Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


На 5 септември една „братска“ държава ни обявява война. Съветската окупационна армия е посрещната от българи с цветя и ликувания. Последва преврат, което превръща България в сателит на СССР. 

Започват гонения на цвета на българското общество. Интелигенцията е или избита, или изпратена в многобройните лагери. Репресии има върху всяко едно съсловие на обществото – от политици, управлявали страната преди 9-ти септември, до обикновените селяни. Касапницата, наречена „Народен съд“, остава в историята ни като едно от най-големите престъпления на антибългарския и наложен от СССР режим. 

От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 11 122 от тях са повдигнати обвинения, като съдбата на много други арестувани е неизвестна. За около 4 месеца са издадени 9 155 присъди, с които са осъдени на смърт 2 730 души, 1 305 души получават доживотен затвор, а останалите – затвор от 1 до 20 години. 

При тези обстоятелства се заражда едно естествено и общонационално движение срещу тази чужда система. Архивните документи утвърждават, че още през първите месеци след 9 септември 1944 г. има опити за оказване на нелегална и въоръжена съпротива срещу започналата съветизация на България. Но внимателното им проучване показва, че те имат стихиен характер, без определена програмна цел, и в повечето случаи са акт на самозащита. Това е резултат от стреса, на който е подложено населението по време на неочакваните масови арести и жестоки убийства в почти всички населени места в страната. Всеки гражданин, заплашен с разплата от незаконно действащите по села и градове „комунистически екзекутивни тройки”, търси спасение. Някои от тях се укриват при свои близки, други минават в нелегалност, а трети се опитват да преминат границата и да се спасят на територията на Гърция и Турция. Преминалите в нелегалност българи наричат себе си горяни. 

В движението се включват най-различни прослойки на българското общество като бивши царски офицери, бивши дейци на ВМРО, СБНЛ, „Ратник”, „Отец Паисий” и други бивши националистически организации. Тези хора разбират, че не могат да се преборят с комунистическата репресивна машина по мирен път чрез протести. Обединява ги любовта към родината и желанието да спасят българското от наложения чужд и репресивен режим. 

Въоръжената съпротива стои на върха на пирамидата на Горянското движение, но не е единствената форма на такава. Горяните са подпомагани от голям брой ятаци и често получават дарения от съмишленици. Движението е чисто българско и национално, чети възникват спонтанно и без централизирано ръководство навсякъде из държавата. В справка на службите на Държавна сигурност се съобщава: „През цялата 1950 г. нелегалните организации и групи никнаха като гъби…”. Въоръжават се самостоятелно и въпреки съмненията на ДС нямат външна подкрепа. Доста от самите горяни са вярвали, че западни държави като САЩ и Англия биха помогнали на движението преди самите те да се убедят, че тази помощ няма да дойде. Те водят борбата със системата сами. 

Освен възникналите местни чети, преминават границата и навлизат на наша територия около 52 въоръжени групи на български политически емигранти от Турция, Гърция и Югославия. С идването си в България част от тях стават инициатори за формирането на нелегални организации и горянски чети и си поставят задача да организират масова въоръжена борба срещу комунистическата власт. Радиостанция „Горянин” е „гласът на съпротивата”, предава от април 1951 г. до ноември 1962 г. от територията на Гърция. То е заглушавано непрестанно от отделите за радиотехническа борба на ДС и дори е планирано взривяването му от командоси на българските специални служби, но операцията не е проведена.

В началото на 1947 г. Герасим Тодоров Николов от с. Влахи (родното място на Яне Сандански), Светиврачка околия, замисля да създаде масово съпротивително движение в Пиринския край с център Светиврачка околия. На 12 март 1948 година към четата се присъединяват полковник Стойно Бачийски и подполковник Димитър Цветков. Отряда на Герасим Тодоров се съединява с този на Йордан Руйчев Стоянов и в средата на месец март четата се състои от 42 души, повечето от които бивши членове на ВМРО и врагове на БКП. Три дни по-рано на 9 март Народната милиция в Благоевград започва масова въоръжена акция с кодово име „Елен“, чиято цел е унищожаването на Герасим Тодоров и четата му. Арестувани са голяма част от ятаците на групата, района на действие на групата е обграден и започва преследването й. На 30 март войводата Герасим Тодоров възпламенява бомба и преди бомбата да избухне, се самоубива с изстрел от пушката си. 

От избухването на бомбата тялото му е разкъсано на няколко части. Това не възпира комунистите да се подиграят с паметта му. Органите на милицията поставят в едно одеяло частите от тялото на Герасим Тодоров. Първо го излагат на показ в с. Влахи, а после на площада на Гара Пирин. На същия площад и по същото време милицията организира митинг и хоро с музика по случай разгрома на четата на „бандитите”. Позволяват само на майката на Герасим – Мария, да види мъртвия си син и тя му измива лицето, но не й предават тялото. Гробът му и досега не е открит. 

