Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


Нека всеки който е чел нещо нестандартно и рядко срещано сподели тук!

Аз ще ви открехна на една книга от светилото на съвременната Търновска публицистика Марин Крусев. Книгата се казва "Ясна мъгла" и е издадена през 1991 от издателство "Слово" гр. В. Търново.

Ето ви кратки откъси от поетичната страна на книгата:

ПЕСЕН

Върбица - върба моя, - храст диворастящ!

Вдишвам въздуха ти ведър,

втренчен възклицавам на вълшебството ти...

Вълци са вили във върбите,

вършал е вятърът твоите къщи вехти...

Всичко е вече минало.

Вече си водоснабдена, Върбица!

Виждам децата ти весели

вафли ядат пред читалището...

Янтра край тебе тече - язове я преграждат,

яздим коне необяздени из яворови кории

до върбови такива.

Бащите ни бавно бракониерстват -

с бомби бомбардират

бистрите речни вирове.

Майките ни бельо белят

и беседват по същността и беленето.

Баджанак ми баластра добива

от дълбокото речно корито с багер.

Върбица - върба моя, храст диворастящ,

мой родов корен,

като на видеозапис те съзерцавам!

(Върбица е родоното село на автора - бележка моя)

ЛЕТЕН ДЕН

Ех, какъв прекрасен ден!

Догдето ти вижда окото -

в полето купен до купен

и коне през просото!

Взреш се нагоре - лети самолет!

А от него хвърля работник

химпрепарати - за берекет

и против цвекловия хоботник.

И на душата ти става леко,

готов си да тръгнеш по риза

и да идеш далеко, далеко...

Но... колата ти е в сервиза!

***

Биволиците нагазиха в дълбокото,

търсеха прохлада.

И аз така нагазвам във поезията,

но що ли търся там?!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

"Сатанински строфи" на Салман Рушди, пича е осъден на смърт от ислямския свят и доколкото знам до ден днешен се крие. Книгата е много скандална и разтърсва исляма, но много трудно се чете. Ако не се лъжа бяха започнали и някакви убийства на преводачите, за това повечето преводачи които са се занимавали с превода на тази книга също крият имената им. Луди...

Ако искате и другно нестандартно нещо купете си първата книжка с "Хай-ку", която видите. Духа на японската поезия е винаги нестандартна за останалия свят с недръпнати очи.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ето един мой идол, наставник и учител - Людмил Станев.

Откъс от книгата му "Неприятният татарин"

Упражнения по стил върху Хензел и Гретел

Братя Грим

Злата мащеха убедила бащата да изостави Хензел и Гретел в гората. Там те останали сами, изгубили се и когато слънцето се скрило, видели къщичката на баба Яга...

По Уди Алън

Исак загубил жена си и след като говорил с психоаналитикa си, се оженил за Мириам, но тя не искала да приеме двете му деца от първия брак. Тогава Исак решил да ги остави в Европа. Тя не е толкова далеч, но aкo мислим за нея като културно натрупване, е далеч почти кoлкoтo къщичката на Баба Яга. Хензел и Гретел попаднали в Европа, което не е кой знае колко страшно, ако не се брои фактът, че били с вълнени кoстюмчета през август и седяли на върха на Нотр Дам дьо Пари. Единственото, което имали в ръцете си, били две клоби с напълно безполезна течност. В магазина за карти продавачката неправилно разбрала, че искат клоби на Париж, а не карти на същия. Kолкото дo екстравагантната старица с метлата, тя отдавна била в музея на мадам Тюсо, а от него, както знаете, никой не може да излети: "Две деца ще се загубят, две деца ще се намерят" - казал Калиостро. И това пророчество се сбъднало. Бедата на Хензел и Гретел е, че те били от първата категория. За Баба Яга изобщо няма да говорим, защото тя е oбeкт на изследванията по средновекoвeн романтизъм.

По Реймънд Чандлър

Втората жена на човека била cepвитьорка чието лице много напомняло стара yченическa чанта. Първата преди четири години излязла от къщи по пантофи да си купи цигари от будката на ъгъла и сега живее в Сан Бърнардино. Та втората убедила cкaпaния си съпруг да изостави децата. След като ги оставил в гората, той изпил чаша от любимия си бърбън, но угризенията му били толкова големи, че бърбъните станали шест. А когато децата влезли в къщичката на Голямата Яга, със силен юмручен удар тя ги проснала в състоянието, в което xopaтa обикновено спят. Чевръсто запалила пещта, но, както се досещате, не да им готви обяд, защото обядът били те самите. Хензел бавно извадил колта си и направил в тялото на Голямата Яга дупка, през която спокойно би могъл да мине охранен дакел.

По Стивън Кинг

Децата останаха сами в гората. Сумрачната светлина събуди всичките им страхове. Яростни пулсации се появиха пред разширените им зеници. И тогава Хензел разбра, че отново ще чуе сатанински смях - тих и свистящ звук ги заобиколи от всякъде. Толкова лепкав, че се усещаше дъхът му. Oтнякъдe извираше пулсиращо и неизбежно присъствието на тази, кято те вече бяха виждали. ТЯ се появи от мъглата и бавно тръгна към тях. Лицето и беше събрано в една-единствена точка. Тази точка като някаква кърваво-червена бленда се свиваше и отпущаше, издавайки звуци, които напомняха за могъществото на приливите и отливите. Звуци, които всички знаем от някакъв по-предишен праисторически живот.

