Ако ще и в гърдите да се бием, че сме железни, ама не е така.

Не сме-от желязо е само бронята-която имаме

Душата ни е същата

И да ти кажа така е по-добре-защото по-малко боли

Нищо че е в крепост

Както всеки пази своя дом от крадци-така се пази и Душата!

Всеки който е преживял нещо което да го натъжи знае какво е.

Всички усещаме болка когато загубим някого на когото много държим.

Винаги има сълзи и и винаги и огромна болка и празнина във сърцето.

Никой не може да каже че няма болка във сърцето, та то ни кара да плачем особнно когато ни либства някой който сме обича ли ;(

Редактирано 24 май 200818 г. от Lost in desert (преглед на промените)

Не сме-от желязо е само бронята-която имаме

Душата ни е същата

И да ти кажа така е по-добре-защото по-малко боли

Нищо че е в крепост

Както всеки пази своя дом от крадци-така се пази и Душата!

И как става номерът с бронята? Аз досега само съм "забавяла" реакцията на болката, ако мога така да се изразя, но не и да предотвратя. Въпреки че аз също си мислех, че съм се бронирала. Вярно е, че почти всичко идва от съзнанието ни, но не винаги то ни предпазва...

Можеш да се предпазиш от болката, само тогава, когато не влагаш чувства в начинанията си. Когато не намесваш душата си, мериш на везда думите и делата си - тогава, няма да има, от какво и за какво да те заболи !

Да, но тогава дали има смисъл, ако не влагаш и сърцето си...

Има хора, които живеят и без смисъл в живота си, бе да го съзнават. Това не се отнася, за теб

Принципно - можеш да се предпазиш от болката...Но там където се намеси сърцето, болка винаги има !

Принципно - можеш да се предпазиш от болката...Но там където се намеси сърцето, болка винаги има !

ако знаеш само колко не си права...

когато чувствата обгръщат сърцето и не му позволяват да страда това как го наричаш...

само не ми казвай, че сърцето пак страда, щот изобщо не е верно...

бая се чудех дали да се обадя изобщо, че добре си хортувате и се самозаблуждавате...

пп.опа...

забрайх, че ти говориш със себе си...

екскюз ми...

ако знаеш само колко не си права...

когато чувствата обгръщат сърцето и не му позволяват да страда това как го наричаш...

..........................

пп.опа...

забрайх, че ти говориш със себе си...

екскюз ми...

На първото ти изречение, отговарям - може...само дето, това си е твое лично мнение

На второто, питам - кои са тези чувства, които не позволяват на сърцето да страда ? Сподели с невежите, моля !

На послеписа ти, вече се....идвинявай, ама тичах до едно място / щях да се напишкам от смях /

Няма да го коментирам

ако знаеш само колко не си права...

когато чувствата обгръщат сърцето и не му позволяват да страда това как го наричаш...

само не ми казвай, че сърцето пак страда, щот изобщо не е верно...

бая се чудех дали да се обадя изобщо, че добре си хортувате и се самозаблуждавате...

Само ще кажа, че сърцето не страда от любов, а от липсата на такава. Или не я е имало, или я е загубило. Ако пък я има, какво по-хубаво от това...

Здравейте,бих искала и аз да се включа в тази тема. Простете,ако съм прекалено обширна. Бих искала да ви разкажа една история. Не претендирам,че е добра,но все пак мисля,че има какво да се вземе от нея,макар и мъничко,все пак е нещичко.

Тъгата стоеше свита на моя праг. Наклонила на една страна синята си шапка, опряла белите си като мрамор ръце на пода, тя гледаше как той си отива. Ясно разбираше, че каквото и да направи, не може да го спре и въпреки това дълбоко в душата си продължаваше да го моли да остане. Още един ден поне. Оловно сивите й очи го изпратиха за последен път. Тя сведе глава и смирено стоя седмици наред. Нейният образ остана в мен и като призрак бродеше из мислите ми. Опитвах се да го прогоня, да го залича, но идваха моменти, когато той разкъсваше моята защита и тихо плачеше в сърцето ми ден след ден.

Тъгата на прага – бе образа на собствената ми тъга, а призракът – така виждах бродещата в сърцето ми самота.

Представи си една скала и как върху нея падат капки вода, една след друга. Дори да е от най-твърдия камък с течение на времето водата я пробива и оформя. Така е и с тъгата, която ме дълбаеше и в един момент, когато се обърнах назад осъзнах, че съм се променила. Ако сега се върнеш и пак заминеш, няма да я има същата тъга, свита на пода. Не, аз не съм друга, аз просто пораснах.

Това бе твоят избор, твоят живот. Прости ми, но аз вече няма да бъда нещастна заради теб, защото и аз имам живот да градя. Вече никога няма да бъде същото, но и защо трябва да е? Животът се променя и ние сме част от тази промяна. Винаги имаш избор: приемаш станалото и продължаваш или сам се заключваш в миналото. В ежедневието ни се вплита една непрестанна поредица от срещи и раздели, радост и болка, победи и загуби, но въпреки всичко важното е какво остава в теб след това.

Тъга винаги ще има. Скрита, не доизречена, безмълвна. Понякога ще избликва по–силно, друг път кротко ще струи, но така или иначе я има. Нормално е.

Станели твърде голяма е тежък кръст. Когато си сам, след раздяла с нещо или някого, тя би могла да бъде онова ключе, което да те затвори в собствен свят от скръб и болка. Това е като да копаеш с лъжица дупка в земята, само че вместо в пръстта, влизаш в дълбините на душата си. Колкото по-дълбоко стигаш, толкова повече причини откриваш, за да бъдеш тъжен. Заради себе си, заради другите, заради страданието в света. Колко много тъга се събра! Дали мога да я понеса? Аз не искам това! Не искам да бъда вечно тъжна и мрънкаща, защото нещо не ми харесва. Трябва да има друг начин.

Понякога си мисля, че е хубаво да си малко тъжен, защото това ти помага да израснеш духовно, да се промениш към по – добро. Виждайки болката в сърцето на другия се опитваш да му помогнеш, като даваш израз на любовта и добронамереността си. Това прави хората по- състрадателни и отзивчиви един към друг, и най–важното носи им чувството за пълноценност.

Струва ми се, че единственият мехлем за тъгата е доброто. Колкото по-често го употребяваш, толкова по-бързо раните зарастват, дори тези, които изглеждат сякаш никога няма да преболят. Друга причина да се бориш е, че когато се стараеш да си усмихнат и приветлив привличаш повече добри хора към себе си, хора които изпитват същите чувства като теб. Може би това са нови приятели, а защо не и нова любов? Всичко зависи от човека. Вярно, необходимо е време, за да преболи сърцето, да претръпне, но това, че е много трудно сега съвсем не означава, че няма да си пак щастлив. Ако позволиш страданието може да те разруши отвътре, но е възможно и да съгради един силен, вярващ в себе си и бъдещето човек. Просто отвори очи и виж, че никога не си напълно сам. Има, някъде в теб или около теб, лъч светлина, който чака да протегнеш ръка и уловиш деня. Този лъч може да бъде нещо, което обичаш да правиш или приятел, който е до теб и те подкрепя през цялото време.

Бог не е създал нищо просто така. Във всяко нещо, във всяко чувство е заложен смисъл, стига да сме достатъчно упорити, за да го открием и продължим напред помърдели.

Благодарна съм, че я има тъгата, защото често тя е причината да си припомня важни неща, които неволно забравям. Осъзнала това усещам, че е време да продължа своя път и няма причина да оставам по-дълго тук.

Хайде моя тъга, да тръгваме. Много не извървени пътеки ни зоват. Прости ми, че няма да те дочакам, прости ми ти, който толкова пъти си тръгваше. И все си мислех, че на всяка раздяла си отнасял със себе си по част от мен, но всъщност съм се лъгала. На всяка раздяла ти ми даваше по нещо. Помогна ми да осъзная, че щастието на човек, зависи от самия него. Разбрах, че всяко чувство носи своя смисъл, а то идва от сърцето, което никога не лъже.

Да, изпитвала съм тази болка...Точно тази, изгаряща и разкъсваща те отвътре. Понякога ти се иска да крещиш, да викаш, но не можеш, просто защото болката е толкова голяма, че дори нямаш сили за това. Просто стоиш, плачеш и гледаш в една точка. След това малко по малко започваш да се примиряваш, но спомена за преживяното не те напуска, сълзите се стичат отново и отново, изгарящи лицето ти....

Той поста ти доста медицински звучи. Ако говориш преносно - ами ако не те боли понякога сърцето, не си жив. А ако наистина те прерязва понякога съвсем буквално - и на мен ми се е случвало, ама са ми казвали, че не било от сърцето, а мускулите на гръдния кош така болят понякога от претоварване.

Ей така изведнъж пробожда..

И до ден днешен ми се случва, от някой спомен, ей така от нищото..

И болката пронизва силно за секунда, а после някак кухо продълава да боли..

Като ехо на пробождането.. Случва се с часове да ме боли всеки удар на сърцето..

Това се случва когато някоя новина ме завари неподготвена.. Нещо неочаквано..

По принцип съм вцепенена, изградих стени около себе си и не допускам моменти на слабост..

Между болката и липсата на чувства си избрах безчувствието..

Напълно осъзнавам, че погледнато реално сърцето ми е непокътнато, а в същото време се чувствам толкова празна..

аз има ритъмно нарушение на сърцето

Той поста ти доста медицински звучи. Ако говориш преносно - ами ако не те боли понякога сърцето, не си жив. А ако наистина те прерязва понякога съвсем буквално - и на мен ми се е случвало, ама са ми казвали, че не било от сърцето, а мускулите на гръдния кош така болят понякога от претоварване.

+1 за последното изречение! Спокойно хора, тази болка, която изпитвате (която почти всички хора изпитват) не е от сърцето, а както каза bankite, от гръдния кош.

Линда, съгласна съм с теб, и наистина мнооооооооого се надявам всеки да си получава заслуженото за това и такъв е подписа ми, .....но има отново едно НО , за съжаление виждам и познавам много хора които си правят каквото си искат, не се съобразяват с никого и с нищо, провалят човешки съдби и животи и ен само че не им се връща ами цъфтят и прецъфтяват! Кога ще им се върне?

Ако живееш с идеята, че трябва да му се върне, ще пропуснеш да живееш своя си живот и своето си щастие! Тогава има ли смисъл да чакаш да им се върне! Пък, то може и да не им пука и от това, че им се връща!

Егоист не може да се съобрази с някой!

И какво ще му пука, че проваля чужд живот като не е наясно със себе си даже?! И не мисли...

Ще цъфтят като не им пука за никой и нищо!!!

Един път съм я усещал тази болка във сърцето и повече не искам и да се сещам какво ми беше! За това повторни глупави грешки на правя!

Вие за Любовна болка ли говорите или истинска? Истинската съм я усещал, любовната - какво е това любов? Сигурен съм, че е някъква нова ОС

Вие за Любовна болка ли говорите или истинска? Истинската съм я усещал, любовната - какво е това любов? Сигурен съм, че е някъква нова ОС

Ами те и двете са истински да ти кажа, даже тая дето те убива от вътре е по-опасната! От тая дето те нараняава външно и минава след време! Вътрешната болка може и да не е от любов, може да е от лошо отношение, от липса на нещо вътрешно...от смърт на близък човек и т.н.

А ОС има достатъчно, споко!

Когато човек види че няма шанс - време е за избор. Тук имаме два варианта - 1. оставаме си с болката в сърцето и се надяваме да ни мине, докато се самосъжаляваме; 2. отмъщаваме си за болката още преди да е дошла, правим мръсно на човека, който иска да ни нарани и си продължаваме живота. Когато ми се наложи да избирам избрах втория вариант, но при него има една малка подробност - прекратяват се всякакви отношения с въпросния човек. И въпреки това смятам че е по-добре да се прекрати всякаква връзка, отколкото да има някакви макар и минимални контакти, но да се чувстваш като мишка винаги щом се видите или чуете.

Когато човек види че няма шанс - време е за избор. Тук имаме два варианта - 1. оставаме си с болката в сърцето и се надяваме да ни мине, докато се самосъжаляваме; 2. отмъщаваме си за болката още преди да е дошла, правим мръсно на човека, който иска да ни нарани и си продължаваме живота. Когато ми се наложи да избирам избрах втория вариант, но при него има една малка подробност - прекратяват се всякакви отношения с въпросния човек. И въпреки това смятам че е по-добре да се прекрати всякаква връзка, отколкото да има някакви макар и минимални контакти, но да се чувстваш като мишка винаги щом се видите или чуете.

Не мисля, че става въпрос само за отхвърляне, просто понякога хората не са един за друг-като личности, но продължават да си дават надежда-надежда, която с времето убива всичко ... убива те вътрешно малко по малко, докато не те убие напълно! Точно тогава краят е неизбежен и е въпрос на време- раздялата! А понякога не даваш шанс нито на себе си, нито на другия режеш навреме, за да няма болка след това, просто я спестяваш и за двамата....

Всичко е въпрос на гледна точка и на ситуация.

Здравейте, пиша тази тема по-никое време за да ви задам въпроса за болката в сърцето. Каква е тя за вас и нима най-здравият мускул в човешкото тяло може да спре? Боляло ли ви е сърцето, просто ей тъка, без видима причина? Дали остра болка го е пронизвала за секунда или тъпа, но продължителна го е притискала? И последния ми въпрос към тези които са го изпитали е: Какво става след като болката отшуми напълно и то продължи бавно да бие, колкото да ви поддържа живи, какво идва след безразличието?

Знам, че за всеки отговора е различен и затова ви приканвам, споделете.

Намерих една мисъл на Емили Дикинсън, която споделям:

Казват, лекувало времето.

Времето не лекува.

Мъката е като жилите,

с възрастта се подува.

Времето е проверката

за болестта голяма -

то би помогнало само там,

където болест няма.