Притчи

smirena · 29 декември 2007

Най-хубавият ден Майка Тереза Най-хубавият ден - днешния. Най-голямата спънка - страхът. Най-лесното нещо - да се заблудиш. Най-голямата грешка - да паднеш духом. Коренът на всички злини - егоизмът. Най-хубавото развлечение - работата. Най-лошото поражение - отчаянието. Най-добрите учители – децата. Най-голямото щастие – да си полезен на другите. Най-неприятния недостатък – лошото настроение. Най-красивия подарък – прошката. Най-добрата защита – усмивката. Най-доброто лекарство – оптимизма. Най-мощната сила на света – вярата. Най-стимулуращия дар – надеждата. Единствената реалност – любовта.

smirena · 30 декември 2007

Парите могат да купят Леглото, но не съня; Храната, но не апетита; Лукса, но не красотата; Една къща, но не един дом; Лекарството, но не здравето; Съжителството, но не любовта; Разпятието, но не вярата; Развлечението, но не щастието; Смъртта, но не и живота; По-луксозно място в гробищата, Но не и на небето.

smirena · 31 декември 2007

Жената - Богиня

Имало едно време обикновени мъж и жена. Жената се казвала Елена, а мъжът – Иван. Връщал се мъжът от работа, сядал пред телевизора, четял вестник. Жена му, Елена, приготвяла вечерята. Сервирала на мъжа си вечерята и мърморела, че нищо не прави в къщи и малко пари печели… Иван се дразнел от мърморенето на жена си. Но не й отговарял грубо, само си мислел: ”Самата тя — мърлячка, а пък придиря. Когато се женихме, съвсем друга беше - красива и нежна.”

Веднъж, когато мърморещата жена поискала Иван да изхвърли боклука, той с неохота се откъснал от телевизора и тръгнал към двора. Като се връщал се спрял пред вратата на къщата и мислено се обърнал към Бог:

- Боже мой, Боже мой! Несполучлив излезе животът ми. Нима цял живот ще трябва да се влача с такава тантонеща жена, че и некрасива? Това не е живот, а истинско мъчение.

И внезапно чул Иван тих глас Божи:

- Бих могъл, Иване, да ти помогна в бедата: мога да ти дам прекрасна богиня за жена, но щом съседите ти видят внезапната промяна в съдбата ти, ще се изумят. Нека постъпим тъй: жена ти Аз ще променям постепенно, ще вселявам в нея на богиня дух и външността й ще променям. Но само запомни, ако с богиня искаш да живееш, животът ти достоен за богиня трябва да стане.

- Благодаря ти, Боже. Всеки мъж живота си да промени заради богиня е способен. Кажи ми само: кога ще почнеш да променяш моята жена?

- Още сега аз малко ще я променя. И с всяка минута ще я променям все към по-добро.

Влязъл в къщи Иван, седнал на креслото, взел вестника и пак включил телевизора. Но не му се четяло, не му се гледал филм. Нямал търпение да погледне - дали пък поне мъничко не се променила жена му?

Станал, отворил врата към кухнята, опрял рамо на рамката и почнал внимателно на разглежда жена си. Тя стояла с гръб към него, миела съдовете след вечеря.

Елена изведнъж почувствала погледа и се обърнала към вратата. Иван гледал жена си и мислел: ”Не, няма никаква промяна в жена ми”.

Елена, като видяла необичайното внимание на мъжа си и без да разбира нищо, изведнъж оправила косите си, поруменяла и попитала:

- Защо ме гледаш така внимателно, Иване?

Мъжът не се сетил какво да каже и сам смутен внезапно произнесъл:

- Да ти помогна ли за съдовете? Не знам защо се сетих…

- Съдовете? Да ми помогнеш? - тихо повторила удивената жена, смъквайки мръсната престилка, - ами аз вече ги измих.

“Наистина, направо пред очите ми се променя - помислил Иван, - изведнъж се разхубави.”

И започнал да бърше съдовете.

На другия ден след работа Иван бързал към къщи с нетърпение. Нямал търпение да види как постепенно се превръща в богиня мърморещата му жена.

“А ако изведнъж много е станала богиня? А аз както преди не съм се променил? За всеки случай ще купя аз цветя, за да не се излагам пред богинята.”

Отворил към дома вратата и спрял като омагьосан Иван. Пред него Елена стояла с хубава рокля, която преди година той й купил сам. Хубава прическа, в косите панделка. Той се объркал, неловко подал цветята, без да откъсва поглед от Елена.

Тя взела цветята и тихо ахнала, цялата поруменяла и свела поглед.

“Ах, колко са прекрасни на богините ресниците! И колко са кротки по характер! Каква необичайна вътрешна красота и външност!”

И ахнал на свой ред Иван като видял масата с приборите от сервиза, запалени две свещи, и две чаши, и с аромат божествен привличала храната.

Когато седнал той на масата, жена му Елена срещу него седнала, но скочила внезапно и казала:

- Извинявай, забравих да ти включа телевизора, но ето купила съм ти новите вестници.

- Не ми е нужен телевизорът, и вестници не ми се четат, все едно и също пише в тях, - Иван й отговорил искрено, - по-добре ти ми кажи, как утрешната събота би искала да си прекараш.

Съвсем изумена, Елена го попитала:

- А ти?

- Случайно два билета за театър купих. Но през деня ще си съгласна може би да се разходим в магазините. Щом ще ходим на театър, трябва първо да отидем в магазин и да ти купим достойна рокля.

Едва не се изтървал Иван да каже заветните думи: ”рокля, достойна за богиня”. Затова се смутил, погледнал я и ахнал пак. На масата пред него седяла богиня. Лицето й от щастие сияло, очите й блестели. Стаената усмивка била и малко въпросителна.

“О, Боже, колко са прекрасни наистина богините! А ако всеки ден се разхубавява тя, дали ще успея аз да съм достоен за богиня? - мислел Иван, и изведнъж пронизала го мисъл като мълния: Трябва да успея! Докато все още е богинята до мен. Трябва да поискам и да моля дете да ми роди. Дете от мен и от най-прекрасната богиня.”

- Какво замисли се Иване, вълнение ли виждам на лицето ти? - Елена питала мъжа си.

А развълнуван той седял, не знаел как да й каже съкровеното. Шега ли е - дете да искаш от богиня?! Бог такъв подарък не му бил обещал. Не знаел как да каже за желанието си Иван и станал мачкайки покривката и промълвил:

- Не знам… Ще може ли… Аз… исках да кажа… Отдавна… Да, от теб дете аз искам, богиньо прекрасна.

Тя, Елена, се приближила към мъжа си Иван. От пълните с любов очи сълза щастлива се плъзнала по алените бузи. Ръка на рамото на Иван положила и сгряла го с дъха си горещ.

“ Ах, каква нощ! И какво утро! Какъв ден! Прекрасен е животът с богиня!” - мислел Иван, като обличал за разходка втория си внук.

Анастасия - Книга 7 (http://anastasia-bg.hit.bg/)

Владимир Мегре

Щастлива Нова Година!

smirena · 1 януари 2008

Реших да си инсталирам Любов - една модерна притча

Диалог с космическата техническа поддръжка

Техн. поддръжка:

Здравейте - бих ли могъл да Ви помогна?

Клиент:

Ами, след известно колебание, се реших да инсталирам "Любов".

Бихте ли ме придружавали в този процес?

Техн. поддръжка:

Да, мога да Ви помогна. Готови ли сте да продължите?

Клиент:

Ами, аз не съм много обигран технически, но мисля че съм готов. Какво първо да направя?

Техн. поддръжка:

Първата крачка е да си отворите сърцето.

Отворихте ли си сърцето?

Клиент:

Да, но там сега са пуснати някои други програми.

Наред ли е, ако инсталирам "Любов" докато те вървят?

Техн. поддръжка:

Кои програми са пуснати?

Клиент:

Да видим. Сега имам "Наранено-минало",

"Ниско-себеуважение" и "Завист-и-неприязън".

Техн. поддръжка:

Няма проблем. "Любов" крачка по крачка ще изтрие "Наранено-минало" от Вашата операционна система.

Тя наистина ще остане в постоянната памет, но няма да нарушава други програми.

"Любов" някога ще пренапише "Ниско-себеуважение" с един модул на име "Високо-себеуважение". А пък "Завист-и-неприязън" трябва да бъдат отстранени напълно.

Тези програми пречат на "Любов" да бъде инсталирана правилно. Можете ли сега да завършите това?

Клиент:

Не знам как те се завършват.

Можете ли да ми кажете как става това ?

Техн. поддръжка:

С удоволствие. Отидете в стартово меню и задействайте "Прошка". Повтаряйте това толкова дълго, докато "Завист-и-неприязън" не са изтрити напълно.

Клиент:

Ок, това го направих. "Любов" започна да се инсталира.

Това нормално ли е ?

Техн. поддръжка:

Да, но имайте предвид, че досега имате само основната версия. Ще трябва да се свързвате с други сърца, за да получите останалите подновявания!

Клиент:

Ооопс! Вече имам грешка в програмата. Казва се:

"Грешка - програмата не работи на външни компоненти".

Сега какво трябва да правя ?

Техн. поддръжка:

Не се притеснявайте.Това значи, че програмата "Любов" е конфигурирана, за да върви във вътрешното сърце, но още не е стартирана във Вашето външно сърце.

В нетехнически смисъл, това значи просто: Вие трябва първо себе си да обичате, преди да можете да обичате други.

Клиент:

Какво трябва да правя сега ?

Техн. поддръжка:

Отворете директорията "Себеуважение" и маркирайте следните файлове: "Себепрощаване", "Разпознай-твоята-стойност" и "Признай-твоите-ограничения".

Клиент:

Ок, осъществено.

Техн. поддръжка:

Сега ги копирайте в директория "Мое-сърце". Системата ще пренапише всички файлове, които противоречат на това, и ще коригира някои грешни настройки. Освен това трябва да изтриете "Безкрайна-самокритика" от всички директории и след това да опразните кошчето с боклук, за да може тя да е действително отстранена и да не се появи отново.

Клиент:

Разбрах. "Мое-сърце" се пълни с нови файлове. "Усмихвам-се" върви сега на монитора ми и "Мир-и-блаоразположеност" се копират автоматично в "Мое-сърце". Това нормално ли е?

Техн. поддръжка:

Понякога. При други това може да продължи по-дълго време, но всичко се случва точно когато трябва. Така, "Любов" е инсталирана и върви.

Още нещо преди да затворим: "Любов" е безплатен продукт. Дайте тези модули на всички които срещнете! Те ще ги споделят с други и много ще се реваншират с няколко готини модула.

Клиент:

Благодаря ти, Господи, за поддръжката!

Автор неизвестен

http://www.beinsadouno.com/board/index.php?s=&sh

smirena · 2 януари 2008

Най-големият порок Свикала Смъртта своите най-верни служители и рекла: - Решила съм да поставя царската си корона върху главата на оногова от вас, който ми е най-много заслужил. Изправил се Гладът, поклонил се и казал: - Короната се пада на мене. Аз моря мало и голямо. Не чакам да му дойде времето. И това върша откак свят светува. - Твоето е нищо, - възразила Войната. – Често пъти в един ден аз повалям хиляди и хиляди... Царице, короната следва на мене. - Вие сте чудни! – нетърпеливо извикала Чумата. – Вред, където помина, аз кося всички хора, като мухи. Запустявам села и градове. Зачерням цели държави. Царице, аз заслужавам короната. Рекла тогава Смъртта: - Вие сте добри и верни служители. Право е, че вие морите, ала вашият мор плаши хората, и те бягат от вас. Напротив, при едного идат доброволно да ги мори. Той ги забавлява. Той ги весели. И в това време, когато си мислят, че се наслаждават от живота, той ги опропастява и излага на глад. Когато се самозабравят им туря ножове в ръцете, за да се убиват един друг. Най-после трови кръвта им и коси живота им. И това върши по цялата земя. Всички погледнали към една дрипава и мръсна фигура. - Короната е твоя! – отсъдила Смъртта и прегърнала Пиянството. Приказка Преразказал: Радислав Кондаков

Stoni · 2 януари 2008

Добра е притчата а извода е, че днес короната носи бившата ни номенклатура, която сипва виното в шепите на онези които превърна в просяци, след като издави мислещите сред тях.

