Когато един народ не чака спасители

[bdenkov 258]

https://www.168chasa.bg/article/5879607

 

Даниела Горчева

Публикувано на: 10.09.2020

Сръбско-българската война в репортажите на Артур фон Хун.

 

През април 1886 година в Лайпциг излиза книгата “Борбата на българите за националното им единство”.1 Неин автор е Артур Ернст фон Хун, един от най-забележителните военни кореспонденти по това време в Европа.

Още същата година “Борбата на българите…” е преведена на английски и е издадена в Лондон.

През 1887 г. книгата на Артур фон Хун е преведена и издадена в България със заглавието “Борбата на българите за съединението си”. Преводачът на двете български издания – от 1887 и от 1890 г., се е подписал като д-р Валтер.

Днес малцина българи са чували името на Артур фон Хун и още по-малко са чели вълнуващите му, изпълнени с неподправено възхищение към българите репортажи за Съединението и последвалата го Сръбско-българска война.

На 6 септември 1885 година е извършено Съединението на Княжество България с Източна Румелия. На 8 септември княз Александър I Батенберг подкрепя Съединението с Княжески манифест. На следващия ден българският княз е посрещнат с неописуем възторг в Пловдив.

 

 

Изненадващо за всички не друг, а освободителката Русия се противопоставя на извършеното Съединение и остро настоява за възстановяване на статуквото. Руският император Александър III се обръща към турския султан с настояване да въведе редовна османска армия там. Облаците над България се сгъстяват и войната с Турция изглежда неизбежна. Княз Батенберг нарежда мобилизация.

Разгневената Русия изтегля своите офицери от българската армия и я оставя без командване в най-драматичния момент. Ръководството на войските е поето от млади, без боен опит и дори все още незавършили военното си образование двадесетгодишни български капитани и сержанти.

Вбесеният от българското непокорство руски император нарежда и на военния министър Кантакузин – също руски офицер, да подаде оставка и да напусне България заедно с руските офицери. Не стига всичко това, но за да унизи лично българския княз Батенберг, Русия го лишава от генералското му звание и го отчислява от армията си.

 

 

“От този знаменит ден 6 септемврий се забележва постоянно, че политиката на руското правителство е устремена против нашата независимост и самостоятелност” – ще напише една година по-късно Стефан Стамболов.

Не само Русия, но и Германия, Австро-Унгария, Франция и Италия са за възстановяване на статуквото. Но за разлика от нея, те нямат интерес от въоръжен конфликт на Балканите и се опитват да уталожат страстите.

Османската империя заплашва, че си запазва правото да възстанови с оръжие собствеността си над Източна Румелия.

 

 

Гърция и Сърбия предприемат мобилизация и изразяват остро недоволството си от извършеното обединение. Румъния също започва да дрънка оръжие и да претендира за Южна Добруджа.

Извършено на своя глава и без предварителна дипломатическа подготовка, Съединението сякаш изглежда обречено.

В този момент Англия застава на българска страна и подкрепя Съединението. Тя успява да усмири гръцките претенции и оказва дипломатически натиск върху Турция да не бърза с въоръжен отговор. Румъния също е убедена да кротува.

Мобилизираните български войски се придвижват към турско-българската граница на юг в очакване на войната с пряко засегнатата от нарушението на Берлинския договор Турция. В това време в Цариград се водят дипломатически преговори.

Репортажите на Артур фон Хун за България и българите. В драматичните дни след Пловдивската революция, както наричат съвременниците извършеното на 6 септември Съединение, авторитетният германски вестник “Кьолнише Цайтунг” изпраща в България като свой репортер Артур фон Хун, отличен познавач на Балканите и Русия.

В своите репортажи от мястото на събитието пруският офицер не само информира читателите за развитието на бойните действия, но спечелва голяма част от общественото мнение в Европа за българската кауза.

Впрочем Артур фон Хун познава България още от времето на Руско-турската война през 1877-1878, когато също е военен кореспондент и наблюдател за Балканите на “Кьолнише Цайтунг”. Той припомня тогавашните си впечатления от българите и България:

“Първото, което забелязах, беше това, че този уж “угнетен” народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа. Това чудно откритие направих не само аз, но и всички руски офицери и войници. Те предприеха своя кръстоносен поход, за да избавят своите бъдещи еднокръвни братя от турско робство. Но какво намериха братушките в България при кръстоносния си поход? Те не намериха угнетени роби, а един състоятелен, богат народ, който се ползваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Навред чувах думите: “Но болгары находятся в болье лучшем положении, чем мы русские...”

 

 

Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка крачка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овце, а освен това и готови парички. С една дума: всеки български селянин е, по имот, малък чокой. Следователно, ако се касаеше само за материални богатства, то русите спокойно можеха да пропуснат освобождението на България.

Най-доброто доказателство за богатството на страната е този необорим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия.”

След като отбелязва, че стремежът на българите към свобода и политическа независимост е породен не от друго, а от желанието им да имат своя национална държава, принадлежаща към европейската цивилизация, Артур фон Хун споделя с германското общество и изненадата си от огромния напредък, който българите са постигнали само за 6-7 години след Освобождението си: приветливи и некорумпирани български гранични служители, говорещи немски и френски, новопоявилите се в Северозападна България спретнати и чисти хотели с европейско обслужване и разнообразно меню, отбелязва с възторг новите пътища и добрите комуникации:

“При пътуването ми за София срещнах още много други неща, които са най-доброто доказателство, че българите не са спали от времето на освобождението си, а са работили твърде много. Признаци на цивилизацията и напредъка са пощенските кутии, които намерих почти във всичките по-големи села. В турското време не видях нито една диря от пощенски кутии в България.

Обявяване на сръбско-българската война. Кореспондентът на “Кьолнише Цайтунг” е в Пловдив, когато събитията започват да се развиват с главоломна бързина. Той описва сръбските погранични провокации на 1 ноември и опровергава безсрамната лъжа, че българите били навлезли в сръбска територия: „Отчисляването на княз Александър от руската армия насърчи враждебните намерения на Сърбия.

Положението от час на час ставаше все по-критично и на 1 ноември пристигна една телеграма в Пловдив със съдържание, че сърбите са турили аванпостове на българска земя и нападнали една българска рота, но били отблъснати със загуба от 8 мъртви войници. Сърбите отричаха, че са преминали българската граница и обвиняваха българите... С една дума: сърбите лъжеха безбожно... Всеки човек знае добре, че българите тогава се нуждаеха от мир и че интересите им никак не са позволявали да нападат сърбите и да предизвикат война.

Въпреки усилията на княз Батенберг да възпре по дипломатичен път безумната авантюра на Сърбия, в три часа посреднощ на 2 ноември Артур фон Хун е събуден с известието, че Сърбия е обявила война на България и че княз Батенберг потегля за София.

Съотношение на силите. Кореспондентът на “Кьолнише Цайтунг” описва трудната ситуация, в която се озовава България: “Нам ни се чини като игра, когато кажем: “Княз Александър е издал заповед да се отправи цялата войска към сръбската граница.”

В действителност обаче тази заповед беше много трудна, защото пред изпълнението й бяха натрупани цели планини от непроходими пречки. Най-напред се породиха въпросите: дали неопитният български генерален щаб ще съумее да предприеме това огромно преместване на войската, без да се породят големи безредици? Кой можеше да гарантира, че българската армия, която беше принудена да върви само по един път към бойното поле, ще намери навсякъде и необходимата храна? Можеше ли да се вярва, че многочислените муниции, които бяха пренесени на турската граница, ще може да се закарат навреме там, където стане нужда? И дали шепата войска, разположена на сръбската граница, ще може да удържи достатъчно дълго време неприятеля, докогато пристигне главната армия от Източна Румелия? Тези бяха главните въпроси, които вълнуваха всеки.

 

 

Сръбската армия превъзхожда българската по численост, въоръжение, артилерия, медицинско обслужване и разполага с опитни офицери.

В момента на изненадващото нападение осиротялата откъм команден състав не добре обучена българска армия се намира на стотици километри от сръбско-българската граница, тъй като очаква нападение от Турция. Прехвърлянето на пехота и артилерия в края на XX век се извършва бавно и мъчително. Съвременният човек трудно може да си представи как се ходи пеша стотици и стотици километри по лоши, прашни и кални пътища, при липсваща или оскъдна храна и медицинска помощ.

За учудване на света българите се справят!

Те изминават стотици километри за 2-3 денонощия и незабавно, без да имат време да отдъхнат, се хвърлят в бой, защитавайки земята си от нашествениците. По границата със Сърбия малобройните български погранични отряди изненадват настъпващите многобройни войски на крал Милан с яростната си съпротива и успяват да забавят сръбското нашествие, докато пристигнат подкрепленията.

Една млада, неопитна армия с двадесетгодишни пълководци защитава независимостта, свободата и обединението на България. Княз Александър I е на 28 години, началник-щабът – на 24, а военният министър е 29 годишен.

Само едно нещо липсваше на сръбската армия – българската храброст

Артур фон Хун последователно изрежда всички военни, стратегически и политически предимства на враговете на българското Съединение:

„Сръбската армия във всяко отношение надминаваше българската. Тя имаше опитни генерали и офицери, един добре организиран генерален щаб, превъзходни пушки, достатъчна кавалерия и многочислена артилерия.

А българската армия беше лишена, сякаш, от всички тези неща. Тя имаше, вместо опитни генерали, неопитни млади капитани и офицери, недостатъчна кавалерия, малко топове, лоши пушки и неопитен генерален щаб.

Само едно нещо липсваше на сръбската армия: българската храброст.“

Марш маньовър на българските войски

На 2 ноември 1885 година княз Александър Батенберг отправя Манифест до българския народ:

"Всеки българин способен да носи оръжие да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели.".

