

Дакота, декември 2006

 

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

преди 8 часа, Вacко написа:

Копира....

Тази тема е посветена на творчеството на Дакота.

Да подпомогна Васко в разследването, на което се е посветил "себеотдайно". 

Жълта хроника. Прочети всички коментари до края. 

Коя е Дакота обаче, жива ли е, мъртва ли е, дали е момичето от снимката, дали е на годините, на които е казвала, че е, дали е луда, дали е интернет фантом е без значение.

Това, което е от значение, е творчеството й. То остава след нея, независимо от всичко. С печата на нейното авторско име.

Ти, Василе, оставяш след себе си единствено черна, като кошмар, злоба, беснееща подлост и лаеща "доброта", защото това съдържа в себе си всеки неудачник. Но дори и твоята евтина воня в темата е безсилна, защото ароматът на творчеството й е неподвластен. 

 

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

Безчувственият

Не можеше да гледа какво й причинява. А тя… тя му даде втори шанс за живот. Втори шанс да бъде с нея…

Той внимателно разглеждаше формите на листата, докато се откъсваха непредвидимо от дървото. Беше се покатерил на най-високия клон в задния двор. Спомни си как вечер се катереше заедно с нея, за да наблюдават звездния танц, обгърнати в ароматен цигарен дим. Къпеха се в пъстротата на настроенията си. Беше им се превърнало в навик. Тя беше навик. Тя беше част от него…

Знаеше, че тя заслужава нещо по-добро. Каза й го. Искаше също да й признае, че никой и никога не го е учил как е най-добре да се държи в такива ситуации… Нали, като я остави да си тръгне, не може да го заболи, щом никога не му се е налагало да се бори, за да я задържи?

За това той реши да остане. Остана да седи на клона, докато я наблюдаваше как се отдалечава обезнадеждена, разплакана, прекършена… мъничка, като дете в шареното си палтенце…Сякаш имаше някаква магия в това. 

Чу как тя запали колата и се изгуби в далечината. Той продължаваше да мълчи, но някак си…счупено… Възможно бе да е поредната му грешка - не знаеше какво да прави със собствения си ум, за да измисли най-подходящия начин за сбогом. Щеше да си остане тук, на клона, все същият и същият, и същият, докато не се умори до смърт от усещането на пропуснатост…

Часове може би изминаха преди да успее да признае пред себе си, че…независимо от рационалното убеждение в собствената си безчувственост, това, може би, бе лъжа. Искаше да си каже, че изпитва съжаление, болка, дори вина. Но нито една от тези думи не беше точната. Може би беше влюбен напук на пазачите на инстинктите за самосъхранение?…

Мислите му дори нямаха нищо общо с нея! Всъщност…

Беше просто празен.

Беше безчувствен.

Дори мъничко се страхуваше, че тези неща са чистата истина. Неуязвим е. И тя ще се превърне в спомен. Споменът ще узрее като плодовете по дърветата през летния сезон. И ще окапят.

Затича се към къщата. Започна да хлипа, а тялото му се разпадна на милиарди парчета. Трепереше целият и изпусна ключа още преди да успее да го пъхне в ключалката.

Къщата бе празна. Той беше празен. Опита се да хапне нещо, но хладилникът бе празен. После се сви на леглото. Празното. Пусна телевизора…Нищо не помагаше…

Той наистина чувстваше. Чувстваше всичко.

Мо, декември 2017

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

на 1/10/2018 в 12:39, "Мо" написа:

Тази тема е посветена на творчеството на Дакота.

Да подпомогна Васко в разследването, на което се е посветил "себеотдайно". 

Жълта хроника. Прочети всички коментари до края. 

Коя е Дакота обаче, жива ли е, мъртва ли е, дали е момичето от снимката, дали е на годините, на които е казвала, че е, дали е луда, дали е интернет фантом е без значение.

Това, което е от значение, е творчеството й. То остава след нея, независимо от всичко. С печата на нейното авторско име.

 

Невероятен талант!

 

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

на 1/10/2018 в 12:39, "Мо" написа:

Тази тема е посветена на творчеството на Дакота.

Да подпомогна Васко в разследването, на което се е посветил "себеотдайно". 

Жълта хроника. Прочети всички коментари до края. 

Коя е Дакота обаче, жива ли е, мъртва ли е, дали е момичето от снимката, дали е на годините, на които е казвала, че е, дали е луда, дали е интернет фантом е без значение.

Това, което е от значение, е творчеството й. То остава след нея, независимо от всичко. С печата на нейното авторско име.