smirena · 2 януари 2008

Цар на мрака Николай Райнов И когато на седмината Синове на Пламъка потръбиха началото на света, роди Саваот Своя Син и го нарече Авенир, което значи Баща на Светлината. Лицето му бе пурпурно като зора и очите му бяха пламъци, подобни по блясък на златна сплав. Нямаше дух с по-хубав и по-мощен облик от неговия. И по бодрост, младина и сила Авенир не можеше да се сравни с никой. Той беше огненият живец на света и в него тупкаше сърцето на вселената. Защото беше Син на Всевишния. И даде му Елохим Седемте Небеса и всичко невидимо. И тогава се замисли Авенир, отвори уста, па каза: "Широки са небесата. Силен е Бог. А моето сърце е празно. Къде да намеря словото, което с мълния да разпали духа и даде път към онова, що няма край?" Умисли се Авенир. Тъжен беше. И тъга легна по цялата вселена. ........................................................................ А когато минаха седем дена, стана вечерта по залез Авенир, та отиде при Синовете на Пламъка. И видя ги отдалеч Авенир - потънали в светлина. А сенките им се губеха - седем дълги сенки с теменужен блясък на аметист. И рече Авенир: "Ширно е небето - и тайни са пътищата на Адонай. Като Аданмант е здрава мъдростта Му. Ала празно е моето сърце - и нямат небесата място за мене. О вие, Водачи на седемте полка, елате с мене! И нека ново Небе съградим - Земя да съзидаме - и път нека дадем на това, що няма край!" Нощ покри тогава лицата на Синовете и слова на метеж съзряха в словата на Сина Божи. И рече Иехудиил: "Тъмни са речите ти - тъмна е твоята мъдрост. Проклет - онзи, който туря пръст на жерлото! Мощен е Иехова. Неговата мисъл е чиста като сълза, но гневът му отравя като сок на бучиниш. Кървав ужас е неговата ярост - и клетвата Му е слънчев бич. Ние - не сме с тебе!" И отдалечиха се седмината Синове на Пламъка: лицата им - бели и замислени, а главите им наведени. И разпали се мъст ужасна в душата на Авенир тогава, та прокле с горчиви думи Синовете на Пламъка. И станаха думите му скорпиони, а мислите му - пепелянки. И докосна се после с гневна ръка до седемте сенки Авенир - до сенките на Синовете се докосна той - и сенките приеха вид на люде. Те бяха снажни и силни, а ръцете им - с мишци на исполини. И повика Авенир първия от Владиците на Гръма. Името му бе Авадон, което значи Ангел на Бездната. Косата му бе от пламъци, а лицето му - гиздаво, като лице на жена. Очите му бяха тъмни като пропаст и пареха. Kато видя гневен Авенир, запита го ангелът кой го е наскърбил. А каза Авенир Авадону: "Авадоне, Царю на бездната и Властителю на Гърма! През себе си трябва живият - и да не плаче по мъртъвци. Ето - тези сенки, те са наши слуги. Просторни бяха небесата за Седмината Синове на Пламъка, за Владиците на Гръма и за Вождовете на Божия Меч. Тесни са те за Авенира - и няма място за мене тука. Да съградим Ново Небе, Земя да съзидаме - и да въплътим съзидания там! За творчество жадува Бащата на Светлината - и за път, по който няма умора - за бездни, издън които не проглежда изход, Авадоне, ела с мене - ти и твоите полкове!" И поведе Авадон шестимата Владици на Гръма и полковете на Мълнията с тях. И страх налетя върху вселената - леден страх. И трая седем луни. ........................................................................ А когато се завърши седмата луна, стигна до Саваот гласът на небесния смут - и закле се Бог в името Си, че ще накаже Своя Син. И клетви горчиви промълви тогава. Авенир стана мрачен като здрач, лицето му - тъмно, а сърцето му закоравя. Прокоба Божия надвисна над света - и Авенир биде наречен Сатанаил, което значи Враг на Силния. Тогава създаде Сатанаил Небето с неговата звездна плащеница, тайнствените писма на Зодиака и седемте седалища на Слънцето. И създаде още Земята - с живота, кипящ в растенията - мътното алое с неговата миризма и огненият храст с неговото великолепие. И насади Едема с неговите чарове. И река направи да тече низ Едема: река, която протича в четири потока. Името на първия поток бе Фисон. Той минаваше през страната на Двата Стълпа и вълните му бяха зелени със злата и отражения. А името на втория поток бе Гехен. Той поеше страната Етопис, което значи Огнена Змия. И неговите води пречистваха всичко и топяха металите като пламък. Третият поток бе Хидекил, което значи Двоен Език. А той оросяваше страната Асурхай — и вълните му бяха бавни, мълчаливи и тъжни. Във водата му се смесваха черни и бели талази, а по средата се къдреше размътен гребен. Четвъртият поток се казваше Фиурах, което значи Глас от Небето. Водите му бяха като разтопена сяра и даваха змиевидни блясъци по вълните В този поток се чуваха странни гласове. И в него можеше да се види отразено всичко, що става по Небето, по Земята и в Седемте Бездни. И погледна Сатанаил делото на ръката си. И всичко бе хубаво. И усмихна се Сатанаил. -------------------------------------------------------------------------------- И когато привърши създаването на Едема, взе Сатанаил от ръката на Авадона Огън, Вятър, Вода и Пръст, па ги закле със заклинанието на Пръвния Хаос — и създаде от тях Човека. Но Човекът бе недвижим и нямаше дух в него. И напразни бяха усилията на Сатанаиля да съживи Човека. Стоеше Човекът — хубав като бронзов истукан, и някак тъжно гледаха очите му. Но погледът му бе празен и не извираше душа от него. И проводи Сатанаил Авадона да иска от Саваота дух. Смили се Вишният и даде на Човека небесна душа, но дух не му даде. Защото върху Земята и Небесата на Сатанаиля духът не можеше да живее. Но закле се Адонай в седмото от Своите имена, че ще даде дух на Човека, когато мине през Бездната, Земята и Трите Небеса. Тогава оживя Човекът и даде му Сатанаил име Адам, което значи Роден от Земя, защото от пръст го бе направил. А Човекът бе самин и тъжеше. . . .И видя една сутрин Адам пред себе си Жена, облечена в одежди от слънце — и диадема от смарагд на челото й. А върху диадемата пишеше: Тайна. И трепна в буря сърцето на Човека. И той не смогна да каже нищо: очите му бяха слепи от блясъка и, а умът му не можеше да разбере буквите върху нейната диадема. Защото Човекът не познаваше още знаците и не знаеше смисъла на начъртанията. Тогава Жената пристъпи и каза: «Аз съм Ева. Който не мине през мене, не ще стигне до Бога. Затова моят Творец ме нарече Майка на Живите. » И възрадва се Адам, сърцето му се стопли, а на лицето му изгря усмивка. А един ден, когато бе горещо и Ева пиеше вода от извора, Сатанаил мина през Едема. Наведена над кладенеца, Ева пиеше. Задната пола на дрехата й се бе дигнала, та кракът й се виждаше цял. Сатанаил видя крака й — бял, като млечен халкидон. . . И желание заигра в сърцето му, желанието роди страст, а страстта — копнеж. И закопня пръв път по жена Сатанаил. Когато една сутрин Ева спеше под сянката на голям кедър, Сатанаил първица съзря, че тя е хубава. Защото копнееше по нея, но отбягваше да гледа тялото й. И сега я видя. Устните и се червенееха, а веждите засенчваха с теменужен мрак очите й. «Тя е хубава!» — рече Сатанаил. И той я пожела. А когато Ева се събуди, Сатанаил й подаде съдина със сок от кимион и семена от мандрагори. И засмя се Жената, като насъне се засмя тя, затвори очи — и в шемет изпи напитката. А питието бе топло, благоуханно и възбудително. И щом го изпи, Ева пламна, очите и станаха влажни, а взорът й се премрежи, като поглед на безумен човек. Тя не можа да сдържи своята плът — и пръв път позна, че е жена. . . И отдаде се тогава на Сатанаиля. Тя му се отдаде дръзко и без свян — както се отдава жена, която е познала много мъже. И когато Сатанаил я остави, тя се още гърчеше в тръпките на своята неутолена страст — и още го викаше с поглед — и още помнеше бурното безумие на мъжките ръце. . . А след греха Сатанаил се усети слаб и не можеше да сътвори нищо. Помрачиха се очите му — и видя Ева, че той страда. На лицето му се изписа непознат копнеж, тъга по нещо ново и незнание притисна душата му — и не погледна вече той Жената с око на пожелание. А Ева се мъчеше, че я е отхвърлил Сатанаил. Защото бе силен и погледът му беше слънце, а целувката му пареше като жив въглен. И роди Ева близнаци от него: — момчето нарече Каин, което значи Син на Желание, а момичето — Каломаин, което ще рече Дъщеря на хубост. И те бяха хубави. -------------------------------------------------------------------------------- А когато Сатанаил помрачи душата си, та отвърна лице от Жената, нов копнеж облада сърцето му. И прати той втори път Авадона при Всевишния с молба да му даде лъч от Върховното Небе, за да го сложи в сърцето си. И чу го Адонай. А щом Авадон донесе лъча, Сатанаил отново просия — и вложи в сърцето си този лъч. И възкипя отново в него жад за творчество, душата му се развълнува от буря на предчувствие — и създаде той Царството на Трите Небеса. — За да се сбъдне това, що в клетва бе казал Всевишният някога: «Истина, истина ти казвам: ще дам дух на Човека, когато мине през Бездните, Земята и Трите Небеса.» — — -------------------------------------------------------------------------------- . . .А Ева плачеше по любовта на Сатанаиля, но не можа да я възвърне. И съзря я веднъж Адам, когато се къпеше в потока на Едема. Слънцето я миеше с лъчите си, по нейната слага изгряваше свенлива радост, че я гледа мъж, а очите и пиеха светлината на росен ден. И възпали в душата му пожелание погледът на Жената, която не бе още видял гола. А Ева умееше да се смее и да прегръща — и Адам простря към нея треперливи ръце. . . .Но скърбеше Ева по ласките на Сатанаиля, та не намери никъде утеха. Защото Сатанаил я гледаше дълбоко и тя виждаше цялата си душа, отразена в пламъка на неговите очи. И плачеше Ева — и всуе търсеше разтуха при Адама. Но ето, Адам я позна — и роди Ева от него син. И нарече го Евел, което значи Ридание. Защото в ридания го зачена и в ридания го роди. Из "Богомилски Легенди"

Stoni · 2 януари 2008

«Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде: мъж и жена ги създаде.» (Битие 1:27)

И по-нататък:

«И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа.» (Битие 2:7)

От тези цитати става ясно, че човекът е създаден от две равностойни половини: мъж и жена; от пръст, на която е вдъхнат живот. После следва заселването му в Еден и забраната да яде от Дървото на познаване на доброто и злото. И именно тук се появява загадката: Адам изведнъж се оказва сам в райската градина:

«И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник.» (Битие 2:18)

«И Господ Бог създаде жената от реброто, което взе от човека и я приведе при човека.» (Битие 2:22)

«А човекът каза: Тази вече е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече Жена (Иша), защото от Мъжа (Иш) бе взета.» (Битие 2:23)

Четейки тези пасажи от Тората, човек остава в недоумение. Защо, след като жената вече е създадена, Адам се оказва сам в Еден и се налага да му се направи нова спътница в живота? Какво е станало с първата жена?

Петокнижието упорито мълчи по този въпрос. Нещо повече, християнските преводачи на Стария завет всячески се опитват да изличат едно име от текстовете му.

Това опасно и плашещо ги име е «Лилит».

http://www.rose-kreuz.eu/forum/index.php?topic=5.msg5#msg5

smirena · 2 януари 2008

Зелени крила Николай Райнов В славните дни на Тутмеса пръв жрец на Амона бе стария Манут. Нему бе поверено голямото книгопазилище на фараона в подземията на Тебес - и той се грижеше да възвестява по царството веленията на боговете. Облечен в бял аксамит, със златен атев на глава и с бич от медни жици в ръце, той отиваше сутрин, в третия час на деня, в двореца на фараона - да възвести мира на царството. В ръката му имаше жезъл от злато, а на ябълката лежеше изваян сребърен бръмбар, който крепи на главата си слънцето, а в нозете си държи кълбо със семена, от които ще се роди съдбата. Жрецът излизаше пред фараона и смирено навел глава, изричаше всеки ден едни и същи думи: - Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти! С тези думи Манут възвестяваше мира на цялото царство и вярната воля на боговете. Ако фараонът го не запиташе нищо, жрецът си излизаше, без да дигне взор и да го погледне. Той вървеше, както вървят робите - безстрастен и мълчалив като мумия. А после влизаше в своите широки подземия - и под зелена светлина на смола четеше папируси, дето с йероглифи бе означено страшното учение на жреците. В пъстрите редове, завещани от Хоруса, старецът тълкуваше съкровени думи, които учат човека да прави злато от пясъка на пустинята. И после влизаше в най-тъмните ходове на подземния дворец, за да прелива течностите от една съдина в друга - и да ги подгрява над пламъка от кедър, лаврови листа и кости от лъв. И кога слагаше в течността прах от изумруд, той спираше ръката си. Защото в книгите бе казано, че злато може да направи само този, който не е казал през живота си една лъжа. И - казваше се още - в деня, когато излъже онзи, който е обърнал в злато пясъка на пустинята, златото ще се обърне в кръв. И първият жрец на Масър слагаше ръка на сърцето си - и се питаше излъгал ли е през деня. Дванадесте години минаха, додето Манут, първият жрец на Тебес, приготви праха, с който можеше да се обърне в злато пясъкът на пустунята. И един ден, след като бе възвестил пред фараона мира на царството и волята на боговете, старецът влезе в своите подземия - да види що е станала сместа, която на слаб огън трябваше да тлее цяла нощ. Когато отхлупи медния капак на вазата, дето бе затворена сместа, очите му блеснаха от радост и ръката, която държеше похлупака, трепна: на дъното на голяма ваза, покрита със зеленикава ръжда, лежеха две шъпи жълт прах. Този прах бе дирил цял живот старият жрец. Той взе шъпа пясък, разсипа го в аламбик с широко гърло, наля червена течност и сложи една прашинка от скъпата смес. И до среднощ стоя над кипящия аламбик - да чете предписаните от книгите на Хоруса заклинания. И през дългите часове, когато устата изговаряше бавно и тържествено съкровените слова, умът на жреца рисуваше светла картина: пред неговите очи се простираше бекрайната пустиня - и всяко зрънце пясък бе златно зрънце. Цялата пустиня блестеше като безгранично море от скъп метал, а над нея се издигаше слънцето - и неговата светлина бе оскъдна и бледа като лъчи на мъглива луна. ... А додето жрецът четеше съкровените слова на папирусите, в града на фараона ставаше нещо зло и съдбоносно. Ала старият Манут нема време да възкади смоли пред сребърните огледала, та да попита каква е волята на боговете. И той не видя нищо. Когато наближи третият час на деня, Манут разтвори аламбика и лицето му възсия повече от златото, което стоеше пред него, в дъното на отхлупения съсъд... Той улови с ръка топлия златен пясък и го разсипа на сребърна тепсия: златните зрънца звънтяха като струни на голяма арфа - и блестяха като слънчев прах. И старецът забрави, че третият час на деня го вика в дворците на фараона. Едва след час си науми първият жрец на тебес, че трябва да върви пред царя, за да съобщи волята на боговете и да възвести мира на царството. Ала в ума му светеше още безбрежното златно море - и той нетърпеливо очакваше мига, кога ще види цялата пустиня златна. И той не забеляза, че в двореца царува страшно мълчание. Роб излезе зад големите стълпове, украсени с главата на Хатор, та каза на стареца, че враговете презнощ са избили вси царедворци. Ала Манут не чу нищо - и нищо не разбра. Край него лежеха по кървави губери виночерпци, свирачи храмови писари и роби. Те бяха заклани с широк нож - и счупени оръжия се виждаха хвърлени край тях. Ала Манут не видя нищо - и нищо не разбра. Той стъпваше в локви кръв, но кръвта отразяваше златната пустиня на неговия блян - и той не зърна ни кръвта, ни убитите. Пред очите му играеше само един образ: безбрежно златно море, а в него - той, новият творец, който обръща в злато цялата земя... И кога стигна големия престолен чертог, той отмери с привикнала стъпка шестнадесет крачки, смирено наведе глава и произнесе старите заучени думи, които всеки ден бе изричал цели шестдесет години: - Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти! С тези думи Манут възвести в онзи злокобен ден мира на цялото царство и волята на боговете, която не бе имал време да научи... Фараонът не оговори нищо. И жрецът понечи да си отиде. Ала в мига, когато щеше да се обърне назад, един чужд глас властно му извика: - Безумче! Дигни си главата и виж! Виж кому говориш! Пред него лежеше кървав и посинял убитият фараон... И той се обърна назад, за да види кой му говори. И видя двореца пълен с непознати мъже - и те държеха кървави мечове в ръце, а по железните им щитове личеха ръждиви петна кръв. Пред тях стоеше младеж с медна броня и с корона от злато и рубини. И жрецът смаян гледаше чудото - и не знаеше не е ли това жесток сън... Ала новият цар властно изрече своята първа повеля: - Пуснете го да си върви! Безумни са жреците в тази страна: безумец се не убива!... И кога Манут влезе изново в своите подземни скривалища, той намери в сребърната тепсия вместо златни зърна топли капки кръв... И ледният поглед на стария жрец се избистри като ум на мъдрец - и той вдигна очи нагоре, за да погледне нещо далечно... Там, дето свършваше големия град, за да наченат пясъчните хълмове на пустинята, ломеше талази огромно кърваво море , червено като зърна от нар... А над града, над пустинята, над целия свят се носеше леден въздух - и кръвта се смръзваше, за да образува високи червени планини със зловещ блясък на кървав рубин... И над цял свят се бавно понасяше ужасно веене на големи зелени крила... “Слънчеви приказки”