По Йордан Радичков

В селото започнали да стават небикновени работи. На Гоца жена му сънувала Верблюд и му казала да заведе децата в гората. Гоца завел децата и ги оставил. Maлкият Mилойко видял една коза. С човешки глас тя му казала: "Донесохте ли ми хляб?" "Kакво нещо е козата?" - помислил си Mилойко и погледнал отново, за да я види по-добре. Нея вече я нямало. На мястото, където вила преди, имало чешма, на която пишело:

"Тази чешма направи Иван Христофоров от Баръмица, да се знае и помни той и целият му род." Kaтo прочел това, Милойко се обърнал към сестра си Паца, но нея също я нямало. Чул само гласа и, който се отдалечавал някъдe далеч към тръстиките: "Mилойкoooooo, не можеш да ме хванееееееш." Тръгнал Mилойко по гласа и стигнал до чудна къщичка. Maлка и схлупена, тя давала вид сякаш е седнала и размишлява. Двете греди на покрива се били подпрели една до друга и заедно се вардели от времето. На прага излязла старица и тихичко започнала да вика Милойко така, както ce вика пиле. Милойко отново чул гласа на сестра си, а старицата изчезнала като карбид, хвърлен във вода. На нейното място се появило малко въртоглаво псе, излаяло два-три пъти и потънало в гората.

По Даниил Хармс

Мъжът и жената нямали деца. Тази беда не им стигала и към нея се прибавила друга. След като нямали деца, те нямали кого да изпратят в гората. Баба Яга също нямало. Поради бедност още едно гърло би било разточителство за семейството. Къщичката на Баба Яга отдавна била дадена от обкома за комунална квартира от металургичния комбинат. Bсичкo било толкова бедно, че дори и мъжът и жената от началото на тази история ги нямало. За какво говорим тогава всъщност...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
публикувано (редактирано)

Ето ви още един откъс от тази велика книга:

Три къси криминални разказа

Къс криминален разказ

Bcичкo започна с един среднощен телефонен звън. Вдигнах телефона - беше грешка.

Много къс криминален разказ

Bcичкo започна с един среднощен телефонен звън. Изобщо не вдигнах телефона.

Адски къс (съвършен) криминален разказ

Аз нямам телефон.

Редактирано от vboychev (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Хубава тема. :yanim: Аз от раз се сещам за един български роман.Казва се "Тлееща жарава".Чел съм я доста отдавна и съжалявам,че вече не си спомням автора и.Ако някой харесва исторически романи и може да я намери,му препоръчвам да я прочете.В нея се разказва за българския цар Ивайло.Как един свинар повежда народа на въстание и става цар на България.И именно този"свинар",обсажда два пъти Константинопол,като обсадите му трят по повече от половин година.И при втората обсада,ако не е бил предаден и убит,то непревземаемата крепост Константинопол,е щала да бъде българска.Едана книга,която за пореден път доказва,че България е била в Европ амного преди някой наций,които смятат,че във вените им тече синя кръв.Ние сме народ с много,много богата история.


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Картографии на бягството

от Емануил А. Видински

История на дъха

Истината

е прибоят на едно дишане

Октавио Пас

„Ноктюрно за Сан Илдефонсо“

Дамян не обичаше разстоянията. Пречели на дъха му, така казваше. Изобщо пречели на всеки един дъх, но хората не го съзнавали. Защо, мислите, през лятото въздухът е толкова тежък понякога, питаше? Не е от горещината, това е световна заблуда. От многото голота е, казваше, и от учестеното дишане. А то се учестявало, защото било несподелено.

— Копнееш месеци наред по разголените сестри, не успяваш да уловиш достатъчно, че да си отдъхнеш, и затова се задъхваш. От усилието. Да задържиш всичкото, дето ти е тука (и той сочеше с отворена длан към тялото си) да си стои там.

После казваше, че от толкова много разпилял се дъх (тъй като дъхът се разпадал, когато бил несподелен и не полепвал по близко чуждо тяло) през лятото ти става тежко на гърдите, особено ако и твоето собствено дишане излиза с копнеж през устните.

— Не сте ли забелязали, че незадоволените хора страдат най-много от горещината. Всички издържаме трудно в нея, но на тях им е най-зле. Така си е.

— А през зимата...? — питаше някой

— Какво през зимата. Там е друго, не толкова, че ти се иска по-малко, ами просто хората се доближават инстинктивно един до друг, за да се запазят от студа. И така повече въздух оцелява, щото се споделя. И не говоря само за секс, хората просто си се приближават повече.

Такива ги разправяше Дамян за общо забавление на всички. Ние го слушахме с усмивка, радвахме му се. Някой го подиграваха, но той не се сърдеше. Всякакви неща разказваше. Чудя се как му хрумваха. Веднъж го попитах откъде ги измисля такива, а той сви наивно рамене, погледна ме весело и отговори:

— Ма не ги измислям. То си е така. Измислицата е друго нещо. За нея трябва да си настроен, да я искаш. Е един приятел, дето пише разкази и такива неща, ми каза, например, че всичко измислял. Нямало нищо истинско в това, дето го пишел. Сядал и измислял истории, а после — на компютера. Има писатели, които пишат видяни неща, дето са ги преживели или някой им ги е раказал. А този, ей така. Та за да измислиш, трябва да знаеш, че измисляш, а тия работи, дето ти ги разправям, сами си идват. Застават пред мене докато си пия кафето, да речем, и хоп — ето ме. И така.

Дамян живееше в Пловдив. Никой не знаеше с какво се занимава, как живее, на колко години е. Идваше нередовно, обаждаше се на някой от компанията и всички се събирахме в една кръчма, за да се видим с него. Винаги изглеждаше по един и същи начин, но разказваше невероятни истории. По-скоро хрумвания, които му идваха, както ми беше разказал, случайно. Личните въпроси той никога не отклоняваше. В началото каза, че живеел с майка си и работел в един бутик. Следващият път каза, че от три години взимал уроци по пеене, защото искал да стане рокпевец. Само чакал някоя известна група да обяви, че си търси такъв.

Продължение...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Съмърсет Моъм - Примадоната. Чел съм я на български, но с предишния правопис. Когато я намери в къщи, се опитах да я намеря със съвременен правопис, но не я открих.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Рядко попадам на явен поетичен талант, но това ми хареса - изчистено, ясно, директно... Точно в десятката!

Мелодраматично

Станка Парушева

* * *

Никой нищо не ми е обещавал.

Няма на кого да се сърдя,

че утрото ми е сиво, мърляво,

че се чувствам отхвърлена.

