benabolcho

Христо Ботев

    193 мнения в тази тема


    Спешно ми трябва ЕСЕ/ЛИС по литература за 11клас , за утре по възможност на една от всичките теми: -ЕСЕ На кого бих се молил? Сърцето е тайна, защото... моят избор между разума и сърцето? -ЛИС Как и с какви черти е представено религиозното почитание? каква роля играят антитезите за внушаващета мощ на творбата? Каква е Ботевата представа за "празника"? произведението е: "Моята молитва" от Христо Ботев помогнете ми. Благодаря предварително !

    Редактирано от stanley56 (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Спешно ми трябва ЕСЕ/ЛИС по литература за 11клас , за утре по възможност на една от всичките теми:

    -ЕСЕ

    На кого бих се молил?

    Сърцето е тайна, защото...

    моят избор между разума и сърцето?

    -ЛИС

    Как и с какви черти е представено религиозното почитание?

    каква роля играят антитезите за внушаващета мощ на творбата?

    Каква е Ботевата представа за "празника"?

    произведението е: "Моята молитва" от Христо Ботев

    помогнете ми. Благодаря предварително !

    Как и с какви черти е представено религиозното почитание? ЛИС

    Стихотворението отрича християнските схващания за милосърдния и праведен Бог. За Ботев, подобно на Вазов, не би могъл да съществува справедливия Господ и част от неговите (божиите) раби да бъдат подложени на нечувани жестокости. За това Ботевата вяра се е насочила към един друг по-справедлив Бог - Бог "на разумът", който вдъхва надежда на подтиснатите и ги подтиква към борба, към свобода. Именно идеите на този нов Бог проповядва и избраникът на поета.

    На помощ на защищаваната теза идва избраното от Ботев мото: "Благословен бог наш..." Да се предполага, че това е цитат от Давидовите псалми, е неубедително, защото в този вид в посочената библейска книга той липсва. Много по-вероятно е авторът да е използвал буквално първата част от богослужебния възглас, с който започват всекидневната утренна и вечерня: "Благословен Бог наш всегда, нине и присно, и во веки веков... Амин." Заедно с възхвалителното моление "Благословено царство Отца и Сина..." и "Слава единосущной Троице..." се слага началото на всяко ритуално действо в християнското православно богослужение. Имитирайки оригиналния възглас по законите на т.нар. поетическа мимикрия, поетът открива завесата на предстоящото \"тайнство\", в което ще става дума не за свещеното и неговото земно проявление - \"не ти, боже, на... ; не за оня изначален опит, който отвежда до изначалния Творец, не!.. В \"Моята молитва\" чрез антитезното дистанциране молбата е отправена към \"О, мой боже\", който е единственият \"правий боже!\" за молещия се лирически субект. Подчертаното персонализиране в случая е израз не толкова на интимно-съкровена изповед, колкото на опит да се сведе до обсега на земния човек това, което е неконтролируемо, за да се облече в земни ценности...

    Така е изграден образът на \"правий боже!\": след шесткратното синонимно повторение в негативен план следва позитивното номиниране - \"А ти, боже на разумът/защитниче на робите/на когото щат празнуват/денят скоро народите\". И така, кой е този \"нов бог\", кой го създава (ако това е възможно!), за да бъдат отправени към него очите на поробените? Ако това е този, който се приема от лирическия субект за Истина на истините по пътя на формалнологическите рационални доказателства, а не в духа на религиозната вяра, която предшества разума? Ако ти, очакваният Спасител, внушаваш съзнанието, че религиозната вяра и нейната небесна институция имат чисто човешки произход? Ако ти, \"боже на разумът\", установиш пълно господство над иманентния Дух, това не е ли равнозначно на Неговото отрицание?...

    Приблизително същото е и народното религиозно вярване за небето, проявено в редица ритуали от църковен и битов характер. За лирическия субект в "Моята молитва" веднага след обръщението "О, мой боже, правий боже!" (боже с малка буква ) следва "Не ти, що си в небесата". За да застане на мястото на сакрализираното пространство един нов топос - "а ти, що си в мене, боже", т.е. на мястото на християнската космогония да се появи земната прагматика, водена от един нов бог, към когото се изливат човешките моления... В началото на третото четиристишие следва нова атака, която засяга най-съществената част от християнската антропология - човека като връх на Божието творение. В изповедта на лирическия говорител оригиналът на библейския текст - "създаде... човека от земна пръст" иронично е трансформиран в "направил от кал мъжът и жената". На вид направената промяна не е съществена, в действителност обаче тя е в пълен синхрон с желаната десакрализация на свещеното начало Бог. И се зареждат едно след друго \"окаляните\" отрицания на Бога, които го превръщат в причинител на всички земни злини, сполетели човека: от фарисейщината на \"православните скотове\" до своеволието на \"безчестните тиране и човешките душмане\" в лицето на \"царе, напи, патриарси\"; от проповедниците на робското търпение до щедрите сеятели само на \"надежди голи\" и т.н. Спасението? В тяхното профаниране!...

    Лирическият герой дори има свой собствен бог, различен от бога на \"глупците\":

    ...не ти, боже на лъжците,

    на безчестните тирани,

    не ти, идол на глупците,

    на човешките душмани!

    А ти, боже на разумът,

    защитниче на робите,...

    Чрез анафора и антитеза, Ботев разделя двата образа и ги изпраща в две противоположни посоки, след което оставя лирическият Аз ясно да заяви принадлежността си към новото, което тепърва ще настъпва. Цялото стихотворение е изградено от антитези, чрез които (с помощта на метафора, синкдохи и сравнения) поетът за пореден път заклеймява \"глупците\" и съчувства на техните жертви.

    Риторичният въпрос на Аз-а показва съзнателното поведение на героя. Той знае, че като остане докрай верен на себе си, пътят му неизбежно ще го отведе до истината. Единственото , от което се нуждае героят, е разбиране и вътрешна сила да издържи тежестта на отговорността:

    Вдъхни всекиму, о, боже!

    Любов жива за свобода -

    да се бори кой как може ...

    Подкрепи и мен ръката,

    та кога въстане робът,

    в редовете на борбата

    да се найда и аз гробът!

    Чрез библейските образи на гласа и пустинята Ботев разкрива копнежа на лирическия герой да бъде чут, а примерът му да бъде вярно оценен и разбран:

    Не оставай ...

    гласът ми да премине

    тихо като през пустиня!..

    Ако това му желание се сбъдне, той ще умре щастлив и с ясното съзнание, че животът му наистина е достигнал своя \"свещени конец\", а борбата му за свобода и справедливост е дала плодове, като е разпръснала идеала му сред съвременниците. Това ще осмисли смъртта му и ще прогони раздиращите го съмнения и болезнените самообвинения.

    Аз-ът знае, че когато принася живота си в жертва на висш идеал като свободата - а идеалът винаги е по-голям от отделната личност - той става част от тази идея. Това сливане го превръща в мъченик, издига го до ранга на героите от световната история и му открива пътя към безсмъртието.

    Ботевата творба ”Моята молитва” търси поетичните средства за внушение върху човешкото съзнание чрез монологичната изповед на лирическия АЗ. Размисълът, макар и дълбоко интимен и съкровен, е споделен открито. Жанровата определеност на заглавието: ”молитва”, доуточнена от местоименната притежателна форма ”моята”, насочва към вътрешните изживявания на АЗ-а, които са твърде далеч от молитвените настроения на душата.

    Изтрий този знак \.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Трябва ми спешно Анализ на тема - Смърт и безсмъртие в Ботевите стихотворения! Моля ви помагайте! Благодаря предварително! (ако може да не е от teenproblem)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Трябва ми спешно Анализ на тема - Смърт и безсмъртие в Ботевите стихотворения!

    Моля ви помагайте! Благодаря предварително!

    (ако може да не е от teenproblem)

    източник: http://angelland.myfreebb.com/viewtopic.ph...dca8ae0e7bfb752

    СМЪРТ И БЕЗСМЪРТИЕ

    В ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО БОТЕВ

    Горда и свободолюбива натура, Ботев превръща живота и творчеството си в борба, посветена на свободата на България. Няма друг поет и революционер в нашата литература, който така тясно да свързва в едно творчеството си с националните борби на народа за свобода. Животът, борбата, поезията и смъртта на Христо Ботев превръщат името му в символ на българското безсмъртие, в една осъществена мечта, изречена още в "Моята молитва". Ботев пише за борбата, за свободата, за родината с ясното съзнание, че тази борба изисква жертви и той е готов на такава саможертва в името на своите идеали. Ясното съзнание, че в трудната борба "Аз може млад да загина...", по категоричен начин определя Ботевото отношение към проблема за живота и смъртта. Още в първите си произведения, където централен герой е борецът за свобода и правда, поетът засяга и вечния проблем за смъртта и безсмъртието.

    В “Майце си” за пръв път се появява образът на смъртта, вследствие безперспективността в живота, породена от разочарованията при сблъсъка на младежките пориви с грубата действителност. Но докато в това стихотворение образите на смъртта “измръзнат жили” и “изгния в гроба” са само резултат от разочарованията на лирическия герой, то в "До моето първо либе” смъртта в борбата за свобода вече се превръща в “мила усмивка”, а “хладен гроб сладка почивка”. За Ботев смъртта е неизменна част от пътя на борбата, част от жадуваната свобода.

    В своята поетична изповед "На прощаване" лирическият Аз, прощавайки се с майка си, ясно осъзнава перспективата, пред която е изправен:

    ...пътят е страшен, но славен:

    аз може млад да загина...

    За това и поръките към майката са толкова обстойни и пълни, за разлика от хипотетичната картина на победното завръщане. Но смъртта не е пречка за човек, отдал себе си на една идея, на една борба. Смъртта е нещо преходно, което е част от живота, много по-ценно е оставеното след теб. За това героят ясно осъзнава, че борбата за свобода е тази непреходна сила, която извежда личността извън рамките на тленното битие и го води до безсмъртието:

    Но... стига ми тая награда -

    да каже нявга народът:

    умря сиромах за правда,

    за правда и за свобода...

    Най-пълно идеята за смъртта и безсмъртието е разкрита в баладата "Хаджи Димитър", където - тръгвайки от конкретно-историческия факт - смъртта на прочутия войвода Хаджи Димитър Ясенов, Ботев достига до гениални обобщения за смисъла на борбата, за смъртта и безсмъртието на борците за народна свобода.

    Тоз, който падне в бой за свобода,

    той не умира...

    Макар да рисува образа на смъртта чрез физическото състояние на героя, цялостната композиция на баладата внушава идеята за безсмъртието.

    Творбата започва с внушителна картина на сблъсъка между живота и смъртта, силата и безсилието, срещнали се в един непосредствен удар. Замлъкналата пушка, счупената на две сабя и тялото на героя разкриват състоянието на физическото тяло след боя. Внушението за физическото страдание и смърт на юнака, борец за свобода, Ботев постига чрез осезателната картина на преход от едно състояние в друго, от живота в смъртта, от тленността в безсмъртието.

    ...очи тъмнеят, глава се люшка,

    уста проклина цяла вселена...

    Смъртта е състояние на материята, за това и героят лежи, предал се на земните сили и тленността на битието, но силата на духа отвежда юнака извън рамките на битието в абстрактното, в духовното, където безсмъртието е основен измерител за непреходността на земния живот. Безсмъртието като духовно състояние и контраст на смъртта е разкрито още в началото на произведението. Самата балада започва със стиха "Жив е той, жив е..." и до края на произведението юнакът продължава да живее. Поетичното време е спряло - "юнакът лежи" до безкрай, като че ли светът е застинал в този час на смъртта.