smirena · 2 януари 2008

Случки из живота на древните българи край Волга В старите летописи се разказва, че българските царе край Волга много обичали мъдрите изречения и сложните гатанки. Когато царят канел своите велможи на пир, той обичал да задава на гостите си трудни въпроси и много се радвал, ако не могат да му отговорят. Кое е онова животно, което сутрин ходи на четири крака, през деня - на два, а вечер - на три крака? Веднъж царят вдигнал в двореца си голям пир, на който имало не само българи, а и чужденци. И точно когато донесли пред него печеното месо и всички чакали да им го раздаде като на свои хранени хора, той изведнъж казал: - Почакайте още малко! Най-голямото парче от печеното ще дам на оня, който ми отгатне една съвсем малка гатанка. Умълчали се царедворците, защото знаели, че малките гатанки на царя не били никак лесни. А той ги запитал: - Кажете ми, кое е онова животно, което сутрин ходи на четири крака, през деня - на два, а вечер - на три крака. Дълго мислили и велможите, и чужденците, но никой не можал да отговори. А отговорът бил много прост - това необикновено животно е човекът. Сутрин - в утрото на своя живот - той пълзи по земята и ходи на четири крака. На обед - в зенита на своя живот - върви уверено на два крака. А вечер - в залеза на своя живот - добавя към двата си крака и бастуна, и затова тогава върви на три крака. Коя къща има две бели врати и една черна? Друг път царят задал следната гатанка: коя къща има две бели врати и една черна. Дълго мислили царедворците и пак никой не можал да отговори. А отговорът пак бил прост. Тази къща е животът, защото животът на човека минава точно през три големи врати. Първата врата, е неговото раждане и това е бялата врата, най-светлата в неговия живот. Втората врата, през която минава човек, е сватбата и тя също е бяла. А третата и последна врата е вратата на смъртта - тя е черна. Справедливо ли е красотата да носи гибел? Имало и други гатанки, които задавал царят на волжките българи. Но веднъж станало така, че точно на едно голямо празненство го сполетяла тежка мъка. В залата влязъл с наведена глава прашен конник и му казал, че в далечна Хазария умряла дъщеря му Зора, която тамошният цар - хаганът - похитил заради нейната красота. Страшна мъка обзела царя и той не можел нито да яде, нито да спи дни наред. - Кажете - рекъл той на своите велможи, - щеше ли моята дъщеря да умре, ако оня злодей не беше видял, че е хубаво и лично момиче? И справедливо ли е красотата на човека да му носи смърт, както стана с моята дъщеря? Кажете ми, справедливо ли е това? - Успокой се, царю! - говорели разтревожените велможи. - Не, отговорете ми! - казал царят. - Справедливо ли е красотата да носи гибел! Какво ще кажете вие, които уж владеете цялата мъдрост на света. Искам от вас още утре да дойдете при мен и да ми отговорите на този Въпрос. Ако не - ще ви прогоня от двореца. Угрижени излезли от залата царедворците, но в уречения час всички се върнали при царя. - Е, намерихте ли отговор на моята мъка? Ако сте намерили бързо казвайте, какво да напиша на гроба на моята дъщеря, на която красотата донесе смърт, а разумът - страдание. Не може светът да е толкова лошо направен, че да няма отговор на този въпрос. Дълго мълчали царедворците и точно когато тишината започнала да тежи като олово и царят скочил от трона си, за да ги прогони, пред него бавно се изправил най-старият мъдрец и казал: - Царю, аз зная какво трябва да напишеш на гроба на дъщеря си. Напиши: Смъртта е врата, през която всички ще минат - и красивите, и грозните, и бедните, и богатите. Но от красивия ще остане красив спомен на света, а другият няма и това да остави. Дълго мълчал и мислил царят. А после изведнъж се изправил и рекъл: - Благодаря ти, човече! Ти каза най-голямата мъдрост на света. Смъртта наистина е врата, през която всички ще минат. Но красивият ще остави красив спомен. А разумният ще помага на хората дори и от гроба. Затова нека знаем това и няма да сме живели напразно на света. И до днес във волжките земи стои един голям камък, на който са записани думите, които казал оня неизвестен мъдрец. Хиляда години са минали оттогава и хиляда мъдреци са минали през вратата на смъртта. Но думите на оня мъдрец се повтарят и досега, а това показва, че мъдрата мисъл е по-силна и от смъртта. Тя побеждава дори хилядолетията. "По пътя на небесната сърна" 4, стр. 27-29 Няколко случки из живота на древните българи край Волга (оригинално заглавие) - легенда Петър Добрев Тангра ТанНакРа ИК, 2000г.

smirena · 3 януари 2008

Светлината на Ем-Руха Радислав Кондаков Разказът има своя извор в Словото на Учителя Беинса Дуно В началото на времената живял цар на име Велмур. Той имал дъщеря на име Далвира – и голяма благодат й била отредена : да приеме Светлината на Ем-Руха. О, душа - чиста и светла : приготви се – като невеста, която чака младоженец! Велик дух бил Ем-Руха – първият от ангелите на Бога. И цялата земя чакала светлината му – брака на Далвира и Ем-Руха да види. А всички пазели Далвира, да не би да види друга светлина – защото за Ем-Руха тя родена е. И всяка друга светлина за нея – скверна е. Растяла в любов и радост Далвира и хората я обичали, и песни за небесната възлюбена пеели. О, душа - чиста и светла : приготви се – като невеста, която чака младоженец! Велики адепти я пазели и могъщи маги над нея бдели – чужда светлина очите й да не зърнат. И щастлив бил цар Велмур, защото Божий пратеник за зет чакал. Но един Далвира видяла светлината на Слънцето и загоряло в нея огненото му сърце. И като огнена жила забила душата й, и ръцете й станали лъчи, а погледа й – пламък. Заживяла Далвира в сърцето на Слънцето – там дето закипява морето на силата и земната светлина. И дошъл един ден Ем-Руха – своята възлюбена да види и светлина си да й дари. Но – тя не го познала! Тя не го познала, защото земен огън в сърцето й горял, и дим погледа й замъглявал. О – тя не го познала! Скръб налегнала земята, защото – загубена била светлината на Ем-Руха. И само в дълбоките й бездни се долавяло тихо ехо : О, душа - чиста и светла : приготви се – като невеста, която чака младоженец! Приготви се за светлината на Ем-Руха! Радислав Кондаков Легенди за земята и небето

smirena · 3 януари 2008

Боян Мага - Стихотворение Радислав Кондаков От тъмен здрач до ранните зори всяка нощ Могъщ вълшебник слова мълви слова Христови Като дете неуко бе пред него мъдростта на Магнаура А цял народ утеха диреше в могъщата аура. Богомилите поведе синът на разрушението Към свобода, единство и любов И Милостта Божия бе им вдъхновението А живота им – мир и благослов. Още от Бизанс - във велика Магнаура Го обича тя – царица Ирена О, Богородице прости й – Един от твоите монаси обикна тя. Но студено бе сърцето му – като пръстен от желязо На който осъдените приковават И той презря снагата на девица И в душата й разпали пъклени огнища. Намрази го царицата Него – суров и строг Изоставил нея - хубавицата Заради своя намръщен мършав Бог. И смърт пожела царицата Да го зърне мъртъв на медна колесница Неин би бил той тогава Този девствен съзерцател, потънал във забрава. И пъклени духове за помощ царица Ирена помоли Стари вълшебници-копти от Масър и Сирия призова За да не издъхне ромейката неотмъстена И душата му да отрови с мъст знойна. Силен в слово и мощен във десница Загърбил царство и венец Хиляди повел в безкрайна броеница Към този чието име бе Агнец. Тъмна рожба на тъмни дни Боян мага бе тайна И черна полунощ го сваряше в подземните чертози Дето златна пентаграма Трепереше от звук на мощни заклинания И на верни и епископи говореше : „Готови за смърт бъдете, братя мои! Готови за поругание, за мъки и за – смърт! Че можем ли стигна чертозите на Небесния Велможа Освен чрез кръст?” В нощ влажна и мъглива Императорски джелати Боян удушиха А Ирена – мъртва – не чу за смъртта на оногова Който живя славно – и когото убиха позорно Както се убива животно. Радислав Кондаков [email protected]

smirena · 4 януари 2008

"Каин и Авел" - Богомилски легенди Николай Райнов А когато Адонай подари на Адама син, възрадва се Адам и жъртва принесе Богу. Но Ева скърбеше още — и Каломаин и Каин гледаха нейната горест. Змия на скръб хапеше сърцето им, защото не знаеха по що тъгува тяхната майка. И те се питаха: «Кой е наскърбил оная, която ни е родила? Защо й е тежко? Защо не поглежда тя ни мене, ни тебе, ни малкото ни братче? » И не можеха да си отговорят. А майка си не дръзваха да попитат, защото знаеха, че — ако запиташ скърбящ човек поради що скърби, — дваж по-тежко ще му стане и няма да ти отговори, па може дори да се разгневи. И възрасна Евел, стана мъж — и лицето му — бяло като алабастър, стана меко и нежно. Очите му бяха като небесна синина, а косите му — меки и златисти като зряла ръж. Но слаб беше Евел и силите му — малко; защото бе син на смъртен човек — и чедо на човешка похот. А Каин бе силен, като исполин, лицето му — изгорено от слънце, носеше цвят на червена пръст. Косата му бе твърда и черна, като крило на гарван, а очите му блестяха, като очите на баща му Сатанаиля. Мишците му — силни, като на пъргав звяр, и ръцете му, опърлени от слънцето, имаха цвят на лин, в който се тъпче грозде. Ала не обичаше Ева сина си Евеля, защото не бе плод на сърцето и, а рожба на сласт и милувки. А когато минаваше Сатанаил през Едема, говореше думи на сина си Каина. И думите му бяха огнен дъжд. Та закоравя сърцето на Каина, закоравя и умът му. И неговата мъдрост стана здрава като кедър и ведра като езеро сутрин. -------------------------------------------------------------------------------- Растяха в Едема две дървета. Едното, слабо на вид, но хубаво, развиваше големи седмовърхи листа и даваше плодове — сини, като сливи. То бе Дърво на Живота и плодовете му бяха горчиви; те засищаха, но не бяха приятни за ядене. А другото бе широкогранно, високо, със снажно стъбло — и кората му бе гладка. Листата му — дребни и много на брой. А плодовете му бяха едри, червени, като ябълки, и сладки. То бе Дърво на Познанието. Но Змия се виеше на седем пръстена около него, та не даваше никому да яде. И когато минаваше Сатанаил през Едема, Змията се плъзваше по стъблото, свиваше се на колело и го гледаше покорно с жълтите си очи. И приближаваше се Сатанаил, та ядеше от плодовете на дървото. -------------------------------------------------------------------------------- И когато един ден Врагът на Силния говореше на Каина за онова, що има да стане, за Тайната на Седемте Бездни, за чаровете на Земята и на съкровените Кръгове под нея, за Черните Властелини на Триъгълника, за душата на сестра му Каломаин, за Вождовете на Гнева и за деветте Алилуийа на Божията Песен — изстъпление нападна Каина. И той прозре скритата замисъл на Иехова и на Сатанаиля, синя мълния озари пещерите на ума му — и той проумя тайния смисъл на казаното от бащата. И като съзре Сатанаил своя син — мъж по мисъл и левент по мъдрост, — даде му три плода от Дървото на Познанието, но му заръча строго — да ги скрие, та после да ги изяде насаме. Но щом изяде плода на Познанието, изпадна Каин в тежък сън — и сякаш вампир завея над него кожени крила. А Каломаин и Евел ходеха, та играеха в Едема. И стигнаха до дървото, под което спеше брат им. И видяха Каина, заспал дълбоко, а в ръцете му се червенееха двата плода. И почнаха да го будят с весел вик, но дълбок бе сънят му, та не го сепна викът. И взеха му тогава със смях плодовете, та ги занесоха вкъщи. Адам, отпаднал и стар, на вечерта на своя живот, седеше пред хижата със замислен поглед. Той ги не видя. А Ева пееше в хижата. И тя се зарадва, като съзря плодовете, защото ги позна. И взе единия плод, та го изяде. Но щом сдъвка и глътна плода, душата и се размъти, тялото и отпадна — и Ева умря, Майката на Живите бе първият човек на земята, който позна Смъртта. Защото бе познала милувките на Сатанаиля и бе хапнала от плода на Забраненото Дърво. А Евел и Каломаин не знаеха това, защото не бяха там. Че насаме изяде майка им плода. И Каломаин, като не знаеше какъв е този плод, запита Евеля. И каза й Евел: «Плод на вечна младост е тоя плод. Който яде от него, не ще се сбръчка вовеки лицето му и очите му не ще посърнат, нито косата му ще побелее. Ела — да го изедем!» И Каломаин изеде плода, но на Евеля не даде. Защото се боеше. И мъка се роди в душата на Каломаин. И копнеж по волност я завладя. И мрак легна пред нея. И седем луни трая това. -------------------------------------------------------------------------------- А когато се изчерпи седмата луна, Каломаин се изгуби. И празни бяха усилията на Каина да я намери. Напусто ходеше от долина в долина да я дири. И в разселините на жълтите скали всуе кънтеше плачът на душата му: «Каломаин, сестро моя! Ела при Каина, та утоли с кротка дума жаждата на сърцето му, болно без тебе!» Но — всуе. Нямаше никъде Каломаин. Нямаше я в златните градини — и цветята не повтаряха песента на нейния глас. Зората изгряваше без нея — и луната не пилееше лъчи по златото на косите й. Нямаше никъде Каломаин. И посипа Каин с пепел главата си. И горчиво зарида. И нямаше за него утеха. Пречупи се отведнъж силното сърце под мъката — и под бремето на мудно линеене пращяха костите му. Той чупеше ръце и в грозни въздишки проклиняше земя и небе. И неговите вопли къртеха скали, а стоновете му избухваха в огнени облаци. Защото бе луд от скръб. И повика тогава баща си в своето отчаяние. И чу го Сатанаил. Но думи на укор и слова на обвинение се откъртиха от устата му към Каина. И рече му Сатанаил: «Когато ти дадох плодовете — помниш ли? — аз казах, че за тебе ги давам, но ти ги не скри. Остави да ги вземе всеки минувач. . . — Та тези плодове дават смърт и безумие на оногова, който не би смогнал да ги понесе! И за това, че ти не опази дара на светинята, Каломаин ще бъде завинаги загубена за тебе. — По смъртна жена ще рукне влечението на сърцето ти — и ще потече в пот и кръв твоят живот! Клетва навлече ти върху себе си, роден в ден на клетва и в час на прокоба!— —» А Каин слушаше скърбен и в душата му играеше мълния. -------------------------------------------------------------------------------- . . .И сбъднаха се дума по дума речите на Сатанаиля. Цъфна клетвата като голямо отровно цвете, чийто мирис носи мъчителна смърт. И обърна се сърцето на Каина към Ада, негова сестра, другата дъщеря на Адама. Съблазни го нейната бяла гръд — и румените й бедра му сложиха окови. Измами го шумът на полите и — и миризмата на косите й пръсна безумие в кръвта му. И потърси Каин — да обърне сърцето на Ада към себе си. Защото тя го не обичаше. И взе Каин зрели овошки, смачка ги, смеси сока им и направи вино от тая смес. И когато Ада ядеше и пиеше, даде й Каин от виното. Всички го знаеха, че работи земя и събира овощия. Засмя се Ада, взе виното, та услади сърцето си с него. А измамливо бе питието наглед и сладко на вкус. Опи се Ада, похот цъфна в душата й — и тя се отдаде на брата си Каин. Обърна се оттогава сърцето и към него. И обикна Ада Каина. Защото целувката му бе пожар и прегръдките му стапяха сърцето. Но клетвата на Сатанаиля съскаше над Каина — и той скоро позна, че се е измамил. Разочарова се той от Ада, дотегнаха му милувките й — и плитка му се видя душата й. И скоро разбра, че го не тегли вече към нея. Горчив бе хлябът му с Ада — и не пиеше вече разтуха сърцето му в нейните прегръдки. А напразно плачеше Ада. И всуе го молеше да се върне при нея. -------------------------------------------------------------------------------- След време се разтвори пак сърцето на Каина, та се разпаля в него пожелание към Сета. А Сета бе жена на брата му Евеля. Но твърдо бе сърцето й — твърдо, като ръка на злодеец: не обикна тя Каина, нито поиска да зачади пламъка на домашното огнище. Защото не я теглеше към грях. А когато плодовете бяха обрани, небето се размъти и листата закапаха, умря Адам. И оплакаха го тогава синове и дъщери. Ридаеха Евел и Сета, плачеха Лина и Ада — и безутешни бяха синовете му и синовете на неговите синове. Само на Каина бе твърдо сърцето. Че той бе ял от Дървото на Познанието. Навъсен стоеше Каин, ала не ронеше сълзи. Сухи бяха очите му, защото не рачеше да жали по смъртници и да рони плач по мъртъвци. А трябваше, по Божия повеля, синовете на Човека да принесат жъртва, за да се успокои душата на баща им — и да наследят милостта на Вечния. И огради жъртвеник Евел, та сложи животни за всесъжение пред Господа. Защото бе пастир. А Каин тури плодове от земята, която работеше. Защото бе земеделец. И угодна бе пред Саваота жъртвата на Евеля, а Каиновата не прие — заради греха, що бе сторил, когато остави Ада, жена си. Смеси се димът на жъртвата Каинова с праха на земята — и пламъкът угасна. И разгневи се Каин на Господа, та в страшни слова изрече клетви към небето. И намрази Евеля, своя брат — люто го намрази поради жъртвата и още поради жена му Сета, която бе някога възлюбил, а тя не беше го обикнала. -------------------------------------------------------------------------------- И страстно безумие разръфа сърцето на Каина — както буря раздипля тъмни небесни облаци. Защото над него още съскаше клетвата на Сатанаиля — и душата му трябваше да се разкъса от страст по смъртна жена. Черно стана пред очите му, а погледът му се премрежи от страстна мъгла. И в спомена му се ломеше сластно движение на гола женска снага, а пред погледа му играеше измамливо тяло: — цвете, змия и бяс в едно и също време. И видя Каин, че страстта е страшна. -------------------------------------------------------------------------------- Твоите абаносови вежди се изгъват надолу плавно и широко — като два черни сърпа, хвърлени върху светлото небе. — — Сето, сестро моя: пожали ме! Слънцето мята върху пясъка своите огньове, а моите знойни стъпки Те дирят. В Твоите движения играе смях — и страст се таи в мрака на очите Ти. — Сето, сестро моя: пожали ме! Твоите румени бедра, пълни и кръгли, ме опиват като вино — и златният мъх по снагата Ти буди шемет в моето болно сърце. — Сето, сестро моя: пожали ме! Нощта пръска по небето едри звезди, а моите парливи очи Те дирят. В Твоите думи кипи гордост — и пламък съска в звъна на гласа Ти. — Сето, обична моя: пожали ме! -------------------------------------------------------------------------------- Зачернюва ми живота абаносът на Твоите коси, опива ме трандафилът на Твоите устни, заслепява ме златото на Твоята кожа — о, Сето, сестро моя! Кажи ми: — Стъпчи душата си за мене! — Стъпчи душата си! — И аз ще Те чуя. Кажи ми още: — Бога убий за мене! — В сърцето на Вечния впий нож! — И аз ще Те послушам — о, Сето, сестро моя! Ти сепна в мене заспалата любов, но си отиде — и аз останах самин. И с мене остана моята скръб — о, Сето, сестро моя! Над пожълтелите житни полета се разсипа смехът на Твоята гордост. Над тъмните вълни на замрели потоци се разкърти плачът на сърцето ми — о, Сето, сестро моя! Няма покой за мене! Няма покой за мене! -------------------------------------------------------------------------------- И когато една сутрин, призори, Евел излизаше от шатрата, за да отиде на полето, извика го Каин при себе си — и уби го там. И отиде при Сета, жената на Евеля — и с ласки я облада. Защото Сета мислеше, че Евел е при нея. А към изгрев-слънце, когато видя Каина, спящ в леглото й, отвърна се Сета от него в безумна омраза — и с гняв потърси Евеля. Но не можа да го намери. И донесоха надвечер в кръв и рани мъжа й, та го сложиха пред прага. И разкъса Сета одеждите си — и косата си изскуба от жал по Евеля. И прокле Сета Каина с клетви на кръв и омраза: — в Божие име го прокле — мир да не види. И чу Елохим думите на Жената — и повика по име Каина. И запита го къде е брат му. А Каин рече: «Мъртвият е при мъртъвците — и неговият дял е с чакалите на пустинята; — комуто трябва — да го дири! Не ме е никой сложил страж на брата си да бъда. . .» И отвърна лице от Господа. Разгневи се тогава Иехова, та слова на ужас изрече пред Каина. И закле го мир никога да не види. «Върви, сине на безумието! Върви по склона на своята проклета пътека! — И нека плодът на твоята кървава ръка окапва, преди да го вкусиш! — От връх към връх щ е води твоят път — и дните на твоята скръб не ще имат чет! Не ще те два пъти огрее слънцето на една и съща земя — и зората ще те пъди от пътека на пътека. — Кръвта на брата ти за мъст въстава — и реве към мене за отплата. Истина, истина ти казвам: сърцето ти не ще вкуси покой! — Луната ще оповестява греха ти, а звездите ще разказват за безумието ти! — От бездна към бездна ще лети твоят дух! — По върховете ще се мъчиш огън ти да стъкнеш — но бурята ще угасява пламъците му — и ще зъзне душата ти в мрака на Моята жестока клетва! — Върви — и никой не ще посмее да те убие: тежко е да убиеш тогова, който е убил първи път!. . . Върви — и във вечността ти своето проклятие ще занесеш! » И разигра се нещо бурно в душата на Каина, той гневно отвърна лице от небето, но думите на клетвата бяха силни — и заковаха се в сърцето му като нажежени клинове. -------------------------------------------------------------------------------- . . .И роди Сета от Каина син — и нарече го Хет, което значи Ужас. Роди и Ада от Каина син — и назова го Навал, което значи Безумец. А те бяха и двамината силни, защото бяха потомци на Сатанаиля. А Каин стана навъсен и страшен. И въглен гореше в сърцето му, а земята пареше петите му — и не можеше да остане в Едема. Тогава извърна лице на ужас Каин и с презрение изгледа Едема и людете му. И устрем към нови земи закънтя в сърцето му тогава. И сбра шъпата си, та я разтвори срещу людете — и остави своите клетви върху Едема. . . .Когато зорницата разкъса черни небеса, побегна Каин от Едема и люти слова пламнаха гневно на устните му. И побегна Каин с разперени пръсти на ръцете — и побегна от Едема. А зад него се чуваха вопли и стонове — словата на кръвта, която вика. . .

