Притчи

[haidukpikaso]

ПРИТЧА ЗА ДОБРОТО И ЗЛОТО

Една жена всеки ден пекла питка за членовете на семейството си и една допълнителна питка за някой гладен минувач. Понякога оставяла питката на перваза на прозореца, за да може ако мине гладен, да го ощастливи. Всеки ден минавал един прегърбен човек и взимал питката. Вместо да благодари на жената, той казвал:

- Злото, което правите, остава при вас. Доброто, което вършите ви се връща!

Това продължавало с дни. Жената се разстроила и започнала да мисли: "Този човек не казва нито една дума в знак на благодарност. Всеки ден казва едно и също, но какво ли означава то?". В крайна сметка, решава да се отърве от гърбавия човек и слага отрова в питката. Точно когато посегнала да я сложи на прозореца, се замислила: "Какво правя аз?". Хвърлила питката с отровата в огъня, замесила нова и я сложила на перваза, както обикновено. Гърбавият отново минал и рекъл:

- Злото, което правите, остава при вас. Доброто, което вършите ви се връща! — след което продължил по пътя си, без да подозира за ужасните мисли, които се въртели в главата на жената.

Всеки ден, слагайки питката на прозореца, жената отправяла благословия към сина си, който бил заминал да живее в далечен град. В продължение на месеци не била чувала вест за него, за това този път помолила за неговото завръщане. Същата вечер някой почукал на вратата. Когато отворила, жената с изненада открила, че това е синът й. Той бил отслабнал, с мръсни дрехи и гладен. Когато видял майка си, синът казал:

- Майко, чудо е, че се върнах. Докато бях на толкова километри от вас, бях толкова изнемощял, че мислех, че ще умра. Но тогава срещнах един гърбав човек. Помолих го за храна. Той ми даде една цяла питка и рече: "Това е, което аз ям всеки ден. Днес ще го дам на вас, защото вие имате по-голяма нужда от него."

Като чула това, лицето на майката пребледняло. Спомнила си за отровната питка, която искаше да даде на гърбавия човек. Ако не я беше изгорила в огъня, щеше да попадне в ръцете на собствения й син.

Именно тогава, тя осъзнала значението на думите — "Злото, което правите, остава при вас. Доброто, което вършите ви се връща!".

[Мойра]

Моята душа и аз

Притча от Халил Джубран

„Моята душа и аз отидохме при великото море, за да се окъпем в него. Стигнахме до брега и тръгнахме да дирим скришно и усамотено кътче.
Както вървяхме, съзряхме човек, който седеше на сива скала – той държеше торба със сол и хвърляше стиски от нея в морето.
– Това е песимистът – каза душата ми. – Да се махаме, тук не можем да се окъпем.
Продължихме и стигнахме до вдадена в морето ивица суша. Там съгледахме човек, изправен върху бяла скала – той държеше обсипано със скъпоценни камъни ковчеже, вадеше от него бучки захар и ги хвърляше в морето.
Това е оптимистът – каза душата ми. – И той не бива да види голите ни тела.
Поехме отново и на брега забелязахме човек, който сбираше умрели риби и нежно ги пускаше обратно във водата.
– И пред този не можем да се къпем – рече душата ми. – Това е човечният добротворец.
Отминахме нататък.
И стигнахме до място, където един човек очертаваше сянката си върху пясъка. Прииждаха високи вълни, които непрестанно я изличаваха. Ала той я очертаваше наново и наново.
– Това е мистикът – каза душата ми. – Да бягаме далеч от него.
И продължихме до тихо заливче – там стоеше човек, който загребваше в шепа пяна от морето и я трупаше в алабастрово блюдо.
– Това е идеалистът – рече душата ми. – Той със сигурност не бива да види голотата ни.
И се отдалечихме по-нататък. Внезапно чухме глас, който викаше:
– Ето морето! Ето го дълбокото море! Ето го необятното и могъщо море!
Като стигнахме там, откъдето долиташе гласът, съгледахме човек, който бе застанал гърбом към морето и бе долепил до ухото си раковина, за да слуша шепота му.
И душата ми каза:
– Да се махаме оттук. Това е реалистът — той загърбва всичко, което не е способен да схване, и се залавя за някоя подробност.
Закрачихме отново. И сред камънаци и бурени съзряхме човек, заровил главата си в пясъка. Рекох на душата си:
– Тук можем да се окъпем. Той не ни вижда.
– Не, не можем – възпротиви се душата ми. – Този е най-гибелният от всички. Това е пуританът.
Тогава безмерна печал се изписа върху лицето на душата ми и задави гласа й.
– Да си отиваме – пророни тя, — няма скришно и усамотено кътче, където да се окъпем. Не ще оставя вятъра да развява златистите ми коси, ни вятърът да разкрива белите ми гърди, ни светлината да разбулва свещената ми голота.
И ние се отдалечихме от това море и тръгнахме да търсим друго, по-велико.“

изт.

[haidukpikaso]

Притча за зверовете в нас

Един ден стар отшелник бил попитан:

- Как не ти омръзва да си сам през цялото време?

Той казал:

- Имам много неща за вършене: трябва да обуча два ястреба и два орела, да успокоя два заека, да дресирам змия, да мотивирам магаре и да укротя лъв.

- Но ние не виждаме тези животни до теб. Къде са те?

Отшелникът отговорил:

- Ние носим тези животни в Себе си.

Двата ястреба се хвърлят по всичко, което виждат - добро и лошо, полезно и вредно. Трябва да ги науча да различават. Това са моите очи.

Два орела с нокти нараняват и унищожават всичко, до което се докоснат. Трябва да ги науча да служат и да помагат, без да нараняват. Това са моите ръце.

Зайците винаги скачат напред-назад, страхуват се и се крият. Трябва да ги успокоя и да ги науча как да се справят в трудни ситуации, а не да бягат от проблеми. Това са краката ми.

Най-трудното е да наблюдаваш змията. Въпреки че е сигурно затворена в плътна клетка, тя винаги е готова да нападне, захапе и отрови всеки, който е наблизо. Затова трябва да я следвам и да я дисциплинирам. Това е езикът ми.

Магарето, както всички знаят, е много упорито, винаги изморено и не иска да си върши работата. Това е моето тяло.

Накрая, трябва да укротя лъва, който иска да бъде цар и да командва всички. Той е горд, суетен и смята, че целият свят трябва да се върти около него. Това е моето его!

Както виждате, имам много работа...

[Мойра]

Сократова притча: За възмездието

[Гост]

Имало едно време прочут майстор на мечове, саби.Бил известен познавали го надлъж и нашир, майстор в занаята си.Имал добър ученик, когото обучавал.Майсторът усетил,че настъпва момента да напусне този свят, напускали го силите полека, полека.Трябвало  да остави на добрия си ученик не само занаята си, но искал да му предаде мъдър урок.Била топла есен, падали листата, златни, пъстри.Край работилницата на майсторът имало бистра река.Той хванал двата меча и  ги потопил във водата.Ученикът гледал.Майсторът казал на ученика си,че е длъжен да направи сам своя избор на меч.От горе от дърветата падали тихо листенца.Над единият меч падащите листа, когато  достигали острието, мечът ги срязвал на две.Другият меч бил до него, листенцата  падайки  от дървото го заобикаляли.Нещо ги отвеждало, дали ветреца или друга сила ги пазела.Те оставали цели и непокътнати.Майсторът оставил избора на ученика си, сам да достигне до проникновението, кое от оръжията е по- добро.

Изводът:Когато даден човек е ценен за близките си, за Вселената, за обкръжението си, за висшите сили него го пази невидима сила.Дори да му се изпраща  зло, то е за да го изпитат и да го предпазят от по-  лошо.И въпреки това да го опазят жив.