Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

На 9- ти Септември в България........


Препоръчан отговор


На 9 - ти Септември в България....

9-septemvri

Откъс от книгата „Видях сгромолясването им” на известния журналист и противник на тоталитарните режими, кореспондент на швейцарски и шведски издания, публикувана през 1955 г. Свидетелство на един очевидец на установяването на комунистическата диктатура в България.

На 9 септември в София държавната власт бе обсебена от група мъже, които се представят за „истински демократи” и за „същинските представители” на българския народ. В действителност, с малки изключения, те са предшественици на комунистическата диктатура, като едни от тях съзнателно действат като агенти на Съветския съюз, а други са несъзнателни негови инструменти. Начинът, по който заграбват властта, те наричат „държавния преврат на 9 септември” и го забулват с легенди. При по-точно вглеждане целият „държавен преврат на 9 септември” се оказва отдавна подготвен метеж, който се извършва при пълно спокойствие, без дори да гръмне пушка. През нощта са завзети всички министерства и ключови позиции в София и провинцията и то не чрез спонтанна акция на войниците или на народа, а по заповед на няколко офицери. Политическите противници, от чиято съпротива се боят, са арестувани в леглата им, трима членове на регентския съвет са свалени от длъжност, политическите затворници са пуснати от затворите.

На следващото утро българският народ научава от радиото, че има ново „демократично” правителство. Същевременно за пръв път се чува за съществуването на т.нар. „Отечествен фронт”, едно съдружие на четирите антифашистки партии на България, които са се обединили по време на „съпротивата” и сега вземат в ръцете си съдбините на страната. Новото правителство се определя като „правителство на Отечествения фронт”. Начело на новата власт застава Кимон Георгиев, който през 1934 г. е начело на диктаторския режим. Военен министър става един полковник от българската армия – Дамян Велчев.

Тези двама мъже са хората, които играят главните роли при подготовката и провеждането на „държавния преврат” на 9 септември. Кимон Георгиев, като агент на Съветския съюз, дълги години остава член на българското правителство и е министър, а Дамян Велчев като негов инструмент по-късно умира в изгнание, самотен и изоставен. Двамата са членове на таен съюз, наречен „Звено”, учреден през 1930 г. като извънпартийна и извънпарламентарна организация от неколкостотин офицери и интелектуалци. Оттогава насам в България няма нито един метеж, нито един заговор, нито един държавен преврат, зад който да не стоят звенарите. И тъй като те не управляват с народа, а срещу народа, непрекъснато ги свалят. През време на войната те подготвят следващия държавен преврат от момента, в който германското господство над Балканите се сгромолясва и България, както те смятат, ще се нуждае от нови и силни мъже.

В средата на септември, когато пристигнах в София, у почти всички некомунистически членове на правителството все още преобладаваше твърдото убеждение, че те ще се придържат към постигнатите споразумения и честно ще работят с Отечествения фронт. На тогавашните властници човек не можеше да каже нищо по-лошо и по-обидно от това, че България е на път да стане комунистическа страна. Министър-председателят Кимон Георгиев, който едва по-късно показа рогата си като услужлив инструмент на комунистите, ми каза по онова време – датата беше 20 септември 1944 г. – буквално следното:

„Твърди се, че България възнамерява да въведе комунистически или съветски режим. Това е нагла лъжа! Единствената истина е, че желаем да изградим наистина демократичен режим, на който да сътрудничат всички прогресивни сили в страната. От факта, че Комунистическата партия участва в правителството, човек не бива да си вади никакви прибързани умозаключения. Който допуска, че България е комунистическа страна или ще стане такава, би следвало също да допусне, че Земеделската партия, социалдемократите или групата „Звено” са комунисти или биха могли да станат такива”.