    Идеята за безсмъртието поетът внушава чрез темпоралната динамика на природата, която неизменно следва своя ход. Внушението за повторителност, а оттук и за безкрайност е реализирано чрез движението през двадесет и четири часовия времеви цикъл. Баладата започва с утрото, преминава през дневната картина на робския труд, през свечеряването и вечерта, за да завърши отново с утрото, което нищо не е променило в състоянието на героя. Тази безкрайност и повторителност на времето пренася юнака от картината на физическата смърт в духовната памет на народа. Използването на свършения вид на глаголите в сегашно време "изгрее", "обсипят", "целунат", "хвръкнат" носят значението на многократна повторителност, която на свой ред влиза в потока на вечно повтарящия се природен цикъл ден - нощ. Последната строфа на стихотворението, в която се възвръща първоначалното състояние на времето, "Но съмна вече!...", играе ролята на рамка, в която се затваря денонощният кръг и това придава трайна повторителност на вечната борба между живота и смъртта.

    Но идейно-философският проблем за смъртта и безсмъртието в баладата не се изчерпва само с темпоралната повторяемост на двадесет и четири часовия цикъл. В обичайната смяна на деня и нощта поетът поставя своя герой в едно ново измерение. Юнакът е поставен на средищно място между реалността и небитието. Безсмъртието на бореца за свобода е внушено чрез раздвоението на света. Смъртта, тленността са поставени в рамките на реалното време, а безсмъртието притежава силата да излезе извън тези ограничения, да се разпростира в абсолюта и небитието. За това поетът поставя своя герой между реалния свят на земята в лицето на полето и робския труд и в нереалния митологичен свят на самодивите. Контрастът има за цел преди всичко да внуши идеята за нетленността на бореца, отдал своя живот за свободата. Навлизането в света на фантастичното, неземното в лицето на самодивите играе роля на измерение на подвига в света на приказно-баладичното, взаимствано от фолклорната традиция на народа. Въвеждането на фолклорно-митологичния мотив за самодивите извежда реалната картина на смъртта в абсолюта на безкрайността и оттук в безсмъртието на човешката душа.

    Безсмъртието на героя е разкрито и в пространственото измерение. Още в първата строфа поетът определя пространственото положение на юнака "Там на Балкана", което се явява междинно положение във вертикалното пространство на баладата. Пространствените измерения са свързани преди всичко със "земя и небо", "поле и небе", а героят не заема нито едно от тях. В българското национално съзнание земята се свързва преди всичко с живота, тя е непресъхващият извор на живота, но в същото време и на труда и робството. Земята, полето, нивите даряват хляб, но в същото време там долу е и поробителят, затова и песните на жътварките са робски и "тъжни".

    Земята е същност на човешката тленност, на смъртта, там отива човешката материя след физическата смърт. Небето е отвъдното, астралното пространство, то е символ на мястото, където отива човешката душа. Не е случаен фактът, че именно слънцето и небето причиняват най-много страдания на юнака:

    Лежи юнакът, а на небето

    слънцето спряно сърдито пече...

    Поставен между живота и смъртта, героят сякаш не намира докрай своето място в пространствените и темпоралните измерения на битието. Защото животът и смъртта са преходни, а човек, отдал своя живот за свободата на народа, в тези измерения не може да бъде побран. Не случайно в изразяването на идеята за безсмъртието, разкрита в златното сечение на композицията, Ботев вплита пространството чрез неговите граници "...земя и небо, звяр и природа". Безсмъртието е непреходно и вечно, затова е и песента, която изпълнява функцията на фолклорен летопис в националното съзнание. Песента, която певците пеят за героя, не е песента на робите жетвари, нито жизнерадостната песен на волните самодиви, тя е вечната памет за бореца, пожертвал се за свободата - "и певци песни за него пеят...". Разкривайки безсмъртието на бореца за народна свобода, Христо Ботев чрез запомнящи се композиционни и смислови решения очертава хоризонтите на собствените си прозрения и пророчества.

    1.Духовното израстване на лирическият персонаж в поезията на Ботев

    2.Борба за национална и социална свобода

    3.Лирическият аз и другите в поезията на Ботев

    4.Ботевата “Елегия” – гневно изобличение

    на философията на търпението и примирението

    5.АСПЕКТИ НА ИСТОРИЧЕСКОТО ВРЕМЕ В ПУБЛИЦИСТИКАТА НА БОТЕВ

    6.Робството и свободата в поезията на Христо Ботев

    7.Родината, майката и либето в поезията на Ботев

    8.Ботевите послания

    9.Лириката на Ботев

    10.Образът на майката в поезията на Христо Ботев

    11."ЕЛЕГИЯ”

    12.Мотивът за самотата в “Майце си”

    13.Христо Ботев “На прощаване”

    14.Духовното, идейното и революционното израстване на лирическия герой в Ботевата лирика

    15.Oбразът на бореца за свобода и правда в поезията на Христо Ботев

    16.Смърт и безсмъртие в “Хаджи Димитър” на Христо Ботев

    17.РЕВОЛЮЦИЯТА И СВОБОДАТА В ПОЕЗИЯТА НА ХР. БОТЕВ

    18.Мироглед и личност на Ботев

    19.Живот и смърт в Ботевия поетически свят

    Тези теми ги има тук: http://tvorenie.hit.bg/referati.html

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Здравейте хора много спешно ми трябва отговор на литературен въпрос а въпроса е "Какви мисли и чувства сапътства завръщането на бунтовника с победа" въпроса е свързан с "На прощаване" моля помогнете. Публикувано изображение


    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Първо да пусна стихотворението :bye1:

    НА ПРОЩАВАНЕ

    Не плачи, майко, не тъжи,

    че станах ази хайдутин,

    хайдутин, майко, бунтовник,

    та тебе клета оставих

    за първо чедо да жалиш!

    Но кълни, майко, проклинай

    таз турска черна прокуда,

    дето нас млади пропъди

    по тази тежка чужбина -

    да ходим да се скитаме

    немили, клети, недраги!

    Аз зная, майко, мил съм ти,

    че може млад да загина,

    ах, утре като премина

    през тиха бяла Дунава!

    Но кажи какво да правя,

    кат си ме, майко, родила

    със сърце мъжко, юнашко,

    та сърце, майко, не трае

    да гледа турчин, че бесней

    над бащино ми огнище:

    там, дето аз съм пораснал

    и първо мляко засукал,

    там, дето либе хубаво

    черни си очи вдигнеше

    и с онази тиха усмивка

    в скръбно ги сърце впиеше,

    там дето баща и братя

    черни чернеят за мене!...

    Ах, мале - майко юнашка!

    Прости ме и веч прощавай!

    Аз вече пушка нарамих

    и на глас тичам народен

    срещу врагът си безверни.

    Там аз за мило, за драго,

    за теб, за баща, за братя,

    за него ще се заловя,

    пък... каквото сабя покаже

    и честта, майко, юнашка!

    А ти, 'га чуеш, майнольо,

    че куршум пропей над село

    и момци вече наскачат,

    ти излез, майко - питай ги,

    де ти е чедо остало?

    Ако ти кажат, че азе

    паднал съм с куршум пронизан,

    и тогаз, майко, не плачи,

    нито пък слушай хората,

    дето ще кажат за мене

    "Нехранимайка излезе",

    но иди, майко, у дома

    и с сърце сичко разкажи

    на мойте братя невръстни,

    да помнят и те да знаят,

    че и те брат са имали,

    но брат им падна, загина,

    затуй, че клетник не трая

    пред турци глава да скланя,

    сюрмашко тегло да гледа!

    Кажи им, майко, да помнят,

    да помнят, мене да търсят:

    бяло ми месо по скали,

    по скали и по орляци,

    черни ми кърви в земята,

    земята, майко, черната!

    Дано ми найдат пушката,

    пушката, майко, сабята,

    и дето срещнат душманин

    със куршум да го поздравят,

    а пък със сабя помилват...

    Ако ли, майко, не можеш

    от милост и туй да сториш,

    то 'га се сберат момите

    пред нази, майко, на хоро

    и дойдат мойте връстници

    и скръбно либе с другарки,

    ти излез, майко, послушай

    със мойте братя невръстни

    моята песен юнашка -

    защо и как съм загинал

    и какви думи издумал

    пред смъртта си и пред дружина...

    Тъжно щеш, майко, да гледаш

    ти на туй хоро весело,

    и като срещнеш погледът

    на мойто либе хубаво,

    дълбоко ще ми въздъхнат

    две сърца мили за мене -

    нейното, майко, и твойто!

    И две щат сълзи да капнат

    на стари гърди и млади...

    Но туй щат братя да видят

    и кога, майко, пораснат,

    като брата си ще станат -

    силно да любят и мразят...

    Ако ли, мале, майноле,

    жив и здрав стигна до село,

    жив и здрав с байряк във ръка,

    под байряк лични юнаци,

    напети в дрехи войнишки,

    с левове златни на чело,

    с иглянки пушки на рамо

    и с саби-змии на кръстът,

    о, тогаз, майко юнашка!

    О, либе мило, хубаво!

    Берете цветя в градина,

    късайте бръшлян и здравец,

    плетете венци и китки

    да кичим глави и пушки!

    И тогаз с венец и китка

    ти, майко, ела при мене,

    ела ме, майко прегърни

    и в красно чело целуни -

    красно, с две думи заветни:

    свобода и смърт юнашка!

    А аз ще либе прегърна

    с кървава ръка през рамо,

    да чуй то сърце юнашко,

    как тупа сърце, играе;

    плачът му да спра с целувка,

    сълзи му с уста да глътна...

    Пък тогаз... майко, прощавай!

    Ти, либе, не ме забравяй!

    Дружина тръгва, отива,

    пътят е страшен, но славен:

    аз може млад да загина...

    Но... стига ми тая награда -

    да каже нявга народът:

    умря сиромах за правда,

    за правда и за свобода...

    Мисля, че това:

    КАК БОТЕВИЯТ ГЕРОЙ ОТ ПОЕМАТА ”НА ПРОЩАВАНЕ” СИ ПРЕДСТАВЯ ПОБЕДНОТО ЗАВРЪЩАНЕ?

    съответства на: "Какви мисли и чувства съпътства завръщането на бунтовника с победа"

    В синовната си изповед пред майката лирическият герой от поемата ”На прощаване” разкрива своя духовен свят, изпълнен с копнеж по свобода, подвиг и безсмъртие. По пътя си към тях, в борбата срещу поробителя, той не изключва възможността да остане жив и да се завърне с победа.

    Въображението на бунтовника го пренася в един свят на тържество и празничност, на дълго жадувано народно ликуване в първия ден на свободата. Сбъднатата мечта, народната признателност и близостта на скъпите му хора го правят щастлив. Но победното завръщане не е окончателно завръщане на героя у дома. В представата на младия човек то е само миг на споделена радост в дългия път към свободата.

    В момента на раздялата бунтовникът нежно се прощава с майката и в размислите му се откроява представата за юнашка смърт.Той знае каква болка ще изпита най-близкия му човек от вестта за гибелта му. За да успокои клетото майчино сърце, той споделя и друга възможност – да остане жив и да се върне като победител с дружина от лични юнаци. Ботевият герой знае, че свободата е още далече в бъдещето, но може да я преживее с картината мечта за първия и ден. Именно на неговата празничност съответства и напетия вид на другарите му:

    .....в дрехи войнишки

    с левове златни на чело,

    си иглянки – пушки на рамо

    и с саби – змии на кръстът

    Безглаголните изречения в описанието дават възможност да се внуши спиране на действието, за да се открои физическата красота на юнаците. Художественият детайл ”левове златни” и сравненията ”иглянки – пушки” и ”саби – змии”, заимствани от народните песни, създават зрителна представа за българската сила и храброст. Физическият образ на победителите е в хармония с красотата на подвига им.