С основание инспекторът към Държавна сигурност К. Кюлюмов, активен участник в разкриването и разгрома на четата, с тревога посочва: „През 1947-1948 г. бандата на Герасим Тодоров държеше територията на бивша Санданска (Светиврачка) околия, голяма част от селата в този край, прехвърляше част от Разложко, дори стигаше до Гоцеделчевско - оттатък през Пирин и част от бившата Горноджумайска околия. Това беше не само най-голямата банда в България, но и най-опасната поради това, че тя контролираше територията, в която почти беше ликвидирана народната власт”. Движението придобива максимален размах в периода 1950 – 1952 година.

В средата на 1951 година радио „Горянин“ излъчва съобщения, че в Сливенско се формира въстаническа армия. Като резултат на това, от различни краища на България се стичат хора към сливенския край. Армия от 13 000 милиционери и войници блокира сливенския Балкан. Най-голямата сливенска чета от 106 души, начело с Георги Стоянов - Търпана, наричан Бенковски, е обкръжена от 6000 души армия. На 1 и 2 юни те водят сражение две денонощия, като накрая се измъкват от обкръжението, и въпреки тежката битка, успяват да изнесат ранените; пленени почти няма. В боевете с превъзхождащия ги противник загиват над 40 горяни, но макар и ранен, командирът извежда четата и я спасява. Освен това е известно, че при това сражение милицията и армията са командвани от министъра на вътрешните работи, а в един бронетранспортьор, недалеч от гората, следи действията първият секретар на БКП Вълко Червенков. 

За съжаление, в края на 1951 година Георги Стоянов - Търпана е пленен при акция на ДС, осъден и екзекутиран. Дори и без своя командир и въпреки жертвите, тази чета продължава борбата: през 1952 година се обединява с малки чети и други хора, достига до 156 души и отново започва да превзема села.
 
Малцина от горяните оцеляват - повечето загиват в битки или са заловени и убивани без присъда, осъждани на смърт или доживотно. Техни ятаци също биват осъждани. Семействата им с десетилетия са преследвани и потискани. В основата на горянското движение лежи националното, българското, затова то има чисто национален характер, докато партизанското движение от 1941-1944 г. е движение, водещо се от принципите на интернационализма, за установяване на съветска власт в България, с подчертан антинационален и антибългарски характер. Българският народ отново доказва своето достойнство и не се оставя да бъде управляван от чужди интереси. 

За съжаление, тази съпротива остава почти неизвестна. Постиженията на Горянското движение се омаловажат, а огромната численост на горяните не се споменава нарочно - нещо, което е характерно за комунистическите страни. Горяните биват очернени от системата, които ги наричат бандити и терористи. Възниква нуждата от създаване на произведение с образа на врага („Глутницата“) както и на фалшиви организирани репортажи. Пропагандният апарат на системата е във вихъра си. 
 
Виновниците за репресиите никога не биват съдени. Грозни паметници на съветската армия има из цяла България, пред които всяка година на 9 май се поднасят цветя. Комунизмът превръща българския народ в страхлив, лицемерен и двуличен и днес търпим последствията от това.
 
Не е известна точната дата, но може да се предполага, че през юли 1947 г. Герасим Тодоров изпраща писмо до „Влахински комунисти”. Съдържанието му ще разкрие директно на читателя какви са разбиранията на командира на горяните за тактиката и целите на борбата. В него е написано: „Ако напуснах семейство, роднини, приятели, родно село, скитайки се немили-недраги по Балкана, гладувайки и мизерувайки, само и само да спася живота си от някои кръволочни личности, които явно подклаждани от наши изроди, то още не значи, че съм с намерения да тероризирам, убивам, изнасилвам, та вие почнахте да безчинствате и тормозите по най-различни, простени и непростени начини съвсем невинното ми семейство… Аз не съм напуснал като разбойник, а като недоволен от начина Ви на управление, като благодарение на такива като Вас далеч надминава фашисткия режим… Но винаги съм очаквал да видя докъде ще стигнат Вашите произволи, обаче Вашата няма край и аз не мошенича като Вас, а кавалерски заявявам, че вече милост не раздавам, с каквато мярка мерите, с такава ще Ви меря, т.е. на семейството ли посегнете, със семейства ще се справям… Търсете ме по къщи, плевни и колиби, ще ме намерите. Млада невеста на пазар се не води и комита в сграда не стои – с хора се среща, но не им гостува”.
 
В свое писмо Герасим Тодоров заявява: “По-добре славна смърт, отколкото позорен живот.” 