smirena · 5 януари 2008

Князът и кибритената клечка Беинса Дуно Един българин работил в чужбина няколко години и като се връщал, вече богат и припечелил, разбойници го нападнали и обрали. Останала му една единствена кибритена кутия, която носил във вътрешния си джоб. А било зима и като се лутал из снежната планина, съвсем замръзнал, но се добрал до една хижа. Пред студеното огнище стоял един княз, който имал всичко на разположение, но нямал кибрит и зъзнел. Българинът разправил как са го обрали разбойниците, но като бръкнал в джоба си, зарадвано казал: - Само кибритената кутия спасих! Князът извикал: - Носиш ли кибрит, положението е спасено. Запалим ли огъня в огнището, тогава каквото имам, ще го делим.

smirena · 6 януари 2008

Притча за Бог и бръснаря

Един човек влязъл в бръснарницата както обикновено правел, за да го избръснат и подстрижат.

Заприказвал се с бръснаря, който го обслужвал. Говорили за разни неща и изведнъж станало дума за Бог.

Бръснарят казал:

- Каквото и да ми говорят, аз не вярвам че съществува Бог.

- Защо? – попитал го клиентът.

- Та нали това и така е ясно. Достатъчно е да излезеш на улицата, за да се убедиш, че няма Бог. Кажете ми, ако Бог съществува, откъде има толкова много болни хора? Откъде са безпризорните деца? Ако той наистина съществуваше не би имало нито страдания, нито болка. Трудно ми е да си представя любящ Бог, който допуска всичко това.

Клиентът се замислил за миг, но решил да си премълчи, за да не влиза в спор. Когато бръснарят си свършил работата, клиентът си тръгнал. Излизайки от бръснарницата той видял на улицата рошав и необръснат човек ( като че ли не се е подстригвал цяла вечност – толкова бил рошав). Тогава клиентът се върнал в бръснарницата и казал на бръснаря:

- Знаете ли какво ще ви кажа? Не съществуват бръснари.

http://64.233.183.104/search?q=cache:AtmMu...;cd=2&gl=bg

smirena · 7 януари 2008

Житно зърно, колкото кокоше яйце Беинса Дуно Ще ви преведа сега един разказ от Толстоя. Занесли на един цар едно житно зърно, голямо като кокоше яйце. Царят заповядал да повикат най-стария човек от града, да го пита дали той помни от своето време такова едро жито. Едва довели този старец, подпрян на две патерици. Попитал го царят за житото, но той отговорил: - В мое време не е ставало такова жито. Питайте баща ми. Идва бащата, старец подпрян с една патерица, вижда житото и казва: - В мое време не е ставало такова жито. Питайте баща ми. Идва бащата, строен, добър старец, без всякаква патерица, поглежда житото и казва: - Да, такова зърно в нашите години растеше, с него се хранехме. Царят запитал този старец: - Защо ти, който си най-стар по години от всички, ходиш тъй изправен и без патерици, син ти с една патерица, а внук ти с две? Старецът отговорил: - Това е така, защото в тях не расте това житно зърно. И тъй, когато тази права мисъл е расла в хората, те ходеха без патерици, когато тя се изопачи — с една патерица, а когато не остана помен от нея — с две патерици. Царят запитал стареца: - Ами с пари ли го купувахте? - В наше време пари нямаше — отговорил старецът. И тъй, аз ви давам това кокоше яйце, това житно зърно, вярата, с която хората едно време се хранеха. Приемете го, насадете го и живейте с него и вие ще имате в ума си най-хубавите мисли, ще бъдете здрави, а нервността, безсмислието в живота, страданията, всичко ще изчезне и ще кажете: Сега има смисъл да се живее. Добре е и за нас и цялото човечество. Животът на българския народ ще се осмисли само тогава, когато вярата се прояви в своята първична същина. Тогава ще разберете ония задачи, които сега са неизвестни на хората. Вярата, 06.03.1921г том “Трите основи на живота” Беинса Дуно

smirena · 7 януари 2008

Наказанието на царя Радислав Кондаков Имало едно време един много лош и жесток цар. Мало и голямо било пропищяло от него. Докато царят и придворните му живеели в разкош, селяните работили денонощно за къшей хляб и вода. Страхували се от царя всички – и народ, и велможи, и съветници. Съседните царе също не смеели да помогнат, никой нямал кураж да се изправи срещу страховития цар. И така минавали дните, царят безчинствал, а народът теглил и страдал. Само един от съветниците му, най-младият, имал смелостта да се противопоставя на владетеля. Но за почуда на всички, царят не смеел нищо да му направи - като че ли някаква тайна сила закриляла съветника. И не подозирал никой, че тази сила била доброто във владетеля. Та веднъж, преди поредното безчинство, смелият придворен му рекъл: - Царю честити, недей прави това, че зло е. Така страдат другите, така ще страдаме и ние. - Съветнико, как смееш да ме поучаваш, мен – великия? На мен ми е добре, какво ме е грижа, че страда някой? Знай едно – царство със здрава ръка се държи и управлява! – отвърнал строго суровият цар. Тогава съветникът смело пристъпил напред и рекъл: - Чуй ме царю, за последно! Има Бог и Той всичко вижда! Спри със злото, защото то е илюзия, и правейки го – ти сам се в небитието слагаш! Запомни, царю: добро правù и добро ще ти се върне! И някаква странна сила имало в думите на младия мъж, та се сепнал закоравелия владетел. Но после се окопитил и сърдито казал : - Върви си! И не ме безпокой повече, да не ти покажа аз на теб кое е зло и илюзия ли е! Аз правя само каквото искам! Не се минало много време и на двамата се присънил един и същ страшен сън. Не друг, а сам Бог им се явил и рекъл : - За греховете страшни и престъпленията ужасни, за безчинства и неправда - ответ ще има. Три месеца ще минат и ще бъде царят безмилостно наказан! Разбрал царят, че на двамата този сън се е явил и много се уплашил. И започнал тогава роби да освобождава, земи и добитък на селяните да подарява. Със съседните царства се помирил и половината си богатство на бедните раздал. Никой не вярвал на очите си, а царят се все повече се стараел да прави добрини на всички. И все питал съветника си: - Ще ме пощади ли Господ – н̀а виж: само от добро вече е животът ми изтъкан! О, не пожалих нищо аз – само Бог да ме помилва! Кажи, съветниче – ще бъде ли царят пощаден? И не е ли милостив и добър този Бог, та да види, че аз съм от неговите? А той му отговарял : - Да царю, прав си – милостив и добър е Господ. На училище на земята ни е пратил, та науката на живота да учим. Но – незнам, царю, аз плановете Господни – ако е рекъл, че наказание ще има – Божии думи са това! И само Милостта му може да те пощади, но знай : ти за нея трябва да си готов. И улисан да прави добро, царят не усетил как се търколили три месеца. Ново чувство се било родило в душата му, непознато досега, и му било приятно в добрини да прекарва дните си. Ето че настъпил и уреченият ден и царят цял ден от страх не излезнал от покоите си. Около него било пълно със стража и никой не бил допускан до царя. Минали денят и нощта, и нищо не се случило. Тогава си рекъл царят : - Ето че нищо не стана. Знаех си аз – няма Бог, а доброто е само за глупците. Три месеца от живота си пропилях за парцаливи селяни и слабите съседи, половината си богатство раздадох – колко глупав съм бил! И казал ядно на стражата: - Доведете ми младият съветник! Дошъл младият велможа и се поклонил пред царя. Но това вече не бил онзи усмихнат и щастлив цар, който бил свикнал да среща последните три месеца. Пред себе си съветникът видял озлобен и нещастен човек, изкривен от яд и злост. И учудено казал : - Какво се е случило, царю? Нима Бог те наказа с нещо страшно? - Никой не ме е наказвал! Ти не разбра ли, че Господ няма – ей ме : цял и невредим. И косъм не е паднал от главата ми. Но задето ме заблуди – аз ще взема твойта! Защото ме лъга три месеца, да стана за посмешище на мало и голямо, аз ще взема живота ти! Да видим тогава кое е по-силно: твойто смешно добро или аз - могъщият и всесилен цар! – отвърнал царят. Рекъл тогава тъжно младият съветник : - Вземи я, царю, вземи главата ми. Но аз виждам, че Господ вече твойта е взел. Няма го вече доброто в сърцето ти и разума в главата ти! Защо царю не се погледнеш в огледалото, и честно да кажеш – кого виждаш? Защо царю не погледнеш в душата си и право да отсъдиш – има ли живот там? И как беше довчера и последните три месеца? Царят мълчал и хапел устни, но тайна и могъща сила го заставяла да седи и да слуша. - О, царю – толкова ли си наивен? – продължавал младият мъж –Нима не виждаш, че Господ всъщност те наказа, както бе обещал? Бях ти рекъл аз – милостта винаги иде, но само за тоя, който е готов за нея. И нима има по-голямо наказание - на нечие сърце доброто да отнемат, а на ума - светлината? Ти успя, царю, да – ти успя – в тези три месеца показа какъв трябва да бъде истинският владетел. Но защо позволи, защо позволи царю, вярата ти да отнемат? И защо ваше величество изгуби онази тиха радост в сърцето? И накрая, преди да ми вземеш главата – кажи ми: има ли по-голямо наказание за човека, да отнемат вярата му в Бога и доброто? Има ли по-голямо нещастие за човека, зло да прави? В злото царю, няма живот, защото то е мъртво и нереално – та знай, че преди мен да убиеш, че ти вече на себе си посегна – защото доброто в себе си уби! Като казал това съветникът напуснал покоите. А царят не повикал стражите. Но зли пламъчета проблясвали в очите му - смърт и кръв дирещи. Стражите говорели после, че вопли, плач и викове се чували – стонове на разкъсвана душа. И ту молитви и стенания, ту страшни закани и клетви долавяли. Три дни се минали, а той не напускал покоите си, но и никого вътре не искал. Дошъл на третия ден младият съветник и царят го приел. - Дойдох да се предам, царю. Да не кажеш – страхливец излезе и се скри. Аз от съдбата си не бягам, а за истината съм готов да дам живота си – рекъл той. Тогава царят казал : - На теб, мой верен съветнико, аз незнам как да се отблагодаря. Незнам как се благодари на човек, който ти е върнал душата. Така или иначе, ти можеш да поискаш и вземеш от мен всичко – моето богатство е и твое! Защото аз намерих друго богатство – нетленно, вътре в душата – радостта от доброто! Да прав си, вчера го бях забравил и Господ ми даде урок. И сега прозирам мъдростта му – през тези три месеца аз преживях нещо, без което не мога. Разбрах, че само доброто съществува и то ни изпълва с живот. И сега мога да кажа с пълно сърце – нека Бог те благослови! Оттогава насетне добрият цар се върнал за радост на всички хора. Продължавал да прави добрини, царувал дълго и честито, и всичко го почитали и обичали. Радислав Кондаков [email protected]

smirena · 8 януари 2008

Цветна приказка Радислав Кондаков Едно време, отдавна, много отдавна, на Земята имало само Черно и Бяло. Хора и треви, животни и цветя, планини и гори, реки и морета били бели и черни. И добре си живеели всички твари, те не познавали другите краски, та не тъгували за тях. Обаче един ден се случило нещо страшно и тревожно. Скарали се Черното и Бялото, че не могли Земята да поделят. А лютата им битка отроче дала – Сивото. След всяка среща на Бялото и Черното се явявало то, та почти целия свят превзело. Сивото ставало все по-силно и мощно, та разбрали двете враждуващи краски, че никой от тях няма да властва на Земята. Но срам ги било за помощ да молят, а гордостта им не позволявала да спрат. И продължавала безумна война надлъж и нашир, и никой не отстъпвал. Нечувана сивота била навсякъде, където Бяло и Черно се срещали. Пропищяло мало и голямо, и виковете чак до Небесата стигнали. И чул ги Ангелът, на когото била поверена Земята. И втурнал се със своите войнства, хора и твари да избавя, но Сивото било вече силно. Отишъл тогава Ангелът при Господа за помощ, а по белите му крила имало сиви ивици. И чул Господ молитвата му и смилил се над Земята и всички твари, та нови краски създал – Бяло и Черно в хармония да живеят. Че ясно било – трета сила е нужна, та мир да има. Явили се тогава Червеното, Оранжевото и Жълтото, Зеленото и Синьото, и най-накрая – Виолетовото. Коленичили пред Господа и пъстроцветна дъга около престолът Му засияла. И рекъл им Господ: - Идете, чеда мои, та Земята и хората да оцветите, с багри и красота от сивота и безличие да ги спасите! На Червеното дал над живота и любовта да властва, и да оживотвори цялата Земя. На Оранжевото заповядал здравето и правдата да пази. Като дошъл до Жълтото, Той му поверил ума и радостта на човека, та да е разумен и весел. Всичко, що расте и се развива, Господ обагрил в Зелено, да се радват тварите на плодородие и изобилие. А със Синьото той оцветил небето, та да напомня за свободата и истината, та с вяра и красота да живеят хората. На Виолетовото строго рекъл: – Иди и пази Царството Ми, защото на тебе сила и власт давам! Но с благост и почит действай, защото Милостив и Благ съм! Научили за това Бялото и Черното, та се примолили: – Господи, двамина бяхме, та цялата Земя не поделихме, а Ти и други като нас пращаш. Обещаваме, всичко сами ще оправим, само Земята ни не отнемай! Та отговорил им Вечният: - Не война и бран, а мир ще има вече! Моят Мир и Милостта Си ви давам! И отсега нататък на Бялото било отредено на хората всичката си светлина да дава, да бъде чисто и съвършено, пълно с всички краски. Но да има равновесие, на другия край Господ поставил Черното, и рекъл му от силата си на Бялото да заделя. И така през всички нови краски потекла Силата Божия между Черно и Бяло, та нов и чуден живот на Земята дала. Светла и цветна станала доскорошната сивота. И ето че по багрени пътеки черното и тъмнината на светлина и виделина ставали. И заживели хората цветно и красиво, и шарена багреница живота им изпълнил. Минало време, а сред живите краски и пъстър живот, едничка зебрата за древните дни напомняла. Откъс от книгата "Легенди за земята и небето" copyright © 2007 Радислав Кондаков © Издател - Фондация “Буквите”

smirena · 9 януари 2008

Десетте житни зрънца Беинса Дуно Сега, ще ви представя един пример из древността, за един знаменит адепт Берабаба. Той носил в своя джоб 10 житни зрънца. Всички тия зрънца били живи, съзнателни, и разбира се, като седели при този адепт, те имали високо мнение за себе си, мислили да не излизат от него, да седят все в неговия джоб. Обаче, един ден, за тяхно учудване, той минава покрай една нива, вижда един земеделец да оре, изважда едно от житните зрънца и го хвърля на нивата. То казва: “А, този вагабонт, толкова време ме носи в джоба си, а сега, тук, в калта ме захвърля. Тъй е то в живота, такива са всички адепти, човек не трябва да им вярва”. И започват онези сълзи на житното зърно под земята, плаче за своите големи нещастия, че излязло от джоба на онзи велик адепт, и влязло вътре в земята. Обаче, един ден, като пекнало слънцето, то казало: “Няма какво да се прави, ще се помъча да изляза отгоре над земята. Земеделецът ме зарина, тури ми 10 метра пръст, но аз трябва да почна да копая”. Той едва турил 2 пръста пръст отгоре му, а то казва, че е 10 метра. Туй е мярката на онова житно зрънце. Но, като излязло над земята, казало: “А, сега съм свободен от джоба на този вагабонт. Нагоре, към Бога ще отида сега”. Към Бога е спасението, а не в човешкия живот. Но, върви по-нататък този Берабаба, минава покрай една мелница, изважда от джоба си едно от житните зрънца и го туря в мелницата. Камъкът се завърта, хваща зрънцето, стрива го, и то става на брашно. Пак сълзи от туй зрънце. “Такъв е”, казва то, “животът, хората са жестоки, жестоки”. Обаче, него ден, в тази мелница се мляло брашното за царската дъщеря, и работникът взел торбата с брашното, вмъкнал и туй брашно от зрънцето. А то плаче, плаче, всичкото брашно се овлажнило. Туй брашно отива при царската дъщеря. Тя знаяла да си меси сама, омесила си хляб, и след като се наяла, брашното влязло в нея, проникнало в ума ѝ. Зрънцето си рекло: “Слава Богу, намерих място да раста, друг път не влизам в джоб, да ме хвърлят в мелница, да ме мелят на брашно”. Сега, ще спра моето сравнение. Питам: кое от двете зрънца е по-нещастно? Онова, хвърленото на нивата, или онова, хвърленото във воденицата? — Във воденицата. Добре. Сега, математически можем да докажем. Ако означим първото зрънце с A, а второто с B, и теглим една линия, A е при по-благоприятни условия, B е при по-неблагоприятни условия. Но, сега във втората фаза, кое има по-добрите условия за растеж или за развиване? Туй, което е в ума на царската дъщеря, или което има условия да расте? Следователно, в природата има един справедлив закон на обмяна. Ако при първата фаза на живота си имаш по-благоприятни условия, при втората фаза няма да имаш тия благоприятни условия. Затуй онова житно зърно, което е влязло в ума на царската дъщеря, има по-велики условия за развиване, отколкото първото. И тъй, казвам, законът е такъв: колкото вашите страдания са по-големи, без никакви изключения, толкова бъдещите условия за вашето развитие са по-благоприятни… Страданията в света не са случайно създадени. Това е един велик закон, който иска обработване. Страданията, това са условия за обработване на човешката душа. Изпитвайте писанията! Беседа, държана на 28 октомври 1923 г. НБ 1923г

smirena · 10 януари 2008

Знаменитият равин и неговите вещи Има една стара история за един знаменит равин в Европа, който един ден бил посетен от човек, дошъл с кораб от Ню Йорк, за да го види. Човекът, стигнал до мястото, където живеел великият равин, голям дом на улица в европейски град, и му посочили стаята на равина, която била на таванския етаж. Той влязъл и заварил учителя в стая с едно легло, един стол и малко книги. Човекът бил очаквал много повече. След поздравите, попитал: - Рави къде са вещите ви? Равинът отвърнал с въпрос: - Ами твоите къде са? Посетителят отговорил: - Но, рави, аз само минавам оттук. А учителят отговорил: - И аз също, и аз също. Път със сърце, стр. 28, Джек Корнфийлд, изд. Изток – Запад, София 2003, ISBN 954-8945-42-8

smirena · 11 януари 2008

Легенда за две принцеси В приказките е скрита Истината Из „Книга на загадките" В едно приказно царство, безкрайно отдалечено по време и пространство от нас, царувал някога цар Абарам в почести и слава. Добър и справедлив бил царят, но тайна мъка глождела неговото сърце и тъмни облаци забуляли лицето му, когато погледът му се отправял към неговите две дъщери. Принцеса Мая била надарена с чаровна красота. Времето й минавало в кипрене пред огледалата и в уреждане на блестящи приеми. Навсякъде, където се появявала, разговорите секвали и тя ставала център на внимание. Но това бивало за кратко. Защото принцесата имала фатален недостатък: бъбрела непрекъснато и на висок глас, без да може да спре ни за миг. Тези, които неуспявали навреме да се спасят от нейната компания, получавали тежко главоболие и започвали да говорят сами със себе си. Другата принцеса — Добра - вярна на името си, била известна с милостивото си сърце и добрите си дела. Навсякъде тя уреждала благотворителни дейности за бедни, болни и нещастни хора. Погълната обаче в разрешаването на чуждите проблеми, тя не обръщала внимание на себе си, на своята външност и изкуството на женския чар й било напълно непознато. Всичко, което липсвало на едната от принцесите, било чрезмерно развито в другата и те взаимно се допълвали, образувайки завършен образ. Времето минавало и царят се видял в чудо, търсейки достойни съпрузи за своите странни дъщери. Историите около тях ставали все по-сериозни, а молитвите на благочестивия цар - все по-горещи, докато веднъж (както често става в приказките), на вратата на двореца похлопал възрастен странник. Било краят на зимата, когато вледеняващият студ започвал бавно да омеква. - Откъде идеш, странниче, и какво ще желаеш? - спрели го при портата. - Бог ме праща там, където е дошло време да се дамаскина лъжата и където хората са най-близо до Щастието - отговорил човекът с глас, в който се чувствала магическа сила. - Отведете ме при вашия цар! - ...Мога да се справя с всеки враг и да излезна с чест от всяко положение - привършвал царят своята изповед. Но с проблемите около тези дъщери се чувствам в капан, от който не мога да се измъкна. С какво, божи човече, съм оскърбил Бог, че ме тъй наказа? - Обичал си две жени едновременно, царю Абарам – отговорил незабавно ясновидецът на последния въпрос. Ти си ценил своята добра и благочестива съпруга, но в същото време сърцето ти е тичало след кръшния стан на една жена без сърце. Ти знаеш, това е било отдавна, през дните на твоята младост. Сега, ти имаш дъщерите на твоите желания и не бива да се оплакваш, че Бог е несправедлив. Защото Всемилостивият ти помага да научиш уроците на твоя живот. Разбра ли сега причината за твоя проблем, за да минем по-нататък? - Божи човече - рекъл изуменият цар - ти виждаш с такава лекота и в най-скритите ъгълчета на човешкото сърце и то дела, които самият аз съм забравил! Сега усещам моята вина, макар да не разбирам добре Божието наказание и кога ще свърши този урок. - Дал си живот на твоите желания - повторил мъдрецът на своя символичен език. - Сега ти мислиш, че проблемите ти ще отпаднат, ако задомиш дъщерите си и ги осигуриш далеч от теб. Проблемът се корени в двойствената природа на твоето сърце, а не - вън от теб. Ще помогна да се изпълни желанието ти, за да научиш още един урок В твоя живот. Оттатък морето има приказно царство с двама принца, които ще вземат с радост дъщерите ти за съпруги. Зимата свършва, ледът от пристанището на твоя живот се топи и след седмица може да потеглиш на път. Зарадвал се старият цар и заповядал да стегнат най-хубавия му кораб, за да потегли със странните си дъщери. Драмата в приказното царство Голяма изненада ги очаквала там. Всичко било толкова красиво, колкото може да бъде само в приказките. Редът в градината и двореца се поддържали под ръководството на двамата принца, щастливи със своето изискано възпитание и образование и нещастни със своите недъзи. Защото първият, голям естет, бил глух, а вторият - чувствителен и добър, страдал от слепота. Първият принц изгубил своето спокойствие, когато видял за пръв път Мая, а вторият - когато усетил нежната ръка и грижата на Добра. - Светът е красота - казал първият принц вдъхновено. - И аз намерих най-красивото цвете на земята! - Светът е доброта и хармония - казал вторият в унес. Най-после открих тази, която ще ми помага и обича цял живот! - Намерихме Щастието - обявили те. Не бива да се чудим на влюбените. И ние не виждаме недостатъците на любимите си. Любовта прави тази магия. Тя затваря очите за грозота и недъзи. През пролетта били вдигнати едновременно две пищни сватби и клоните с розови цветчета скривали нежността на техните безкрайни ласки. Природата така е повелила: всички сватби да бъдат щастливи през медените месеци. Но, времето на удоволствията бързо отминава. В екстази и игри неусетно се търколили пролетните месеци. Лятна буря в райската градина Дошло лятото. Грейнало силното слънце и извадило всичко наяве: отвън - в Природата и отвътре - от човешката душа. Младоженците отново усетили недъзите си. Към края на лятото в душите им се надигнал бунт. Тогава вълшебникът отново се появил. - Каквато е прекрасна Мая, колко ли сладко говори! Ако можех да чуя медения й глас, щастието ми щеше да е пълно - Въздишал първият принц. - Отвори ушите ми, вълшебнико, да чувам тази музика! - Колко ли е красива моята добра фея - говорел втория принц. – Ако можех само да я зърна, друго не бих искал от съдбата. Вдигни завесата от моя взор, вълшебнико - молел се той. - Хората никога не са благодарни на това, което имат - казал си тъжно магът — и се стремят към своето нещастие като наивни пеперуди към гибелен огън. - Не знаете какво искате! - опитал се да ги спре той. - Много добре знаем точно какво искаме - прекъснали го те в един глас. И ако ти наистина си от белите вълшебници, които правят само добри чудеса, ще премахнеш нашите недъзи и ще ни направиш истински щастливи. Ако не си - изнасяй се от кралството с твоята съмнителна наука, докато не сме издали друга заповед! Защото за това, което си направил досега, не е необходимо да бъдеш вълшебник. Това може да направи всеки сутеньор... - Достатъчно! - казал магът и вдигнал ръка. Което човек сам си направи, друг не може. Учете си уроците тогава! Промяната била мигновена. Реакциите на двамата - също. Песента на птиците, ромонът на фонтаните и жуженето на пчелите огласили безмълвния дотогава свят на първия принц, който моментално хукнал към покоите на своята любима. Поразен от багрите на светлината, вторият принц прикрил очите си с ръка, захвърлил ненужната вече тояжка на слепец и се упътил бързо към своя дворец. Забравили дори да благодарят за чудесното изпълнение на съкровените си желания, двамата бързали към своите нещастия. - Каква е тази грозотия в двореца и как е влязла тук? - разнесъл се възмутеният глас на прогледналия принц. Нещастната жена сложила ръце на очите си, избухнала в ридание и хукнала навън. Гледайки изумен след нея, принцът бавно осъзнавал истината, и чувствайки се дълбоко излъган, тръгнал Към градината, размишлявайки как е могло да се случи тъй, че да обърка живота си с такава неестетична връзка. Не се минало и час и на поляната се показал принца с излекуваните уши. Той стискал главата си с две ръце и все повтарял: „... От де ми дойде туй чудо на главата и как да се отърва от него... " - Господи, колко сме нещастни! - стенели и двамата. Хукнали да търсят вълшебника, но той бил изчезнал. Уроците на Мъдреца В настъпилия ад двете нещастни сестри напуснали двореца В ридания и тръгнали през гората към морето. В края на една поляна под клоните на голямо дърво седял мъдрецът и ги гледал със състрадание. Първа го забелязала Мая и се втурнала към него: - Ти не си никакъв бял маг, защото не правиш добри дела, носиш нещастия на хората - затрещяла тя. - Аз ще наредя, ще кажа на татко, аз... - задавила се в гняв. Не трепнал нито мускул по благото лице на мъдреца, който гледал Добра. - И ти ли мислиш като сестра си? - попитал кротко той. - Мисля си с какво разгневих Бог и защо Той е толкова несправедлив към мен. Създал ме е грозна и с недъзи. Дари ме за малко с щастие и бях вече повярвала в Неговата Милост. А сега отново - с тази грозота, без надежда... С какво, мъдрецо, заслужих тази мъка? Винаги съм вършила добри дела и съм видяла резултатите от тях. А вие какво правите? И защо изобщо дойдохте при нас? - Ходя там, където е дошло време да се демаскира лъжата; там, където е необходимо съвсем малко, за да бъдат хората щастливи. Изпълних желанието на вашите любими. А вашето щастие, деца мои, бе градено върху лъжа. Такова щастие е нетрайно. Защото, на лъжата краката са къси и истината скоро я догонва. Не хвърляй хули срещу Бога, дъще! Той е не само всемилостив, но и всемъдър. И на всекиго възлага по една главна задача в живота, за да преодолее един свой недостатък. Не си права и за себе си! Твоята красота е вътре у теб. Не съм виждал по-добра и по-красива душа от твоята. Ти заслужаваш щастие и то е съвсем наблизо. Затова дойдох при теб - за да ти помогна да изнесеш вътрешната красота навън. Ще се изравнят везните на красотата и добротата. Сега, когато започва първият месец на есента, това е лесно. Ще измиеш всичката насъбрана мътилка и ще облечеш чиста, бяла премяна. Ти ще направиш магията, не аз. Затова слушай внимателно какво трябва да правиш - казал мъдрецът, извадил отнякъде музикален инструмент и запял*: Сутрин рано стани, умий се облечи. Бога благодари, книгата отвори, знай ученик си ти - учи, учи. (2) А Слънце щом изгрей мрака да разпилей, дар Божи приеми, в Любов се облечи, знай слуга Божи си - служи, служи. (2) Във бурни страшни дни, кога грехът цари и света злият маг облива с тъмен мрак знай малка свещ си ти - свети, свети. (2) - И накрая - довършил вълшебникът - не забравяй: сестра ти ще ти помогне за някои съвсем дребни нещица... Метаморфозата започнала. Още докато Мъдрецът говорел, надежда изгряла по разплаканото лице на Добра. Притихнала, тя изслушала внимателно магичната песен и поруменяла при последните му думи. - Аха, значи все пак допряхте до моята помощ - започнала в скоропоговорка Мая, която едвам издържала на толкова дълго мълчание. - Я престани да хвалиш сестра ми и помисли и за мен какво ми липсва? Сигурно нещо още по-малко? Аз съм си красива и моето щастие е още по-наблизо, нали? - Твоята работа е по-трудна - казал сериозно Светецът. - Пътят на Щастието минава през Сърцето. Сестра ти има отзивчиво и топло сърце, отворено за Добро, Любов и Щастие. А твоето е твърдо като каменна залостена врата, през която никога нищо добро не е минавало. Затова ще трябва много да размишляваш какво и защо се случи с теб. Трябва да забравиш живота на външния блясък и да потънеш дълбоко в себе си, където под пластовете лед се крие твоето добро сърце. И ако успееш при това да почувстваш болка от обидите, с които нараняваш хората, то е признак, че има шанс да се размрази тази корава буца и доброто да се прояви навън, като при сестра ти. Сега е време за това... Тогава, не забравяй, сестра ти ще ти бъде водач, не аз. Защото Красота без Доброта е безсмислена и студена. Сега слушай, ако можеш. В това е твоя шанс... И той отново засвирил*: Красотата е що привлича, но добротата се обича. Цветът красив пчелите мами, но нектарът е който храни. Пр.: Красота без доброта е градинка без цветя. Красота без доброта е картина без душа. Бъди красив Божествен цвят, пръскай сладък аромат. Храни с любов и доброта всяка страдаща душа. Сигурно за пръв път в живота си се замислила дълбоко принцеса Мая и за първи път („О, Боже!") усетила болка в сърцето си. Това бил и първият добър признак. Било Първа есен... Всичко туй се случило някога много отдавна. Далеч от нас е било царството на принцеса Мая с вкоравеното сърце. Но защо ли легендата ни звучи познато? По-лесно ли е за нас да изпълним заръката на добрия вълшебник? Есенно послание от съзвездие Везни Мъже, братя, приятели! Огледайте внимателно панорамата на личния си живот! Знаете ли какво точно не достига, за да бъде живота ви пълноценен и щастието ви - трайно? Защото един ден на вратата на вашия дом ще почука един странник. Ще бъде особен - ще каже, че е дошъл да помага и ще ви попита какво бихте желали за себе си. Готови ли сте за отговор? А трябва да сте готови. Защото не знаете кога ще дойде старият маг. Сега е моментът. Защото есента създава условия за изравняване на енергиите от вътрешния и външния живот. Естети, бъдете умни! Интелигенти, бъдете добри! Жени, сестри, приятелки! Огледайте, моля ви, личния си живот! Дали вашето лично щастие не почива на някаква лъжа? Защото е дошло времето, когато старият вълшебник ще почука на вашата врата, ще погледне във вашето сърце и ще демаскира лъжата, ако има такива. Вие не знаете кога ще стане това. Но то предстои да стане скоро. Затова, моля ви, извадете бисерите на вашата душа навън и ги окачете на челото си. Нека те да осветяват пътеката на вашия Живот. А Красотата и радостта от външния живот ги внесете вътре. Нека те зарадват и укрилят вашето топло сърце! Изравнете енергиите на физическия и духовния си живот! Есента дава най-добра възможност за това. Красавици, бъдете добри! Добринки, бъдете красиви! Това е Посланието на Есента, идващо от съзвездие Везни. * Песни от народния певец Марин Камбуров ( 1902 - 1990 г. ) от Прослав сп. “Елексир на Живота”, бр.2 – 2000, стр. 15-21, изд: ЕТ “Гама – Галя Колева” ISBN: 954-8139-28-6 (кн.2)

smirena · 11 януари 2008

Мъдрецът, царската дъщеря и дървото на живота Беинса Дуно Някого в едно царство всички граждани и гражданки живеели щастливо. Живеели братски и били щастливи, понеже техният цар не бил женен. Гражданите се заинтересували: - Как тъй нашият цар да стои сам; да му намерим някоя красива мома, да го оженим, за да имаме наследник в бъдеще, защото другояче нашата държава ще пропадне. Избрали най-красивата мома и венчали младия цар за нея. Тя родила две дъщери. Едната - толкова красива, че привличала всички с хубостта си. А другата - толкова грозна, че всички я отбягвали. Но нещастието било там, че когото от поданиците поглеждала красивата дъщеря, заболявали го очите; когото пипнела, осакатявал; когото срещнела из пътя на разходка, здрав не се връщал в дома. И така осакатели всички поданици. Като излизала грозната сестра, обаче, когото поглеждала, оздравявал и на когото полагала ръка, излекувал се. (1) В онова царство, за което ви говорих, че хората са страдали от красивата царска дъщеря, явил се един велик мъдрец, който носел една ябълкова семка и им казал: - Аз ви нося лек против вашите нещастия. От тази семка израства дърво, високо десет метра, дава сочни плодове, които тежат по половин килограм, и всеки, който яде от тях, няма да бъде заразен от погледа на царската дъщеря. Това е Дървото на Живота. Хората не посели семката и не дочакали да даде плод, но я взели, един на друг я предавали и казвали: - Чувате ли, тази семка ако се посади, израства такова и такова голямо дърво и дава сладки плодове по половин килограм, които лекуват болни. Всички почнали да говорят за семката и все вярвали в целебните свойства на нейните плодове. Най-после изгубили семката и почнали да казват, че това, което се говори за нея, е невярно и глупаво; може ли да съществува толкова голямо дърво и да дава такива плодове; лъжа е. И престанали да вярват. Този същият мъдрец се явил втори път в онова царство и казал: - Понеже първия път вие изгубихте семката, сега няма да ви я дам да я предавате от ръка на ръка, но като намеря най-достойния гражданин, ще му река: Приятелю, ти имаш хубава градина, аз ще посадя семката, а ти ще я поливаш и наглеждаш; и след пет-десет години ще имаш плодове, цяр за всички. (1) Вие ще речете, че това е само разказ, че не е действителност. Не е разказ, а самата действителност - това е сегашният живот. Из Мировата Любов, Беинса Дуно

smirena · 14 януари 2008

Разрушаването на ада и възстановяването му Лев Толстой Това било по времето, когато Христос разкривал на хората своето учение. Това учение било така ясно, и да бъде следвано било толкова лесно и толкова лесно избавяло хората от злото, че не било възможно да не бъде прието, и нищо не могло да спре разпространението му по целия свят. И Вулзевул, бащата и повелителя на всички дяволи, бил разтревожен. Той ясно виждал, че властта му над хората свършвала завинаги, ако Христос не се откажел да проповядва. Той бил разтревожен, но не се отчаял и подстрекавал покорните му фарисеи и книжници колкото се може по-силно да обиждат и мъчат Христос, а учениците му съветвал да избягат и да го оставят сам. Той се надявал, че осъждането му на позорна смърт, поругаването му, изоставянето му от всичките му ученици, и накрая, самите страдания на кръста, ще принудят Христос да се отрече от своето учение. А отричането ще унищожи и цялата сила на учението. Работата се решавала на кръста. И когато Христос изпъшкал: "Боже мой, боже мой, защо си ме оставил" - Вулзевул възтържествувал. Той вземал приготвените за Христос окови, поставил си ги на краката, и ги до натъкмявал така, че да не могат да бъдат свалени, когато бъдат поставени на Христос. Но изведнъж от кръста се разнесли думите: "Господи, прости им, те не знаят какво правят", а след това въздъхнал: "Свърши!" - и предал Богу дух. Вулзевул разбрал, че всичко пропада. Той искал да свали от краката си оковите и да избяга, но не могъл да помръдне от мястото си. Оковите скърцали на краката му, но не се отваряли. Той опитал да излети, но крилата му не искали да се разгънат. И Вулзевул видял, как Христос в светло сияние, застанал на вратата на ада, видял как грешниците от Адам до Юда излезли от ада, видял как се разбягали всички дяволи, видял как самите стени на ада беззвучно се разпаднали във всички посоки. Той не могъл повече да търпи това, пронизително завил и се провалил през пропукалия се под на ада в преизподнята. II Минали 100 години, 200 години, 300 години. Вулзевул не обръщал внимание на времето. Той лежал неподвижно в черния мрак и мъртвата тишина и се стараел да не мисли за случилото се, но все пак мислел и безсилно ненавиждал виновника за своята гибел. Но изведнъж, той вече не помнел и не знаел, колко време е минало от тогава - той чул над себе си звуци, приличащи на тропот от крака, стонове, крясъци, скърцане на зъби. Вулзевул повдигнал глава и започнал да се ослушва. Той не можел да допусне, че е възможно ада да се възстанови след победата на Христос, а в това време тропота, стоновете, виковете и скърцането на зъбите ставали все по-отчетливи. Вулзевул повдигнал туловището си, подпъхнал под себе си рунтавите си, прорасли копита (оковите, за негово учудване, сами паднали от краката му), размахал свободно разперените си крила, изсвирил пронизително онзи призивен сигнал, с който в предишните времена привиквал своите слуги и помощници. Още не успял да изпусне дъха си, над главата му се пропукал отвор, блеснал червен огън, тълпа дяволи, блъскайки се един друг, се изсипали през дупката в преизподнята, и както врани около мърша, заобиколили Вулзевул. Дяволите били всякакви, големи и малки, дебели и слаби, с дълги или къси опашки, с остри криви или прави рога. Един от дяволите, с наметната на раменете пелеринка, целия гол и гланцово черен, с голобрадо кръгло лице и огромен увиснал корем, седял приклекнал пред самото лице на Вулзевул, ту облещвал, ту скривал огнените си очи, не преставал да се хили, размахвайки насам натам дългата си тънка опашка. III -- Какъв е този шум? -- попитал Вулзевул, сочейки нагоре. -- Какво става там? -- Все това, което винаги си е било, -- отговорил гланцово черния дявол с пелеринката. -- Та нима има грешници? -- попитал Вулзевул. -- Много, -- отговорил гланцирания. -- А какво стана с учението на този, чието име не искам да споменавам? -- попитал Вулзевул. Дяволът с пелеринката се ухилил така, че се оголили всичките му остри зъби, а между останалите дяволи се разнесъл едва сдържан кикот. -- Това учение не ни пречи. Те не вярват в него, -- казал дявола с пелеринката. -- Та нали това учение е спасение за тях от нас, и той засвидетелства това със смъртта си? -- казал Вулзевул. -- Аз го преправих, -- казал дявола с пелеринката, барабанейки с опашката си по пода. -- Как го преправи? -- Така го преправих, че хората не вярват в неговото учение, а в моето, което те наричат с неговото име. -- Как направи това? -- попитал Вулзевул. -- Стана от само себе си. Аз само помагах. -- Разкажи накратко, -- казал Вулзевул. Дяволът с пелеринката, без да бърза, отпуснал глава , замълчал сякаш съобразява, а след това започнал да разказва: -- Когато се случи тази страшна работа, разрушаването на ада и баща ни и повелителя ни ни напусна, -- казал той: -- аз отидох в местата, където се проповядваше същото това учение, което едва не ни погуби. На мен ми се искаше да видя, как живеят хората, които го изпълняват. И видях, че хората живеещи според учението, са съвършено щастливи и недостъпни за нас. Те не се сърдели един на друг, не се поддавали на изкушението на женската плът, и или не се женели, или ако се женели, имали само една жена, нямали лично имущество, смятали всичко за общо достояние, не се защитавали със сила, когато ги нападали и плащали за злото с добро. Животът им бил толкова хубав, че все повече хора се чувствали привлечени от тях. Виждайки това, аз помислих, че всичко е пропаднало, и се канех вече да тръгвам. Но се случи едно обстоятелство, което само по себе си е незначително, но на мен ми се стори, че трябва да му обърна внимание и аз останах. Стана така, че между тези хора някои смятаха, че трябва да се обрязват и не трябва да ядат жертвените животни, другите смятали, че това не е нужно, и че може да не се обрязват и да ядат всичко. А аз започнах да внушавам на едните и на другите, че това разногласие е много важно, и че нито едната, нито другата страна не трябва да отстъпва по никакъв начин, тъй като това касае служенето на Бога. Те ми повярваха и споровете се ожесточиха. И едните и другите започнаха да се сърдят помежду си, и тогава започнах да внушавам и на едните и другите, че могат да докажат истинността на своето Учение с чудеса. Колкото и очевидно да е, че чудесата не могат да доказват истината, на тях толкова много им се искаше да бъдат прави, че ми повярваха и аз им устроих чудеса. Това не беше много трудно. Те вярваха на всичко, което можеше да потвърди тяхното желание да бъдат единствени в истината. Едните разказвали, че над тях слизали огнени езици, другите казвали, че са виждали самия умрял учител и много друго. Те измисляли и това, което никога не е било, лъжели в името на това да докажат, че никога не са лъгали, без дори да забелязват това. Едните казвали на другите: вашите чудеса не са истински, нашите са истински, а другите отговаряли - не, нашите са истински, вашите не са. Работата вървеше добре, но аз се страхувах да не би да забележат прекалено очевидната лъжа, и тогава измислих църквата. И когато повярваха в църквата, аз се успокоих окончателно - разбрах, че сме спасени и ада е възстановен. IV -- Какво е това църква? -- попитал строго Вулзевул, на когото не му се искало да повярва, че слугите му са по-умни от него. -- А, църквата - това е, когато хората лъжат и чувстват, че не им вярват, те винаги твърдят, че Господ им е гарант, че казват истината. Това е църквата, с една особеност, хората обявили се, че са църквата, твърдят, че вече не могат да се заблуждават, и за това каквато и глупост да кажат, вече не могат да се отрекат от нея. Прави се църква така: хора уверяват себе си и другите, че Бог им е учител, и за да не бъде опорочен божествения закон, Той е избрал специални хора, които са те самите и Той им е предал тази власт да тълкуват правилно неговото Учение. Така хората, смятащи себе си за църквата, са в истината, не защото това, което проповядват е истина, а защото те са единствените законни приемници на учениците били ученици на учениците на самия учител Бог. Тази приемственост имала това неудобство, както и чудесата, а именно, че хората могли да твърдят всеки за себе си, че те са членове на единната истинна църква (както и винаги е било), но изгодата от тази приемственост е, че веднъж обявили се за църквата (и на това твърдение построили своето учение), те вече не могат да се отрекат от това, което са казали, колкото и да е нелепо казаното и каквото и да говорят другите хора. -- Но защо църквите са преработили учението в наша полза? -- запитал Вулзевул. -- Те направили това защото, -- продължил дявола с пелеринката, -- признавайки себе си за единствените тълкуватели на Божия закон и убеждавайки другите в това, тези хора станали висши изпълнители на съдбите на хората и поради това получили висшата власт над тях. Получавайки тази власт, те естествено се възгордели и по-голямата част се развратили и с това предизвикали негодуването на хората срещу себе си. За борба със своите врагове, те не могли да измислят друго оръжие, освен насилието, започнали да гонят, да съдят и горят всеки, който не признавал властта им. Така че, самото им положение ги заставило да претълкуват учението в такъв смисъл, че то да оправдава покварения им живот, и жестокостите, които са извършили против своите врагове. Те това и направили. V -- Но нали учението беше толкова ясно и достъпно, -- запитал Вулзевул, все още не можещ да повярва, че слугите му са свършили това, което той не се сетил да направи, -- че беше невъзможно да се преправи. "Постъпвай с другите така, както искаш и те да постъпват с теб". Какво може да бъде променено тук? -- А за това те, по моя съвет, използваха най-различни способи. -- отговорил дявола с пелеринката -- Хората имат приказка за това, как добрия вълшебник, спасявайки човека от злото, го превръща в пшеничено зърно и как злия вълшебник се превърнал в петел, и вече щял да клъвне зърното, когато добрия вълшебник изсипал отгоре му крина с зърна. Злият вълшебник не можел да изяде всичките зърна и да намери това, което му било нужно. Те това и направили, учението на този, който учел да не се прави на хората това, което не искаш те да правят на теб, по моя съвет, те признали за свещени закони на Бога 49 книги и в тези книги обявили всяка дума за произнесена от Бог. Те изсипали на простата и разбираема истина, огромна камара мними свещени истини, и станало невъзможно да не бъдат приети всичките, нито можело да бъде намерена тази, която била необходима на хората. Това е първия способ. Втория способ, който са използвали с успех повече от хиляда години, е че те просто са убивали, изгаряли всички ония, които са се опитвали да открият истината. Сега този способ излиза от употреба, но те не го изоставят, и макар да не изгарят хората, опитващи се да открият истината, но ги клеветят така, че отравят живота им и са много редки случаите, когато са смеели да ги разобличат. Това е втория способ. Третия способ е - те направо представят истината такава, каквато им е нужна, дори противоположна на това, което е в светото писание, нали църквата се е обявила за непогрешима, и оставят своите ученици сами да се измъкват както искат и умеят от тези противоречия. Така например, казано е в писанията: "един е вашия учител Христос и отец не наричайте никого на земята, защото един е вашия Отец, който е на небесата и не се наричайте наставници, защото един е вашия наставник - Христос", а те казват: "ние сме единствените отци и само ние сме наставници на хората". Казано е: "ако искаш да се молиш, моли се сам, тайно и Бог ще те чуе", а те учат, че трябва да се молиш в храмове, всички заедно, с песни и музика. Или казано е в писанието: "не се заклевай никога", а те учат, че трябва да се кълнем в безпрекословното подчинение на властите, каквото и да поискат тези власти. Или казано е: "не убивай", а те учат, че може и трябва да се убива на война и по присъда. Или още е казано: "моето учение е дух и живот, хранете се с него като с хляб". А те учат, че ако натопиш хляб във вино и кажеш над тези парченца няколко думи, то хляба става тяло, а виното - кръв, и че да ядеш този хляб и да пиеш това вино било много полезно за спасението на душата. Хората вярват в това и усърдно ядат тази чорбица и след това попадайки при нас, се учудват много, че чорбицата не им е помогнала, -- завършил дявола с пелеринката, извъртял очи и се ухилил до уши. -- Това е много хубаво, -- казал Вулзевул и се усмихнал. А всички дяволи избухнали в гръмогласен смях. VI -- Нима при вас е както по-рано - пълно с блудници, разбойници, убийци? -- вече весело запитал Вулзевул. Дяволите също развеселени, заговорили едновременно един през друг, в желанието си да се изтъкнат пред Вулзевул. -- Не както по-рано, много повече от преди, -- крещял един. -- Блудните не се събират в предишните отделения, -- пищял други. -- Разбойниците са по-жестоки от предишните, -- се провиквал трети. -- Не успяваме да приготвим топливо за убийците, -- ревял четвърти. -- Не говорете едновременно. Нека да отговаря само този, когото питам. Който завежда блудството, да излезе и да разкаже, какво прави сега с учениците на този, който забрани да се ползват жените и казал, че не трябва да се гледа на жените с похот. Кой завежда блудството? -- Аз, -- отговорил, тътрейки се напред, по задните си части, за да е по-близо до Вулзевул, черно-червеникав, жено подобен дявол с подпухнало лице и олигавена, непрестанно дъвчеща уста. Той изпълзял още напред, приседнал на пети, наклонил на една страна глава, прекарал между краката опашка си, завършваща с кичур, и по махвайки с нея, започнал песенна интонация: -- Продължаваме по стария метод, въведен от теб, нашия баща и повелител, още преди рая, предал в наша власт целия човешки род, а освен това и по нов църковен метод. По новия църковен метод ние действаме така: ние уверяваме хората, че истинския брак не се състои в това, в което действително се състои, в съединяването на мъжа и жената, а в това да се накипрят в най-хубавите си дрехи, да отидат в голямо специално за това здание, да сложат на главите си специално приготвени шапки и под звуците на разни песни да обиколят три пъти малка масичка. Ние внушаваме на хората, че само това е истинския брак. И хората, повярвали в това, смятат, че всяко, извън тези условия, съединение на мъжа и жената е просто едно с нищо не задължаващо удоволствие или удовлетворяването на хигиенни нужди, и поради това се отдават без задръжки на това удоволствие. Жено подобния дявол наклони подпухналата си глава на другата страна и замълчал, като в очакване реакцията на Вулзевул. Вулзевул кимнал в знак на одобрение и жено подобния продължи така: -- С този способ, при това без да изоставяме предишния, употребяван още в рая, способа на забранения плод и любопитството, -- продължил той, очевидно желаейки да се подмаже на Вулзевул, -- ние постигаме много добри успехи. Въобразявайки си, че могат да си устроят честен църковен брак и след съединяването с много жени, хората сменят стотици жени и така свикват с разпуснатия живот, че продължават да правят същото и след църковния брак. Ако им се сторят по някаква причина неудобни, някои от изискванията на църковния брак, то те устройват второ обикаляне на малката масичка и обявяват първото за недействително. Жено подобния дявол избърса олигавената си уста с края на опашката си, наклони главата си на другата страна и мълчаливо зазяпа Вулзевул. VII -- Просто и хубаво, -- казал Вулзевул. -- Одобрявам. Кой завежда разбойниците? -- Аз, -- отговорил, пристъпвайки напред, едър дявол с големи криви рога, с засукани нагоре мустаци и огромни кривоноги лапи. Този дявол излезе още напред и с военен замах сучейки мустаци едновременно с двете си лапи, зачака въпроса. -- Този, който разруши ада, -- каза Вулзевул, -- учеше хората да живея като птиците небесни, наредил да не се отказва на просещия, на желаещия риза, да му се дава и горната дреха и казал, че за да се спаси човек, трябва да раздаде богатството си. Как успявате да подлъжете хора към грабежи, които са чували това? -- Ние правим това, -- казал дяволът с мустаците, величествено вирвайки глава, -- точно така, както го правеше нашия баща и повелител, при избирането на Саул за цар. По същия начин, както беше внушено тогава, ние внушаваме на хората, че вместо да престанат да се грабя един друг, им е по-изгодно да се оставят да бъдат ограбвани от един човек, предоставяйки му власт над всички. Новото в нашия способ е, че за да се утвърди правото на грабеж за този човек, ние вкарваме този човек в храм, поставяме му специална шапка, слагаме го на високо кресло, даваме в ръцете му пръчка и кълбо, мажем го с постно масло и в името на Бога и неговия син, провъзгласява ме този намазан с масло човек, за свещен. Така че, грабежа извършван от тази особа, също се смята за свещен, и вече с нищо не може да бъде ограничен. И свещените особи, и помощниците им, и помощниците на техните помощници - всички, без да престават, спокойно и безопасно грабят народа. При това налагат обикновено, такива закони и порядки, че дори без помазване малцинството от безделници винаги може безнаказано да граби трудовото мнозинство. Така в последно време в някои държави, грабежът продължава и без помазаници, също така, както и там, където ги има. Както виждаш, бащице наш и повелителю, в самата си същност, способът използван от нас, си е стария способ. Новото в него е само това, че ние го направихме по-общ, по-скрит, по-разпространен в пространството и времето и по-неразрушим. По-общ го направихме с това, че преди всичко хората се подчиняват по своя воля на на този, когото са избрали, ние направихме така, че вече, независимо от своето желание, се подчиняват не на този, когото избират, а на който падне. По-скрит направихме този способ с това, че въведохме особени бирници и действителните грабители не се виждат. По-разпространен в пространството е с това, че така наречените християнски народи, не се задоволяват само с ограбването на своите, а и под най-различни предлози, най-вече под предлог за разпространение на християнството, грабят всички чужди народи, от които има какво да се граби. По време новия способ е по-разпространен отколкото преди, благодарение на въвеждането на заемите, обществени и държавни: сега ограбват не само родените, а и бъдещите поколения. Направихме по-траен този способ с това, че главните грабители вече са смятани за особено свещени, и хората не се решават да им противодействат. Само главния грабител да успее да се помаже с масло и може спокойно да граби всеки, когото и колкото си пожелае. Така, преди време в Русия, заради експеримента, слагах на трона най-отвратителни жени, глупави, неграмотни и разпуснати и по техните си закони нямащи никакви права. Последната не само е разпусната, но е и престъпница, убила е мъжа си и законния наследник. И хората, само за това, че е била помазана, не и изтръгнали ноздрите и не я били с камшик, както правели с всички мъжеубийци, а в продължение на 30 години й се покорявали робски, предоставяйки на нея и на безчислените й любовници, да граби не само тяхното имущество, но и свободата на хората. Така че в днешно време явните грабежи, т.е., отнемането на портфейла, на коня, на дрехите със сила, са едва ли една милионна част от тези всички законни грабежи, които се извършват постоянно от хората, които имат възможност да го правят. В днешно време грабежите са ненаказуеми, скрити и изобщо готовността за грабежи се разраснала толкова много, че главната цел в живота на почти всички хора е грабежа, и се ограничава единствено от борбата на разбойниците по между им. VIII -- Какво пък, това е хубаво, -- казал Вулзевул. -- А убийствата? Кой завежда убийствата? -- Аз, -- отговори, излизайки от тълпата, кървавочервен дявол със стърчащи от устата бивни, с остри рога и насочена нагоре дебела неподвижна опашка. -- Как караш да стават убийци учениците на този, който е казал: "не отговаряй на злото със зло, обичай враговете си"? Как правиш убийци от такива хора? -- Правим това и по стария способ, -- отговарял червения дявол с оглушително трещящ глас, -- възбуждайки в хората користта, невъздържаността, ненавистта, отмъстителността, гордостта. И както по-рано, по стария способ, внушаваме на учителите на хората, че най-доброто средство да бъдат отучени хората от убийството е убийците да бъдат публично убивани. Този способ не ни дава толкова много убийци, колкото ги приготвя за нас. По-голямо количество ни е давало и дава новото учение за непогрешимостта на църквата, за християнския брак и за християнското равенство. Учението за непогрешимостта на църквата в миналото ни даваше най-голямото количество убийци. Хората, смятащи себе си за членове на непогрешима църква, са обявили за престъпление ученията различни от тези на църквата, и са смятали за угодни на Бога убийствата на хора проповядващи различни учения. И те убивали цели селища, убили и изгорили стотици хиляди хора. При това смешното е, че тези, които са убивали и горили хората, започнали да разбират истинското учение, смятали тези най-опасни за вас хора, за ваши слуги, т.е. слуги на дявола. А самите палачи са действително наши покорни слуги, се смятали за покорни изпълнители на волята Божия. Така беше някога. В днешно време, голямо количество убийци дава учението за християнския брак и за равенството. Учението за брака ни дава, първо, убиването един друг на съпрузите и майки децата си. Мъже и жени се избиват един други, когато им се сторят притеснителни някои от изискванията на закона и обичая на църковния брак. Майки убиват децата си, когато те са резултат, който не се признава от брака. Такива убийства се извършват постоянно и равномерно. Убийствата, предизвикани от християнското учение за равенството, се извършват периодически, но когато се извършват са в много големи количества. По това учение на хората се внушава, че всички са равни пред закона. Ограбваните хора виждат, че това не е истина. Те виждат, че равенството пред закона не пречи на разбойниците да ги ограбват, търпението им периодически се изчерпва и те нападат разбойниците. И тогава започват взаимни убийства, които понякога достигат до десетки хиляди. IX -- Убийства по време на война? Как докарвате до тях учениците на този, който призна всички хора за синове на един Баща и е наредил да се обичат враговете? Червения дявол показал всичките си зъби, изпуснал от устата си струя огън и дим и радостно се ударил по гърба с дебелата си опашка. -- А това е много лесно: внушаваме на всеки народ, че е най-добрия на света. "Deutschland ueber alles" (Германия над всичко), Франция, Англия, Русия е най-висшата, и затова трябва да властва над всичките други народи. А тъй като внушаваме на всички народи едно и също, те постоянно се чувстват застрашени от своите съседи, постоянно се готвят за защита и се озлобяват един на друг, колкото повече се готвят за защита. Така че всички хора, приели учението на този, който ни нарече убийци, са заети постоянно с приготовления за убийства и със самите убийства. -- Какво пък, това е остроумно, -- казал Вулзевул след кратко мълчание. -- Но как не заблудените учени хора не са забелязали, че църквата е покварила учението, и не са го възстановили? -- А те не могат да направят това, -- заяви със самоуверен глас, изпълзявайки напред, матово черен дявол с мантия, с плоско полегато чело, без мускулни крайници и големи разперени уши. -- Защо? -- строго запита Вулзевул, раздразнен от самоуверения тон на дявола с мантията. Без да се смущава от тона на Вулзевул, дявола с мантията, приклекна без да бърза, не както другите на пети, а седна по източен маниер, кръстосвайки без мускулните си крака, и започнал да говори без да засича, с тих равномерен глас. -- Те не могат да направят това, защото аз постоянно им отвличам вниманието от това, което могат и им необходимо да знаят, и го насочвам върху това, което не им е нужно да знаят и което никога няма да узнаят. -- Как постигна това? -- Правил съм го и го правя различно във времето, -- отговорил дявола с мантията. -- Някога внушавах на хората, че най-важното за тях е - да знаят подробности за отношенията между лицата в Троицата, за произхода на Христос, за неговата същност, за свойствата на Бога и т.н. И тези разсъждения така ги увличаха, че те въобще не се замисляха как да живеят. А тъй като те не се замисляха за живота, не им беше нужно да знаят, какво е казал учителя им за живота. По-късно, когато те съвсем се объркаха в разсъждения, когато престанаха да разбират това, за което говорят, аз внушавах на едните, че най-важното за тях е да изучават и да разясняват това, което е написал човек на име Аристотел, живял преди хиляди години в Гърция; на други внушавах, че най-важното за тях е да намерят камъка, с помощта на който може да се прави злато, и елексир с помощта на който могат да се лекуват всички болести и да се прави човека безсмъртен. И най-учените и най-умните от тях насочиха своите усилия в тези направления. На тия, които не се интересуваха от тези въпроси, внуших, че най-важното е да знаят: Дали Земята се върти около Слънцето или Слънцето около Земята? И когато разбраха, че Земята се върти, а не Слънцето, от радост се захванаха да определят, колко милиона версти има от Слънцето до Земята и до сега изчисляват разстоянието от звездите, макар и да знаят, че тези разстояния са безкрайни, а самите звезди също са безброй и тези знания са ненужни. Освен това им внуших, че им е много необходимо и важно да знаят, откъде са произлезли всички животни, всички червеи, всички растения, всички безкрайно малки същества. И макар тези знания също да са им излишни, и е напълно ясно, че това не може да се установи точно, защото животните са прекалено много, както и звездите, те хвърлят на тези и други подобни, всичките си умствени сили и много са удивени от факта, че колкото повече постигат от тези знания, които са им ненужни, толкова повече остава неизследваното. И макар да е очевидно, че в хода на изследванията, областта на това, което им се е удало изучат, става все по-широка и по-широка, предметите за изследване са все по-сложни и по-сложни, а като резултат получените знания стават все по-малко и по-малко приложими в живота. Това не ги смущава изобщо и те са напълно уверени във важността на своите занимания, продължават да изследват, да проповядват, да пишат, печатат и превеждат от един на друг език, всичките свои, в по-голямата си част негодни за нищо изследвания, а ако понякога се получи нещо полезно, то ще е полезно само за богатото малцинство, и ще е напълно безполезно за бедняшкото мнозинство. За да не се досетят никога, че единственото, което им е нужно, е приемането на законите на живота, които са посочени в учението на Христос, аз им внушавам, че те не могат да знаят законите на духовния живот, и че всяко религиозно учение, в това число и учението на Христос, са заблуждение и суеверие, и че за да разберат как трябва да живеят, е достатъчно да се обърнат към измислената от мен наука социология, смисълът, на която е изследването, колко глупаво са живели хората преди. И вместо по учението на Христос, да се постараят да живеят по-добре, те мислят, че трябва да изучават живота на отминалите поколения и на тази база да формулират общи закони за живота, а за да живеят добре е достатъчно да се съобразяват в живота си с тези измислени от тях закони. За да повярват още повече в тяхната само заблуда, аз им внушавам нещо подобно на учението на църквата, а именно: съществува приемственост на знанията, наречена наука, и че твърденията на тази наука са също така непогрешими, както и твърденията на църквата. А щом, тези, които се смятат за дейци на науката, се убедят в своята непогрешимост, те естествено провъзгласяват за неподлежащи на съмнение истините, които не само са ненужни, но често са нелепи глупости, от които те не могат да се отрекат, след като веднъж са ги произнесли. Ето защо смятам, че докато мога да им внушавам уважение и пристрастност към тази наука, която съм измислил за тях, те никога няма да разберат това учение, което за малко не ни погуби. Х -- Много добре. Благодаря, -- казал Вулзевул и лицето му засияло. -- Вие заслужавате награда и аз достойно ще ви възнаградя. -- А нас ни забравихте, -- закрещяха на няколко гласа останалите разноцветни, малки, големи, кривоноги, дебели и слаби дяволи. -- А вие какво правите? -- попитал Вулзевул. -- Аз съм дявола на техническия прогрес. -- Аз съм по разделението на труда. -- Аз съм по пътищата. -- Аз съм по книгопечатането. -- Аз съм по изкуствата. -- Аз съм по медицината. -- Аз съм по културата. -- Аз съм по възпитанието. -- Аз съм по превъзпитаването на хората. -- Аз съм по омайването. -- Аз съм по благотворителността. -- Аз съм по социализма. -- Аз съм по феминизма. -- закрещели всичките в един глас, бутайки се един други за да застанат пред Вулзевул. -- Говорете един по един и по-кратко, -- развикал се Вулзевул. -- Ти, -- обърнал се към дявола отговарящ за техническият прогрес. -- Какво правиш ти? -- Аз внушавам на хората, че трябва да произвеждат колкото се може повече вещи, и колкото по-бързо ги правят, толкова по-добре за тях. И хората прахосват живота си в производството на вещи, правят все повече и повече, независимо, че не са необходими на тези, които диктуват производството, а са недостъпни за тия, които ги произвеждат. -- Добре, а ти? -- Вулзевул се обърнал към дявола отговарящ за разделението на труда. -- Аз внушавам на хората, тъй като да се произвеждат разни предмети е по-бързо с машини, отколкото с хора, да ненавиждат тези, които са ги превърнали в машини. -- И това е добре. А ти? -- обърнал се към завеждащия пътищата. -- Аз внушавам на хората, че за тяхно благо е по-добре да могат по-бързо да пътуват от място на място. И хората вместо да подобряват живота си там където са, прекарват по-голямата част от живота си в пътуване насам натам, при това се гордеят, че могат да пропътуват в час по 50 и повече версти. Вулзевул похвалил и този дявол. Изказал се отговарящия за книгопечатането. Неговата работа, както обяснил той, се състояла в това, да бъде съобщено на колкото се може повече хора, всички гадости които се произвеждат от пишещите по света. Дяволът по изкуствата обяснил, че изкуствата във вид на утешения и разпалване на възвишени чувства в хората, прикриват пороците им, представяйки ги в най-привлекателен вид. Дявола завеждащ медицината обяснил, че неговата дейност се състои в това да внушава на хората, че най-важна е грижата за своето тяло. А тъй като грижата за тялото с помощта на медицината, е безкрайна, те не само забравят за живота на другите хора, но и за собствения си. Дявола отговорен за културата обяснил, че внушава на хората: ползването на всички блага, които осигуряват дяволите по техническия прогрес, разделението на труда, пътищата, книгопечатането, изкуството, медицината, са добродетели и човек, който ги ползва, може да бъде напълно доволен от себе си и да не се старае да бъде по-добър. Този по възпитанието пояснил, че внушава на хората, как да учат децата си, дори да живеят глупаво и да не знаят какво е добър живот. А отговорния за превъзпитанието обяснил, че независимо от собствените им пороци, хората могат да превъзпитават другите хора. Дявола отговорен за омайването, казал, че учи хората, че вместо да се избавят от страданията, следствие от лошия живот, те могат да ги заглушат с вино, тютюн, опиум, морфин. Дяволът занимаващ се с благотворителността казал, че внушава на хората, че могат да изкупят вината си от ограбването на другите, чрез благотворителност, и че това е напълно достатъчно и не е нужно да се променят към по-добро. Дявола, който измислил социализма, се похвалил, че в името на най-висшето развитие на обществото е въвел освен враждата между съсловията и вражда между половете. -- Аз съм комфорта, аз съм модата! -- крещели и пищяли и другите дяволи, допълзявайки до Вулзевул. -- Нима вие мислите, че съм стар и глупав и не разбирам, че скоро учението за живота ще е лъжливо, и че всичко, което е било вредно за нас, става полезно, -- развикал се Вулзевул и се разсмял гръмко. -- Достатъчно. Благодаря ви на всички, -- и размахвайки крила, скочил на крака. Дяволите наобиколили Вулзевул. Заловили се за лапи - на единия край бил дявола с пелеринката, изобретателя на църквата, а на другия край бил дявола с мантията, изобретателя на науката - двамата се хванали за лапи и затворили кръга. И всички дяволи, смеейки се, пищейки, свирейки и подскачайки, започнали, размахвайки опашки, да танцуват и да кръжат около Вулзевул. Вулзевул разперил криле и пляскайки с тях, играел по средата, подхвърляйки високо крака. А отгоре се разнасяли писъци, плач, стонове и скърцане на зъби.

Редактирано 13 февруари 2008 от smirena (преглед на промените)

smirena · 15 януари 2008

Бог да благослови! Беинса Дуно Един турски бей имал специална стая за пътници. Който го посещавал, непременно трябвало да нощува в стаята и на сутринта да продължи пътя си. През това време беят заповядвал да го нагостят добре. Едно нещо само не харесвало на гостите, а именно: като си отивали, един от слугите, по заповед на бея, ги набивал добре! Защо трябвало да ги бият, те не знаели, но се помирили с положението си. Всеки гост си казвал: „Биха ме, но поне се нахраних и наспах добре." Един ден в дома на бея се спрял един странник, да нощува и да се нахрани. Той бил предупреден, че на излизане от дома на бея ще бъде бит, но и на това бил съгласен. Като влязъл в стаята на бея, определена за странници, веднага му донесли вода да измие краката си, след това му сложили богата трапеза, всичко в изобилие. Той хапнал от едно ядене и благодарил, като казвал: „Бог да благослови!" Хапнал от второ, от трето ядене и постоянно благодарил и казвал: „Бог да благослови! Бог да наспори!" След това легнал да спи. На сутринта пак го изпратили с изобилно ядене и той все благодарил, благославял бея, благославял изобилието, с което го изпратили. На пътната врата той се спрял и чакал да дойдат слугите, да му дадат и последното - боя. Беят го запитал: - Какво още искаш? Не си ли доволен? - Бог да благослови и да наспори всичко, доволен съм, но тук имало обичай, на излизане от дома, да бият госта. Чакам да получа и аз своя дял. - Иди си с мир и с радост! - отговорил беят. Хора като тебе, които не спират Божието благословение, никой не ги бие. Ти постоянно благодариш и благославяш изобилието, което Бог дава. От 20 години насам, колкото пътници минаха през моя дом, всички бяха бити, защото като виждаха изобилието, не го благославяха, но казваха: „Стига, стига!" Всеки, който казва на Божието благословение „стига", тояга го чака; който благославя и благодари на изобилието, добро го чака. Молитвата - връзка с Невидимия свят, том 1 Анхира, 2000, ISBN 954-9882-08X

smirena · 16 януари 2008

Най-голямата скръб Радислав Кондаков Разказът е вдъхновен от Словото на Учителя Петър Дънов Царят на арманите имаше много слуги, но един бе особено благочестив и смирен, а животът му угоден Богу. Но направи слугата неволно грешка един ден, която заплати скъпо – с живота си. Но след изпълнението на присъдата при царя идва един от арманските мъдреци и му казва : - Царю мой! Окото на Мъдростта вижда всичко и нищо не може да убягне на огнения му взор! Защото един закон има във всемира и той се нарича – правда! Царю, ти несправедливо уби своя слуга и ще бъдеш наказан. Провидението иска възмездие! Но, милостив е Вечният и ти ще получиш най-малкото наказание за убийство на праведник! Царю, ти ще се ожениш и син ще имаш, но мъка ще ти донесе той. Защото ще бъде сляп, глух и ням. Но знай – в страданието е твоето изкупление. Потресен остана царят и кълбо от болка се сви в стомаха му и го повлече в несвяст. Защото мъдрецът бе почитан пророк и каквото казваше – ставаше. И наистина, царят бе принуден да се ожени, за да запази царството си. Роди му се и син - сляп, глух и ням. Съкрушен бе царят и мъката му не знаеше граници. И нямаше ден, в който той да не оплаче клетата си и тежка съдба. Страдаше бащата, страдаше и детето. Дойде мъдрецът един ден отново в двореца и поиска да види царя. И владетелят го прие, а в кътчетата на сърцето му се бе стаила надежда, че вести на милост му носи пророкът и синът му – ще бъде здрав! Рече му тогава мъдрецът: - Царю, чуй словата на Истината! Тежък грях извърши и бе наказан! Но по Милост Божия провидението изпрати най-лекото наказание! Но, ти – не бе благодарен! Ти, царю, не спря да се оплакваш и да оскверняваш Милостта Божия. Затова Всевишният ще обърне към теб Лицето на своята суровост и ти ще бъдеш наказан още по-строго! Озлобен от многото болка и потресен от казаното, царят хвърли мъдреца в тъмница. Порасна принцът и Слънцето да види замечта! И искаше да се радва и той на красивия свят, за който само бе слушал, да чуе звуците на природата и музиката на своя народ. И тръгна принцът към царството на келвите, защото бе чул, че тяхната принцеса има цяр за всяка болест и недъг: но помага само на този, на когото пожелае. А за красотата й, казваха, че е неземна – но знаят ли слепи очи какво е красота. Но принцесата бе особена – тя криеше лицето си от хората, защото мълвяха, че който я зърне, ума си по нея губи и пада покосен от любов. Но знаят ли слепи очи що е обич? Прие принцесата своя гост от Армания и рече му: - Добре дошъл, принце! Аз зная за твоите страдания, и – чаках те! Искаш болката ти да облекча – ела! И тя сложи нежни ръце върху очите му и запя тъжна песен на странен език. И – чудото стана! Принцът прогледна и първото нещо, което видя бе красивата фигура и прекрасно лице на младата жена. И усети за първи път той чара на женска красота! Непознато влечение и чувство го обзе, и усети в себе си принца полъха на любовта. Но – скри се принцесата. Изгуби принцът своята възлюбена, защото тя криеше лицето си от хората. Рече тогава: - Бях ням, глух и сляп, и – страдах! Но страдание ли бе това? Сега болката е три пъти по-голяма, защото изгубих любовта... О, няма по-голямо нещастие от това, да видиш Любовта, и – да я нямаш! Радислав Кондаков Легенди за земята и небето

Вход

Добре дошли!

Притчи

Препоръчан отговор

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Потребители с най-много отговори

Популярни дни

Потребители с най-много отговори

Популярни дни

Популярни публикации

dindi

nassy_kiss

nassy_kiss

Публикувани изображения

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Линк към коментара

Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Разглеждащи това в момента 0 потребители

Горещи теми в момента

Бюлетин

Подобни теми