Ясен Ведрин

ТАКА ТЕ ОБИЧАМ

Ако вечер очите за сън не заспиват

и светът се усмихва различен,

не терзая с въпроси душата щастлива.

Имам отговор. Аз те обичам...

Ако скитам в нощта - без чадър и без шлифер,

а дъждът ме вали романтичен,

ще се вслушам на капките в тайния шифър -

кап, кап, кап... Как сега те обичам...

Ако в утро мъгливо се стрелнат лъчите

и пробият през свода лиричен,

ще немее устата, но ще пее в очите

слънчев звън, че така те обичам.

Ако просто те видя - неземно красива,

и сърцето ми в теб се затича,

думи в мен като буйна река ще преливат...

Обич моя! Та аз те обичам!

Малка обява

Не биваше. Не биваше така -

след сто години сън да се събуждам.

Сега светът изглежда непознат.

А аз във него съм ужасно чужда.

Защо му трябваше на този принц

да идва и да ме целува без да мисли?

Принцесата я няма...Нека спи!

Нали си има разни други приказки...

А той пристигна като на шега.

И на шега реши да ме целуне...

А после си отиде. И сега

съм истински и непростимо будна.

Уплашена съм. Този свят боли.

Изглежда зли орисници са го проклели.

Не искам да оставам в него. Нито миг.

Разменям замъка си. За вретено.

Caribiana

Блъф … Запознай се с нея, ‘дето пречи ти. С тая, ‘дето май не ви е писано. Дежа вю – то пак й прави сечено и я връща в пети клас (орисано). Запознай се с нея - всеотложната, дето има цялото търпение да проникваш напреки под кожата, докато държиш я в неведение. Запознай се с никому ненужната, но която всекиму прощаваше все онази - каузата. Пердутата. (Плачеше. Обичаше. Забравяше.) И на теб ти сложи тази „чавка” в списъка си черен. Неформален, но напук на мъжките прищявки тя така и… … просто не направи. Запознай се. Свикнала е с всичко – мачкаш, искаш, хвърляш - и това е. Плачеше. Забравяше. Обичаше (Казваш, че „блъфира”. Знаем… Знаем.) Запознай се. Много й е драго! Тя е Съвестта ти. Ти - разнищи я. Дръж си я, от нея щом ти става!!! … А аз съм си добре. Къде ли? С бившия. автор: lorsa

Познават се ръцете готови да обичат, ръце, които са ме вдигали над бездни, ръце, които са ми бърсали сълзите. ....И в шепите на нашето приятелство се гонят палави метафори, усмихват се невинни тайни.... Заспивам без да се страхувам. Виктория Гоцева

автор: ATOM В колко ли години, вече стари, си мислим, че живота сме научили... А всичко непременно се повтаря, доказвайки, че пак не се е случило. Ето, че пораснахме големи, но вътрешно доколко сме пораснали... Пренасяме количества от време, че иначе душите са ни празни. Изпращаме, посрещаме години, без живото Сега да се разлисти. Макар че, тя и тази ще отмине, желая Ви да бъде само Истинска!

автор: osi4kata коледа купете си кибрит нищо че си нямате камина нито печка с газ да бъде скрит може да ви трябва догодина коледа подаръци и глъч суета превземки и пресита някъде като мъждукащ лъч малка продавачка скита коледа купете си кибрит

Контейнерите за боклук до блока - тук всяка сутрин идваше жена във вехти дрехи, слаба, не висока с количка, а през зимата с шейна. Преглеждаше в сместа добре нещата отделяше полезните на вид. Изглеждаше ми страно тя позната в походка, маниер, гърба превит. Бях все зает, началник в общината, до службата ме караха с кола, И само сутрин, точно до вратата я виждах, беше с очила. Веднъж обаче тя ме заговори - попита ме с усмивка за часа. Невероятно близка ми се стори и я познах- познах я по гласа. Бе моята учителка любима в последния гимназиален клас. Заместваше почти една година. Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас. Цял ден на работа за нея мислих - учителката моя станала клошар. В бюрото нещо търсех, нещо чистех - бях станал ученикът Божидар. Не бе познала в мене ученика - самият аз бях доста променен - солиден, тежък, лика и прилика с мастит, авторитетен бизнесмен. На заранта я чаках много рано. Прекрасно утро. Неработен ден. В боклука ми на дъното прибрано лежи кашонче, дар голям от мен. Усетих зад гърба си, че пристига. Изсипах кофата с боклук завчас. И без дори главата да повдигна прибрах се бързо на бегом у нас. В кашончето бях сложил триста евро, кафе, парфюм, кутия с шоколад. Вълнувах се и бе ми малко нервно, но в себе си се чувствах много млад. Закусих и полегнах на дивана. На входната врата се позвъни. Излязох да отворя - никой няма. Пред прага - плик, кашончето встрани. "Не те ли учих, драги Божидаре, че всяка работа краси човек! Дори и бедността от Бога дар е, дори и в двадесет и първи век! Нима в очите ти съм просякиня? Срамуваш се да поговориш с мен. Обратно връщам твойта милостиня и знай- ще легна гладна този ден. Не прося милост, бедността не крия. Клошар съм, няма как. Не върша грях." Това прочетох. Щях да се убия! Учителката вече не видях.

автор: vionbg Нина... Преди когато, слънцето бавно с изтръпнали устни, целуваше мрака през зъби и бавно, потъваше в твоите устни... От болка през рози, от кръв през скали, от огненосветли коси... и навътре - В утроба на черти и и на мънички точки... Там аз съм разпънат... като звяр - възможен само ако събереш ръцете си във лилии рисувани с моливи от безмислие... А исках само да издигна статуя от огън... един погубен слънчев Аполон, загледан по пътеките към хадес, в посоката от кървави петна... Чертички, точки - Химия, родена в камъка на твоето усещане... Далечна Нина... Измий ме в сребърните езера на твоята утроба. Обичам те! А днес е много късно да го знаеш... и нямам време - трябва да руша света.

ЗНАЕШ ЛИ?

Гергана Георгиева

Знаеш ли, че те обичам?

Че съм плакала за теб?

Че съм искала да те прегърна?

Че болеше ме без теб.

Знаеш ли, че ми открадна

малкия и скучен свят.

Крих лицето си от тебе,

но сърцето не успях.

То обича без да пита

искала ли съм и как

мога тебе да обичам.

Само то си знае как.

Обичам те и искам да го изкрещя -

да чуят всички че е жива любовта.

Апокалиптично за апокалипсиса

(от Сатурновата дупка)

Господарят на рибите пак ще зимува на кея.

Всяка зима го среща там – ням, до последната буна

две дълбоки и пълни очи над водата да рее,

а вълни да го топлят и галят със влажни муцуни.

Той се смее наум. Като бебе. На бебе прилича,

преоблечено в кожа на дупки - по-плътно да вдишва

остър бриз от планктона, със който кръвта му потича

и от нея по пясъка с рибя кост епоси пише.

И чегърта го зимата всеки път. Люспите трупа.

Той ги ниже (да светят!) на връв, между цели заргани.

И отглежда пирани в ръкавите - благ като глупост.

Чак до лятото храни ги с плът. Мълчаливо ги храни.

Господарят на рибите този път няма да стане.

За последно в очите му, зимно, морето белее.

Всички риби плътта му до дъх ще изръфат. И рана

във водата ще зейне, и бури от липса ще зреят.

Всяка следваща зима вълните ще стават по-алчни,

по-свирепи и хищни, по-зли към последната буна.

Ще я сриват, опразнени, с ярост и бяс - девет бала.

И ще плъзнат медузи по кея. Без кръв и муцуни.

Дарина Дечева

Източник

Зимен махмурлук

Pino Original - A Touch Of Yellow

Оглеждам се в бокал калифорнийско.

Очи - разлети,

недопята влага.

Размътен спомен някъде просветва,

а по - надолу

спъва се, и стяга.

Очите ми... зелени са...

не съм,

не съм аз тази, с кладенците кръвни...

отминала... и сякаш в полусън.

Зад мен горчи.

Не искам да се върна.

Домът ми днес е стихнала таверна.

Уюта му - дузини порцелан.

В отломъците себе си посегнах.

Изгубена.

Платих им своя дан

и проиграх последната си песен.

Криле по вятър, няма да запея.

Калифорнийското бе пищната ми есен.

Остана само зима в мен.

Налей ми.

автор: Инфинити

из цикъла: Джаз и счупени стъкълца

Раздрано небето проплака по тръгнали хора,

отивали хляба да търсят за себе и свои,

отдавна подкарана песен, а тя зад стобора,

стои и очаква хабер, не намира покоя.

Години браздили лицето и, черна мотика,

сама на баира картофите сее, да има,

че виж са се върнали всичките, чута молитва,

сълзите поливат земята поредна година.

Раздрано небето, раздрани и родове пусти,

комини тъгуват, забравили мирис на пушек,

в зандани превърнати дните, а майчини устни,

молитва редят, за да има на мъката свършек.

Такава си майко Българийо, чужди те гледат,

а твоите внуци ще радват велможи по странство,

духа ти остана във празното нашенско село,

но скоро и то ще само балканско пространство. СТИХ НА ПЕТКО ИЛИЕВ

Балада за човека с откраднатото лице

Аз съм скулптора и става злато

глината във моите ръце.

Всеки като зима или лято

ми донесе своето лице.

Идваха при мене мълчаливо

старци и младежи, и деца.

Идваха с лица и настойчиво

искаха по-хубави лица.

Щедростта ми беше справедлива

и не беше глупава мълва.

Правех за една черта красива

по-красива цялата глава.

И съдбата беше много лека -

лека лодка в моите ръце.

Докато дойде в дома човека

с пустото откраднато лице.

И във изгрева с блясъци морави

той смути мойта силна ръка:

- Направете лицето ми, моля ви! -

Ах, лицето ви! Точно така!

А помня върху градската ни сцена

го гледахме с усмивка озарена

в Ромео с роза, в Карлос със рапира

и плачехме, когато той умира...

Възкръсваше ли, хвърляхме цветя,

а бяхме много бедни за цветя

и в стихналата зала като слепи

с ликуващи очи и пълни шепи

разграбвахме, горещи, жадни, диви,

лицето му и ставахме красиви.

И свършваше ли всичко, заслепени

и възхитени, и опиянени,

се блъскахме в широката врата

като щастливи някакви разбойници

и бавно ни превръщаше нощта

в щастливи или страдащи любовници.

А той във свойта задкулисна клетка

захвърляше разкошната наметка

и с нервни пръсти вдигаше отново

на свойте къдри сивото олово.

Докато с безпределна яснота

в една зора, събудила света,

когато ярко слънцето червено

изгряваше като новородено -

едно голямо, страшно огледало

му отрази лицето, жалко-бяло...

Той в него като в стъпкано огнище

потърси болка, не намери нищо.

Целуна само малката ръка

на портиерката с очи засветили

и тръгна с треперящите крака

на всички детронирани владетели.

И във изгрева с блясъци морави

той смути мойта силна ръка:

- Направете лицето ми, моля ви! -

Ах, лицето ви? Точно така!

Той остана и строго зачака.

Беше странно и страшно това.

Беше страшно, дори се разплака

една каменна детска глава.

Аз изтръпнах, попитах къде е

вашето истинско, живо лице?

И не знаех дали той се смее,

или плаче, отпуснал ръце.

Питах тихо, а после безумно

закрещях и заблъсках стени.

И тогава се втурнаха шумно

много хора, мъже и жени.

Всеки върна по-кротко от птица

най-красивата своя черта

и от камъка мойта десница

едно живо лице очерта...

Заблестя във добрата усмивка

вдъхновената горда уста.

С катедрално красива извивка

се издигна челото в нощта.

И лицето му стана така, че

би могло да говори дори,

да се смее, да вика, да плаче,

да угасва и пак да гори.

Христо Фотев

Не е нужно - за да си населен с призраци - да си стая - или къща. Мозъкът си има коридори - по които по- добре да не се връща- по- добре във полунощ да видиш дух незнаен - но да не се сблъскаш във душата си с домакина таен- по- добре зад теб да рухват замъци и във ужас да се блещиш - но на скрито място - без оръжие - сам себе си да не срещаш. Туй, което в теб зад теб е сгушено- най ще те уплаши. Вмъкналият се убиец в къщата няма да е така страшен. Ние тялото си пазим с револвери- и заключваме вратите- но допускаме по- висши призраци- а и друго - в нас самите. Емили Дикинсън

Бели полета, разнасящи мирис на зима,

стари дървета, с надежда за пролет поредна,

тръни развявани, сякаш от друга картина,

табела ръждясала, сочеща спирка последна.

Бели полета, под тях се е скрила земята,

черната, дето един подир друг ги прибира,

студ е сковал, вече нищо не грее в душата,

пламъче малко, надеждата все не намира.

Бели полета, ровят ги гарвани черни,

ръфат пръстта им, но плячката все не намират,

скупчени в орди, сякаш на дявола верни,

грачат, разпръскват се, после на куп се събират.

Бели полета, с ръждясали спирка самотна,

пристан последен за дни незаслужено черни,

всички заминали, плаче душата сиротна,

само сълзите до днес са останали верни.

Грозни полета и спомени - зейнала бездна,

тихо приведена, рано дошла е до края,

много ще чака на своята спирка последна,

много ята ще изпрати ... по пътя към рая.

АВТОР: ПЕТКО ИЛИЕВ

"Песен за човека"

Ние спориме

двама със дама

на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -

тропа, нервира се,

даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

от ропот

и град от словесна

атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,

нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:

- Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

на черква отишъл

подире

и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

понакуцвам

в теория

и рекох полека,

без злоба,

човешки,

да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

пари.

Синът ги подушил,

вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

във седмица само

властта го открила и... съд.

Ала във съдът

не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

ч о в е к.

Не зная с каква е

закваса заквасен,

не зная и как е

замесен,

но своята участ

от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

"Брей, как се обърках

и ето ти тебе

бесило.

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

в скотобойна,

въртиш се, в очите ти - ножа.

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

изплаввал чудесен -

и после

заспивал

усмихнат...

Но в коридова

тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. -

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

"Хайде, стани."

Гледали хората

тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

на бик.

Но лека-полека

човека се сетил -

страхът е без полза,

ще мре.

И някак в душата му

станало светло.

- Да тръгнем ли? - казал.

- Добре.

Той тръгнал. След него

те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

"Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат."

Във коридора

тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока

съдба.

"Тя - моята - свърши...

Ще висна обесен.

Но белким се свършва

със мен?

Животът ще дойде по-хубав

от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

но вие

грешите, приятелко, днес. -

Човекът спокойно, тъй - дума

след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

"Браво, човек!"

Нататък е ясно. Въжето

изкусно

през шията, после

смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? -

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,

сякаш

като че там сте били!"...

Какъв ти тук ужас?! -

Той пеел човека. -

Това е прекрасно, нали?

Съжалявам, но не се интересувам от любовна лирика (както ми се струва че се изисква в тази тема). Но на мен ми действа много по-силно това стихотворения прочетено както трябва. Не ми се смейте, но един път както го четох и се разплаках...

Здравейте! От къде беше това,чела съм го отдавна,не помня. Толкова съм го чела преди ,че си спомням почти всяка дума Много е хубаво,наистина ! Браво !

Никола Йонков Вапцаров, роден 1909 г., разстрелян 1942 г., Стихосбирка "Моторни Песни" издадена 1940 г. - можеш да ги прегледаш тук, всичките са впечатляващи!

Теодор Траянов!!! Безутешност В какво ще търсим с тебе пак утеха, в присторен сън и в спомен ли любим? А страдаме - сърца ни изгореха без пламък. - Ний видяхме само дим. Живот без сянка вече ни очаква, възпрян порой отстъпи без борба! И кой ще има смелост да оплаква горчивий път на своята съдба? Въздушни кули своя вход откриха, лъжа царува там и пустота, а те с дъха си нявга упоиха нелеп живот, нелепа суета!

Задкулисно стихотворение

Знам, че искаш, по хлапашки сресана,

не мъжът ми — Хамлет да откриеш.

Само не надничай зад кулисите.

Ще се счупи цялата магия.

Хамлет има десет лева в джоба си.

И се пита — хляб или цигари.

С два пакета изкопава гроба си.

С фасовете веждите си пари.

Хамлет има две деца — подробности.

Вярно, че не влизат по пиеса.

И една Офелия — виновница,

че не става вече за принцеса.

В къщата им зимно слънце влиза.

Плаши ги дъхът на светлината.

Хамлет или гледа телевизия —

или гледа празното в душата си.

Затова, заклевам те, момиченце —

точно там, на сцената, с декорите:

струва си, но само там — обичай го!

Другото е моя територия.

Камелия Кондова

ЛЮБОВ,ОСТАРЯ ЛИ?

Душата ти крещи за помощ.

Не я ли чуваш?Оглуша ли?

Устата ти мълчи греховно.

Кого наказваш?Полудя ли?

Очите гледат ме любовно.

Не ги ли чувстваш?Ослепя ли?

Устата пак мълчи греховно.

Те мене гледат!Не разбра ли?

Ръцете ти летят към мене.

Не ги завързвай!Оглупя ли?

Страха обичам даже в тебе!

Разбра ли ме?Едва ли.

Мадлен Алгафари

Редактирано 31 януари 201115 г. от Niкiта (преглед на промените)

ЗИМА С бяла покривка покрита е земята. В пухена завивка спят семенцата. Децата играят в снежните преспи. Зима е вече. Време за смешки. През бялата зима всяка хубава къща прилича на картина, която те връща назад във времето, назад в годините, през минали коледи, когато комините пушеха пак през старата зима. Сега децата играят и весело взимат кой-снежна топка кой-парче лед и замерят се с тях, но похапват и мед. Коледа и Нова Година посрещаме със сняг. Подаръци подаряваме и получаваме пак. През студената зима всичко е снежно, но изглежда красиво и като коприна нежно. Докосва душата, докосва сърцето и не може да се опише дори с перцето. Но имат и край тези снежни игри. Сезони минават. Светът се мени. Краят е пролет. Почти начало е есен. Краят е първата птича песен. Боряна Нинова Естествено, това съм аз!

Микеланджело Буонароти

Към тебе кой насила ме понася

свободен уж, а с крачки оковани?

Щом без въже във примка ме опаса,

щом ме достигаш без ръце и длани,

от образа ти кой ли ще ме брани?

МОМИЧЕТО

Облякло бе най-новата си рокля.

И с токчета под кротичкия дъжд

прескачаше усърдно всяка локва,

за да е чисто то пред оня мъж,

когото чакаше така отдавна.

Но той не идваше. И там навън

отекваха все тези крачки равни

като напевния дъждовен звън.

Прошумоля измокрена коприна,

прецапаха обувки през калта.

И аз разбрах, че покрай мен премина

най-тъжното момиче на света.

Дамян Дамянов

Аз съм твойто Премъдро павианче и ти казвам Премъдрост голяма. - Ела да се слеем с природата! И веднага! И само с теб двама! Долу дойдоха гости. И викат. Те не знаят, че си у дома. Ти не си им дотрябвал чак толкоз. Нека мама ги среща сама! А ние да идем в свинарника! И може след туй край реката! И ще седнем след туй на оградата и пак ще си клатим краката. И гората след туй ще преминем от единия до другия край, и няма да се връщаме в къщи, преди да ни викнат за чай. И ще бъдем индианци и трапери. И ще ходим на лов без пътека. Ще играем на квото ти искаш, само с тебе да бъдеме нека! Ето, взех ти лулата с тютюна. И твоя бастун от бамбук. Хайде, хайде, бе! Хайде бе, татенце! Да изчезваме бързо оттук! Киплинг

Излязоха неравни ветрове. Тополата си мъчеше листата. Небето се разделяше на две- до тука -слънце, облаци-нататък. Денят дойде. И вече осъзнах, че е останала зад мен междата. И в равносметката ми няма страх, до тука Слънце, облаци нататък. От облаците моето лице ще потъмнява- часове, години... Ще ми показваш като на слепец къде е този цвят: небесносиньо. Ще се помъча да те разбера, ще ме насочваш: гледай ми ръката! И ще се вместя в тъжната игра: до тука-слънце, облаци-нататък. Павел Матев! <3

Не те обичам вече, затуй не идвай повече в съня ми. Не обърквай чувствата, не разстройвай мисълта ми. Не викай спомена, през девет планини, заключен, в десета. Не докосвай раната, не пробуждай болката ... Очите ми не търсят твоя поглед. Ръцете ми не чакат твойте длани. Не идвай повече в съня ми ! Не те обичам вече !

Редактирано 10 февруари 201115 г. от kaloia (преглед на промените)