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Гост

Бее Каа Пее
ние пак сме тук
вся власть советам
Урааа, напред другари

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

  • Горещи теми в момента

  • Подобни теми

    • от Анита Христова Трифонова
      https://www.vbox7.com/play:ca2e99f47c
       
      Съединение на Източна Румелия с Княжество България 06 септември 2019 заря Пловдив

    • от Ратникъ
      Емблема на Бял Фронт е комбинация от слънчев кръст с легионерската мълния.   Слънчевият кръст (още познат като "Богар") се е използвал от Съюзът на ратниците за напредъка на българщината, организация, на която целим да бъдем съвременната алтернатива. Самият знак е много важен европейски символ още от времето на Неолита: смята се, че е символизирал слънчевия диск в ролята си на колело на колесницата на Богът на Слънцето (това не е изненадващо, имайки предвид значението на Слънцето в първите религии). С други думи знакът е от времето, когато Истината е възтържествувала.   Легионерската "мълния" е била използвана от Съюзът на българските национални легиони и символизира българското мото „Напред и нагоре“. Това е другата организация, към чиито идеали се стремим. Това, че светкавицата е била символ на тази организация, е символично и за самите нас, понеже сме сформирали Бял Фронт покрай Луковмарш - траурен марш в името на тогавашния лидер на СБНЛ - ген. Христо Луков.   Всяка организация, независимо от нейната цел и нейните идеали, си служи с дадена символика с цел да се различава от нейните конкуренти/алтернативи. За тая цел се използват емблеми, знамена, облекла, девизи, жестове и дори песни/химни. Ние от Бял фронт не сме изключение от това правило. Вече сме обсъдили откъде идва знамето ни и символът, който стои централно на него. С тази малка статия ще обсъдим смисъла на жеста, който правим с ръка.

      Спрели сме се на свит (поне засега десен) юмрук с изпънат нагоре показалец, с длан, сочеща напред. Въпреки че този жест може да изглежда подобен на жеста на дадена религиозна група, при нас религията не е централна тема - имаме както християни, така и езичници.

      Това, което този жест символизира, е описано в статията за нашия мироглед, а именно - „Истината е една и неоспорима“. Ние сме отдадени привърженици на Космическия ред и сме противници на всеки един, който съзнателно я отрича и вярва в собствени „идеи“, независимо за колко „рационален“ и „интелигентен“ се мисли съответният дебил. Истината не подлежи нито на критика, нито на компромиси. Източник: Бял фронт - Символи
    • от Ратникъ
      Бял фронт вече има Discord чат група, чрез която можете да се свържете по-лесно с нас. В групата споделяме новини за какво има ново в групата, идеи за бъдещето ни и провеждаме разговори за идеология, култура и т.н. Ако искате да говорите директно с членовете на групата и то "анонимно", това е най-добрият вариант да го направите. Групата ни има и приемна зала, чрез която можем до някаква степен да филтрираме кой влиза и вижда разговорите, които се провеждат.

      Заповядайте с този линк: https://discord.gg/VkHdbNw
      Източник: Бял фронт - Дискорд група на Бял фронт
    • от Анита Христова Трифонова
      Ротшилд: “През 2030 година няма да има нито държава България, нито живи българи! Публикувано на 23.08.2019  в България/Любопитно/Свят  
      https://bultimes.com/rotshild-prez-2030-godina-nyama-da-ima-nito-darzhava-balgariya-nito-zhivi-balgari/?fbclid=IwAR0aZZZVv5plTFYoSZt6vLCnYPved8ulaS3iioW73KNMKUA_y_9-VkaYGt8
      ”През 2030 година няма да има нито държава България, нито живи българи!” – Едмонд дьо Ротшилд
      Една вече изтрита статия в пловдивския в-к “Марица” на Татяна Томова.
      Същите заповеди са предадени на Дьорд Шорош от “Отровено общество” в присъствието на “самоудавения” израелски агент и приятел на Андрей Луканов – Роберт Максуел. Заради това той заплаща с живота си.
      Заповедта към Световното Правителство от началото на 90-те до днес се изпълнява стриктно. За нас – нечовешки Геноцид, за тях – премахване на последната преграда за НСР.
      Унищожението на ХОРата и омразната дума БългАрия – свещения божествен символ.
      Статията; Веселина Георгиева, баронеса Ротшилд, е родена през 1927 г. в София в заможно семейство. 20-годишна заминава за Франция, за да продължи образованието си в Парижкото училище по приложни изкуства в класа на проф. Катлен. Спускането на Желязната завеса превръща младата красавица в бежанка. Българката аранжира витрини, прави букети от сухи листа върху телена арматура. Веселина Георгиева се посвещава на скулптурата благодарение на учителя си Алберто Джакомети. През 1968 г., вече Лина Георгиева, прави самостоятелна изложба в амстердамската галерия “Еендт”. Голям почитател є бил Ърнест Хемингуей. Заразена от авантюристичния му дух, тя посещава Индия, Израел, Египет. “Живяла съм няколко живота. Но в края на краищата винаги се връщам към скулптурата”, казва Веселина. Българката непрекъснато се разкъсва между скучните чаени следобеди, ски-курорти и казина. Между “лудориите” й е и сродяването с прочутата фамилия Ротшилд.
      След развода с Веселина Георгиева до сетния си час Едмонд дьо Ротшилд остава смъртен враг на България. “През 2030 година няма да има нито държава България, нито живи българи!”. Тази зловеща прогноза той изрича през лятото на 1997 г. Скоро след това Едмонд дьо Ротшилд умира. Версията е самоубийство.
      Попитали Натан, син на основателя на Ротшилдовата династия, колко нации има в света. Само две ­еврейското семейство и другите, бил отговорът му. Главата на легендарния клан Майер Амшел Ротшилд е роден през 1743 г. във Франкфурт на Майн. Най-големият му син Анселм остава при баща си. Вторият ­ Соломон, се установява във Виена, третият ­ Натан ­ в Лондон. Карл намира реализация в Неапол, а най-малкият ­ Джеймс, отпътува за Париж. И петимата братя играят важна роля не само във финансовия свят, но и в политическия. От 200 години повечето от коронованите глави са приятели или длъжници на династията.