    Бунтовникът е централна фигура в картината въпреки присъствието на човешкото множество. Той вижда себе си като знаменосец ”с байряк във ръка”. Изживяването, макар и въображаемо, е силно и завладяващо. Сред празнуващия народ бунтовникът съзира своето либе и майка си. Възпитала сина си да бъде човек на честта, тя тържествено го среща и го приветства като победител:

    о, тогаз, майко, юнашка!

    О, либе мило, хубаво!

    Берете цветя в градина,

    късайте бръшлян и здравец,

    плетете венци и китки

    да кичим глави и пушки!

    Ботевият герой умее да предчувства и изживява празника на свободата. Ритуалът на посрещането представя една българска традиция – закичването на юнаците с бръшлян и здравец. Венците са символ на безсмъртната слава. Думите ”цветя”, ”градина”, създаващи впечатления за пъстрота, допълват колорита на картината и правят атмосферата по-тържествена. Жизнерадостните възклицания, повелителните глаголни форми внушават усещане за нетърпението на героя да изживее радостта от краткия миг на завръщането.

    Младият човек съзнава непостижимостта на тази мечта. Недостижимо остава и святото пространство на дома. Ето защо дори и във въображението си, бунтовникът не влиза в своя дом, остава на пътя и там моли за майчина близост:

    ти, майко, ела при мен,

    ела, майко, прегърни

    и в красно чело целуни –

    красно с две думи заветни:

    свобода и смърт юнашка!

    Духовната връзка между майка и син е много силна. Нейната целувка е опрощение и богослов той да продължи избрания ”страшен, но славен път”.

    Трогателна е и срещата на бунтовника с либето. Сърцето на влюбения юнак ”тупа”, ”играе” в мига на краткото, взаимно щастие. Това щастие е изстрадано, затова така ярък и незабравим е празникът. Майката и либето са образи на любовта, привързаността и верността към патриота и човека борец. Бунтовникът вече има всичко, за което е мечтал – свобода за своя народ, щастие за себе си сред близките си. След мига на опиянението дружината тръгва. Изчезва прекрасното видение на срещата, на вълнуващо изживяна радост от свободата. Бунтовникът се връща към настоящето и поема по пътя на борбата, в която така вероятна е смъртта.

    В стихотворението ”На прощаване” Христо Ботев предрича собствената си съдба. В картината на победното завръщане е опоетизирана неговата светла мечта да изживее свободата – най-висшия идеал, за чието постигане изключителната му личност жертва живота си.

    източник: http://referati.com/component/option,com_r...leinfo/id,2886/

    Тук има следната тема "ПРОШКА И ЗАВЕТ В "НА ПРОЩАВАНЕ В 1868 Г.", автор Мария Дъбравова

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    трябва ми лис на тема :Величието и подвига на бореца за свобода във баладата "Хаджи Димитър" или есе на тема :Любовта,дългът,страданието и познанието за екзистенузиалните стойности в стиготворението "До моето първо либе"

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    трябва ми лис на тема :Величието и подвига на бореца за свобода във баладата "Хаджи Димитър"

    или

    есе на тема :Любовта,дългът,страданието и познанието за екзистенузиалните стойности в стиготворението "До моето първо либе"

    Това съставих от наличните източници:

    Величието и подвига на бореца за свобода във баладата "Хаджи Димитър"

    Мисълта непрекъснато лети към героичното битие, към голямата заветна цел-борбата или смъртта като последна проява на изпълнен дълг пред народа.

    За себе си е на ясно. Един ден народът може да го спомене с добра дума, само ако умре в “редовете на борбата”. Вътрешният свят на лирическия герой в творбата отразява душевността на поета - неговите революционни възгледи и борческа готовност, неговата любов и омраза. В “На прощаване” поетът рисува образи и картини с голяма изобразителна мощ, разкрива душевните състояния с проникновението на сърцевед. Ботев черпи от богатия извор на народния език, от говоримата народна реч и от езика, стила, поетиката на народната песен и създава истински образец на поетическо майсторство.

    Ботевият герой умее да почувствува своето призвание в името на борбата за свобода и човешко щастие. И не само да го почувствува, но и да го намери.

    Най-висша проява на духовните сили на човека е борбата за всеобща свобода на нашия народ и на цялото човечество. До създаването на такъв образ Ботев достига в стихотворения като “Хаджи Димитър”, “Обесването на Васил Левски”, “Моята молитва”.

    Един поет с голямо сърце и с големи чувства написва призивна песен към всички борци за човешка свобода и щастие, внушавайки ни идеята за безсмъртието, на онзи, който се бори и загива за родината си. В стихотворението “Хаджи Димитър” са въплътени безсмъртните революционни стремежи на епохата. Героят тук се издига решително над личността на хайдутина и личността на бунтовника със своят общочовешки идеал. Ботев облича безсмъртието на героичният подвиг в магична дреха на поезията. Той е прозрял голямата висша истина: “неможе да умре в сърцето на народа, този който е дал живота си за неговата свобода”. В “Хаджи Димитър” Ботев създава най-яркия образ в нашата доосвобожденска поезия-образа на революционера, отдал всичко на род и родина. Трудно е да се отдели творецът от героя на баладата.

    Подвигът на българския войвода, загинал на Бузлуджа, е издигнат на една висота, където загубва чертите на мястот и времето, слива се с всички прославени или безименни герои на свободата, превръща се в символ.

    Ботев е нарисувал героя не в разгара на битката, а след нейния край, но дори и сега величествената тишина след боя, той пак не може унесено да затвори очи със спокойното съзнание за изпълнения дълг. Революционерът пъшка - повече от яд, отколкото от болка. Берецът проклина не защото умира, а защото неможе да продължи борабата. И до последния си миг продължава да бъде борец.

    Напрежението на болката достига краен предел. Вълната на чувството напира с върховна сила, издига се над чувсвата на скръб и болка, над обикновените човешки преживяваания, във висините на великото и безсмъртното. Свободата е условие за достоен човешки живот. И безсмъртието на подвига в борбата за свобода е един от основните мотиви в поезията на Ботев. Няма по-щастлив миг в живота на революционера от пълното всеотдаване, от раздялата с онова, което е най-висша радост в живота. Балканът запява величествена хайдушка песен. Поетът утвърждава мисълта за красотата на подвига саможертва, красотата ма смъртта за свобода на народа и човечеството.

    Тази истина знае мислителят, ала нея поетът разбира подобре - той я чувствува със сърцето си. В баладата “Хаджи Димитър”, както и в самия живот, Ботев завинаги е слял поезия и подвиг в едно. Всичко, даже земята и небето - тези изначални природни стихии се прекланят пред героя, приласкават го, вещаят му безсмъртие.

    Ботев, възпял подвига на Хаджи Димитър в забележителната си балада, пише “Обесването на Васил Левски” за да възпее подвига и на другия велик син на България. Елегията е не само трагичен вопъл-израз на всенародна скръб за Апостола, но и възхвала на неговата личност, на неговия подвиг и дело, и своебразен символ - образът на героя се превръща в символ на борбата за свобода. В стихотворението за Левски Ботев търси величието на неговия образ. В тази странна елегия-ода за Апостола, в тази странна ода-елегия за Родината, Ботев е същият неповторим поет на своята епоха. Апостолът е неделим от своята Родина, от съдбата на България. Героят на Ботев изведнъж е добил за нас една съвсем реална представа в лицето на Левски. Той е символ на свободата на своят народ. Никой не може да отдели Апостола от родината.

    Такава голяма скръб може да бъде предизвикана само от смъртта на необикновена, изключителна личност, каквато е Левски. И в скръбта на народа за героя ние чувствуваме величието и красотата на подвига и светлината на неговото безсмъртие.

    В “Моята молитва” личността постига себе си. Стихотворението е манифест на борбата срещу религиозните заблуди, тържествен поетичен химн на човешкия разум. Това е сърдечна и дълбоко интимна изповед на революционера за неговата безпределна любов към народа, към делото на революцията, на свободата.

    Ботев чувствува бога в себе си, защото сам е един от боговете, слязъл на земята и въплътил в себе си революционния идеал за жертвеготовността пред олтара на свободата. Идеята за подвига е издигната най-високо в стихотворението “Моята молитва”. Тук е най-силна всеотдайността и жертвеготовността на геров, най-възвишени са неговите идеали. Преди Ботев никой не е описал така подвига и смъртта саможертва. Никой не е посветил толкова произведения на загиващия в борбата за народа и човечеството. Никокюй не е изразил така копнежа по върховното щастие-участието в борбата.

    Старата сентенция, че над истински прекрасното времето е безсилно е правдива и е издържала проверката на времето. Ботев остана безсмъртен във времето. Той се превърна в еталон на всички наши национални добродетели. И когато искаме да оценим най-високо и най-благородно една борба, един подвиг, една поезия, или един живот, ние казваме просто – БОТЕВСКИ.

    Смърт и безсмъртие в “Хаджи Димитър” на Христо Ботев

    България има в своята история и в своята география много върхове. И Христо Ботев не е просто един от тях, той е най-високият. Тя имаше нужда от него и го роди. Той беше потребен за революцията и тя го създаде. Христо Ботев е между тези исторически личности, които определят насоките на националното развитие, възпитават поколенията, превръщат се в нравствен критерий на епохата. Ботевите песни събират в едно неизплаканата робска печал, могъщото дихане на борбата, неудържимият устрем на българина към свободата, съзнанието за дълг към отечеството.

    Онова, което прави Ботевите герои достойни за преклонение, е дълбоката органична връзка с родното, безграничната им любов към родината, готовността за саможертва в името на свободата. В баладата “Хаджи Димитър” е представен ясния конкретен, величав образ на бореца за свобода и социална правда. Цялата творба е пронизана от една единствена идея – идеята за безсмъртното величие на този, който е паднал в бой да защити своята родна страна.

    Безсмъртието на бореца, непреходността на подвига се внушава още от първата фраза на произведението – “Жив е той, жив е!”. Това че героят е представен как лежи “Там на балкана...” е израз който го поставя близо до безсмъртните боговете на Олимп, толкова близо до бог. Балканът е символ на свободата, на хайдушката гора закрилница, но и на смъртта. И именно ТАМ в Балкана загиват както Хаджи Димитър, така и Христо Ботев, за да останат да живеят завинаги в сърцата ни.

    В тази творба героят е представен в момент на физическо страдание, смъртно ранен след активно участие в битката с враговете на народа. Макар и смъртно ранен борецът е представен като “юнак във младост и в сила мъжка”. От устата на умиращия въстаник се изтръгва проклятие, отправено към съдбата, която толкова рано го отстранява от борбата, а не от любовта, от живота. В пълна хармония със състоянието на лирическия герой е и състоянието на природата – “слънцето спряно сърдито пече”, а с изтичането на последните капки кръв, жътварската песен става все по – тъжна и горестна. И в сърцето на поета се надига вълна от мъка и печал, “ще да загине и тоя юнак”, но това е само за миг (“но спри сърце...”), защото той е твърдо убеден, че физическата смърт е пътят към вечното безсмъртие.

    “Тоз, който падне в бой за свобода,

    той не умира...”

    За да изрази всенародното признание и всеобщото преклонение пред подвига на героя, Ботев въвежда баладични елементи – орлицата и хищния вълк кротко са притихнали до тялото на умиращия герой, а побратимяването със сокола е израз на неговата изключителна смелост (“над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи.”).

    Поетът дори е включил и митични самодиви, които да облекчат страданието и болките на героя в предсмъртния му миг.

    И тук юнакът изпъква със своята висока нравственост – в последните минути от живота си той не жали за погубената си младост и ранната си смърт, а иска да разбере съдбата на своите другари по оръжие:

    “Кажи ми, сестро, де – Караджата?

    Де е и мойта вярна дружина?”

    Пред такава самоотверженост всяко живо същество занемява в благоговейно преклонение, дори Балканът запява хайдушка песен.

    Обобщавайки характерните черти на бореца за свобода и проследявайки силата на народното признание и почит, Христо Ботев въодушевено възкликва:

    “Тоз, който падне в бой за свобода,

    той не умира!”

    Преди Ботев никой не е описал така подвига и величието на смъртта-саможертва. Никой не е посветил толкова произведения на загиващия в борбата за народа и човечеството. Ботев остана безсмъртен във времето. Той се превърна в еталон на всички наши национални добродетели. Вдъхновените слова на гениалния български поет и пламенен революционер са придобили класическо значение и се нареждат между най – великите мисли, изказвани в историята на човечеството. Те са били и ще бъдат мощно оръжие и ярък факел за всички народи, борещи се за свобода и правда.

    1 човек харесва това

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    спешно ми трябва тази тема "Идеите за борбата,свободата и смъртта в поезията на Хр.Ботев" мерси предварително ;)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Отиди в pomagalo.com, а после в литература и използвай търсачката. Необходима е регистрация, но тя е безплатна, така че си направи, защото сайта е много полезен и сигурно ще ти трябва и друг път.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    спешно ми трябва тази тема "Идеите за борбата,свободата и смъртта в поезията на Хр.Ботев"

    мерси предварително :clap:

    Виж дали ще ти свършат работа:

    Борбата за свобода в поезията на Христо Ботев

    Единствения главен герой в поезията на Христо Ботев е борецът за национална свобода и социална правда. Най – пълно този образ е проследен и разработен в стихотворенията ”Хайдути”, ”На прощаване”, ”Хаджи Димитър” и :Обесването на Васил Левски”. Тези творби са подредени в строг хронологичен ред, защото освен развитието и идейното израстване на бореца за свобода, те проследяват трите етапа на националноосвободителната борба на българския народ срещу поробителите. Това са: хайдутството, почиващо на базата на личното отмъщение; четничеството като борческа тактика и организираното народно въстание.

    В поемата ”Хайдути”, Ботев нацяло стъпва върху традицията на българската народна песен, за да предаде живота, подвизите и народното отношение към един от най – популярните български хайдути Чавдар войвода. Композицията на произведението е твърде оригинална – разделено е на три самостойни части, които обаче не спазват историческия ход на събитията.

    Така в първата част на поемата поетът е разкрил собственото си отношение към герои като Чавдар войвода:

    ”Блазе му, който за чест и воля да мъсти –

    доброму добро да прави, лошия с ножа по глава...”

    Тук е заложено чувството на благородна завист към онези героични българи, които с оръжие в ръка са отмъщавали на чуждите поробители и социалните подтисници. Нещо повече – в подредбата на народната песен е представена гордостта на поета от факта, че неговата родина е майка на толкова много героични личности.

    Във втората част на творбата Ботев разкрива героизма на Чавдар войвода, същността на неговото дело и широката му известност в циалата поробена България. Няма човек, който да не споменава името на големия български хайдутин с най – дълбоко чувство на преклонение и признателност:

    ”и страпшен беше хайдутин

    за чорбаджии и турци,

    ала за клети сюрмаси

    крило бе Чавдар войвода!”

    Чак в третата част Ботев влага основната сюжетна линия – осъзнаването на бъдещия борец, още от най – ранното му детство. Едва дванадесетгодишен юноша, малкия чавдар вече е успял да прецени кои са враговете на народа и в лицето на своя вуйчо да познае чорбаджията – народен подтисник и социален враг. Силни и проницателни са словата му, отправени като укор към майка му:

    ”Проклет бил човек вуйка ми!

    Проклет е, майко, казвам ти –

    Не ща при него да седя...”

    Най – яркото в образа на Чавдар е фактът, че още дете, той опредея сам своя бъдещ път в живота – да поеме по утъпканата пътека на бащата хайдутин:

    ”При татка искам да ида,

    При татка в Стара планина;

    Татко ми да ме научи

    Ка к`ъвто иска занаят.”

    Освен вълнуващия образ на легендарния Чавдар войвода Ботев разкрива и образа на майката. Тя страстно желае нейният син да се изучи, за да се изтръгне от простотията и мрака на невежеството, в което са живели неговите родители. Така поетът утвърждава българката не само като патриотка, но и като падателка на науката.

    В по – нова светлина е представен борецът за свобода в поемата ”На прощаване”. В нея са разкрити чувствата, мислите и вълненията на младия герой в навечерието на предстоящата борба с врага.

    В това пламенно писмо – изповед до майката са вложени най – съкрошените изживявания и желания на бореца. Той не иска от нея да плаче за обречения му живот на бунтовник, а посочвайки причините, накарали го да тръгне на борба, ч кара да го разбере и да възприеме неговите идеи:

    ”Но кълни, майко, проклинай

    таз турска черна прокуда...”

    Друг мотив за участието му в борбата е неговият висок патриотизъм и ярко мъжество, които му позволяват да гледа спокойно как турците вилнеят в свидната му родина. Влюбен в България до фанатизъм, героят е твърдо решен да влее своита младост, сили и жовот в тази справедлива и свещена народна борба. Нищо, дори и майчините сълзи не са в състояние да го върнат назад от поетия вече път на борбата:” Ах, мале – майко юнашка!

    Прости ме и веч прощавай!

    Аз вече пушка нарамих

    И на глас тичам народен...”

    Чрез двойната употреба на наречиео ”вече” Хр. Ботев е разкрил непоклатимото и окончателно, неподлежащо на промяна решение на лирическия герой да участва в националноосвободителната борба. От нея са възможни два изхода. Най – щастливата възможност е той да остане жив и успешно да достигне до родния град. А най – прекрасния миг ще бъде свидната му майка да го посрещне с китка цвете, да го целуне и да го приветства със свещените за всеки борец думи: ”Свобода или смърт юнашка!”. Този момент разкрива възвишения патриотизъм на човека, който желае да види свободна цялата си родина.

    Ботевия герой обаче много ясно съзнава, че борбата е жестока и неумолима, че в нея ще паднат хиляди жертви и една от тях може би ще бъде самият той. Но този повод отправя няколко заветни молби към своята майка. Преди всичко иска от нея да посрещне вестта за неговата смърт без плач и с гордо вдигната глава, окриляна от мисълта, че е откърмила такъв герой, който е отдал живота си за народ и родина.

    Второто, което изисква от майка си е да възпита неговите братя така, както е възпитала и самия него – в непримиримост към робството и насилието и в страстна любов към народ и отечество. Тогава те ще поемат и продължат неговото дело и може би ще го доведат до победен край:

    ”Дано ми найдат пушката,

    пушката, майко, сабята,

    и дето срещнат душманин,

    с куршум да го поздравят,

    а пък със саби помилват...”

    В тези заветни слова е вложена великата идея за приемственост в борбата, която вече не се измерва с поколенията баща и син, както в ”Хайдути”, а се предава от брат на брата. Тук се крие и оптимизмът на революционера Ботев, че започнатото освободително дело няма да загине, няма да се провали, а въпреки всичко ще успее.

    Онова, което най – много извисява лирическия герой е неговата висока нравственост и чист, неопетнен патриотизъм – от борбата той не очаква никакви материални облаги. Най – голямата награда за него:

    ” Но стига ми тая награда –

    да каже нявга народът:

    умря, сиромах, за правда,

    за правда и за свобода...”

    Най – възвишен и логически завършен е образът на бореца за свобода в баладата ”Хаджи Димитър”. Цялата творба е пронизана от една единствена идея – идеята за безсмъртието на бореца за свобода.

    Тя се внушава още от първата фраза на произведението – ”Жив е той, жив е!”. В тази творба героят е представен в момент на физическо страдание, смъртно ранен след активно участие в битката с враговете на народа си. Празната, захвърлена пушка и счупената на две сабя говорят за жестоката нерава борба за живот и смърт. От устата на умиращя въстаник се изтръгва проклятие, отправено към съдбата, която толкова рано го отстранява от борбата.

    В пълна хармония със състоянието на лирическия герой е и състоянието на природата – ”слънцето спряно сърдито пече”, а с изтичането на последните капки кръв, жетварската песен става все по тъжна и горестна. И в сърцето на поета се надига вълна от мъка и печа, но това е само миг, защото той е твърдо убеден, че физическата смърт е пътят към вечното безсмъртие.

    За да изрази всенародното признание и всеобщото преклонение пред подвига на героя, Ботев въвежда баладични елементи – орлицата и хищния вълк кротко са притихнали до тялото на умиращия герой, а побратимяването със сокола е израз на неговата изключителна смелост и волност. Поетът е включил дори митични самодиви, в чието страдание да облекчат болките в предсмъртния му миг. И тук борецът изпъква със своята висока нравственост – в последните минути от живота си той не жали за погубената си младост и ранната си смърт, а иска да управдае съдбата на своите другари по оръжие:

    ”Кажи ми, сестро, де – Караджата?

    Дее и мойта вярна дружина?”

    Пред такава самоотверженост всяко живо същество занемява в благоговейно преклонение. Дори Балканът запява хайдушка песен.

    Обобщавайки характерните черти на бореца за свобода и проследявайки силата на народното признаниеи почит, Хр. Ботев племенно възкликва: ”Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”

    Тези вдъхновени слова на гениалния български поет и пламенен революционер са придобили класическо значение и се нареждат между най – великите мисли, изказвани в историята на човечеството. Те са били и ще бъдат мощно оръжие и ярък факел за всички народи, борещи се за свобода и правда.

    http://referati.com/component/option,com_r...leinfo/id,1604/

    http://referati.com/component/option,com_r...ileinfo/id,861/

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    спешно ми трябва тази тема "Идеите за борбата,свободата и смъртта в поезията на Хр.Ботев"

    мерси предварително :rolleyes:

    Такава точно тема няма, но тази ще ти свръши работа.

    Живот и смърт в Ботевия поетически свят

    Автор: TeenSchool

    източник: http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=169

    В гениалното творчество на Христо Ботев виждаме прозрения и образи, които вълнуват, покъртват съзнанието, будят съвестите. Те са насочени към героичните и борчески пориви, към прекрасното и възвишеното в стремежите за свобода и участие на народа. Двадесет стихотворения, всяко от които е бисер, взрив, сплав от красота и мощ. Думите на поета имат силата на оръжие. “Хаджи Димитър”, “Борба”, “Хайдути”, “На прощаване”, “До моето първо либе”, “Обесването на Васил Левски”, “Моята молитва” – всяка от тези творби е един малък свят с оригинални образи и видения, с борчески импулси и възвишени идеи, с вълшебства на езика и стиха.

    Героичният подвиг на Ботев засилва очарованието на тези прекрасни творби. Цялото творчество на поета е копнеж към борческа саможертва като висш израз и доказателство на патриотични и хуманни стремежи. Осъществена е монолитна, естетическа и жизнена изява при пълно сливане на творчеството с делата. Саможертвата на поета е трагична и възвишена. Героичното в Ботевата поезия не бива да се идеализира. То е тревожно драматично, съзнателно трагично, съдбовно тежко.

    Като великите поети от миналото, които с живот и мечти обобщават най-характерното за времето, Ботев е изразил своето отношение към вечните човешки проблеми – смъртта, любовта, копнежа по човешкото щастие. Големият творец се вълнува силно от проблема за смисъла на човешкото битие , за завършека на човешкия живот, увенчан с подвиг или с обикновени дела. В творби като “Моята молитва”, “Хаджи Димитър”, “До моето първо либе”, “На прощаване” е изразено преклонение пред подвига и жертвеността на героя. Мисълта, залегнала в тези творби е настойчива: красотата на човека се крие в моралната му способност да се противопостави на дребното; във волята му да загине за правдата и за свободата. Смъртта е подвиг, удовлетворение на личността, намерила мястото си в борбата.

    Идеята си за подвига-саможертва поетът осветлява по различен начин – ту като рисува съвременността, ту като се вглежда в миналото. Примерът на героите в миналото вдъхновява борците на съвременността, допринася за тълкуването на тяхната душевност.

    Поезията на Ботев в голямата си част е “автобиографична”. Повечето от творбите са свързани с непосредствени моменти от личната житейска участ на автора и отразяват както отделните етапи в съзряването на националното съзнание, така и идейната еволюция на самия поет.

    Стихотворението “Майце си” е онова най-ранно поетическо свидетелство, което изгражда първата ни представа за духовно психологическия и емоционален свят на Ботевия лирически герой. Адресирано към майката като последна и най-висша стойност в живота, то отразява тревожното и мъчително лутане на личността между порива за пълноценен и смислен живот, между желанието за себе- изява и усещането за мрачна безперспективност, за неизбежно погиване. Прекъсната е връзката с рода и семейството и последните му желания отразяват нравствено-етичната ценностна система на патриотичното мислене.

    Баща и сестра и братя мили

    аз да прегърна искам без злоба,

    пък тогаз нека измръзнат жили,

    пък тогаз нека изгния в гроба!

    Лирическият герой в своето мислене още не е достигнал до идеята за героичната смърт като най-значимо изпитание в човешкия живот, като естествен завършек на един достойно изживян живот.

    Поетът споделя своята напрегнатост и трагична обезвереност и в стихотворението “Към брата си”, но и заявява от позициите на едно ново патриотично ангажирано мислене /“Отечество мило любя,/ неговият завет пазя…/”. Любовта към родината, болката и съпричастността към народното страдание са неизменни характеристики в съзнанието и душевността на Ботевия лирически герой.

    В “До моето първо либе” героят е готов на висше себеотрицание, на саможертвен отказ от всичко, което не е свързано с народната съдба:

    Чуйш ли как плачат сиромаси?

    За тоз глас ми копней душата,

    и там тегли сърце ранено

    там де е се с кърви облено!

    Романтично идеализирана, опоетизирана и естетизирана е представата за смъртта в съзнанието на лирическия герой:

    Там … там буря кърши клонове,

    а сабля ги свива на венец;

    зинали са страшни долове

    и пищи в тях зърно от свинец,

    и смъртта й там мила усмивка,

    а хладен гроб сладка почивка!

    И това е напълно естествено, защото възприемането на борбата като могъща и разрушителна стихийна сила, помитаща страданието и робството, придава особен, героично величав и обществено значим смисъл на личната саможертва.

    За Ботевите герои борбата се превръща не само във висш човешки и патриотичен дълг, но и във върховна форма на лично самоусъвършенстване. И от тази гледна точка, напълно разбираема и логически естествена е горещата молитва в стихотворението “Моята молитва”:

    Подкрепи и мен ръката,

    та кога въстане робът,

    в редовете на борбата

    да си найда и аз гробът!

    Изстрадана в досега с житейската несправедливост, съзряла в резултат от несъвършенството и антихуманно устройство на света, тази молитва е подчинена на искреното състрадание към хората, родена е от активното, трезвомислещо духовно начало и от непримиримата човешка природа. Утвърждаваща безкористната и всеотдайна саможертвеност, тя е отправната точка на пътя към подвига, към трагичния, но величав личностен героизъм. Единственото равностойно признание може да бъде само духовното безсмъртие.

    Национално предчувствие за лична смърт и поетично прозрение за висок български избор: “Свобода или смърт!” носят финалните стихове на Ботевата творба “На прощаване”:

    аз може млад да загина…

    Но… стига ми тая награда –

    да каже нявга народът:

    умря сиромах за правда,

    за правда и за свобода…

    Като най-висок жертвен връх в личната съдба на поет и герой е този толкова мъчителен за майката и така легендарно красив избор за България. Безкористната и всеотдайна саможертвеност е неизменно присъща на Ботевите герои. Прозрели истината за трагичната величавост на борбата, проникнали в същността на “страшния но славен” бунтовнически път, осъзнали, че постигането на свободата е обективно невъзможно без жертви, те хладнокръвно приемат перспективата на смъртта и съзнателно се стремят към нея. Мисълта непрекъснато лети към идеята за героичното битие, към голямата заветна цел – борбата или смъртта – като последна проява на изпълнен пред народа дълг ”да каже нявга …” Така жертвеността прераства във висше благо, превръща се в щастие, в съкровена човешка мечта, а признанието е духовно безсмъртие.

    Подвигът и саможертвата в името на общочовешките или национални идеали са вечно живи стойности в паметта на хората. Оценката на човешкия подвиг поетът разкрива не само чрез всенародното признание, но и внушава чрез съпричастността и съпреживяването на природата – “Обесването на Васил Левски”. Ботев е написал своята безсмъртна творба така, сякаш кръв е капела от сърцето му. Всяка дума в този реквием е породена от черна мъка и представлява стон на потопена в скръб душа. Майката – родина е “черна робиня”, “гарванът грачи грозно, зловещо”, “псета и вълци вият в полята”, “зимата пее свойта зла песен”. Мрачна е картината на жертвената смърт, която не е онази “мила усмивка” от ранните творби на Ботев:

    … стърчи, аз видях, черно бесило,

    и твой един син Българийо,

    виси на него със страшна сила.

    Бесилото е като разпятие. Жертвената смърт на героя новопокръства и назовава родната земя като единствено свято място за любовта, но и за смъртта на българина.

    Ботев извисява духовността на българина, превръща Балкана в национален жертвеник на героичност и безсмъртие в баладата “Хаджи Димитър”, едно от най-съвършените му поетични достижения. Създадена като вдъхновена възхвала на човешката самопожертвувателна философия и борбена етика, като апотеоз на героичното величие и трагичния подвиг, тя утвърждава идеята за народното признание и човешкото преклонение като същност на духовната вечност. Разгърнал мащабната картина, в която не само хората, но и природата с нейните образи от космичен, вечен характер (небе, слънце земя, месец, звезди, свода небесен, гората, вятърът), и митичните същества, и самата вселена съпреживяват човешката болка и се прекланят пред духовния стоицизъм.

    Ботев формулира пророческото прозрение, че:

    Тоз, който падне в бой за свобода,

    той не умира: него жалеят

    земя и небо, звяр и природа,

    и певци песни за него пеят…

    Чрез ключовата образност на “пеещата вселена” се утвърждава представата за непресекващия живот, за постигнатата духовна вечност на личността.

    Убедително доказателство за историческата правдивост на изказаното в “Хаджи Димитър” прозрение е не само споменът за хилядите национални герои, съхранили присъствието си в паметта на поколенията, но и личностната и творческа непреходност на поета. Преди Ботев никой не е описал така подвига и смъртта – саможертва. Никой не е посветил толкова произведения на загиващия в борбата за народа и човечеството. Песните му за смъртта – завършек на героичен подвиг, песните – предчувствие за лична жизнена съдба носят в себе си неговите общочовешки идеали за борба и свобода. Станало е възможно чудното пророчество: предвиждането от поета на своя край:

    Подкрепи и мен ръката,

    та кога въстане робът,

    в редовете на борбата

    да си найда и аз гробът…

    Ето и тази може да помогне малко:

    Робството и свободата в поезията на Христо Ботев

    Автор: Евгени Иванов

    Жизненият подвиг и литературното творчество на гениалния поет и революционер Христо Ботев бележат върховната точка в развитието на българската предосвобожденска епоха.Именно Христо Ботев е онази личност, която вижда най-далеч във времето, изразява най-пълно всенародните настроения и посочва най-верния път за националното ни освобождение.Създател на неголямо, но изключително по художествените си качества творческо дело, Ботев оставя литературно наследство, което надхвърля границите на българската национална култура и придобива общочовешка значимост.Това качество на Ботевото художествено дело е най-мощно изразено в поезията му.

    Централно място в нея заема темата за робството и неговото преодоляване чрез стремежа към свобода.Творчеството на Ботев е страстно отрицание на робството.В поезията му османското иго прераства в символ на националното потисничество и изтребление, на политическо безправие и социално грабителство.Елегичните настроения се преплитат със сатирична злъч и яростна ненавист.Осъзнал потребностите на своето време, Ботев рисува суровата реалност и изисква от читателя активно и категорично отношение по поставените проблеми с цел постигане на свободата.С пластични картини и филосовски размисли, с условни и реалистични образи поета атакува съзнанието на своите съвременници, за да ги приобщи към един нов революционен идеал, който обединява националните ценности със социалните и общочовешките.В ботевата поезия естественият израз на цялостната интерпретация на робството получава своята завършеност в контрапунктната идея за свобода.В лириката си Ботев е осветил разбирането си за свобода - тя изисква от човека на напредъка, решен да върви смело напред, да отрече игото на деспотизма в обществото, да отхвърли насилието на имотните класи над народа.Свободата неизменно присъства в творбите на поета като висша цел, като национален идеал.От такива чувства и идеи са пропити стихотворенията "Елегия" и "Борба", "В механата" и "Моята молитва", "Странник" и "Гергьовден", "На прощаване" и "Хаджи Димитър".

    В стихотворението "Елегия" ужасът на робството е пресъздаден с обощаващата мощ на условния образ.В поетиката на творбата място са намерили народните символи на игото - окови, хомот, библейският символ на страданието - кръст и образът на "робската люлка" , създаден от самия поет.Всеки от тези символи разкрива характерни черти на робството като социално-политическо явление, което деформира колективното и индивидуалното съзнание.Известно е, че оковите и хомотът са символи на не-свободата, утвърдени от фолклорното и всекидневното съзнание.Глухият и страшен гръм на оковите ехти, хомотът, запрегнат с ятаган, и "тежките вериги, ръждясали от кърви и сълзи", са символи на

    насилието и унизеното човешко достойнство.Към въздействието на традиционните народни символи се прибавят и внушенията на библейския мит за кръстните мъки.У Ботев общочовешкият културен модел - тялото на Спасителя е приковано към кръста - се трансформира в "кръстът е забит в живо тело".Размяната на местата на субекта и предикта изостря представата за непоносимост на страданието.А широкият библейски и исторически контекст, в който се разгръща митът, и асоциирането на виновните за народното страдание с онези, "що спасителят прободе", и с Юда, разширява и задълбочава аналогията с теглото на народа и кръстните мъки, за да му предаде всечовешки измерения.

    Третият символ на робството - "лълката" - не получава по-нататъшно развитие в елегията.Но ситуиран в началото на творбата и като ядро на риторичен въпрос и етимологична фигура - "Кой те в таз робска люлка люлее?", той се превръща във водещ образ и основно средство за отричане на робството.

    Социалнореволюционните творби на Ботев са страстно изобличение на институциите на робството и на техните крепители.Обект на осмиване и гневно отрицание са произволът на османската власт и на българските чорбаджии, и основни постулати на правителството, политическите илюзии на просветители и конформисти, лъжепатриотизмът и робската пасивност.

    Основният образ на експлоататорите в "Елегия" - "смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости", получава и по-конкретни измерения в сатирично-елегичните творби на Ботев.Стихотворението "В механата" очертава лика на тирана чрез една градация, изградена върху анафората "грабят", творбата заклеймява олчността на чорбаджии, търговци, попове - на всички онези, които "грабят с благороден начин"собствения си народ.

    Срещу тях е насочен гневът на поета и в "Борба", предизвикан от вековния предрасъдак на масите за тъждественост на богатство и почтеност.Още по-безпощаден към робската психология е поетът в сатирите "Гергьовден" и "Странник". "Странник" е бунт срещу сляпото следване на повелята за продължение на рода, която приравнява човека към скота.А в "Гергьовден", отъждествявайки народа със стадо, поетът осмива безсмислието на един празник, изравнил макар и за миг богатите с бедните, които с пиянството си възхваляват потисничеството.

    Без да уневинява предрасъдаците и илюзиите на народните маси, Ботев насочва сатиричния си прицел към крепителите на вековните заблуди.В "Елегия" тяхното изобличение е постигнато главно по метонимичен път - те са "сган избрана", "в сюртуци, в реси и слепи с очи".В "Борба" условното им представяне отстъпва място на прякото им назоваване: попът, учителят, журналистът.Поетът страстно ненавижда образованите слуги на "обществения мъчител", защото всички те търсят идеологическо оправдание на социалното неравноправие в догмите на религията и в доктрината на еволюционизма.За тяхното заклеймяване особена роля играят грубата лексика и просторечието, натоварени с отрицателна ескпресия."Стадо от вълци в овчи кожи","дивак учител","скотско племе" и "православните скотове","глупци" и "идиоти" внасят сатирично-публицистичен елемент в неговата поезия и подчертават идеологическата му безкомпромисност.

    Със същата безкомпромисност поезията на Ботев воюва и срещу онези принципи в християнската религия, които я легитимират през вековете като философия на търпението и смирението.В "Елегия" и "Борба", в "Моята молитва" и "Гергьовден" той воюва срещу нея със собствените й оръжия.Библейският цитат, буквален и пародиран, се превръща в средство за борба срещу църквата и клира.В борбата срещу ненавистните за поета постулати на търпението и страха от бога се използват преки цитати от библйския текст:"Търпи и ще си спасиш душата!" и "Бой се от бога, почитай царя!".Сарказмът на Ботев става още по-яростен, когато на пародийна трансформация се подлага библейският модел: "бог не наказва когото мрази", когато се травестира "чуждото" слово, религиозната проповед: "търпи, моли се, кога те бият, кожата да ти одере звярът".На лице е остър конфликт, непознат за ранната възрожденска литература, между християнския идеологически модел и Ботевата нетърпимост към мъдростта, увековечаваща потисничеството.Резултат от този конфликт е преобръщането на основния смисъл на цитирания текст, което снема булото на святост от постулатите на християнството.Но да се вижда само Ботевият атеизъм е най-меко казано мисловно и естетическо късогледство.Защото темата за отхвърлянето на вярата в християнския бог е чисто художествен прийом.Чрез тази тема борецът отново поставя нееднократно дискутираните в поезията и публицистиката проблеми за робството и свободата.С "Моята молитва" Ботев си поставя за задача не толкова да отхвърли една религия, колкото да заяви високо и недвусмислено своята вяра в разума и свободата - две същности,които са основата на неговия светоглед, на отношението му към човека и света.

    Разочарованието и недоволството от живота лежат в началото на осъзнаването на лирическият герой на Ботев на необходимостта от бунт.Идеята за свобода налага диаметрално противоположни особености на образната система на Ботевата поезия, главно в емоционалното й звучене и спецификата на самата символика.Фолклорният юнак и хайдутин и целият техен "юнашки" и "хайдушки" свят се превръщат в поезията на Ботев в метафора, която насища нейната поетическа символика с нови, неприсъщи в такава степен на фолклора изразни възможности.В символиката на идеята за свобода взимат участие и представи от абстрактен-социален и гражданско-политически характер.Борбата, свободата, патриотизмът, жертвоготовност - това са най-общо казано, идейните координати на образната система.

    Поетът се придържа към един зрим или уловим образ на тази идея, който има конкретни измерения.Един от количествените показатели на тази конкретност е тоталната разпространеност на идеята за свобода, разнасяна чрез песента за подвига на Чавдар войвода:

    "...на Странджа баир гората,

    на Ирин-Пирин тревата;

    ...от Цариграда до Сръбско,

    ...от Бяло море до Дунав -

    по румелийски полета..."

    Прави впечатление и фактът, че в поезията си Христо Ботев усилва звученето на представата за всеобхватност на тази идея по още един начин - чрез внушаване на мисълта за множеството топоси, в които е пламнало свободолюбието.Отправна точка в това отношение е "бащиното огнище", родният дом, в които се пазят "заръците" на бащата хайдутин.Именно тук са и онези образи, чрез които мисълта за необходимост от свободата изкристализара още по-ясно - образът на майката страдалка и на невръсните братя.Идеята за осмислянето на човешкия живот чрез порива към свобода се пренася и във взаимоотношенията, които лирическият герой установява с близкия до сърцето си човек - любимата, или с хората със сродна душа - приятелите.Така пътят на идеята за свобода в поезията на Ботев очертава физическата периферия на измеренията си.Апотеоз на тези измерения стават образите на гората и на Балкана - реалните пазители на свободолюбието.Жаждата за свобода мотивира поведението на роба в още две изключително важни време-пространствени изяви на неговото битийно-духовно присъствие: в механата и в молитвата към Бога.В механата, кокретно-временното, където робът би трябвало да бъде активен, той е непостоянен в чувствата си към свободата.Основната задача на Ботевата поезия е да внуши и пренесе словото на свободата.

    Осмислянето на реалностите по нов начин мотивира поавата на един нов идеал у човека, който е прегърнал идеята за свобода.В йерархията на православното християнство синоним на последователност в борбата със злото е образът на свети Георги.Неговата неуморна борба в името на духовната чистота на хората е израз на духовно предводителство.Ето защо в земния живот на човеците аналог на ролята на свети Георги е овчарят, пастирът, който води стадото, води поверените нему души към живот, към физическо и духовно спасение.

    Основен акцент в идеята за свобода е отреден на участието в борбата "за правда" и на възможните варианти в личната съдба на бунтаря.Водещ мотив за революционната активност на героя е на първо място "гласът народен", който го зове за възмездие към "врага си безверни".Вторият подтик идва от най-добрите качества на българина - смелост и патриотично самочувствие, чийто ревностен носител е лирическият герой на Ботев.Те повеждат бунтовника по стръмните пътеки на борбата за свобода.Пред тази главна идея в живота на Ботевия герой бледнеят всички останали чувства и страсти.Обсебен изцяло от мисълта за свобода, бунтовникът се превръща в хайдутин - традиционнен и исторически достоверен образ на народен закрилник.В поезията на Ботев обаче има момент, който надраства смисъла на хайдушкото движание.Този момент е свързан с осмисления обобщен край на хайдушката бора, който непременно търси изхода от борбата.Затова в смисъл на борбата са издигнати два възможни финала - свобода и смърт.В Ботевата лирика саможертвата в борбата за свобода е най-важната ценност по пътя към нравствено обновление на човешкия дух.Изразена с гениалната мисъл на поета: "Тоз, който падне в бой за свободата,

    той не умира,..."

    Саможертвата на Ботевия герой представлява конкретно-истореска актуализация и на основния християнски закон за безкористната любов към ближния.Но у Ботев смисълът на това библейско изречение не е закъснялото покаяние на поета, а прозрението за възродената, за възкръсналата в нов облик духовна еманация на вътрешно свободния човек.

    В условията на една изостанала действителност и в рамките на една литература, която все още утвърждава естетическия си статут.Тя съчетава бурната емоционалност с филосовски прозрения, в нея се решават вечните проблеми за свобода и справедливост, за дълг и човешко щастие, за смърт и безсмъртие.

    източник: http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=1013

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    На мен спешно до ден два ми трябва анализ на тема Безсмъртието на бореца за НАЦИОНАЛНА* свобода в поезията на Ботев.Анализа трябва да включва стихотворенията Делба,До моето първо либе,На прощаване,Моята молитва,Хаджи Димитър,Обесването на Васил Левски. *национална понеже в по горните съчинения който сте дали се включва поемата хаидути но даскалката вика че хаидутите се борели за личната си свобота а на за националната за това Национална е с големи букви.Моля ви се помагайте че е мн зле положението 3 двойки са ми в кърпа вързани :wors:

    Редактирано от S1z3 (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    На мен спешно до ден два ми трябва анализ на тема Безсмъртието на бореца за НАЦИОНАЛНА* свобода в поезията на Ботев.Анализа трябва да включва стихотворенията Делба,До моето първо либе,На прощаване,Моята молитва,Хаджи Димитър,Обесването на Васил Левски.

    *национална понеже в по горните съчинения който сте дали се включва поемата хаидути но даскалката вика че хаидутите се борели за личната си свобота а на за националната за това Национална е с големи букви.Моля ви се помагайте че е мн зле положението 3 двойки са ми в кърпа вързани :wors:

    Е тука вече се мъчих много Публикувано изображение, но резултатът поне ми хареса, дано да спасиме положението с двойките Публикувано изображение И дай да се разберме нещо - вникни в това, което е написано, прочети стихотворенията, заради се с духа на Ботев, ей така ще ми благодариш, а не с пляскащи и скачащи от кеф емотикони, ето линк към стихотворенията му, прочети поне тези, на които се опира темата ти, ако не го направиш, ще счета, че трудът ми е отишъл напразно Публикувано изображение

    Безсмъртието на бореца за НАЦИОНАЛНА свобода в поезията на Христо Ботев

    (Делба, До моето първо либе, На прощаване, Моята молитва, Хаджи Димитър, Обесването на Васил Левски)

    В ге­ни­ал­но­то твор­чес­тво на Хрис­то Бо­тев виж­да­ме проз­ре­ния и об­ра­зи, кои­то въл­ну­ват, по­кър­тват съз­на­ни­е­то, бу­дят съ­вес­ти­те. Те са на­со­че­ни към ге­роич­ни­те и бор­чес­ки по­ри­ви, към прек­рас­но­то и въз­ви­ше­но­то в стре­ме­жи­те за сво­бо­да и учас­тие на на­ро­да. Сти­хот­во­ре­ния, вся­ко от ко­и­то е би­сер, взрив, сплав от кра­со­та и мощ. Вся­ка едно от твор­бите му е един ма­лък свят с ори­ги­нал­ни об­ра­зи и ви­де­ния, с бор­чес­ки им­пул­си и въз­ви­ше­ни идеи, с въл­шеб­ства на ези­ка и сти­ха.

    Единствения главен герой в поезията на Христо Ботев е борецът за национална свобода и социална правда, герой, който остава безсмъртен за поколенията. Особено силни са посланията в стихотворенията Делба, До моето първо либе, На прощаване, Моята молитва, Хаджи Димитър и Обесването на Васил Левски. Освен развитието и идейното израстване на бореца за свобода, те проследяват етапите на националноосвободителната борба на българския народ срещу поробителите - четничеството като борческа тактика и организираното народно въстание. Изключваме етапа на хайдутството, представен чрез „Хайдути“, защото там нещата почиват повече на личното отмъщение.Онова, което прави Ботевите герои достойни за преклонение, е готовността за саможертва в името на националната свобода, достойно поведение, което остава да живее в сърцата и умовете на поколенията.

    Личността на бореца в стиховете на Ботев претърпява една метаморфоза, която го издига от обикновения хайдутин към осъзнатата необходимост за свобода, до ясния конкретен образ на бореца за свобода и социална правда в “Хаджи Димитър”,”Моята молитва”, “Обесването на Васил Левски”. Ми­съл­та, за­лег­на­ла в те­зи твор­би е нас­той­чи­ва: кра­со­та­та на чо­ве­ка се крие в мо­рал­на­та му спо­соб­ност да се про­ти­во­пос­та­ви на дреб­но­то; във во­ля­та му да за­ги­не за прав­да­та и за сво­бо­да­та. Смър­тта е под­виг, удов­лет­во­ре­ние на лич­нос­тта, на­ме­ри­ла мяс­то­то си в бор­ба­та. Подвигът на бунтовника революционер в стихотворението “На прощаване” е висша проява на националното недоволство. Революционерът е съзнателен борец, който се стреми да постигне освобождението на народа. Готов е да жертвува живота си за народната свобода. Героят е бунтовник, защото не може да търпи насилията и издевателствата над бащиния дом

    ...затуй, че клетник не трая

    пред турци глава не скланя,

    сиромашко тегло да гледа

    /На прощаване/

    Как поетът е неравен в изживяванията си, в които се сменят радост с протест, вяра с бунт и негодуване, орлов подем с драматична покруса. Как силни са негодуващите тонове в стиховете на гнева и отрицанието и как е залюшнат неговият дух в друга крайност, когато проявява нежни чувства, възторжени състояния, родени от мисълта за красотата и подвига на героя.

    В “На прощаване” поетът изгражда нов образ на борец на хъша патриот, на емигранта революционер, който не прекланя глава пред националния поробител и има една цел: борбата за правда и за свобода и един път: свобода или смърт юнашка.

    В стихотворението се разкриват напълно душевното състояние, характерът, дълбокият патриотизъм на лирическият герой. Образът му се изгражда постепенно, всеки момент от композицията го обогатява, все повече ни облъхва и завладява богатството на душевния му живот, красотата на жизненият му подвиг. Появяват се онези стихове, в които радостта и възторгът не погасват, но в които драматичната идея за страшното по пътя на героя е ясно изявена. Ала това светло, вдъхновено видение бързо отлита. Появява се и онзи удивителен край на жертвено удовлетворение, наградено с преценката на народа:

    “ Но...стига ми тая награда

    да каже нявга народът

    умря сиромах за правда

    за правда и за свобода...”

    Мисълта непрекъснато лети към героичното битие, към голямата заветна цел-борбата или смъртта като последна проява на изпълнен дълг пред народа.

    В “До мо­е­то пър­во ли­бе” ге­ро­ят е го­тов на вис­ше се­бе­от­ри­ца­ние, на са­мо­жер­твен от­каз от всич­ко, ко­е­то не е свър­за­но с на­род­на­та съд­ба:

    Чуйш ли как пла­чат си­ро­ма­си?

    За тоз глас ми коп­ней ду­ша­та,

    и там тег­ли сър­це ра­не­но

    там де е се с кър­ви об­ле­но!

    Ро­ман­тич­но иде­а­ли­зи­ра­на, опо­е­ти­зи­ра­на и ес­те­ти­зи­ра­на е пред­ста­ва­та за смър­тта в съз­на­ни­е­то на ли­ри­чес­кия ге­рой:

    Там … там бу­ря кър­ши кло­но­ве,

    а саб­ля ги сви­ва на ве­нец;

    зи­на­ли са страш­ни до­ло­ве

    и пи­щи в тях зър­но от сви­нец,

    и смър­тта й там ми­ла ус­мив­ка,

    а хла­ден гроб слад­ка по­чив­ка!

    И то­ва е на­пъл­но ес­тес­тве­но, за­що­то въз­при­е­ма­не­то на бор­ба­та ка­то мо­гъ­ща и раз­ру­ши­тел­на сти­хий­на си­ла, по­ми­та­ща стра­да­ни­е­то и роб­ство­то, при­да­ва осо­бен, ге­ро­ич­но ве­ли­чав и об­щес­тве­но зна­чим сми­съл на лич­на­та са­мо­жер­тва.

    Известно е, че за Ботев е изключително важно наличието на близост, на съмишленичество. Така в стихотворението "Делба" човекът - лирическият субект, разказва историята на споделянето, на едното сърце, на общата упътеност към смъртта:

    По чувства сме братя ний с тебе

    и мисли еднакви ний таим,

    Идентичността на чувствата и мислите определя високата степен на свързаност - на откриване на брата, на еднаквия с мене като душевност човек. За лирическия говорител и в началото, и в края на текста остава водещо чувството, след което идва мисълта. "Делба" говори и за ценностното разполагане на човека в света, тъй като ключови позиции наред с чувството и мисълта, в началото на текста, имат вярата и покаянието:

    и вярвам, че в светът за нищо

    ний няма с теб да се разкаем.

    Вярата в случая е вяра в себе си (в нас), в правотата на избора и уместността на действията.

    И глава ний няма да сложим

    пред страсти и светски кумири:

    сърцето си вече казахме

    с печалните наши две лири...

    Ние сме двама, но сме една мисъл, един дух, една песен – една глава, едно сърце. Непреклонността в отнасянето към света е обобщена във фигурата на гордата, несклонена глава. В "Делба" финалната строфа сплита изречени в първата и втората думи: "напред", "сега", "чувства", "мисли", "делба", като към тях се добавят: "дума заветна", "смърт". Има устрем към бъдещето, към дефинирания в съзнанието дълг, към изпълнение на клетвата, към смъртта, тъй като последната делба е последно сливане, последно съединяване на чувства и мисли. Разбира се, този стремеж към смъртта, всъщонст е стремеж към друг живот, живот във вечността.

    Най-висша проява на духовните сили на човека е борбата за всеобща свобода на нашия народ и на цялото човечество. До създаването на такъв образ Ботев достига в стихотворения като “Хаджи Димитър”, “Обесването на Васил Левски”, “Моята молитва”.

    Един поет с голямо сърце и с големи чувства написва призивна песен към всички борци за човешка свобода и щастие, внушавайки ни идеята за безсмъртието, на онзи, който се бори и загива за родината си. В стихотворението “Хаджи Димитър” са въплътени безсмъртните революционни стремежи на епохата. Героят тук се издига решително над личността на хайдутина и личността на бунтовника със своят общочовешки идеал. Ботев подплатява безсмъртието на героичния подвиг чрез магията на поезията. Той е прозрял голямата висша истина:

    Тоз, кой­то пад­не в бой за сво­бо­да,

    той не уми­ра: не­го жа­ле­ят

    зе­мя и не­бо, звяр и при­ро­да,

    и пев­ци пес­ни за не­го пе­ят…

    Чрез клю­чо­ва­та об­раз­ност на “пе­е­ща­та все­ле­на” се ут­вър­жда­ва пред­ста­ва­та за неп­ре­сек­ва­щия жи­вот, за пос­тиг­на­та­та ду­хов­на веч­ност на лич­нос­тта.

    В “Хаджи Димитър” Ботев създава най-яркия образ в нашата доосвобожденска поезия-образа на революционера, отдал всичко на род и родина. Ботев е нарисувал героя не в разгара на битката, а след нейния край. Борецът проклина не защото умира, а защото не може да продължи борбата. И до последния си миг продължава да бъде борец. Свободата е условие за достоен човешки живот. И безсмъртието на подвига в борбата за свобода е един от основните мотиви в поезията на Ботев. В последните минути от живота си героят не жали за погубената си младост и ранната си смърт, а за своите другари по оръжие:

    “Кажи ми, сестро, де – Караджата?

    Дее и мойта вярна дружина?”

    Пред такава самоотверженост всяко живо същество занемява в благоговейно преклонение. Дори Балканът запява хайдушка песен.

    Ботев, възпял подвига на Хаджи Димитър в забележителната си балада, пише “Обесването на Васил Левски”, за да възпее подвига и на другия велик син на България. Елегията е не само трагичен вопъл-израз на всенародна скръб за Апостола, но и възхвала на неговата личност, на неговия подвиг и дело, и своеобразен символ - образът на героя се превръща в символ на борбата за свобода. Апостолът е неделим от своята Родина, от съдбата на България. Той е символ на свободата на своят народ. Бо­тев е на­пи­сал сво­я­та без­смър­тна твор­ба та­ка, ся­каш кръв е ка­пе­ла от сър­це­то му. Вся­ка ду­ма в то­зи рек­ви­ем е по­ро­де­на от чер­на мъ­ка и пред­став­ля­ва стон на по­то­пе­на в скръб ду­ша. Май­ка­та – ро­ди­на е “чер­на ро­би­ня”, “гар­ва­нът гра­чи гроз­но, зло­ве­що”, “псе­та и въл­ци ви­ят в по­ля­та”, “зи­ма­та пее свой­та зла пе­сен”. Мрач­на е кар­ти­на­та на жер­тве­на­та смърт:

    … стър­чи, аз ви­дях, чер­но бе­си­ло,

    и твой един син Бъл­га­ри­йо,

    ви­си на не­го със страш­на си­ла.

    Бе­си­ло­то е ка­то раз­пя­тие. Жер­тве­на­та смърт на ге­роя но­во­пок­ръс­тва и на­зо­ва­ва род­на­та зе­мя ка­то един­стве­но свя­то мяс­то за лю­бов­та, но и за смър­тта на бъл­га­ри­на. Такава голяма скръб може да бъде предизвикана само от смъртта на необикновена, изключителна, безсмъртна личност, каквато е Левски.

    За Бо­те­ви­те ге­рои бор­ба­та се прев­ръ­ща не са­мо във висш чо­веш­ки и патрио­­ти­чен дълг, но и във вър­хов­на фор­ма на лич­но самоусъвършенстване. И от та­зи глед­на точ­ка, на­пъл­но раз­би­ра­е­ма и ло­ги­чес­ки ес­тестве­на е го­ре­ща­та мо­лит­ва в сти­хот­во­ре­ни­е­то “Мо­я­та мо­лит­ва”:

    Под­кре­пи и мен ръ­ка­та,

    та ко­га въс­та­не ро­бът,

    в ре­до­ве­те на бор­ба­та

    да си най­да и аз гро­бът!

    Изстра­да­на в до­се­га с жи­тей­ска­та нес­пра­вед­ли­вост, съз­ря­ла в ре­зул­тат от не­съ­вър­шен­ство­то и ан­ти­ху­ман­но ус­трой­ство на све­та, та­зи мо­лит­ва е под­чи­не­на на ис­кре­но­то със­тра­да­ние към хо­ра­та, ро­де­на е от ак­тив­но­то, трез­во­мис­ле­що ду­хов­но на­ча­ло и от неп­ри­ми­ри­ма­та чо­веш­ка при­ро­да. Това е сърдечна и дълбоко интимна изповед на революционера за неговата безпределна любов към народа, към делото на революцията, на свободата.

    Ботев чувствува бога в себе си, защото сам е един от боговете, слязъл на земята и въплътил в себе си революционния идеал за жертвоготовността пред олтара на свободата. Идеята за подвига е издигната най-високо в стихотворението “Моята молитва”. Тук е най-силна всеотдайността и жертвоготовността на героя, най-възвишени са неговите идеали.

    Преди Ботев никой не е описал така подвига и смъртта саможертва. Никой не е посветил толкова произведения на загиващия в борбата за народа и човечеството. Никой не е изразил така копнежа по върховното щастие-участието в борбата. В творчеството му избликва ту страстен призив за революционно дело,ту остър вик на социален протест,ту изплува мечтата за героична жертва. Поезията му се превръща в една чудна сплав от нещо национално и общочовешко,дълбоко съкровено,мобилизиращо и винаги актуално. Пламенен и неудържим,поетът се изправя срещу остарелите мъдрости на времето, дръзко им противопоставя своето разбиране за живот и свобода,смело се взира в бъдещето на човечеството.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Доста от стихотворенията на Ботев зная на изуст те завинаги остават в съзнанието на човека стихотворения като Хаджи Димитър,Обесването на Васил Левски,В механата,Хайдути(там и без това се разказва за Чавдар а аз самият се казвам така :clap: ) Прочел съм всички негови стихотворения не случайно имам 2 6-тици по литература просто не мога да пиша анализи виж ако е есе там ми е силата :clap: Благодаря ти много и само един въпрос от кое стихотворение на Ботев е този цитат който лично мен много ми харесва "Тежко,тежко вино дайте,пиян дано аз забравя.Туи що вии глупци незнайте позор ли е или слава " :) Невероятно много замисъл има в тези няколко думи винаго когато го прочета и ми става едно хубаво такова народно.Довиждане и до нови срещи :)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Благодаря ти много и само един въпрос от кое стихотворение на Ботев е този цитат който лично мен много ми харесва

    "Тежко,тежко вино дайте,пиян дано аз забравя.Туи що вии глупци незнайте позор ли е или слава " :rolleyes: Невероятно много замисъл има в тези няколко думи винаго когато го прочета и ми става едно хубаво такова народно.Довиждане и до нови срещи ;)

    Поздравления за шестиците и за есетата, но анализите се съставят не толкова трудно, щом имаш усет, намиреш източиници, различни теми дори и не точно по въпроса, четеш, мислиш и отсяваш това, което ще ти трябва, анализи се правят с помощна литература, те помагат да вникнеш в епоха и в мислите на автора :hush: Наздраве Публикувано изображение

    В механата

    Тежко, тежко! Вино дайте!

    Пиян дано аз забравя

    туй, що, глупци, вий не знайте

    позор ли е или слава!

    Да забравя край свой роден,

    бащина си мила стряха

    и тез, що в мен дух свободен,

    дух за борба завещаха!

    Да забравя род свой беден,

    гробът бащин, плачът майчин, -

    тез, що залъкът наеден

    грабят с благороден начин, -

    грабят от народът гладен,

    граби подъл чорбаджия,

    за злато търговец жаден

    и поп с божа литургия!

    Грабете го, неразбрани!

    Грабете го! Кой ви бърка?

    Скоро той не ще да стане:

    ний сме синца с чаши в ръка!

    Пием, пеем буйни песни

    и зъбим се на тирана;

    механите са нам тесни -

    крещим: "Хайде на Балкана!"

    Крещим, но щом изтрезнеем,

    забравяме думи, клетви,

    и немеем и се смеем

    пред народни свети жертви!

    А тиранинът върлува

    и безчести край наш роден:

    коли, беси, бие, псува

    и глоби народ поробен!

    О, налейте! Ще да пия!

    На душа ми да олекне,

    чувства трезви да убия,

    ръка мъжка да омекне!

    Ще да пия на пук врагу,

    на пук и вам, патриоти,

    аз вече нямам мило, драго,

    а вий... вий сте идиоти!

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Едно невероятнно стихотворение :clap:

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Да, аз много харесвам стихотворенията на Ботев.

    Кефи ме, че не е сядал да пише с мисълтта "Хайде сега ще бъда трагичен и т.н."

    Не се е замислял много. Има много силни творби.

    Иначе и на мен тези неща ще ми свършат добра работа, тъй като сега учим Ботев, пък и аз си се готвя с литература. Брагодаря на arti и trapped.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Хора утре имам класно по литература моля ви помагайте!!! Трябва ми ЛИС на тема "Любовта към свободата и родината в поезията на Христо Ботев"

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Публикувано изображение Хора моля ви се помагайте много ама много спешно ми трябва ЛИС на тема : Ботевият лирически герой в търсене на диалог със света - "Майце си" , "Към брата си " и "Елегия"

    Който може да ми помогне по някакъв начин да пише

    БЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Духовното, идейното и революционното израстване на лирическия герой в Ботевата лирика

    Автор: Евгени Иванов

    Всеки народ има свои велики личности и гениални натури, както в история си, така и в изкуството и в литературата. В историческото развитие на българската литература със златни букви е написано името на гениалния поет и племенен революционер Христо Ботев.

    Принуден от най – ранната си младост да живее далеч от родина, дом и семейство, той вкусва горчивия залък на скиталческия живот и тежката участ на чужденеца и това още повече засилва вродената му любов към народ и родина. Всички чувства, които са вълнували чувствителната му душа, са изпяти в племенните му стихотворения.

    Първата обнародвана творба на Христо Ботев е “майце си”. Тя е адресирана до майка му, което доказва, че тя е най – святото нещо в живота на поета. Само на майка си лирическия герой може да изкаже вълнуващите го чувства, когато се намира тъй далеч от родината и от нея. Размисляйки над своя живот до момента, героят с пълно право упреква несретнишката си съдба и искрено съжалява за погубената си младост. Толкова е тежко неговото състояние, че младия човек го счита божие наказание след майчиното проклятие:

    “Ти ди си, мале, тъй жално пела,

    ти ли си мене три годин клела,

    та скитник ходя злочестен ази

    и срещам това, що душа мрази?”

    Твърде млад и неосъзнат още, героят стига до върха на отчаянието и се чувсвува като тлеещ въглен. Единственото му желание и последна мечта е да види отново родния си край, да прегърне любимата си майка., да изплаче на рамото и насъбралата се мъка и след това да легне в гроба:

    “Една сам клета, остана

    в прегръдко твои мили да мадна,

    баща и сестра и братя мили

    аз да прегърна искам без злоба,

    пък тогаз нека измръзнат жили,

    пък тогаз нека изгния в гроба.”

    Очевидно е, че душата на лиричския герой се бунтува срещу мрачната робска действителност, но вместо дух за борба, в нея се ражда мисълта за самоубийство, породена от краен песимизъм и болка.

    Чувството на меланхолия и отчаяние от стихотворението “Майце си” отстъпва място на гняв и презрение към съвременниците на героя в стихотворението “Към брата си”. Това стихотворение е отправено до братята по съдба на лирическия герой. Обръщайки се към тях, поетът споделя чувствата, които го вълнуват, които го гнетят и в същото време изказва своето презрение към тези, които бездействуват и нехаят към народната съдба. В тази творба особено ярко е отразено родолюбието на героя:

    “Отечество мило люби,

    неговия завет пазя,...”

    Спомените за героичното минало на народа ни са завладели душата на младия патриот и той изгаря от желание да последва примера на дедите си, но уви! – той е сам. Никой не показва желание в този момент да направи нещо, за да промени робската участ на народа си.

    В тази творба любовта към майката и бащиното огнище отстъпва място на нещо по – възвишено – любовта към народа и отечеството. Неговите сълзи са за обречения му народ:

    “Често, брате, скришом плача

    над народен гроб печален,

    но каже ми, що да тача

    в тоя мъртъв свят коварен?”

    Мъртво е съвремието на лирическия герой, а Хр. Ботев окачествява ниското съзнание на българите, които се примиряват с робската действителност, като ги нарича гневно “глупци”. Така – вместо желание за смърт, тук лирическия герой изразява мечтата си да види родината си свободна.

    Най – висок връх в идейното израстване на лирическия герой е показан в стихотворението “До моето първо либе”. След майката и братята, най – близкото същество е любимата и до нея адресира своето послание героят. Узрял за революционната идея, избрал пътя за борбата за жизненото поприще, младия човек се изповядва пред любимата девойка:

    “Остави таз песен любовна,

    не вливай ми в сърце отрова...”

    Той се отказва от най – възвишеното човешко чувство – любовта, защото пред него стои една възвишена цел – да вземе дейно участие в борбата с поробителите на своя обичан народ.

    Неговата младост е съсипана, сърцето му е силно наранено и единствения звук, който го вълнува, е плачът на поробената родина:

    “Чуеш ли как плачат сиромаси?

    За тоз глас ми копней душата,

    И там тегли сърце ранено,

    Там, де е се с кърви облено!”

    Бъдещия борец се отказва от дребното еснафско щастие край домашното огнище, за да влее своите млади сили във великата националноосвободителна борба. Нещо повече – той желае неговата любима, ако действително го обича, да сподели неговия труден и опасен път:

    “Запей и ти песен такава,

    запей, или млъкни, махни се!”

    Категоричен да вземе участие в борбата за национално освобождение, героят е готов да се раздели завинаги с любимата си, ако тя не го разбере и не го последва в тази свещена борба.

    Младия човек не е в плен на романтичното чувство. Той съвсем ясно си представя страшната и неумолима същност на борбата, която ще вземе хиляди жертви. Но това въобще не го плаши, защото той мечтае да намери своята смърт в редовете на тази борба:

    “и смъртта й там мила усмивка,

    а хладен гроб сладка почивка!”

    В това изявление на младия борец е вложена идеята за съзнателна готовност да се пожертвува в името на своето любимо отечество.

    Идеята жената да се бори рамо до рамо със своя любим за освобождение от поробителите е завършена в стихотворението “Пристанала”. Младото момиче, дъщеря на стар хайдутин, е избрало своя път в живота, в хайдушката дружина, наравно с брат си и годеника си, тя ще отстоява волята на българския народ да живее свободно в родината.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове
    marisa благодаря ти адски многоооо направо ми спасяваш живота мерси :)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Търся тема за седми клас на тема:

    Изборът на достойния човек-''свобода и смърт юнашка''

    Съчинение разсъждение върху Христо Ботев- "На прощаване"

    Ред. от арти: Първо проверявай дали няма за дадения автор тема вече и тогава пускай нова - по-нагоре можеш да откриеш и още инфо за "На прощаване".

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Ето още :

    Написана по повод подготовката за преминаване на р.Дунав от Румъния в поробена България през 1868г., поемата "На прощаване" от Христо Ботев е послание на автора за бъдещите поколения и за трудния, но славен път, който трябва да извървят в името на най-святото нещо - свободата.

    Бунтовникът избира страшния, но славен път на борбата. Той знае, че по-вероятния изход е смъртта му, а заедно с това и страданието на близките му хора, но този път ще го доведе до безсмъртието на душата му в паметта на народа.

    Героят е силно привързан към майка си, затова се обръща към нея във всеки ключов момент с мисли, топли думи и в тях проличава близката духовна връзка между двамата. Бунтовникът знае, че майка му най-много ще страда за него, тя му е най-близкия човек, затова още от начало я успокоява, утешава:

    Не плачи майко, не тъжи,

    че станах азе хайдутин...

    Насърчава я да не дава воля на чувствата си, а да проклина жестоките поробители, които са виновни за участта му, защото вярва, че майчиното проклятие ще се сбъдне. Бунтовникът не може да търпи поругаването на бащиния дом, което е най-свято за него:

    да гледа турчин, че бесней

    над бащино ми огнище:

    там, дето аз съм пораснал

    и първо мляко засукал,...

    Героят иска да защити бащиния си дом, както и най-близките му хора, които страдат в поробена България, а когато те страдат, тогава страда и той самият.

    Лирическият герой напуска свещения дом, отделя се от него, за да поеме по страшния, но славен път на борбата за свобода. Той прави този мъчителен избор, защото колкото и да е труден и мъчителен пътя, той все пак му е много необходим. Негово морално задължение е да измие този път. Бунтовникът знае, че не всички ще разберат избора му, като подвиг, че някои хора ще го запомнят просто като един "нехрани-майка". За него е достатъчно близките му хора да разберат, че е извършил саможертвата си в името на велик идеал - свободата, макар и да не е никак щастлив в чужбина:

    но таз тежка чужбина -

    да ходим, да се скитаме

    немили, клети, недраги!

    Бунтовникът осъзнава, че главният виновник за избора му на пътя е майка му:

    Но кажи какво да правя

    кат ме си, майко, родила

    със сърце мъжко, юнашко,...

    Героят се прощава завинаги с майка си и и разкрива, че няма търпение да поеме решителната битка. Тя разбира трудния му избор. За него това е достатъчно, както и да остане завинаги в паметта на народа!

    Източник : Pomagalo.com

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.


    Вход