Премини към съдържанието

    Препоръчан отговор


    Задушница

    Зад две пресечки ги посяха. С вино.

    Най-близките ми хора. Празнично облечени.

    Завити със любов. И карамфили.

    С лица от тишина завинаги изсечени.

    И днес ги обладават духовете им.Отново.

    За да ги върнат малко на земята.Преди здрача.

    Отчупих им сърце наместо пита. И зарових.

    Душата си до тях . За да не плача. BLUE_ROSE

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    НА ПРОЩАВАНЕ

    Христо Ботев

    Не плачи, майко, не тъжи,

    че станах ази хайдутин,

    хайдутин, майко, бунтовник,

    та тебе клета оставих

    за първо чедо да жалиш!

    Но кълни, майко, проклинай

    таз турска черна прокуда,

    дето нас млади пропъди

    по тази тежка чужбина -

    да ходим да се скитаме

    немили, клети, недраги!

    Аз зная, майко, мил съм ти,

    че може млад да загина,

    ах, утре като премина

    през тиха бяла Дунава!

    Но кажи какво да правя,

    кат ме си, майко, родила

    със сърце мъжко, юнашко,

    та сърце, майко, не трае

    да гледа турчин, че бесней

    над бащино ми огнище:

    там, дето аз съм пораснал

    и първо мляко засукал,

    там, дето либе хубаво

    черни си очи вдигнеше

    и с оназ тиха усмивка

    в скръбно ги сърце впиеше,

    там, дето баща и братя

    черни чернеят за мене!...

    Ах, мале - майко юнашка!

    Прости ме и веч прощавай!

    Аз вече пушка нарамих

    и на глас тичам народен

    срещу врагът си безверни.

    Там аз за мило, за драго,

    за теб, за баща, за братя,

    за него ще се заловя,

    пък... каквото сабя покаже

    и честта, майко, юнашка!

    А ти `га чуеш, майнольо,

    че куршум пропей над село

    и момци вече наскачат,

    ти излез, майко - питай ги,

    де ти е чедо остало?

    Ако ти кажат, че азе

    паднал съм с куршум пронизан,

    и тогаз, майко, не плачи,

    нито пък слушай хората,

    дето ще кажат за мене

    "Нехранимайка излезе",

    но иди, майко, у дома

    и с сърце сичко разкажи

    на мойте братя невръстни,

    да помнят и те да знаят,

    че и те брат са имали,

    но брат им падна, загина,

    затуй, че клетник не трая

    пред турци глава да скланя,

    сюрмашко тегло да гледа!

    Кажи им, майко, да помнят,

    да помнят, мене да търсят:

    бяло ми месо по скали,

    по скали и по орляци,

    черни ми кърви в земята,

    в земята, майко, черната!

    Дано ми найдат пушката,

    пушката, майко, сабята,

    и дето срещнат душманин,

    със куршум да го поздравят,

    а пък със сабя помилват...

    Ако ли, майко, не можеш

    от милост и туй да сториш,

    то `га се сберат момите

    пред назе, майко, на хоро

    и дойдат мойте връстници

    и скръбно либе с другарки,

    ти излез, майко, послушай

    със мойте братя невръстни

    моята песен юнашка -

    защо и как съм загинал

    и какви думи издумал

    пред смъртта и пред дружина...

    Тъжно щеш, майко, да гледаш

    ти на туй хоро весело,

    и като срещнеш погледът

    на мойто либе хубаво,

    дълбоко ще ми въздъхнат

    две сърца мили за мене -

    нейното, майко, и твойто!

    И две щат сълзи да капнат

    на стари гърди и млади...

    Но туй щаг братя да видят

    и кога, майко, пораснат,

    като брата си ще станат -

    силно да любят и мразят...