      Основателят на династията Майер Ротшилд е изпратен да учи за равин, но след кратко време постъпва в еврейска банкова къща в Хановер. Там изучава финансовите игри, но не се застоява много. Връща се в гетото на Франкфурт, където двамата му братя продават стари вещи и дрехи. При тях, в един ъгъл на магазинчето, той започва свой бизнес със стари монети. Изработва нумизматичен каталог, който изпраща на известни хора. Търговията бързо разцъфтява. Немският принц Вилхелм лично посещава Майер. С добрите си маниери бъдещият милиардер прави отлично впечатление на държавника, който става негов редовен клиент. Майер прибавя към името си Ротшилд, което идва от малката червена фирмичка на къщата.
      От 1810 г. до днес фирмата Ротшилд не се занимава повече с покупко-продажби на стоки, а само с парични сделки. Първата е придобиването на 400 тона злато от известната Източноиндийска компания. От това Ротшилд спечелва четири пъти повече, отколкото е вложил. Същото злато веднага е продадено на Англия.
      Най-безскрупулният от всичките братя е Натан Ротшилд. Веднъж човекът, който му лъскал обувките, го попитал защо неговият бакшиш е по-малък от този на сина му. Той му отговорил: Бащата на момчето е милионер. Моят не е.
      След смъртта на Натан по решение на четиримата братя фамилният скиптър бил даден на най-малкия ­ барон Джеймс. Винаги изискано облечен, червенокосият младеж бързо навлиза в най- изисканите кръгове на Париж. На 29 години става генерален консул на Австрийската империя в Париж. Оженва се за племенницата си Бети, дъщеря на брат му Соломон от Виена, за която Хайнрих Хайне написва поемата “Ангелът”. Известният художник Делакроа му предлага да го нарисува като просяк и Джеймс приема. На другата сутрин отива преоблечен в просяшка дреха и звъни в студиото на твореца. Отваря един от учениците му и като вижда жалкия просяк, му пъха един франк в ръката. На другия ден един прислужник, облечен в ливрея, предава на ученика следното писмо: “Драги господине, ще намерите в плика единия франк, който ми дадохте на вратата на студиото на господин Делакроа, с лихвата му от десет хиляди франка. Може да осребрите чека в моята банка, когато пожелаете. Джеймс де Ротшилд”.
      Карл Ротшилд се различава малко от братята си, поради което до 35-годишната си възраст не получава самостоятелна работа. Главната му работа е да ръководи куриерската служба, която е била от решаващо значение за успеха на династията.
      Най-големият син на Майер Ротшилд ­ Амшел, наследява Франкфуртската банка. Силно религиозен, той прекарва доста време в синагогата, молейки Господ да му даде син. До последния си ден живее скромно и разумно. Изразходва много средства за благотворителни цели. Веднъж къщата му била обградена от разярена антисемитска тълпа. Вместо да се скрие, той излиза на балкона и започва да им говори: “Скъпи приятели, вие искате пари от богатия евреин. Германците са 40 милиона. Аз имам толкова флорина. Като начало ще хвърля по един на всеки от вас”. Тълпата протяга ръце, хваща парите и се разотива.
      Около 100 години след основаването на фирмата “Ротшилд и синове” те стават главните банкери на империи и континенти. Само лондонският им клон за това време е отпуснал заеми за повече от 7000 милиона долара.
      Поради кръвните женитби след няколко поколения се получава дегенерация. Някои от мъжете се раждат инвалиди. Повечето наследници са момичета. Това е причината да изчезнат клоновете на фамилията в Италия и Франкфурт. . .Източник: Воини на Тангра
       
      Хитлер е бил от Ротшилд
       
       
      РОТШИЛД И САКС- КОБУГР -ГОТА
      МАСОНСКИЯТ ПРОЕКТ USA
       
       
       