Призивът предизвиква невиждан приток от доброволци.

Щабът на Източния корпус, който е най-отдалечен от западната граница, разработва подробен план за прегрупиране, известен като Марш маньовър.

Първи пехотен софийски полк изминава над 136 километра и на 5 ноември е на Сливнишката позиция, където въпреки умората от дългия път се хвърля в бой с УРА на уста. Девета харманлийска дружина от 2 до 7 ноември изминава пътя от Харманли до Сливница без нито един изоставащ войник. Преминавайки през София, войниците викат „Ура“ и повдигат духа на населението. По пътя са настигнати от Осми пехотен приморски полк, който записва ненадминат до днес в световната военна история рекорд, изминавайки 95 километра за 32 часа!

България и Европа. Възхищението

„Европа с голямо спокойствие чакаше победоносните сръбски телеграми.“ - пише Артур фон Хун. И продължава:

„Печатът ѝ говореше вече за условията, които победоносният сръбски крал ще предложи на победените българи в София. Бедната България и князът ѝ се считаха за изгубени. Целият свят хвърли камък върху тази нещастна страна и я забрави...

„Успех,“ ти вълшебна, думо! Когато депешите от малкото българско селце Сливница пристигнаха в света и го осведомиха: че прочутата сръбска армия е разбита напълно; че българите със силна атака смазаха три пъти по-силния неприятел; че княз Александър лично предвождаше войските и че беше душата на победата – о, каква промяна стана в този чуден свят! Европа беше наелектризирана от българските успехи. Никой не говореше вече за свалянето на княз Александър. Общественото мнение в Европа надигна своя повелителен глас и извика гръмко: „Българите са герои; българите си извоюваха сами дипломата на свободата и независимостта; българите си върнаха Източна Румелия при Сливница!“

В Австрия, където фанатизмът за сърбите беше на дневен ред, общественото мнение се промени с неимоверна бързина. Най-значителният и най-големият обществен орган на тази страна ,,Nene Freie Presse“ (Нова свободна преса) издигна високо своя глас за българите и казваше: че желанията на достойния и храбрия български народ трябва да се удовлетворят; че бляскавите им победи при Сливница им дават право за първенството на Балканския полуостров.“

България и Русия, Давид и Голиат

Навярно днешният читател се пита: но защо не сме изучавали тези пълни с възторг към България репортажи в училище, защо не знаем нищо за автора й, защо не сме го чували дори? Ето защо. Заради този и други подобни пасажи, в които се четат думи неласкави към руските домогвания спрямо България, но преизпълнени от възхищение към бранещите своята независимост българи:

„Българската армия не се съсипа от оттеглянето на развратните руски офицери, а се подсили още повече. Тази беше първата злонамерена постъпка на матушката против България; но след нея последваха и следват още и до днес цяла върволица коварни действия, подкупи, нихилистически покушения на българския държавен глава и много други зловредни намерения за задушаването на България. Но всички тези лоши намерения не можеха да намерят почва в България. Българският народ стои непоколебим като канара и отблъсква с желязна ръка отровните стрели, отправени към него от северния колос с дървените крака.“

Поколения българи бяха лъгани и възпитавани, че Русия, която Георги Раковски нарича „винаги проклета Русия“ е наша двойна освободителка и неизменна благодетелка. Това обяснява странния факт, че от всички преживели съветска окупация източно-европейски народи, само българите не са имунизирани от антибългарското „русофилство“.

Дълги години не ни бе позволявано да четем не само чуждите автори, но дори и българските възрожденци, десетилетия бяха преиначавани и премълчавани думите на Ботев и Левски, публицистиката на Захарий Стоянов, брошурата на Раковски „Преселение на българите в Русия“, гневните стихотворения на русофила Вазов, отправени към агресора Русия и т.н. Само и само, за да не си познаваме историята и да повтаряме безкритично наизустена една фалшифицирана история.

Днес, благодарение на пловдивски родолюбци, открили „Борбата на българите за съединението си“ в архива на Пловдивската библиотека, репортажите на Артур фон Хун отново са достъпни за изследователи и за интересуващия се от родна история и от историческата истина българин.

[Michigan111 1232]

В сръбско българската война се обръща основно внимание на Сливница,  където българите са направили действително чудеса,  но често, абсолютно незаслужено се забравят боевете при Видин,  които се водят паралелно с тези при Сливница, където героизма е не по малък. И какво отговаря капитан Атанас Узунов,  когато го приканят да предаде Видин- "Аз съм се учил да превземам крепости, не да предавам". 

Днес за жалост е крайно съмнително дали съвременните българи са способни на подобни неща, както и дали "генералите" ни имат уменията и самочувствието на капитаните ни от 1885та.  

А Русия... винаги си е гледала собствения интерес,  за изпълнението на който приоритетите и често са се различавали от българските. В края на краищата и едните, и другите не осъществиха идеалите си, вероятно точно поради тази причина.