Ти, Василе, оставяш след себе си единствено черна, като кошмар, злоба, беснееща подлост и лаеща "доброта", защото това съдържа в себе си всеки неудачник. Но дори и твоята евтина воня в темата е безсилна, защото ароматът на творчеството й е неподвластен. 

 

 

Пак си се оляла-просто казах на госпожата че не е твое това което пишеш...

 

на 1/7/2018 в 15:56, Росица Копукова написа:

Интересно пишете.

Да беше обяснила че не е твое,не да ми се хвърляш в размисли аз какъв съм и да те тресат разни разследвания и сие ;)

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

Когато не е Ваше, просто се отбелязва. Не тресете сам в анализи.

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

преди 1 час, Росица Копукова написа:

Когато не е Ваше, просто се отбелязва. Не тресете сам в анализи.

Тъкмо това и казах на псевдо-естетката ;)

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

Мрак

Страхът беше всичко, което чувстваше. Още дете и вече бе отровен от жилото на несправедливостта, с която куцаше през живота си и се опитваше да удави в алкохол. Защо все на него? Защо му причиняваха това?...

Знаеха се с Иван поне от пет години… Или поне от пет години планираше тази кошмарна нощ. Защо Иван не подозираше нищо? Със сигурност трябваше да е забелязал отчаяния крясък на смъртта в очите му, когато влезе в бара и го погледна...Гледаше го с мрачната прокълнатост на машина за убиване, докато отпиваше от поръчаната водка. Вместо това Иван разговаряше и се смееше с някакъв префърцунен костюмар на бара. Обърна набързо половин литър, промъкна се зад гърба на Иван и го наръга пет пъти с бързината на нинджа…



“Защо ме докара до там, Иване?” – се питаше, докато се криеше като подъл плъх между две боклуджийски кофи в тъмнината на улицата. “Защо?”… Единственият въпрос, който успяваше да си зададе.

Внезапно случаен минувач го забеляза в сенките между кофите и го изтръгна от унеса му - “Хей, момче!” - непознатият го побутна, без да успее да различи чертите на лицето му - “Защо седиш тук?”



“Не…не разбирам защо това те засяга?” – смотолеви раздразнен.

“Ами, това не е най-удачното място за млад човек като теб” – каза с подбодрящ глас непознатият. “В грешка си.” – злобно изръмжа. Не желаеше да се въвлича в разговор. “Нямаш ли по-добро място, където да отидеш?” – направи последен опит непознатият. “Смешен си.” – той се засмя почти зловещо – “Бих ти задал същия въпрос.”

Непознатият продължи по пътя си, а той искаше да закрещи отчаяно след него да не го изоставя…Но се залюля и бутна кофата, чиято близост го поддържеше в равновесие. Суровият страх и ужаса на омразата му го блъснаха със силата и незибежността на локомотив, когато непознатият неочаквано заби собствената му кама в сърцето му. Целият свят изведнъж утихна.

Мо, януари 2018

***

В такива нощи, когато спокойствието виси над града, като счупено обещание, и дълбоката тишина ограбва живота ни с неизбежната си рутина, прегръщам тялото й и шепна красиви обещания… Шепна думи с каданса на отложеното желание, с неотложността, която идва от неизбежната нужда на кожата, непоносима, трохички безсмислен порив, и мълвя "любов", "завинаги", "сладост", "лудост", "само аз и ти", "Бог"… Потапяйки се в постигнатото удоволствие, се обръщам към себе си и мълчанието на нощта се завръща с тъмното си одеало, завивайки потта ни с мъртвата тежест на нашите животи, забравили отдавна за себе си, и ми се струва, че също шепне една дума, без думи. Една дума, само една, като ехо, което се повтаря в безкрайността на този вечен ритуал: лъжа, лъжа, лъжа.

Мо, януари 2018

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

Избор

Кълбото плуваше в малкото езерце, провираше се между водните лилии, изтъняваше конец. Искаше му се да развие част от себе си – онази, която  имаше нужда от любов. Постепенно  топчестото потенциално плетиво се превърна в грациозен бял лебед. Дотук нещата вървяха добре. Сега беше момента да покаже на света своята неотразима красота и блясък.
Времето минаваше, но нищо, освен прелитащите насекоми, не споделяше очакването  му за празничност.
Къде са всички риби, животни, птици? Дори върбите си бяха отметнали косите на другата страна ...сякаш искаха да скрият плача си.
Тихомълком до него се промъкна погледа на един жабок. Беше се изтегнал на най-удобната люлка от лилиите. Кожата му светеше златисто, отразявайки слънчевата усмивка. Когато забеляза, че лебедът го е видял, собствената му голота го притесни. Как да обясни на това плуващо  в собствените си измерения за реалност създание, че не е патка, а той не е принц. 
А искаше да си играят на „лапни муха”...
Изпита досада примесена с малко тъга. Но пък желанията винаги можеха да избират своите нови фантазии...а и беше чувал, че тази птица има само една песен в репертоара си - последната...

