Премини към съдържанието
$ RoXy $

Биографии на български писатели и поети

Препоръчан отговор


ХРИСТО БОТЕВ

БИОГРАФИЯ

Христо Ботьов Петков, известен като Христо Ботев, е български национален герой, революционер, поет и публицист, роден на 25 декември 1847 г. (нов стил — 6 януари 1848 г.) в град Калофер в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева.

От 1854 до 1858 Христо Ботев учи в Карлово, където Ботьо Петков е учител. По-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през юни 1863 г. завършва калоферското трикласно училище.

Родният дом на Христо Ботев в Калофер

Паметник-костница на Ботевите четници край Ботевград, с. Скравена

Паметникът на Ботев във ВрацаПрез октомври същата година с помощта на Найден Геров заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия. Тук се запознава с руската литература и попада под силното влияние на Александър Херцен, Николай Чернишевски, Николай Добролюбов и други. Тогава прави и първите си поетични опити. През септември 1865 г. е изключен от гимназията. По това време се свързва още по-тясно с руските революционни среди. През октомври и декември 1866 г. е учител в бесарабското село Задунаевка.

Поради заболяване на баща му, през януари 1867 г. му се налага да се завърне в Калофер. По това време на 15 април във вестник „Гайда“, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев — „Майце си“.

Тук обаче не се задържа дълго. Поради произнесената от него пламенна реч на 11 май в чест на славянските просветители братята Кирил и Методий той е принуден да напусне Калофер и през октомври 1867 г. пристига в Румъния, като живее в Букурещ, Браила, Александрия, Измаил и Галац. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата в. „Дунавска зора“. Попаднал в средата на българската революционна емиграция, той се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

През лятото на 1868 г. Ботев се записва в четата на Жельо Войвода, на която е определен за секретар. Тогава написва стихотворението „На прощаване“. По различни причини четата се разпада и не преминава Дунава.

През септември същата година постъпва в букурещкото медицинско училище, но поради липса на средства e принуден скоро да се раздели и с него. Изпаднал в крайно бедствено положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Тук живее заедно с Васил Левски и остава възхитен от способността на Апостола да преодолява лишенията, на които по това време бил изложен и той.

През февруари 1869 г. постъпва като учител в Александрия, а през август същата година заминава учител в Измаил, където учителства до май 1871. През следващите години се мести от град на град. В Галац установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса. В края на април 1871 Ботев е задържан в продължение на два месеца във Фокшанския затвор (във връзка с разкриване дейността на Н. Ф. Меледин) и след излизането му на свобода се установява отново в Букурещ.

На 10 юни 1871 г. издава първия си вестник „Дума на българските емигранти“. През октомври същата година участва в годишното събрание на Българското книжовно дружество. През април 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и отново е изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов. Списва във вестник „Свобода“, който си сменя името на „Независимост“, а по късно работи като сътрудник и съредактор на революционния орган. На 1 май 1873 г. издава сатиричният в-к „Будилник“. На 20-21 август 1874 г. участва в общото събрание на БРЦК и след това продължава да работи като негов секретар. През следващия месец става учител в българското училище в Букурещ. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия — в. „Знаме“ (8 декември 1874 г.). През 1875 г. издава преводите „За славянското произхождение на дунавските българи“ от Д. Иловайски и „Кремуций Корд“ от Н. Костомаров. През юли същата година сключва граждански брак с Венета. През септември 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения“ и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“. На 13 април 1876 г. се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета - Иванка. На 5 май издава вестник „Нова България“.

След удара, нанесен на Вътрешната революционна организация след обесването на В. Левски и колебанията на Л. Каравелов, начело на БРЦК застава Ботев.

След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 година БРЦК под ръководството на Ботев започва подготовката на въстание и в България. За тази цел Ботев е изпратен в Русия да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това в края на 1875 година Ботев подава оставка (това довело и до разпускането на организацията), но не се отказва от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. През май 1876 година той започва редактирането на последния свой вестик "Нова България", от който успява да издаде само един брой.

През май 1876 година, вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг.

От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Много малко българи обаче се присъединяват към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата води няколко боя с преследващите я турски потери.

На 20 май(нов стил 1 юни) 1876 година е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на връх Камарата във Врачанския балкан.

Като национален революционер Ботев се явява продължител на делото на Паисий Хилендарски, Георги Раковски и Васил Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той вижда само в революцията. Ботев ратува и за балканска федерация като средство, което би съдействало за разрешаване на националния въпрос на Балканите.

Литературното и публицистично наследство на Ботев не е голямо по обем, но по своите художествени достойнства то бележи върха не само във възрожденската, но и изобщо в цялостното развитие на българската литература...

ПРОИЗВИДЕНИЯ

Стихотворения

"Майце си"

"Към брата си"

"Елегия"

"Делба"

"До моето първо либе"

"На прощаване в 1868 г."

"Хайдути" (Баща и син)

"Пристанала"

"Борба"

"Странник"

"Ней"

"Патриот"

"Защо не съм...?"

"Послание" (на св. Търновски)

"Хаджи Димитър" (Текст)

"В механата"

"Моята молитва"

"Зададе се облак темен"

"Обесването на Васил Левски"

Други

Художествена проза, фейлетони, кратки сатирични форми

Вестник „Дума на българските емигранти“, 1871

Други творби

Вестник „Знаме“ 1874–1875

ИВАН ВАЗОВ

Иван Минчов Вазов (27 юни/9 юли 1850, Сопот — 22 септември 1921, София) е български писател, често наричан Партиарх на българската литература. Вазовото творчество е отражение на две исторически епохи — Възраждането и следосвобожденска България. Министър на образованието е от 7 септември 1897 до 30 януари 1899 г. от Народната партия.

Иван Минчев Вазов е роден в Сопот през 1850 година. Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважението към религиозните и битовите традиции, отзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Родът на Вазов произхожда от костурското село Яновени и се преселва в Сопот в края на 18 век по време на управлението на Али паша Янински. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика и политик Борис Вазов.

Завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.

През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество“ излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“.

Поетическата дейност на младия Вaзов е покровителствана от майка му Съба Вазова — общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница. Но и там Вазов остава верен на призванието си — научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др. Една нощ избягва в Браила, живее 2–3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Никола Странджата. Животът сред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху младия поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.

След завръщането си в България Вазов учителства (1872–1873) в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил, усъвършенства френски език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.

След неуспеха на Старозагорското въстание (1875) възниква опасност да бъде арестуван и емигрира в Румъния. В Букурещ Вазов влиза в „Българско централно благотворително общество“ и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин) и „Тъгите на България“.

През Руско-турската освободителна война, на която откликва със стихосбирката „Избавление“, Вазов е писар в Свищов (при губернатора Найден Геров), откъдето е командирован в Русе. След едногодишен престой в града заминава за Берковица; председател е на Окръжния съд (март 1879 — септември 1880). Случай от съдебната му практика в Берковица го вдъхновява за написването на поемата „Грамада“.

От 5 октомври 1880 Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист и критик, културен деец и писател. Заедно със своя приятел и съратник от този период — Константин Величков, в продължение на 5 години Вазов участва в редактирането на вестник „Народний глас“, от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията (виж Търновска Конституция)от княз Александър Батенберг. В началото на 1881 е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука“ — първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). През 1885 Вазов и Величков основават списание „Зора“ — първото чисто литературно списание в България. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия“, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори.

Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време сьздават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове — цикъла „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др.

През есента на 1886, след събитията около преврата от 9 август, започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. След неколкомесечен престой в Цариград се установява в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“.

От 1889 живее в София. През 1890 основава списание „Денница“, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки“ (в два тома). През 1895 тържествено е чествана 25-годишнината му литературна дейност. Романът „Нова земя“ е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане. С това обяснява и съгласието си да влезе през август 1897 в народняшкото правителство на Константин Стоилов като министър на народната просвета. На Балканските войни през 1912–1918 откликва с 3 стихосбирки — поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българките войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната любов и признателност, на следната година умира от разрив на сърцето. Действителен член на БКД (днес БАН) от 1881, почетен член на БАН от 1921.

В творбите на Вазов присъстват няколко основни теми:

Свободата на България и борбата за постигането й

Любовта към рода и родината

Защита и утвърждаване на българското

Геройските победи и позорните поражения

Апатията на Европа към България и проблемите й

Социалната и морална нищета („Елате ни вижте!“)

Безразличието на българските управници

Повече от 10 години след отпечатването на първото си стихотворение Вазов се изявява само като поет. В началото на 1881 за нуждите на новооснованото списание „Наука“ написва спомените си „Неотдавна“, които са и дебютът му като белетрист. И в първата си повест — „Митрофан“ (по-късно „Митрофан и Дормидолски“) използва спомени — този път от пребиваването си в Берковица. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредните му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза — повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“ и романа „Под игото“. Повестта „Немили-недраги“ е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния; акцентът пада не върху историческите личности, а върху „хъшовете“ — безименните герои на историята.