      ЛУКОЙЛ Е НА РОТШИЛДОВИ 17. 10.2011
       
    • от barin
      В България има запазени стари занаяти, които са останали от времето, когато не сме били независима държава. Някои са взаимствани от други места, други са от по-стари времена. В някои малки градчета и села има запазени занаятчийски работилници, като Жеравна, Трявна, Копривщица, ЕМО Етъра, Боженци и на други места из страната, където има обособена запазена стара част. Има ги и в по-големи градове, като Пловдив и Велико Търново. Не посмях да пиша, че посочените по-долу занаяти са чисто български, но имената им са останали от старо време. Някои имат турско име, други- старобългарско, което вече не се употребява и много млади и на средна възраст хора не ги знаят. Аз например всяко лято посещавам Панаира на занаятите във Варна, който е обикновено от първи до двадесети август. Забелязал съм, че всяка следваща година магазинчетата се увеличават. Ходил съм и на занаятчийски представления във Враца. Ето кои занаяти имам предвид, като пиша за типично българските занаяти:
       Обработка на кожа  Изработване на накити  Изработване на изделия от ковано желязо  Художествено леене  Звънчарство  Ножарство  Изработване и ремонт на старинно оръжие  Везбарство Художествено плетиво  Изработване на национални кукли  Изработване на художествена керамика  Грънчарство  Тенекеджийство Калайджийство Ковачество  Изграждане на кладенци Каменоделство Точиларство Ключарство  Коларство  Художествена обработка на дърво и дърворезба  Изработване на художествени тъкани  Гайтанджийство  Изработване и ремонт на български народни музикални инструменти  Художествена обработка на камък  Бакърджийство (медникарство)  Изработване на дървени съдове и предмети за бита, копаничарство     28. Ръчно килимарство   
          29. Изработване на стъклени изделия чрез духане на стъкло     30. Рисуване и гравиране върху стъкло 31.Изработване и ремонт на съвременни музикални инструменти и аксесоари за тях   32. Изработване и ремонт на изделия от мед (бакър) и сплавите й     33. Часовникарство       34. Книговезане
          35. Гравьорство
           36.Тенекеджийство
           37. Калайджийство           38. Изграждане на кладенци      39. Каменоделство      40. Точиларство      41. Ключарство      42. Бъчварство      43. Коларство
           44. Седларство и сарачество      45. Ковачество
           46. Обущарство         47. Тапицерство
                         Малко по-подробно за някои по-характерни стари занаяти:
                                             Грънчарство:
                       В българските народни представи работата на грънчаря е свещена. Според народното вярване овладяването на този занаят представлява тайнство, което ревниво се пази в рода. Едва през 18-19 в.  тази обичайна норма се нарушава и в  занаята навлизат "чужди хора". Според българския народ за усвояването на занаята се изискват не само труд и старание, но и "дар божи". 

      Към началото на 19 в. се формират няколко изявени центрове сред повсеместно разпространеното грънчарство. Към средата на века занаятът в Троян, Габрово, Берковица, Разлог, Айтос, с. Бусинци, Софийско, Чипровци, Разлог и др. е в разцвет. Развитата продажба по различни краища води до взаимовлияние на технологии и художествени принципи. И все пак в отделни райони се запазват специфични предпочитания към форми, маниер на украса, цветова гама. 

      По своето предназначение керамичните съдове следват особеностите на  медните и често пъти се покриват като форма. Особени глинени изделия са сватбените крондири (съдове за вино, сватбарски), плоските (съдове за ракия, носени в пояса), ръкатките (за носене на храна на полето) и др. 
                                     Везбарство:

          Везбарското изкуство на българките е било забелязано от не един чуждестранен пътешественик, минал през българските земи в периода ХVІ-ХІХ век. Традицията на везбарството е разпространена най-вече сред селското население и е свързана предимно с украсата на облеклото. Шевицата се изработва, като се броят нишките на тъканта, а при тънките памучни и копринени тъкани за везането се използва гергеф, като изображенията се очертават предварително с въглен или молив. 

      Традиционната българска везба се характеризира с голямо регионално и локално разнообразие, основано на три основни цвята - черен, червен и бял. Съществуват най-различни плоски, релефни и ажурни бодове. Най-използваните сред тях са няколко: прав (цепен) бод - хоризонтален или полегат (разминат); кръстат бод (или кумански); бримчен бод и двулицев бод.  

      Високата художествена стойност на везбената орнаментика се дължи най-вече на умелия подбор, съчетаване и обработка на материалите. Обикновено се използват вълнени и копринени конци. Металните (сърмени) нишки придават блясък и великолепие на шевицата. Мотивите са предимно геометрични, съчетани с стилизирани флорални мотиви, както и животински и човешки фигури. Извезаните с антропоморфни фигури фризове са характерни за Самоковската шевица. Шевицата от Софийско е симетрична, сложна комбинация от семантично богати древни геометрични мотиви. Гъстата шевица от Югозападна България с типичното си преливане на червено и винено, е напълно различна от сокайната шевица с нейната ажурност и сърмена украса. 