Дакота, август 2007

Книгата

Беше на спирката, пред будката за цигари. Възрастен, висок, с бяла коса, черно палто, елегантен. Не старец. Под мишница стискаше книгата. Подаде бакнота и поиска кутия цигари. Продавачката се усмиха и тогава видях, че той размахва 100 лева от старите. Тя му обясни, че тези пари не важат, да потърси други… Всъщност, не му даде цигарите, въпреки неговите увещания.

Ядосан захвърли банкнотата и удари книгата в земята. Тръгна, мърморейки си нещо.

Чаках автобуса. Пред будката застана мъж с бейзболна шапка, яке и стегнати в коляното панталони, тип брич. Имаше мустаци и брада - катинарче, приличаше на онези смешни играчки - човечетата "лего". Купи си вафла и две шишенца стограмови ром. Зачудих се, беше само 8 и трийсет сутринта.

Загледа се в книгата. Подритна я и отмина. От възрастният господин нямаше и следа.

Минаваха различни хора, всеки заобикаляше или прескачаше книгата. Наблизо строяха луксозна сграда от алуминий и стъкло. Лозенец - Семинарията, толкова много строителство. Наистина, повече сгради от хората.

Автобусът се бавеше. Книгата си лежеше на улицата, отгърната на главната страница. Стана ми тъпо. Не беше добре да се търкаля там…в прахоляка. Отидох и я вдигнах. Беше специална литература - техническа. Строителни конструкции… Не зная защо, но се натъжих. Тези всички строежи са тръгнали от подобни книги. Техните проектанти са ползвали точно такава литература. Тази книга вече беше излишна. Строежите я бяха изхвърлили. Това беше прочетена книга. Поставих я на капака на боклуджийската кофа. Затичах се, щях да изпусна рейса. Претъпкан със студенти. Отивах на лекции.

Някак леко ми стана. Следването ми нямаше нищо общо със строителството.

Дакота, октомври 2006

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

Свойска чест

“Отстъплението е вратичка към задните части на настъплението.” Отсъдиш ли тази маневра, естествено ставаш дезертирал съдник. И херпесът, бодро набиращ сили на твоята уста, ще бъде едниственият почетен орден за полета на моментното ти малодушие. Отбираш или не отбираш от тактики и стратегии, си е твой проблем.

По време на война времето е кът, а данъчният на Съд-бата ще чака за рекет. Правописът на буквата на Закона ще бъде само в смисъла на твоето търпеливо действие. И тук треперенето не помага. Улисан в суетно хленчене, сигурно ще търсиш по рафтовете на обществената библиотека “Рецептурника на спасението”. Но икономиката не позволява лично капитулиране – то бива само безлично. Поотръсквайки куртката си от останалите прашинки кална чест, ще се отбиеш, за да забиеш в някой пъб. И там навярно ще прихванеш остър конюнктивит от неравенството в търсене-предлагане. Бързо ще издялкаш в седалката на стола “Тук почива дънер …”. Горд от своето геройство и явната следа, която си оставил в обществото, ще поставиш този спомен в личния хербарий от инструкции за навременна намеса.

Хвъркат, олекнал от изначалното предателство, ще намериш топли ширини в кукувото лято и изпран от робското ежедневие, ще инкубираш порочни мисли. Къде обаче е жертвата? Ще заблееш огорчен, че слънцето пече ужасно, че небето е високо, че водата е далече, че …. оздравяваш от тежкия вирус на самосъжалението.

Изстуден, изтръпнал от мисълта за изначална отговорност, ще потърсиш в револвера си съдбовния куршум на сбъдването. И няма начин – клет във вярност към п(н)агона, ще спреш матричното махало. Меланхолично, с погледа на плах мелез, ще закичиш последният знак на своето оцеляване – кръстачката на твоето изсъхнало дърво.