През 90-те години и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те години с хумористичната повест „Митрофан и Дормидолски“, с недовършения разказ за предизборната демагогия „Нов свят и нови людье“ (по-късно „Кандидат за хамама“), с разказите за Сръбско-българската война („Вълко на война“, „Писмо до дядо попа в с. К.“ и „Стоянчо из Ветрен“, „Иде ли?“), с които слага началото на късия разказ в българската литература. Но едва през 90-те години съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му „Нова земя“, който е своеобразно продължение на „Под игото“. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885), като Вазов проявява и свои политически пристрастия. На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на 19 и началото на 20 век става основна в прозата му.

Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. В тях Вазов редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия. Популярност му донасят драмите „Хъшове“, „Към пропаст“, „Борислав и Ивайло“ и комедията „Службогонци“, които са нов етап от развоя на българската драма след Васил Друмев и Добри Войников.

Още от края на 19 век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.

Някои от псевдонимите, които Вазов използва, са: Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др. Награден е със златен медал за наука и изкуство (1896).

Творчество

Българийо, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха

И твойто име само кат мълвяха,

умираха без страх.

Из "Новото гробище над Сливница"

Разкази

Дядо Йоцо гледа* Една българка

Апостолът в премеждие

Иде ли?

Пейзаж

Тъмен герой

Вестникар ли?

Хаджи Ахил

Урок

"Ново преселение"

"Травиата"

Кандидат за "хамама"

Сладкодумен гост на държавната трапеза

Grаnde Maritza teinte de sang/Шуми Марица/

Из Кривините

Чистият път

Левски/Из "Немили-недраги"/

Белимелцът

Негостолюбиво село

Павле Фертигът

Последният ден на XX век

Романи

Под игото

Нова земя

Светослав Тертер

Повести

Митрофан и Дормидолски

Немили-недраги

Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)

Кардашев на лов

Нора

Сборници

Разкази 1881-1901

Драски и шарки

Видено и чуто

Пъстър свят

Утро в Банки

Разкази 1901-1921

Поеми

Грамада (Поема из шопския живот)

Загорка

Стихосбирки

Пряпорец и гусла (1876, издадена в Букурещ, свързана с Априлското въстание)

Тъгите на България (1877)

Избавление (1878)

Майска китка (1880)

Първи стихотворения (1870–1876)

Стихотворения, печатани през 1877–1880

Гусла (1881)

Епопея на забравените (1881 - 1884)

Стихотворения за малки деца (1883)

Поля и гори (1884)

Италия (1884)

Сливница (1886)

Звукове (1893)

В лоното на Рила

Скитнишки песни (Впечатления и усещания в Малката и Голямата Стара планина) (1899)

Под нашето небе (1900)

Стихотворения, печатани през 1900–1910

Под гръма на победите (1914)

Песни за Македония (1913 - 1916)

Нови екове (1917)

Какво пее планината (1917)

Люлека ми замириса (1919)

Не ще загине (19191)

Стихотворения, печатани през 1913–1921 г.

Пътеписи

В недрата на Родопите

Висините

Витоша

Рила

Пирин

Един кът от Стара планина

Волът

Юмрукчал

Велико Търново

Царевец

На върха Свети Никола

Розовата долина и Тунджа

Един наш черноморски бисер

Драми

Хъшове

Към пропаст

Службогонци

Комедии

Службогонци /Станчо Квасников на гости у министъра/

Вестникар ли?

ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ

Петко Рачов Славейков е български поет, публицист, общественик и фолклорист.

Петко Славейков е баща на общо осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публициста Рачо Славейков и поета Пенчо Славейков.

Роден е на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му, Пенка, умира при раждането, а детето е спасено по чудо.

Дядото на Петко Славейков, Рачо Чехларя, е от Банско. Заради убийството на турчин, който го принуждавал да го пренася на гръб през река Глазне, е принуден да избяга и се преселва в Търново. Бащата на Петко също е наречен Рачо, но се заема с казанджийство. Той е слабо образован, но е с горд български дух.

В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи, които го впечатляват дотолкова, че променя фамилията си на Славейков.

П. Р. Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. Първото му литературно произведение — „Акатист на три светители“ — е запазено. През 1843 г. става учител във Велико Търново. Но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е изгонен и последователно става учител в други села и градове — Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимоучителния метод като продължава да чете. Работи като учител в първото класно училище в Елена и му дава името Даскалоливницата (подобно на свещоливница, място където се леят даскали).

Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. Никола Михайловски го запознава с руските поети и писатели. От 1852 г. отпечатва първите си книги — „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853–56) и много бунтовни песни. След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново (1856) П. Р. Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. След като работи известно време във Варна, заминава за Истанбул, поканен през 1864 г. да редактира българския превод на Библията (на източно българско наречие) от Българското библейско дружество наред с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов, чийто цялостен превод бил отпечатан през 1871 г. в Цариград. За значението на тяхното дело пише Пенчо Славейков: "Преводът на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разните наречия за първенство и се установи литературният език. След появяването на Библията на бял свят заглъхват разприте между разните български говори и източнобългарският говор става общ език за всички ратници на мисълта и националното съзнание." (източник: в-к "Стандарт" от 12.04.2006 г., "Щатски мисионер превежда Библията на български")

В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863–67), вестник „Македония“ (1866–72), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872–73), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873–74), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковна борба и става един от ръководителите й. По-късно е учител в българската екзархия.

За статията „Двете касти и власти“ (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.

През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“. В 1874 г. основава българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора. Пише борчески стихотворения (1876), бива окован и затворен след Априлското въстание. Във възникналия пожар в Стара Загора загубва ръкописите си и събраните 15000 пословици. По време на Руско-турската освободителна война се сближава с руските войни, превежда през Стара планина отряда на генерал Михаил Скобелев, става свидетел на шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.

След Освобождението се бори за демократична конституция заедно с Петко Каравелов като депутат във Великото народно събрание. Става председател на Народното събрание (1880) и министър на просвещението и вътрешните работи (1880–81). Издава в. „Остен“ (1879), в. „Целокупна България“ (1879), в. „Независимост“ (1880–83), в. „Търновска конституция“ (1884), в. „Истина“ (1886), в. „Софийски дневник“ (1886) и в. „Правда“ (1888).

За подчертани демократични идеи и участие в политическите борби е арестуван, забранено му е да учителствува и му намаляват пенсията. Дълбоко огорчен, умира в София на 1 юли 1895 г.

И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Александър Сергеевич Пушкин, Афанасий Фет и Николай Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история — „Крумиада“, „Кралев Марко“, „Самуилка“). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17000 на брой). Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Пише под множество псевдоними.

ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Любен Каравелов e роден през 1834 г. в Копривщица. Учи в килийно, после в училище на Христо Пулеков по взаимоучителния метод. През 1850 г. се премества в училището на Найден Геров в Пловдив. След това баща му го изпраща да учи в гръцко училище (2 години). После се прехвърля да учи в българско училище, чете и руски автори. Изпратен в Одрин да учи за чирак, връща се в Копривщица, а 1856 г. го изпращат в Цариград. Тук вместо да се заинтересува от търговия, той се интересува от политически въпроси от Кримската война. Паралелно с това си записва и материали за изследователска работа по фолклор и етнография.

В 1857 г. заминава за Москва през Одеса, но не се записва в кадетския корпус, а се записва като слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет — поради наклонност към литература, история и славянски езици. Особено влияние му оказват обществените идеи сред бурната студентска младеж като част от руската интелигенция. Тук живее и работи заедно с българите Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Васил Попович, Нешо Бончев и др. Образуват българската дружина „Братски труд“. Започват да издават списание „Братски труд“, където Любен Каравелов печата първите си стихотворни опити — „Загорец“, „Желание“, „Пастир“ и революционната статия „Славяне в немско“. Участвува в студентските вълнения (1861) и бива последовател на руските революционни демократи като влиза в техен забранен кръжок. Поставен е под полицейски надзор (1859). Не успява да се яви на изпити, но чете много Белински, Херцен и Чернишевски (революционни авторитети и образци на критиката и философията), Гогол, Шевченчко и Вовчок, други литературни автори. Пише статии в „Наше время“, „Московские ведомости“ и „Русская речь“. Пише повестите „Войвода“, „Неда“, „Сирото семейство“, „Дончо“ и „Българи от старо време“. След покушението срещу Александър Втори, Любен Каравелов заминава за Белград (1867), откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници. От 1869 г. се установява в Букурещ с намерение да редактира свой вестник. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (днешната Българска академия на науките).

Редактира вестник „Свобода“ (1869–1873), където съавтор му става Христо Ботев (1872–1873). По-късно двамата редактират вестник „Независимост“ (1873–1874). По това време Любен Каравелов оглавява Българския революционен централен комитет в емиграция. След трагичната гибел на апостола на свободата Васил Левски, Любен Каравелов ревизира своите младежки революционни възгледи и започва да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници.

(1857–1867) Москва — Л. Каравелов издава „Памятники народного быта болгар“ (1861), „Страницы из книги страдании болгарского племени. Повести и рассказы“ (1868), „Българи от старо време“ (1867).

(1868–1869) Белград — на сръбски език издава „Крива ли е съдбата“, „Сока“ и „Наказал я Бог“.

(След 1869) Букурещ — „Три картини из българския живот“ („Мамино детенце“, „Прогресист“ и „Извънреден родолюбец“), повестите „Хаджи Ничо“ и „Децата не приличат на бащите си“.

Умира в Русе на 21 януари 1879 г.