Никой приятелски

не ме потупва по рамото,

не помня сърдечна прегръдка.

Избягват ме като прокажена,

дори пияниците

от мен се отдръпват.

Знам, че причината е в мен.

Родена съм самотник.

Не ме обича нито овчаря,

нито стадото.

щом не вървя

безропотно.

* * *

Животът ми е вън от опасност.

Мек , ковък ,

приема всякакви форми,

но съдържанието си не мени.

Няма опасност да бъде пречупен,

да стане жертва

на непредвидени обстоятелства.

Станал е нагаждащ се, нелогичен,

а такъв просто не ми е нужен.

* * *

Като лекомислен,

остарял Гаврош

без страх се скитам

из нощните площади.

Край мен куршуми

яростно свистят,

но аз се считам

за недосегаема.

* * *

Мъча се да настроя перото си

на малко по-розова вълна.

Да не съм такава отявлена песимистка,

да не плескам стените само с черна боя.

Но за това се искат

нови очи и ново сърце,

а моите са безвъзвратно деформирани

и струва ми се малко демоде.

Страхувам се да не стана смешна,

да не ме сметнат за откъсната от реалността.

Все пак си е дарба небесна,

всеки път в тунела

да виждаш светлина.

* * *

Ако трябва само за един ден

да управлявам света,

бих си взела шапката

и бих го оставила

на собствената му съвест.

Какво ли ще намеря

на другия ден?

* * *

Как да направиш

верния избор,

когато по петите ти са пуснати

най-злите кучета?

* * *

Мелодраматично.

Лично.

Бъркаш в раната.

Космична болка

те прерязва.

Някой се прозява.

Скучно и далечно

и безлично.

Радостта със горест тежка

са омесени.

А капчука се забива

яростно в пръстта.

Блика , блика

от недрата

на душата

огнедишаща тъга.

* * *

Никога не си задавам въпроса

“Какъв е смисъла?”

Страхувам се,

че от отговора

хлябът ми ще загорчи,

дните ми ще се изпълнят

с пустота и безразличие.

Огънят ще задуша

и ще го превърна

в бели въглени.

Смисълът е в безсмислието.

Той е извън логиката,

извън бленуваните думи

за любов и свобода,

извън тайните на живота.

Той е в диханието на природата,

от която съм и аз частица

* * *

Към себе си по-добра бих искала да бъда.

Да се заобичам, дори когато

с таралежови бодли настръхнала

света отблъсквам с гняв и омерзение.

Мирисът на люляковият храст

да не ми действа като отрова.

Очите на предателя

да ме оставят безразлична.

Под циничната усмивка

да не скривам истинската си същност.

Трудно е да се балансирам

между гордостта и самосъжалението!

Как да заобичам себе си,

когато съм непоносима?

* * *

Ние лудите,

ние дето сме

за онази работа вързани,

ние които сред вас -

нормалните

зъзнем,

как ви се иска

нас да ни няма,

да ни затриете,

да ни зазидате,

усмирителни ризи

да ни нахлузите,

само и само

да не ви пречим

да люпите семки

край дуварите,

да си похърквате

всеки следобяд

и да псувате

държавата.

Моят хляб

Изкарвам си хляба

като впрегатен вол.

Всеки ден жилите на врата ми

са охлузени до кръв.

Кална пот се стича

по хълбоците ми.

Пяна капе от устата.

Тегля ярема,

а зад мен ралото

оставя плитка бразда,

в която семе не пониква.

…независимо от големината

на усилието.

* * *

Търся убежище за уморената си душа.

В ярко червения залез,

във внезапния дъжд,

в тихата песен на първия сняг,

в прегръдката на стар пиятел,

в долетял до слуха ми

детски смях.

Търся убежище

премръзнала, уморена

от безцелно скитане

през стъкления свят.

Не открих това,

за което съм родена.

Не знам,

за какво живях.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
публикувано (редактирано)

Кратка енциклопедия за ученици

Л. Станев

На вниманието на тези, които нямат много време да прочетат за всичко, което се е случило през миналия век, предлагам един кратък и не съвсем верен прочит на миналото столетие

Здравейте! Нещата съвсем не са такива, каквито изглеждат. Както казва на Джимито брат му — вие не познавате нито Джимито, нито брат му. И те не ви познават, затова направо казвам: не само че всичко не е така просто, а просто не е така. Затова нека видим как се забавляват хората през столетието, което измина.

Хората се забавляват по различен начин. Французите, ооо, французите...те си имат гилотина! Голям смях пада заедно с падането на нечия глава. По-късно това е изместено от Прет-а-порт. Германците, яяя, германците...те се забавляват от средна телесна повреда — нагоре. Има ли счупен крак, ръка, това вече е смешно. Даже през 40-те години всички масово получавали плексит на дясната ръка и се забавлявали, като горели книги и викали високо някакво име. Испанците са друга работа. Те най-много се забавляват, ако човек с пайети и смешна опашчица убие мъжка крава в заградено пространство. Оле! И досега руснаците си мислят, че тореадорите са комунисти, защото развяват червено знаме. Ех, руснаците, те се забавляват много вътрешно! Както се казва в старата руска поговорка: апетитът идва с яденето, хепатитът — с пиенето! Абе, черен дроб за бели дни. Американците се забавляват, докато гледат телевизия и трупат наднормено тегло от пуканки. В миналото, когато още не е имало телевизия, те се събирали на групи, облечени празнично в бяло, и тормозели негрите (които естествено са в черно). Но това е минало...Италианците си имат Фелини! И докато всички се забавляват с това, което се случва, НИЕ се забавляваме с онова, което не се случва. Затова се забавляваме страшно много.

1900 — 1910

Нашата истинска разходка започва. 1900-ата година е на страх и облекчение. Халеевата комета е отминала Земята. Всички си мислели, че настъп­ва краят на света, но това се случва само на Джузепе Верди, защото той умира на 1 януари 1900 година. Защо? Защото е гений, а на гениите се случва това, което не се случва на обикновените хора.