Дакота, март 2007

 

Така е заложено в живота

Тази вечер беше мрачна. Сред облаците, отвъд очертанията на изсечените сгради, припламваха светкавици. За секунда се отразяваха в тъмните прозорци на Сашовия апартамент. Дъждът още не беше стигнал до тук. 11:30, а е тъмно. Обикновено той стоеше буден след полунощ. Няколко пъти му звъня, но не вдигаше телефона. Не й беше удобно да се качи направо. Все пак нямаха уговорка. Но всъщност, те рядко планираха срещите си. 
Виждаха се, когато един от двамата импулсивно реши да го правят. Това подържаше страстта им. Не говореха за нищо сериозно, пиеха по една-две водки, слушаха музика и правеха секс. Невъздържан и продължителен. По цяла нощ. Това ги сближи. И двамата бяха ненаситни. Като диви котки...  Накрая се отпускаха в прегръдка и заспиваха за час - два. После  тя си тръгваше, а той я изпращаше до входната врата. Целуваше я по устните и неизменно по челото. Усмихваше й се. Не си обещаваха виждане или телефонно обаждане. Не мислеха кога отново ще са заедно. Навън тя се обръщаше към прозорците, а той стоеше и я гледаше. Миг последна нежност... После идваше денят със задълженията. 

Преди месеци още щом го видя разбра, че иска да “нарушава правилата”. Така – принудена от житейските обстоятелства – стигна до едно прозрение, като откритие – “спазваш ли малките правила, можеш да пренебрегваш големите”. Ставаше всяка сутрин по часовник, задължително приготвяше кафето, на работа беше любезна с клиентите, прибираше се първа и слагаше вечерята, настаняваше съпругът си пред телевизора (преди това изпращаше болногледачката с пожелание за приятна вечер), приготвяше му питието и ...излизаше. На трийсет и една години беше. Катастрофата стана преди три. Тя се отърва със счупена ръка, а Митко остана парализиран завинаги. Питаше се защо животът ги подлага на такава инквизиция, питаше се...но вече не. Всичко е толкова безумно и жестоко, че прилича на гротеска, на нереален сън - без логика и връзка между причини и следствия. Опитваше се да осъзнае реалността. Разбираше, че трябва да я приеме... Та тя я беше приела. Изпитанията са без право на обжалване.
Млада, красива, с огромна чувственост. С мъж в инвалиден стол. И любовник. Разсъждаваше за човешкото щастие. За греховността.

Сепна се. Пред входа излезе жена. Водеше куче на каишка. Толкова късно...После се обърна назад и погледна към сградата. Една завеса се отмести и на прозореца видя усмивката на Сашо. Жената вървеше, теглена от лабрадора. После го освободи от повода и той затича към близката градинка. Жената беше руса, стройна и облечена спортно. Имаше вид на излязла за малко, колкото да разходи домашния си любимец. Кучето се връщаше. Тръгнаха обратно към входа. Влязоха. 
После стана тихо. Всичко мина толкова бързо, че тя не усети колко е уморена. Какъв смисъл имаше да се чуди. Плачеше й се. Но не заплака. Нямаше кой да я разбере. Беше сърдита, засрамена и самотна. Тъжно беше на улицата. А небето мрачно. 
Забърза. Къщите от двете й страни не свършваха. Затича се. Към булеварда. Мислеше си, че всички улици, коли, хора се обръщат да я гледат. Душата й сякаш беше разцепена.
Всичко е правилно – мислеше си. Така е заложено в живота. Събитията се случват неизменно.
Желанието да се прибере беше по-силно от мъката й. Знаеше, че заслужава здрав мъж, а не сакат. Но всичко беше въпрос на късмет. Радостта е измамна.
Стигна до апартамента. Влезе тихо, както винаги. Лампата в стаята на съпруга й светеше. Чуваше се музика. Пристъпи бавно към открехнатата врата и погледна. Той прелистваше албум със снимки. Онзи, от преди сватбата и след това. Със събраните мигове на щастие. Когато беше силен и тя влюбена в него. Със съхранените живи спомени. 
Седна до Митко. Прегърна го... Угаси лампата. За пръв път от години легна до съпруга си. Сви се като дете и се сгуши до гърдите му. 
В крайна сметка тя му пренадлежеше. Усети го чрез горещата кръв на спомена. А може би все пак всичко се върти от готовността да прекрачиш мъката, с твърдата увереност, че трябва да спасяваш уважението и обичта. При всяко крушение (без разлика физическо или духовно). Всеки ден. 
Любовта е ридание с очите на щастие... Отражение в огледалото на сърцето.

Дакота, март 2007

Линк към коментара
Сподели в други сайтове

Архивирана тема

Темата е твърде стара и е архивирана. Не можете да добавяте нови отговори в нея, но винаги можете да публикувате нова тема, в която да продължи дискусията. Регистрирайте се или влезте във вашия профил за да публикувате нова тема.

×
×
  • Добави ново...