Любен Каравелов е известен енциклопедист, поет, писател, журналист, пише библиографски трудове, статии по нумизматика, лексикография, българска литература, култура, политическа история, допринася много за развитието на обществената мисъл в България в своето време. Публикува и под много псевдоними.

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Алеко Константинов - Щастливеца е български писател, общественик и основател на организираното туристическо движение в България.

Алеко Иваницов Константинов е роден на 1 януари 1863 г. в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов. Учи при частните учители Емануил Васкидович и Я. Мустаков, в Свищовското училище (1872–1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874–1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор (1877). Завършва средно образование в град Николаев, Русия (1881) и право в Новоросийския университет в Одеса (1885).

След завръщането си в България Алеко Константинов е съдия (1885–1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София.

Алеко Константинов подготвя хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ (1896) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893).

Алеко Константинов развива активна обществена дейност. Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България (начало на организиран туризъм — изкачването на Черни връх, 27 август 1895).

Паметник на Алеко Константинов на Черни връх, ВитошаОще като студент Алеко Константинов проявява пристрастия към Петко Каравелов — идеолог на парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от него сп. „Библиотека 'Свети Климент'“. Той е член на Демократическата партия, водена от Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. „Знаме“ от създаването му (1894). Убит е от наемници по политически причини.

ЕМИЛИЯН СТАНЕВ

Емилиян Станев e псевдоним на българския писател Никола Стоянов Станев. Роден е на 28 февруари 1907 г. във Велико Търново. Детството си прекарва най-вече в градовете Велико Търново и Елена, където живее дълго заедно със семейството си. Още от малък баща му започва да го води със себе си на лов сред природата и вследствие на това в произведенията на Емилиян Станев тя често е описана. През 1928 г. завършва гимназия в град Елена като частен ученик, след което се премества в София, където известно време учи живопис при проф. Цено Тодоров. През 30-те години записва финанси и кредит в Софийския университет. През 1932-1944 е чиновник в Софийската община, а през 1945 е управител на ловно стопанство в с. Буковец, Ловешко. Завежда отдел "Белетристика" във в. "Литературен фронт" (1950-1955). Сътрудничи на сп. "Съдба", "Завети", "Златорог", "Изкуство и критика", "Венец", "Българска реч" и др. Пише анималистични разкази, социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести. По време на престоя си в София се запознава с много хора от тогавашните интелектуалци - писатели, художници и други, които оказват сериозно въздеиствие на произведенията, които той пише в по-късната част на кариерата си. Започва да публикува през 1931.

Първата му книга - сборник с разкази с името "Примамливи блясъци" е издадена през 1938 г. Следващата му книга е сборникът "Сами"(1940г), с който поставя началото на цикъла от произведения за природата и човека. Следват още "Вълчи нощи" (1943), "Делници и празници" (1945), "Дива птица" (1946), "В тиха вечер" (1948). През 1948 г. излиза едно от най-известните му произведения - повестта "Крадецът на праскови". След 1950 г. в продължение на 14 години работи върху своят разказ "Иван Кондарев", в който са описани събитията свързани със Септемврийското въстание от 1923 г.

Автор е на книги за деца и юноши: "През гори и води" (1943), "Лакомото мече" (1944), "Повест за една гора" (1948), "Когато скрежът се топи" (1950), "Чернишка" (1950) и др.

Произведенията му от следващите години са на по-философска тематика. В тези свои творби Емилиян Станев използва задълбочените си познания на тема история на България. От този период са романите "Легенда за Сибин, преславския княз"(1968), "Тихик и Назирий", "Антихрист"(1970), "Търновската царица" (1974) и др.

Къщата, в която е живял, се намира на улица Юрий Венелин в София.

ЙОРДАН ЙОВКОВ

Йордан Стефанов Йовков (9 ноември 1880, Жеравна — 15 октомври 1937, Пловдив). е български писател, определян като майстор на късия разказ. Член е на Съюза на писателите от 1920 г. - избран е единодушно.

Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900). Учителят му по литература — поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател.

След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 година се преселва в с. Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево (1902–1904), като по време на обучението си публикува първата си творба — стихотворението „Под тежкия кръст“ (в. „Съзнание“, бр.9, 26.10.1902). В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.

Есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин.

След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в бр.1 публикува очерк за Балканската война — „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност.

Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. „Военни известия“. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920–27 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията.

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.

Йовков дебютира като поет. През 1902–11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания — в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“ и „Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви — започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба — „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ — Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г.

Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“, „На старата граница“, „Безотечественици“, „Ехо“, разказът „Балкан“ и повестта „Земляци“.

В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници — баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната — от първия й ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази“. Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети — веднъж с новелата „Последна радост“ (1920) и след едно десетилетие с разказите „Бели рози“, „Другар“, „На стража“, Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с „Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост“ е кръстопътна книга — в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Женско сърце“ и романите „Чифликът край границата“, „Ако можеха да говорят“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“.

70 книги на Йовков са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби — на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, финландски, хинди, шведски, японски и други езици.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Пенчо Петков Славейков е български поет, един от участниците в кръга „Мисъл“, наред с Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Той е най-малкият син на поета и политик Петко Славейков. Брат е на политиците Иван Славейков и Христо Славейков.Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Учи в родния си град и в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Той е свидетел на опожаряването на Стара Загора по време на Руско-турската война, споменът за което остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет. Тези „враснали тъй дълбоко в душата спомени“ служат на Славейков при работата му върху „Кървава песен“. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.

След края на войната се премества в Сливен, през 1879 г. — отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „Остен“ и „Целокупна България“, а Пенчо Славейков участва в разпространението им. В края на 1879 г. семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г. След въвеждането на Режима на пълномощията, баща му, един от водачите на Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия.

Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През 1883 г. е един от начинателите и водителите на ученическия смут в Пловдивската реална гимназия против лошото преподаване на предметите, след като учители като П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев били заменени с парфюмирани контета и умствено боси „възпитатели“. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.

През януари 1884 г., след нещастен случай, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения — затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат книгите на Иван Тургенев и В. Г. Короленко „Живи мощи“ и „Слепият музикант“. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби („Cis moll“ и други). Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайнрих Хайне и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.

Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 г. той се сближава с Алеко Константинов. Двамата сътрудничат на списанието „Библиотека Свети Климент“ с преводи от руски поети. През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища. Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 80-те и първата половина на 90-те г. („Бащин край“, „Любимий падишах“, „Дим до Бога“, „Манго и мечката“, „Цар Давид“ и други). Същевременно Славейков пише и интимна лирика. Събира я в първата си книга „Момини сълзи“, създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането й Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.

В началото на 90-те г. се очертава друга тенденция на поетическата мисъл на Пенчо Славейков — вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През 1892 г. в списание „Мисъл“ се появяват първите редакции на поемите „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“. По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество — патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична и др.

През 1892 г. Славейков заминава да следва в Лайпциг философия. От Лайпциг сътрудничи редовно на сп. „Мисъл“ и на сп. „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие“.

Като студент Славейков си поставя за задача да разшири житейския, философския, естетическия си кръгозор, да школува при големи творци. Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му интереси: естетикът-неокантианец Йоханес Фолкелт чете история на новата философия, обща естетика, естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист В. Вунт — психология, етика, история на философията; Е. Елстер — история на немската литература, Вюлкер — лекции за творчеството на Уилям Шекспир; Волнер — за народния епос на южните славяни и др.

Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество; посещава театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на Йохан Волфганг Гьоте и Хайнрих Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките съвременни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау и др. Чрез немски преводи Славейков се запознава със скандинавските литератури, проучва творчеството на Х. Ибсен, Й. Якобсен и др. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ Сьорен Киркегор; чете трудовете на Г. Брандес, К. Ланге, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше.

С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг. Още през първатa година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя дисертация на тема „Хайне и Русия“ но не я завършва, защото не успява да поработи, както възнамерявал, в руски библиотеки.

В Лайпциг Славейков завършва (1896 г.) кн. 1 от „Епически песни“, подготвя кн. 2, продължава да твори интимна лирика, извисявайки се над ранните си лирически произведения. (Стихосбирката „Сън за щастие“ е плод на многогодишна творческа работа в тази насока). Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. „Знаме“.

Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“. Поддиректор (1901–1909) и директор (1909–1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908–1909). През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Никола Мушанов и напуска.

През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. Заедно с проф. Васил Златарски прибира в България костите на Марин Дринов и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до Мара Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния Славянски събор (1910 г.) като ревностен славянофил-демократ, привърженик на идеята на славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.

В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на „Кървава песен“ (IV-VI песен), подготвя антологията „Немски поети“.

На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството „Приятели на руския народ“ (с председател Анатол Франс). В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева.

Живее в различни селища — Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим — 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път — през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в малкото курортното градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където на 28 май умира. Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.

Погребан е в селското гробище; костите му са пренесени в България през 1921 г.

СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ

Стоян Николов Михайловски (7 януари 1856, Елена — 3 август 1927, София) е български писател и общественик.

Стоян Михайловски е потомък на стар възрожденски високо просветен род. Син на Никола Ст. Михайловски, племенник на Иларион Макариополски. Учи в Търново (1865-1868), завършва Френския султански лицей „Галата сарай“ в Цариград (1872), където е съученик на Константин Величков. След това е учител в Дойран (1872-1874), а през 1875 заминава за Екс ан Прованс, Франция, където следва право.

