преди 6 минути, Мойра написа:

Защото простаци край него вървят

и дават му знаци и правят му път

 

Ей това е ИСТИНАТА !!!

Думи за целуване

 

Това са само думи за събаряне,
на камъни, на гледки, на човеци...
Вълната спира до брега,
разбира,
че сушата е твърд
и е далече...
Ще те целуна, без да те целувам.
Наум,
насън.
И даже през стъклото...
А после дълго ще греба,
ще се сбогувам
и ще се давя
в собствения космос...
Това са думи само за събиране,
те нямат
ни среда, ни окончание...
Не се споделят и не се разбират.
Дори и да ги чуваш,
са мълчание...
Но както пия мрака им,
просветва -
и се сънувам
като само твоя...
Брегът е нежен – може да се втурне
подир вълната.
Но гърми прибоят.
Целуваш ме, докато те целувам.
Наум, насън и даже през стъклото.

Шегувам се.
Дори не съществуваме.
Всичко е тъга, шега и космос.

В.Христова

Не съвсем...

Боли ли те (там някъде отляво),
когато ме съгледаш с някой друг,
получил над прегръдките ми право?
Прехапваш ли си устните напук
на силното желание да креснеш,
че всъщност трябва ти да си до мен?
Мечтаеш ли ръка да ми протегнеш?
Проклинаш ли се сто пъти на ден
задето не посмя да ме обичаш,
когато бях пред теб - на колене?
Боли ли те, когато се усмихваш,
а сълзите напират... и боде
на гърлото от спомена за вчера?
Ядосваш ли се? Удряш ли с юмрук
по масата с претоплена вечеря?
Умираш ли от завист, че със друг
споделям и сърцето, и леглото?
Боли ли да си никой днес за мен?

Боли те, мили мой, боли те много!
Сега почти сме квит. Но не съвсем...

 Васка Мадарова

Изградихме стените. И купол.
По-висок от дуварите в ада.
Вътре - думи, покрити със мухъл,
от мълчание правят ограда.
 
 
Като обръч затягат се примки
да напомнят, че имаше "вчера".
Ти - със твоите розови снимки,
аз - със моята топла вечеря.
 
 
И дълбаем към нищото слепи,
за да търсиме чуждо имане.
Ала злато и перли - къде ти?
Само - бурени, тръни, душмани...
 
 
И дълбока е ямата вече,
а стените опират небето.
Хвърляй в рова каквото ти пречи!
Аз съм хвърлила вече... сърцето.

 

Васка Мадарова

 

 

ТВОЯ

Докосваш ли ме ? Или си измислям
онази непрогледна тишина,
в която пръстите ти
бавно ме разлистват
и устните ти нежно ме четат...
Написана съм твоя , много твоя
от стръмното на мъжкия ти пулс
по гладката изящност на завоите
и мекото на женския ми вкус...
Прочиташ ме...задъхано...на срички...
до най-дълбокото на сладките ми тайни.
И аз настръхвам , цялата обичане.
Шептя те . Искам те . И ти се давам.
Нали е обич... Нека да е тиха...
Обичам те безмълвно. Със очи.
Обичаш ме контурно. С щрихове.
Такава обич само се мълчи.

автор: Сaribiana

 

Поклон!

Редактирано 22 април 201610 г. от Мойра (преглед на промените)

В пъпка на роза

Тоя дребен халосник, Късметът,
от години ме пържи на клада -
ту ме праща на черния петък
във деветата дупка на ада,
ту ми дава очи на богиня
и света във краката ми срива...
Докога ! Вече толкоз години
все от пусто във празно преливам.
Ех, веднъж да го погна с метлата
и да удрям, доде отмалея,
да му смъкна до кокал душата...
Нека види какво е без нея !
И се стягат юмручни ръцете -
стига вече притворство и поза !
Де си, мой нескопосан Късмете ?!
...А пък той спи във пъпка на роза...

автор : Ники Комедвенска

Тихият пролетен дъжд...

Тихият пролетен дъжд

звънна над моята стряха,

с тихия пролетен дъжд

колко надежди изгряха!

 

Тихият пролетен дъжд

слуша земята и тръпне,

тихият пролетен дъжд

пролетни приказки шъпне.

 

В тихия пролетен дъжд

сълзи, възторг и уплаха,

с тихия пролетен дъжд

колко искрици изтляха!

 

Николай Лилиев, 1918

РАЗПЪВАХА МЕ

Разпъваха ме своите. Не бях
онази преуспяла предвидимост.
Разпъваха ме чуждите. От страх
да не взривя затвора им със смисъл.

Разпъваха ме хромите. От гняв
към женската ми плът горещо светла.
Разпъваха ме немите. Без тях
аз много песни бях изпяла цветно.

Разпъваха ме моите мъже.
От култ към въздесъщото си его.
Разпъваха ме и жените им. Но те
загиваха, без мен дори, от ревност.

Разпъвайте! Плътта е за това -
страхливецът да победи удобно.
Без свобода, любов и светлина
светът ни плаче. Уморен от хората...

Мария Лалева, "Личен архив"

Той така ме обича,
вече няма и капка съмнение,
идиотски различна...
Боже , дай му върховно търпение -
аз съм трън във петата,
щом се вмъкна веднъж , няма спиране -
ще му взема душата,
ще дълбая до кръв ... до умиране !
Няма друга такава -
с орисия за лошо наричана,
самодивска жарава,
невъзможна почти за обичане.
Ала той ме обича -
с всички мои безумства и полети.
Всяка нощ го изрича...
Боже , нека е истина , моля те !...

автор: Ники Комедвенска

За днес си пожелавам светлина.
Да бъде лъч, в душата ми притихнала.
Да виждам само малките неща,
които неизменно ме усмихват...
Ще имам птици. Обич. И прегръдки.
Това ще бъде от онези дни,
в които към сърцето си се връщам,
и всичко е по-хубаво...
За днес си пожелавам светлина.

Мира Дойчинова - irini

ХОМО КРЕЙЗИ

Двоичен свят - едно и нула,
до нано пътят е скъсен,
мисъл в Терасвят се щура
и лудва с Гигаскорост в мен.

И робско, робото- , безмерно
и Космос, и ядра ора
и тъй съм устремен химерно,
че нямам време да се спра.

Едва за страничката лична
си крадвам мигче за игра.
Любов на крак е синтетична.
И все ме гложди - Докога?

toti55

Сънувах те като река,
все още ненамерила корито,
поела през скалите, ей така -
красива!
Непокорна!
Ненапита!
И цялата си същност отразих.
Изпих до капка бистрата ти сила.
Събудих се, но вече те открих
във себе си по-хубава.
По-мила.
Сега течеш през моята душа,
съдбата ти съдбовно ме дълбае.
Ще бъде страшно, ако е лъжа.
ще бъде страшно, камък да ридае.

Борислав Владиков

Фасове

Била си тук. Усещам го. На теб мирише.

На тиха пейка в парка, спомен за любов седи...

Прозрачният му пръст  - буква + буква пише

И след знака „равно” – „Бяха тук. Преди”...

 

Все още скърцащата люлка се дочува,

Все още храстът-страж тук пази със листа.

Вали… Ш-ш-ш-ш-шт! Тихо! Пейката сънува...

Била си тук. Каза ми храстът. Каза ми и дъждът.

 

Стоя разкрачен. Пуша. Гледам си в краката.

Приближават женски смях и мъжки глас.

Бяла цигарена угарка с червило - във тревата..

Допуших. До бялата угарка - падна жълтият ми фас

 

 

Валери Димитров

Душа… Това ли, дето в нас цвърчи?

Звънче на шут, което моли царя

да го похвали, да го отличи,

а после мре от бедност и мълчи

в тамянен дим, сред здрача на олтаря —

това ли е душата?

 

Аз виждам сняг от пролетни цветя

в нощта, където скитат световете,

и сякаш нося къс от вечността —

той в мен трепери и крещи с уста,

и иска да политне с ветровете…

Такава е душата!

Райнер Мария Рилке, 1896

ТЪНЪК ДЪЖД

Дъждът вали на пръсти – тоест, фино.
Напомня за въздишка на дервиш.
Ако го сложиш в рамка и картина,
ще го уплашиш и ще го сломиш.

Това е дъжд за много тънки думи,
които не се хранят векове
и със които можеш да целунеш
отвъдните – по-влажни светове.

За този дъжд синигерите казват,
че е ветрило от затоплен скреж.
И доверяват цялата си жажда
на топчиците разтопен копнеж.

След този дъжд пръстта изглежда мокро,
но мокрото е само идеал.
И там, където са живели локви,
сега премигват мравки от кристал.

Не е разумно, но са се родили
изчезнали до вчера светила.
И може би невидимите сили
са повече – дори и със една.

Николай Милчев

ДРУГОТО ЛИЦЕ НА ЛЮБОВТА

В любовта трагедията често се ражда,
нерядко къпе се дори във кръв,
или пък ревност грозна я изяжда.
Понякога... е даже само блъф...

Тогава тя е друга, не онази,
която прави ни за нея да живеем,
в плътта и крият се убиващи зарази
и песни в нейна чест... не пеем...

За тази, другата любов, не се говори.
Оставили сме я почти забравена...
Една жестока истина сред тъмни коридори -
Любов обвита в паяжина окървавена...

А тя пулсира с черна светлина
сред лабиринтите на ежедневието,
оставя трупове, или краде сърца -
Мрачната страна на вдъхновението...

Зловещата любов е трудна тема
и рядко я докосват и творците,
защото тя не дава... тя отнема...
Дори ограбва от небето и звездите...

         *****

Във всяка светлина се крие сянка,
и все пак... светлината е началото...
във липсата и само може да живее мрака,
а черното... страхува се от бялото...

И затова жестоката любов и съществува,
но всички се стремят към другата,
и все пак няма как човек да се преструва,
че всичката любов... е сбъдната...

 

Георги Каменов

 

Не всяко „Браво!" е достойно.
Не всяко „Долу!" е позор.
Не всеки химн — заупокоен.

И не хвалебствен — всеки хор.
Не всички лаври са победа.
Не всяка загуба е крах.
Не всяка истина — последна.
Не всяка грешка — смъртен грях.
Не всяка прошка е пощада.
И не надгробен — всеки кръст.
Най-истински когато пада
човек доказва своя ръст.

Надежда Захариева

 

Светове

Не е монета медна, що ме тегли.
Не е и обич луда.
И все пак съм привлечен.

Ръката се протяга
и пръстите гальовни
в косите ѝ полагам.
Ръката се протяга и
сгушва леко, нежно
корицата книжовна.
И с думите рисувам
картина многослойна.
Красива е и стройна
сега във мойте мисли.
И с всяка нова дума
картината се бистри.
Пейзажна пролет кипва,
по ней пристига лято,
окапва жълта есен,
вали небе богато.
И пее свойта песен
пред топлата камина
умислена, самотна,
грижовна домакиня.

Децата й палуват,
а тя с любов ги милва
и мисли й танцуват
под стряхата домашна.
За милите си хора
софрата тя нарежда
и тънко кълбо прежда
се втурва на земята
да бяга от иглата.
А тя пък се навежда
и вдига го с ръката
пред своите очици –
звездици,
а децата палуват,
все немирни,
кат птици в небесата
се мятат те безспирно и шумно
край кревата.

Към книгата безценна
ръката се протяга
и ето, друга сцена
в съзнанието ляга.
И песен на сирена
военна изпищява.
Протяжен вой наслагва
из въздуха тъй прашен,
и всеки се покрива
в дупката уплашен.

Над мене падат бомби
и писъци се чуват.
В стоманените птици
пилотите ликуват:
“Убихме враговете”
и князът ще се радва.
“Убихме враговете”
за сребърни монети,
за нашите дечица,
за техните играчки,
за техните усмивки
смъртта застига други.
А плачещи съпруги
с очи кървящи сълзи,
и скръбни тъжни майки,
и спомените красни,
и бъдните мечти,
и дните им неясни
се сблъскват днеска
тука по тая несполука.

Но птиците не чуват
плачът на гласовете.
Но птиците не чуват
ревът на снеговете,
които се разтапят
под напора на слънце.
Птиците не чувстват
водата как ще кипне
и как ще литне горе,
и как ще ги посипе.

Ръката се протяга
и стига шкафа прашен
с картонени корици
пред погледа уплашен.
Разтваря друга книга
за щастие и птици,
които да обагрят
света си с гласовете.
Разлиства новий свят
и ето – снеговете
посипват се в долѝни
на сухрени пустини,
където се разтапят
под слънце ледовете,
и в миг се изпаряват,
и в облак се въздават.

Ръката се протяга…
Вселени се създават
от всяка прашна книга
във шкафа на дома ми.
И някъде в ума ми
звезда могъща блесва
зад всяка нова дума,
що в тоя мрак просветва.

Ръката се протяга
към книга
и разбрах, че
без четене е тъмно,
затуй чети
така че
светът да изсветлее
и в онзи тъмен ъгъл
човекът, който плаче,
и който бил е лъган
с искрата да се слее,
и неговата горест
така да се разлее,
че демоните грозни
от страх да ослепеят
в килера чер и прашен.
И в демонските мисли
лъчът да бъде страшен!

Кирил Йовев

 

"Поезията е вдовицата на живота"
Иван Динков

Докога ще се правиш на сломена от мъка вдовица?
За какво ти е мъж (и на всичко отгоре е мъртъв!)
Много бързо забрави как приживе разстрелваше птиците.
Не ми казвай сега, че ти липсва пиянското хъркане.
Заздравява плътта след прободните рани на нощите.
След пироните - думи: "На колене, пачавро недъгава!"
По-добре си спомни как сънят се израждаше в пошлост
и леглата ви ставаха с всеки миг по-отделни и ъглови.
Този мъртъв живот няма нужда от Господ и нафора.
Аз си спомням - когато нежността ти веднъж го опръска,
как циничен и горд се изплю върху твойте метафори
и гуля до зори в евтин бар с простосмъртните гъски.
И сега не му пука от сълзите ти - даже и бисери.
Той се тръшна в земята без чувство за ритъм и рима.
Не оплаквай живота, ами себе си - жено орисана
на безсмъртния ад и след Този живот да те има.

Камелия Кондова

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди,
за радост не – за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп –
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

Ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий блясък ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Иван Вазов, Пловдив, 1883 година

Повикаха ме, да ми търсят сметка,
някъде отгоре ангелът дойде...
И поиска касова бележка
за неплатените ми грехове.
А как да кажа, че изхарчих всичко?!...
Преди си плащах, а сега крада...
На мен душа не ми остана,
ако имах -
непременно щях да си платя...
Дяволът предложи ми оферта,
отново ще приема
и сме квит...
Нов живот назаем,
със заверка,
че няма да го върна пак разбит...

автор: Десислава Танева

Дали се случват чудеса

Понякога дори звездите са отчаяни
и се взривяват само да ги няма,
вселените са дом на грозни кракени
и в истините... крие се измама...

Реките често са потоци лава
изгарящи най-жадните до смърт,
а мъртвите сънуват стара слава
и хаосът... е в чаша от абсурд...

И плачат статуи със сълзи от живак,
а пък принцесите са преродени тролове,
от огънят изгрява подъл мрак
и къщи с призраци... са новите ни молове...

Ръждата лесно бърка се със злато
в очите на слепците отразено...
Най-тъжно е в живота ни, когато
дори непитото пак бива заплатено...

Следи от нокти по мъжествен гръб
оказал се... на сериен убиец...
поглъща червеят умиращият дъб,
а славеят... е прилеп кръвопиец...

Когато времената се миксират
(или ги разболее странен вирус)
тогава случаи такива се намират
и умножението се решава с минус...

И носи се тогава странен слух,
че някъде се случват чудеса -
Но  давам думата си на вековен дух,
че нямам вяра никак във това...

03.01.2016.

Георги Каменов

 

МИНАВАЩА

Минавам... Като времето минавам.
Със него мост към нищото плетем.
За малко спирам, после продължавам.
Следите - вятър ще ги измете.
От допира ми не остават рани,
които после дълго да болят,
а само светли мигове, застлани
със обич, топлина и нежен цвят.
На длан във рими си поднасях дните,
във нощите си често палех свещ -
зад редовете някъде съм скрита,
в сълзица можеш да ме побереш.
Минавам... Птица бяла в утрин синя -
с крила докосвам всеки изгрев нов.
След мен остава спомен за пустиня -
но всяка песъчинка е любов!

автор: Kadife