Никола Петков по онова време още хранеше илюзията, че от комунистите не може да се очаква никаква сериозна опасност. Няколкото дълги разговора с него положиха основата на дружбата ми с този изтъкнат български политик, който само няколко години по-късно свърши на бесилото като една от първите и най-трагични жертви на комунистическата тирания в България. В тези разговори той ме уверяваше, че неговата партия е на път да изгради наново БЗНС в цялата страна и да увлече след себе си широките маси на българското село. „Българският селянин, ми обясни той, е индивидуалист и по най-дълбоко убеждение демократ. В нашата страна няма голямо земевладение, земята е справедливо поделена сред онези, които наистина я обработват и които са свързани със своето малко парче земя. Те са го наследили от своите бащи и прадеди. Нашите селяни са най-добрата и най-сигурната гаранция срещу всеки опит на комунистите да обсебят властта”.

По онова време имах среща с Дамян Велчев, водача на съюза „Звено”, който навярно е последният велик политически конспиратор и авантюрист на Балканите. Мъжът в генералска униформа, който ме прие в своя работен кабинет в министерството, съответстваше изцяло на представата, която си бях изградил за него – офицер от главата до петите, неподвижен, изправен като бастун, зареден с енергия, с лице, от което едновременно струи цинизъм, груба сила и презрение към хората. Остро очертаната уста в увиснали краища, към които водят две дълбоки бръчки от носа надолу, придаваха на това лице нещо вкаменено, подобно на маска. То се оживяваше само от присвяткащите, интелигентни очи.

Във всичките си заговори Велчев остана в сянка, никога не зае пост в наложените от него правителства и се задоволяваше с това да дърпа зад завесата конците на танцуващите марионетки. Сега за първи път излезе иззад кулисите, без да знае, че този път той самият е марионетката, чиито движения Димитров дирижира от Москва.

Онова, което Велчев ми каза тогава, през септември 1944 г. в София, бе страстна защита на извършения държавен преврат под формата на изпълнено с ненавист обвинение срещу всички предишни български правителства, срещу цар Борис III, срещу политиците и срещу партиите. „Онова, за което цял живот съм се борил и за което винаги съм бил готов да умра, онова, за което бях прокуден от моето отечество, осъден на смърт и хвърлен в затвора, ще се осъществи в най-близко бъдеще. България ще бъде велика и силна, тя ще се обедини с Югославия, а двата славянски братски народа ще владеят целия Балкански полуостров – от Дунав до Егейско море и от Адриатика до Черно море!”

Две години по-късно ми се наложи да чуя почти същите думи от устата на един друг българин – от комуниста Георги Димитров. Тези два политически антипода, индивидуалистичният и комунистическият заговорник, си даваха среща в еднаквата националистическа мания за величие.

С презрението си към демокрацията, с боготворенето на насилието и диктатурата, Велчев бе от един дол дренки с комунистите. Че последните са по-силни, защото огромният Съветски съюз стои зад тях, той разбра доста по-късно. През септември 1946 г. Велчев бе свален от поста военен министър, когато на белградския процес беше разобличена конспиративната дейност на Дража Михайлович по време на войната. Все пак Дамян Велчев успя да се самоназначи за посланик в Берн. Оттам организира последния заговор в живота си. Една група безусловно верни нему офицери се опитаха да свалят комунистическия режим в София и да избият водачите му. Метежът бе разкрит, офицерите – наказани, а Велчев отстранен от поста на посланик в Швейцария. Когато чужди сили се обърнаха към него с молба да помогне в борбата срещу комунистическия режим, той им отговори с думите: „Проля се достатъчно кръв. Не мога повече. Аз съм на края на силите си.”

Освен с Кимон Георгиев и с Дамян Велчев по онова време в София имах разговори и с меродавни български комунисти. Тогава те все още имаха интерес да накарат света да повярва, че за тях думата „демокрация” има същия смисъл, както за западните страни. Комунистическият вътрешен министър Антон Югов в едно интервю ме увери, че „ние, комунистите в България, не желаем нито да национализираме, нито да колхозничим, нито да съветизираме, и никога няма да се опитаме да натрапим на народа държавна или икономическа форма, който той не желае или за която той не е узрял.” Дори Вълко Червенков, за когото тогава малцина знаеха, че е един от най-силните хора в БКП и който един ден щеше да стане неограничен властник, се провикна патетично в един разговор с мен: „Целият свят трябва да знае, че България не е комунистическа и че съвременната революция съвсем не е социалистическа, а е само една антифашистка революция. Ние, комунистите, никога няма да се опитаме да натрапим на българския народ нашата воля с насилие или диктаторски средства. Нашата висша цел е да му дадем възможността сам да решава съдбата си”.