След Освобождението (1878) Стоян Михайловски работи като адвокат и съдия. Член е на Свищовския съдебен съвет (1878-1879), главен редактор (1880) на вестник „Народний глас“ в Пловдив, началник на отделение в Министерството на външните работи (1880).

Стоян Михайловски завършва право във Франция през 1883, след което е главен секретар на Министерството на правосъдието (1883-1884), член на Русенския апелативен съд (1887), учител по френски език в Русенската мъжка гимназия (1889).

Той е извънреден преподавател по френски език в Юридическия (1892-1894) и в Историко-филологическия факултет (1897-1899) и доцент по всеобща лититературна история (1895-1899) във Висшето училище (днес Софийски университет „Свети Климент Охридски“). Дописен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) от 1882, действителен член от 1898.

Стоян Михайловски е председател на Върховния македоно-одрински комитет (1901-1903) и народен представител (1886-1887, 1894–1896, 1903-1908). Заради статията „Потайностите на българския дворец“ (вестник „Ден“, 1904), насочена срещу княз Фердинанд I, е осъден условно. През 1905 се оттегля от активна обществена и редакторска дейност. Сътрудничи на „Църковен вестник

Литературната си дейност започва през 1872 в сп. „Читалище“ /Цариград/. Печата и в „Периодическо списание на БКД“, сп. „Мисъл“ и в. „Ден“. Сатирично-публицистичното моралистично творчество на Михайловски е жанрово разнообразно — басни, епиграми, афоризми, пародии, поеми, драми. Неговите басни /„Орел и охлюв“, „Бухал и светулка“, „Секира и търнокоп“/ са класически образци в българската литература, с трайно присъствие в българското национално съзнание. В епиграмите си Ст. Михайловски е пределно афористичен и злободневен. Поезията му, изпълнена с митологични и библейски мотиви, има амбицията да постигне триединство между философия, поезия, политика. Философско-сатиричните му сонети са подчертано космогонични и в същото време — антиномични. Занимават го метафизичните проблеми на битието, противоборството между живот и смърт, добро и зло, Бог и Сатана, свобода и несвобода, аскетичната саможертвеност и властническите инстинкти. Лайтмотив на творчеството му е вечното непостигане на свободата, тържеството на посредствеността и потисничеството. Емблематична за художественото дело на Михайловски „Книга за българския народ“, истинска енциклопедия на злото, чийто сюжет се побира в едно изречение: Заветите на престарелия архивластник към племенника му Галеб, който ще го наследи. Aвтор e и на един от най-светлите химни на българската просвета и култура „Кирил и Методий“ /„Върви, народе, възродени...“/, който заедно с популярното стихотворение „Напред!“ /„Напред, животът е сражение...“/ издава просветителската първооснова на неговия гневен социален критицизъм. Михайловски въвежда източния алегоризъм като форма на социална сатира, възражда и актуализира на българска почва кратките сатирични форми: афоризма, епиграмата, апострофа, сатиричната парабола.

Известен с псевдонимите: Драгостин Истров, Драгостин Истров Муслак, Де Профундис, De Profundis, Викентий Розенберг, Евгений Рязков, Стоян Стрелков.

ДОБРИ ЧИНТУЛОВ

Добри П. Чинтулов (1822 — 27 март 1886) е български поет и композитор, роден в Сливен. Първите си 16 години прекарва в родния си град, като посещавал гръцкото училище, защото тогава не само в Сливен, но и другаде в България не е имало училище, в което да се преподава на български. Баща му е бил много беден, така че Чинтулов през 1838 г. сам заминава за Търново, където е учил около шест месеца, като в същото време е и слугувал. Оттам той заминава за Букурещ, където е учил на гръцки около година и половина при учителите братя Христиди. Чинтулов отива в Одеса, след като Захарий Княжески му съобщава, че руското правителство е отпуснало няколко стипендии за българите. За пътуването му спомага Димитър Диамандиев от Сливен, живеещ в Браила.

Чинтулов успява да получи стипендия и за три години завършва в Одеса околийското училище, което тогава се състояло от четири класа, по две години всеки клас. След това постъпва в семинарията, която завършва за шест години, и през 1850 г. се връща в България. От 1850 до 1858 учителства в Сливен, след което отива в Ямбол като главен учител и учителства там до 1861 г. През 1861 г. Сливенската община повиква Чинтулов пак в Сливен, където той отново става главен учител и учителства непрекъснато до 1871 г., като през тази година е избран от Сливен за представител в Цариград при изработването на екзархическия устав. След завръщането си от Цариград Чинтулов учителства още около 3 години, като сам напуска поради проблеми със зрението. До края на живота си получава пенсия. Умира в Сливен на 27 март 1886 г.

:):angel19::yanim::yanim::bye1:Публикувано изображение

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Пейо Яворов Биографични бележки Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — "Гоце Делчев" (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909). Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев. Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет — Пейо Яворов.

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Никола Йонков Вапцаров е български поет. Активен член на Българската комунистическа партия (преди легализирането и институционализирането ѝ), през 1942 г. той е осъден на смърт за терористична дейност. Посмъртно е амнистиран, поради което ВКС отклонява искането за отмяна на присъдата му. Единствената стихосбирка на Вапцаров („Моторни песни“) излиза през 1940 г. Носител е на Световната награда за мир. Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско. Учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Той е на практика, първо на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа. Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново — като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците; вероятно по това време става член на БКП. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време остава без работа; тогава умира синът му Йонко. В периода 1936-1938 работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж. Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. "Летец" със стихотворението "Романтика".

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Димитър Димов 1909-1966

Публикувано изображение

Роден в град Ловеч. Баща му Т. Димов е офицер, загинал на фронта през Междусъюзническата война. Вторият му баща Р. Генев също е офицер, по-късно - тютюнев експерт. Майката на писателя В. Харизанова има подчертани лит. интереси. Д. Димов учи до 10-годишна възраст в Дупница, след това в София, където завършва I мъжка гимназия (1928). През 1928 постъпва във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет, след 1 семестър се прехвърля в Юридическия факултетт, после се отказва и се връща във Ветеринарномедицинския; завършва през 1934 като д-р по ветеринарна медицина. До 1939 е участъков ветеринарен лекар в с. Ваксево, Софийска област, и в Кнежа; микробиолог в Обл. ветеринарно-бактериологична станция в Бургас. Асистент по анатомия вьв Ветеринарномедицинския факултет на Софийски университет (от 1939). През януари 1943 заминава на специализация в Мадридския институт "Рамон-и-Кахал" по хистология на нервната система. През март 1944 се връща в България. Мобилизиран в Беломорието до септ. 1944. Доцент в Агрономическия факултет в Пловдив (1946). Доцент в Селскостопанската академия (1949-1952). Проф. по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВСИ в София (1950). Председател на СБП (от март 1964 до смъртта си). Д. Димов е автор на над 20 научноизследователски труда, а след 1966 в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теория на отражението. От 1942 Д. Димов сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците "Литературен глас", "Литературен фронт", "Мир", "Народна култура'", "Отечествен фронт", на списанията "Септември", "Театър". Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман.

Писател с подчертано демократични позиции, Д. Димов утвърждава в българската литература модерен художествен стил, който се отличава с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност и тънък усет към богатството на езика. Героите му, носители на силни чувства и амбиции, са детерминирани чрез социалните и нравствените стълкновения на епохата, за което оказва влияние както острото социално зрение на писателя, така и личното увлечение по идеите на 3. Фройд, Фр. Ницше, А. Бергсон и творчеството на О. Мирбо. Характерен в това отношение е още първият роман на Димов "Поручик Бенц", който експлицира интереса на автора към сложните и необичайни психологически конфликти, към болезнените и свръхчувствителни отношения между персонажите, кьм странното, екзотичното, нездравото.

Дълбоко драматичния конфликт на Елена Петрашева-Бенц ("фаталната жена", продукт на бушуващото подсъзнателно, срещу противоречиво-раздвоения Бенц, чиято непреодолимост на влечението предпоставя трагизма на образа) е замислен още в студентските години на писателя. "Поручик Бенц" е започнат ок. 1933 и завършен в Бургас през 1938. Изпратените във в. "Литературен глас" и на Д. Б. Митов ръкописи остават без отговор и Д. Димов предоставя романа си на издателя Д. Чилингиров, който успява да го издаде в последните дни на дек. 1938 (на корицата по настояване на автора е отбелязана годината 1939). Романът, чиито автобиографични ракурси проникват в образите на героите, намират частичен отзвук в периодичния печат, което е характерно за творбите на писателя от ранния период. След "Поручик Бенц" Димов публикува разказите "Севастопол, 1913 г." ("Лит. глас", №476, 15.05.1940), печатан и във в. "Мир", №12468-12470, 1942, под загл. "Шпионката"), "Карнавал" ("Лит. глас", № 453, 18.02.1942) и пътеписа "Субтропични брегове" ("Мир", № 12623-12628, 09.1942), творческите интенции, за които отново са предпоставени от вкуса към необикновеното, драматичното, съдбовното. Откритите след смъртта на автора ръкописи карат голяма част от изследователите да смятат, че след 1939 Димитър Димов започва да пише нов роман, чийто по-късен вариант е "Тютюн". Недовършеното и неозаглавено произведение, известно като "Роман без заглавие", е отпечатано в сп. "Пламък" (1967, №11 и 12) и влиза в Събрани съчинения от 1966-67. Предполага се, че когато Д. Димов заминава на специализация в Испания, изоставя замисленото повествование, за да се върне към него след 1945 по съвсем различен начин.

Престоят в Испания се оказва плодотворен не само от гледна точка на научните му интереси: случайното запознанство с представител на Йезуитския орден в Испания и последвалото гостуване в Толедо (резиденция на ордена) засилват интереса на Димов към католицизма и го превръщат в една от повествователните нишки в романа "Осъдени души". Връзката на Фани Хорн (мултиплицирала образите на Елена от "Поручик Бенц" и Адриана от "Роман без заглавие") с отец Ередиа, проектирана на фона на исп. действителност през Гражданската война, ражда интригуващ сюжет, който прави романа особено популярен. Започнат в Испания и завършен след мобилизацията в Беломорието, той излиза през 1945, получава държавна награда, преведен е на сърбохърватски и унгарски език и е екранизиран. Скоро след това Д. Димов публикува последователно 4 пътеписа за Испания - "Януарска пролет", "Кастилска зима", "Куха Испания" и "Сан Себастиян", към този период вероятно се отнася и намерения след смъртта на автора ръкопис, озаглавен "Идалго".

През 1946 е отпечатан пьрвият откъс от романа "Тютюн" ("Лит. фронт", № 2, 28.09.1946), озаглавен "Тютюнев склад". Две години по-късно излиза нов откъс - "Двубой" ("Лит. фронт", №20, 31.01.1948), след още 1 г. - "Тютюн" (глава от роман) в сп. "Септември" (1949, № 7). През 1951 романът е завьршен окончателно, предаден в издателство "Народна култура" и в края на 1951 стига до читателите и до своите "злополучни критици''. "Тютюн" се оказва не само един от най-четените романи в българската литература, но и спъни-камъкът на българската марксическа критика. Популярностга му напуска романовото пространство и обсебва всичко за и около творбата. Започнал с тридневното "обсъждане" на "Тютюн" (8, 11 и 13.02.1952) в СБП, спорът се пренася в периодичния печат ("Лит. фронт", № 10. б.03.1952, и № 11, 13.03.1952) и кулминира в редакционната статия на в. "Работническо дело" - "За романа 'Тютюн' и неговите злополучни критици" (16.03.1952) - спор не толкова за достойнствата на романа, колкото за границите и възможностите на догматичното литературоведско мислене. Единодушно изказаното мнение, че "Тютюн" се нуждае от "преработване", настойчивите подканвания, дългите обсъждания и оказаният натиск карат Димитър Димов, макар и с неохота, да се съгласи да промени романа си, като разшири описанието на работническия свят и въведе нови герои; това увеличава обема на книгата с нови 250 страници. Работата по II редакция протича съвместно с ангажирания от изд. "Народна култура" лит. критик Я. Молхов - редактор и помощник на Димов през 1953, а през 1954 "Тютюн" се появява в новия си вид. През 1955 излиза III издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнигелни поправки върху текста, но и в двата случая литературната критика предпочита да се дистанцира от категорични преценки. В крайна сметка "Тютюн" заживява в новия си вариант и едва през 1992 се появява отново в първоначалния си образ.

В различните си редакции "Тютюн" е роман и за ужасната самотност на личността в капиталистическото общество, за огромния натиск на живота върху нравствените принципи в света на капитала, и за историческата обреченост на олигархиите в България, за социално-психологическите причини за тяхната гибел; роман и за потиснатите от монопола на тези олигархии, за техните икономически и политически борби, и за сложния психологичен лабиринт на човешките взаимоотношения както в зловещия свят на "Никотиана"', така и извън него. Романът е екранизиран през 1961 (режисьор Н. Корабов), преведен е на над 30 езика (немски, полски, румънски, руски, словенски, сърбохърватски, унгарски и др.).

Сред незавършените творби на писателя е романът "Ахилесова пета" (публикуван в сп. "Пламьк" 1966, № 10), който Д. Димов започва през 1958 и независимо от сключени договори с издателство "БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ" и с Комитета по култура го изоставя до изтичането на мандата му като председател на СБП. Нереализирана остава романизираната биография на Яне Сандански, за която Димов усърдно събира материали (в годините, последвали "Тютюн") и която по замисъл се отнася към ранния му творчески период. След "Тютюн" писателят продължава да търси жанрово разнообразие. Появяват се разказът "Анатомът Да Коста" ("Наша родина", 1955) и пътните бележки "Юлска зима" (публикувани посмъртно), които са плод на впечатленията от пътуването на Димов до Чили през септември 1954; пиесите "Жени с минало" (поставена за пръв път през 1959 в Театъра за младежта в София), "Виновният" (1961, в Нар. театър "Ив. Вазов") и "Почивка в Арко Ирис" (1964, в Театъра за младежта). Творческият облик на Д. Димов се допълва от неговите статии и изказвания по въпроси на литературата, сред които безспорно изпъкват "Изказване-отговор за романа Тютюн", "Как преработих романа Тютюн", "Днешната българска литература".



Съчинения: Поручик Бенц. Роман. 1938 (1972, 1981, 1987); Осъдени души. Роман. 1945 (1957, 1960, 1968, 1969, 1970, 1971, 1972, 1977, 1986); Тютюн. Роман (I ред.) 1951, 1992; (II ред.: 1954, 1955, 1961, 1964, 1968, 1979, 1981, 1984, 1988); Жени с минало. Сатира в 4 д. 1960; Събрани съчинения. В 6 т. 1966-1967; Съчинения. В 5 т. 1974 (1981).

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Димчо Дебелянов

Публикувано изображение

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 г. в Копривщица. Той е последното, шесто дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия,сега Гимназия с хуманитарен профил "Св.Св. Кирил и Методий" където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременност“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29 януари 1916 г. Димчо Дебелянов пристига на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица, той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните), да седи на прага на портата си - подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулптора използвал за модел баба Лала Душкова[1]. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.

Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.

Стихосбирки

Посвещение

Копнежи

Замиращи звуци

Станси

През април

Спомени

Под тъмни небеса

Под сурдинка

Ранни стихотворения

Произведения

Легенда за разблудната царкиня

Хумор и сатира

Проза


  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ЕЛИН ПЕЛИН

Елин Пелин е псевдоним на Димитър Иванов Стоянов (8.07.1877, с. Байлово, Софийско - 3.12.1949, София).Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознавабългарската и руската литература. Учител е в Байлово (1895 - 96). Отесента на 1899 се установява в София. Библиотекар е в Университетскатабиблиотека (1903 - 07), командирован в Нанси, Франция (1906 - 07),пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 - 16),уредник в къщата-музей "Иван Вазов" (1924 - 44). Сътрудник намногобройни списания. Редактира и списва почти сам сп. "Селскаразговорка" (1902 - 03). Участва в редактирането на в. "Българан" (1904- 09), в. "Развигор" (1921 - 27, 1937), редактира детските списания"Веселушка" (1908 - 10), "Чавче" (1913 - 14), "Светулка" (1904 - 44,1945 - 47), в. "Пътека" (1933 - 36); член на редколегията на в."Септемврийче" (от 1945). Председател на Съюза на българските писателипрез 1940.

Елин Пелин започва да пише още като ученик на село. През 1885обнародва първите си творби: в сп. "Войнишка сбирка" разказа "Мило еотечеството", в ученическото списание "Извор" разказа "На майчин гроб",стихотворенията "Зима" и "Привет". Под стихотворението "Тихи тъги"(ноем. 1897), отпечатано в сп. "Български преглед", за пръв път сеподписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увличаповече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа иповестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българскотосело, майстор на късия разказ в българската литература, създател нагалерия ярки, незабравими образи. Опознал в детайли селския бит идушевност, зад идиличното и битовото открива определени социалнитенденции и написва първите си зрели разкази: "Напаст божия","Ветрената мелница", "На оня свят", "Гост", "Андрешко", "Пролетнаизмама". Автори е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и веселсмях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да сешегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот - белег нанесломената жизненост на българския национален характер. Внепретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза отсборника "Пижо и Пендо" (1917) майсторът на иронията и на скептичнияшопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизиранатапатриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда наистинския живот. С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ населския учител - "Душата на учителя", "Кал", "Самичка", "В интерес напросветата". Една от основните теми е и черквата и представителите й.Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството,пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затъналикалугери и попове ("Напаст божия", "Братя", "Изкушение"). Елин Пелин ехудожник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни наживота той описва и красотата в противоречивата пъстрота надействителността, поезията в селския живот. С особена пластичност сеотличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата есвързана с труда и чувствата на хората.