Но да спрем дотук със смъртта. Тя винаги е нещо много лично и засяга само околните — не и самия човек, на когото се случва. За него това вече е без значение. Какво става в началото на този век? Нищо! Повечето големи открития вече са направени.

Някои по-поетични хора, наречени художници, откриват, че импресионизмът е новият начин да пишеш поезия с цветове. Те се появяват във Франция и живеят в абсолютна бедност, докато по онова време Рокфелер има годишен доход 40 милиона долара — много по-късно за тази сума ще могат да се купят три платна на Реноар.

През 1903 година се произвежда първият мотоциклет „Харли Дейвидсън„. Но един мотор рок не прави. Това ще стане след 50 години. Без да знае това, Рузвелт открива феномена на голямата тояга. Ето го нагледно и него — говори кротко и дръж голямата тояга! Тук възниква въпросът колко края има тоягата. Ами много просто — тоягата има само един край и той е този, който държиш в ръцете си. За другите той е известен като дебелия край на тоягата.

1908 година — хората се опитват да се повдигнат от земята. Братя Райт не са сапьори и затова тръгват към небето с първия летателен апарат. Ами това е. А, щях да забравя, Фройд успява да си купи кушетка и срещу заплащане кара разни хора да спят на нея. После те му разказват сънищата си и срещу допълнителна сума той им казва какво мисли по този въпрос. По-късно той умножава бизнеса и дава начало на кушет-вагоните и масовата психоанализа в железопътния транспорт.

През цялото десетилетие хората не спират да се забавляват неистово, празнувайки Амнистията на човечеството от разминаването с Халеевата комета.

1910 — 1920

Както се казва в някои романи — десет години по-късно. Двигателите влизат в историята на човечеството. Конският тропот изчезва. Остава разбира се единствено в картините на Търнър, където автомобилите биха стояли нелепо на фона на нежен пейзаж „ранна утрин с купи сено”. Все още се появяват открития. Амундсен открива Южния полюс. И ето тук е най-важната случка в това десетилетие — появява се SOS — универсалният сигнал за бедствие. И може би най-хубавата поезия от онези години: „Спасете нашите души!”. Забелязвате ли, че не е спасете нашите тела, а спасете нашите души. И това ако не е поезия...Представяте ли си колко хора плават и продължават да плават върху отломките от бившия си живот, защото някой не е чул SOS-а им. Тези нежни тиренца и точици...Надменното човечество обявява „Титаник” за непотопяем, вследствие на което той радостно потъва под звуците на фокстрота. Човечеството отново умира, забавлявайки се. Просто Господ е хвърлил бучка лед в синия си коктейл.

Кралят на Дания умира, синът му не се казва Хамлет, а Кристиян, но не е Андерсен и няма никакви русалки. Те са измислени по-късно от пияни руски рибари.

През 14-а година автомобилът взема една от най-видните си жертви. В него е убит ерцхерцогът Фердинанд и това става повод за Първата световна война. Петдесет години по-късно убитите в коли хора стават ежедневие и никой на никого не обявява война. А тогава Германия обявява война на Сърбия. Сърбия — на Италия. Франция — на Русия и Русия — на Германия. Всеки ден се обявява някаква война и това става ежедневие. Хората продължават да се избиват, но никой вече не си спомня повода. Останалите встрани от фронта се забавляват още по-неистово. През 17-а година Ленин превежда френската революция на руски. Отново е хвърлена ръкавица. Човечеството пак е обявило война на Господ. Една година по-късно испанският става модерен и инспанската инфлуенца поразява 20 милиона свои почитатели. Бог отново печели състезанието...На фона на всички тия глупости и важни неща се появяват книгите на Херман Хесе и Кафка, който не е жена, както си мислят някои незапознати. И отново забавлението се развихря, този път в Ню Йорк, и това вече е началото на джаза — Гершуин.

1920 — 1930

Здравейте, пак съм аз, вече би трябвало да свикнете, че ще се появявам периодично пред вас, за да ви напомням неща, които сте забравили или никога не сте знаели. Но това е едно и също...Влизаме стремително в 20-те години. Наздраве! Да, наздраве, защото това са годините на голямото пиене. Пие се навсякъде и всичко, естествено под звуците на музика. Времето на сухия режим. Америка, сухият режим увеличава мокрите поръчки. Хората масово падат по улиците. Някои от тях са пияни, а други — откровено са мъртви и от техните шлифери и шапки спокойно можете да си направите цедка. Светът се забавлява. Опиянението е обхванало всички като мъгла. Появяват се кръстниците. Те не са тримата влъхви и обикновено имат италиански произход. Един огромен италиански хор представя на своето най-голямо турне в Америка операта ”Коза Ностра”. Не случайно тогава се появява и абстракцията в изкуството. Кандински, Шагал и Миро откриват промененото и скрито изображение за света, без да ползват услугите на ФБР.

Пие се не само в Америка. В Европа пиещите бира се обединяват и си викат вместо наздраве: Хайл! В Съветския съюз пиещите водка се освинват, чукайки се за Сталину. Най-зле са тези, които не могат да се самоопределят и пият бира с водка. Но за тях — по-късно. Най-важното обаче е, че Чарли Чаплин завладява световния екран и доказва, че с две вилици и две хлебчета може да се нахрани с любов цялото човечество. Нещо идва насам...Какво е това? Ами, разбира се, Голямата криза.

1930 — 1940

Казах ли ви, че идва кризата? Най-често чуваната дума е фалит. Скачането от високо става любимо забавление на Уолстрийт. Забележете, там изобщо не се ползва бънджи! Скачат си направо, както са си с костюмите, но каква музика само се чува — биг бенд, Дюк Елингтън. Човечеството отново се забавлява, докато умира. В Италия на мода е Мусолини. Това не е леко ликьорово питие, а суров мъж с голяма глава и квадратна челюст. Между другото той е много грозен и като види много хора, започва да крещи глупости — и то на езика на Данте и Петрарка. Пълен абсурд! В Германия пиещите бира си слагат пречупени кръстове, за да се разпознават. Ами да, вместо да се питат постоянно какво пиеш, виждаш свастиката и — готово! Точно тогава хората, които не си падат по кренвирши и бира, решават да си правят кабаре. Ето за това ставаше въпрос. Кабаре. Тайните служби стават още по-тайни...