Всички тези думи звучаха толкова хубаво и честно, че човек би се изкушил да ги вземе за чиста монета, ако действителността ден след ден не опровергаваше илюзиите на некомунистите и лъжите на комунистите. Твърде скоро стана ясно защо комунистите проявяват такава „скромност” при подялбата на ресорите и овладяват „само” вътрешното министерство и министерството на правосъдието. В тогавашния начален стадий на тях не им трябваше нищо повече освен тези две ключови позиции, за да развихрят с помощта на милицията и съдилищата онази небивала вълна на терор, която потопи цялата страна в кръв и ужас, страх и отчаяние в продължение на няколко седмици.

От неколкостотин партизани, които действително имаше в България, и многото хиляди, които сега се представяха за такива, от старите комунисти, които бяха извадени от затворите, и от новите, които бяха надушили благоприятната обстановка, от криминални престъпници и дезертьори, които досега се бяха крили като мишки, вътрешният министър Югов изгради новата „Народна милиция”. Тя беше организирана по московски образец и замести някогашната полиция. Именно милицията получи задачата да проведе онова „прочистване”, което привидно беше насочено срещу „германофилски, фашистки и реакционни елементи”, но в действителност послужи, за да се отстранят сегашните и бъдещите носители на съпротивата срещу комунистите. Един цял слой от населението – политици, интелектуалци и търговци, индустриалци, висши служители и селски стопани, духовният елит на народа в градовете и селата – трябваше да бъде ликвидиран физически.

Над София и над цялата страна премина като ураган вълна от терор.

Бяха покосени десетки хиляди хора. Още след 9 септември в столицата бяха арестувани всички личности, които са играли роля в българската политика през последните години. Първи от тях бяха тримата регенти – княз Кирил, проф. Филов и ген. Михов, а след тях всички членове на правителствата на Филов и Божилов. Участта им последва голяма част от народните представители, заседавали в последния български парламент, всички съветници и приближени на цар Борис, множество висши офицери и служители. Арестувани бяха повечето членове от кабинета на Багрянов, който започна преговорите за примирие със западните сили, и от кабинета на Муравиев, който обяви война на Германия. Няколко седмици по-късно видях всички тези високопоставени личности в съдебната зала, в първия голям „народодемократичен” процес, който завърши с масовото убийство на 1 февруари 1945 г.

Същевременно в София и в цялата страна произволно бяха арестувани и отвлечени безчет хора, хвърлени в затвори и концентрационни лагери със или без съдебни присъди. Така наречените „народни съдилища”, изградени веднага след 9 септември за осъждането на военнопрестъпници, колаборационисти и фашисти, бяха подчинени на комунистическия министър на правосъдието Нейчев и целяха единствено да придадат на режима и на терора някаква законност.

В това развитие съветско-руските войски, които бяха чествани от новите властници като „освободители на българския народ от фашистко иго”, изиграха много активна роля. Във всеки град се настаниха руски гарнизони, които конфискуваха къщи и хранителни стоки, притесняваха населението и  – което е още по-лошо – открито подкрепяха режима на терор на комунистическата „народна милиция”. Където населението се опълчи срещу произволните арести и отвличания, където селяните се вдигнаха срещу тиранията, където се образуваха центрове на съпротива, съветските войски взеха радикални мерки. И онова, което комунистическите властници не смееха пряко да предприемат на своя отговорност, те го правеха скришом чрез руската окупационна власт, която се изплъзваше от всяка отговорност.