      Везбената украса определя до голяма степен спецификата и уникалността на  българските народни носии. Тя е характерна за всички географски области, но е най-застъпена в Северна и Северозападна България, както и в района на Македония. Тя е обичаен елемент от мъжките и женските ризи, престилките и коланите, от сукмената и саяната носия; открива се и върху завеските на двупрестилчената носия. Везбените мотиви красят също тъканите, използвани за забраждане на омъжените жени. Шевиците върху носиите са най-разнообразни по техника на изпълнение, структура, модел, материал, цвят и място на поставяне. 
                             Бакърждийство( медникарство):

       Медникарството (или бакърджийството) е занаят, познат по нашите земи още от времето на древните траки, за които се смята, че са били прочути майстори на медта. То среща своя разцвет през Възраждането, когато в България се оформят множество бакърджийски центрове (Велико Търново, София, Шумен, Пловдив, Прилеп и Устово),а медните съдове почват да заемат важно място във всекидневието на българина. Тогава се обучават и едни от най –добрите майстори, оставили в наследство красиво изработени съдове, които и до ден днешен будят възхищение у нас.

      Медникарството се специализира в изработката на домашни съдове и църковна утвар или по-конкретно в  тяхното профилиране. Това се дължи на ковкостта на медта и нейната висока топлопроводимост. Бакърджийството, както и повечето занаяти, се е предавало през поколенията, което допринесло за запазване на многогодишните му традиции. По важни медникарски сечива, които си заслужава да познавате са: мях, мулия, циция, дървени чукове, железни чукове, магаре, калеми и други. Що се отнаса до материалите най-старо време майсторите сами са леели медните листи, от които са изработвали съдовете, но по – късно започнал внос от Цариград. От тези листи се правят всички части на съда и впоследствие те се събират в едно цяло. Следва и дооформянето, която често се е преплитало и с украсата. В противен случай бакърджията украсявал своето произведение едва най-накрая – предпочитан метод било продължителното нагряване и начукване на медта с различни чукове, но понякога се използвало шило или киселина.
                                       Розоварство:

      Едно от нещата, които е прославило България през вековете е маслодайната роза. Тя е донесена на Балканския полуостров още през XII век от околностите на Дамаск името Rosa damascena, известна у нас като казанлъшка роза.. Технологията за нейното обработване е взаимствано от източните страни Персия и Индия. Българските производители увеличават количеството и подобряват качеството на продукта чрез двойна дестилация и усъвършенстване на съоръженията. Това налага българското розово масло на междунарадния пазар още през XIII век. Основна технологична база на Розоварството до началото на ХХ век са розоварните с малки казанчета- гюлапхани. Многократна редестилация се извършва в така наречените аламбици- медни казани с вместимост около 120 л., групирани по няколко в дестилационна инсталация- гюлпана. В процеса но модернизация на технологията се преминава към пароотделяне, като се използват парни дистилационни казани. През 1935 започват да действат 100 частни и кооперативни розоварни инсталации. През ХІІ и началото на ХІІІ век розоварството се развива като основен поминък на населението в някои от Подбалканските котловини поради благоприятните климатични условия за отглеждане на маслодайната роза, заради което българската маслодайна роза е с най-високо качество. Цветовете на казанлъшката роза съдържат около 0,04% етерично масло, което се натрупва главно във венчелистчетата. Те се берат рано сутрин, когато съдържат най-много етерично масло и веднага се подлагат на дестилация. От около 2500 и 3000 кг. цвят се получава 1 кг. розово масло. То е незаменим компонент на най-хубавите и трайне парфюми у нас и в чужбина. Разпространява се и в Старозагорско, Новозагорско, Чирпанско, Пазарджишко, Пловдивско и други. В края на ІІ световна война в България има 88 розоварни инсталации.  До 1950 тя е най-големият износител розово масло в света. Днес център за розоварство е комбинатът "Българска роза" в Карлово с Цехове и в други градове.
                                   Тъкачество:

       Тъкачеството е един от най-древните занаяти по българските земи. То е следствие от традицията, широкоразпространена по целия Балкански полуостров, свързана със скотовъдството. Територията на страната е била изпълнена с големи стада овце. Българските пастири са изминавали огромни разстояния със стада от по над 5 хиляди глави, които са търсели пасища. Тази миграция е започвала от Родопите и е стигала до Бяло море в търсене на пасбища за овцете.

      След прибирането на стадата в кошарите започвало стригането на овцете, от което се е получавала началната, сурова вълна. Технологичният цикъл за производство на изделия от вълна, започва с очистването на грубата суровина от груби остатъци. Вълната се попарва с вода за да се отстрани мазнината, която се съдържа във вълната.

      След изсушаване на слънце започва разчепкването на вълната, което става с ръце и от нея се премахват слама и тръни, които са останали след изпирането.

      Разчепканата вълна се разчесва с гребен или дарак, който има два реда дълги железни шипове.

      След многократното разчепкване на вълната, от нея се отделят дългите влакна във вид на добре изправени пасма, наричани пластове.

      Преденето е процес, който се извършва по няколко начина в зависимост от това, какъв конец се цели да бъде извлечен от вълната. Най-финото предене на конец се извършва чрез дървени хурки, които в различните региони на страната имат специфична геометрия, която определя напридането на вълната върху вретеното. За по-грубите тъкани и за по-дебел конец се ползва предене на чакрък. За разлика от фините конци (прежда), получавани от дървените хурки , които са предназначени за изтъкаване на платове за дрехи, грубите конци (маане) са използват за изтъкаването на килими и черги, дебели връхни дрехи и др., които изискват по-голяма дълготрайност на материята.
                                      Килимарство:

       Чипровските и котленските килими са изключително здрави и устойчиви във времето, могат да запазят първоначалния си вид повече от 50 години. Те са изтъкани от ествествени материали - памук и вълна като двете им страни са абсолютно идентични. Преждата се оцветява с грижливо подбрани естествени багрила – листа и кори на дървета, цвят, листа и корени на определени растения. Именно този изцяло натурален процес носи прелестта на тези килими. В най-стария си период килимите са били в земни пастелни, особено нежни цветове - бледозелено, охра, жълто. В по-късния етап – яркочервени, по-пищни и по-тържествени, с хора, птици, надписи. В края на 19-ти и началото на 20-ти век е характерна пъстротата, забелязва се едно многогласие в тъканите.
      Чипровци казват, че тъкат своите килими с любов и за любов, което още повече допринася за вълшебството им.
      Уникалните чипровски килими се изработват на вертикален тъкачен стан, състоящ се от две вертикални устои, горно и долно кросно, представляващи цилиндри, около които се намята основата, горен и долен цепец, от които горният разделя основата на чивтове и с него се образува нищелката, а с долния се разпределят мотивите при започване.
                                      Гайтанджийство:
       
      В началото на 19 век група габровски ковачи напускат железарската си работа и започват да правят само чаркове за плетене на гайтан. Само за няколко години те се обособяват в отделен еснаф – чаркчийство. Производството и ремонтът на чаркове се превръщат в един от най-доходоносните занаяти. Първоначално чарковете се задвижват ръчно, но много скоро са модифицирани и водата става движеща сила.

      Подробно описание на чарка, техниката за апретура и боядисване, както и за търговията с прежда и гайтани, може да намерите в книгата на д-р Петър Цончев „Из стопанското минало на Габрово” (том 1, с. 281-317). Тук е по-важно да отбележим, че благодарение на бурното развитие на гайтанджийството, по нашите земи се появяват (или укрепват) няколко други занаята – чаркчийство, долапчийство, тепавичарство, кърджийство.

      Приносът на занаятчийските еснафи за развитието на гайтанджийството в различните райони е следният:

      Карлово – първи произвеждат и предлагат на пазара този продукт;
      Казанлък – първи въвеждат дървения чарк;
      Калофер – първи използват човешка урина при боядисване на гайтана;
      Габрово – първи произвеждат железния чарк; първи започват да пърлят.
                                   Куюмджийство( златарство):

      Златарството, наричано още „куюмджийство”, е много престижен занаят. Златарите били почитани наравно със свещениците, учителите и другите първенци на общността. Обучението продължавало дълго – най-малко три години. Бъдещите майстори трябвало да овладеят не само големи сръчности и умения, за да подчинят деликатния материал. В стремежа си да станат известни и търсени занаятчии някой ден, младите калфи се стараели от самото начало да намерят свой стил, да развият естетическо чувство и богато въображение. Особено голяма отговорност представлявало изработването на невестинското гиздило. Независимо от благосъстоянието на семейството, всяко момиче трябвало да прекрачи прага на новия си дом с богата украса от накити – златни или сребърни. Гиздилото е дар от бъдещия съпруг и е неотменна част от костюма на булката. Синджири, обеци, пафти, пръстен, специфични украшения върху главата (в зависимост от фолклорната област) – тези предмети може да увеличат или намалят своя брой, но тяхното присъствие било задължително в сватбения ден.
                                       Резбарство:

      Проявления дърворезбата намира както в църковната архитектура и вътрешно оформление — иконостаси, амвони, резбовани врати на църкви, така и в дома и бита — резбовани тавани, мебели, сандъци, дървена посуда, бастуни, хурки, кобилици. Типични за дърворезбата декоративни мотиви са фигуралните композиции, плетеници и арабески, растителни мотиви като розетката, слънчогледът, лозата, дъбовият лист, „дървото на живота“, животински изображения като лъвска глава, грифон, змия, орел, паун, славей.

      В периода на Българското възраждане се развиват няколко художествени школи, известни с дърворезбата си: Дебърска художествена школа, Банска художествена школа, Самоковска художествена школа, Тревненска художествена школа, Калоферска резбарска школа. В годините след Освобождението дърворезбата запада, тъй като не успява стилово да се свърже с новите тенденции в архитектурата, и се пренасочва към дребните форми — цигарета, албуми, по-рядко мебели.
                                Ножарство:

      Ножарството е един от най-рано обособените железарски занаяти с няколко центъра: Габровско, с. Шипка (Казанлъшко), с. Костенец (Ихтиманско) и др. Изработвани са саби, ятагани, бръсначи, ножици. Произвеждали са се над 150 вида ножове, като наименованията им произлизали от формата на изделието: кулаклии – дръжката на ножа завършва във формата на уши; сойки – наподобяващи птицата сойка; бабичици – употребявани само от баби – акушерки; балакчийски – рибарски, чобански и др.
      Ножарската работилница се е състояла от ковачница, където е разположено огнището и духалото, нужни за обработка на металите и второ помещение – изкарвалня, използвана за довършителни работи. След изковаването и поставянето на дръжката, ножът се е заточвал на точило. Особеност при ножарството е това, че освен метала, майсторите обработвали рога, кости и дърво за дръжки. С тях те предавали изящество на студения метал.
                                             Мутафчийство:

