Премини към съдържанието
Lestath

Гробищна, готическа и мистична поезия

Препоръчан отговор


Дявол

Облечен в бели дрехи,

се опитваш да скриеш черната си душа -

алчност и злоба, и много тъга.

Пропит от всичко най-лошо,

ти търсиш утеха в следващото зло.

Колиш и бесиш, убиваш наред,

ти си дявол с опашка

и с големи рога.

Ръцете ти в кръв са обляни,

от телата на избитите чеда,

боситети нозе

и те газят в калта.

И белите дрехи се влачат след теб,

цапайки се с черни петна.

А ти бродиш в тъмните доби

и търсиш жертви нови.

Готов си да бъдеш безпощаден,

безсърдечен и страшно зъл.

Готов си да мачкаш наред,

да караш да страдат,

да мъчиш безчет.

Ти дявол си спор няма,

алчен за голяма изява.

От всички най-страшен си ти,

от всички дяволи зли.

Бялата роба вече цялата се изцапа,

с кървави и кални петна.

Усмивка застинала на лицето,

и поглед с огнени искри.

Ти целия обладан си от злото,

ти целия трепериш в екстаз,

поредната жертва убил си,

поредния живот си затрил.

Сееш мъка, раздори,

сееш само тъга,

караш сълзите да се стичат,

по невинни лица.

Не, ти няма да се оправиш,

ти вечно ще си зъл,

няма да спреш да се подиграваш,

и да убиваш божиите чеда.

Продължаваш по пътя да вървиш,

а след тебе се носят последни стонове.

Радваш се че пак си успял,

радваш се, че си победил.

И така ще вървиш в нощта,

докато падне новата жертва,

в босите ти крака.

Дявол си, дявол си зъл.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Чарът на вампира

Музиката нежна изпълва вечерта,

Светлините тайнствени изпълват света

И магия древна, която никой не знае.

Смях, веселие, чаша вино и приятен танц.

Под булото на маската всичко е позволено.

Дали е поглед закачлив или шега неприлична

Тази вечер никой няма да забележи.

Часовникът започна да бие, полунощ е.

Музикантите спряха своята песен

И хората се умълчаха, гледащи напред

Дошъл бе нов гост, непознат от всичко

Елегантен костюм, копринена кожа

Една усмивка и всички са в краката му.

И той знаеше, че е така.

Нека си мислят, че имат власт и богатства,

Само той знаеше истината зад завесата –

Те са марионетки, а той – техен кукловод.

И тази вече една душа, красива, но покварена

Ще стане негова жертва, пленница

Не само на чара му, но и на смъртта.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Абе горибща поезия не е, но пак има духове и малко мистика, така че реших да го сложа тук.

Вик от Валхала

В този мрачен ден, щом зората не ще се появи,

Скрита зад бурните черни облаци

Аз ви виждам, чувам гласовете ми,

Вие ме зовете, братя мои, сестри мои

Виждам лицата ви, високо в небето

И знам, може би днес ще дойда при вас.

Хванал меча с двете си ръце, ще се бие

За слава, за гордост, за вас любими мой,

Защото това е съдбата на воина.

И знам, един ден ще дойда при вас.

Искам да е днес, при тази славна битка,

Защото чувам вика от Валхала.

Там сред свещените зали, вие ме очакване

С високо вдигната глава и меч в ръка.

Да съм войн е живота ми, съдбата ми

И съм готов да дам всичко във ваша чест,

Така че когато дойде сетния ми част,

Да знам, умрях за вас прадеди мои,

Умрях за вас, деца мой, още невидени.

Но това не ще е бой лесен, а ад за врага,

Че този меч не един живот отнел е вече,

Ръката, която го държи е кърваво червена,

А и очите огън жив на омразата, гори.

Нека дойдат, нека се изправят пред нас.

Ние сме по – силните, по – смелите

И затова викът на Валхала е толкова силен,

Защото ние знаем, там е нашето бъдеще.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Мъгла

Слънцето си отиде, настъпи твоя част,

Нощта се спуска над света като завеса,

Представлението свърши, хората си отидоха

Тишината завладя студения свят.

Като покривало спуска се сивата мъгла,

Образите заличава и прелива пейзажа

Сенки сред дърветата се прокарват

И ти се чудиш: “Наистина ли има нещо там?”

В часа на утринната мъгла, когато

Няма и най – малък помен от светлина

И призраци неспокойни бродят,

Страховете бавно се прокрадват:

“Ще дойде ли слънцето днес,

или за последен път видяхме го веч.”

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

тези дни съм на тема митове, така че продължавам с тях.

Пророчица

Отхвърлила божествената любов,

Дарена с дарба злочеста, но велика

Чужда сред своите си, а обич търси

Обречена да казва истини жестоки

И никой да не й вярва за това.

Живеейки в собствен свят,

Хората нямат уши, за това,

Което не искат да чуят наистина.

Дали е дарба, това, което имаш

Или може би проклятие жестоко?

Дори след стотици хиляди години,

Името ти остава живо в паметта.

Едната, пророчица, прозряла истината,

Истина жестока и унищожителна.

Ти си глас, нежен и прекрасен,

Глас копнееш за някой да го чуя.

Мила дума... малко вяра...

Само за това копнее душата ти,

Но и знае, че никога няма да получи.

Касандра – име силно, но и тъжно,

Белег за съдба злочеста и участ жестока.

Забравена от хората си, светът те помни,

Една пророчица, зрящ сред слепци.


Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Плод от душата ми

Ах, у дома, тъй топлия пламък на студена самота

и свежия полъх на лепкава мъгла.

Поглед, не, допир, не, а безумно бродене

но накъде?

Луната тъй бледа в мъртвешката си красота

под нозете ни постила сребро от своята снага

и от къде ли идвам, на къде ли вървя,

но винаги се сгушвам в полите на нощта.

И до мене седна Тя, обвила мойте рамена,

подпрян във вечна нищета поведе ме тя.

Ох, почивка!

Но не звезди в безкраен летен небосвод,

а изначална гръд и плът закриват погледа ми, без път.

Мини сега и вземи плода, който това дърво така силно държи.

Опитай го-може би ще горчи!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Кървав Романс!!!

Публикувано изображение

И в сънища от видения и сенки

на мъртъв полъх от светци,

като видения прелитащи в мракът отново

в нас ридаят мъртвите души.

Приют бездомен в тихите покои

-виждам в мракът зъл-блажен.

В мечти и страсти от съдби нещастни

с болка на дявол...изкривено в ноща лице.

Децки скърби,лъжливи романтични

в неумолими ласки преобразяващи света.

С желанието отново пак да се докоснат

и отново в минало пак да се преродят.

Така желанието отблъсква с онази

в нас ненужна красота,която само ни разкрива...

омразата от ненавистта.

-Откъси от вопли-посяти семена

от възгласи и възторзи...безгранични

между фантазията и реалността.

Но любовта отново ще ни заплени не намерила

брат си на лъжливи надежди и романтични мечти.

А синевата високо милва ноща-безкраен е свода...

безумна радостта.

-Студено е,когато не чуствам твоите ласки в нощната тъма

и само те ми липсват,като изкусителка между две сърца.

Но мълнията сковава крехките лица,който пак се изкушават

в тебе да убият ревността.

Плътта ти студена е отенък невзрачен,ръце от кръв...

молитвени слова На жалби и утехи безмилостно нещастни...

-покрити с пепел заровени в пръстта.

В дъното мълвяха кървави тела и вцепенени бяха,

като мъртвата вълна.И полъхът подмамва целият пейзаж

и въздухът прозрачен е само част от нас.

Но щом росата сутрин милва тъжните цветя,

облаци избликват рано в утринта.

Безпомощност зловеща се прокрадва отново в мрак.

Очите ми горяха в дълбокото от ад море,сълзите ми искряха,

като малко в ноща дете.

Безумства от разруха,предначертават бедността на размисли

и мъка...неразгадани в любовта.

А там в небитието,където разумът гнети,

загубената красота не ще ни утеши.

Потръпваха в сън ласките в блян от кръвта,

която е само цяр желан.

С дяволска усмивка с шепот блян-

неразгаданото щастие е само онзи

кървав образ в мракът очертан.

Изпълнени с мъка объркани в здрача

осеяни с лъчите на стенещият вятър.

И в сънища угасват несподелените мечти,

които се вселяват отново в нашите души.

Но залезът изтрадал е в мене радостта,

който изцелява болката от нашите сърца.

И с писъци ридаят,но само в нощта...

мъртвите,които пак вещаят своята прокоба,

отново в смъртта.

Но щом,отново мъката заспи...неумолими пак

остават там в тишината молитвите на тези странни

сенки от духове на мъртавци.

За да потъна в бездната дълбока ще целуна

онзи за последно в мракът океан.

Целувка,зла безмилосно жестока в един романс...

кърваво предначертан.

От най-ранната позия /"Черни Спомени"/ написано на 27.07.1996 година.

Редактирано от Lestath (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Снежната кралица

И ето отново зимата дойде,

Снегът се спуска над земята,

Покривайки я с бяла пелерина,

Скривайки я за очите на смъртен

Самотна фигура, зимен призрак.

Бледа фигура от различен свят.

С коса бяла като околността

И очи сини като дълбоко езеро,

Криещи в себе си древни тайни.

Усмивка никога няма да види ти

Върху тези две бледи устни,

Способни единствено на целувка хладна,

Миг преди да настъпи последния ти час.

В този свят на вечен лед и сняг,

Душата твоя мир няма да открие,

Завинаги предадена на Снежната кралица.

Ангелът на похотта

В царството на мрачна красота,

Изпълнено с болка и мъка.

Под нощното небе черна фигура се лута,

В света на похот е нечисти мисли.

Той търси следващата си жертва,

Поредната изгубена невинна душа.

Паднал ангел, прогонен от света,

От нова жертва нуждае се сега.

Нежна душа, шепне молитви в нощта.

Без да знае очакващата я, пагубна съдба.

Сълзи се стичат от очите ти, когато...

Ангелът на похотта дойде в нощта,

Да те вземе със себе си в ада.

Сълзите ти, девицо, са бисерни пърли,

Пресушени от ангелския остър език.

В тази нощ, господ няма да те спаси,

Паднала веднъж в прегръдката на злото,

Нова невяста за господаря на Ада.

Ще навлезеш във вечния свят,

Ще бъдеш вечно прокълната.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Самотният остров!!!

Публикувано изображение

Душата ми е,като волна птица устремена,

която в небето синьо иска пак да полети!

Зората пурпурна и заслепена,отново пак

ще ни докосне с първите лъчи.

В твоята красота виждам аз неземно огледало,

което в тебе ще разкрие неземни светове,и

като двойнствено едно цяло в прегръдки ще

те докосна с полъхът на пролетните цветове.

С обич пътека очертавай от крайпътните слънца

и ще потънат някъде дълбоко в забрава...

сред самотен остров от цветя.

В бурия ураганът съдби предначертава

в сън дълбок от надгробна тишина,но само

там,където океанът на ноща се наслаждава,

когато двама влюбени ще тръпнат в самота.

Но сред морските лъчи увяхват и последните наслади

и от полахът на лунните мечти,отново с тебе

ще сме сред самотен остров двама.

Из разделът "Мъртви поеми"(написано на 30.10.1998 година)

Редактирано от Lestath (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Не е много за тук, но защото има мистични моменти ще го сложа.

дано ви хареса.

Копнеж

Един копнеж, малко желание,

Събудило те в ранните часове.

Едно докосване, топла прегръдка,

Способни да те спасят от нощта.

Когато денят още не е дошъл

И сърцето ти копнее за другар,

За лъч светлина, разкъсващ мрака.

Душата ти копнее за спасение,

Пък било то и поредната измама.

Нека да е такава, но нека е там.

В часа на сивата призрачна мъгла,

Когато изглежда, че денят няма да настъпи

И се чувства като загубен сред нищото.

Малка искрица се ражда в душата

Малка надежда, прогонваща демоните,

Плъзнали навред по цялата земя.

Един копнеж за устни топли,

Който да те спасят от студения свят,

Един копнеж по сродна душа,

Която да запълни оцвети живота син.

Може и да изчезна заедно с утрото,

Но нека да е там, спасявайки те

От самотните часове на самотната нощ.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Любовта никога не умира

Опитвам се да видя лицето ти,

Представям си кожата ти.

Опитвам се да живея за деня,

В който ще целуна красотата ти.

Внезапно видение в нощта

Празна сянка в небето ясно.

Ти си мечтата вътре в очите ми,

Която крие тайната на насладата.

Ти бе като самотен ангел,

Открил покой в дебрите на гората,

Когато целунах сладките ти устни.

Това бе единият миг, когато те докоснах,

С тази моя кървава, вечна целувка

И както времето мината, така и ние търсим

За любов, която изпълнена с радости.

---------------------

Копнежи в ранните зори

Копнеж... малко желание,

събудило те в ранните часове.

Докосване... топла прегръдка,

способни да те спасят от нощта.

Когато денят още не е дошъл

и сърцето ти копнее за другар,

за лъч светлина, разкъсващ мрака.

Душата ти копнее за спасение,

пък било то и поредната измама.

Нека да е такава, но нека е там.

Изгубен сред сивата мъгла....

Бягаш без да виждаш края на пътя,

почивката е някъде далеч,

дори представа бегла нямаш си за нея.

Самотата е белязала лицето ти,

заключен с оковите на собствената си душа.

Доверието е разколебано от лъжи -

стрели, пронизващи сърцето ти.

Но вярата ти е все още жива.

Има грехове, има и болезнена тъга,

Гласът, който шепне "Искам всичко",

но и осъзнаващ, че загубеното е загубено.

Ако любовта трябва да бъде оставена,

остави я на замръзналите си устни,

защото в този свят на безброй колебания,

дори топлината е покрита със съмнение.

Свят, разделен на бяло и черно,

Сърце раздвоено от вяра и съмнение.

В часа на сивата призрачна мъгла,

когато изглежда, че денят няма да настъпи

и се чувства като загубен сред нищото.

Малка искрица се ражда в душата,

малка надежда, прогонваща демоните,

плъзнали навред по цялата земя.

Един копнеж за устни топли,

които да те спасят от студения свят,

един копнеж по сродна душа,

която да запълни и оцвети живота син.

Може и да изчезна заедно с утрото,

но нека да е там, спасявайки те

от самотните часове на самотната нощ.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Стъпки

Самотна фигура след гора от спомени,

Звук на стъпки в тишината ехти,

Пробуждащи мигове от време отминало.

Малки стъпки на невинно дете,

Стъпки крехки, плахи, нерешителни,

Търсещи любящите протегнати ръце...

Няколко стъпки, бавен танц,

Тела, плътно едно до друго,

Глава наведена на сигурно рамо,

В свят сътворен за две души само...

Самотни стъпки в самотна къща,

Бавни и болезнени, носещи спомени.

За времена на смях и танци,

За времена на болка и тъга.

Стъпки, спомени от живот отминал....

Златните порти се отварят,

Бяла светлина разрушава тъмата.

Бавно, сигурна стъпка, отправена към

Това ново време на усмивки и любов.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Силата на ангела

В нощта, тъмнината царува

Обвила света, скрил светлината

И с нея и последната жива надежда

За утеха... за спасение... за радост

Тих глас пее в тъмата, разкъсва я....

Нежна мелодия от времена забравени,

Когато слънцето огряваше сушата

И сгряваше човешката душа.

Светът е като лед, изпълнен с лъжи,

Отчуждение и фалшиви усмивки.

Когато си сам, самотен... изоставен

Светъл лъч за тебе няма.

Но и от надежда не се отричаш,

Че твоят ангел ще дойде при теб

Пеейки своята песен, за по – добър ден:

“Ще те спася от самия себе си,

от демоните на нощта.

Тези обещания за слава и късмет,

Всичко, за което по – рано си копнял...

Ще те спася от самия себе си,

От тези гласове, призоваващи те,

Давайки ти предложения примамливи -

Продай душата си на дявола

И този танц ще продължи завинаги.

Ще те спася от самия себе си...

Позволи на ръцете ми да те обгърнат

И да те проведа през нощта,

Нека да те водя, докато видиш светлината”

И ти усещаш прегръдката топла,

На две ръце, в който прелива любов.

Чувствах близост, непозната досега,

Събуждаща в теб усмивка забравена.

И този глас, загубен нейде в мрака, идва

Обгръщате с наметало прозрачно

Заглушава гласовете злонамерени,

Сега и завинаги, те изчезват.

И щом отвориш очи ще видиш утрото,

И ще се почувстваш като новородено.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Завръщането на героя

Излязъл от мъглата на вековете тъмни,

Написал името си на стената на историята,

През бури свирепи и орди безчет,

Героят винаги се връща у дома.

Знай, застанал на носа на кораб

Той смело ще разсича вълните,

Докато не достигне своята цел,

Готов да се изправи пред целия свят.

Хора коленичат и се болят

На богове различни, от различни ереси

За спасител, светлина в мрака.

Молитва след молитва те редят,

Скрити зад каменни стени дебели

И тайно се надявам утрото да видят

Слънцето да прогони демона зъл

И героят обещан, най – накрая да се появи.

Битката ще бъде жестока, вижда се това.

Острие срещу острие, поглед срещу поглед,

Накрая само един ще оцелее, но

Никой не знае кой ще да е той.

Минута сред минута, времето тече.

Часовете се нижат един след друг,

Докато накрая главата на врага,

Не бъде набучена на меча на героя.

И накрая той ще си отиде,

Все така мистериозна, както се и появи.

Но ти ще знаеш, че той се е върнал у дома,

Носещ слава и почести за хората си.

Пък и съдбата му да е отредила смърт славна,

Той пак ще се завърне, обгърнат в почести.

Защото това е съдбата му – да се завърне.

Един герой винаги ще връща у дома.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Самхаин

Нощта отново се спусна над земята,

Карайки я уморено да затвори очи.

Сега е времето на легендите да оживеят.

Ето конник древен, приготвил се за бой

А там нейде любимата още го очаква

Да се завърне той при нея.

Песен древна се рее над светя,

Гласовете на духовете се надигат

Звук от арфа... барабанен удар...

Глас събудил се дълбоко в теб.

Това е денят, когато земята се разтваря

И миналото оживява пред очите ти.

Танцьорка красива, обвита в платове,

Лице покрило, жив огън в очите й,

Изпълнява танц свещен пред огъня.

Извиква древните да се събудят.

Сенки се плъзват над огъня,

Малки фей включват се празненството,

Създавайки гледка приказна... чудна,

Със своя танц вълшебен... мистериозен.

Тих шепот... глас далечен....

От времето, когато историята се творяла,

Когато драконът вечен и нимфата нежна

Са били толкова истински колкото си ти.

В тази нощ, тайнствена, омагьосваща,

Под Луната пълна и свещените дървета

Миналото оживява и те отвежда

Във времето, когато всичко е било реалност.

Редактирано от Shanara (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Театър на Мечтите!!!

Публикувано изображение

Напразно търся,разковничето,къде е...?

Навярно кълня се във вечна слепота...!

Навярно миналото в нас ще бъде епопея...

В песни на своето слово намирам аз незнайна красота.

Потулени от хули,думи и слова,определени в една

нищожна роля,нелепо изиграна в дела и ето

задкулисно предстои...кулминацията-развоя.

Но спектакалът е вече към своят край и всеки един

актьор за последно сбогом ще си каже,но сам пак

остава клоунът-вечният герой със своята чест и доблест

да ни забавлява сам желае той !

Умират безславно,герой,автори,поети от тегобите

на своята съдба и там някъде потънали дълбоко в

небитието под студената пръст на вечността.

И пак земята,тя ще ражда майски рози-плодове на

любовта и злите гении,вечно ще подклажда,че ще

управляват безметежно те света.

В описаното слово ще се разкаже,словореда на

театралната игра и всяка роля отредена на актьора

той пред нас ще я представи в най-добрата си светлина.

Лице страдалчески навеки...една отворена към вечността

врата,един театър в мечтите на човекът...

-Герой осъден вечно да забавлява той света.

Че сцената е вечен дом за всеки поискал да се

докосне до безмъртието на загадката една,но

тук има място и за човека и за неговата безконечно

следваща го съдба.

И пак отново театърът ще опустее,сякаш толкова

тъжен и мрачен,като ноща,а ще си спомня ли все

някой,някога за него,че ни е дарявал той със

своята завидна красота.

От разделът "Черни спомени" /написано на 07.03.1997 година./

***

Публикувано изображение

"Клоунът е вечният оцелял и затова хората го обичат"!!!

Редактирано от Lestath (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Танц във вятъра

Вятърът раздуха пресния сняг,

Едва преди миг докоснал земята.

Покрил я с бяла мека пелерина,

Скрил в нея парченца от слънцето...

Сред вятърът мелодия лети,

По – волна и от пролетна птица.

Над морето и заснежените върхове,

Далеч от тук, към места непознати.

Към времена на мир и покой,

Към онова златно късче мечтан рай.

Снежна виелица тихо играе по земята.

Звучи от флейта, плаха стъпка нежна

От нищото, скрити в диханието земно,

Нежни фигури ефирно танцуват.

Стъпка, после още една, втора и трета,

Докато вятърът духа над полята,

Докато слънцето не спира своя танц.

Те ще се появят, а после пак ще отлетят.

Родени от земята, рожби на небето,

Красиви нимфи, същински ангели

Бродят по света, но без да са част от него.

Танцуват, танц древен колкото света,

Разкриващ истории от забравени векове

Шепнейки тихо сред клоните на дърветата,

Истории, който вече никой не помни,

Но и който те никога няма да забравят,

Защото са били там, заедно с вятъра,

Скрити в снежинките били,

Скрити в падналите есенни листа,

Скрити дълбоко в човешката душа,

Чакащи деня отново да се съживят.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Новото ми лице

Продадох душата си на дявола.

За какво ми е притрябвала

Само болка и сълзи изтичат от нея.

Отрекох се от вярата, църквата и Бога безлик.

И какво стана накрая – сам съм.

В бездната на вечността паднат,

Сред мрака непрогледен и зли същества,

Със сърца по черни и от моето.

Сред скалите остри черно езеро,

Събиращо в себе си човешката мъка,

Там, аз видях новото си лице...

Аз съм Бог и Сатана в едно.

Аз съм демона, дявола и закона.

Никой и нищо не е над мен.

Животът ми е убийство,

Породено от собствените ми ръце.

Един, двама, трима... спрях да ги броя

Лица се преливат. Защото да ги помня?

Когато всичко носят маски еднакви,

Студени, безизразни, с дупки вместо очи.

Поредна нощ... поредна жертва...

Оглеждам лицето си в локва кръв

То е все същото – груба, сурово,

Поглед на хищник по – мил би бил

От тези две мои очи, сини кристали.

Усмивка породиха те в мен,

Усмивката достойна за самия Луцифер.

Да, това е новото ми лице

И повярвай ми, не бих го заменил

Дори за цялата любов на света.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Не искам да съм звезда...

Не искам да съм мит...

Не искам да съм легенда,

а само пепел от пръста разпрънат и открит...

Дано да греша,но май вече му се вижда края !!!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Публикувано изображение :wors

невероятна тема !

искам да допълня с едни стихове, които много харесвам.

не искам да считам, че тази тема е забравена.....

Ходим по въздуха

Ние ходим по въздуха

плаваме към осветеното от луната небе

Хората долу спят, докато ние летим

Аз оставам много малък,

седя в полунощното небе,

разбирам, че мога да летя толкова високо с теб

Далеч през света

селата минават като дървета

Реките и хълмовете

Горите и потоците

Децата гледат изненадано с отворена уста

Никой не вярва в техните очи

Ние сърфираме във въздуха

плуваме към замразеното небе

скитаме над ледени планини,

който плават покрай нас

Изведнъж навлизаме в морското дъно,

събуждаме могъщо чудовище от неговия сън

Ние ходим по въздуха

плаваме в полунощното небе

И всеки, който ни вижда, ни поздравява докато летим.

Редактирано от hekata (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

За сетен път безмълвно аз , зовя те, о видение незнайно. За сетен път потъвам аз, в погледа ти тъй омаен. Създание на мрака, отрова за плътта човешка. Поемаш с устни, зъби впиваш, в плътта гореща с див копнеж, човек съм аз ,а ти неземен, вземи ме като изкупление, води ме в своя мрачен свят, на демони и на предания. Усещам твойта мощ над мен, усещам полъха ти леден, за тебе аз съм само дар, а ти на мрака господар.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

В този нов раздел аз реших да поместя една нова страница,която да се казва:"Гробищна,готическа и мистична поезия"!!!

Определението за повечето от вас навярно ще бъде едно може би доста странно(абсурдно) явление,което никога не се е разбирало или харесвало за нормално или приемано насериозно като вид култура,изкуство и поведение в България.Но държа категорично да подчертая,че названието на това определение в възникнало,като начало още през ранният период от времето на Шекспировите гениални творения и преминем през универсалният литературен шедьовър на великият Джон Милтън-Изгубеният Рай/Paradise Lost и разбира се стигнем до великите от 19 век английски поети,като:У.Блейк,Д.Байрон.П.Б.Шели,С.Колдридж,Е.Браунинг.У Уърдсуърт и др;

Явлението определено,като английска "гробищна поезия" е съдадено със съвсем точното ясно с култивирано послание описващо се в мрачно-готическите поетични краски,но с онeзи толкова крайни изострени,меланхолични дълбоки,самотни чуствителности в човешката душа черти,като един напълно целенасочен завършен готически роман пр: ("Франкенщайн" от Мери Шели или "Дракула" от Б.Стокър) определящо свръхестествените способности създадени единствено и само в поеми,стихове,разкази или романи,но с твърде крайните и неясни за обикновеното човешкото съзнание представи,като един крайно,неразгадан и за мнозина от нас тайнствен и съвсем неясен мистериозно мрачен,но напълно съвършен друг различен свят.

Бих искал точно сега тук да публикувам като за първи път едно от моите лични стихотворения от втората ми стихосбирка "Мъртви поеми",което се казва "В духът на самотата"(сянката на молитвите) едно от многото мой поетични произведения,който съм написал през всичките тези отминали години.

И нещо музикално като за фон докато го четете:

В духът на самотата.

(сянката на молитвите)

Духът ще заридае без глас сломен от страх печален

и в хор ще викнат ангели на глас

от не една душа страдална.

Но тогаз по-напред ще викнат в молитвите нетраини

с теб били са и ще бъдат с теб навред

сред сенките от духове незнайни.

Пръст в пръстта.

Плът в плътта.

Кръв в кръвтта.

Сълза в сълзите.

Очи в очите.

Души в душите.

С надгробният воал от мечтите някъде там

сред мъртавците.

И стенат живите в прегръдка от не една сълза

и без брой са те в безмилосна целувка-

душата на мъртвеца загубена сред сенките от самота.

Но бди с примирие ти бди пред таз изстрадала душа,

когато духовете зли ще бъдат по-щасливи посред

нощната тъма.

С нови одежди и вечни надежди

и вопли нетрайни и думи незнайни

сред сенки,който умират тихо

в тъгата незнайна.

Скрита дълбоко под тихият ропот

на тленни останки и призраци странни

на мисли нетрайни в сънища нелеки.

И влизат тихо печални образи навред

сред сънища,който съзирам аз в мислите

издъхнали на някой нищожен човек.

Но сред вопли тогава един самотен глас

ще възроптава в самотата на духът.

И отново,когато падне здрач-

сянка потайна,зла и безкрайна ще тегне,

като злокобна смърт.

Тогава гарванът,като птица

сред мъртвите полета ще прелита

на шир и на длъж.

И отново в безкрайност тъгата незнайна

ще бъде тя в мен спътник навред.

Щом душата отлита с молитвите скрита

ще заридае тя без глас и лутаща се в

пространства далече напред без име,

което в утеха скитник ще върви

по пътят си все надалеч.

И в ангелски хор ще ридаят в

тъмен кръгозор сред самотните

сенки на духове зли.

Но щом се заздрачава някой друг

ще възхвалява тази прокоба-

невидима смърт.

И друг ще открие,когато сме ние

далече от този невидим сън.

И само в мрак от безжизнена плът

отново ще заридае духът на

самотник-смирен и безмълвен.

Сред сенки от кръв с целувките

мрачни на някой зъл дух.

В тайни заспиват сломени без глас

молитви нетрайни и болки незнайни

сред сенки,който ще плуват завинаги

в кръв.

Сълзите далечни са думи безмълвни

заспиват във всеки от нас.

От всичките тайни там има една тайна

на гроба на всеки мъртвец.

И сякаш тогава нов свят ще възхвалява

смъртта от странства и страх.

И тя ще идва отново като нощна прокоба

като невидима бяла мъгла,когато

се преплита с писък от викове на сенките

отвъд ноща.

В символ незнаен и миг нетраен

от тайни незнайни и призраци мрачни

потънали дълбоко в духът на някой

самотник.

(Написано на 27.02.1999година)

P.S. От стихосбирката "Мъртви поеми".

И още нещо от най-ранната ми поетична насоченост от първата ми стихосбирка "Черни спомени".

Мъртви Цветя

Мъртви цветя-гълъби и поети.

Мъртви цветя-далечно минало

на край далечен.

Една въздишка-говор,суета

целувка тиха и в думите-сълза.

И нищо не чустват.И нищо не виждат.

Копнежи пусти-невежи гласове

на черно мъртвило на погубени чуства

На любов и сълзи на мъртво и пусто.

Мърви цветя.Гълъби отлитат.

Тъги и песни в минало се те

преплитат.

Дни отминават край далечен.

Дни и нощи изтрадали и вечни.

(написано на 14.02.1997 година)

Поезията Ви е високо стойностна , поразява със стила и силата на въздействието си .

Стихът е мелодичен и стегнат , мисълта точна .

С уважение ; hrodopski

Редактирано от hrodopski (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Garden of love I went to the Garden of Love, And saw what I never had seen; A Chapel was built in the midst, Where I used to play on the green. And the gates of this Chapel were shut, And 'Thou shalt not' writ over the door; So I turned to the Garden of Love That so many sweet flowers bore. And I saw it was filled with graves, And tombstones where flowers should be; And priests in black gowns were walking their rounds, And binding with briars my joys and desires. By: William Blake Градината на любовта Отидох в градината на любовта И видях това,което никога не бях виждал. Малък параклис бе построен в центъра,където в зеленината аз играех, И портите на този параклис бяха затворени, и " и ТИ не"-пишеше над вратата. И така аз се насочих към градината на любовта, където имаше толкова много хубави цветя. И аз видях,че там имаше много гробове, И цветята си бяха на местата на надгробните камъни И свещенници в черно расо обикаляха в кръг, И пристягаха с тръни моите радости и желания!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Този раздел отдава трябваше да бъде затворен,погребан,забравен,изпепелен,во веки и завинаги.

Този раздел описваше (от някои тук потребители),личното и авторско творчество на една твърде самотна и мрачна душа,която през всичките тези години беше...

-наранена,излъгана,ограбена,похабена,изстрадала до болка в своята вечна самота!

Но проблема е там,че това никой,никога няма да го разбере и проумее.

Не всеки иска или желае да пише,като автор или да създава толкова мрачни и злокобно-зловещи неща в поетично отношение.

Защото,ако се опиташ ти,който и да си...то трябва да си ортак (малко или много) с мрачната страна на демоничното и злото или покорен на самият дявол.

А аз вече се въздържам,въпреки че все още мога,но реших заедно с тази тема да погреба завинаги тези,мои лични вътрешни противоречиви чуства,които през изминалите няколко години,сякаш бяха там някъде,доста надълбоко в мен,като онези безумно-зловещи демонични страсти,които ме откъсваха,дори и от самата реалност.

***

Публикувано изображение

In Memoriam

http://www.youtube.com/watch?v=g9j-BqKg2hU...feature=related

Редактирано от Lestath (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Мъртвото момиче.

Помлиш ли ме това съм аз твоята бивша?

Дето ти нарани и без жалостно уби.

Красотата ми ти отне и животът ми ти прокле.

Винаги исках разбиране, а получих пребиване.

Ти прокле моята душа къде е сега, на във старата полу срутена къща.

Сега те мразя и проклинам и малко по малко те убивам.

Нощем ще влизам във стаяти нощем, със студени ръце ще те докосна.

От кръвта ти ще отпия и до смърт ще те пребия.

Кръвта си по тялото ти ще оставя да тече и нека тя те облече.

Твоята душа е черна и перзверна, но ти си заслежаваш цялото зло.

Искам тялото ти да запяла както направи ти със мен.

П.с.Това е моята душа, ето това изпитвам и така се чуствам всеки ден..

Редактирано от Lost in desert (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.