    Ако ли, мале, майноле,

    жив и здрав стигна до село,

    жив и здрав с байряк във ръка,

    под байряк лични юнаци,

    напети в дрехи войнишки,

    с левове златни на чело,

    с игляни пушки на рамо

    и с саби-змии на кръстът,

    о, тогаз, майко юнашка!

    О, либе мило, хубаво!

    Берете цветя в градина,

    късайте бръшлян и здравец,

    плетете венци и китки

    да кичим глави и пушки!

    И тогаз с венец и китка

    ти, майко, ела при мене,

    ела ме, майко, прегърни

    и в красно чело целуни -

    красно, с две думи заветни:

    с в о б о д а и с м ъ р т юнашка!

    А аз ще либе прегърна

    с кървава ръка през рамо,

    да чуй то сърце юнашко,

    как тупа сърце, играе;

    плачът му да спра с целувка,

    сълзи му с уста да глътна...

    Пък тогаз... майко, прощавай!

    Ти, либе, не ме забравяй!

    Дружина тръгва, отива,

    пътят е страшен, но славен:

    аз може млад да загина...

    Но... стига ми тая награда -

    да каже нявга народът:

    умря сиромах за правда,

    за правда и за свобода...

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Поетична проказа (бъди ми... лек)

    Нямам деца

    и любов не намерих.

    С развалени яйца,

    Бога замерям.

    Понякога нещо ме гложде,

    понякога всичко е глождене.

    И предлагам му ложе

    в думно, пенливо шумолене.

    И вие се изплюхте,

    взе, че стана река.

    Но камъните не разбихме

    с неподадена ръка.

    Гълъби в небесен кафез,

    опитваш да литнеш сред тълпата.

    Гузно ли ти е нощес,

    че прекършихме си крилата?

    "АЗ" докато е печат в гърдите,

    няма да бъдем ХОРА.

    В дълбокото на водите

    ще тече хладно хлора.

    Пръсна мехура мастурбатора

    за единия кеф.

    Той - ПРОРОКА, ПРЕЗЕНТАТОРЪТ...

    20-те стотинки за кенеф.

    Където скимтеше,

    а животът - зъл ковач.

    Обръчи насилствено редеше,

    и целувките топеше на талаш.

    Мерим се на кантара.

    Тежи ни горящия влак.

    Продадохме го за 30 коментара

    и горди заспахме чак.

    И вечно си лепим некролози,

    наречени от някого... ПОЕТИ.

    В паунови смели пози,

    а щраусово правещи мин(у)ети.

    НИЕ ли ще отговорим?

    ... Нима можем!?

    Със смисъла да спорим

    и ореола си да ближем.

    А той истинния, светлия,

    са тръните на челото.

    Кръвта лютива е,

    не сладко кат` на егото леглото.

    ...

    Спра ли да пиша,

    значи съм я целунал.

    Взел съм си душа

    и като бебе притихнал.

    Затова прокълни ме!

    Кажи ми спри!

    От "мъдростта" прогони ме!

    Не викай... "пиши"!

    Омръзна ми да нося тъгата,

    синджирно омесена в очите.

    Да се блъскам в тълпата

    за два лева протрити.

    Колкото струват всички думи,

    сравнени с целувка...

    Колкото струват мечтателски друми,

    до споделена милувка...

    Най-голямото проклятие -

    да си клоунът докато цирка гори.

    От смъртта да нарисуваш зачатие,

    да снимаш умиращи души.

    А твоята душа...

    Така ли ще остане?

    Ще се потопи в косите на Вселената.

    Воала слънчев ще хване

    и в морето ще бъдеш пяната.

    Роден от смърт,

    виждащ насън

    врачески кърт,

    изсъхнал пън.

    ХХХ

    А искам, искам, искам!!!...

    Пурпурното ти тяло

    да ми накапеш в очите.

    Да шурнеш в бяло

    нощта, да подгонят я дните.

    Думите ми да ти парят по врата.

    Мелодичен ритъм да са ми ръцете.

    В гърдите ти да разсипя жарта

    и пак да те загърна в цвете.

    Да ти издълбая в мен хралупа,

    да я постеля с нежност.

    А зверче до нас да хрупа,

    да излекува нашта тленност.

    Хвърлям си всички думи

    да закърпя умиращото небе.

    Вятърът да ги обрули,

    като прах на мъртво дете...

    Дете, което не родихме,

    а облякох го в стих.

    Азбучно се крихме...

    плаши ли те края тих?

    Усещаш ли как с думи

    навлиза меко тишината.

    А във воплите нечути,

    скубе дъждът перата.

    Дай ми восък от очите си

    да се закърпя.

    ... но прерязах ти къдриците

    и в тях се губя.

    Така направих...

    и все лекувам се с философи.

    И на мъдър дрехите носех,

    ушити по хорски каталози.

    А яма ми е в очите,

    сред море от поезия.

    Напукана земя под следите ми

    след теб... рая е в корозия.

    Чагъртам с перо-длето

    да светне куршум светлина.

    Вдигам уморено чело...

    чакам твойта тишина...

    ....

    Само ти си ми полет!

    Само ти си ми цвят!

    Само ти си ми пролет...

    в думно прояден свят!

    Облечи си червената рокля,

    ще чакам на моста.

    Готов съм в очите ти да ровя

    за моя цяр и насита.

    С тънките токове

    изтанцувай ме във вино.

    Премигни на мигове...

    моя единствено.

    Бъди ми поезия!

    бъди ми живота!

    На Бога оплезена,

    стопанисай си имота...

    Среши ме,

    научи ме да тичам!

    Кажи ми

    как се наричам.

    С крайчеца на окото

    следи ми първите стъпки.

    Изплети ми сукното,

    усети ме на глътки.

    Нека бъда свят в женски ръце.

    Построй ми черквите!

    За страховете оплети въже,

    без жал за жертвите.

    Почисти рая от змиите,

    оплети ми от тях гердан.

    Закичи ми нежно стрехите,

    от колибите направи ми мегдан.

    И там хоро играй.

    Гола и боса...

    Стъпчи ме на жар

    и Свой ме жигосай.

    Аз чакам...

    цял живот притихнал сляпо.

    Все тебе виждам

    и гоня те с коне хвърковати.

    Спусни змии-коси да спят!

    Пожали ме от камък!

    В огледало, писна ми твоя лик.

    Гледам те!... остави ме пламък...

    Можеш го, Богиньо.

    Леко ти е, ефирно и просто.

    Както да докоснеш небето буйно

    с бузата си -листенце чисто...

    Аз ще чакам...

    спънат в пъпните върви.

    На гърдите в долапа,

    бяла риза имам не само кърви.

    Бяла риза за нашите нощи

    когато по нея ще тичаш.

    И нека (неверницо) не бъдат пости,

    нека в мен да се вричаш.

    Бъди ми дявола и Бога!

    Поучи ме, подмами ме и разпни!

    Тълпата саката бъди и пирона!

    Кръсти ме и кажи ми... Стани!

    Бъди ми ураганния кукер!

    Бъди горския бес!

    Лек бъди ми и чума,

    пустинята и дивия лес!

    Бъди ми речната нимфа,

    разстлала бялата рокля!

    Кръвно от мене напита.

    ... луната пшеничена пита.

    Хляб раздай на звезди,

    а аз ще събирам.

    Море на капки строши,

    жаден да не будувам.

    Бъди ми спомен и бъдеще!

    Плод бъди, наддал от обичане!

    Изгорялото в мен стърнище,

    от теб с биле намазано...

    Нека умра ти в ръцете,

    похлупи маслени очи.

    На гърдите бъди ми цвете

    и в земята си ме приюти...

    Георги Костадинов

    Източник

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Картата върху кожата ни изразява повече от докосването. И никой не вижда чистите цветове, те не звучат правдоподобно. Целувам те случайно и виждам всичките ни неосъществени общи спомени: ти и аз - нюанс върху нюанс, глас върху глас, карта върху карта. Целувам те една и си тръгвам друга. Смесите променят имената си- ти си жълтото което слиза в синьото. Целуваш ме един, но никога не си. Agsen

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Вярвам ли в приказки Нито пораснах. Ни помъдрях. Още след вятъра тичам. В локвите газя. Кули от пясък строя. И ме боли от безразличие. Чакам го - Принца на белия кон, морен от пътя да кривне, капки от цветна роса и нектар от моите устни да пие. Да ме метне на коня. Да препуснем в нощта. По звездите да чаткат копита. И само голямата бяла луна да види тази сбъдната приказка. Нито пораснах. Ни помъдрях. Още ли вярвам във приказки?! Вярвам! Защото без тях този живот не е истински. Златина Великова


    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    О, ти, която и да си...

    О, ти, която и да си,

    жена ил демон, ангел, фея,

    ти, що крилата ми скъси

    и ме скова кат Прометея,

    и мойто сърце раздроби

    като стъкло, на ситни части,

    и в моята душа уби

    свети мечти, високи страсти,

    да знайше колко сили, гений, мощ

    убиваш ветрено, безпечно

    и фърляш тая черна нощ

    на всичко, що е в мене вечно,

    че не сърце, не къс месо

    в гърди ми страдните убиваш

    без страх, с безоблачно чело –

    а цели светове затриваш.

    Да знайше ти... Но ти не знайш,

    душа невежествена, мила,

    и нивга няма да се кайш

    за злото, що си причинила.

    1882

    Иван Вазов

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    За стадната рефлексия автор: vesan По Д.Дебелянов "Да се завърнеш в бащината къща..." Какъв ти дом! Панелни недомислици, които вездесъщо ни превръщат в безскрупулни, брутални, алчни хищници залостили зад тежките врати гротеската на видео-икони. Не вопъл скрит на устните трепти за пристан тих, последен и заслона, а мрачни ругатни и ропот глух към другите. Себично отчуждени живуркаме в дълбокия търбух на градската безименна вселена. И в грубата безличност на тълпата смирението се превръща в злоба, и по-желана става самотата, и ражда анонимната утроба на неуютни жилищни комплекси, (студено-безразлични сиви сгради), бездушната убийствена рефлексия на тъпото и апатично стадо...

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    С уважение: Кала ;)

    Редактирано от Fingli
    Дълъг цитат (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Маргарита Тя беше първото момиче! Тя беше първата мечта! Тя беше първото "Обичам!". И първата въздишка - тя! Една разкошна Маргарита, Родена с името на цвят, създадена, за да накити и без туй този китен свят. Как я обичах, как предричах чрез евтиния номер стар: "обича ме" - "не ме обича" - изкъсвах толкова листа, съсипвах толкоз маргаритки - цветя невинни и добри! А тя под русите си плитки не ме поглеждаше дори. "Да" - "Не", "Да" - "Не" - аз късах, смятах откъснатите листица. И побеляваха земята, косите, нашите сърца... ... Случайно скоро пак видях я: ах, боже мой, какъв поврат! Как бе възможно да увяхне жената с името на цвят. Напразно с поглед тъжен търсех цветчето, плитчиците в кръг. Листата някой бе откъснал. Останал беше само стрък. 05.1971 г. Дамян Дамянов

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Сутринна закуска Той сипа кафе в своята чаша. После сипа в кафето си мляко, после — захар в своето мляко с кафе. С малка лъжичка разбърка и бавно изпи своето мляко с кафе. Остави си чашата, без да погледне към мен, запали цигара, направи от пушека кръгчета, след това пепелта в пепелника изтърси, без да продума, без да погледне към мен. Стана, сложи си шапката, мушамата облече, защото валеше, и излезе в дъжда, без да продума, без да погледне към мен. Аз хванах главата си и мълком заплаках. Жак Превер Превод: Веселин Ханчев

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Морфология на очакването Светла Караянева Вчера се върнах (мин. св.), но ти беше заминал (мин. предв.), Ако знаех (мин. несв.), щях да... (бъд. в мин.). Сега съм оставила всичко (мин. неопр.) и те чакам. Пет минали времена и сегашно, до което така и не стигам.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Боиш ли се Боиш ли се от лудостта, която някой от живота си краде за теб? Понякога сънувам, че летя и имам всичко на земята. Сънувам как разделяме поравно илюзиите - в очите ни преиначени. Напразно се боиш за мене. Ако научиш колко ми завиждат, ще разбереш, че съм почти щастлива… На мене, знаеш ли, ужасно ми отива да бъда вятърна и ничия. И само ако никой не ме гледа, коленичила за теб се моля. А обичта ми, ако ти тежи, ще я заровя в медното гърне на слънцето зад девет хоризонта. Очите си ще скрия в облак, заплача ли - да няма кой да види. Ще се превърна в чучулига, душата си ще упоя с пелин… Дали и болката ще поделим? Яна Кременска

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Монолог на една мръсница

    5ra

    Ще го накарам да се влюби в мене.

    След туй ще го зарежа изведнъж!

    Главата му ще е високо стреме

    към ципа-зов на следващия мъж!

    Щом каже той,че много ме обича

    и скалпа му-при другите! Без жал.

    ...Това ви е от тъжното момиче,

    захвърлено от оня Дон Жуан!...

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    СРЕЩА

    Отиди да ме посрещнеш.

    Ще дойда там,

    посипана със скреж.

    Вместо червило -

    ще имам усмивка.

    С лилавосиня скорост

    ще се огледам в

    извор на луната.

    Желанията ми

    ще са щамповани

    върху плоскостта

    на морето.

    Можеш да ги четеш,

    докато ме чакаш.

    Ще подредя звездите

    до дъното на океана

    във форма на слалом.

    Ще се кача на комета

    и ще дойда,

    макар и за миг.

    Миа Николова

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Всичко е в мълчанието. Всичко. През скалата му корава много думи търсят своя изказ. Сдържаното чувство просълзява в шепите отрекли много пълноводия ... Някъде в голямото мълчание е началото на всичко. М. Кендеров

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    ИЗПОВЕД НА ЕДНА ЛОКВА Вали дъждът, а локвата разказва за своите несбъднати мечти. Забързани, колите я прегазват и в калниците изповед шурти. "Да бе дъждът забавил с час валежа над този шумен и опушен град, тогава мойте капчици от нежност в морето щяха тихи да валят. Във влюбения порив на вълните, при пясъка по белите дъна. Сред пяната, със поздрав от звездите, и с куп лъчи от чистата луна. А тук се смесвам с кал и мръсотия, със фасове, със нафта и бензин. Каква ужасна, мрачна орисия! Какъв кошмар за порива ми син!" Вали дъждът, а локвата разказва. Разпорват я забързани коли. А някъде, под топлата ми пазва, съчувствие към капките боли. ЧУДЕН СЪН Идва чудният сън. Оня, същият, дето вече години следи ме. И отново политам над къщите към звезди и простори без име. Нямам време да метна палтото си, ни обувките даже да вържа. Пред очите галактики-лотоси ме привличат и теглят ме бърже. Преминавам над сини сияния. Запечатвам в зениците блясък. И преплитат се в мен разстояния, и разстила се звездният пясък. Сред галактики-лотоси в бездната, виждам всичкия смисъл безкраен. Диша, диша вселената, звездната, а за нея тъй мъничко знаем. Тя ни праща съновни послания! Полетете, деца на звездите! *** Свършва чудният сън със мечтания и в сълзи се събуждат очите... ЛИСТОПАД ОТ СТАРИ МЕЧТИ Ще пристъпиш ли в моята есен, в листопада от стари мечти? Аз те чакам, наивно отнесен, пред дома си разтворил врати... Пия чай от събудени чувства. Щипка блян съм поръсил за вкус. А е пусто наоколо. Пусто... И светът ми от есен е пуст. Като шепи на черна вдовица е гнездото на сивия клон. Няма шум от прелитаща птица. Няма звън, няма звук, няма стон. Всичко живо следите е скрило. Даже съчки не пукат край мен. От шубрака мирише на гнило - стара шума умира във тлен. Глътка, две... Даже чаят ще свърши, а от бляна любов ще дъхти. Ти не идваш... Нима ми се скърши листопадът от стари мечти? Не пристъпваш... Дори те разбирам. В друг сезон твоят дъх би цъфтял. В късна есен самотно прозирам - изтъкан от копнеж и печал. Остарявам без теб. Листопадно. Не прилича октомври на май. Пак съм влюбен. И пак ми е жадно. Може би ми е време за чай... ЯСЕН ВЕДРИН

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове
    :huh: Чудно букетче! поздрави :) Редактирано от Fingli
    Дълъг цитат (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    :speak: Чудно букетче!

    поздрави :)

    Радвам се, че ти харесва ! :)

    ЛЮБОВ

    Догдето пясъкът е още топъл

    и още чист от кални ходила,

    дордето още с дивия си ропот

    човешката тълпа не е дошла.

    Дордето ни звездите, ни луната

    не са отворили очи над нас,

    ела любов ! Ела със ония вятър,

    в които скрит те чакам аз.

    В една огромна фуния ще потъна

    лицата ни нощта ще окраде,

    безименна ще бъде любовта ни !

    Недей ме пита кои съм, откъде !

    Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,

    какво си ти.... ти- любовта.

    И ще сме една безкрайност

    и продължение на вечността.

    Ела любов ! Побързай ! Време няма !

    Ела преди да стане светло вън,

    за да не разбера, че си измама,

    че ти не съществуваш, че си сън !

    КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

    Когато си на дъното на пъкъла

    Когато си най тъжен и злочест

    От парещите въглени на мъката

    Си направи сам стълба и излез

    Светът когато мръкне пред очите ти

    И притъмнява в тези две очи

    Сам слънце си създай и от лъчите

    Създай си стълба и по нея се качи

    Когато от безпътица премазан си

    И си зазидан в четири стени

    От всички свои пътища премазани

    Нов път си направи и сам тръгни

    Трънлив и зъл е на живота ребуса

    На кръст разпъва нашите души

    Загубил всичко, не загубвай себе си

    Единствено така ще го решиш.

    Дамян Дамянов

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Ето и моето любимо: :) БОГОМИЛСКО Камелия Кондова Добрите хора лесно се обичат, магията е да обичаш лошите. С един от тях - най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника, да ти приседнат глътката и залъкът. А в нощите, в които му е празно, да те вини, че си му дала ябълка. Да те обича, ала само тялото. Да го откъсва хищно от душата ти и да те иска прокълнато ялова - да не родиш на някой друг децата му. А ти сама да се затвориш в клетката. Да му подхвърлиш ключа на победата и нежно да го милваш през решетките, когато е дошъл да те погледа. И да мълчиш. Дори да се запали, дори да се взриви над тебе здрачът. Додето не реши да те погали най-лошият човек и не заплаче. Веднъж сълза отронил е обречен добър и свят пред теб да коленичи. Тогава можеш да си тръгнеш вече - добрите хора лесно се обичат

    • Харесва ми 1

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    СОМНАМБУЛЕН РОМАНС Федерико Гарсия Лорка Зелена, любя те зелена. Зелен ветрец. Зелени клони. Гемията в морето тихо и коня буен в планината. Препасана със тъмна сянка, бленува бледа на балкона, зелена плът, коса зелена, с очи като сребро студено. Зелена, любя те зелена. Под циганския грейнал месец нещата във захлас я гледат, а тя не може да ги види. Зелена, любя те зелена. Звезди големи от слана прииждат с рибата от сянка, разкрила пътя на зората. Смокинята ветреца трие на свойте клони о пилата и планината, хищна котка, изважда кактусови нокти. Но кой и откъде ще дойде?... А тя, опряна на балкона, зелена плът, коса зелена, мечтае за морето синьо. - Готов съм, друже, драговолно да дам за къщата й коня, за огледалото - седлото, за черния й шал - камата. Аз ида целият във кърви от пристана на Кабра, друже. - Да можех, бих приел веднага да сключим, момко, таз спогодба. Ала не съм аз вече аз, ни моя дом мой дом е вече. - Аз искам, друже, да умра прилично във легло желязно, с пружина, ако е възможно, с чаршафи от платно холандско. Нима не виждаш мойта рана от гърлото, та до сърцето? - Тъмнеят триста тъмни рози на твойта чиста, бяла риза. Просмукана кръвта ти млада ухай около твоя пояс. Ала не съм аз вече аз, ни моят дом мой дом е вече. - Поне ми дайте да възляза там, на зелените балкони, до перилата на луната, отдето ромоли водата. Възлизат двамата другари там, на високите балкони, оставяйки следа от кърви, оставяйки следа от сълзи. Калаени фенери трепкат по стрехите от керемиди. Безброй дайрета от кристал ранилата зора раняват. Зелена, любя те зелена, зелен ветрец, зелени клони. Другарите се изкачиха. В устата им ветрецът полски оставяше вкуса си редък на злъчка, мента и босилек. Къде е, друже мой, кажи ми, горчивото момиче твое? Ах, колко пъти те очаква! Ах, колко пъти ще те чака със бузи свежи, с черни къдри на тоз зелен балкон самотен! Върху водата на басейна люлей се циганката смугла. Зелена плът, коса зелена, с очи като сребро студено. Една ледунка от луната поддържаше я над вълните. Нощта по-близка и позната от мъничко площадче стана. И блъскаха вратите грубо пияни жандармери в мрака. Зелена, любя те зелена. Зелен ветрец. Зелени клони. Гемията в морето тихо и коня буен в планината.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    На мен любимото ми е "Обесването на Васил Левски", но пък на Вапцаров има едно четиристишие, което си е направо култово и май него предпочитам. Особено като човек мине 30, често го спохождат такива настроения :-) Извинявам се, ако има грешка, ама го цитирам по памет. Ти помниш ли морето и машините и трюмовете, пълни с лепкав мрак и този див копнеж по Филипините и едрите звезди над Фамагуста както и Жак Превер (извинявам се, пак по памет): Един портокал прелетя през решетките и цопна във кофата. Арестантът сияе, до уши олайнен: Тя не ме е забравила! Тя мисли за мен!

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    :)

    ПОЗВОЛИ МИ ДА МИСЛЯ ЗА ТЕБЕ

    Позволи ми да мисля за тебе.

    Да си спомня за тебе.

    Отново

    да се влюбя във тебе.

    Бъди ми

    и жена, и сестра.

    Аз не мога.

    И не зная защо, но не мога

    да приема, че всичко е просто

    акробатика някаква в тъмни

    и самотни квартири. Самотна

    и звънтяща възбуда, с която

    ме измамва коняка... Лъжа е

    и оркестъра, който засвирва,

    и ръката, която ме търси,

    и жената, с която аз станах

    и танцувах туист... Аз не мога

    да живея без кратките срещи

    по крайбрежните улици. Просто

    да потъна в дълбоката сянка

    на дървото, което се вслушва

    в гласовете ни... Колко е смешно.

    А е страшно, когато те няма

    под дървото, което забрави

    гласовете ни, смешните думи

    и прекрасните думи, които

    ти отнесе със себе си... Мила.

    Позволи ми да мисля за тебе.

    Да се влюбя във тебе.

    Отново

    да повярвам във тебе.

    Бъди ми

    и жена, и сестра.

    Съществувай!

    Неизвестно с кого -

    съществувай!

    И си спомняй за мене понякога. Публикувано изображение

    ХРИСТО ФОТЕВ

    ПЪТЯТ ДО ТЕБЕ

    Дълъг беше моят път до тебе,

    търсеше те цял живот почти

    и през тъжни срещи лъкатуши,

    на които идваше не ти.

    И догдето стигна твоя поглед,

    сенки прекосих и шум нелеп,

    но през себе си пропущах само

    чисти тонове - заради теб.

    Аз изплаках всяка твоя ласка,

    браних я преди да се роди

    и отглеждах срещата ни бъдна

    търпеливо в своите гърди.

    Дълъг беше моят път до тебе,

    толкоз дълъг, че когато сам

    ти пред мене най-подир застана,

    теб познах, но себе си - едвам.

    Бях от мъките така прозрачна -

    чак до дъно да ме прочетеш.

    Бях от тържество така безкрайна

    че ти трябваше при мен да спреш.

    Дълъг беше моят път до тебе,

    а за кратка среща ни събра.

    Ако знаех... Щях отново този

    дълъг път до теб да избера.

    БЛАГА ДИМИТРОВА

    Редактирано от goldeu (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Ако ти кажат,че съм си заминала не вярвай на измислените думи... Аз винаги ще бъда тук-на пристана, до мрежите и старите коруби, ще тичам по детински върху пясъка, с бадемови листа ще се загръщам и пръстите ми стоплени от лятото, ще носят мириса на боровите къщи. И ако някога наистина си ида, морето ще се втурне по следите ми и върху пясъка по който съм отминала, ще сътвори едно момиче...

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Това е любимото стихотворение на мама.

    Чувала съм го толкова пъти ,че се е запечатало в мен и го нося със себе си.

    Едно от онези неща ,които мъкнем постояно с нас и никога не натежават.

    Не бях се сещала скоро за него ,но реших да сложа тук нещо лично и какво по-лично от първия стих който съм чула ,осъзнала и обикнала.

    Днес ,когато си го спомних се разплаках.

    Отдавна не бях плакала.....

    Още по-отдавна не бях плакала от хубав спомен.

    Пътека

    Пеньо Пенев

    Тъжен залез кърви над гората

    като прясна отворена рана.

    С тъжен ромон звъни на житата

    светозарната сребърна пяна.

    Уморения ден догорява,

    плаче вятърът - сбогом навеки!

    Свечерява сега, свечерява

    над смълчаните бели пътеки.

    Всеки своя пътека си има,

    всяка бърза и търси човека...

    И аз имах пътека любима,

    и аз някога имах пътека!

    Още крачка - и ето го края! -

    Извървяна е тя, извървяна...

    Какво с мене ще стане, не зная,

    но едва ли пак пътник ще стана!

    Много мили неща аз разлюбих,

    дори погледа кротък на мама.

    Имах всичко... и всичко загубих -

    няма щастие, щастие няма!

    Сам да бъдеш - така по-добре е,

    нищо в нашите дни не е вечно!

    И най-милото ще отмилее,

    и най-близкото става далечно.

    Всяка клетва е само измама,

    всяка нежност крий удари груби. -

    Нека никога нищичко няма,

    за да няма какво да се губи!

    Всеки огън гори - догорява,

    никой извор во век не извира.

    Туй, което цъфти - прецъфтява,

    туй, което се ражда - умира.

    Всеки друм става тесен за двама,

    всяка радост е бременна с мъка.

    Нека никога срещи да няма,

    за да няма след тях и разлъка!

    ... Догорелия ден над гората

    нека само кърви като рана...

    Нека тъжно звъни на житата

    светозарната сребърна пяна...

    Редактирано от Evva (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.