      В нашите земи започва да се упражнява след падането на България под турско робство. То е особен вид тъкачество с козинява прежда, изпридана с няколковретенен чекрък. Тъканите от козина се изработвали на отвесен стан и са предназначени за чулове, дисаги, постелки, чували, торби, колани за добитъка и др. Мутафчийството се упражнявало на много места в България, но най-добре било развито в Панагюрище, Копривщица, Казанлък, Трявна, Севлиево, Устово, Ксанти, Гюмюрджина и пр. Технологичните етапи при производство на козиняви изделия са:

      Требене - с ръце се прави подбор на козината по цвят и дължина на материала. 
            Разбиване на козината - върху дървена дъска са забити 4 колчета на разстояние едно от друго. За всяко колче се завързват памучни въженца с дължина 2 м. Противоположните им краища се свързват заедно в лескова пръчка. Козината се разстила под вървите и при биене тя се разбива (разчепква).  
            Предене - то се извършва на чекрък. Майсторът слага под лявата си мишница "вулията" - кожена торба със свита на къделя козина. Превързва се през кръста с кожен колан "черкез", който се закача на трансмисионното въже, задвижващо чекръка. При движението си назад майсторът преде едновременно две нишки, а другите две се пресукват. 
            Тъкане - при този занаят тъкането се извършва на вертикален стан. Набиването на основата се прави с тарак, отварянето на устата - чамшира, а изпъването на плата - чрез метит. 
            Две са основните шарки използвани при украса на козинявите изделия - "миши учишки" и "котешки зъбки". Другият ефект при тъкането се получава от съчетаването на естествените цветове на козината - бяло, сиво, кафяво и черно.
                                      Сграфито керамика:

      Българите възприемат сграфито керамиката през XII в. чрез посредничеството на Византия, която от своя страна я заимства от Близкия изток броени десетилетия по-рано. Сграфитото е техника за украса на глинения съд, която включва няколко етапа. Първият от тях е покриването му с бяла или бледорозова ангоба. След засъхването й ангобата се гравира с желаните мотиви и орнаменти и съдът се изпича. Най-накрая се прави покритие с прозрачни и цветни глазури, като предметът минава повторно през пещта. 

      В средновековна България, за разлика от другите страни, сграфито керамиката няма елитарен характер. Въпреки високите си функционални и естетически качества тя се среща в изобилие както в царските дворци, така и в селските домове. Нещо повече: хората я използват не само на трапезата, а и за украса по стените на помещенията - както постъпват и днес ценителите и колекционерите. 
                                Калайджийство:

                                     
                         Занаятът, при който се полага специално покритие върху метални съдове, които имат пряк контакт с огъня - джезвета, казани, тави. Тъй като бързо оксидират, се налага медните съдове да се посребряват или калайдисват. Бакъреният съд се поставя на огъня да обгори отвън и отвътре, като се държи с големи клещи. После с малко сярна киселина и памук се обтрива цялата повърхност и се залива с вода.

      В калая се добавя нишадър, който го разтваря, после се добавят солна киселина и цинков прах. Съдът се поставя отново на огъня да се нагрее. Тази процедура се повтаря, докато се калайдиса хубаво целият бакър. Ако работата е качествено свършена, съдът издържа цяла година преди повторно калайдисване.
                                         Абаджийство:
      Най-разпространен занаят в Родопите през ХIX и началото на ХХ в.Още в началото на своето развитие абаджийството може да се определи като домашно производство на аба /дебел вълнен плат/.Дейност по необходимост тъй като повечето от дрехите на мъжете и жените са ушити от абян плат Производството на аби се засилва в края на 20 –те на ХIXв./История на България1985г.,227/при въвеждането на редовната турска армия,чиято униформа е ушита от аба.По разкази на възрастни хора ,тъкането на този вид вълнен плат се е тъчало почти във всяка къща,а допълнителната обработка се извършвало в с.Михалково/съседно нам село/.”Според документи през 1827г. само от селата Михалково и Ракитово се иска доставянето на 500топа сива аба и 120 топа бозова аба за ямурлуци.”
                                             Терзийство:

                       Занаят свързан с ушиване на дрехи от аба .Най -известен терзия от 1900г. насам /точна година малко трудно да определим /е бил Асан Чаушев,дядо на Риза Тайфик Войводов -самарджията. Разказват че е шиел дрехите на ръка.20 – ти век постепенно навлиза механизираното производство,появяват се първите машини. 
                        Материали са ползвани от сайта: Националистически форум   
  • Дарение

×
×
  • Добави ново...