В повестта "Гераците" (1911) - едно от най-значителнитепроизведения в българската литература - Елин Пeлин описва с голямахудожествена сила разложението на патриархалната селска задруга и напатриархалния морал под напора на новите капиталистически отношения.Писателят съчувства на стария Герак, който, стъписан прединдивидуализма и егоизма, недоумява защо любовта бяга от хорските сърцаи защо хората не са вече братя помежду си. Патриархалната етичност ичовещина са заместени от вълчи нрави, морално падение и безогледнаалчност. Старите форми на живот в село умират, създават се новисоциални групи, нови социални образи. С голямо проникновение авторътпроследява отраженията на социалните явления в душите на хората. Въввтората си повест "Земя" (1922) Елин Пелин е обрисувал разрушителнатастихия на частнособственическата страст, която опустошава човека,осакатява го нравствено.

По време на Първата световна война 1914 - 18 г. Елин Пелин пишепатриотарски произведения, събрани в сборника "Китка за юнака" (1917).През 1928 издава сборника "Черни рози" - стихотворения в проза,импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата "Аз, ти, той"(1936) - злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици -изобличава общественополитическата и нравствената поквара насъвременноста. В "Под манастирската лоза" (1936) - цикъл философскиразкази и притчи - формулира в художествена форма своето жизнено иестетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставяжизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония начовешката индивидуалност.

През 20-те и 30-те г. Елин Пелин пише предимно за деца -лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки,преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки.Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие.Автор е на един от най-хубавите български юношески романи 2 части - "ЯнБибиян" (1933) и "Ян Бибиян на Луната" (1934), на книгите "Златнилюлки" (1909), "Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса" (1918), "Гори Тилилейски"(1919), "Сладкодумна баба" (1919), "Правдата и кривдата" (1920),"Песнички" (1927), "Поточета бистри" (1931), "Приказки и басни" (1949)и др.

Творчеството на Елин Пелин е изключително изследване надуховната същност на човека, на неговият интимен свят и насъприкосновенията му с природната и социалната среда. То е един отвърховете на българското повествователно изкуство. Произведенията наЕлин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40езика. Други псевдоними, които е използвал са: Чичо Благолаж, КаменШипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван,Горна Горчица, Катерина и др.





  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Димитър Талев

Публикувано изображение

Димитър Талев Петров-Палисламов (1 септември 1898, Прилеп - 20 октомври 1966, София) е изтъкнат български писател, автор на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.

Той в роден в град Прилеп, Македония, на 1 септември 1898 година. Расте в семейството на майстор железар и ковач, в чийто дом владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. На 9 г. остава без баща. Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война определят безсистемното му образование; учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора; завършва гимназия в Битоля през 1920 г. След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и по философия. Следва по 1 семестър в Загреб и Виена през 1920–1921 г. Разбира, че това не го вълнува и точно в деня, в който почива Вазов, той се връща от Австрия и слиза на Видинското пристанище. После изучава и завършва българска филология в Софийски университет през 1925 г, където слуша лекции при професорите Иван Шишманов, Йордан Иванов, Боян Пенев, академик Михаил Арнаудов, Любомир Милетич и Стефан Младенов. Те искат да го привлекат като научен работник, но той решава, че неговото поприще е писателството. Издава книгата „Сълзите на мама“ — увлекателни и интересни разказчета за деца. „В тях има нещо много меко и нравствено“, споделя брат му Братислав Талев, „ за отношението към дома, към майка, към Бог.“ Талев не е бил много религиозен, но е споделял напълно моралните принципи на християнството. През 1927 е привлечен като коректор във в. „Македония“, който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение (на Иван Михайлов). През 1929 поема поста редактор към изданието, а още на следващата година става главен редактор (1930–1931). Заради несигурността и неспокойствието през 30-те години работата му е изисквала проява на голяма отговорност и внимателност. Когато убиват директора на вестник „Македония“ през 1933 постът се заема от Димитър Талев. Братислав Талев разказва, че Димитър е приел новата длъжност „като дълг“. През 1934 са разпуснати всички партии, включително македонските дружества, поради което вестник „Македония“ също приключва издаване. След тези промени Димитър става сътрудник към вестник „Зора”. Заедно с Йордан Бадев води литературния отдел между 1938 и 1944. По това време „Зора“ е най-авторитетният вестник, вестникът на интелигенцията.

През 1944 е изключен от Съюза на българските писатели. След смяната на режима Талев започва да си плаща за своето родолюбие. Един друг журналист по съвпадение също се е казвал Димитър Талев. Той нарочно е носил очила с голям диоптър, за да прилича на истинския Талев. На много места, даже в албанското посолство, се е представял за него. През Втората световна война е взел пари от италианците, за да направи репортажи за Албания. В тази връзка през октомври 1944 Димитър е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор (до края на март 1945 г.). Въпреки това полицейският инспектор се усъмнява, че това „не е този Димитър Талев“. Макар съмненията той е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол (до края на август 1945). По-късно Димитър излиза с официално опровержение в „Зора“. Съдбата на въпросният съименник е неясна, но най-вероятно той не е бил убит от комунистите, а успява да се измъкне. За нещастие, истинският Талев отново е арестуван през октомври 1947. След тази случка здравословното състояние на Талев се влошава и той получава тежка язва.

В изключително тежко състояние той е въдворен на работа в мина Перник, рудник „Куциян“ (до февруари 1948). Там Талев е трябвало да се храни с варени кочани зеле без никаква мазнина. В тежките условия е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците. Синът му разказва как се е налагало семейството да се лишава от всякакви сладки храни, които жена му е затваряла в буркани и е изпращала в мините под предлог, че са лекарства.[1] След 1948 семейството му е изселено от София в Луковит, където в условията на обществена изолация Талев доработва романа „Железният светилник“, създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“. В последните си години Димитър Талев се посвещава на свободна писателска практика. Става народен представител в V-то (31-то) Народно събрание.

За пръв път печата като ученик в Скопската гимназия през 1917 г. разказа "В очакване" (в. "Родина"), написан по подражание на Иван Вазов, под чието влияние впоследствие укрепва дарованието му. През първата половина на 20-те години Талев публикува социални разкази и импресии; плод на временни леви умонастроения, във вестниците "Работнически вестник", "Работническо единство", "Лъч" и в сп."Нов път". През 20-30-те години се ориентира към македонския периодичен печат (излизащ в България), обнародва разкази, пътеписни очерци, легенди, импресии във вестниците "Македонска трибуна", "Свобода или смърт", "Вардар", в сп. "Родина" и др. Като редактор и директор на в. "Македония" публикува всекидневно уводни (програмни) статии, полемични материали, коментари, очерци, спомени, разкази, "поетическа география на Македония", отразяващи героичното минало и трагичното настояще на македонските освободителни борби. Публицистиката му разкрива фактическа осведоменост и идейно-политически противоречия, полемичен темперамент, лични пристрастия и самозаблуди; но неизменно е пронизана от дух на страстно българолюбие и синовна обвързаност със съдбата на родния край. Във в. "Зора" (30-те и нач. на 40-те години) печата разкази, пътеписи, спомени, театрални отзиви, портрети на писатели, статии по културни и обществено-политически въпроси. От 1957 публикува в централния периодичен и литературен печат по проблеми на художественото творчество, историческа белетристика, творческия процес, за личности и явления от националната литературна история. Първата книга на Димитър Талев "Сълзите на мама" - приказки за деца, носи белезите на неизживян социален сантиментализъм.

Първото му голямо начинание - трилогията "Усилни години" ("В дрезгавината на утрото", "Подем", "Илинден") е смел опит на младия автор да създаде епическо романово повествуване за прелюдията, кулминацията и поражението на Илинденско-Преображенското въстание (1903), озарило с пожарите си детството му, породило в младостта убеждението, че "требва да напише нещо големо за Македония". Свидетелство за творческо дръзновение (Талев няма предходници и значителни съперници в илинденската романова проблематика), трилогията е документ за ранната целенасоченост, за обречеността на писателя на една съдбовна тема - революционно­освободителните борби из Македония, за полувековното изстрадване на една идея - свободата на родината. В стремежа към всеобхватност и изчерпателност авторът изгражда повествуване, изпъстрено с епизоди на илюстративна доказателственост, самоцелно битоописателство и сензационни фабулни ефекти. Въстанието е представено като дело на учители-просветители; не се прониква в неговите исторически закономерности, в същината на социалнопсихологическите, националните и локалните му характеристики. Но в "Усилни години" се съдържат моменти, подсказващи появата на бъдещия писател сърцевед, народопсихолог и историописец: съзрява концепцията му за човешкия образ като средоточие на историческия живот на нацията, индивидуализацията на героите (убедителна или тенденциозно преднамерена) става основен изобразителен принцип на художника, а отделни сцени са симптоматични за значителни пластико-изобразителни възможности. Романистът се движи с по-голяма сигурност в света на второстепенните герои, носители на нравствените добродетели на българина, на историческия му скептицизъм и съзнателна жертвеност. Набелязват се доминантите в типологията на Талевата историко-психологическа романистика: намалена до минимум историческа дистанция, историзъм, подвластен на стихията на носталгичните пориви, на изгарящата съпричастност и възрожденското патосното преклонение пред героичното в неговите национални и индивидуално-човешки измерения. От обект на художествени изследване и реставрация историческите събития се превръщат в субективно изстрадани, премислени събития в собствената емоционална памет и човешко самосъзнание. Съзрява Талевият продуктивен автобиографизъм от възрожденски тип, при който биографията на художника съвпада с националната одисея на родния край, а трагизмът на историческите превратности се изживява като съкровена, неизразима лична болка. Прибързан опит за многопроблемно епическо сюжетостроене. "Усилни голини", е подготвителен етап, "генерална репетиция" за бъдещия четиритомен илинденски романов летопис.