Обезпокоен от съобщенията, които постъпваха от провинцията, предприех през онези дни, заедно с неколцина други чуждестранни журналисти, кратко информационно пътуване из Северна България. Онова, което видях и научих в селата и малките градове, ми показа, че произволът и тиранията, които българските комунисти упражняваха заедно със съветските окупационни войски, са обхванали цялата страна. Насилието се насочваше преди всичко срещу онези, от които можеше да се отнеме нещо – срещу собствениците на фабрики и предприятия, на имоти и земя, на къщи и работилници. Всеки, който притежаваше нещо, беше обявен за „колаборационист” или „фашист” и ако дадеше отпор, го отвличаха или разстрелваха на място.

Когато се върнах в София и съобщих на меродавните власти за моите преживявания в провинцията, те свиваха рамене. „Единични нападения на безотговорни елементи”, „достойни за съжаление произшествия, каквито са неизбежни в едно преходно време”, „превишаване на компетенциите на местните съветско-руски коменданти, които би трябвало да се отстранят колкото се може по-бързо” – това гласяха обясненията, които си бяха изсмукали от пръстите, за да извинят всичко, което се случваше. Същевременно узнах, че не само в правителството, но преди всичко в Отечествения фронт се е стигнало до първите тежки сблъсъци между комунисти и некомунисти, в които комунистите, осланяйки се на съветско-руската окупационна власт, отхвърляха всички протести и обвиняваха другите партии, че държат в своите редици „фашисти” и саботират „прочистването” на България. За пръв път комунистите заговориха с тон сякаш са истинските господари на България, с тон, с какъвто никога не биха се осмелили да говорят преди Червената армия да окупира страната.

 

Волфанг Бретхолц (1904-1969) е известен германски журналист-антифашист, доктор по право. Роден е в Брюн (Бърно) в рамките на тогавашната Австроунгарска империя. Следва право в Берлин и Лайпциг, където през 1925 г. защитава докторат на тема „Печат и право”. От 1929 г. е редактор на седмичника „Тагебух”. През 1931 г. оглавява вътрешния отдел на „Берлинер Тагеблат”. Заради множеството си антинационалсоциалистически статии през 1933 г. е принуден да напусне Германия. Работи в пражки немскоезични издания, а от 1937 г. е кореспондент на „Национал Цайтунг” в Базел. Отразява Втората световна война като кореспондент за базелския „Национал Цайтунг” и за стокхолмския „Свенска Дагеблат”.  В периода 1944-1948 г. Бретхолц обикаля Балканите като кореспондент на тези две издания. В резултат през 1955 г. се появява и неговата книга „Видях сгромолясването им”, откъс от която предлагаме по нейното българско издание – Волфганг Бретхолц, Видях сгромолясването им, София, изд. Бъдеще и изд. Тилиа, 1992, с. 59-67.

Има стотици хиляди живи свидетели, има много страници с документи, които могат да потвърдят, че това което пише антифашиста Бретхолц е чистата истина. Това бе уж „народното“ възстание, това бе уж „освободителната война’, това бе уж „антифашистката борба“. Те също могат да потвърдят, че така наречената война за второто „освобождение“ на България е траяла само часове, без боеве или съветски жертви. Една „война“ без война, изпълняваща ролята на оправдание на своеволната ОКУПАЦИЯ заповядана от Сталин. И стотици въоръжени сталински войници поставени да плашат всеки дигнал глава в ограденият „сталински рай“ с петдесет километра гранична зона с крепостническа регистрация и липса на елементарни свободи за живеене.
И след седемдесет години много малко са българите които могат да прочетат документите и да потвърдят ИСТИНАТА, за която антифашиста Бертхолд пише. Даже днес руското посолство твърди, че имало „Освободителна Война“, но не казва, че е имало САМО декларация за война за няколко часа, само за озаконяване на позорната ОКУПАЦИЯ. Продължаващата защита на сталинските плашила от руското посолството трае вече седемдесет години, и страха на българите да пишат за истината, която знаят по добре от Бертхолц, защото са я изпитали на собствен гръб ДОКАЗВА НЕОСПОРИМО, ЧЕ ОКУПАЦИЯТА СЪЩВЕСТВУВА И ДНЕС. Все още не мохе да се види, че действително окупацията напълно е свършила.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване