Най-голямото престъпление на комунизма в България

Най-голямото престъпление на комунизма в България

Тормоз, побоища, убийства, отнемане на земята и поминъка на селяните: принудителната колективизация е най-мащабното престъпление на комунизма срещу българите. Хиляди села изчезват от картата.

Още в периода 1944-1947 година едрите и средните производители на аграрна продукция в НРБ са обявени за „кулаци“, „дребна буржоазия“ и „експлоататори“. По онова време в селата живеят близо 80% от българите, а над 3/4 от икономиката изцяло зависи от земеделското производство. Именно селските райони са бастион на все още съществуващата антикомунистическа опозиция в Народното събрание, където сто депутати начело с Никола Петков водят неравна битка срещу настъплението на новата диктатура, направлявана от Москва и подкрепяна от окупационната Червена армия. След обесването на Никола Петков, опозиционните партии са разформирани. Наместниците на Москва Георги Димитров, Вълко Червенков и Трайчо Костов насочват ударите на режима и към заграбването на индустриалната, банковата и едрата градска собственост.

Бруталните действия срещу селяните

 

През 1948 година тези комунистически дейци формулират и главната задача: до 1953 година в НРБ да приключи „големият скок“ на сталинската колективизация, като поне  2/3 от поземлената собственост премине от ръцете на стопаните във властта на комунистическата номенклатура. По указание от Москва разправата трябва да започне с „експлоататорската класа“ в българското село, която по сметки на БКП възлиза на около 100 000 средни и сравнително заможни производители на храни за пазара. За „кулаци“ са обявявани в някои случаи дори собственици на по 40-60 декара земя и няколко крави. На тях първо им отнемат стопанските постройки, инвентара и всички ниви, които не могат да бъдат обработвани без наемен труд. След това както по-заможните, така и бедните са принудени да изпълняват непосилни наряди за доставка на месо и зърно в полза на централната власт.

Съдбата на „кулаците“ всъщност е подпечатана веднага след ликвидирането на опозицията в Народното събрание през 1947 година: те са обречени на икономическо и физическо унищожаване. Оцелелите след „разкулачването“ преминават през репресиите в тъй наречените Трудово-възпитателни общежития на МВР и са подложени на всевъзможни гаври.

 

Насилията рязко нарастват след 1948 година, изтъква шефът на Държавна агенция „Архиви“ доц. Михаил Груев. Той е документирал някои от методите на комунистическите функционери, изпратени по селата в Северозападна България, за да „агитират“ селяните да влязат с имуществото си в ТКЗС-тата по съветски образец. „Някои от нежелаещите да подпишат са били търкаляни в бъчви по нанадолнища. Имало е случаи на опити за давене в Дунав през зимата. Най-обичайната практика обаче е била нежелаещите да бъдат затваряни, често за повече от денонощие, и да не бъдат пускани, докато не подпишат.“ Изследователят на колективизацията проф. Владимир Мигев пише, че по-упоритите стопани често били изкарвани през нощта с камиони извън селата, за да повярват, че може да не се върнат живи, ако не подпишат декларациите за отказ от имуществото си. Въпреки старанието и репресиите, до края на 1949 година са създадени ТКЗС-та в едва 847 села – от всички 5600 в страната. В тези колхози са обхванати 11% от земеделските стопани. Обикновено това са най-бедните селяни с по 20-40 декара земя, а също и селските комунисти, заставени да влязат по заповед от местните партийни организации.

Разгромът на частното земеделие в страната е поверен на ново трио, ръководено от Вълко Червенков, в което влизат още секретарят на ЦК по въпросите на селското стопанство Тодор Живков и земеделският министър Титко Черноколев. В началото на 1950 година Черноколев изработва нова стратегия за смазване на „кулаците“ и по-заможните селяни, отказващи да влязат в ТКЗС. Ударът е насочен към производителите в най-плодородните околии на страната – предимно в Тракийската низина и Добруджа. Въведен е стръмно нарастващ подоходен данък, с който се отнемат до 46% от приходите на „кулаците“. Редом с него рязко са завишени и нарядите за зърно. Мигев привежда пример със земеделец от добруджанската околия Генерал-Тошево, който е трябвало да предаде на държавата не само цялото зърно от своите 100 декара пшеница, но и допълнително да закупи над 19 тона зърно на свободния пазар, за да се издължи на властите.

Новият план за унищожение на селската „буржоазия“ е приведен в действие през лятото на 1950 година. Под милиционерска охрана изпълнителите секвестират току-що овършаното зърно още на харманите. От къщите на неиздължилите се докрай по-заможни селяни са иззети всички хранителни запаси – независимо от факта, че хората остават без препитание и семена до новата реколта. Вторият човек на режима Георги Чанков заявява на всеослушание: „…ще разплачем и децата в утробите на кулашките майки, но ще съберем зърнените наряди!“. Оставени без прехрана, селяните на много места организират спонтанни бунтове, в които има убити и ранени. Лично Тодор Живков участва в потушаването на бунтовете в Северозападна България през 1951 година, заради което е избран за член на Политбюро на ЦК на БКП, напомня Груев. И добавя, че неслучайно горянското движение достига своя пик именно през 1950-1951 година, като над 80% от хората в четите са селски стопани, оставени без елементарни средства за съществуване.

По данни на проф. Владимир Мигев една четвърт от всички дела на съдилищата в началото на 1950-те години са насочени срещу „кулаците“ и средното селско съсловие, нежелаещи да се обвържат с натрапената им колхозна система. Присъдите обикновено варират между 7 и 10 години затвор с конфискация на цялото имущество, уточнява Мигев.

Когато селата започнаха да се обезлюдяват

Репресиите срещу селяните и българското земеделие продължават до 1962 година, когато и последните ниви и пасища в планините стават „общонародна собственост“. Четири години преди това са премахнати и мизерните ренти, които се изплащат на псевдокооператорите. Започва масово бягство от селата, продължило до края на комунизма. От средата на 1950-те до края на 1960-те средногодишно между 80 000 и 100 000 селски жители се превръщат в „градски пролетариат“.

Целта и резултатите от най-мащабното престъпление на комунизма срещу българите, засегнало около 75% от хората в НРБ, са описани с особен цинизъм в доклада на Титко Черноколев, който е главен архитект на селско-стопанската колективизация. През ноември 1950 година Черноколев рапортува пред партийните началници и съветските им надзорници: „На редица места, особено в Добруджа, са били приети много кулаци в ТКЗС (…) Сега от ТКЗС масово изключват тези кулаци. Съгласно устава на ТКЗС, не им връщат добитъка и инвентара, поради което кулаците не могат да обработват оставената им земя. Освен това органите на Финансовото министерство пристъпват да събират данъка по общия доход от тези кулаци, но понеже те не могат да го платят, им описват и вземат къщите, което вече е равносилно на пълно разкулачване“.

Това е тъжната история на българското село, което бе съсипано преди 70 години.

 

•  

 

преди 5 часа, haidukpikaso написа:

 

Истинското затриване на българското село започна след 1990 година!

преди 2 часа, dedidi написа:

Истинското затриване на българското село започна след 1990 година!

Дай примери на села, които до 90та година са с увеличаващо се население,  а след 90та са с намаляващо. 

Масово населението в селата намалява още от 50те години. Това на което сме свидетели днес е логичен резултат от поредица от събития, започнали много далеч преди 90та година. 

Това се наричаше "урбанизация" , и не е проблем само на нашето село а и в много други държави .

Всъщност, не знам дали въобще е проблем.

Проблем е при тези които не можеха да си управляват адекватно икономиката. Както бе при социализма.

По комунизма бяхме водеща сила в производството на домати и други зеленчуци. През 1962-ра сме били първи по количество домати в Европа. А сега къде сме? Ядем чуждо производство и краставицата стигна 8 лв/кг по едно време. Защо нямаме родно производство? Не се полагат достатъчно усилия за стимулиране на родното земеделие, еврофондовете изтичат някъде другаде, но не по предназначение. Земеделците видяха, че са на загуба и няма смисъл да обработват земите си. И затова селата се обезлюдиха след 90-та година, нивите тънат в плевели. Тъжно но факт - не можем да се възползваме от плодородните си земи. И изобщо не е справедливо да казваме, че комунизмът е виновен за това.

на 23.02.2024 г. в 23:00, BgArgonaut написа:

По комунизма бяхме водеща сила в производството на домати и други зеленчуци. През 1962-ра сме били първи по количество домати в Европа. А сега къде сме? Ядем чуждо производство и краставицата стигна 8 лв/кг по едно време. Защо нямаме родно производство? Не се полагат достатъчно усилия за стимулиране на родното земеделие, еврофондовете изтичат някъде другаде, но не по предназначение. Земеделците видяха, че са на загуба и няма смисъл да обработват земите си. И затова селата се обезлюдиха след 90-та година, нивите тънат в плевели. Тъжно но факт - не можем да се възползваме от плодородните си земи. И изобщо не е справедливо да казваме, че комунизмът е виновен за това.

Краставицата удара 8 лева когато не и сезона. Какви бяха цените на краставиците по коледа през комунизма помниш ли?

Преди '44 България сме били най-големият произвидител на аспержи в Европа, ама не ревете за тези времена.