През 30-те години нараства пиететът на писателя към моралните устои на българина, към поезията в делничните взаимоотношения и етичния смисъл на човешкото битие. Създава разкази с битово-психологическа патриархална тематика, включени в книгите "Златният ключ", "Старата къща" и "Завръщане". Интертекстуално обвързани с късното му творчество, те съдържат постижения в областта на психологическия реализъм и приобщават писателя към националната повествователна традиция - Тодор Влайков, Йордан Йовков, Константин Петканов, Стоян Загорчинов. Книгата. "Великият цар" е свързана с дълголетия интерес на Талев към драматизма на Самуиловата епоха, към властната привлекателност и трагичната обреченост на личността на средновековния български цар. Писателят оценява по-късно тези книги като необходими "стъпала към големото" — същинското му художествено-историографско дело. Извороведски характер имат биографичния очерк "Гоце Делчев" и историческо-географското, политическо описание "Град Прилеп. Борби за род и свобода", съдържащи част от проучената информативно-документална, фактологична основа на илинденската тетралогия. Отклонение от тази идейно-тематична линия е романът "На завой", посветен на съвременната проблематика, оправдаващ напускането на политическата сцена в името на частнособственическата реализация, на любовта към земята и нейните пречистващи истини. Но Талев вече живее, съсредоточен в мащабния си замисъл да напише многотомна романова поредица за Илинденската епопея и трагизма на Балканите по време на войните.

В началото на 40-те години създава първия роман - "Железният светилник", отпечатва завършени глави от него под формата на разкази във в. "Зора" (№7398, 7403, 7410, 7418, 7437, 7443, 7447, 7453, 7479, 7498, 7540 от 1944). По-късно - при наложената и съзнателно следвана самоизолация от обществено-политическия и литературен живот, при максимална концентрация и воля за самоотстояване, Талев написва следващите 2 книги от останалата незавършена (по авторски замисъл) романова серия. Тетралогията - "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам" е първият и уникален по обхват и дълбочина в българската литература романов епос за подготовката, зенита и епилога на Илинденско-Преображенското въстание, изобразено като исторически закономерен, неизбежен етап от многостепенния процес на разгръщане на Българското национално възраждане и национално-демократична революция. С епически замах и възрожденска влюбеност Талев пресъздава борбата на българския народ за независима национална черковна организация, за демократизация на учебното дело в антидогматичен, антиклерикален дух, за превръщането на българското училище от светско в общонародно. Възстановява процеса на организиране и утвърждаване на революционните комитети като характерна национална форма и своеобразен принос в развитието на европейските народноосвободителни движения и национални борби. Проследява извисяването на българската революционно-демократична мисъл до водещите тенденции във философско-светогледните системи на времето. Успоредно с това Талев отразява могъщите ренесансови процеси, протичащи в недрата на една локално ограничена освободителна борба. Летописът прераства в история на разкрепостяването и консолидацията на ренесансовата личност, усложнени и обременени от сгъстения исторически трагизъм, от абсурдите в националните, политически, етнопсихологически драми и конфронтация на балканските народи на един географски и исторически кръстопът (края на 19 и нач. 20 век). Усвоил класическия изобразителен идеал за триединство на морално съвършенство, физическа красота и жизнеустойчивост, писателят изгражда човешки образи — въплъщение на ренесансова хармоничност и цялостност. Изобразява Илинденската епопея като време на активно изграждане на българската народностна етична култура, на ускорено формиране на националния характер и ценностна система с устойчив, общочовешки смисъл.

Произведения

Сълзите на мама (1925)

В дрезгавината на утрото (1928)

Усилни години (1930)

Здравец и Иглика; Сърцето-цвете (1930)

Под мрачно небе (1932)

Златният ключ (1935)

Великият цар (1937, 1943)

Старата къща (1938)

На завой (1940)

Гоце Делчев (1942)

Град Прилеп (1943)

Завръщане (1944)

Железният светилник (1952)

Илинден (1953)

Кипровец въстана (1954)

Преспанските камбани (1954)

Самуил

Щитове каменни, кн. 1 на трилогията "Самуил, цар български" (1958)

Пепеляшка и царския син, кн. 2 на "Самуил, цар български" (1959)

Погибел, кн. 3 на "Самуил, цар български" (1960)

Хилендарският монах (1962)

Гласовете ви чувам (1966)

Братята от Струга

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Христо Смирненски

Публикувано изображение

Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) (17 септември 1898 — 18 юни 1923) е роден в град Кукуш, днешна Гърция.

През октомври 1912 г. започва Балканската война и на двадесет и петия ден от същия месец българските войски освобождават Кукуш. Смирненски е едва на 13 години. Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия и избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Въпреки състоянието на мизерия, в което се намират, Димитър Измирлиев и жена му държат децата им да учат. Христо се записва в Техническото училище, но заедно с по-малкия си брат Антон помага в издръжката на семейството — продават вестници.

От началото на 1915 г. по примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895–1935), 16-годишният Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания — най-напред на вестник „К’во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист — Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.

Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди — като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие, продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи. През април 1918 г. излиза първата му сбирка — „Разнокалибрени въздишки и стихове в проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.

Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък — край Захарна фабрика. Ужасен от жестокостта, с която правителството разгромява метежниците, той напуска Военното училище през ноември и за това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение.

Навлязъл в цивилния живот, Смирненски става член на редколегията на „Българан“, но същевременно изкарва прехраната си първоначално като писар II разред в Управлението по транспорта, по-късно като карнетист, а след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор.

1919 и 1920 г. са бурни години в живота на София, време на социални конфликти. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него — хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др. Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на пролетариата. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. — на Комунистическата партия.

1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби създадени до този момент като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически постижения, които не дават никакви основания „да се предположи за яркия му поетически талант“. Първото си истинско стихотворение, както твърди тази социалистическа литературна критика, Смирненски пише за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“.

След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септември 1920), „Херолди на новия ден“ (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.

В края на февруари 1922 г. партийното издателство „Общо работническо кооперативно дружество «Освобождение»“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски — „Да бъде ден!“. Отпечатана в 1500 бройки, сбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ въвежда поета като ярко талантлива и добре отграничена индивидуалност — творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. С „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното пламенно човеколюбие, бляна за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Тук именно Смирненски най-ярко се сближава с нравствения заряд на Ботевите творби и средството, което Ботев намира за противопоставяне срещу човеконенавистничеството — борбата, революцията. За лявата литературна критика Смирненски митопоетизира събуденото класово самочувствие на пролетарското мнозинство и бунта му срещу социалните несправедливости. Смирненски възпява с лиричен маниер копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“ — „Какво по-божествено щастие/ от бляна да бъдеш човек“ (по-късно Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката).

През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. По случай една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922). През 1922 г. отново не се чувства добре и през лятото отново заминава за Радуил, при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.

Туберкулозата не подминава и самия Смирненски. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба — сатирата „Приказка за стълбата“, в която поетът разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е номинирана от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество. Не само тези ренегати засяга тя. Отнася се и за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене“ — онези, които се изкачват по стълбата (на властта, но и на живота) с цената на принципите си, на нравствеността си, която продават на Дявола, за да стъпят на всяко едно ново стъпало.

Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският консулт поставя безнадеждна диагноза — милиарна туберколоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Свети Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.

Произведения !

разкази

Из дневника на един английски поручик

Гюро Михайлов пътува

Очи

Левски

Лятна нощ

Зидари

Босоногите деца

Приказка за стълбата

Как ще си умра млад и зелен

стихосбирки

Да бъде ден

Стихове от 1917 г.

Стихове от 1918 г.

Стихове от 1919 г.

Стихове от 1921 г.

Стихове от 1922 г.

Стихове от 1923 г.

фейлетони

Благотворителност

Рапортьор

Писма до оня свят

Писмо до провинцията

Политическа зима

Хляб и зрелища

Рождество

Епидемия от конференции

Вечният фарисеин

Нямате думата!

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ - псевдоним на Николай Михайлов Попиванов

1885-1960

Публикувано изображение

Роден в семейство на потомствени учители и свещеници. От малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, завършва търговска гимназия в Свищов (1903). Литературните му интереси се проявяват през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Д. Подвързачов към края на 1903. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само 2 пародии в сп. "Българан", подписани с инициали. През 1905-1906 следва 3 семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията "Ново общество" и "Демократически преглед". През 1907 е чиновник в Долна баня; запознава се с Д. Дебелянов, среща се за пръв път с Вл. Василев и Б. Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908-09 е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Д. Дебелянов се радва на покровителството на Д. Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти, художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. "Съвременник", № 2, под стихотворението "An die Natur" ("Към природата") за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов. През есента на 1909 Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където следва търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията "Съвременник", "Оса", "Смях", "Наш живот", "Демократически преглед", "Съвременна мисъл" и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура. През 1910 Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата "Антология на българската поезия. От Вазова насам", съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912-13) и в Свищов (1913-15). По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 участвува със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. "Звено". В I световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в изд. на Ал. Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Излиза в две издания (едно след друго) първата му книга "Птици в нощта". От началото на 1920 Вл. Василев започва да издава сп. "Златорог" и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник. През 1921 заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924 работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. "Златорог", като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 излиза книгата му "Лунни петна" (наградена от Министерството на просвещението). От есента на 1924 до 1928 и от 1934 е драматург на Народния театър в София. След поемата си "Родина" (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 се появява антологичната му книга "Стихотворения", а през март 1934 в "Златорог" излиза цикълът "При морето'' - последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932-1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.

Като драматург в Нар. театър в София (1934-1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от П. П. Славейков и П. К. Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на бълг. драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: У. Шекспир ("Сън в лятна нощ", "Ромео и Жулиета", "Крал Лир"), Пиер Корней ("Сид"), М. Метерлинк ("Чудото на Св. Антоний"), Хуго фон Хофманстал ("Електра"), В. Юго ("Ернани"), Ал. Толстой ("Цар Феодор"), X. Ибсен ("Малкият Ейолф") и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г. След 1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика. Академик (1945); участвува активно в изданията на Института за литература при БАН.

От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на Българияя. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства, както и с изчерпването му като художествена система. Свързването на Лилиевата поезия със символизма, макар да има своите основания, ограничава нейното универсално значение за българската поезия, развила се в европейския контекст, но по свои самобитни пътища. Поезията на Лилиев е етап в преодоляването на езиковата съпротива, в усъвършенствуването на езика като материал за художествен изказ и естетическо превъплъщение. Опитът на европейския модернизъм и символизъм, богатата културна и литературна ерудиция на поета са вградени по такъв начин в лириката му, че тя представлява изключително постижение на българската литература, представя нова степен в културата на лиричното изразяване. Съвършенството и ефирността на лиричните образи в тази поезия са адекватен израз на авторовата съвършена нравственост и извисеност над материалния свят. Но заедно с това - разкривайки откровенията на една обречена на страдания човешка душа, тя внушава непреходни общочовешки ценности. Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъствува в европейските литературни речници и енциклопедии.

Съчинения: Птици в нощта. 1918 (1919); Лунни петна. 1922; Стихотворения. 1931; Стихотворения. С предг. от Г. Константинов. 1960; Събрани съчинения. В 3 т. 1964; Стихотворения. Подбор и предг. от Г. Константинов, 1968; Стихотворения. 1974; Поезия. С предг. от Н. Фурнаджиев. Съст. и ред. Е. Константинова, Н. Александрова. 1985.

Източник: "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994; ISBN 954-428-061-8. Автор на статията: Н. Александрова.

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Елисавета Багряна

псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева

Публикувано изображение

Елисавета Багряна е родена на 29 април (16 април стар стил) 1893 г. в чиновническо семейство в София. Една година живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове (1907-1908). Завършва гимназиалното си образование в София през 1910, след което за една година е учителка в село Афтане (днес Недялско), където получава непосредствени впечатления от живота на българското село и на селската жена. Като студентка по славянска филология в СУ (1911-15) жадно чете българска и чужда поезия и дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков. През 1915 са отпечатани за пръв път две нейни стихотворения - "Вечерна песен" и "Защо" (списание "Съвременна мисъл"). През 1915-19 е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил. От 1921 година редовно участва в литературния живот. Сътрудничи във "Вестник на жената", в. "Лик", в списанията "Съвременник", "Златорог" и др. Окончателно се утвърждава след издаването на първата си книга "Вечната и святата" (1927). Изявява се и като детска писателка и преводачка. По-късно сътрудничи на в. "Литературен фронт", на списанията "Изкуство", "Септември", "Пламък" и др. От 1952 година е член на ред. колегия на списание "Септември".

През 1911-1915 Елисавета Багряна учи славянска филология в Софийския университет. През този период се запознава с писателите Г. Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов, Йордан Йовков. През 1915 в списание „Съвременна мисъл“ за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения — „Вечерна песен“ и „Защо“. През 1915-1919 е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил.

През 1921 се връща в София и се включва в литературния живот. Сътрудничи във „Вестник на жената“, в. „Лик“, в списанията „Съвременник“, „Златорог“ и други. Окончателно се утвърждава след издаването на първата си книга „Вечната и святата“ (1927). По-късно сътрудничи на в. „Литературен фронт“, на списанията „Изкуство“, „Септември“, „Пламък“ и др.

Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др. Тя е носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Днес столичното училище 51 СОУ носи нейното име. Удостоена е със званието „Герой на Народна република България“ през 1983 г. Умира на 23 март 1991 г. в град София на 97 години.

Творчество :

"Вечната и святата" (1927)

"Търкулната годинка" (1931)

"Звезда на моряка" (1931)

"Сърце човешко" (1936)

"От бряг до бряг" (1963)

"Контрапункти" (1972)

"Светлосенки" (1977)

"На брега на времето" (1983)

Източник : Речник по нова българска литература

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

АНТОН ДОНЧЕВ

Публикувано изображение

Антон Николов Дончев е съвременен български писател роден на 14 септември 1930 г. в Бургас. Става известен с романа си Време разделно". Както се сочи в редица съвременни източници - този роман е поръчан от комунистическия режим, като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и роми през 60-те години, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те в подкрепа на т.нар. "възродителен процес" . С финансовата подкрепа на режима на Тодор Живков романът е превеждан и издаван в чужбина. Обявен е за академик на БАН(2003).

Завършва гимназия във Велико Търново през 1948г. и право в СУ през 1953г. Отказва се от престижния пост на великотърновски съдия и се заема с писане. През 1999г. за своето цялостно творчество акад. Дончев получава наградата за балканска литература Балканика. През декамври 2004 г. ректорът на СУ Боян Биолчев му връчва Голямата награда за литература и почетния знак на синя лента.

Първият му самостоятелен роман „Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брата му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за селяка Житан и старейшината Горазд Мъдрия, и за много други хора, живели преди нас", е публикуван през 1961 г. Неговата втора книга "Време разделно", написана само за 41 дни.

Получава номинация в Америка от фондацията "Джеън и Ървинг Стоуън" за най-добър исторически роман. Романът е екранизиран през 1987 г. от режисьора Людмил Стайков.

Произведения:

  • „Сказание за времето на Самуила" - 1961 г.
  • Време разделно" - 1964 г. (екранизиран през 1987 г.)
  • „Девет лица на човека" - 1989 г.
  • „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес" - (1968 - 1992)
  • „Странният рицар на свещената книга" - (1998)
  • „Трите живота на Кракра" - 2007 г.
  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Дора Петрова Габе (Истинко име: Изидора)

Публикувано изображение

Родена на 28 август 1888, с. Харманлък / днес Дъбовик /, Добричка област. Починала на 16 ноември 1983, София на 95 годишна възраст, е българска поетеса от еврейски произход.

Дъщеря на Петър Габе, преселник от Русия, публицист и общественик. Завършва гимназия във Варна записва естествени науки в Софийския университет (1904), следва френска филология в Женева и Гренобъл (1905–1906). Учителка по френски език в Добрич (1907). От 1911 до 1932 пребивава многократно (със съпруга си проф. Боян Пенев и самостоятелно, във връзка с преводаческата си дейност) в чужбина: Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 20-те и 30-те г. изнася в България и зад граница сказки по проблеми на българската литература и за съдбата на Добруджа. През 1925 Министерството на народната просвета ѝ възлага да редактира (съвместно със С. Андреев) библ. поредица „Библиотека за най-малките“. Редактор (1939–1941) на детското списание „Прозорче“. Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. Съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947–1950), представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международните срещи на писатели, преводачи и дейци на културата. Член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество.

За пръв път в Шумен публикува стихотворението „Пролет“ в сп. „Младина“ (1900).

Истинският ѝ творчески дебют са стихотворните цикли, поместени в списанията „Мисъл“, „Демократически преглед“ и „Ново пръцка на общество“ през 1905–1906.

От началото на второто десетилетие до края на 30-те години обнародва поезия за възрастни и деца, пътеписи, разкази, есеистична проза, импресии, отзиви за театрални статии по въпроси на чуждестранната и българската литература, спомени за поети и писатели в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женскиглас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“ и др., в детските периодични издания „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др.

След 1944 публикува в литературния и периодичния печат, в детските списания „Славейче“, „Дружинка“, „Деца, изкуство, книги“ и др. Първата лирична стихосбирка на Дора Габе „Теменуги“ е в духа на модния в началото на века сецесионен сантиментализъм и отчасти — на налагащата се поетична конвенция на символизма. Създадена е с редакторската намеса на П. К. Яворов (стигаща до съавторство) и при съставителството на проф. Боян Пенев, чиито образи поетесата съхранява трайно в емоционалната си памет, вплита имплицитно и чрез посвещения в късното си творчество.

Дора Габе разгръща дарованието си и в областта на детската литература. Дебютира в „Златна книга на нашите деца“ на Александър Божинов през 1921. Книгите ѝ за деца от 20-те до 60-те години са настолно четиво на няколко поколения български деца, принадлежат към класиката на детското литературно наследство. Особено място в творчеството на Дора Габе за деца (осъществено и в прозаични жанрови форми) заемат мемоарните импресии, събрани в книжката „Някога“.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход


×