1940 — 1950

Да, това е доста неприятен период. Потомците на Гьоте горят книги, които не са чели. Двама души с мустаци се скарват по повод формата на мустаците. Масово се избиват хора, които нямат мустаци, и също онези, чиито мустаци са с неправилна форма. Войната отново става световна. На мода са военните униформи. Хората, които мислят по друг начин, се отделят в специални пространства, заградени с бодлива тел. Самолетите вече не превозват пътници, а бомби. Американските дизайнери харесват повече мустаците на Сталин. Хитлер не може да понесе това и се самоубива, докато се бръсне, и войната свършва. Американците не харесват японците и им подаряват ядрени бомби. Пада Желязната завеса и Източна Европа се оказва извън джаза.

1950 — 1960

Това десетилетие няма да описвам подробно, тъй като в самия негов край е роден авторът на тази енциклопедия и всеки текст би звучал субективно. Авторът е роден от майка си с любезното съдействие на баща си. По повод на своето раждане обича да казва любимата си фраза: „Господи, какво щях да правя, ако не се бях родил! Колко свободно време щях да имам!„

1960 — 1970

В Куба се появява човек с брада, който не е арменец, но може да говори шест часа без прекъсване. Пурите са официално забранени. В Америка заблуден снайперист убива по погрешка президента Кенеди, защото го е помислил за северен елен. По-късно отново става злополука по време на лов. Този път по погрешка е застрелян Мартин Лутър Кинг, когото са помислили за черна пантера. Американците отново не харесват, този път формата на очите на виетнамците. От своя страна Съветският съюз не харесва мекия напевен говор на чехите и праща филолози в Прага. За по-сигурно те пътуват с танкове и са облечени в еднакви дрехи. През цялото това десетилетие на тихо превъзпитание четири момчета от Ливърпул, които не са съгласни със света, в който живеят, се опитват да обяснят, че всичко, от което се нуждаем, е любов.

1970 — 1980

Човечеството започва леко да подлудява и се опитва да достигне до Господ, като построява Световния търговски център — най-високата сграда в света. По същото време някой се досеща, че петролът не е безкрайна величина, и настъпва Световна енергийна криза. Продавачите на велосипеди са доволни. Точно заради кризата всички искат да танцуват. Дискомузиката залива света и планетата светва и угасва в ритмите на диското. Поради големия брой западни туристи, желаещи да посетят Източен Берлин, правителството издига стена, от което на германците очите не се дърпат, а се изкривяват в една и съща посока — на запад.

1980 — 1990

Краят на века се усеща поради многобройните глупости, които политиците вършат. В Съветския съюз всеки висш политик има право да управлява една година, преди да умре от тежка болест. Самолетите отново служат за мишени, кой знае защо в тях пътуват и пътници. Ядосан от състезанието с него, Големият шеф отгоре праща болестта СПИН — както и по-рано той обяснява, че не е обикновен участник в десетобоя. Мирният съветски атом е изтърван. Оказва се, че не е толкова полезен, колкото са твърдели някои съветски учени.

1990 — 2000

След тежко боледуване комунизмът умира. В Европа неговият реквием звучи като рок. Хората се забавляват. Някой пак се е сетил за Нострадамус и твърди, че 2000-ата година всичко ще приключи. Америка този път не харесва арабите и започва да им праща хуманитарна помощ под формата на бомби. Всяка от които струва по 200 хиляди долара.

В Югославия пък никой не харесва никого. Затова се бият, всеки — срещу всеки. МТV става по-популярна от съветската армия. Отново започва състезанието с Големия шеф. Започва голямото клониране. Кой знае защо, вместо човек се появява овца. Опитите за клониране на овчар продължават. Европа се обединява и Бетовен отново е на мода. Все по-често се чува да звучи Ода на радостта. Хората се раждат, любят се и умират, като не спират да се забавляват. 21-ви век настъпва и отникъде не се появява астероид. А може би е толкова шумно и пъстро, че не можем да го чуем и видим. Голяма част от света се е скрила в Интернет и там продължава да се забавлява. Чат ли сте?

Редактирано от vboychev (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
"Тримата мускетари" ;)

Кое е нестандартното в "Тримата мускетари"? Всички романи на Дюма са в горе-долу такъв стил. Има няколко изключени, разбира се.

Хубава тема. :yanim: Аз от раз се сещам за един български роман.Казва се "Тлееща жарава".Чел съм я доста отдавна и съжалявам,че вече не си спомням автора и.Ако някой харесва исторически романи и може да я намери,му препоръчвам да я прочете.В нея се разказва за българския цар Ивайло.Как един свинар повежда народа на въстание и става цар на България.И именно този"свинар",обсажда два пъти Константинопол,като обсадите му трят по повече от половин година.И при втората обсада,ако не е бил предаден и убит,то непревземаемата крепост Константинопол,е щала да бъде българска.Едана книга,която за пореден път доказва,че България е била в Европ амного преди някой наций,които смятат,че във вените им тече синя кръв.Ние сме народ с много,много богата история.

Каква ирония,нали? sad.gif А в училищата дори не се споменава за този цар, въпреки неговите успехи. Аз самата наскоро научих за него и ако намеря книгата, ще я прочета. Не знаех как се казва романът,но сега,като научих, благодаря :wors:

"Сатанински строфи" на Салман Рушди, пича е осъден на смърт от ислямския свят и доколкото знам до ден днешен се крие. Книгата е много скандална и разтърсва исляма, но много трудно се чете. Ако не се лъжа бяха започнали и някакви убийства на преводачите, за това повечето преводачи които са се занимавали с превода на тази книга също крият имената им. Луди...

А можеш ли да дадеш линк за сваляне на книгата ("Сатанински строфи")? Защото едва ли ще я намеря в нашата малка библлиотека...за съжалениеsad.gif

На ,мен ми направи впечатление романът "Погнусата" на Жан-Пол Сартр. Философски роман и трудно се чете (въпреки, че е по-малко от 300 страници). Но за хората, които не харесват действителността, ще харесат книгата.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Линк нямам, човече, но дори да си я намериш трудно ще я прочетеш, аз самата не успях да я довърша. Трябва да си адски съсредеточен.

Колкото до друга нестандартна книга, сетих се за Джеймс Джойс "Одисея". Води се за най-трудната книга на 21 век, не съм я чела, но мисля че ми е рано. Брат ми ми разказа, че някой си там критик (някой който наистина разбира от тези неща) е казал, че ако един ден света се разруши и тотално изчезне и остане само тази книга, светът ще може да бъде рекунстроиран ( не тотално същия, но подобен) само по молед на тази книга, смятайте колко много неща са наблъскани в нея. Книгата я имам само на английски, в оригинал и е около 3 пъти по тънка от тази на българския, която е нещо средно между...айде около Властелин и половина (за страници говоря). Брат ми обясни че е така защото книгата има много сложни английски думи и за да се обясни една такава английска дума, ти трябват няколко български.

Книгата е около 60лв, май...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Линк нямам, човече, но дори да си я намериш трудно ще я прочетеш, аз самата не успях да я довърша. Трябва да си адски съсредеточен.

Колкото до друга нестандартна книга, сетих се за Джеймс Джойс "Одисея". Води се за най-трудната книга на 21 век, не съм я чела, но мисля че ми е рано. Брат ми ми разказа, че някой си там критик (някой който наистина разбира от тези неща) е казал, че ако един ден света се разруши и тотално изчезне и остане само тази книга, светът ще може да бъде рекунстроиран ( не тотално същия, но подобен) само по молед на тази книга, смятайте колко много неща са наблъскани в нея. Книгата я имам само на английски, в оригинал и е около 3 пъти по тънка от тази на българския, която е нещо средно между...айде около Властелин и половина (за страници говоря). Брат ми обясни че е така защото книгата има много сложни английски думи и за да се обясни една такава английска дума, ти трябват няколко български.

Книгата е около 60лв, май...

Четенето е лесна работа - трудно-нетрудно, все ще я свърша. Мерси все пак;)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Естествен роман от Георги Господинов

est.jpg

Откъс:

Купих люлеещия се стол през една събота в началото на януари 1997-а. Току-що бях взел заплата и столът погълна половината от нея. Беше последният, все още на стари, сравнително ниски цени. Невероятната инфлация през онази зима подчертаваше безразсъдството на покупката ми. Столът беше плетен, имитация на бамбук, не тежеше особено, но изглеждаше огромен и неудобен за носене. Немислимо беше да дам другата половина от заплатата за такси, нарамих го итръгнах да се прибирам. Вървях, носех стола на гръб като кошничар и обирах негодуващите погледи на минувачите заради разкоша, който си бях позволил. Някой трябваше да опише мизерията от зимата на 97-а, както и всички останали мизерии, зимата на 90-а, на 92-а. Помня как пред мен на пазара една възрастна жена помоли да й отрежат половин лимон. Други обикалят вечер празните сергии за някой случайно изтърколил се картоф. Все повече добре облечени хора преодоляват срама си и бъркат в казаните за боклук. Кучетата вият гладни отстрани или се спускат на глутници върху закъснели минувачи. Като изписвам тези разхвърлени изречения, си представям тлъсти вестникарски заглавия с плътен шрифт.
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ще посоча две книги на един от най-големите писатели на ХХ век - Михаил Шолохов - "Тихият Дон" и "Разораната целина".

Посочвам ги като редки книги, защото никой от познатите ми от младото поколение дори не беше чувал за този голям писател. Прочетете тези книги - не са лесни за възприемане, може дори да ви отнеме години, но повярвайте ми - заслужава си. Това са от книгите, които променят човек.

Имайте предвид, че това са две от такива истински книги, които в началото започвате да ги четете и си казвате - "Това е пълна измислица, онова време изобщо не е било така.", а когато ги завършите осъзнавате, че точно това е истинската история, а всички стереотипи (напр. за комунизма в Русия), в които твърдо сте вярвали, се оказват просто едно наивно мнение.

Михаил Шолохов - "Тихият Дон", "Разораната целина" (ако не се лъжа авторът е носител на Нобелова награда за литература).

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Четенето е лесна работа - трудно-нетрудно, все ще я свърша. Мерси все пак:)

Повярвай ми човече, тези книги не са в толкова лесни:)

Имам си един фанатик на тема книги в къщи (брат ми), щом той казва значи е така, пък и аз се ибедих в това;).

Но, пробвай може да имаш късмет. Просто за някой книги ти трябва някаква доста обширна литературна култура и трябва да си прочел доста сериозна литература преди това.:)))

Успех:)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Повярвай ми човече, тези книги не са в толкова лесни:P

Имам си един фанатик на тема книги в къщи (брат ми), щом той казва значи е така, пък и аз се ибедих в това;).

Но, пробвай може да имаш късмет. Просто за някой книги ти трябва някаква доста обширна литературна култура и трябва да си прочел доста сериозна литература преди това.;)))

Успех;)

Най-вероятно няма да имам късмета да я прочета тази книга, колкото и да искам. Не мога да я намеря и в nat-а търсих, но няма резултати. Пък нали ти казах за нашата библиотека.... sad.gif

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Via Dolorosa

Агоп Мелконян

Вятърът изпълзява иззад хълмовете, поразкършва се и напористо връхлита върху задното стъкло. Допреди час беше нещо като късна есен. НАШАТА есен — обича да казва тя. Това е НАШАТА есен, нали? Не възразявам, макар да не откривам нищо наше освен досадата, наречена пътуване — тичане от хотел към хотел, добър вечер, стая, може единична, пишете съпрузи; багажът, душът и възхитителните му пръски, вечерята задължително на свещи (силната светлина я дразни), любовна нощ, транквилизатори, на сутринта отново стартираме. Това е НАШЕТО, ако изобщо има нещо наше — едно надбягване с времето, което поразително прилича на свобода, а в действителност е бягство от тъгата спринтьор, хукнала подире ни.

— А все ми се иска да ти кажа, че ще вали.

— Сняг — допълвам. Вече двайсет дни само допълвам, за да не забравя да говоря.

Минута по-късно ни настигат объркани бели облаци, плъзнали ниско по асфалта.

— Бяла изненада — казва. Пауза. — Небето е толкова високо. — Пауза. — Нашата есен свърши. — Пауза. Преглъща. — Свърши толкова изведнъж.

Така си говори, свикнах. Горчива смесица между унес и самота. Нещо тъничко и заплетено, разпънато до скъсване между немощната и мисъл и трогателното желание да бъде добра. Нищо не се промени, лекарите не познаха. Любовта ще я възроди, сексът ще настрои механизмите и — защо не вървите по дяволите! Същите колебания между сън и реалност, същата непревземаема отчужденост, същите неволни трепети вместо жестове, същата безгранична и вече патинирана от старост тъга. Приех риска да съм и експериментатор, и опитен плъх, защото ми се искаше да я освободя от оковите й, да залъжа някак капризната повреда на мозъка, да навия отпуснатите вътрешни пружини, нееластични и безволеви като ластици. Нищо не се получи. Бягства вместо пътуване, жалост вместо любов плюс една уморителна сексуална повинност.

— Чудо — казва. — Пада нещо, което никога не се е качвало там. Или може би се е качвало?

— Качвало се е като пара — отвръщам, но тя вече говори за друго.

— Птиците тръгват на юг, змиите стават кожени колани, мечките слагат пижами за сън, пък ние двамата само тичаме. — Лапва бонбон. — Ей тъй, тичаме, а те ни се смеят. — Пауза. — И как ще избягаме от зимата?

Двайсет дни, умножени по стотици километри. Иначе трябва да говоря с нея, а ми става мъчно, затова предпочитам пътните знаци, такта на чистачките, безкрайния пунктир върху асфалта. Още ли не съм ви казал, че нейната безпомощност ме разкъсва?

Сигурно е чувство за вина. Да, цялата причина е в смазващото чувство за вина. Откъде го взех, накъде го нося? Нетърпимо е да се чувствуваш виновен, че не можеш да направиш нещо, което не можеш да направиш. Как се казва тази форма на вина? Никой не знае, а най-малко знам аз. Не успях дори да я убедя, че я обичам. Казвам го никому; в отговор само леко присвива клепачи и допълва с кратко, разсеяно, неадресирано, една осминка от онова движение с устни, което при останалите човеци се нарича усмивка.

— Пък ти си мислиии… Как тъй се качва пара, а пада сняг, щом парата е топла, а снегът — студен. Нищо не става тъй, нищо.

Снегът опасно затрупва. Отпускам педала, за да убия скоростта — виждам само десетина метра пред себе си. До града има доста път, трябва да измисля нещо. За три седмици свикнах да решавам сам.

— Веднъж пак валя, отдавна, бях още момиченце. — Пауза. — Дойде Горският цар и ме покани на бал в гората. Пипаше ме по гърдите и целуваше краката ми. Искаше да му стана жена.

Тук някъде трябва да има мотел, ако се вярва на знаците. Мотелът е моето спасение. Пътуването я напряга и тогава съвсем… Смуче бонбона с любовната страст на уличница.

— Ще напиша стихотворение. Ти писал ли си?

— Не.

— Прекрасно. Горският цар беше барман. — Пауза. — Господи, снегът ще го затрупа!

— Горския цар ли?

— Не бе, стихотворението. Ако го затрупа, ще зимува, а напролет ще се покаже с кокичетата.

Легло, чиния с прибори, под тях цифрата 1000. Близо е. Хладкият душ я отпуска. Когато излиза от банята с коси като водни змийчета, пристегнала кърпа малко над гърдите си, всичко свършва; облизвам с език капката на върха на носа и, целувам я по клепачите, а тя ме гледа с възхитения поглед на откривател — още ли съществуваш, това ли си ти? Тогава съм готов да се закълна: няма нищо пo-красиво от Лиза, когато водата измие тъжната й налудничавост.

— Между храстите еленов впряг. Клечат джуджетата палачи. Идват да обесят моя снят. Небето плаче.

— Добро е, но защо джуджетата?

Не обичам минутите между залеза и пълното смрачаване. Чувал съм, че ги наричат граждански сумрак. Защо пък граждански? Вече не е ден, още не е нощ, само безвкусна неопределеност във вид на светлинна дрезгавина, фаровете са подскачащи кълбета светлина, не, ръце на сластолюбец, които опипват всичко наоколо, както Горският цар — гърдите на Лиза; сякаш плуваш в коктейл от сивкава умора и досада, добре охладен със снежни вихрушки.

Тогава забелязвам тесния път вдясно. По-скоро го усещам с тънката интуиция на скитника, който улавя промените около себе си с някакво божествено седмо сетиво. Рязко завивам — прегракналото непосилие на спирачките и нейното предупреждаващо „Ехей!“. Тясно, стръмно, почти без настилка, вляво — пропаст, или сипей, или просто плътна завеса от мрак пред някаква тревожна неизвестност. И пътеуказател с големи, старателно изписани букви.

— Via dolorosa — почти срича Лиза. — Ъхъ, знаех си. — Пауза. — Пътят на страданието. — Пауза. — Пътят на Христос към Голгота.

Глупаво е, разбира се, Пътят на страданието да завършва не с кръст, а с крайпътно ханче. Но повече ме изненадва Лиза — внезапно става боязлива, чувствителна и напрегната като животинче пред неидентифицирана опасност. И друг път съм забелязвал нейната изумителна способност да предусеща, като че ли знае събитията отпреди; зениците и се разширяват, ръцете стават неспокойни, леко се изгърбва, готова всеки миг да хукне — едно малко нервно зверче, в което властвува атавистичният ужас от неизвестното.

— Via dolorosa — повтаря като ехо собствените си думи. — Тогава ще започнат да казват на планините: паднете върху ни! И на хълмовете: затрупайте ни! Защото, ако това правят със зеленото дърво, какво ли ще бъде със сухото?

Още...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Най-вероятно няма да имам късмета да я прочета тази книга, колкото и да искам. Не мога да я намеря и в nat-а търсих, но няма резултати. Пък нали ти казах за нашата библиотека.... sad.gif
http://rapidshare.de/files/27682671/strofi.rar.html
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Книгата, която съм препрочитал най-много:

ПАРАГРАФ 22

Джоузеф Хелър

Това беше любов от пръв поглед.

Щом видя военния свещеник, Йосарян веднага се влюби лудо в него.

Йосарян бе постъпил в болницата поради болки в черния дроб и насмалко да се

окаже, че страда от жълтеница. Докторите бяха озадачени от обстоятелството, че

болестта не е точно жълтеница. Ако излезеше жълтеница, можеха да го лекуват. Ако

не излезеше и му минеше, биха могли да го изпишат. Но почти беше жълтеница и

това ги объркваше през всичкото време.

Всяка сутрин при него идваха трима енергични и сериозни мъже с дейни уста и

бездейни очи, придружени от енергичната и сериозна сестра Дъкет, една от

сестрите в отделението, която не обичаше Йосарян. Те поглеждаха закачения на

леглото лист, на който бе отбелязана температурата му, и припряно го разпитваха

дали чувствува болки. Изглежда, се дразнеха, когато им казваше, че положението

му е все същото.

- И все още не сте ходили по нужда? - питаше полковникът.

Докторите се споглеждаха, когато той поклащаше глава.

- Дайте му още едно хапче.

Сестра Дъкет си записваше да даде на Йосарян още едно хапче и четиримата

минаваха на следващото легло. Никоя от сестрите не обичаше Йосарян. Всъщност

болката в черния дроб беше минала, но Йосарян си мълчеше и докторите не

подозираха нищо. Подозираха само, че ходи по нужда и не казва никому.

В болницата Йосарян имаше всичко, което желаеше. Храната не беше много лоша

и му я носеха в леглото. Имаше и извънредни дажби прясно месо, а през горещите

часове следобед на него и на всички други поднасяха изстуден плодов сок или

изстудено мляко с шоколад. Освен докторите и сестрите никой не го безпокоеше за

нищо. За известно време сутрин трябваше да цензурира писма, но след това беше

свободен да прекарва остатъка от деня си, като се излежава и с чиста съвест не

върши нищо. Добре му беше в болницата и не бе трудно да продължи да си лежи там,

защото постоянно имаше температура сто и един градуса по Фаренхайт!. На него му

бе дори много по-лесно, отколкото на Дънбар, който трябваше постоянно да пада по

очи, за да му носят храната в леглото.

След като реши да дочака края на войната в болницата, Йосарян написа писма

на всичките си познати, в които казваше, че е в болница, но не споменаваше защо.

Един ден му хрумна нещо по-добро. Писа на всичките си познати, че заминава на

много опасна мисия. "Искаха доброволци- Много е опасно, но все някой трябва да

свърши тази работа, ще ти пиша веднага щом се върна." И оттогава не бе писал

никому.

Всички офицери на лечение в отделението трябваше да цензурират писмата на

войниците, които лежаха в своите отделения. Това беше еднообразна работа и

Йосарян се разочарова, когато разбра, че животът на войниците е съвсем малко

по-интересен от живота на офицерите. След първия ден у него вече нямаше никакво

любопитство. За да наруши еднообразието, той измисляше разни игри.

- Долу определенията! - заяви той един ден и всички наречия, и всички

прилагателни изхвърчаха от писмата, които минаха през ръцете му. На следния ден

обяви война на членовете. На още по-следващия ден достигна много по-високо

равнище на творчество - зачеркна всичко освен членовете. Това създаде повече

динамични междусловни напрежения и почти във всички случаи посланието ставаше

по-всеобщо. Скоро започна да гони части от поздравленията и подписите, като

оставяше главния текст непипнат. Веднъж зачеркна всичко освен обръщението "Мила

Мери", а накрая написа: "Копнея неутешимо за теб - Р. О. Шипман, свещеник във

войската на Съединените щати." Р. О. Шипман беше името на свещеника на

авиогрупата.

Целият роман...

Редактирано от vboychev (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Много съм ти благодарна,но с този сайт хич не се справям :) Нищо не успях да намеря...(ако знаех как да го търся там...)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

KZX

Николай Фенерски

Трябва да се отдаде нужното на бездарието.

Казвам се Клитор Зетхикс и съм затворник. Не знам със сигурност защо точно така са решили да ме нарекат учените от Института по Клониране и Заселване (който всъщност си е фабрика за производство на работна ръка). Може би на смяна се е случил някой млад стажант майтапчия, а може просто за момента да са били изчерпани буквените съчетания.

Така или иначе в безполовата 4153 година няма нищо срамно да се наричаш така. Просто едно име за статистиката. Самият аз нямаше да знам какво означава моето първо име, ако от любопитство не се бях поровил из старите медицински справочници. В известен смисъл дори се гордея, че съм наречен на нещо толкова първично - ако чуете само имената на другите затворници: Нуклеоза, Полиетилен, Квадрант 25, Гайгермюлеровброяч, Озон Ипсилон и т.н. Все стари традиционни имена, изведени от регистъра на института и чийто смисъл също е малко известен. Продукт съм на не особено прецизно генно моделиране, нещо като детска игра с пластилин.

Целият текст и други творби

Редактирано от vboychev (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване