Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


ЧУВАЛ КАРТОФИ

 

Ученик помолил учителя си:

 

- Ти си толкова мъдър. Винаги си в добро насторение, никога не се ядосваш. Помогни ми и аз да стана такъв.

 

Учителят се съгласил и накарал ученика да донесе картофи и прозрачен чувал.

 

- Ако някой те ядоса или обиди – казал учителят - вземи един картоф. На едната му страна напиши името си, а на другата – името на човека, с когото си влязъл в конфликт. След това сложи картофа в чувала...

 

- Това ли се всичко? – недоумявал ученикът.

 

- Не – отговорил учителят. – Трябва винаги да носиш чувала със себе си. И всеки път, когато се обидиш на някого, да добавяш един картоф.

 

Ученикът се съгласил...

 

Изминало известно време. Към чувала се добавили още няколко картофа и той станал доста тежък. Било ужасно неудбно да го носиш със себе си.

 

Но не е само това – първият картоф започнал да се разваля. Покрил се с хлъзгава слуз, прорасъл, и започнал да мирише лошо.

 

Ученикът отишъл при учителя и се оплакал:

 

- Вече е невъзможно да нося със себе си този чувал. Първо, много тежък стана, и второ, картофите се развалиха. Предложи нещо друго.

 

Но учителят отговорил:

 

- Същото се случва и в душата ти. Когато се ядосаш или обидиш на някого, в душата ти се появява тежък камък. Ти просто не го забелязват отначало. По постененно той расте.

 

Постъпките се превръщат с привички, привичките – в характер, от който се раждат зловонни пороци. И е лесно да забравиш за този товар, въпреки че е твърде тежък, за да го носиш непрекъснато със себе си.

 

Дадох ти възможност да наблюдаваш този процес отстрани. Всеки път, когато решиш да обидиш някого, или, напротив, да се обидиш, помисли – нужен ли ти е и този камък?

Ние сами създаваме своите пороци. Наистина ли искаме да мъкнем на гърба си чувал с развалени картофи?

 

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Италианският поет и сценарист Тонино Гуера разказва какво се случило на него, Федерико Фелини и Виторио Де Сика:

 

Влизаме в едно малко кафене, поръчваме си и сядаме на една маса. След нас влизат двама човека:
- Пет кафета. Двете са за нас и три “висящи”.
Плащат петте кафета, изпиват своите две и си тръгват. Питам Де Сика:
- Какви са тези “висящи” кафета?
Отговаря ми:
- Почакай и ще разбереш.
След това влизат други хора. Две момичета си поръчват две кафета – плащат нормално. След малко влизат трима адвокати, поръчват седем кафета:
- Трите са за нас, а четирите “висящи”.
Плащат за седем, изпиват своите три и си тръгват. След това младеж поръчва две кафета, изпива само едно, но плаща и двете. С Фелини и Де Сика седим, говорим си и гледаме през отворената врата огряния от слънцето площад пред кафенето. Изведнъж на вратата се появява тъмна сянка, някакъв много бедно облечен човек, пристъпва на прага и тихо пита:
- Имате ли “висящо” кафе?

 

Подари кафе на непознат...  http://www.monitor.bg/article?id=378076

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Наскоро гледах един филм с Мерийл Стрийп и там разказаха нещо,което много ми хареса та реших да го споделя с вас.

Една от най-големите клюкарки на квартала отишла при местния поп за съвет.

-Ай попе грях извърших казах нечестни неща за един съсед и сега се разкайвам прости ми та да си ида с отеха.

-Не бързай толкова жено първо трябва да направиш нещо.Отиди си във вкъщи вземи една възглавница и един нож и    

се качи на покрива.Разпори възгланицата с ножа и когато свършиш ела отново при мене. 

След като си отишла жената изпълнила всичко за което я помолил попа и се върнала отново при него.

-Сега мога ли да си отида с опростени грехове?

-Не още жено,сега трябва да се върнеш и да събереш всичките перушинки и да го сложиш отново във възглавницата.

-Но как да стане попе та тях ги е отвял вече вятъра на далече,никога няма да успея да ги събера всичките.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Притча за приятелството

 

По дълъг и уморителен път вървял човек с куче. Двамата били напълно изтощени. Изведнъж видели пред себе си оазис: прекрасни порти, зад оградата – музика, цветя, ромолене на ручеи.

- Какво е това? – попитал пътешественикът пазача на портата.
- Това е раят. Ти вече си мъртъв, можеш да влезеш и да си починеш истински.
- Има ли вода?
- Колкото искаш – чисти фонтани, прохладни басейни.
- А ще ми дадат ли храна?
- Колкото поискаш.
- А кучето?
- Съжалявам, с кучета не може! То трябва да остане тук.

Пътешественикът продължил нататък. Скоро стигнал до една невзрачна ферма. На портата също имало пазач.

- Може ли да пием вода тук? – попитал човекът с кучето пазача.
- Да, на двора има кладенец.
- А кучето ми?
- До кладенеца има поилка.
- А дали ще ви се намери малко храна?
- Да, ще те нахраним.
- А за кучето?
- Ще се намери кокалче.
- Какво е това място?
- Това е раят.
- Но пазачът на оазиса, покрай който минах преди да стигна тук, ми каза, че раят е там.
- Лъже! Там е адът.
- Но как търпите това?
- Те са ни много полезни, защото до рая достигат само тези, които не изоставят приятелите си.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ЗА БОГ, ЕГОТО, АЗА И БИРАТА. КОЕ Е ОБЩОТО?

 

В часа по философия професорът застана на катедрата, изпълнена с различни предмети и зачака студентите да утихнат. Тогава взе голям празен буркан от майонеза и го напълни с топки за голф. Попита студентите дали съдът е пълен. Те отговориха утвърдително.

 
После професорът взе една кутия с камъчета и я изсипа в съда, разклати го леко и камъчетата се наместиха между топките за голф. И отново попита студентите дали съдът е пълен. Те пак отговориха утвърдително.
Сетне професорът взе кутия с пясък и я изсипа в съда. Естествено пясъкът запълни всичко. Той попита още веднъж дали съдът е пълен. Студентите отговориха с единодушно "да".
Тогава професорът взе две кутии с бира от бюрото и изсипа съдържанието им в съда, което изпълни празното пространство сред песъчинките.
Студентите се разсмяха.
"Сега, каза професорът, когато смехът утихна, искам да ви кажа, че този съд представлява вашият живот. Топките за голф са важните неща във вашия живот - семейството ви, здравето ви, децата ви, приятелите ви, страстите и предпочитанията ви - все неща, които ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви ще бъде достатъчно пълен. Камъчетата са другите неща - работата ви, къщата ви, колата ви. Пясъкът е всичко останало - малките неща."
И продължи:"Ако най-напред сложите пясъка в съда, няма да има място за камъчетата и топките за голф. Същото се случва и с живота. Ако губите времето и енергията си за дреболии, никога няма да имате място за нещата, които са важни за вас. Обръщайте внимание на нещата, които застрашават щастието ви. Играйте с децата си.
Излезте с партньора си навън, на вечеря. Винаги ще се намери време да изчистите къщата и подредите.
Погрижете се най-напред за топките за голф, за нещата, които наистина си заслужават. Подредете приоритетите си. Останалото е само пясък."
Една от студентките вдигна ръка и попита:"А какъв беше смисълът на бирата?"
Професорът се усмихна."Радвам се, че ме попитахте. Исках просто да ви покажа, че няма значение колко пълен е животът ви, винаги ще се намери място и за две бири."
 

 

 


Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ДЪРВОТО НА ЖЕЛАНИЯТА

 

/индийска притча/

 

 

В Индия представата, която е създадена за Рая е магическо дърво, изпълняващо желания. Когато някой седне под такова дърво, всяко негово желание се осъществява веднага. И няма никакви ограничения за вида на исканията, нито време за чакане от намислянето на желанието до неговото сбъдване. Всичко става на мига... Веднъж Човекът, надвит от умората на деня, решил да си почине под едно такова дърво, изпълняващо желанията. Легнал и заспал под сянката му, а когато се събудил, почувствал силен глад. Помислил си тогава:

 

- Толкова съм гладен! Ако имаше малко храна сега, за да се нахраня...

 

И тутакси от някъде се появила храна. Сякаш извирала от въздуха. И била невероятно вкусна! Човекът бил толкова гладен, че изобщо не се замислил от къде се е появила тази храна. Веднага я придърпал към себе си и започнал да яде...

 

Малко по-късно, когато вече бил заситил глада си, Човекът най-после се огледал наоколо. Чувствал се удовлетворен от храната, но в съзнанието му изникнала друга мисъл:

- Ех, сега ако имаше и нещо за пиене...

 

И тъй като в Рая няма ограничения, нито забрани, пред него веднага се появило прекрасно вино. Лежейки под сянката на дървото и сладостно отпивайки от виното, разхлаждан от свежия полъх на вятъра в Рая, Човекът най-после осъзнал случващото се и започнал да се удивява:

 

- Какво става всъщност? Спя ли още? Или тук има няколко привидения, които си правят шеги с мен?

 

И тъй като Дървото изпълнявало абсолютно всички желания, привиденията също се появили. Те били ужасни и отвратително жестоки. Точно такива, каквито Човекът си ги представял. Разтреперил се той от страх и си помислил:

 

- Сега те сигурно ще ме убият...

 

И те го убили.

 

~ . ~ . ~

 

 

Внимавай, какво си пожелаваш!

 

Защото всичко може да се сбъдне...

 

www.pozitivnoto.info/.../durvoto-na-jelaniqta-indii..

 

 

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Жените са... като ябълки!

Най-вкусните винаги са на върха на дървото.

Повечето мъже не искат да се изкачат на дървото за вкусен плод, защото се страхуват да не паднат и да се ударят...

Вместо това, те си събират паднали ябълки от земята, които не са толкова добри, но за това пък - достъпни!

Поради това, ябълките на върха си мислят, че със самите тях нещо не е наред...

*

А в действителност те са страхотни!

И просто трябва да дочакат човека, който не се страхува да се изкатери чак до върха на дървото!

Но не казваш, че падналите ябълки някога са били на дървото. Може да са били на долните клонове, но може да са паднали и от най-високите...

 

 

Човекът, който садеше дървета от Жан Гионо

 

Ако искаме характерът на едно човешко същество да разкрие наистина изключителни качества, трябва да имаме щастието да наблюдаваме действията му години наред. Ако тези действия са лишени от егоизъм, ако идеята, която го направлява е чиста щедрост, ако е абсолютно сигурно, че никога не е търсил отплата, и още повече, ако е оставил видими следи на света, тогава несъмнено имаме работа с незабравим характер.

Преди около четиридесет години тръгнах на дълга разходка през абсолютно непознати на туристите хълмове в онзи много стар район, където Алпите навлизат в Прованс.  Тази област граничи на югоизток със средното течение на Дюранс, между Систерон и Мирабо, на север с горното течение на Дром, от неговия извор, надолу до Ди, на запад с равнините на Комта Венесин и покрайнините на Мон Венту. Включва цялата северна част на областта Бас-Алп, южната част на Дром и малкия анклав Воклюз.

Когато предприех дългата си разходка през този изоставен район, той се състоеше от неплодородни и монотонни земи, на около 1200-1300 метра над морското равнище. Там не растеше нищо освен дива лавандула. Прекосявах най-широката част на областта, и след три дни се озовах в пълна самота. Лагерувах до скелета на изоставено село. Бях изпил последната си вода на предния ден и трябваше да намеря още. Макар и разрушени, къщите се бяха сгушили заедно и изглеждаха като старо гнездо на оси, и това ми подсказа, че някога трябва да е имало извор или кладенец наблизо. И наистина имаше извор, но той беше пресъхнал. Няколкото къщи, останали без покрив и опустошени от слънцето и вятъра, и малкият параклис с порутена камбанария, бяха подредени като къщите и параклисите на живите села, но животът беше изчезнал.

Беше красив юнски ден, с много слънце, но по тези земи, които не предлагаха никакъв заслон, високо в небето, вятърът свистеше с нетърпима жестокост. Той ръмжеше край труповете на къщите като див звяр, когото са обезпокоили по време на обяд. Трябваше да преместя лагера си. След петчасов поход все още не бях открил вода, и нищо не ми даваше надежда, че ще намеря. Навсякъде беше все така сухо, с все така жилави дървенисти растения. Стори ми се, че в далечината виждам малък черен силует. Реших да изпробвам късмета си и тръгнах към него. Беше овчар. Трийстина овце почиваха край него на горещата земя. Той ми даде да пия от една кратуна и малко по-късно ме заведе в къщурката си, сгушена в една гънка на платото. Той вадеше водата си (отлична вода) от една естествена яма, много дълбока, над която беше монтирал груб хаспел. Той говореше малко. Това е обичайно за тези, които живеят сами, но изглеждаше толкова уверен, което изглеждаше забележително в тази лишена от всичко земя. Той не живееше в колиба, а в истинска къща от камък, която личеше, че е построил сам от развалините, които беше открил при пристигането си. Покривът беше здрав, а вятърът блъскаше керемидите със звука на морски вълни, които се разбиват в брега. Домакинството му беше подредено, чиниите измити, подът пометен, пушката смазана; супата му вреше над огъня. Тогава забелязах, че беше гладко избръснат, а всичките му копчета здраво зашити, че дрехите му бяха така внимателно изкърпени, че кръпките оставаха невидими. Той сподели с мен супата си, след което аз му предложих своята торбичка с тютюн, а той каза, че не пуши. Кучето му, мълчаливо като него, беше дружелюбно, но не се умилкваше. Веднага стана ясно, че ще прекарам нощта там; най-близкото село беше на ден и половина разстояние. Освен това, аз отлично знаех какви са редките села в този район - четири-пет отдалечени едно от друго, пръснати по хълмовете, сред малки дъбови горички край пътя. Там живеят дървосекачи, които произвеждат дървени въглища. Там животът е беден. Семействата живеят натясно и себично се борят помежду си, притиснати от климата, който е изключително суров и през лятото и през зимата. Враждите избухват по всякакви поводи и се подклаждат от вечните опити да напуснат мястото. Мъжете отнасят въглищата с камионите си в градовете, а после се връщат. И така, се редуват ден след ден. Жените не стаяват горчивината. Всички си съперничат във всичко - от продажбата  на въглищата до местата в църквата. Добродетелите воюват помежду си, пороците воюват помежду си, а войната между добродетелите и пороците никога не стихва ... също като вятъра, който изпъва нервите. Има епидемии от самоубийства и много случаи на полудяване, почти винаги водещо до убийства.

Овчарят, който не пушеше, извади една торбичка и изсипа купчинка жълъди на масата. Започна да ги преглежда един по един, като внимателно отделяше хубавите. Аз пушех лулата си. Предложих да му помогна, но той ми каза, че това е негова работа. Всъщност, като видях колко е вглъбен в това занимание, не настоявах. Това беше целият ни разговор. Когато в купчинката се натрупаха доста от хубавите жълъди, той ги раздели на групички от по десет. Докато го правеше, ги преглеждаше отново внимателно и отделяше настрана онези, които бяха по-малки или пък леко напукани. Когато имаше пред себе си сто идеални жълъда, той спря и си легнахме. 

Присъствието на този човек ме изпълваше със спокойствие. На следващата сутрин го попитах дали бих могъл да остана и да почивам през целия ден край него. Той сметна това за съвсем естествено. Тази почивка не ми беше абсолютно необходима, но бях заинтригуван и исках да науча повече за този човек. Той изведе стадото си на пасището. Преди да тръгне, накисна в кофа чувалчето с жълъдите, които толкова внимателно беше избрал и преброил. Забелязах, че носеше някакъв прът от желязо с дебелината на палец и дължина около метър и половина. Тръгнах все едно отивам на разходка, като следвах маршрут успореден на неговия. Пасището беше в малка долина. Той остави стадото на грижите на кучето си и се покатери към мястото, където стоях. Страхувах се, че идва, за да ме укори за недискретността ми, но се оказа, че греша: това беше неговият собствен път и той ме покани да тръгна с него ако нямам друга работа. Продължихме още около двеста метра нагоре по хълма. Когато пристигнахме, той започна да удря с железния прът по земята. Така направи дупка, в която постави жълъд, след което го зарови. Той садеше дъбове. Попитах го дали земята е негова собственост. Той отговори, че не е. Знае ли чия е? Не знаеше. Предполагаше, че е някаква общинска земя или пък че принадлежи на някой, който не се интересува от нея. Не го беше грижа кои са собствениците. И така той засади грижливо своите сто жълъда.

След като обядвахме, той се зае да събира жълъди. Вероятно съм бил доста настоятелен, понеже той отговори на въпросите ми. От три години той садеше сам дървета. Беше посадил сто хиляди. От тези сто хиляди, двайсет бяха поникнали. Смяташе, че половината се изядени от гризачи, а всичко непредсказуемо отдаваше на Провидението. Така оставаха десет хиляди дъбчета, които щяха да пораснат на това място, където преди не е имало нищо.

Започнах да се чудя за възрастта му. Очевидно беше на повече от петдесет. Каза ми, че е на петдесет и пет. Казваше се Елзеар Буфие. Беше притежавал ферма в равнините. Беше изгубил единствения си син, а после жена си. Беше се оттеглил в уединение и се наслаждаваше на бавния живот със своето стадо и кучето. Беше стигнал до извода, че родната му земя умира заради липсата на дървета. Добави, че тъй като нямал нищо по-важно за правене, решил да поправи нещата.

Макар и млад, знаех как да бъдат деликатен с хората, които живееха в усамотение, защото по онова време самият аз водех уединен живот. Въпреки това, направих грешка. Тъкмо младостта ми ме накара да си представя бъдещето по своя начин, включвайки известно търсене на щастие. Казах му, че след трийсет години тези десет хиляди дървета ще бъдат великолепни. Той простичко отговори, че ако Бог му даде живот, след трийсет години ще е посадил още толкова много други дървета, че тези десет хиляди ще изглеждат като капка в океана. Той беше започнал да изучава размножаването на буковете и край къщата си имаше разсадник, пълен с покълнали буковинки. Те растяха красиво зад оградата, която ги предпазваше от овцете. Той смяташе да засади букове в най-ниските части на долините, където влагата била само на няколко метра под повърхността на почвата.

 Разделихме се на следващия ден.

На следващата година, 1914, започна войната, в която участвах пет години. На пехотинеца не му остава време да мисли за дървета. Всъщност цялата тая работа не ми беше направила много дълбоко впечатление; възприех я като някакво хоби, като колекционирането на марки, и забравих за нея. 

След войната получих малка демобилизационна награда и голямо желание да подишам чист въздух. Без никакви предварителни очаквания тръгнах отново по дългия път през онзи изоставен край.

Земята не беше се променила. Въпреки това, отвъд онова мъртво село забелязах в далечината някаква сива мъгла, която покриваше хълмовете като килим. От предния ден бях започнал да мисля за овчаря, който садеше дървета. „Десет хиляди дъба би трябвало да заемат доста място.” си казах. През онези пет години бях видял толкова много хора да умират, така че можех да си представя и смъртта на Елзеар Буфие; когато човек е на двайсетина, той мисли мъжа на петдесет за стар чешит, на когото не остава кой знае какво освен да умре. Не беше умрял. Всъщност беше в цветущо здраве. Беше сменил работата си. Сега имаше само четири овце, но за да компенсира, беше се сдобил със стотина кошера. Беше се отървал от овцете, понеже застрашаваха дръвчетата му. Каза ми (както и аз самият можех да видя), че войната изобщо не беше го обезпокоила. Невъзмутимо беше продължил да сади. 

Засадените през 1910 дъбчета сега бяха десетгодишни и по-високи от мен и него. Гледката беше впечатляваща. Буквално занемях, и тъй като и той самият не каза нищо, прекарахме целия ден в тишина, като се разхождахме през неговата гора. Тя се състоеше от три части, единадесет километра дълга и три километра в най-широката част. Когато се сетих, че всичко това беше се появило от ръцете и душата на този един човек – без технически средства – осъзнах, че хората могат да бъдат толкова ефективни, колкото и Бог, не само когато разрушават.

Той беше осъществил идеята си – буковете стигаха до раменете ми и се простираха докъдето стигаше погледът ми. Дъбовете бяха здрави, силни и вече не можеха да станат жертва на гризачите; що се отнася до Провидението, за да се унищожи този труд, щеше да е нужен ураган. Показа ми чудесни букове от 1915, т.е. от времето, по което се биех във Вердун. Беше ги посадил в най-ниските части на долината, където, както правилно беше предположил, имаше вода близо до повърхността. Бяха нежни като девойчета и твърдо решени да оцелеят. Това творение напомняше за верижна реакция. Той не се безпокоеше за него; просто упорито продължаваше с простичката си задача. Но когато се върнах в селото, видях вода да тече в потоците, за които никой не можеше да си спомни друго освен, че винаги са били сухи. Това беше най-впечатляващото съживяване, което той ми показа. Тези потоци са текли в древни времена. Някои от тъжните села, за които говорих в началото, са били построени на местата на древни гало-римски села, от които все още имаше следи; археолозите бяха открили рибарски куки там, където в по-нови времена бяха нужни цистерни, за да доставят вода. Вятърът също беше свършил работа, разпръсвайки разни семена. Със завръщането на водата се бяха появили диви върби, ракити, ливади, цветя и някакви причини да се живее.

Трансформацията се беше случила толкова бавно, че не изненадваше никого. Ловците, които се катереха по хълмовете да търсят диви зайци и свине, бяха забелязали разпространяването на дръвчетата, но го отдаваха на естествената проклетия на земята. Затова и никой не ги беше докоснал. Ако бяха заподозрели, че са негово дело, щяха да се опитат да му се противопоставят. Но той така и никога не беше заподозрян: кой сред селяните или администрацията би помислил, че някой може да прояви такава упоритост в щедростта си?

От 1920 нататък, не оставях да мине повече от година без да посетя Елзеар Буфие. Никога не го видях да се колебае или съмнява, макар че само Бог може да каже кога в нещо има Божи пръст. Не казах нищо за неговите разочарования, но можете да си представите, че за такова начинание, човек трябва да се справя с напасти, че за да победи такава страст е нужно да се пребори с отчаянието. Една година беше засял десет хиляди клена. Всички бяха загинали. На следващата година се отказа от кленовете и се върна към буковете, които се справяха по-добре и от дъбовете. За да придобиете истинска представа за този изключителен човек, не бива да забравяте, че той е работил в пълна самота, толкова пълна, че към края на живота си беше изгубил навика да говори. Или просто не смяташе, че има нужда да го прави.

През 1933 го посетил един изумен лесничей. Този представител на властта му наредил да престане да пали огън навън, за да не застрашава естествената гора. Този наивен човечец му казал, че за първи път се наблюдава гора, която израства съвсем сама. По това време, той мислеше да засади букове на едно място, отдалечено на дванайсет километра от къщата си. За да избегне придвижването натам и обратно, тъй като вече беше на седемдесет и пет, смяташе да построи къщурка от камъни на мястото, където щеше да сади. Направи го на следващата година. 

През 1935 истинска административна делегация отиде да изследва тази „естествена гора”. Имаше една важна личност от министерството на водите и земите, заместник министър, и няколко експерти. Много безполезни думи бяха казани. Беше решено да се направи нещо, но за щастие нищо не беше направено, освен едно наистина полезно нещо: поставянето на гората под закрилата на държавата и забраната да се секат дървета за производството на дървени въглища. Беше невъзможно красотата на младите здрави дървета да не те омагьоса и гората упражни прелъстителното си въздействие дори върху самия заместник министър. Имах приятел сред главните лесовъди, които придружаваха делегацията. Обясних му мистерията. Един ден през следващата седмица, отидохме заедно да търсим Елзеар Буфие. Открихме го да работи здраво на двайсет километра от мястото, където беше проведена инспекцията. Tози главен лесовъд не напразно беше мой приятел. Той разбираше стойността на нещата. Знаеше как да запази мълчание. Предложих му като подарък няколко яйца, които бях взел с мен. Разделихме закуската на три, а после прекарахме няколко часа в нямо съзерцание на пейзажа.

Хълмът, откъдето бяхме дошли, беше покрит с шест-седемметрови дървета. Спомних си как изглеждаше мястото през 1913 – пустиня ... Кротката постоянна работа, свежият планински въздух, скромният живот, и преди всичко спокойствието на душата му, бяха дали на стареца наистина добро здраве. Беше истински Божи атлет. Запитах се още колко хектара щеше да покрие с дървета.

Преди да тръгнем, моят приятел направи предложение относно някои видове дървета, които изглеждаше да са подходящи за този терен. Не настояваше. „Поради простата причина, че този човек знае много повече за тези неща, отколкото аз самият.”, ми обясни след това, и добави: „Той знае много повече за тези неща, от когото и да е друг ... и е намерил чудесен начин да бъде щастлив.” Благодарение на усилията на този главен лесовъд гората беше защитена, а заедно с нея, и щастието на този човек. Той назначи трима лесничеи и така ги тероризираше, че оставаха безразлични към каквито и да е кани с вино, които дървосекачите можеха да предложат като подкуп.

За гората нямаше сериозни рискове, освен по време на войната от 1939. Тогава някои автомобили се движеха с алкохол, получен от дървесина, и никога нямаше достатъчно дървен материал. Започнаха да изсичат някои от буковете, засадени през 1910, но дърветата бяха толкова далече от пътищата, че начинанието се оказа нерентабилно и скоро беше изоставено. Овчарят така и не научи за него. Беше на трийсет километра от тях и кротко продължаваше заниманието си, толкова необезпокоен от войната от 1939, колкото и от онази от 1914.

За последен път видях Елзеар Буфие през юни, 1945. Беше на осемдесет и седем. Бях тръгнала по своя маршрут през пустошта, за да открия, че въпреки военната разруха, вече имаше автобусна линия между долината Дюранс и планината. Възползвах се от този сравнително бърз транспорт поради факта, че вече не можех да разпозная знаците, които знаех от предишните си посещения. Освен това изглеждаше, че маршрутът ме водеше през съвсем нови места. Наложи се да питам за името на едно село, за да се уверя, че минавам през същия район, който някога беше така запуснат. Автобусът ме остави във Вергон. През 1913 това селце от десет-дванайсет къщи имаше трима жители. Те бяха подивели и се мразеха, изкарваха си прехраната като ловуваха с капани – морално и физически напомняха на праисторически човеци. Копривата поглъщаше изоставените къщи, които ги заобикаляха. В живота им нямаше надежда; беше просто начин на очакване на смъртта – ситуация, която не предразполага към добродетели.

Всичко това се беше променило, дори въздухът. Вместо сухия вятър, който ме беше посрещнал преди години, сега ми шепнеше нежен ветрец, носещ сладки аромати. Чувах звуци, подобни на течаща вода от височините – беше звукът на вятъра в короните на дърветата. А най-изумителното беше, че чух звуци на истинска вода, която се събираше в езерце. Бяха построили чешма, и тя беше пълна, а това което ме трогна най-много, беше посадената край него липа, която беше поне на четири години – непобедим символ на възкресението. Освен това, Вергон показваше признаци на труд, за което е нужна надежда – значи надеждата се беше завърнала. Бяха разчистили развалините, съборили порутените стени и построили отново пет къщи. Селцето сега наброяваше двайсет и осем жители, включително млади семейства. Новите къщи, прясно измазани, бяха заобиколени от градини, които раждаха, някак размесени, но и донякъде подредени, зеленчуци и цветя, зелки и рози, праз и кученца, целина и анемонии. Беше място, в което всеки би бил щастлив да живее. Оттам продължих пеш. Току що завършилата война не беше успяла да унищожи напълно живота, и сега Лазар се вдигаше от гроба. По ниските склонове на планината видях ниви с ечемик и ръж, а в ниските части на долината – ливади, които тъкмо се бяха раззеленили. 

Оттогава са минали само осем години, а цялата околност там цъфти в мир и великолепие. На мястото на развалините, които бях видял през 1913 сега има грижливо-поддържани ферми, знак за щастлив и удобен живот. Старите извори отново текат, захранвани от дъжд и сняг, които сега се задържат от горите. Ручеите са си издълбали канали. Край всяка ферма, сред кленовите горички, езерцата край чешмите са обгърнати с килими от прясна мента. Лека-полека селата са построени отново. Образовани хора са дошли от равнините, където земята е скъпа, довеждайки със себе си младост, движение и приключенски дух. По пътищата ще срещнете здрави мъже и жени, момчета и момичета, които могат да се смеят и са развили вкус към традиционните селски събори. Като съберем старите жители на тази област, сега неузнаваемо изобилна, и новопристигналите, повече от десет хиляди души дължат щастието си на Елзеар Буфие. 

Когато си дам сметка, че един човек, разчитащ само на своите прости физически и духовни ресурси, може да превърне една пустиня в обетована земя, аз съм убеден, че въпреки всичко, да си човек в наистина възхитително. Но когато си дам сметка за постоянството, величието на душата, за алтруистичната отдаденост, която е нужна за да се предизвика тази транформация, аз съм изпълнен с огромно уважение към този стар селянин, на когото му липсва култура, но пък знае как да сътвори нещо, достойно да бъде Божие творение. 

Елзеар Буфие почина в мир през 1947 в хосписа в Банон.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ПРИТЧА ЗА ДЪЩЕРЯТА

Младо семейство решило да прекара ден в усамотение и да не отваря вратата никому.
Рано сутринта потропали родителите на мъжа. Не им отворили. По-късно потропали родителите на жената. Първоначално не отворили и на тях, ножената не издържала и се разплакала. Мъжът пък не устоял на сълзите и и отворили вратата.
В годините им се родили няколко момчета и накрая една дъщеря. По случай раждането на момиченцето бащата устроил голям празник. Попитали го:
- Но защо? Ти не постъпи така при раждането на нито един от синовете си.
- Че как няма да празнувам?! - отвърнал той. - Роди се тази, която ще ми отвори вратата!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ДА СПРЕШ НАВРЕМЕ

 

В един дом, в клетка, живеел много красив папагал. След полунощ го пускали да лети свободно из къщата. Една нощ, след като всички си легнали, слугата отворил клетката и го пуснал, както обикновено.

 

Домашното куче също вече спяло, като останалите обитатели на дома. Папагалът прелетял край ухото му и изкрякал:"Рекс!" Кучето скочило стреснато, обиколило цялата стая, надникнало във всеки ъгъл и като не намерило нищо, отново си легнало да спи.

 

Папагалът изчакал. Шегата му се получила. Отново долетял, още по-близо, и тоя път изкрещял право в ухото на кучето:"Рекс!" То пак отворило очи, надигнало се, обиколило цялата къща и се върнало много разстроено.

 

Легнало си отново, но този път се престорило на заспало, притваряйки очи. Папагалът долетял тихичко и опитал шегата си за трети път. Кучето скочило ...

 

По-късно чули как папагалът се жалва:"Вечно така ми се получава! Никога не успявам да спра навреме!"

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Бог-отец, Бог-Син и Светия Дух
(Из притчите на Християнството)

Веднъж мохамеданските или сарацинските учени попитали свети Кирил, брата на свети Методий, просветители на славяните и създатели на славянската азбука - Кирилицата: 
- Как вие, християните, единния Бог разделяте на три Бога? Вие имате Бог-Отец, Бог-Син и Светия Дух? 
- Не злословете против пресветата Троица - отговорил свети Кирил. - Бог-Отец, Бог-Син и Светия дух са три лица, но съществото е едно. Погледнете слънцето, от Бога в образа на светата Троица поставено на небето. В него има три неща: кръг, сияние и топлина. По същия начин е и със светата Троица - Бог-Отец, Бог-Син и Светия Дух. Слънчевият кръг е подобен на Бог-Отец, защото както кръгът няма начало и край, така и Бог е безначален и както от слънчевия кръг се излъчва сияние и топлина, така и от Бог-Отец се ражда Бог-Син и произхожда Светия Дух. Сиянието е подобие на Бог-Син, роден от Отеца, и просветил целия свят с Евангелието. А слънчевата топлина, произлязла от същия кръг заедно със сиянието, е подобие на Светия Дух, който произлиза от същия Отец завинаги.

 

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
публикувано (редактирано)

Има ли Бог?

 

 

Една сутрин, когато Буда седял при учениците си, към тях се приближил един мъж. - Има ли Бог? – попитал той. - Да, има Бог - отговорил Буда. След обяд се е появил друг мъж. - Има ли Бог? попитал той. - Не, няма Бог - бил е отговора на Буда. Привечер, друг мъж попитал Буда за същото. Буда отговорил: - Трябва да си отговориш на този въпрос сам. - Учителю, та това е абсурд, -казал един от учениците. Как може да се дадат три различни отговора на един и същ въпрос? Просветленият отговорил: - Това са трима различни човека. Всеки човек стига до Бога по своя път: един с увереност, друг - с отричане, а трети - със съмнение.
Редактирано от Мойра (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Публикувано изображение

РАЗГОВОР МЕЖДУ АПОСТОЛА И АГАТА:

-Кажи ми нещо, Джингиби, знаеш ли защо от Къкрина до София те пазеха САМО ТРИ заптиета?
- Не знам, ага.
-Аз така заповядах !!! Можех да пратя 300, аз обаче пратих трима! И знаеш ли защо?

За да могат твоите апапи да им скочат отгоре и да те освободят!

Видя ли, никой не ти помогна, а се кълняха в теб. Ха сега, да видиш, Джингиби, за кой народ си тръгнал курбан да ставаш.''

 

 

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Някога отдавна в недрата на огромна планина се раздал страшен грохот. Тъй като напомнял на родилен стон, решили, че планината ще ражда. От всички краища на света се събрали тълпи народ да наблюдават великото чудо- каква рожба ще даде планината на света. Дни и нощи стояли в трепетно очакване и накрая планината родила мишка.
 
Така е и с хората - много обещават, а нищо не вършат.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Умирайки, дзен монахът Бокудзю помолил своите ученици да донесат всичките му книги, и всичко, което той бил написал, и всичко, което бил казал. Всичко това било донесено, но те не можели да раберат какво се кани монахът  да направи. А той запалил с тях огън.
Те започнали да викат и да недоволстват.
Като видял това Бокудзю казал:
- Аз се приготвям да си отида и не искам да оставям след себе си следи. Аз не съм длъжен да оставя нито един отпечатък от своите нозе. Този, който пожелае да ме следва, трябва да следва себе си. Този, който иска да ме разбере, трябва да разбере себе си. Ето затова аз унищожавам всичките тези книги. 

 
Дзен Коани

Ръдиард Киплинг, "Ако"

 

Ако все още някой не си вярва
Ако можеш да запазиш бистър ума си, когато всички около теб губят своя и обвиняват теб за това...
Ако можеш да вярваш в себе си, когато всички се съмняват в теб и все пак да не пренебрегваш тяхното съмнение...
Ако можеш да чакаш и не се умориш от чакане...
Ако бъдеш излъган, но сам не отвърнеш с лъжа...
Ако бъдеш намразен, но сам не даваш път на омразата в теб, и все пак да не изглеждаш много добър, нито да говориш твърде мъдро....
Ако можеш да мечтаеш и да не правиш мечтите свой господар...
Ако можеш да мислиш и да не правиш мислите своя цел...
Ако можеш да срещнеш триумфа и катастрофата и еднакво да се отнесеш към тези двама измамници...
Ако можеш да понесеш да чуеш истините, които си изрекъл, да бъдат изопачени от подлеците, за да направят капан за глупците...
Ако можеш да видиш нещата, за които си дал целия си живот, да бъдат сринати, без да се преклониш, и да ги изградиш отново с отдавна изхабените сечива...
Ако можеш да събереш в едно вързопче всичките си печалби и да ги рискуваш наведнъж и да ги изгубиш, и да започнеш всичко отначало , от самото начало, и никога да не споменеш нито дума за своите загуби...
Ако можеш да заставиш сърцето си и мускулите си, и нервите си да ти служат дълго, след като отдавна са се изтощили, и все пак да продължаваш, когато няма нищо в теб освен волята ти, която казва: "Продължавай!"
Ако можеш да говориш с тълпите и да запазиш своите добродетели, и да вървиш с кралете, без да губиш връзка с народа...
Ако нито враговете ти, нито най-големите ти приятели могат да те наранят...
Ако всички са близки с теб, но никой твърде много...
Ако можеш да запълниш неумолимата минута със стойността на шестдесет секунди от бягащото време...
Твоя е Земята
и всичко, което е върху й
и нищо повече !
И ти ще бъдеш истински мъж, сине мой !

 

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ПРИТЧА ЗА ДЪРВЕТАТА

 

Събрали се дърветата веднъж.
Поискали си цар - да ги владее.
Най-славен да е той - нашир и длъж,
а името му - всеки да възпее.


Ела, Смокиньо! Ти ни цар бъди!
Че друга като теб в гората няма.
Плодът ти сладко в скърбите слади.
Достойна си сред нас. И най-голяма.

Не ще оставя сочния си плод! -
отвърнала Смокинята тогава.
За мене да слугувам е Живот,
а всяка земна власт ме отвращава.

Ела, Маслино! Ти се възцари!
Къде да търсим като тебе друга?
От Святото ти Миро лъч гори!
Ценена си - от Севера до Юга!

Не ще царувам с моите зърна! -
Маслината им рекла с благост свята.
Един е Бог, даряващ Светлина!
Без Него няма Смисъл на земята!

Ела, Лознице слънчева, над нас!
И вино нека в чашите се лее!
Царица ни бъди, с безмерна власт,
че с твоя трон лесът ще се гордее!

Не бих държала гроздове в пръстта! -
Лозницата им казала с омая.
Не всяко вино ражда суета,
но страстите сами си търсят края.

Повяхнали дърветата в кошмар.
Над тях не искал никой да царува.
Къде да си намерят господар,
а той до тлен цената да си струва...

Намерили го... Трън! Бодлив до смърт!
В рояци от разбунени комари.
Отрови смучел в дупката на кърт
и дращел и бодял, когото свари.

Ела, о, страшний! Ти бъди ни цар!
Намушкай ни с бодлите си зловещо!
Крещи у нас гласът на всяка твар!
Царувай, Тръне! Молим те горещо!

У свят лукав бъди ни земен дял,
догде пръстта ни в пръстното изгние!
Че този е последният ни хал -
да бъдеш ти у нас, и в тебе ние...

(Възходът на падението)

Ясен ВЕДРИН

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

 Притча за среброто

 

Веднъж някой си млад човек се обърнал към един мъдър наставник:

- Защо хората, които имат пари, не забелязват никого другиго освен себе си?

- Погледни през прозореца. Какво виждаш отвън?

- Виждам един старец да се седи на пейка, млада майка с количка...

- А сега погледни в огледалото. Какво виждаш там?

- В огледалото виждам само себе си.

- И в двата случая стъклото е едно и също. Но когато добавиш към него дори малко сребро, ще спреш да виждаш другиго освен себе си.*

Крехкото сърце

 

В едно село живеел някой си мъдрец. Той обичал децата и често им подарявал по някоя играчка, но те винаги били много чупливи и крехки. Децата се стараели да внимават с подаръците, но новите им играчки често се чупели и те много се натъжавали от това. Тогава мъдрецът пак им подарявал играчки, но те пак били много крехки и чупливи.

Веднъж родителите на децата не издържали и отишли при мъдреца:

- Ти си мъдър и добър човек, защо подаряваш на нашите деца толкова чупливи играчки? Те много плачат, когато играчките им се счупят.

- Не след много време, - усмихнал се мъдрецът, - някой ще им подари своето сърце. Може би с моя помощ те ще се научат да се отнасят внимателно към този далеч по-скъпоценен дар.

Притча за старото магаре или пет прости правила за щастлив живот

 

Веднъж магарето на един фермер паднало в кладенец и започнало силно да реве за помощ. Дотичал фермерът и плеснал с ръце:

 

- Как ще те извадя сега оттам?

 

Тогава се замислил и решил следното: “Моето магаре е старо. Не му остава още много живот. Така или иначе скоро ще трябва да си купя друго. А кладенецът е почти пресъхнал и отдавна се каня да го запълня и да си изкопая нов. Защо това да не стане сега? Хем и магарето ще закопая, че да не мирише, когато почне да се разлага”.

 

Повикал стопанинът своите съседи на помощ да заринат заедно кладенеца. Всички дружно хванали лопатите и започнали да хвърлят пръст вътре. Магарето тутакси разбрало какво го чака и започнало силно да реве. Ала изведнъж, за всеобщо учудване, то притихнало. След като хвърлили доста пръст в кладенеца, фермерът решил да погледне, за да види какво става долу.

 

От това, което видял, останал като гръмнат. Всяка лопата с пръст, която се изсипвала на гърба му, магарето отърсвало и затъпквало с крака. Не след дълго, за всеобщо изумление, то стигнало до горе и изскочило от кладенеца!...

 

Всеки в живота се сблъсква с много и всякаква кал и животът всеки път продължава да ни засипва с нови и нови порции. Но всеки път, когато калта падне върху теб, отърси я от себе си и се издигни над нея, като стъпиш отгоре й, защото само така ще можеш да се измъкнеш от своя кладенец.

 

Всеки един проблем, който се изпречи на пътя ти, може да бъде превърнат в камък, по който да преминеш ручея на живота. Ако не спреш и не се предадеш, можеш да се измъкнеш и от най-дълбокия кладенец. Затова отърси калта от себе си и поеми нагоре.

 

А за да бъдеш щастлив, запомни следните пет прости правила:

 

1. Освободи сърцето си от ненавистта - прости.

2. Освободи сърцето си от вълнения – повечето от тях са по повод неща, които не се сбъдват изобщо.

3. Води прост живот и цени това, което имаш.

4. Давай повече.

5. Очаквай по-малко.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ПРИТЧА ЗА МЪДРЕЦА И ЗМИЯТА

 

Имало една змия, която всявала ужас в малко село. Тя хапела и убивала хора и животни.

 

Там пристигнал мъдрец, проповядващ своята философия за любов и духовно разбиране. Змията случайно чула една от лекциите на мъдреца и така се трогнала, че решила да приложи поученията му на практика. През нощта преживяла „ внезапно просветление“ и се зарекла да не хапе хората и вече да не бъде гадна.

 

Около месец след това преобразената змия се държала добре с хората.

 

Междувременно мъдрецът отишъл в друго село (обикалял селата). Накрая се завърнал в селището на змията.

 

Пак я срещнал, но могъщата някога змия била в окаяно състояние –изтормозена, бита, подритвана и използвана. Змията се оплакала на мъдреца и казала:

 

Опитах от твоята философия на любов и духовност и виж докъде ме докара. Сега се предполага да съм просветена, но я ме погледни – полумъртва съм.“

 

Мъдрецът и отговорил кратко: „Като ти казах да не хапеш, не съм ти казвал да не съскаш!”

 

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Притча за врабчето

 

Студена зимна нощ. Премръзнало врабче пада от клона върху снега. точно преди да замръзне до смърт една крава минава и пуска "една торта" върху него.Започнало да се постопля врабченцето започнало радостно да пърха с крилца, но точно тогава минавала лисица и като видяла че нещо пърха в кравешкото..., поразровила го, извадила врабчето от там и го изяла.

 

Тази история има три поуки:

 

- Не всеки, който те затрупва с ла*на ти мисли злото. - Не всеки, който те вади от там ти мисли доброто. - Не пърхай докато си в ла*на.

 

http://www.vdahnovenie.com/105510561048105810631048.html

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Веднъж човек вървял покрай блато и чул оттам да се носят някакви звуци. Приближил се и гледа в блатото нещо мърда. Решил, че някой потъва и побързал да го издърпа.

 

 Работата не била лесна, защото се оказало, че вади доста едър мъж, но накрая се справил. Издърпал го целия и двамата се проснали на брега. Като си поели въздух,издърпаният попитал:

- Слушай, защо ме извади от блатото?

 

- Как защо, - отвърнал другият - та ти потъваше!

 

- Да потъвам ли?! - засмял се "спасеният".- Та аз там живея! Извод: Не е нужно да вадите насилствено някого от блатото, ако там е домът му...

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
публикувано (редактирано)

Легенда за приятелството

 

В една арабска легенда се разказва за двама приятели, които вървели през пустинята. По пътя избухнал спор и единия зашлевил шамар на другия. Пострадалият, без дума да обели, седнал и написал на пясъка:

“Днес моят най-добър приятел ме удари!”

Продължили напред и стигнали до един оазис, където влезли да се изкъпят. Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави, но навреме бил спасен от другаря си. Когато се посъвзел, грабнал камата си и написал на един камък:

“Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!”

Заинтригуван, приятелят му го попитал:

“Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?”

Засмян, другарят му отвърнал:

“Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на СЪРЦЕТО, където никoй вятър не може да го заличи…”

Редактирано от skalata_73 (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

На една жена и се присънил странен сън. Сънувала, че влиза в един магазин, а там вместо продавач стоял Господ.
- Боже! Наистина ли си ти?
- Да, Аз съм – отвърнал Бог.
- А какво мога да купя от Теб?
- Всичко – бил отговорът.
- Тогава бих искала да си взема здраве, щастие, любов, успех и много пари.
Бог се усмихнал и отишъл за поръчката. Скоро се върнал с малка картонена кутийка.
- Това ли е всичко?! – възкликнала жената
- Да - отвърнал спокойно Бог – нима ти не знаеше, че при Мен се продават само семена?

 

Публикувано изображение

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Живял някога в Индия един факир, който прекарал трийсет години в неподвижно състояние и медитация, с цел да открие смисъла на живота. По цели дни и нощи той седял неподвижен като дърво. Птичките даже правели гнезда върху неговата глава. Един ден една бедна вдовица се приближила до него и на едно близко дърво закачила люлчица, в която оставила детето си. Спокойна, че детето се намира под зоркото око на факира тя отишла на работа. Тъкмо заминала и една кобра се приближила до люлката, като се готвела да ухапе детето. Факирът видял това и се замислил, да помогне ли на детето, или да го предостави на грижите на Боговете. Започнал да разсъждава: – Боговете са създали и кобрата, и детето. Те трябва да мислят за тях. А аз не мога да разбера каква е тяхната воля и съответно не знам какво да правя. Като разсъждавал така, той не се и помръднал и оставил на Боговете, сами да разрешат въпроса. Така кобрата изяла детето, а Факирът си казал „Такава е била волята на Боговете явно.” В крайна сметка, напразно прекарал той оставащите си години в размишление – така и не разбрал смисъла на Живота. Като заминал за онзи свят, Боговете го извикали и го попитали защо не е спасил детето на вдовицата. – Не знаех, каква е Вашата воля – да спася детето, като убия кобрата, или да оставя кобрата жива, а Вие сами да запазите детето. Боговете му отвърнали:
– Нашата воля бе детето да остане живо, затова ти трябваше да действаш и да убиеш кобрата. Защо размишляваше толкова години, щом не можа да разрешиш такъв елементарен въпрос? За наказание, ще те върнем пак на земята, за да прекараш още хиляда години в размисъл, та дано се научиш да познаваш каква е нашата воля и да я изпълняваш. Също като този факир – много хора всеки ден седят неподвижни в размишления върху целта и смисъла на Живота, но нищо не са разрешили и не предприемат никакво действие. До тях се приближават приятелите и близките им, в нужда, но те не се и помръдват и не искат да помогнат. Те си казват: „Ако съдбата реши и ако такава е волята на Боговете – те ще им помогнат.“ Кобрата в тази притча представлява препятствията, които държат ума и сърцето на човека сковани. И ако си мислите, че това е светът и такава е волята на Боговете – ще Ви кажа, че това са просто извинения за собствената Ви пасивност. Напротив, светът е разумен, основан на ред и порядък и се нуждае от велики хора, от герои, ранени не в гърба, при отстъпление и бягство, а готови да изложат гърдите си на удари при настъпление.

Петър Дънов.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Притча за маркетолога и рибаря

 

Маркетолог заминава на почивка в африканско село. Докато се разхожда по брега на близкото езеро, той вижда рибар, който слиза от лодката си.

Припомняйки си вкусната риба от снощи, консултантът по маркетинг решава да завърже разговор.

- Колко време ви отнема да хванете добър улов? - пита той.

- Не много - отговаря рибарят.

Тогава защо не останахте по-дълго, за да уловите повече? - продължава да пита маркетологът.

Рибарят му обяснява, че уловът е достатъчен да посрещне нуждите на  семейството му.

- Всъщност вие какво основно правите в живота си? - пита консултантът.

- Спя до късно, ходя малко за риба, играя си с децата, почивам си следобед под една кокосова палма, вечер ходя в бара тук да се видя с приятелите, пием по няколко бири, свирим на барабани и пеем по няколко песни… Животът ми е щастлив и пълен - отговаря рибарят.

Консултантът веднага възкликва:

- Вижте, аз имам MBA по маркетинг от Харвард и мога да ви помогна! Първо трябва да започнете да ловите риба по-дълго всеки ден. Така после ще продадете повече риба. Ще разгласите на всички ресторанти, че при вас рибата не свършва и те ще започнат да ви търсят. С допълнителния доход ще можете да си купите по-голяма лодка. Ще сложите реклама на вашата риба в местния вестник. Колкото повече пари печелите, толкова по-модерна лодка ще можете да си позволите. После ще си купите втора и трета лодка. Всички ще заговорят за вашите лодки. Ще купите още, и още, докато се снабдите с цял флот. Вместо да продавате рибата си на хора от средната класа, ще започнете директно да преговаряте с водещите фабрики за рибни продукти. Те ще са разбрали за вас от отзивите на ресторантите. Дори може да отворите своя собствена фабрика, да сложите рекламен плакат на входа на селцето и да разказвате пред медиите откъде сте тръгнал. Така ще можете да напуснете това малко село и да се преместите в големия град. Дори после може да се преселите в друга, развита държава, откъдето да ръководите местния си бизнес!

- Колко дълго ще отнеме това? - пита рибарят.

- Ами, може би между 10 и 20 г. - казва маркетологът.

- И после?

- После? Тогава вече ще стане наистина интересно! - казва със смях консултантът. - Когато името на фабриката ви стане известно ще можете да я продадете на дялове и така ще спечелите милиони!

- Милиони? Наистина? И после? - настоява рибарят.

- После ще можете да се пенсионирате, да заживеете спокойно, да се оттеглите в малко селце близо до езеро, да спите до късно всеки ден, да прекарвате време със семейството си, да ходите за риба, да си почивате следобед под кокосова палма и да имате весели вечери, пийвайки по нещо с приятели…

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Легенда за лястовицата

 

Публикувано изображение
 

Лястовицата била невеста и живяла с мъжа си три години. За тези три години дума не продумала. Говяла, че майка й така заръчала.
Мъжът траял, траял и решил да се ожени за друга. Когато се венчавал с новата жена, първата му жена била зълва. Тя се опряла о булката, а тая се разсърдила, блъснала я и й рекла:
— Махни се оттук, немтурнице!
Първата тозчас отговорила:
— Чакай да те венчая първо. Защо цвъркаш като лястовица?
Като изрекла това, чул я мъжът и посегнал да я хване. Но тя хвръкнала и той успял само да докачи дрехите й. Те останали в ръцете му.
Затова на лястовицата сега опашката е раздвоена.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

  • Подобни теми

    • от Анита Христова Трифонова
      https://www.filmi2k.com/cleopatra-kleopatra-1963-chast-1/
      https://www.filmi2k.com/cleopatra-kleopatra-1963-chast-2/
      Cleopatra / Клеопатра (1963 ) част 1 и  част 2
      Клеопатра не е египтянка, зачената е чрез кръвосмешение . Недостъпна красавица, предана възлюбена, станала жертва на завистниците и зложелателите на силните мъже, които е обичала. Царството и продължило  две десетилетия и сама отнема живота си в мавзолей в Александрия. От историческата сцена слязла завинаги една изключителна жена, чаровна и привлекателна, но и властолюбива и коварна. Въпреки това Клеопатра останала в историята като най-обаятелната и най-славната владетелка на Египет, красотата и не поразява от пръв поглед.  Жена –легенда. Не е била толкова красива/ клюновиден нос, ниско чело, имала невероятно красив глас, но била много, много умна и способност да намира общ език  с мъжете, не става въпрос само за секс. Майка на четири деца и на 39 години посяга на живота си, а дали с отрова скрита в дрехите  и,  дали защото позволява да бъде ухапана от отровна змия  или отрова в гребена и ... но сама е сложила край на живота си. Едното и дете Цезариан е убито, а другите отведени. 

      Клеопатра - Нещастната гъркиня
      CLEOPATRA (1963) | Full Movie Trailer | Full HD | 1080p

  • Дарение

×
×
  • Добави ново...